А книгата действително си заслужава да бъде прочетена, така, както
си заслужават книгите на една Исабел Алиенде например. Защото Лаура
Ескивел се вписва в типичната латиноамериканска традиция с нейната
страстност и прекомерност, с имащия склонност към буквализъм, но и
към свръхестественост, език.
Конкретно, "Раздавачът на щастие" е книга за голямата, едновременно
споделена, но и обречена любов, за отговорността и краха пред
отговорностите, за миналото, смъртта и активното им и гласово,
гласовито присъствие в настоящето, в живота. Но най-вече, това е
книга за сетивата, за погледа, слуха и гласа, за усещането, и за
преводимостта на тези сетива, за посланията, които те излъчват, за
чувствата, които разпалват. Сетивата произвеждат енергии, които
"вибрират и пътуват през пространството", мислите, течащи през
тялото, пръскат флуиди, и тези енергии, тези флуиди в своята
невидимост и безшумност, оформят големите послания, които просто
трябва да бъдат поети. Защото - казва ни книгата - посланията са си
факт, въпросът е да се намери приемник, който да ги засече, да ги
възприеме и да ги трансформира в каквото пожелае - в писани думи, в
звукове, че дори и в образи. Затова и най-голямата трагедия се
случва тогава, когато останат блуждаещи послания, които няма кой да
пресрещне... Тогава налице е разрив не толкова между думите и
нещата, а между желанията и думите, както и попадане в словесната
тъмница...
Неслучайно главен герой на книгата е един телеграфист, а малко
по-общо - самият телеграф. Защото - имплицира "Раздавачът на
щастие" - телеграфът е емблемата на всеки род послания, той е в
началото на съвременната комуникация, на непосредствената връзка,
която в момента благодарение на Интернет, доминира в света.
Телеграфът, който излъчва незаинтересовани съобщения, съобщения
заради самите съобщения. Но станат ли съобщенията целенасочени,
направи ли се опит те да бъдат дирижирани, последствията не
закъсняват. И цялата история на Хубило телеграфиста е всъщност
своеобразно наказание заради намесата, която той упражнява върху
това свободно реене на думите и желанията. Хубило се опитва да
дисциплинира всичко, да превежда, да намери точните адресати, да
установи адекватна връзка между подадените сигнали и очакваните
отговори, стреми се да ограничава, той е убеден, че не езикът е
толкова важен, колкото намерението в общуването и затова понечва да
превежда, да ощастливява. Но тези му усилия, дарбата всичко да чува
- от гръмотевицата до покоя - не му позволяват да улови гласа на
собственото си дете, което се задушава заради глухотата му, на жена
си, която го обича, но с която той в решителните моменти губи
чуваемостта, че дори и собствения си "автентичен", вътрешен глас.
Или, телеграфистът успява в намерението си да приема чуждите
съобщения като свои, но се проваля там, където трябва да разчете
своите си съобщения и тези на близките си. Но все пак запазва
убеждението си, че цел на думите е да предават любовта и да
разкриват безмълвния си глас, който е посвоему човешки, запазва
вярата си, че въпреки провалите най-важно е да бъдем отворени и да
се вслушваме... Независимо какво и кого ще чуем.
Амелия Личева
(със съкращения)
в–к Култура бр.44, 07.12.2001
www.online.bg/kultura/my_html/2204/book.htm
