Докога без гадже

ДОКОГА БЕЗ ГАДЖЕ

МЕГАН МАКАФЪРТИ

1 януари

Хоуп,

Надявам се преместването ти да не се окаже начало на тийнейджърско предапокалиптично безпокойство в стил У2К*. Аз съм си все още тук. Ти си все още там. Добре че съм прекалено заета да се наслаждавам на златния блясък на юношески ласкателства, и не се чувствам ни най-малко сдухана след заминаването ти...

* Компютърният проблем "съвместимост с 2000" - паника за предотвратяване бедствието на новия век, ако компютрите разпознаят 2000 г. като 1990. - Б. пр.

Шегувам се. Ако това може да мине за шега.

Жалката истина е, че през осемнайсетте часа след като се сбогувахме се превърнах в една от най-известните личности в гимназия "Пайнвил". Всички се надпреварват да ми обръщат внимание. Все още ми липсва, разбира се, влиянието и властта на звезда, спечелила Оскар, та веднага да си извоювам място сред суперготините или да накарам Пол Парлипиано да започне да припада от сляпо обожание по мен. Нищо подобно. Превърнах се в нищо и никаква начинаеща звезда, която може да бъде сравнена единствено с актриса, оставила следи в телевизионни филми като "Татенце, може ли да танцувам с Опасния?".

Истинската причина да ти пиша това писмо е, че ми се ще да се докопам до новия ти пощенски код преди теб. Предполагам искаш нещо повече от прегръдката на баба ти, щедро обляна с парфюм "Шалимар", когато пристигнеш в хубавичкия си нов дом. А и няма по-добър начин да започнем тази толкова невероятно щастлива нова година, освен като заявя правата си и определя правилата още на първи - това ще бъде първото ми добро дело за Напълно лишените от чувство на вина правила за поддържане на връзка:

1. Писма веднъж в месеца.

2. Телефонни разговори веднъж в седмицата.

3. Имейли/есемеси веднъж на ден.

Не забравяй: ТОВА Е САМО АКО ИСКАШ. В мига, в който кореспонденцията ни се превърне в задължение, няма да има никакъв смисъл да поддържаме връзка. Липсваш ми. Вече много ми липсваш.

Твоя псевдоизвестна Дж.

ЯНУАРИ

ВТОРИ

Тази вечер си мислех за колажа, който Хоуп ми подари вечерта преди да се изнесе от Пайнвил с товарния камион. Беше ми забранила да отварям пакета до рождения си ден, но аз така и не се стърпях. Скъсах опаковъчната хартия и най-сетне намерих обяснение за тайнствените изрезки от списания, пръснати по килима у тях. Месеци наред Хоуп късаше залепените реклами и обяви по училищните автобуси и тиквите за украса, за да уцели цвета на къдриците си. Обвивките от дребни шоколади и бирени бутилки бяха за моята по-къса коса.

Закачих го на стената над леглото. Гледах го и се опитвах да разбера как е залепила всички тези дребни изрезки така, че да пресъздадат любимата ми снимка: двете с нея в четири сутринта - ококорени, засмени в нетърпеливо очакване да посрещнем изгрева.

Спомних си онова лято, когато останах да преспя в къщата на Хоуп, и въпреки че това бе преди две години и половина, си представих събитията много по-ясно от всичко, което бях правила през този ден.

Гледахме на видео танцовия й спектакъл в ролята на Мис Малка звезда. Тя бе с най-координирани движения от всички четиригодишни, накипрени в натрапчиво жълти бански, които си подхвърляха топки в ритъм от потпури на Бийч Бойс. (Както Хоуп каза: "Направо съм следващата Джон-Бенет Рамзи!*")

* Джон-Бенет Рамзи - шестгодишно красиво момиченце, намерено убито в мазето у тях, заподозрени били родителите й. - Б. пр.

Опитахме да се надминем една друга в многобройните кръгове на "Не предпочитате ли": Да ядеш само рулца от раци ИЛИ да се обличаш като групата Ен Синк до края на живота си? Да дариш с френска целувка кучето си Дали ИЛИ да правиш секс с невероятния рокаджия Ед Кинг? Да ти се махне гадното акне завинаги ИЛИ да изпълниш докрай сутиен с чашка Д?

Прелиствахме годишника след осми клас и решихме, че избирането ни за Най-умната в класа (мен) и Най-артистичната (нея) е пълна гаранция да бъдем избрани за най-големите смотанячки в гимназията. Бяхме решили, че звучи къде-къде по-добре да ни знаят като умницата, която ще постигне нещо в живота, вместо да стане управителка на супермаркет и най-артистичната, която ще допринесе нищо повече за света от грешно изписани графити. След това се търкаляхме по килима, превити от смях, докато развенчавахме останалите си съученици от титлите и им прикачвахме нови, които те напълно заслужаваха.

Скот Глейзър от най-атлетичния се превърна в най-застаряващия, но все така незрял.

Бриджет Милокович от най-красивата - в най-вероятната да се скапе най-рано.

Манда Пауърс от най-голямата флиртаджийка - в най-вероятната гостенка в шоуто на Джери Спрингър*.

* Популярен водещ топшоу, в което гостите се ругаят и стигат до бой. - Б. пр.

Сара Д'Абруци от най-голямото Дрънкало - в бъдещ Двоен Агент, готова да предаде страната си в името на липосукцията.

Госпожа Уивър направи за закуска палачинки по немска рецепта, полети с лимонов сок и захарен сироп. Тринайсетгодишният по онова време брат на Хоуп, Хийт, смъркаше пудра захар и имитираше някакъв шантав комедиант от седемдесетте, луд фен на коката. Смях се толкова много, че почти усещах как стомахът ми ще изскочи през ушите. По-късно, когато Хоуп ми обясни защо двете с майка й не били толкова впечатлени от номера му, се почувствах неловко. Педи шест месеца Хийт почина от свръхдоза хероин и аз се почувствах още по-зле.

Моят брат щеше да бъде в същия випуск като Хийт. Двете с Хоуп все си казвахме, че това е наистина шантаво съвпадение. Аз не го познавах. Матю Майкъл Дарлинг починал две седмици след раждането. Синдромът на внезапната детска смърт. В моето семейство никой не го споменава. Абсолютно никога.

Господин и госпожа Уивър измислиха безброй извинения за внезапното преместване в малкия им роден град (Уелгуд, Тенеси: население 6345, по-точно 6348). Те чувстваха, че задължително трябва да се пренесат при бабата на Хоуп, за да могат да си позволят да плащат колежа. Само че на нас с Хоуп ни беше ясно, че лъжат, макар да си мълчахме. Семейство Уивър искаха да откъснат Хоуп от Пайнвил, Ню Джърси (население 32 000 плюс-минус трима души), за да не стане и с нея същото като с брат й - да я намерят мъртва на осемнайсет.

И то как аз - искам да кажа ние, Хоуп и аз - трябваше да плащаме за неговите грешки. Просто не е честно. Знам, че може да ви се стори малко егоистично, но не можеха ли да почакат само седемнайсет дни? Толкова ли не можаха да потърпят до рождения ми ден?

Заявих на мама и тате да не са посмели да организират парти за сладурския ми шестнайсети рожден ден. От самата мисъл за сладоледена торта и шапки от розова хартия ми се драйфаше. Да не говорим, че изобщо не ми е ясно кой може да бъде поканен, защото не понасям останалите си приятели. Знам, че нашите ме смятат за невъзможна. Само че след като единственият човек, който искам да е тук, го няма, предпочитам да си стоя у нас. И да се чувствам нещастна на спокойствие. Или поне да се наспя.

Освен това аз никога не съм била сладуранка. Може би не съвсем никога, но не ми се е случвало, откакто съм навършила три години. Тогава бебешки русата ми коса изчезнала, а с нея и всичко хубаво у мен. (Затова татко ми лепна прякора "Нечак", взето от не чак толкова мила и добра.) Щом някой се опита да поговори с мен, аз крясвам, че е досаден, и гледам да се спася нанякъде. Сигурно прихванах това от сестра ми Бетани, когато тя бе на четиринайсет и прекарваше часове наред пред огледалото, за да върти отвратена очи към тавана, да усъвършенства отегчен поглед и да изясни на всички колко й е досадно. Само че за разлика от Бетани на мен изобщо не ми се налага да се упражнявам пред огледалото.

ПЕТИ

Когато бях малка, обичах да си играя с куклите от "Ангелите на Чарли" - наследство от Бетани. Говоря ви за Ангелите от старата школа: Сабрина, Кели, Джил, дори Крис. (Никога не направиха кукли за Таня Робъртс или Шели Хак.) Всички бяха с тъмносини шалчета в комплект с много яки ботуши, само гащеризоните им бяха в различни цветове: на Сабрина беше червен, на Кели жълт, на Джил бял, а на Крис зелен. Намирах ги за много суперски, докато всички други си играеха с кукли Барби и Рокерите.

Тогава най-много от всичко ми се искаше да бъда на мястото на красивата си сестра, която всички харесваха, все още бях малка и глупава и се впечатлявах от всичко. Харесвах всичко, което харесваше тя. Всичко, което за нея беше готино, бе готино и за мен. Въпреки че сляпото ми обожание по Бетани не продължи много дълго и добре че стана така - влиянието й върху вкуса ми по отношение на масовата култура си остана. Тя е виновна, че изобщо не се интересувам от забавленията, на моето поколение и си падам по всякакви анахронизми.

Сама забелязах иронията.

Един ден, докато решех косите на Ангелите и ги подготвях за следващото им приключение, в което да смажат лошите типове, забелязах, че Сабрина няма мигли. Всичките Ангели, с изключение на Сабрина, бяха с нарисувани мигли. Отначало реших, че е грешка, че ми се е паднала дефектна кукла. След това обаче попитах Бетани дали Сабрините на нейните приятелки имат мигли и тя отвърна, че май нямали. Затова се опитах да си обясня как така Сабрина не е заслужила мигли. Така и не можах да измисля нищо.

Чак до снощи. Хванах повторение на епизод, в който Кели и Джил минават под прикритие като лъскави шантажи, докато Сабрина - облечена с поло - събираше улики с Бозли. И в този момент разбрах каква е работата с миглите й. Сабрина бе умният Ангел. Ето още едно доказателство, че всяко момиче може да избира между две крайности: красива или умна. Познайте каква съм. Сами виждате докъде ме докара това.

Между другото, точно тези неща обсъждахме с Хоуп. Само че нямам никакво намерение да ви преразказвам стари разговори. Когато трябва, ще ви държа в течение. Останалото не е ваша работа. То е личен въпрос.

Знам, че е странно, дето не спирам да плямпам за човек, който е означавал толкова много за мен. Точно затова спирам. Когато започнеш да дрънкаш прекалено за нещо важно, накрая винаги излиза много по-тривиално, отколкото е в действителност. Думите го скапват. Освен това разговорите ми с Хоуп са като на урду или някой друг чужд език. Звучи като дрън-дрън ала-бала за всички, освен за онези, които го говорят. Ако прочетете дума по дума последния ни разговор, ще стигнете до извода, че двете с Хоуп сме пълни откачалки.

Днес ми се искаше да поговоря с Хоуп за "Ангелите на Чарли", което очевидно не мога да направя. Въпреки че татко използва влиянието си на системен администратор, за да снабди и двете ни с най-върховните камери за чата, те не са от голяма полза, след като и нейният компютър е също толкова бъкан с вируси, колкото и моят. Губим си времето да се гърчим и охкаме, че е невъзможно да се виждаме и чуваме. Че то по-добре да използваме допотопната изпитана техника!

Честно казано, на мен ще ми бъде по-лесно. Татко страшно би се изкефил, ако стана компютърна маниачка - така щяхме да имаме за какво да си говорим, докато тичаме заедно, - само че аз съм много далече от тази работа. Разните там защити срещу вируси нищо не ми говорят. Просто нямам доверие на техниката, особено откакто някой хакер беше проникнал в системата на гимназия "Пайнвил" и бе разпратил нечие досие до всички. (Момчето се прехвърли в друго училище, толкова му беше гадно.) Хоуп не се притеснява да излива какви ли не признания по мрежата, но тя не е толкова подозрителна като мен. Работата е там, че не мога нито да си говоря с нея, нито да я виждам и предпочитам писмо, написано на ръка, вместо имейл, или пък да си водя този дневник, вместо да си чатя с напълно непознати, които са се кръстили с разни дивашки имена. От всички проблеми, които техниката създава, тръпки ме побиват. Направо е цяло чудо, че умът ми не се пръсна на първи януари от новото хилядолетие.

Тъй като нямаше как да попитам Хоуп, попитах Бриджет дали си спомня как като деца си играехме с куклите от "Ангелите на Чарли". Бриджет е на моята възраст и живее срещу нас. През първите дванайсет години от живота ми тези бяха най-важните качества, които трябваше да притежава най-добрата ми приятелка. Само че това беше преди Бриджет да се отърве от шината на зъбите и да се появи гаджето й Бърк, преди двете с Хоуп да се запознаем в седми клас в часовете по интереси.

- Здрасти. Ти помниш ли как едно време играехме с куклите от "Ангелите на Чарли".

Бриджет поклати златната си коса, вързана на опашка, и ме погледна сякаш току-що ми бяха поникнали рога.

Бриджет е хубава. Ама много хубава. Истинска красавица. Обикновено я сравняват с Грейс Кели или Гуинет, зависи на колко е този, който го казва.

Тъкмо външният й вид е виновен за разпадането на приятелството ни.

Един следобед през август, преди да започнем седми клас, двете с Бриджет, с мама и сестра ми отидохме да си купим дрехи за училище. Не една и две продавачки побързаха да се произнесат за висококачествените гени, дарили триото с такава класическа красота. И трите бяха с прави лененоруси коси. (Аз съм много къдрава брюнетка.) Очите им са сини като плувни басейни. (Моите са малки и кафяви като локви кал.) Кожата им е леко загоряла и безупречна. (Моята е изгоряла и пъпчива.) И трите са дребни, но приятно закръглени на подходящите места. (Аз съм с дълги крака, кльощава и ръце като на орангутан.) Естествено е всички да решат, че аз съм съседското дете. На тях им се стори невероятно смешно. Аз също се посмях, за да прикрия унижението си.

След този случай приятелството ни вече не бе същото. Но какво от това. След месец се запознах с Хоуп, Бриджет се запозна с Бърк Рой от осми клас и вече нямахме нужда една от друга. Мама все още си въобразява, че Бриджет е най-добрата ми приятелка, защото с нея се познаваме още от люлката, а пък Хоуп я познавам от едни нищо и никакви три години. Тъкмо затова мама не може да разбере защо едночасовият разговор с Хоуп веднъж в седмицата не ми е достатъчен. Другата причина е, че мама нищо не знае за мен.

Секунди след задълбочения разговор с Бриджет за Ангелите, Манда и Сара се тропосаха на масата ни. Часовете по "интереси" са относително понятие за нашето училище, така че в седми клас с тях ме запозна Хоуп. Или по-точно казано, чрез тях се запознах с Хоуп. Всъщност Хоуп, Манда и Сара си бяха неразделни още от началното училище - както ние с Бриджет. Щом двете с Хоуп разбрахме, че сме сродни души, побързахме да кръстим Бриджет, Манда и Сара отбора на Тъпите баровки. Ето че те още са тук, а Хоуп я няма. Късметът ми е гаден.

Щом и трите Тъпи баровки се събраха накуп, веднага се заеха с ритуала си да не посягат към хапка и да ахкат, докато разглеждат снимки на манекенки и актриси в някое тийнейджърско списание.

- Как е възможно да я пльоснат на корицата! - писна Бриджет.

Бриджет винаги оглежда задниците на манекенките, защото самата тя се опитва да стане модел и е убедена, че задникът й е огромен. Очевидно това е кръстът на красотата. В часа по психология научих, че колкото си по-готина, толкова по-силна параноя развиваш за външния си вид. Така е, защото родените красавици непрекъснато чуват, че са супер, и външният им вид е основното, което им дава самочувствие.

Голяма тъпотия!

Както и да е, Бриджет вече е манекенка от около година, но й предстои много път, докато цъфне на страниците на някое от тийнейджърските издания. Тя е една от анонимните манекенки в каталозите. Това си е истинско постижение за момиче от провинцията.

- Божке! Онзи приятел на баща ми, дето е фотограф, казва, че имала целулит - разправя Сара.

- Гадост! - възкликват Манда и Бриджет едновременно.

- Да, освен това й казвали - цитат - надупчения гъз - края на цитата - зад гърба.

Сара непрекъснато повтаря "Божке!" и "цитат, край на цитата". Добре че поне престана да размахва показалеца и средния и на двете ръце, както е прието. Тя обича да слуша гласа си със сдъвканите съгласни и носово произнесените гласни, сякаш черепната й кухина е задръстена от хиляди литри или милиграми, или каквато там мерна единица се използва за слуз. Баща й Уали Д`Абруци притежава пасажа с увеселителни заведения "Спечели при Уали", сладкарницата "Сладкото вълшебство но Уали" и разни други златни мини в центъра, така че тя е най-голямата мангизлийка в гимназията. Това не е чак такова върховно постижение за района ни, населен предимно с представители на работническата и средната класа. Тя можеше да отиде в някое скъпарско частно училище, обаче се примоли на родителите си да остане в редовната гимназия. Тук кинтите на семейството я правят номер едно. В някое напудрено школо, пълно с мултимилионерски щерки, щеше да е на най-ниското стъпало.

Погледнах мацката на корицата. Не беше кльощава, но в никакъв случай не можеше да се нарече дебела. Беше закръглена. Сексапилна. Силна. Помислих си за Сабрина без миглите, облечена в поло. Реших да защитя манекенката.

- Бас държа, че от редакцията са я сложили на корицата, за да ни накарат да се чувстваме по-добре. Така ще знаем, че не е нужно да сме съвършени, за да сме хубави...

- Мнооого те моооля, Джес - прекъсна ме Манда и смъкна очилата ниско на носа си, за да ме погледне над тях. - Престани да се правиш на Наоми Улф*, ако обичаш.

* Наоми Улф - писателка феминистка. - Б. пр.

Манда си въобразява, че четенето на феминистки манифести компенсира прозрачното й флиртаджийско поведение. Сигурна съм, че тъкмо затова носи очила с дебели стъкла, вместо лещи, за да притъпи поне малко сексуалното си излъчване и да се прави на интелектуалка. Само че досега така и не е успяла да заблуди никого. Двете с Хоуп я бяхме нарекли Машината за целуване, защото до петнайсетия си рожден ден вече бе успяла да се натиска с трийсет и едно различни момчета. Тогава тя реши, че е дошъл моментът да мине на ръчна стимулация, затова я кръстихме Манда Ръчицата. Когато стана на шестнайсет, нека просто да кажа, че си извоюва титлата Лапни-духни Манда.

Самата Манда се нарича "заклета" девственица и е твърдо решена да го спази, докато не си намери някой, който да отговаря на критериите й: метър и осемдесет; да кара джип; слаб и строен, да не е някое напомпано мускулесто бичме; рус; да ходи на сърф през лятото и на ски през зимата; всеки ден да си почиства зъбите с конец. Наясно сте, че това е малко прекалено - особено за Пайнвил, - затова тя се примирява да се бъзика със задръстеняци, докато господин Съвършенство благоволи да се появи.

Отборът на Тъпите баровки продължава да прелиства списанието, посръбват от диетичните си коли и развенчават с по една-единствена дума манекенките на всяка страница.

- Противна.

- Отврат!

- Грозамунда!

Най-неочаквано Бриджет поставя длан върху една от страниците.

- Е това момиче има направо умопомрачително тяло!

- Абсолютно! - съгласяват се Манда и Сара.

Момичето е като пръчка с две огромни вирнати цици - тяло, каквото природата много рядко създава.

Те се оплакват, че дори да правят гимнастика до УЗК, никога няма да заприличат на нея. Започнаха да обсъждат така наречените си недостатъци с огромен ентусиазъм. Бриджет има лице, достойно за всяка корица, обаче "тлъстият й задник" пречи на кариерата. ("Готова съм да убивам за едно кльощаво дупе.") Манда мрази своя известен на всички балкон с чашки двойно Д. (И въпреки това не спира да се пъчи в прилепнали тениски и впити пуловери за истинско удоволствие на мъжката част от населението в Пайнвил.) Да не забравяме Сара, която си е внушила, че прилича на як футболист, вместо на балерина-комплекс, засилен още повече от прякора й "Борчето". (Самочувствието й съвсем се скапа след като мащехата й я изпрати в един дебелариум като подарък за четиринайсетия рожден ден.)

Най-сетне Манда се обади.

- Ами Джес ще изглежда така, ако си напомпа циците. - Трите веднага ме огледаха преценяващо.

Никога не бих си напомпала циците. Цялата процедура е пълна отврат - веднъж по образователния канал гледах как става. Хирургът влиза през пъпа. Представяте ли си, през пъпа! Разтегна й кожата, като че беше дъвка и набута имплантите на място. Гнусотия!

- Само се опитвахме да кажем, че дупето, ханшът и краката са просто върховни, съвършени - обясни Бриджет. - Би трябвало да го приемеш като комплимент.

Много добре знаех накъде се насочва разговорът: анализ на калориите и мазнините, с които съм се натъпкала, докато съм обядвала, последвани от жалното мрънканe "Как е възможно да ядеш толкова много и да си пак кльощава?".

- Пицата с лют салам има поне петстотин калории...

- И двайсет и пет грама мазнини...

- Да не говорим, че недиетичната сода е с поне двеста и петдесет калории...

Натяквала съм им не веднъж, че докато те правят каквото там намират за добре след училище, когато свърши сезонът на мажоретките, аз непрекъснато съм на стадиона и тичам. Не прекарвам по два часа и половина да седя на задните си части и да се възхищавам колко съм прекрасна в прилепналата униформа, а полагам някакви усилия. Само че те си затварят очите за това и виждат единствено храната, която си нося от къщи. Така че вместо да им обяснявам, което както обикновено ще бъде безсмислено, аз избрах фалшиво признание.

- Добре. Разкрихте ме. Булимичка съм.

На Манда изобщо не й трепна окото.

- Мнооого те моооля! Не си никаква булимичка. Якото плюскане обикновено се отразява на тлъстите. - Тя замълча за момент. - Нали така, Борче? - намигна Манда. Сара се намръщи - почти незабележимо - преди да я перне.

И това би трябвало да са ми приятелки! В повечето случаи просто не мога да ги трая.

Щом не съм булимичка, защо тогава толкова ми се драйфа?

Точно това трябваше да им кажа. Замълчах. Грабнах си раницата и ги зарязах, без да им кажа и дума.

Останах сама в тоалетната, докато чух звънеца. Притиснах чело към студеното огледало и го замъглих с топлия си дъх. Нарисувах с пръст усмихнато лице, а след това го избърсах. Най-сетне се погледнах и си помислих. "Ако Хоуп беше с мен, нямаше да съм тук."