Илион

Този роман се посвещава на колежа "Уобаш" - на неговите студенти и преподаватели, на неговото наследство

Тогава от наслада Разумът

оттегля се в щастието свое:

Разумът, тоз океан, във който всеки вид

подобието свое ще намери,

ала твори далеч по-висши

отвъдни суши и морета,

с един замах превръща мирозданието

в зелена мисъл на зелена сянка.

"Градината", Андрю Марвъл

"В плячка се грабват волове и тлъсти овце гъсторунни,

светли триножници и русогриви коне се печелят,

само душата човешка не може назад да се върне,

ни да се хване, щом вече изхвръкне навън през зъбите".

Ахил в Омировата "Илиада"

IХ, 405-409*

* Тук и нататък преводът на "Илиада" е цитиран по А. Милев, Б. Димитрова. - Б. пр.

"Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва".

Калибан в "Калибан и Сетебос" на Робърт Браунинг

Бележка на автора

Читателите, които подобно на мен срещат затруднения с епоса за богове, богини, герои и други образи без справочник, могат да се обърнат към нашия списък на действащите лица в края на книгата.

1.

Илионското поле

Гняв.

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, мъжеубиеца, обречен да умре, възпей оня гняв, който струва на ахейците живота на толкова много верни бойци и прати толкова много жизнени и енергични души в ужасния дом на смъртта. И докато го възпяваш, музо, възпей гнева на самите богове, толкова сприхави и могъщи тук, на своя нов Олимп, а и гнева на постчовеците, въпреки че са мъртви и отдавна ги няма, и гнева на ония неколцина останали истински човеци, колкото и самовглъбени и безполезни да са вече. И докато пееш, музо, възпей и гнева на ония дълбокомислени, разумни, сериозни, ала не съвсем човешки същества, които мечтаят под леда на Европа, умират в сярната пепел на Йо и се раждат в студените гънки на Ганимед.

А, възпей и мен, музо, клетия прероден въпреки волята му Хокънбери - клетия мъртъв доктор Томас Хокънбери, Хокънбуш за приятелите му, за приятели, отдавна превърнали се в прах на отдавна изоставен свят. Възпей моя гняв, да, моя гняв, музо, колкото и дребен и незначителен да е той в сравнение с гнева на безсмъртните богове или яростта на богоубиеца Ахил.

Като се замисля, музо, я недей да ме възпяваш. Знам те аз. Бил съм твой слуга, музо, курво безподобна. И ти нямам вяра, музо. Ни на йота.

Ако ще съм неволен хор на тоя разказ, мога да го започна, откъдето реша. И решавам да го започна оттук.

Днес е ден като всеки друг през повече от деветте години след моето прераждане. Събуждам се в казармата на Схолията, онова място с червени пясъци, синьо небе и грамадни каменни лица, призовава ме музата, подушват ме и ме подминават гибелните цербериди, надлежно се издигам двайсет и седем километра нагоре до тревистите върхове на Олимп със скоростния кристален ескалатор на източния склон и щом се явявам в пустата вила на музата, получавам сводката от дежурния схоластик, обличам си метаморфозното снаряжение и бойната броня, запасвам тазерната палка и се телепортирам в привечерното Илионско поле.

Ако някога сте си представяли обсадата на Илион така, както повече от двайсет години професионално го правих аз, трябва да ви кажа, че въображението ви почти със сигурност не е било годно да се справи с тая задача. Моето не беше. Действителността е много по-чудна и ужасна, отколкото ще ни я покаже слепият поет.

На първо място градът, Илион, Троя, един от най-големите въоръжени полиси в древния свят - отдалечен е на повече от три километра от брега, където съм застанал в момента, ала въпреки това се вижда и властно се извисява с красотата си, високите му стени са осветени от хиляди факли и огньове, върховете на кулите му съвсем не се губят във висините, както ще се опита да ни убеди Марлоу, но все пак са изумителни, високи, кръгли, чуждоземни, величествени.

После идват ахейците, данайците и другите нашественици - формално те всъщност още не са "гърци", тъй като тоя народ ще се появи едва след повече от две хилядолетия, обаче аз въпреки това ще ги наричам "гърци" - простиращи се на много километри по брега. Когато преподавах "Илиадата", обяснявах на студентите си, че въпреки цялата си Омирова пищност, Троянската война сигурно е била доста скромна - няколко хиляди гръцки воини срещу няколко хиляди троянци. Даже най-добре осведомените схоластици, оная група учени, занимавали се с "Илиадата" в продължение на близо две хиляди години, въз основа на поемата изчисляват, че с черните кораби не може да са пристигнали повече от петдесет хиляди ахейци и други гръцки воини.

Всички те грешат. Днешните изчисления показват, че гръцките нападатели са над двеста и петдесет хиляди, а троянците и техните съюзници - около половината от тях. Явно всички герои на Егейските острови са дотичали на война - защото войната означава плячка - и са довели със себе си своите бойци, съюзници, слуги, роби и наложници.

Зрителното въздействие е поразително: километър след километър осветени шатри, лагерни огньове, палисади от заострени колове, километрични окопи, издълбани в твърдата пръст над брега - не за криене и залягане, а средство срещу троянската конница - и всички тия безброй шатри, хора, лъскави копия и блестящи щитове са осветени от хиляди ярко пламтящи огньове и погребални клади.

Погребални клади.

Защото през последните няколко седмици сред гръцките редици пълзеше чума, която първо погубваше магарета и кучета, после започна да поваля по някой и друг воин или нечий слуга, докато през последните десетина дни не се превърна в мор и не натръшка повече ахейски и данайски герои, отколкото защитниците на Илион от месеци. Аз подозирам, че е тиф. Гърците са убедени, че е гневът на Аполон.

Виждал съм Аполон от разстояние и на Олимп, и тук - адски противна личност. Аполон е богът стрелец, "сребролък" и "далекострелящ", и въпреки че е бог на лечението, е бог и на болестите. Нещо повече, той е главният божествен съюзник на троянците в тая война и ако зависеше от него, ахейците щяха да бъдат изтребени. Независимо дали сегашният тиф се дължи на задръстените с трупове реки и мръсната вода тук, или на Аполоновия сребърен лък, гърците основателно смятат, че той им желае злото.

В момента ахейските "царе и водачи" - а всеки един от тия гръцки герои е нещо като цар или водач в своите земи и в собствените си очи - се стичат на събрание край Агамемноновия шатър, за да определят курса си на действие и да прекратят чумата. Запътвам се натам бавно и почти неохотно, въпреки че след повече от девет години чакане тая вечер би трябвало да е най-вълнуващият миг в дългото ми наблюдение на войната. Тая вечер Омировата "Илиада" започва наистина.

А, присъствал съм на много моменти от Омировата поема, които поетично са разместени във времето, например на така нареченото Изброяване на корабите, събирането и описването на всички гръцки сили, което е във Втора песен на "Илиадата", обаче на което станах свидетел преди повече от девет години по време на организирането на тоя военен поход при Авлида, провлака между Евбея и континентална Гърция. Или на "Епиполесиса", прегледа на войските от Агамемнон, който става в Четвърта песен от Омировия епос, ала на който присъствах скоро след дебаркирането на гърците край Илион. Това реално събитие беше последвано от "Тейхоскопията", както я представях пред студентите си, или "гледката от стената", когато Елена посочва ахейските герои на Приам и другите троянски водачи. "Тейхоскопията" се явява в Трета песен от поемата, обаче се случи скоро след дебаркирането и "Епиполесиса" в действителния развой на събитията.

Ако тук изобщо има действителен развой на събитията.

Във всеки случай тая вечер е събранието при Агамемноновия шатър и сблъсъкът между Агамемнон и Ахил. Оттам започва "Илиадата" и би трябвало да съсредоточа върху това място всичките си сили и професионални умения, но всъщност не ми пука. Нека се пъчат. Нека вилнеят. Нека Ахил посяга за меча си - е, признавам, че ми се ще да го видя. Дали Атина наистина ще го спре, или тя е само метафора на Ахиловото здравомислие? Цял живот съм чакал отговора на тоя въпрос и сега съм едва на няколко минути от него, ала странно и безвъзвратно... не... ми... пука.

Деветте години на мъчително прераждане, бавно завръщане на паметта, постоянна война и героично пърчене, да не споменавам собственото си поробване от боговете и музата, са взели своето. В момента ще съм много доволен, ако се появи някой Б-52 и хвърли атомна бомба и върху гърците, и върху троянците. Майната им на всички тия герои, че и на дървените колесници, с които се возят.

Обаче продължавам да се тътря към шатъра на Агамемнон. Това ми е работата. Ако не наблюдавам събитието и не докладвам на музата, няма просто да ме уволнят. Боговете ще ме смелят на прах на същите късчета от кости и ДНК, от които са ме пресъздали, и точка, както казват самите те.

2.

Хълмовете Ардис, Ардис Хол

Деймън се прехвърли по факса край дома на Ада и глупаво запремигва към червеното слънце на хоризонта. Небето беше безоблачно, залезът пламтеше между високите дървета на хребета и възпламеняваше двата пръстена, които се въртяха в кобалтовото небе. Загубата на ориентация се дължеше на факта, че е вечер, а само преди миг беше пристигнал от утринното тържество по случай втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат. От години не бе гостувал в дома на Ада и освен приятелите, които посещаваше по-често - Седман в Париж, Оно в Белинбад, Рисир в дома й на Чомските хълмове и още неколцина - нямаше представа на кой континент или в какъв часови пояс ще се озове. Но пък Деймън не знаеше и имената и местоположението на континентите, нито пък бе наясно с концепциите за географията и часовите пояси, затова липсата на тези знания не означаваше нищо за него.

И все пак беше объркващо. Губеше му се цял ден. Или пък му идваше в повече? Във всеки случай там въздухът имаше друг мирис - по-влажен, по-богат, по-див.

Огледа се. Намираше се в средата на универсален факсвъзел - онзи обикновен кръг от семпербетон и декоративни железни стълбове, увенчани с жълта кристална пергола, и до центъра на кръга - стълбът, носещ задължителния символ, който Деймън не можеше да прочете. В долината не се виждаше друга постройка, само трева, дървета, поток в далечината, мудното въртене на двата пръстена, прекосяващи небето като арматури на някакъв грамаден бавен жироскоп.

Вечерта бе топла, по-влажна, отколкото в Уланбат, и факсвъзелът се намираше в средата на морава, заобиколена от ниски хълмове. На пет-шест метра от кръга чакаше древна двуместна открита едноколка. На мястото на водача клюмаше също толкова древен слуга, а между дървените тегличи стоеше самотен войникс. Деймън не беше посещавал Ардис Хол повече от двайсет години, но сега си спомни варварските неудобства. Пълен абсурд - да не разположиш дома си върху факсвъзел.

- Деймън ур? - попита слугата, макар очевидно да знаеше кой е.

Деймън изсумтя и посочи очукания си куфар. Миниатюрният слуга се приближи, пое багажа в щипките си и го качи в брезентовия багажник на едноколката, докато Деймън се настани на седалката.

- Чакаме ли още някого?

- Вие сте последният гост - отвърна слугата, вмъкна се с бръмчене в полусферичната си кабинка и въведе команда. Войниксът хвана тегличите с щипките си и се затича към залязващото слънце. Ръждивите му крайници и колелото на едноколката почти не вдигаха прах по чакъления път. Деймън се отпусна на зелената кожена седалка и с наслада отпусна длани върху ръкохватката на бастуна си.

Не беше дошъл на гости на Ада, а за да я съблазни. Ето с какво се занимаваше Деймън - съблазняваше млади жени. И колекционираше пеперуди. Фактът, че Ада е на двайсет и пет, а той привършваше втората си двайсетилетка, нямаше никакво значение. Както и че тя му е първа братовчедка. Кръвосмесителните табута отдавна не се спазваха. Генетичният дрейф изобщо не съществуваше като концепция за Деймън, ала даже да фигурираше в терминологичния му речник, щеше да остави този проблем на булаторията. Булаторията поправяше всичко.

Преди десет години Деймън гостуваше в Ардис Хол в ролята си на братовчед - и в опит да съблазни другата братовчедка на Ада, Вирджиния, при това само от скука, тъй като тя бе привлекателна колкото войникс - когато за пръв път видя Ада гола. Вървеше по един от безкрайните коридори в имението и случайно мина покрай стаята на младата жена. Вратата бе открехната и в едно високо криво огледало се отразяваше Ада: се къпеше във вана с гъба и на лицето й се бе изписало пълно отегчение - тя беше всичко друго, но не и прекалена чистница, установи Деймън - и отражението на тази млада жена, тъкмо изхлузваща се от девическата си какавида, го плени, плени този зрял мъж, малко по-възрастен, отколкото бе сега тя.

Дори навремето, въпреки бебешката пълнота на хълбоците си и едва напъпилите си гърди, Ада представляваше гледка, която си струваше да спре, за да оцени. Светла - кожата на момичето си оставаше пергаментовобяла и нежна, колкото и време да прекарваше на открито - сивоока, с малиновочервени устни и катраненочерна коса, същинска мечта на сладострастника. Тогавашната мода изискваше жените да си бръснат подмишниците, ала нито младата Ада, нито - искрено се надяваше Деймън - нейният възрастен аналог се интересуваше от тази, както и от повечето други културни условности. Във високото огледало беше замръзнало (и по-късно бе включено като пеперуда в колекцията на Деймън от спомени) все още момичешко, но вече чувствено тяло с едри светли гърди, кремавобяла кожа, будни очи, и цялата тази белота, нарушена от четири тъмни мазки - вълнистия въпросителен знак на косата, която небрежно вдигаше на кок, освен когато играеше, с други думи през повечето време, двете запетайки под мишниците й и идеално черния възклицателен знак - все още несъзрял до делта, - водещ към сенките между бедрата й.

Седнал в едноколката, Деймън се усмихна. Нямаше представа защо след всички тия години Ада го е поканила на рожден ден или там чиято двайсетилетка празнуваха, обаче твърдо възнамеряваше да съблазни младата жена, преди да се прехвърли по факса в истинския си свят на забави, дълги гостувания и случайни връзки с по-обиграни жени.

Войниксът тичаше с лекота - чуваше се само хрущене на чакъл и тихо бръмчене на древни жироскопи в тялото на едноколката. Долината тънеше в сенки, ала тесният път се изкачи на поредния хребет, огрян от последните лъчи на слънцето, разполовено зад следващия връх на запад, спусна се в по-обширна долина и продължи между ниви с някакви ниски насаждения. Над нивите прелитаха слуги - приличаха на множество топки за крокет.

Пътят зави на юг - за Деймън наляво, - прекоси река по покрит дървен мост, залъкатуши по още по-стръмен склон и навлезе в стара гора. Той смътно си спомни, че преди десет години е ловил пеперуди в този древен лес и по-късно същия ден бе видял младата Ада гола в огледалото. Спомни си вълнението, обзело го при находката на един рядък вид траурница край един малък водопад - споменът бе примесен с възбуда от вида на светлото тяло и черната коса на момичето. Спомни си погледа, който му отправи отражението на Ада, когато светлото лице откъсна очи от гъбата - равнодушен, нито доволен, нито гневен, не свенлив, но не и безсрамен, смътно клиничен - и ги насочи към двайсет и седем годишния Деймън, вцепенен от желание в коридора, почти по същия начин, по който самият той беше разглеждал уловената траурница.

Едноколката наближаваше Ардис Хол. Сред древните дъбове, брястове и ясени под върха на хълма цареше мрак, ала край пътя бяха поставени жълти лампи и из девствения лес мъждукаха пъстри фенери, навярно очертаващи пътеките.

Войниксът излезе от гората и напред се разкри сумрачна гледка: Ардис Хол сияеше на върха, във всички посоки от него пълзяха чакълени алеи и пътеки, дългата морава продължаваше близо половин километър и стигаше до друга гора, реката отразяваше помръкващата небесна светлина и през едно дере на югозапад се виждаха още залесени склонове, мрачни, без нито едно огънче, а сетне още хълмове, докато черните хребети не се слееха с тъмните облаци на хоризонта.

Деймън потрепери. До този момент не му бе хрумнало, че домът на Ада се намира близо до динозавърските гори. Сега си спомни, че при предишното си гостуване се беше страхувал до смърт, макар Вирджиния, Ванеса и всички останали да го бяха убеждавали, че в радиус от осемстотин километра няма опасни динозаври - всички останали го успокояваха, тоест всички освен петнайсетгодишната Ада, която само го бе наблюдавала с оная преценяваща, малко насмешлива гримаса, която скоро беше свикнал да приема за обичайното й изражение. Единствено пеперудите го бяха накарали да излезе на разходка. Сега те нямаше да са достатъчни. Макар да знаеше, че в присъствието на слугите и войниксите се намира в пълна безопасност, Деймън нямаше абсолютно никакво желание да го изяде някое изчезнало влечуго и да се събуди в булаторията със спомена за това унижение.

Клоните на гигантския бряст на склона под Ардис Хол бяха окичени с десетки фенери, край кръглата алея и белите чакълени пътеки от къщата към двора пламтяха факли. Войникси часови стояха край живия плет и в периферията на тъмния лес. Деймън видя, че до бряста е поставена дълга маса - навсякъде около празничната трапеза мъждукаха факли - и че неколцина гости вече се събират за вечеря. С обичайния си самодоволен снобизъм той забеляза и че повечето мъже още носят светлосиви одежди, бурнуси и землисти официални връхни костюми, излезли от мода още преди месеци в обитаваните от него по-важни обществени кръгове.

Войниксът мина по кръглата алея до входа на Ардис Хол, спря в снопа жълта светлина пред вратата и толкова внимателно отпусна тегличите на едноколката, че Деймън не усети абсолютно нищо. Слугата прелетя отзад, за да вземе куфара му, докато самият Деймън слезе, доволен да усети земята под краката си и все още малко замаян от прехвърлянето по факса.

Ада изхвърча през вратата и се спусна по стълбището да го посрещне. Деймън се закова на място и се усмихна глуповато. Тя не само беше по-красива, отколкото я помнеше - беше по-красива, отколкото можеше да си представи.

3.

Илионското поле

Гръцките вождове са събрани пред Агамемноновия шатър, наоколо се е стекла тълпа от заинтригувани зяпачи и разпрата между Агамемнон и Ахил вече набира пара.

Трябва да спомена, че вече съм се преобразил в Биант - не в едноименния пилоски вожд в редиците на Нестор, а във вожда, който служи при Менестей. В момента тоя нещастен атинянин е болен от тиф и въпреки че ще доживее битката в Тринадесета песен, рядко напуска шатъра си, който е далеч по брега. Като вожд, Биант е достатъчно високопоставен и копиеносците и любопитните зяпачи му правят път и ме пропускат до централния кръг. Ала никой не очаква Биант да вземе думата в предстоящия спор.

Пропуснал съм по-голямата част от сцената, в която Калхас, Тесторов син и "отличен птицегадател", разкрива на ахейците истинската причина за гнева на Аполон. Един от събралите се вождове ми прошепва, че преди да говори, Калхас поискал неприкосновеност - настоял Ахил да го защити, ако думите му не се харесат на тълпата и царете. Ахил се съгласил. Калхас съобщил на хората нещо, което половината от тях вече подозирали: че Аполоновият жрец Хриз помолил да му върнат отвлечената дъщеря и че отказът на Агамемнон разгневил бога.

Агамемнон се ядосал на Калхасовото тълкувание.

- От устата му се разхвърчаха кози лайна - тихо се изсмива в ухото ми вождът. Дъхът му вони на вино. Ако не греша, той се казва Ор и след няколко седмици Хектор ще го убие, когато започне да трепе ахейците наред.

Ор ми казва, че само преди минути Агамемнон се съгласил да върне робинята Хризеида. Аз "я силно желая и предпочитам пред мойта жена Клитемнестра" - извикал Атридът, ала после поискал да го обезщетят със също толкова красива пленница. Според Ор, който е фиркан до козирката, Ахил извикал: "Сине Атреев преславен", отбелязал, че аргивците, друго име на ахейците, данайците, проклетите гърци с безброй имена, не били в състояние да дадат на вожда си още плячка. Някой ден, ако ходът на войната се обърнел в тяхна полза, обещал мъжеубиецът Ахил, Агамемнон щял да получи своето момиче. Дотогава обаче трябвало да върне Хризеида на баща й и да си затваря устата.

- И в тоя момент цар Агамемнон, синът Атреев, съвсем побесня - смее се Ор; говори толкова високо, че неколцина други вождове намръщено ни поглеждат.

Кимвам и се обръщам към вътрешните кръгове. Както винаги, Агамемнон е в центъра на събитията. Атреевият син по всичко прилича на главнокомандващ - висок, с класическа къдрава брада, чело и пронизващи очи на полубог, лъщящи от мас мускули, облечен в най-скъпи одежди. Точно срещу него в центъра на кръга стои Ахил. По-як, по-млад, още по-красив от Агамемнон, той почти не подлежи на описание. Когато за пръв път го видях при Изброяването на корабите преди повече от девет години, реших, че Ахил трябва да е най-богоподобният сред всички тия богоподобни мъже, толкова величествено беше физическото и царственото му присъствие. Впоследствие разбрах, че въпреки цялата си красота и могъщество Ахил е глуповат - нещо като безкрайно по-красив Арнолд Шварценегер.

Около тоя вътрешен кръг са героите, за които десетилетия наред съм говорил на студентите си в своя друг живот. Действителността не е разочароваща. До Агамемнон, макар че явно не е на негова страна в разгорелия се спор, стои Одисей - с цяла глава по-нисък от Атрида, но по-широкоплещест. Той се движи сред гръцките вождове като овен сред овце, интелигентността и хитростта му блестят в очите му и са запечатани в бръчките на обветреното му лице. Никога не съм разговарял с него, но с нетърпение очаквам да ми се отвори такава възможност преди войната да свърши и Одисей да се отправи на своето пътешествие.

Отдясно на Агамемнон е неговият по-малък брат Менелай, мъжът на Елена. Ще ми се да получавах по долар всеки път, когато чувах някой ахеец да мърмори, че ако Менелай повече го бивало в кревата, "ако имаше по-голям хуй", както преди три години грубо беше казал на един свой приятел Диомед, Елена нямало да забегне с Парис в Илион и героите от егейските острови нямало да изгубят последните девет години в тая проклета обсада. Отляво на Агамемнон е Орест - не Атреевият син, когото глезят у дома и който някой ден ще отмъсти за бащиното си убийство и ще си заслужи самостоятелна пиеса, а просто верен копиеносец със същото име, който ще бъде убит от Хектор при следващата голяма троянска офанзива.

Зад цар Агамемнон стои Еврибат, Агамемноновият глашатай - който не бива да се бърка с едноименния Одисеев глашатай. До Еврибат е Птолемеевият син Евримедонт, красиво момче, колесничар на Агамемнон - но не бива да се бърка с Евримедонт, колесничаря на Нестор. (Признавам, че понякога съм готов да заменя цялата тая пищна патронимика за няколко прости фамилни имена.)

В Агамемноновата половина на кръга тая вечер са и големият, и малкият Аякс, водачи на воините от Саламин и Локрида. Тия двамата никога не можеш ги обърка, освен по име, защото големият Аякс прилича на бял полузащитник от Националната футболна лига, а малкият - на джебчия. Евриал, третият по ранг водач на бойците от Арголида, е застанал до началника си Стенел, който фъфли толкова ужасно, че не може да си каже името. Агамемноновият приятел и главнокомандващ войските от Арголида, Диомед гръмогласен, също е там - тая вечер е недоволен и намръщено се вторачва в земята със скръстени ръце. Старецът Нестор "от Пилос, оратор прославен със глас благозвучен", стои близо до средата на вътрешния кръг и изглежда още по-недоволен от Диомед, докато Агамемнон и Ахил продължават да вилнеят и да се хулят.

Ако всичко върви според Омировия разказ, Нестор ще произнесе голямата си реч само след няколко минути и напразно ще се опита да засрами Агамемнон и побеснелия Ахил преди яростта им да послужи на троянските цели. Признавам, че искам да чуя тая реч, макар и само заради споменаването на древната война срещу кентаврите. Кентаврите винаги са ме интересували, а в Омировия епос Нестор делово говори за тях и за войната срещу тях. Кентаврите са едните от единствените два вида митични същества, споменати в "Илиадата". Другият вид е химерата. С нетърпение очаквам да чуя за кентаврите, обаче дотогава гледам да не се мяркам пред очите на Нестор, тъй като личността, която съм възприел, Биант, е сред подчинените на стареца и не искам да ме заговори. В момента няма защо да се боя - вниманието на Нестор и всички останали е насочено към разменяните обиди и храчки между Агамемнон и Ахил.

До Нестор са застанали - и явно не се съюзяват с нито един вожд - Менестей (който след няколко седмици ще бъде убит от Парис, ако всичко върви според Омир), Евмел (водач на тесалийците от Фера), Поликсен (един от епейските водачи), Поликсеновият другар Талпий (вожд на етолийците), Леонтей и Полипит в техните характерни аргивски носии, а също Махаон и брат му Подалирий начело на множество тесалийски водачи, скъпият Одисеев приятел Левк (обречен след няколко дни да бъде убит от Антиф) и други, които добре съм опознал през годините, не само на вид, но и по гласовете им, както и по характерния им начин на водене на бой, хвалби и жертвоприношения на боговете. Ако още не съм го споменал, събралите се там древни гърци не правят нищо половинчато - те вършат всичко според силите си и всичките им усилия граничат със "сериозна опасност от провал", както се изразява един учен от ХХ в.

Срещу Агамемнон и вдясно от Ахил е Патрокъл - най-близкият приятел на мъжеубиеца, чиято смърт от ръката на Хектор е предопределена да предизвика истинския Гняв на Ахила и най-ужасното клане във военната история - а също Тлеполем, митичният герой и син на Херакъл, който избягал от дома си, след като убил бащиния си чичо, и който скоро ще загине от ръката на Сарпедон. Между Тлеполем и Патрокъл стои старият Феникс (скъп другар и бивш наставник на Ахил) и шушука на Диоклевия син Орсилох, който съвсем скоро ще бъде убит от Еней. Вляво от беснеещия Ахил е Идоменей, много по-близък приятел на мъжеубиеца, отколкото предполага епосът.

Във вътрешния кръг има още герои естествено, както и безброй други в навалицата зад мен, обаче вече получихте представа. Никой не е безименен, нито в Омировия епос, нито в реалното ежедневие на Илионското поле. Всеки постоянно носи със себе си бащиното си име, своята история, земи, жени, деца и вещи - във всички битки, и военни, и реторични. Това е достатъчно, за да изтощи един обикновен учен.

- Добре, Ахиле богоравни, ти мамиш на зарове, мамиш във войната, мамиш и с жените - а сега се опитваш да измамиш мен! - крещи Агамемнон. - А, не, тая няма да я бъде! Няма да ме прекараш така. Ти си имаш робинята Бризеида, най-красива сред всичките ни пленника, също колкото моята Хризеида. И искаш да си запазиш плячката, а мен да оставиш с празни ръце! Как ли пък не! Предпочитам да предам водачеството на войската на Аякс... Идоменей... Одисей хитроумен... или на теб, Ахиле... даже на теб... но не и да ме мамят така.

- Ами тогава го предай - изсумтява Ахил. - Време е да имаме истински водач.

Лицето на Агамемнон поморавява.

- Добре, спусни един черен кораб в морето и го напълни с гребци и жертвоприношения за боговете... вземи Хризеида, ако смееш... обаче лично ще трябва да направиш хекатомбата, Ахиле, о, мъжеубиецо. Ала знай, че ще искам обезщетение - и това ще е твоята хубава Бризеида.

Красивото лице на Ахил се изкривява от ярост.

- Користолюбецо! Ти си облечен в безсрамие нагло, страхливецо кучеоки!

Агамемнон прави стъпка напред, захвърля скиптъра си и поставя ръка върху меча си.

Ахил не остава по-назад и стиска дръжката на своя меч.

- Троянците не са ми в нищо виновни, Агамемноне, обаче ти си виновен! На тоя бряг не ни доведоха копиеметци троянци, а твоята алчност - бием се заради тебе, безсрамнико безподобен. Потеглихме в твоя угода, в мъст над троянци бранейки твоята чест и честта на брат ти Менелая, човек, дето дори не го бива да задържи жена си в спалнята...

При тия думи Менелай прави крачка напред и също стиска меча си. Вождовете и хората им вече са се скупчили около един или друг герой и кръгът е нарушен, разделен на три лагера - мъжете, които ще се бият за Агамемнон, ония, дето ще се бият за Ахил, и хората около Одисей и Нестор, които изглеждат толкова отвратени, че да убият и двамата.

- Ние с хората ми си тръгваме - изревава Ахил. - Връщаме се във Фтия. По-добре да се удавя с празен кораб на път за дома, отколкото да стоя тук и незачетен да пълня Агамемноновата чаша и да сбирам за него имот и богатство.

- Ами добре, върви си тогава! - крещи Агамемнон. - Бягай веднага оттука. Аз не те моля да останеш и да се биеш заради мен. Ти си велик воин, Ахиле, обаче какво от туй! Това е дар от безсмъртен и няма нищо общо с теб. Ти вечно налиташ на разпри, раздори и битки, затова взимай раболепните си мирмидонци и се омитай оттук! - Той се изхрачва.

Ахил се тресе от гняв. Очевидно е, че се разкъсва между желанието да се завърти кръгом, да вземе хората си и завинаги да напусне Илион, и непреодолимото изкушение да изтегли меча си и да изкорми Агамемнон като жертвена овца.

- Но ето сега те заплашвам, Ахиле - продължава Атридът и екливият му глас стихва в ужасяващ шепот, който ясно чуват стотиците събрали се воини, - независимо дали ще останеш, аз ще се откажа от своята Хризеида, щом като Феб Аполон я отнема от мене, обаче вместо нея ще взема твоята Бризеида и всеки тук ще узнае колко по-силен е Агамемнон от нацупеното момченце Ахил!

Сега Ахил изгубва всякакво самообладание и наистина посяга към меча си. И с това можеше да свърши "Илиада" - със смъртта на Агамемнон, на Ахил или и на двамата - ахейците да отплават в родината си, Хектор да доживее дълбока старост и Илион да просъществува още хиляди години и навярно да съперничи на Рим по величие, ала в тоя миг богинята Атина се появява зад Ахил.

Аз я виждам. Ахил се завърта кръгом със сгърчено лице и явно също я вижда. За разлика от всички останали. Не съм наясно с тая стелт технология, обаче действа, когато я използвам, действа и когато я използват боговете.

Не, веднага разбирам аз, това е нещо повече от стелт. Боговете пак са замразили времето. Това е любимият им начин да разговарят с човешките си галеници, без другите да подслушват, но съм го наблюдавал само няколко пъти. Устата на Агамемнон е зейнала - виждам слюнка, замръзнала във въздуха - но не се чува нито звук, не се забелязва движение на челюсти и мускули, тъмните му очи не мигат. Същото се отнася за всички мъже в кръга: вцепенени, съсредоточени или слисани, вцепенени. В небето неподвижно виси морска птица. Вълните не се разбиват в брега. Въздухът е гъст като сироп и всички са замръзнали като насекоми в кехлибар. В тая спряла вселена се движим само Атина Палада, Ахил и аз - макар че само съм се навел напред, за да чувам по-ясно.

Ахил продължава да стиска меча си, полуизваден от красиво изработената ножница, ала Атина го е сграбчила за дългата коса и го е завъртяла към себе си и той вече не смее да изтегли острието. Това би означавало да предизвика самата богиня.

Но очите му пламтят, по-скоро безумно, и Ахил изкрещява в сгъстената плътна тишина, която придружава това замразяване на времето:

- Защо?! Проклятие, защо точно сега?! Защо идваш при мен, богиньо, дъще на Зевса? Искаш да видиш сама наглостта на Агамемнон ли?

- Отстъпи! - казва Атина.

Ако никога не сте виждали бог или богиня, мога да ви кажа само, че са по-едри - буквално, тъй като Атина трябва да е над два метра висока - и по-красиви от всеки смъртен. Предполагам, че такива са ги направили лабораториите по нанотехнология и рекомбиниране на ДНК. Атина съчетава женствена хубост, божествена властност и абсолютно могъщество, за чието съществуване си нямах и представа, преди да ме възкресят в сенките на Олимп.

Тя продължава да стиска косата на Ахил, дърпа главата му назад и го принуждава да се извърне от вцепенения Агамемнон и неговите воини.

- За нищо на света! - вика Ахил. Въпреки че замръзналият въздух забавя и приглушава звука, гласът на мъжеубиеца е мощен. - Тая свиня, дето се мисли за цар, ще плати за своето безочие с живота си!

- Отстъпи! - повтаря Атина. - От небето изпрати ме тук белоръката Хера да спра яростта ти безмерна. Отстъпи.

Виждам, че в обезумелите очи на Ахил замъждуква колебание. Зевсовата жена Хера е най-могъщият олимпийски съюзник на ахейците и покровителка на Ахил още от странното му детство.

- Веднага прекрати тая разпра - заповядва богинята. - Не посягай с десница към меча. Само с думи обидни го нападай, колкото искаш, ала не го убивай. Прави каквото ти повеляваме и ти обещавам следното: знам, че това е истината, Ахиле, просто виждам съдбата ти и виждам бъдещето на всички смъртни. Чуй ни сега и след време ще получиш триж по-блестящи награди заради тая обида. Ако ни се противопоставиш, ще умреш тоз час. Подчини се на мен и Хера и ще получиш награда.

Ахил сбърчва лице, освобождава косата си, муси се, обаче прибира меча в ножницата. Все едно наблюдавам две живи фигури сред цяло поле статуи.

- Трябва, богиньо, да те послушам - отвръща той. - Човек трябва да слуша безсмъртните, даже сърцето му да се пръска от ярост. Ала ще е справедливо и боговете благосклонно да слушат молитвите на тоя човек.

Атина едва забележимо се усмихва и изчезва - телепортира се обратно на Олимп и времето продължава своя ход.

Агамемнон привършва словоизлиянието си.

Прибрал меча в ножницата, Ахил влиза в празния кръг.

- Ах ти, пияницо с кучи очи и сърце на кошута! - извиква мъжеубиецът. - Що за вожд си ти, щом никога не тръгваш с войската за битка, ни на засада идваш с най-храбрите между ахейци... смелост ти нямаш да обсадиш Илион и затова обсаждаш шатрите на войската си за плячка... що за цар си, щом хора нищожни владееш... заричам се и клетва велика сега произнасям...

Стотиците мъже около мен ахват като един, повече изумени от тая ругателна клетва, отколкото ако Ахил просто беше посякъл Агамемнон като псе.

- В този се жезъл кълна, че всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила! - извиква мъжеубиецът и гласът му е толкова силен, че игрите на зарове спират на стотици метри разстояние в стана на войската. - Ала, Атриде, колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава, щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор. Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса, че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.

И с тия думи Ахил се завърта на прословутата си пета, напуска кръга и потъва в сумрака между шатрите край брега. Трябва да призная - невероятен финал!

Агамемнон скръства ръце и поклаща глава. Обаждат се слисани гласове. Нестор пристъпва напред, за да произнесе речта си за времето, когато всички заедно се сражавали срещу кентаврите. Това е аномалия - според Омир Ахил все още участва в спора, когато Нестор взима думата - и моят схоластичен ум я регистрира, но иначе вниманието ми е много далеч.

Тъкмо в тоя миг си спомням убийствения поглед, който Ахил бе хвърлил на Атина, преди тя да го сграбчи за косата и да го укроти, и пред мен се разкрива толкова дързък план за действие, толкова явно обречен на провал, толкова самоубийствен и същевременно толкова прекрасен, че се задъхвам.

- Добре ли си, Бианте? - пита застаналият до мен Ор.

Зяпвам го неразбиращо. За миг не си спомням нито кой е той, нито кой е "Биант" - забравил съм възприетата от мен личност. Поклащам глава и се запровирам през тълпата от прославени убийци.

Чакълът хрущи под нозете ми, без героичното ехо на Ахиловото отдалечаване. Запътвам се към водата и щом се скривам от поглед, захвърлям личността на Биант. Сега всеки ще ме вижда като Томас Хокънбери, очилат мъж на средна възраст в нелепо одеяние на ахейски копиеносец, увил с вълна и кожа метаморфозното снаряжение и бойната си броня.

Морето е тъмно. "Винотъмно" - казвам си аз, обаче тая мисъл не ме развеселява.

Не за пръв път изпитвам непреодолимо желание да използвам стелт способността си и левитатора, за да отлетя оттам - за сетен път да се порея над Илион, за сетен път да погледам факлите и обречените му жители и после да се понеса на югозапад над винотъмното море, Егейско море, към все още не-Егейските острови и материка. Бих могъл да се отбия при Клитемнестра и Пенелопа, Телемах и Орест. И като малък, и като възрастен, професор Томас Хокънбери винаги се е разбирал повече с жените и децата, отколкото със зрелите мъже.

Ала тия протогръцки жени и деца тук са по-свирепи и кръвожадни от зрелите мъже, които Хокънбери е познавал в другия си, безкръвен живот.

Ще оставя отлитането за някой друг път. Всъщност изобщо ще се откажа от него.

Вълните се гонят една друга, успокояващи с познатия си ритъм.

"Ще го направя". Решението идва с възбудата от полета - не, не от полета, а с вълнението от оня кратък миг на безтегловност, когато човек се хвърля отвисоко и знае, че няма връщане на твърда земя. Ако не плуваш, ще се удавиш. Ако не летиш, ще паднеш.

"Ще го направя".