Адът в Рим

Пролог

Момичето изскочи на мокрите камъни в двора и се подхлъзна. Краката ѝ се отделиха от паважа и тя се претърколи, но веднага се изправи, безмълвна от ужас. Не ѝ беше останал дъх, за да извика. Не погледна назад към сенатора, който крещеше само на няколко крачки зад нея. Нямаше къде да бяга, но беше само на четиринайсет години и изпадна в паника.

В този миг обзетият от ярост сенатор я настигна, като размахваше дръжката на вазата, която момичето бе счупило. Беше платил за нея на пазара повече, отколкото беше дал за момичето. Майка ѝ я бе предупреждавала хиляди пъти да не пипа поставката, но нещата, подредени там, винаги я очароваха. Проследяваше линиите с върховете на пръстите си всеки път, когато я пращаха да почисти стаята. Имаше и думи – имена, които беше помолила майка си да ѝ прошепне на глас. Ахил... Хектор... Елена. Нейното име.

Сенаторът беше тежък и стар, на повече от петдесет години. В сравнение с него Елени беше кожа и кости. Болеше я от падането, докато тичаше – може би така сенаторът беше успял да я настигне. Мяташе глава наляво-надясно на всяка дълга крачка, сякаш това щеше да ѝ даде достатъчно скорост, за да избяга, да прескочи голямата стена на имението и просто да полети. Някъде в далечината чу майка ѝ да вика.

Елени зави зад поредния ъгъл, но се бе насочила в грешната посока и почувства пръстите на мъжа да докосват врата ѝ. Дочу дишането му и се наведе рязко. Щеше да се разплаче, ако ѝ бе останал дъх. Лявата алея щеше да я отведе до конюшните. Там имаше малка порта и ако беше отворена, щеше да се озове на пътя. Вместо това...

Видя голата стена пред себе си и се опита да скочи върху нея. Другите робски деца понякога се предизвикваха едно друго да тичат по дължината ѝ в празнични дни. Елени все още не беше пораснала достатъчно, за да се изкатери, без да стъпи върху нещо. В отчаянието си вложи всичките си сили. Пръстите ѝ докоснаха най-горната керемида, но не успя да се задържи. Падна и се претърколи в праха.

Сенатор Луций Педаний се надвеси над нея, сумтейки като куче, с толкова зачервено лице, че момичето си помисли, че очите му ще изскочат от орбитите си. Мъжът размаха към нея останките от счупения съд в пристъп на ярост, която в този момент приличаше повече на лудост.

– Ти си го направила! – изрева той, използвайки гласа си като оръжие. – Ти си я счупила. Знам, че си била ти. Как смееш да бягаш! Виждаш ли? Виж какво си направила. Не може да бъде заменена. Беше на петстотин години и струваше повече от дузина роби като теб. Ти, глупава, безполезна...

Елени видя майка си да тича към тях, пребледняла от страх. Сенаторът почти не реагира, когато тя изникна от дясната му страна и застана така, сякаш искаше да защити дъщеря си от гнева му. Елени протегна ръка към нея, но сенаторът нададе вой, достоен за вълк единак. Надвеси се над Елени и притисна нащърбения чиреп под брадичката ѝ, право към гърлото.

– Би трябвало да те убия – изръмжа той, – защото унищожи само за миг повече, отколкото струва целия ти живот, повече, отколкото някога можеш да проумееш.

Сенаторът се надвеси още по-близо. Елени почувства остра болка и се ужаси, опитвайки се да го отблъсне.

– Господарю, моля те! – чу майка си да вика.

Нямаше нищо, което да може да направи. Сенаторът беше собственик и на двете, от момента на събуждането им всяка сутрин чак до смъртта им. Ако решеше да накълца на кървава каша гърлото на робинята, това беше негово право.

Елени не откъсваше поглед от кръвясалите му очи, толкова тъмни, че изглеждаха черни. Тази гледка изпълни съзнанието ѝ, докато възрастният мъж я притискаше към земята със счупената дръжка. В този миг го чу да изохква. Нещо се промени. Зениците му се свиха и веждите му се сключиха в изражение, което приличаше на объркване или изненада. Сенаторът се отдръпна и Елени въздъхна облекчено. Докосна шията си и видя яркочервена кръв по дланта си.

Когато погледна нагоре, видя майка си да стои занемяла. Сенаторът също се обърна да погледне жената. Чак сега я забелязваше. Протегна ръка и измъкна един нож от мястото, където стърчеше забит между ребрата му. Вдигна го изумено към двете жени и залитна.

– Какво направи! – възкликна с необичайно спокоен, почти примирен глас.

Направи няколко крачки, падна на колене и се свлече на земята.

Елени видя, че майка ѝ плаче и клати глава. Тя също сякаш беше готова да се срине на земята, докато сенаторът падаше. Дишаше тежко и издаваше ужасен звук, плач на отчаяние и безвъзвратна загуба. Момичето се опита да я прегърне, но беше отблъснато.

Нечии ръце сграбчиха Елени. Около тях се бяха появили разгневени лица.

После ги отведоха с майка ѝ в къщата.

ПЪРВА ЧАСТ

60 г.

Къде е старото ми аз, което се задоволяваше с толкова малко?

Сенека в „Анали“ на Тацит,

посветени на Римската империя.

1.

Морето под него беше студено и черно като мастило. Отразените звезди се размазваха по повърхността. Нерон изведнъж се изплаши, че е твърде далеч от сушата. Знаеше, че е рисковано да плува през нощта, така че се насочи към брега.

Усети нещо да докосва краката му. Каквото и да беше, то се триеше в тялото му – нещо голямо. Нерон почувства как почти нежно го придърпва под повърхността. Над върховете на пръстите му се въртеше сребърен щит, но не можеше да го достигне. Нещото държеше краката му, но не смееше да погледне. Майка му плуваше, с разпусната коса, а столата ѝ се полюляваше. Агрипина се присмиваше на страха му, достатъчно близо до него, за да го целуне.

Нямаше да позволи да го удавят, не и докато тя налагаше присъдата си. Нерон изрита с цялата си младежка сила това, което го държеше за краката. В този момент не се интересуваше от болка или наранявания. Волята му, гневът му, надделяха над всичко. Извиваше тялото си, за се отскубне, да излезе на повърхността за още един дъх.

Нещото се плъзна около бедрата му. Знаеше, че е змия – някакво същество с набраздена кожа, от която отровата се цедеше в млечни нишки. То го беше хванало и цялата му младост, цялата му сила не можеха да му се противопоставят.

Майка му се усмихваше доволно. Той я бе осъдил. Нерон беше издал заповедта, с която я бяха хвърлили в морето заедно с прислужницата ѝ. В същото това море. Чувстваше, че силите му се изчерпват, че започва да се вкочанява. Примката се стегна около гърдите му. С него вече беше свършено. Погледна Агрипина в лицето и му се прииска да ѝ каже колко съжалява ... и колко се радва. Сестра на император Калигула, съпруга на император Клавдий, майка на Нерон. Докато беше жива, тя оставаше заплаха. Никой не беше толкова покварен, нито толкова опасен.

Агрипина се приближи във водата, без да откъсва от него сребристите си очи. Нерон се опита да изкрещи, неспособен да понесе мисълта за допира на тази плът до тялото му. Последният му дъх изригна от гърдите. Знаеше, че на негово място ще нахлуе морска вода...

Събуди се призори, оплетен в омотаните си на въжета чаршафи. Погледът му се спря на гривната, която носеше – същата, която му бе дала майка му. Златото блестеше около лентата от змийска кожа, вградена в смола, като насекомо в кехлибар. Примигна, за да я види по-добре.

Наблизо всички дворци и храмове из града се пробуждаха. Пулсиращото сърце на света плискаше лицето си с вода. Стотици хиляди мъже и жени се целуваха за довиждане в този момент, разделени от работата и нуждата да ядат.

Младият император чуваше стъпките на войниците и подтичването на робите, които започваха деня си. Чувстваше се така, сякаш изобщо не беше спал. Известно време Нерон просто остана да лежи, като се взираше в тавана. Кошмарите не изчезваха. Лишаваха го от почивката му, оставяйки го изтощен през целия ден. Образът на майка му беше част от тях, говореше в зеленикавата вода, обвиняваше го.

Спусна краката си от леглото. Кошмарът вече се размиваше и беше благодарен за това. Реши да разкаже на Сенека за сънищата си. Старецът знаеше по малко от всичко, както казваше самият той. Когато Нерон беше дете, това му звучеше като шега, но всъщност явно беше вярно.

Може би Сенека щеше да успее да премахне кошмарите му. Бур беше казал, че ще отнеме време, но вече бяха минали месеци. Виното не помагаше, а сокът от мак ги влошаваше.

Разтри лицето си с длан. Събуждането му, разбира се, не бе останало незабелязано. Група императорски роби влязоха в стаята в мълчалива колона. Двама от тях отвориха прозорците, за да позволят на зората да влезе в спалнята, а други двама нагласиха фризьорския стол, който носеха със себе си.

Нерон плесна два пъти с ръце, както за да се разбуди, така и за да ги стресне, за да се размърдат по-енергично. Взе от робите поднос с квадратни парчета плат и сам се насочи към личната си тоалетна. Имаше четири места, макар че я ползваше единствено той. Когато свърши и използва парчетата плат, беше готов да се изкъпе. Нямаше гъба на пръчка за императора! Нямаше и пемза, която да оставя човека с изжулена кожа. Почти не обърна внимание на робите, които влязоха в малката стая след него, готови да лъскат, докато тоалетната не стане отново чиста. Нерон им остави препаската си на пода, докато отиваше обратно към главната стая, гол като новородено.

Раздвижването на робите беше звънецът за събуждане на Палатин. Преди още да е съмнало, вече носеха стълби във всяка стая, сваляха паяжини, бършеха прах, полираха среброто. Други палеха огньовете в кухните и готвеха храна за предстоящия ден. Подобна работа започваше във всяка къща, богата или бедна, още при първите лъчи на слънцето. Само пияниците спяха до късно, казваше Сенека. Дневната светлина беше скъпоценна както за консула, така и за просяка.

Нерон се замисли дали да не отиде в другата част на комплекса, където имаше басейни и отопляеми бани. Погледна към слънцето. Не, нямаше време да се потопи във водата и да се отпусне, не и когато Сенатът го очакваше. Вместо това кимна на личните си роби. Бяха донесли кофи с топла и студена вода и се захванаха да го мият и четкат като породист бик, докато Нерон стоеше там с разперени ръце. Беше мускулест, с хубава фигура. Когато изплю ароматната вода в златна купа и кожата му заблестя от свежото масло, седна пред Талам, бръснаря си. Нерон се отпусна назад, а към бръснаря се присъединиха още двама роби, които работеха с бързи движения. Почистиха ушите му и опърлиха ненужните косми, прегледаха носа му. Намазаха косата му със свежо масло и подредиха къдриците. Може би беше суета, но беше същинска лъвска грива и Нерон се гордееше с кичурите си. Половината от Сената имаха лъскави кафяви глави, издигащи се от седалките, подобно на острови в морето. Нерон се чувстваше като бъдещето на Рим, когато седеше сред всички тези застаряващи мъже. Засмя се при тази мисъл, докато Талам заглаждаше острието от испанска стомана.

Нерон му кимна, давайки му разрешение да започне. Талам взе със замах кърпа от вдигаща пара кофа и я метна върху лицето на императора. Топлината го опари, но Нерон издържа. Когато я вдигна, Талам втри малко зехтин в бузите му и се зае с бръснача. Никой, управлявал Рим, не бе носил брада от времето на Юлий Цезар. Може би тази мода бе започнала със стария вълк, или поне беше станала популярна. Нерон доста харесваше съвременния гръцки стил, но Сенека беше толкова ужасен от мисълта първият мъж в Рим да ходи необръснат, че Нерон в крайна сметка обеща да не си пуска брада. Това се превърна в компромис между тях – Нерон можеше да запази къдриците си на колесничар, стига да се бръсне всяка сутрин.

Императорът стисна зъби, докато Талам работеше. Някои бръснари се страхуваха толкова много да не наранят благородните си клиенти, че процедурата им отнемаше цяла вечност. Талам може и да беше стар, но ръката му все още бе бърза. Нерон се изненада, когато осъзна, че болката, която почувства, беше рядко срещано порязване. Погледът му се плъзна към Талам, който изведнъж замръзна с широко отворени очи.

– Зле ли е? – попита Нерон.

– Малка д-д-драскотина, господарю, под челюстта – отговори старецът със заекване. – Има само малко кръв.

Талам вече посягаше към аптечката си, където имаше подготвени топчета паяжина, напоени със зехтин и оцет или мед. Нерон не каза нищо, докато бръснарят притискаше малко топче от напоената паяжина върху раната. Беше доволен от себе си, че не бе реагирал зле. Беше потънал в мисли за Сената достатъчно дълго, за да осуети пристъпа на гняв. Сенека би се гордял с него.

Когато приключи, бръснарят застана с наведена глава, все още разтреперан. Нерон прокара ръка по челюстта си и кимна. Талам коленичи с облекчение и продължи да сипе, заеквайки, още извинения, докато Нерон не вдигна ръка. Нищо не можеше да развали настроението му в такъв ден.

Махнаха стола и четири възрастни жени облякоха Нерон с нова препаска, а след това и с дълга туника. Върху нея последва огромната, ослепително бяла тога. Не му харесваше тежината ѝ, но нямаше какво да се направи. Нерон никога не носеше една и съща тога два пъти и усещаше, че умът му се успокоява от докосването на новия плат до кожата му. Беше обучил робите си до такава степен, че всяка сутрин беше самото съвършенство! Докосна мястото на линията на челюстта си, където го бяха порязали. Това беше нарушило ритъма. Може би беше време да пенсионира Талам и да намери някой по-млад. Нерон се намръщи при тази мисъл. Изборът на човек, на когото можеше да се довери да опре бръснач до гърлото на императора, не беше лека задача.

Нерон седна на стол до вратата, за да му завържат сандалите, после внезапно се изправи на крака, карайки робите да отскочат назад в жива картина, вдигнали ръце към лицата си. Усмихна се. Това беше игра, която се повтаряше всяка сутрин. Робите изпълняваха ролите си добре. В този момент той беше Одисей, беше Ахил... Представи си киселата физиономия на Сенека и се опита да намери римски герой, а не гръцки. Беше Цезар при Фарсала в решителната битка с Помпей Велики за властта в Рим при щурма на етруските. Беше Хораций Кокъл на моста, готов да даде живота си за Рим.

Нерон се насочи към огромната двукрила бронзова врата. Преди тя да бъде отворена, спря за миг, за да се увери, че е напълно готов, преди да се покаже пред света. В този миг един роб се втурна с чаша чиста вода, коленичи и му я поднесе. Нерон изчака дегустаторът му да отпие, а след това прие останалата част от водата, преди да се е затоплила. Беше се сдобил наскоро с този навик – да пие най-чистата планинска вода. Прозрачната течност в чашата беше донесена от върховете над Галия. Водата беше прецедена и преварена, след което бяха добавени ледени стърготини. Беше толкова студена, че чак гърлото го заболя и Нерон ахна, което позволи на робите да се усмихнат леко в знак на благодарност за всичките им усилия.

Вратата се отвори. Нерон излезе навън, без да поглежда назад. Зад него трийсет роби се отпуснаха и задишаха спокойно, преди да се заемат с почистването на покоите му.

Нерон кимна на любимите си съветници, които вече се бяха подредили в строга последователност според статуса и важността на задълженията им. Знаеше, че се блъскаха и се караха за местата пред вратите на покоите му. Това му харесваше. Конкуренцията ги държеше нащрек и пестеше време. По този начин най-сериозните проблеми достигаха първи до ушите му.

Докато вървяха през една галерия, той и съветът му минаха покрай градина, от която се разнасяше аромат на жасмин и ромолене на течаща вода. Нерон вдъхна дълбоко, забелязвайки, че гъркът, когото беше назначил за министър на финансите, не беше в предния ред. Това беше добре. При все че Фаон беше брилянтен, Нерон предпочиташе да не се занимава с паричните проблеми и заемите още в началото на деня.

Погледна към префекта на преторианците, който вървеше от дясната му страна. Бур беше неизменно до него и рядко отстъпваше място на някой от останалите, освен ако не беше абсолютно наложително. Неговото присъствие му действаше успокояващо, както и трябваше да бъде. Нерон обърна поглед наляво към прокурора Еприй Марцел. Този мъж беше плешив и грозен като куче, със сбръчкано тъмнокафяво лице от дългите години, прекарани под римското слънце. Еприй носеше свитъци пергамент, увити с ленти в императорско пурпурно. Мъжът чакаше търпеливо императорът да го забележи.

Нерон въздъхна и ускори крачка. Сепна се и почти се обърна назад, за да се извини на Сенека. Учителят от детството му не беше млад, но заболяването му го бе съпътствало през целия му живот. Когато стигнеха до Форума в подножието на хълма, Сенека щеше да диша тежко и да е с червено лице, борейки се за всяка глътка въздух. Нерон стисна зъби. Работата на Сената не можеше да чака. От него се очакваше да им отделя време всяка седмица и да им посвети цялото си внимание. Сенека просто щеше да трябва да потърпи или да изостане. Всички страдаха по някакъв начин. Бур беше загубил два пръста по време на военната си служба. Гърлото на Сенека се стягаше при физически натоварвания, така че смъртта цял живот бе вървяла редом с него. Нерон... Спомни си сребристите очи на майка си и потрепери.

Последната порта се отвори и Нерон поведе свитата си по уличния паваж. Десетина преторианци се присъединиха в перфектна формация, за да пазят императора. Гледката накара дъха му да секне, както всяка сутрин. Отдели момент, за да се наслади на чистата красота и великолепието на марша им.

Цял Рим се простираше пред него, град с милион души, роби и свободни, освободени роби и жени, грънчари, художници и опитни военни. От височината на хълма Палатин можеше да види великия Циркус Максимус, храмовете около Форума, акведуктите, които доставяха вода на града – и самите хълмове, които гъмжаха от хора, всички произвеждащи, продаващи и купуващи храна, въпреки че слънцето едва се бе показало на хоризонта. Нерон се чувстваше лек като перце. Приятно отпуснат, той кимна на прокурора.

– Еприй?

Мъжът отговори веднага, ветеран от сутрешното спускане по хълма.

– Господарю, Сенатът се събира, за да изслуша доказателствата относно убийството на сенатор Луций Педаний. Тъй като случаят засяга убийството на сенатор, Августейши, ще бъдете призован да произнесете присъдата.

– Кажи ми най-основното – настоя Нерон.

Можеше да чуе как дишането на Сенека се влошава, даже над шума от сандалите и преторианските подковани подметки.

– Ъ-ъ... убила го е една от робините му. Жената е заловена и задържана за наказание. Няма спор относно престъплението.

– Каква присъда мога да произнеса в такъв случай?

– Сенатор Педаний е имал малко над четиристотин роби, господарю. Според закона и обичая всички те трябва да бъдат екзекутирани след такова убийство.

Нерон изруга под нос. Почти усещаше погледа на Сенека върху раменете си.

– Мъже, жени и деца? – попита той.

Еприй наведе глава и потупа свитъците, които държеше, въпреки че беше запомнил всичко.

– Деветдесет жени, господарю, на възраст от четиринайсет до шейсет години. Четиресет и осем деца. Някои от тях са извънбрачни деца на сенатора, макар че без Педаний жив, за да потвърди бащинството...

– Разбирам. Много добре. Ще изслушам доказателствата.

Еприй сведе глава и се отдръпна, позволявайки на любимите архитекти на Нерон да заемат позиция. Нерон погледна двойката. Говореше се, че Север и Целер работят и живеят заедно, споделяйки всяка интимност. Имаше моменти, обикновено когато жена му или любовницата му бяха сърдити, така че се чудеше... Животът, прекаран само с мъже, може би предлагаше известни преимущества. Разбира се, цената щеше да бъде доста висока. Нерон се усмихна при тази мисъл.

Младият император вече беше изминал със свитата си по-голямата част от пътя надолу по хълма. Не беше сигурен дали искаше да премине на нова тема, но после се реши.

– Север?

– Театърът от другата страна на Тибър е почти завършен, господарю – отговори веднага Север. Наближаваха Форума. – Трябва само да подпишете окончателните сметки. Златният варак се оказа по-труден за намиране с нужното качество, отколкото...

– Говори с Фаон – прекъсна го Нерон. – Фаоне? Одобри тези сметки.

Погледна към Бур и забеляза познатото каменно изражение на лицето на преторианеца. Нерон стисна зъби и се обърна отново към архитектите.

– Изплатете си бонус за работата, и двамата. Една пета от цената на сградата. Ще организирам нещо на първия ден от следващия месец – частно събитие. Бур, няма нужда да ме гледаш намръщено. Само приятели и членове на семейството.

Преторианецът сведе глава, а двамата архитекти се отдръпнаха. Нерон видя по-младият да хваща за врата своя колега и да го разтърсва от радост. Ако само всичките му задачи бяха толкова прости...

Групата беше стигнала до Форума с необичайна бързина тази сутрин. Не всички, които искаха да говорят, бяха изслушани. Нерон спря пред вратите на Сената. Вече не бяха сами– граждани на Рим се бяха събрали около входа на Курията, напрягайки се да чуят дебатите вътре. В присъствието на императора тези мъже и жени гледаха с благоговение.

Нерон се обърна към групата си съветници, осъзнавайки отново, че Сенека се затруднява да диша.

– Стари приятелю, тази сутрин те натоварих прекалено много – тихо подхвърли Нерон.

Сенека поклати глава.

– Ще се оправя. Моят дълг... е да бъда до теб.

Това не беше точно израз на почитание и Нерон знаеше, че е бил упрекнат. Сенека беше проницателен човек и Нерон търсеше неговото одобрение. Може би в някои отношения му беше като баща. Момчетата се нуждаят от баща, а неговият... Е, Нерон едва си спомняше мъжете, за които се бе омъжвала майка му. Император Клавдий беше единственият, когото помнеше, с изключение на няколко периода на спокойствие и спомен за поправка на колесница. Намръщи се при тази мисъл. Богините на съдбата бяха отнели бащите му, така че му се бе наложило да намери други мъже, които да го учат. Това бяха Сенека и Бур – тези, на които имаше доверие.

– Трябва да влизам – рече той. – Бур? Можеш да подготвиш пътя. Намери място за Сенека на пейките за наблюдатели.

Префектът се поклони и влезе вътре. Влизането му щеше да предупреди Сената за пристигането на Нерон, ако все още не бяха чули. После щеше да бъде посрещнат с подобаващо уважение. Не заради него, както Сенека му бе повтарял хиляди пъти, а заради достойнството на ролята. Нерон беше принцепс, първи в Рим. Беше императорът и цялата власт му принадлежеше.

2.

Нерон влезе през вратите, които никога не се затваряха. Обществото на Рим имаше пълното право да чуе какво се казва на това място, какви са решенията, които щяха да засегнат живота им. На теория Сенатът можеше да се събира на всяко място, но традицията беше като тинята, която задръстваше Тибър и трябваше да бъде редовно изгребвана – така че сенаторите предпочитаха Курия Юлия. Преустроена от Август след голям пожар, тя беше облицована с фин бял мрамор и бе една от забележителностите на Форума.

Шестстотинте сенатори вече се бяха настанали, като ранното пристигане беше единствената гаранция за намирането на място. Всички станаха на крака при появата на императора, като прихващаха гънките на белите си тоги с пурпурна ивица по края. Нерон се спря, когато вестителите обявиха появата му, а след това продължи, потъвайки в мрака на залата.

Стотици други стояха покрай стените, притиснати рамо до рамо. Магистрати, едили и трибуни на народа бяха дошли да чуят дискусиите тази сутрин. Нерон осъзна, че всеки от тях имаше роби. Решението на императора щеше да засегне всички тях.

Нерон навлезе в централното пространство. Все още нямаше да се качва на подиума за оратори. Вместо това седна на запазеното му място, като приглади гънките на тогата си, за да изглежда достолепно. Можеше да се облече в пурпур. Този цвят беше запазен за императорите, но Сенека смяташе, че е прекалено величествен и така. Помисли си с горчивина, че мненията на този човек тежат като камък на шията му. Може би утре щеше да се облече с пурпурна тога? В крайна сметка не беше ли лъжа да се преструва, че не е по-висш от обикновен сенатор? Идеята му хареса. Щеше да я използва, за да предизвика Сенека, когато отново се изправеха един срещу друг на дебат. Нерон поклати глава, скривайки мислите си от всички, които го наблюдаваха. Сенека беше обучил ума му, както Бур го бе поддържал във форма, но и двамата мъже бяха постоянно изпитание за него. Понякога му се струваше, че идеалите, на които държаха, бяха просто непостижими. Беше на двайсет и две години и животът на римски император беше по-труден, отколкото изобщо си бе представял. Клавдий почти не беше спал, доколкото си спомняше, а майка му...

Нерон не можа да се сдържи и хвърли бързешком нервен поглед към страничната врата. Когато Агрипина беше жива, беше поставила там параван, който сама бе измислила. Скрита зад завесата, никой от присъстващите не знаеше дали тя стои и слуша, нарушавайки законите на боговете и на Рим с дързостта си. Никога не се бе старала да отговаря на някакъв идеал за съвършената римлянка!

Нерон почувства, че гърлото му се свива, сякаш косата ѝ отново го стягаше като примка. Почеса порязаното на брадичката си, отлепи засъхнала коричка и я разтърка между пръстите си. С усилие възвърна спокойствието си и кимна на Лентул да започва.

Консул Кос Лентул не беше велик оратор, това подхождаше на Нерон. Тази година беше четвъртата на императора като съконсул. Когато Нерон се обръщаше към сенаторите в тази си роля, предпочиташе гласът му да звънти в ушите им, а не да бъде засенчван от колегата си. Лентул явно разбираше церемониалния характер на ролята си. Традицията изискваше двама консули, избрани за една година. Нерон се издигна до тази позиция, тъй като когато Сенатът неспирно настояваше, че трябва да се консултира и с двамата мъже, преди да одобри някакъв курс на действие. Така беше много по-просто и Нерон откри, че почти винаги поставя консулския печат върху собствените си планове.

Лентул прочисти гърло.

– Беше поискано днес от тази достойна камара да бъде издадена присъда чрез гласуване. По въпроса за бруталното убийство на сенатор Педаний, съдбата на неговите роби е записана в Дванайсетте таблици, оригиналните и древни закони на Рим. Целта е ясна за всеки, който се събужда с роби около себе си.

Нерон изведнъж се сети за Талам и бръснача му. Наведе се напред на седалката си.

Лентул направи пауза, за да даде време на думите му да подействат.

– Бунтът на робите може да унищожи един град толкова всецяло, колкото и всяка война, както Спарта е разбрала в миналото. Наказанието, записано в закона – робите на дома да бъдат екзекутирани публично и жестоко, – служи за защита на всички нас. Ако някой роб реши да вдигне оръжие срещу господаря си, събратята му ще го възпрат или дори ще го убият, от страх да не загубят собствения си живот. Това е правилен закон, който ни е служил толкова добре. Призовавам за присъда срещу дома. Нека робите на сенатор Педаний бъдат отведени на мястото за публична екзекуция. Нека съдбата им бъде пример за всички роби в Рим, спомен, който ще остане за поколенията. Нека бъдат урок. Призовавам мъдростта на боговете да ръководи нашите обсъждания.

Мъжът се поклони на Нерон и зае мястото си. Тогава прокурорът Еприй се изправи, все още стиснал в ръцете си свитъците. Нерон се отпусна назад и прехапа долната си устна. Искаше да прояви милост, но доводът на неговия колега консул беше ясен и кратък. Имаше смисъл в думите му.

– Уважаеми сенатори, магистрати, претори, Августейши Нерон Клавдий Цезар... приятели – започна Еприй, – Дванайсетте таблици са основата на нашия град. Те са отляти от бронз, но са дело на десет смъртни мъже, преди повече от четиристотин години. Може би все още позволяваме робството за натрупвани дългове или убиването на сакати деца при раждането им, но това са стълбовете на държавата, които създават здраво поколение. Защо да отглеждаме дете, което ще бъде просяк цял живот? Или да позволяваме на длъжник да пренебрегва отговорността си? И все пак от повече от век не сме имали процес за използване на магия за унищожаване на реколтата, а забраната за прекомерно пиене се спазва повече на шега, отколкото в действителност.

Еприй изчака кратката вълна от смях да затихне в залата.

– Господа, хора като нас са създали тези закони. Ако никога не бъдат оспорени, те стават наши господари, а ние – техни роби. Напротив, трябва да прилагаме преценката си като хора. Това е нашата задача, с империя, която разчита на мъдростта на тази зала и на тези скамейки. Сега имаме иск за обезщетение от наследниците на сенатор Педаний. Твърдят, че четиристотинте роби са част от имуществото му – твърдение с очевидна основателност.

Нерон забеляза, че Еприй следи реакцията на тълпата, докато говори. Грозният дребен човек беше опитен законодател. Когато Еприй видя, че мнението му не среща пълно одобрение, промени тактиката си толкова плавно, че почти не се забеляза.

– По тази причина предлагам благороден компромис, който не е твърде болезнен. Господа, екзекутирайте мъжките роби. Това ще бъде примерът на нашия почитаем консул за онези, които са в робство, нашият урок. Може би бихме могли да компенсираме семейството за тази загуба. Но нека жените и децата бъдат върнати на наследниците на семейството, за да бъдат продадени или задържани, както им е угодно.

Доколкото Нерон можеше да прецени, сенаторите изглеждаха разделени приблизително поравно. Някои от тях аплодираха Еприй и неговия опит да намери решение на един труден проблем. Поне още толкова от тях седяха с каменни лица или клатеха глави в публично неодобрение. Мъжете се страхуваха от робите си, това беше истината. Ако член на даден дом можеше да убие господаря си и да не понесе ужасно наказание, никой от тях не беше в безопасност. Всеки мъж тук щеше да подложи гърлото си на бръснача на следващата сутрин... и да се чуди дали този час няма да е последният му.

Еприй се върна на мястото си на скамейките между двама сенатори, ангажирани в яростен спор. Нерон подпря глава на юмрука си, потънал в размисъл. Усещаше как червенина се качва по врата му, докато го чакаха. Знаеха, че решението му може да бъде повлияно, затова за известно време се задоволиха да подвикват, като повдигаха различни въпроси или сочеха с пръст във въздуха. Нерон изруга под нос, докато се изправяше и се насочваше към подиума.

– Уважаеми сенатори, граждани на Рим – започна той.

Докато довърши изречението, всички вече бяха замлъкнали. Дори шумът от града през отворените врати беше утихнал. Нерон си пое дълбоко дъх. Знаеше, че Сенека би искал да приеме компромиса. Какво добро имаше в наказанието на невинни жени и деца? Някои от тях навярно са били в друга част от имението на сенатора, напълно неподозиращи, че съдбата им се решава в един момент на кръв и лудост. Защо трябваше да бъдат подложени на публична екзекуция за това? И все пак... Спомни си за Талам и бръснача, за дегустатора си, за всички роби, които можеха да го сграбчат и да му прережат гърлото, докато спи. Нерон се наведе напред.

– Изслушах доводите ви – продължи той.

Можеше да прояви милост! Хората се бяха сблъскали с жестокостта на Тиберий и Калигула само преди няколко години. Тези управления бяха завършили с убийства, едно от друго по-лоши. Погледна към отсрещната страна на Курията към мястото, където стояха Бур и Сенека. И двамата мъже изглеждаха като изваяни колони. Очите на Сенека блестяха, сякаш улавяха светлината от Форума. Почти можеше да чуе гласа на стареца, докато говори за достойнството на робите. Ако един човек можеше да бъде продаден за собствените си дългове, нямаше съдба в падението му. Робите също бяха хора, вярваше Сенека.

Младият император затвори очи за миг. Беше мълчал прекалено дълго.

– Законите и традициите на Рим ни издигнаха – рече Нерон. – Те защитават хората от жестокостта на нисшестоящите. Законът им въздава справедливост, когато са ощетени. Могат да се обърнат към съдилищата, за да предявят иск, към магистратите, за да ги изслушат, към трибуните, за да ги защитят. Думите на консул Лентул ми напомнят за мъдростта на онези, които са ни предшествали – вечно валидно съждение.

Направи пауза, знаейки в този момент, че ще разочарова Сенека.

– Ще спазя закона такъв, какъвто е. Домашните роби ще бъдат екзекутирани на Форума, преди залез слънце днес. Тяхната съдба ще послужи като напомняне на робите във всички домакинства в града и извън него, на всички народи под властта на Рим. Боговете осъждат този, който вдига ръка срещу господаря си. Те служат и ще продължат да служат по наша заповед. Не допускам обжалване на това решение. Нека бъде записано днес и подпечатано с консулския и императорския печат.

Сенатът отново стана на крака, със сведени глави, докато Нерон минаваше между тях към Форума, огрян от светлина. Бур и Сенека го придружаваха, вървейки един до друг зад него, докато излизаше на открито. Не посмя да погледне нито един от двамата, сигурен, че ще види разочарование.

На Форума министрите и преторианците се струпаха около него, сякаш Нерон беше комета с дълга опашка. Присъединиха се и ликторите, които получаваха заплата, за да охраняват преторите, весталките и императорите. Нерон не погледна шестимата мъже, които вървяха бавно отзад. Фасциите от пръчки и брадви, които носеха, не бяха развързвани или използвани, откакто се помнеше. Но оставаха като символ и заплаха. Императорът не можеше да бъде докосван. Ако някой гражданин се осмелеше да го направи, ликторите имаха правото да преценят, избирайки острие или пръчка, за да наложат послушание.

Групата пресече площада на Форума и се насочи към любимата му баня от другата страна – огромна сграда, заобиколена с колонада. Нерон забеляза още едно ново лице сред тях. Мъжът се промъкна в групата, като се прозяваше като човек, който е бил навън до късно. Аней Серен беше най-довереният му приятел и префект на вигилите в Рим. На теория това означаваше, че се бори с пожарите и преследва престъпниците, но беше осъзнал отрано, че ролята му всъщност беше неограничена. Нямаше къща в Рим, в която да не може да влезе, ако решеше да разследва там. Нито един сенатор не можеше да мине покрай него, без да се чуди дали няма да бъде спрян и разпитан. Серен беше превърнал тази длъжност в мощна позиция, не на последно място защото се ползваше с благоволението на императора.

– Правилно или погрешно? – промърмори Нерон през рамо.

Серен сви рамене.

– Всички се страхуваха, че ще освободиш робите. Ще се погрижа да бъде изпълнено, макар че бих предпочел да имах три дни.

– Ще отида в провинцията – каза Нерон. – В имението в Антиум или може би в Мизенум.

Бур се изкашля и Нерон се обърна наполовина към първия преторианец. Познаваше този човек твърде добре.

– Говори свободно, Бур, ако трябва.

– Свършено е, господарю. Сега не можете да отмените решението си, без да се покажете слаб. Нямам какво да добавя.

– Мислиш, че съм допуснал грешка? Говори! Заповядвам ти.

– Можехте да проявите милост към жените и децата, които не са замесени. Еприй ви даде тази възможност, но вие я отхвърлихте. Сега казвате, че ще отидете в някое тихо имение, докато екзекуциите се изпълняват? Трябва да останете, господарю, и да видите какво означава думата ви.

– А ти, Сенека? Съгласен ли си? – попита Нерон с потъмняло от гняв лице.

Старецът все още дишаше на пресекулки, а очите му бяха влажни от напрежение.

– Определено ми прилича на пропусната възможност – отвърна той. – Можеше да проявиш... милост. Сенатът щеше да се съгласи с това. В края на краищата те следват твоя пример.

– И двамата ли? – изръмжа Нерон. – Не за пръв път сте единодушни! Вие сте тези, които искате да бъда римлянин, да уважавам традициите, законите и... достойнството! Не мога да свиря на лира или да пея пред тълпите, защото се страхувам как това ще се отрази на репутацията ми. Не мога да говоря за гърците, за техните трагедии и музика, но когато издавам присъда в пълно съответствие с Дванайсетте таблици, греша?!

– Законът трябва да ни служи, а не... – започна Сенека, като тонът му се превърна в познатия му лекторски монотонен глас.

Нерон беше стигнал до банята. Подпря се с ръка на една колона и се приготви да ги погледне строго.

– Останете тук всички. Чакайте на слънце, докато се върна. Може би ще използвате времето, за да обмислите това, което ми казахте. Старая се... – Нерон стисна юмрук, преизпълнен с гняв. – Старая се повече, отколкото си мислите... – Долови слабостта в гласа си и изръмжа недоволно. Махна с ръка от отвращение и кимна на Серен. – Ела с мен. Искам да се измия от праха и да ям. Останалите... чакайте тук.

Двамата със Серен се насочиха към прохладния сумрак, където ги очакваха води от леденостудени до парещи, а роби мажеха с масло, търкаха и масажираха онези, които бяха платили за вниманието. След малко Нерон се появи отново.

Посочи Бур и се обърна само към главата на преторианската гвардия.

– Бур, любовница ми Попея е бременна. Вече се вижда и тъй като носи моя наследник, е време да се оженя за нея. Вземи кохорта от стражи и събери вещите на Октавия. Искам да я махнеш от Палатин до довечера. Ако ще гледам екзекуцията на четиристотин души, ще ми трябва нещо, което да повдигне духа ми. Това са моите заповеди.

Бур застина, сякаш го бяха зашлевили. Знаеше, разбира се, за бременността на Попея, но не и за намерението на Нерон да се разведе с жена си. Застанал на улицата, Бур погледна минувачите и тълпата, която се бе събрала около тях. Много малко неща оставаха наистина лични в Рим, да не говорим за клюки от този род. Новината скоро щеше да се разнесе из целия град и да стигне до ушите на самата императрица. Преторианецът понижи гласа си до шепот.

– Господарю, жена ви е много обичана. Баща ѝ Клавдий все още е почитан като божество. Вашата собствена майка беше негова главна жрица.

– Може би Попея на свой ред ще се грижи огънят му да не загасва – рязко отвърна Нерон.

Все още беше раздразнен от тях и искаше докосването на хладната вода да успокои яда му.

– Попея Сабина, която все още е съпруга на Отон? – внезапно подметна Сенека.

Нерон трепна под този поглед. Изглежда, Сенека не беше запознат с подробностите и беше трудно да погледне възмутения старец в очите. Докато бяха млади, Сенека беше изпълнявал ролята на наставник на Отон, на Серен и на самия Нерон.

Нерон се смръщи в отговор, гледайки в далечината отвъд Форума.

– Ще разтрогна официално този брак. Отон все още е в Лузитания, където е от две години. Знам, че съм баща на детето, Сенека. Никога не се съмнявай в това. Днес ще му изпратя пратеник с писмо, написано от ръката на Попея. Сигурен съм, че Отон няма да създава проблеми.

Прехвърли поглед към Бур и забеляза, че трие челюст с осакатената си ръка. Трипръстата длан приличаше на крак на гарван и младият император с мъка потисна отвращението си. Това беше нещо, което бе научил от хора като Сенека и Бур. Контрол.

– Мислех, че днес ще празнуваме – рече Нерон. Насили се да се усмихне, но устните му бяха стиснати, а очите му блестяха. – От момента, в който се събудих, тая тази новина в себе си. Мислех, че ще взема някакво незначително решение, както изисква Сенатът, и после вие ще ме поздравите, докато закусваме. – Поколеба се, после заговори по-силно: – Имам храна и вино в тази баня! Бих ви поканил всички, преди да... Ах, вече е свършено. Серен и аз ще ядем сами, докато вие стоите на слънце. Не, всички сте свободни. Бур, събери вещите на жена ми и ги изпрати до пристанището в Остия. Кажи ѝ да ме чака там и че ще дойда да се разведа с нея, когато съм готов.

– Ако се доверявате на преценката ми, господарю – осмели се да каже Бур, – ще преосмислите решението си... Това е рана, която не е нужно да нанасяте. Осиновете детето в семейството си, ако желаете, но не отхвърляйте Октавия. Хората...

– Народът и Сенатът на Рим ще правят каквото им кажа – прекъсна го Нерон, принуждавайки Бур да замълчи. Никой не се осмеляваше да прекъсва императора, дори префектът на личната му гвардия. – И макар че вярвам на преценката ти, Бур, в този случай грешиш. Най-накрая мога да започна своето властване. Свободен от... влияния. Това са моите заповеди. Свободен си.

Нерон се колебаеше. Мислите се блъскаха в главата му. Искаше да освободи робите на Педаний, но Бур беше казал, че това ще го накара да изглежда слаб. Беше в капан и денят му беше съсипан. Издаде неясно възклицание, завъртя се на пети и влезе в прохладната баня.

Серен го последва, без да се обръща. Не го интересуваше мнението на Сенека или това на Бур. Слабостта беше на Нерон, не негова. Серен си бе изградил добър живот и нямаше желание да го променя. Чу Бур да заповядва на трима преторианци да влязат в баните. Гласът на мъжа заглъхваше, докато Серен загърбваше слънцето. Императорът никога не можеше да бъде без охрана, разбира се. Серен започна да сваля наметалото си, пристегнатата си с колан туника и набедрената си препаска. Потапянето и търкането щяха да възстановят настроението му, беше сигурен, може би последвани от чаша-две вино и лека храна.

Виждаше се, че Октавия е плакала. Личеше си по подпухналите ѝ очи. Сълзите бяха изтрити, а гримът беше нанесен отново от опитни ръце. Нерон се чудеше дали собственото му лице показваше следи от скръб. Беше отишъл направо при нея от Форума и въпреки че се бе изкъпал сутринта, отново се чувстваше лепкав, потънал в пот. Отчасти това се дължеше на дневната жега, на дрехите, които се лепяха по кожата му, и на маслото, което гранясваше по кожата му. Не, беше нещо повече от това. Беше чувството за вина.

В негово присъствие жена му стоеше като зашеметено теле. Нерон виждаше, че се е вкопчила в колието, което ѝ бе подарил баща ѝ, с рубини като пъдпъдъчи яйца, блестящи по цялата му дължина. Навиваше го около пръстите си като кървава спирала. Нерон потрепера, опитвайки се да изхвърли от мислите си видяното. Всички роби на Педаний бяха убити. Беше си наложил да гледа – тяхната съдба беше резултат от неговата заповед и все пак, и все пак... не трябваше да възлага задачата на Серен. Приятелят му бе станал мрачен и суров, отразявайки настроението на тълпата. Нерон никога не бе виждал тълпата така смълчана. Всички бяха притиснали ръце към устата си. В нормални времена, ако им хвърляше жетони в цирка, те се биеха или се намушкваха един друг с животинска жажда за надмощие.

Осъзна, че миришеше на дим. Беше полепнал по тогата и косата му, а по кожата му имаше следи от сажди, сякаш бе присъствал на погребална клада. В името на боговете, не можеше да изтрие картините, които се мярваха пред очите му, зейналите в занемялост усти. Страхуваше се, че сега ще започне да сънува и тях – нови ръце, които да го дърпат в зеленикавите дълбини.

– Изплюй камъчето най-сетне – настоя Октавия. – Бур ми каза, че искаш да ме отстраниш. Жалко, че майка ти не е жива, за да го чуе! Или баща ми. Но тогава, разбира се, нямаше да си император.

Не беше избрала подходящите думи. Нерон се спусна напред и хвана наниза от рубини. Не разкъса колието, въпреки че заплахата беше в порива му, в силата му. Октавия се смрази, уплашена до смърт, от миризмата на кръв и огън, която лъхаше от него.

– Не говори за нея, Октавия. Майка ми я няма, аз съм свободен. Аз съм император, какъвто беше баща ти.

Искаше ѝ се да го нападне с думи, но се бе научила да се контролира през годините, откакто не беше дете. Въпреки че беше едва на двайсет години, понякога си мислеше, че една година на хълма Палатин е цял живот на друго място. Тук страхът съсипваше и състаряваше всички.

– Защо ме отпращаш? – попита Октавия.

Усети, че гласът ѝ се пречупва и се опита да се овладее, въпреки че сълзите ѝ напираха. Нерон мразеше, когато тя плачеше. Вдигаше ръце и казваше, че не разбира нищо и че е твърде глупава. После излизаше да търси приятелите си и се връщаше дни по-късно, миришещ на вино и курви.

Тя се успокои и сълзите, които блестяха в очите ѝ, не потекоха.

– Бур каза, че Попея е бременна, с твое дете. Няма да ми повярваш, но сърцето ми подскочи при тази новина! Безброй нощи се молех да зачена, но щом трябва да бъде така, ще го приема. Позволи ми да остана твоя съпруга, Нероне. Можем да отгледаме детето заедно, с колкото братя и сестри тя може да роди. Не е ли чудесна перспектива? Моля те!

Нерон я погледна с презрение, виждайки само отчаянието ѝ. Октавия беше наричана негова сестра, когато майка му се омъжи за император Клавдий. Бяха братовчеди, но въпреки това клюкарските езици в Рим се гавреха с този факт в продължение на години.

Бракът им беше начин да се отърве от заговорниците, нищо повече. Тя издигна до висока позиция не само него, но и майка му. Разбираше това. Бракът им никога не беше бил по любов! Октавия имаше малки гърди, бледа и слаба, и Нерон изобщо не я намираше за привлекателна, не както Попея. Усети, че устните му се изкривиха. Ако Октавия беше майка на децата му, щеше да ѝ даде целия свят. Но така, както стояха нещата... Може би беше заради ужасите, на които беше станал свидетел на Форума, но искаше да я нарани, да излее цялата си омраза и неприязън.

– Нямам нужда от теб – изрече той студено. – Разбираш ли? Майка ми я няма, както и баща ти. Аз съм в началото на дълго властване – на двайсет и две години съм! Само си представи нещата, които ще направя, Октавия! В тези планове няма място за теб. Не, ще се оженя за Попея Сабина и тя ще роди децата на моя род. Тя ще стопли леглото ми... както ти никога не можа, дори когато беше в него.

Октавия се изчерви при тези думи. Нерон пусна рубините, сякаш ѝ ги отстъпваше.

– Говори, ако искаш, ако имаш нещо да кажеш. Заповядвам ти.

Октавия го изгледа гневно, но каквото и да беше започнало да се заражда в нея, изчезна също толкова бързо, колкото и се бе появило.

– Така или иначе, ще направиш каквото поискаш – отвърна тя. – Никога не си ме обичал, знам го. Просто няма причина да бъдеш жесток. Опитах, но не можах да създам живот. Нямаш представа колко се молих и пиех отвратителни отвари, всичко, което можеше да ми помогне да зачена. Разболяваха ме хиляди пъти, но аз стисках зъби с надежда... Няма значение. Сега ще ме отхвърлиш. Тежко е човек да научи нещо подобно. – Хрумна ѝ една мисъл и наклони глава. – Ще ми върнеш ли зестрата? Имотите, които баща ми ти даде?

Сега беше ред на Нерон да отвърне поглед.

– Част от нея, разбира се. Подготвих документите за няколко имения. Ще живееш както винаги си живяла, макар че... – Нерон стисна зъби. – Не можеш да се омъжиш отново или да се върнеш в Рим. Обещай ми го! Ще уредя лепта от императорската хазна – десет пъти по сто хиляди годишно. Живей тихо в Херкулан и...

– Все пак трябва да го кажеш – прекъсна го тя.

Октавия вдигна глава и Нерон видя колко кураж ѝ бяха коствали тези думи. Той кимна.

– Развеждам се с теб, Клавдия Октавия. Като глава на нашето семейство, разтрогвам връзката между нас.

Тя посърна, сякаш я бе ударил. По свой начин това беше удар, толкова сериозен, колкото нищо друго, което бе преживяла. Затвори очи за миг и кимна, стана по-бледа от преди.

– Както желаеш – прошепна тя.

Беше била дъщеря на император Клавдий и съпруга на император Нерон. За един миг бе загубила всичко.