Отделение Д

1.

Сега

Скъпа Ейми Бренър,

Моля, поемете нощното дежурство в главното психиатрично отделение с ограничен достъп – Отделение Д.

В подготовка за възложеното дежурство, обърнете внимание на следните указания:

Ще ви бъде даден цифров код, който можете да използвате, за да излезете от Отделение Д. Нямате право да излизате по време на смяната си освен при спешен случай.

Не разкривайте никаква лична информация пред пациентите. Това включва подробности за личния ви живот или домашния адрес.

Забранено е да внасяте следното: алкохол, запалими течности, химикалки, игли, телбод, кламери, безопасни игли, пили за нокти, пинцети, нокторезачки, тютюневи изделия, електронни цигари, найлонови пликове, ножчета за бръснене, оръжия или каквито и да било други предмети, които биха могли да бъдат използвани като оръжия.

Не очаквайте да имате възможност да спите по време на смяната.

Дежурният лекар тази вечер е ДОКТОР БЕК. Моля ви, съобщете му за пристигането си в Отделение Д.

Поздрави,

Полин Уолтър

Административен асистент

на завеждащия психиатричното отделение

Госпожа Причет не може да спи. Най-малкото, не можеше да спи последния път, когато беше тук, в психиатричния доболничен кабинет, където карах определения от медицинската школа стаж през изминалите две седмици. Работя с психиатър, който се казва доктор Силвър. Лепнах му името доктор Сънчо (поне така го наричам аз), защото осемдесет процента от пациентите, които приема, са тук заради проблеми със съня. Стажът би трябвало да ме запознае с общата практика, с депресии, безпокойство, психоза и какво ли още не, но всъщност тук най-често се занимават с проблеми със съня. Нямам нищо против.

Все още пазя малкия бележник със спирала, в който си водех записки по време на последното идване на госпожа Причет. До този момент не предполагах, че почеркът ми е станал толкова нечетлив. Като изключим възрастта ѝ, шейсет и четири, разгадавам едва две изречения:

Не мога да заспя.

И:

Котка.

Подчертала съм няколко пъти „котка“, значи е било нещо важно, но не мога да разбера нищо от написаното под тази дума. Предполагам, че става въпрос за котки. Може би котката ѝ се е настанила върху лицето ѝ, докато се е опитвала да заспи. Веднъж ми се случи нещо такова.

Госпожа Причет се е настанила в стаята за прегледи, сивата ѝ коса, дълга до брадичката, е грижливо сресана, тя стиска голяма розова чанта в скута си. За разлика от повечето стаи за прегледи, които съм виждала, тук няма кушетка, която се вдига. Има два дървени стола. Госпожа Причет е седнала на единия, аз на другия, така че, когато доктор Сънчо дойде, ще се настани на втория стол, а аз ще остана права и ще стърча над тях и ще се чувствам неудобно.

– Ейми! – възкликва госпожа Причет, когато влизам в стаята. – Много се радвам да те видя, миличка!

– О? – Това е нещо различно от обичайния поздрав с подпухнали очи на останалите пациенти. – Как спите?

– Много по-добре, благодарение на вас!

– Наистина ли! – Старая се да не издавам удивлението си, но ми е трудно да се въздържа и да не изтърся: Ама аз не съм направила абсолютно нищо.

– Да! – Тя грейва. – Всички останали ми изписваха разни сънотворни, докато ти поговори с мен. Още по-важно е, че ме изслуша. Така осъзнах, че причината, поради която не мога да спя, е, че господин Мустачко ми липсва толкова много, откакто почина преди шест месеца.

Аха, котка. Сега вече всичко се връзва.

– Много се радвам, че успях да ви помогна.

Тя се усмихва през сълзи.

– Затова, след като поговорих с теб, отидох и си взех ново котенце. Откакто отнесох у дома господин Пухчо, спя като пън. Всичко е благодарение на теб. Защото ти отдели от времето си, за да ме изслушаш.

Какво мога да кажа? Като студентка по медицина нямам богати знания, затова пък имам предостатъчно време, което да прекарвам с пациентите. Това е хубаво, защото госпожа Причет започва да ми показва поне пет милиона снимки на новото коте, правени с „Полароид“.

– Освен това – казва тя, когато най-сетне приключваме със снимките, – съм ти донесла и подарък, за да ти благодаря.

Подарък, за да ми благодари ли? Сериозно? Леле, това е най-вълнуващото, което ми се е случвало от две години насам.

Само че част от вълнението ми се стопява, когато госпожа Причет става от стола си. Мога да кажа, че изчезва напълно, когато тя грабва огромна картина. Дори не бях забелязала, че е в стаята за прегледи. Картината беше оставена обърната с гръб към нас, но сега вече я виждам.

Това е портрет на котка.

Да не говорим, че е голям почти колкото мен.

– Това е портретът на господин Мустачко, който бях поръчала – казва гордо госпожа Причет. – Искам да ти го подаря.

– О – възкликвам. – Ами... благодаря ви!

На картината е нарисувана черна котка. Очевидно е, че е огромна, освен ако господин Мустачко не е бил черен рис или може би малък лъв. И защо изглежда толкова гневен на картината?

– Картината е много реалистична, нали? – пита госпожа Причет.

Да. Той определено изглежда така, сякаш всеки момент ще изскочи от платното, за да ме нападне.

Изнасям картината от стаята за прегледи и се питам къде в малкия си апартамент ще я сложа. Засега поне ще я оставя в коридора.

Доктор Сънчо работи в кабинета в съседство със стаята, където бях с госпожа Причет. Там вече има бюро и компютър, а докторът барабани по клавиатурата, когато чукам на вратата, преди да я отворя. Поглежда ме, вдига половинките си очила и ми отправя една от милите си усмивки.

– Здравей, Ейми. – Доктор Сънчо винаги говори спокойно и гласът му звучи монотонно. Почти съм сигурна, че с този глас може да приспи повечето пациенти. След прегледа при него те сигурно си тръгват и се унасят още в автомобилите си, вероятно докато шофират. – Готова ли си?

– Да – отвръщам.

– Добре. Разкажи ми за госпожа Причет.

Обобщавам информацията за госпожа Причет на базата на написаното в малкия бележник. Доктор Сънчо ме изслушва, без да ме прекъсва, в подходящите моменти издава тихо ръмжене. Споменавам портрета на котката с надеждата той да ме отърве от него, но късметът не ми се усмихва.

– Така – казвам накрая. – Това е всичко.

Доктор Сънчо приглажда замислено катинарчето си.

– А ти как си, Ейми? Май и ти не спиш много добре.

Прав е. Тази нощ не спах добре. Сигурно имам огромни кръгове под очите.

– Просто съм малко нервна, защото довечера имам дежурство в Отделение Д.

– А, ясно. – Не съм сигурна колко трябва да се притеснявам от факта, че за него е нормално да прекарам будна половината нощ, тревожейки се за дежурството в психиатричното отделение. – Понякога е истинско предизвикателство в Отделение Д. Мисля обаче, че тази вечер ще научиш изключително много. Кой е дежурен?

– Доктор Бек.

Той кима одобрително.

– Един от най-добрите психиатри, които познавам. И страхотен учител. Ще имаш голяма полза от тази вечер.

Много се съмнявам.

– Няма защо да се тревожиш – уверява ме доктор Сънчо със спокойния си, уверен глас. – Не забравяй, че ще имаш кода за излизане от отделението. Можеш да си тръгнеш по всяко време.

Така е. Очевидно е, че има клавиатура с шестцифрен код, която контролира заключената врата за психиатричното отделение. Само че аз не мога да запомня дори един телефонен номер, а той е само с една цифра повече. Какво ще стане, ако забравя кода и се окажа в капан? Какво ще стане тогава?

Той се усмихва в опит да ме успокои.

– Справи се чудесно през изминалите две седмици, Ейми. Всички пациенти ми казват, че си страхотен слушател. Много студенти забравят, че пациентите на психиатрията са човешки същества, също като мен и теб. Тези хора просто искат да се излекуват и част от задълженията ти като лекар ще бъде да им осигуриш най-добрата възможна помощ.

– Знам.

Доктор Сънчо накланя глава настрани и ме поглежда замислено, както се случва често.

– За какво се тревожиш, Ейми?

– Просто си мисля, че може да е... опасно.

– Ти ще се справиш. – Той спира воднистосините си очи на мен. – Състоянието на пациентите е овладяно с лекарства. Няма защо да се тревожиш.

Това ми звучи като лъжа. Ако ги контролираха чак толкова добре, тогава отделението нямаше да е заключено, нали?

Само че не това е истинската причина да изпитвам ужас от предстоящата нощ в Отделение Д. Не мога да споделя с доктор Сънчо защо в действителност миналата нощ място не можех да си намеря. Не мога да кажа на никого защо ме е обхванал този ужас от Отделение Д.

– Слушай. – Доктор Сънчо поглежда златния часовник на китката си. – Изчакай ме да приключа с госпожа Причет и ще те пусна да си тръгнеш по-рано. Отдели малко време за себе си, преди да отидеш в Отделение Д.

Малко време, което да посветя на себе си, звучи фантастично. Това почти не се случва напоследък.

– Много ви благодаря – отвръщам.

Той ми намига.

– Няма проблем. И не се тревожи. Щом отидеш в Отделение Д, ще видиш, че не е чак толкова зле. Уверявам те.

Въздържам се да му кажа истината, а тя е, че вече съм виждала Отделение Д. Ходих веднъж преди почти десет години.

Тогава най-добрата ми приятелка беше пациентка там.

Все още помня сплъстената коса и подивелите ѝ очи, когато отидох да я видя. Тя вече не приличаше на най-добрата ми приятелка. По-скоро приличаше на диво животно, затворено в клетка. Онова, което съм запомнила най-добре – нещо, което никога няма да забравя – бяха думите, с които ме заля секунди преди да избягам от отделението и да се зарека, че няма да се върна никога повече.

Ти трябваше да си заключена тук, Ейми.

2.

Ще прекарам следващите тринайсет часа от живота си заключена в психиатрично отделение.

Старая се да не мисля по този въпрос, докато седя на пътническата седалка в колата на съквартирантката ми Габи. Автомобилът е сива „Тойота“, трета ръка. (Първо е бил на баща ѝ, след това на брат ѝ, а сега е неин – предстои да бъде откаран в моргата за автомобили.) Тя любезно предложи да ме откара до болницата за нощната ми смяна, на която трябва да се явя точно след двайсет минути. Имам чувството, че е започнало обратното броене до екзекуцията ми.

– Не се паникьосвай, Ейми – казва ми Габи. Тя беше разпределена в Отделение Д денем през изминалите две седмици и не разбира откъде извират тревогите ми. Дори е била на смяна с доктор Бек и го обожава. – Всичко ще бъде наред.

В този момент тревогата ми нараства, защото Габи подминава знака „Стоп“ и дори не намалява. Тя вероятно е вторият най-лош шофьор на Лонг Айлънд (първият съм аз, разбира се). Само че, ако Габи се забие в някое дърво, ще се отърва от смяната. Надявам се да стане страшна катастрофа.

Е, не чак страшна. Но нещо достатъчно тежко, заради което се налага ходене в болница. Може би счупена кост – някоя маловажна като малкия пръст на ръката.

– С кого ще бъдеш тази вечер? – пита Габи.

– Със Стефани.

– О! – Тя грейва. – Стефани е страхотна. Това е съвършено.

Трябва да се съглася с нея по този въпрос. Стефани Марголис е една от най-уравновесените ми колежки в следването. Тя е от хората, с които искаш да учиш през нощта преди тест, защото винаги си знае материала, но не се държи надменно. Стефани е успокояващо присъствие във всяка стая. Като знам, че тази вечер ще бъде с мен, се чувствам малко по-добре за смяната.

Габи прокарва ръка през гъстите си черни къдрици, но пръстите ѝ се оплитат за момент и аз се изплашвам да не се наложи да хвана волана и да насочвам колата, докато тя ги измъкне с помощта на другата ръка. Само че Габи се справя.

Телефонът на бедрото ми вибрира. Вадя го и се мръщя, когато забелязвам зле изгризаните си нокти – щях да ги гриза и в момента, ако изобщо бе останало нещо за гризане. Името Камерън Бърджър ме гледа от екрана на телефона. Последвано е от съобщение.

Здрасти.

Мислех, че няма нещо, което да ме накара да се почувствам по-зле в момента, но ето че има. Става въпрос за съобщение от бившето ми гадже, което наскоро скъса с мен по много унизителен начин.

– Какво става? – пита Габи.

– Камерън е – отвръщам.

Тя прави гримаса. Габи ми подаваше кърпички след раздялата и ми помогна да наклада малък огън на гаджето, в който сложих всички вещи на Кам, останали у нас.

– Какво има да каже този кретен?

– Казва „здрасти“.

– Как смее! – Тя отпуска ръка на клаксона и вероятно стряска шофьора пред нас, който не прави абсолютно нищо нередно. – Надявам се да не му отговориш.

– Няма, разбира се.

– Не знам защо не го блокираш.

Тя е права. Трябва да го блокирам. И ще го направя.

Може би утре.

Завиваме и виждаме болницата – нова сграда, кръгла, така че приемните отделения образуват нещо като затворен контур. Идеята е била да има ултрамодерен вид, сякаш живеем в недалечното бъдеще. През изминалите две години имах тук часове по анатомия, физиология, патология, микробиология и какво ли още не. Сега най-сетне идваме тук за наистина важното: да се срещаме с пациенти и да се научим как да бъдем лекари. Тъкмо за това съм мечтала цял живот.

Никога обаче не съм мечтала да стана психиатър. От всички специалности, които съм набелязала, тази е единствената, за която не съм и помисляла.

Габи набива рязко спирачки пред натоварения вход и едва не блъска човек в инвалидна количка.

– Пристигнахме.

– Пристигнахме – повтарям и стискам кафявия хартиен плик, в който е сандвичът ми с американско сирене и пакетче чипс, което намерих в един от шкафовете. Пликът се смачква в ръката ми.

– Не се тревожи – казва тя. – Ще се справиш.

– Ще ти пиша, когато вляза. – Иска ми се да добавя: Ако не получаваш съобщения от мен на всеки час, изпрати помощ.

– Всъщност... – Габи навива кичур коса на пръста си. – Няма да те посрещнат много топло. Дори... няма да те посрещнат.

Зяпвам я. Не мислех, че е възможно да се почувствам по-зле тази вечер, но ето че можело.

– Как можа да го кажеш?

– Ти и без това вече беше разстроена. Не исках да се почувстваш още по-зле.

Отпускам глава назад и се цупя.

– Можех поне да се подготвя.

– Виж – казва тя, – ако отидеш в стаята на персонала и вдигнеш телефона високо към прозореца – все едно се опитваш да го докоснеш – може да се покажат две чертички.

Очевидно ще прекарам по-голямата част от нощта в стаята за персонала, притиснала телефона към прозореца.

– Ще дойда да те взема на сутринта – обещава Габи. – Точно в седем. Ще ядем палачинки.

Неудобно ми е да я разкарвам до болницата в седем в събота сутринта, въпреки че, ако трябва да сме честни, блестящата идея да споделяме пътуванията си през тази година, беше нейна. Засега експериментът е почти пред провал, но ние все още се опитваме да направим така, че да се получи. Както и да е, мисълта утре сутринта да скоча в колата на Габи и да отидем в местната закусвалня за палачинки, ще ми даде сили да продължа напред.

– Добре – отвръщам, но не слизам от колата. Не помръдвам от пасажерската седалка.

– Ейми. – Тя се мръщи към мен. – Успокой се. Защо се тревожиш?

Същия въпрос ми зададе и доктор Сънчо. Отварям уста, иска ми се да ѝ разкажа всичко, но знам, че не мога. Само един човек знае истината и това е Джейд. Не мога да кажа на никой друг. Нито на родителите си, нито на Габи... Не можех да кажа дори на Камерън, преди да разбера какъв е кретен.

– Ами ако – казвам тихо – в края на нощта се объркат и решат, че съм една от пациентките и не ме пуснат?

В първия момент Габи ме зяпва. След няколко секунди избухва в оглушителен смях. Това е типичният ѝ гръмогласен смях, който ме кара да прихна и аз, но не и днес.

– О, господи, Ейми. Толкова си забавна.

Тя си мисли, че се шегувам.

Вдигам очи към петнайсететажната болница над мен. Може да е юли, но сигурно ще вали, защото слънцето вече се снишава и тежки сиви облаци се скупчват около покрива на болницата, придават ѝ зловещ вид. Никога досега не съм се страхувала повече.

Но аз просто се държа глупаво. Случилото се беше много отдавна. Останал е само далечен спомен. Наистина.

Всичко ще мине добре.

3.

Осем години по-рано

Този пуловер ми харесва. Ама много ми харесва.

Не съм от хората, които си падат по пуловери. Само че този нюанс на розовото много отива на тена ми. Когато прокарвам ръка по меката тъкан, имам чувството, че докосвам облак. Обръщам се насам-натам, възхищавам се на себе си в многобройните огледала в „Рикардо“ – пълен с народ магазин за дрехи в мола.

– Стои ти невероятно.

Стряскам се, когато чувам гласа на приятелката си Джейд Карпентър. Странно, защото тя е сред най-шумните хора, които познавам и една от най-забележителните личности, но понякога може да се промъкне зад теб също като нинджа. Обръщам се и откривам, че е застанала зад мен, облегната на стойка със сини дънки XS, които сигурно ще ѝ бъдат големи.

– Мислиш ли? – питам. Отново прокарвам ръка по материята.

– Да! – Джейд прибира кичур съвършено права коса зад едното си ухо. Тази сутрин си е сложила твърде много грим и се страхувам, че следващия път, когато мигне, ще ме перне през лицето с миглите си. – Никога не си купуваш нови дрехи, Ейми. Все едно и също носиш.

Това май не е лъжа. Да, обикновено съм със сини дънки и огромен суитшърт с качулка. Само че аз харесвам суитшърти с качулки. Те са топли и удобни, а ако завали, просто вдигаш качулката. Те са съвършената дреха!

– Купи го! – настоява Джейд. – Повярвай ми.

След тези мъдри думи тя се врътва и отива да пазарува за себе си. Ще си тръгне от мола с поне един тоалет, може би с два. И с бижута. Винаги става така.

Може пък този път и аз да направя същото. Мама ми даде пари – две новички двайсетачки, едната от които развалих за бутилка прасковен леден чай (най-любимата ми напитка на света), но останалите са все още в портфейла ми. Мога да си купя пуловер. Поне веднъж в живота ще имам една хубава дреха, различна от суитшърт с качулка. Ще бъде забавно да се появя с пуловера в понеделник, когато отида на училище.

Посягам към етикета, провиснал от ръкава на пуловера. Оставам с отворена уста.

Добре, днес няма да си купя този пуловер.

Свалям го и го връщам на закачалката, като се опитвам да потисна чувството на копнеж. Как е възможно един тъп пуловер да струва толкова много пари? Та това е просто прежда, нали? Трябва да си тръгна, преди да развия някаква опасна мания.

Докато стоя по средата на „Рикардо“ и се опитвам да си наложа да не галя забранения пуловер, забелязвам момиченце, застанало от другата страна на стойката с дрехи. На шест или седем е, в розова рокличка в същия цвят като пуловера, с руси къдрици около лицето. Очарователна е, особено когато ми се усмихва и се виждат падналите ѝ зъбчета.

– Този пуловер много ще ти отива – казва тя с нежно детско гласче.

– Благодаря ти – отвръщам.

– Трябва да си го купиш.

Усмихвам се със съжаление на момиченцето.

– За съжаление ми е скъп.

Момиченцето вдига поглед към мен. Очите му са много сини, като две малки езерца от съвършена океанска вода, обрамчени с дълги, тъмни мигли.

– Тогава трябва да го вземеш – казва то.

Какво?

Гледам момиченцето и ми се струва, че не съм чула добре. Питам се къде ли са родителите му. Толкова малко дете не трябва да е само.

– Моля?

Момиченцето отново ми се усмихва и виждам падналите зъбчета.

– Никой няма да види – казва тя. – Магазинът е голям. Те няма да усетят, че го няма.

Права е. „Рикардо“ е огромен. Продавачите на етажа са малко. Ако натъпча пуловера в раницата, никой няма да забележи. Ще изляза оттук с него и няма да ми струва нито цент.

Само че не мога да направя подобно нещо. Това е кражба! Никога през живота си не съм крала нищо, дори пакетче дъвка. Не бих откраднала цял пуловер.

Преди да успея да обясня на момиченцето, че кражбата е нещо лошо, усещам как една ръка стиска моята. Джейд е застанала до мен и сините ѝ очи, изпъстрени с жълто, са като подивели. Тя намества задължителната си червена чанта на рамото.

– Хайде, Ейми – подканя ме тя. – Готова съм. Да си тръгваме.

Преди да успея да кажа и дума, ме потегля към изхода. Така е най-добре, мисля си аз. Трийсетте и седем долара в портфейла няма да ми стигнат за нищо, което бих си харесала.

– Искаш ли да се отбием в „Сали“? – питам, докато се промушваме между стойките с дрехи и вървим към изхода. – Там е по-евтино.

– Да. Може би.

– Дали да не си взема още един прасковен леден чай?

Джейд прихва.

– Почти сигурна съм, че ако те разрежа, кръвта ти ще бъде деветдесет процента прасковен леден чай.

Какво да кажа? Обичам леден чай с вкус на праскова. Има и по-лоши пороци.

Тънките пръсти на Джейд са ме прегърнали през талията, когато стигаме до изхода. Докато минаваме, писва оглушителна аларма. Застивам на място и оставам изненадана, когато Джейд стиска по-силно ръката ми.

– Бягай – нарежда тя.

Преди да успея дори да помисля, двете с Джейд хукваме. Зад нас прогърмява глас, настоява да спрем, но е очевидно, че вече няма как да спрем. Тичаме през мола, шмугваме се покрай семейства с малки деца и аз за малко да преобърна бебешка количка. Джейд за малко да събори жена с бастун. След като завиваме зад още два ъгъла, Джейд ме дръпва в малка ниша и най-сетне спираме.

Тя диша тежко, но се смее. Бузите ѝ са яркорозови, изрусената до бяло коса е рошава.

– Мили боже – въздиша тя.

Притискам ръце към гърдите си, масажирам шева отстрани.

– Това пък защо беше? – питам, макар да ме е страх да науча.

Джейд отваря червената си чанта. Надничам вътре и виждам блуза, все още с етикета.

– Джейд! – провиквам се аз. – Не мога да повярвам какво си направила!

Тя свива рамене.

– Този магазин е толкова скъп. Нямах избор! Както и да е, не е кой знае какво.

Двете с Джейд сме най-добри приятелки още от първия ден в детската градина, когато открихме, че сме с еднакви роклички – бяла със сърце в розово и лилаво на гърдите. Ходехме си на гости с преспиване всеки уикенд от деветгодишни, докато не навършихме единайсет. Тя знае за всичките ми увлечения и се кълне, че ще опази тайните ми до гроба. Никога няма да имам толкова добра приятелка като Джейд Карпентър.

Напоследък обаче ми се струва, че вече не я познавам. Тя много приличаше на мен: обичаше да ходи на училище, обичаше да чете и следваше правилата. През последната година ми се струва, че има странни идеи. Миналата седмица например ми звънна в два след полунощ и попита дали не искам да влезем с взлом у госпожа Макклъски, за да плуваме голи в басейна ѝ! Не, не исках.

– Не бива да крадеш, Джейд. – Не искам да звуча като някое жалко създание и да ѝ чета лекция, че кражбите са нещо нередно, затова просто попитах: – Ами ако те хванат?

Тя махва с ръка, сякаш това ни най-малко не я интересува. Това ме тревожи. Догодина ще кандидатстваме в колеж. Не искам да ми се налага да обяснявам в молбата си защо имам повдигнато обвинение за кражба.

– Всички го правят. – Джейд ме поглежда многозначително. – Трябваше да вземеш пуловера. Много ти отиваше.

Сумтя.

– Ще ти призная, че и момиченцето ми каза да го взема. Направо да не повярваш.

Джейд вади блузата от чантата си и оглежда с възхищение лъскавите букви отпред.

– Кое момиченце?

– Малкото русо момиченце, което беше застанало до мен.

– Не видях русо момиченце до теб. Какви ги говориш, Ейми?

Извивам очи. Джейд изобщо не е наблюдателна. Как е възможно обаче да не забележи момиченцето? Малката изпъкваше като бяла врана в розовата си рокличка с воланчета и беше съвсем сама. Освен това беше застанала точно до мен.

Нали така?

4.

Сега

13 часа до сутринта

Психиатричното отделение се намира на деветия етаж на болницата.

Заставам пред тежката метална врата на асансьора и не съм сигурна дали искам да се отвори по-бързо, или по-бавно. Ако асансьорът не дойде скоро, ще закъснея. От друга страна, всяка секунда, в която го чакам, е секунда, в която няма да бъда заключена в психиатричното отделение. Това е истината.

Докато чакам, телефонът ми подава сигнал от джоба на униформения панталон. Мисълта, че скоро няма да мога да използвам телефона, ме ужасява. Все едно да ми ампутират ръката. Да, това може и да доказва, че имам нездрава зависимост от него, но не давам пет пари. Имам нужда от телефона. Как е възможно да съществува място, на което няма покритие? Това е нечовешко.

Вадя телефона от дълбокия джоб на синия панталон и се надявам това да е Полин, административната асистентка на психиатричното отделение, която иска да ми каже, че няма да е нужно да дежуря в Отделение Д. Само че не е тя, разбира се. Звъни мама.

Супер.

Мама е последният човек, с когото имам желание да говоря в момента, но ако не отговоря и нямам покритие, тя ще се паникьоса. Затова е най-добре да ѝ се обадя и да приключа с тази работа.

– Здрасти, мамо – казвам тъкмо когато един от асансьорите най-сетне се отваря. Ще изчакам следващия.

– Ейми – започва тя. – Как си тази вечер?

– Заета – отвръщам. – Тази вечер ще уча.

Добре, не съм казала на мама, че ще прекарам нощта в Отделение Д. Аз може и да съм неспокойна за онова, което предстои, но за нея ще бъде много по-зле. Не че тя се тревожи по принцип, но знае, че Джейд беше пациентка там. Знае цялата история.

Не би искала да се връщам в Отделение Д.

– Как се справяш с психиатрията? – пита ме тя. Чувам, че е пуснала вечерните новини на малкия им телевизор, който купиха преди двайсетина години. Татко го гледа всяка вечер, без изключение. Като часовник е.

– Всичко е наред – уверявам я аз. – Споко.

– Значи не се интересуваш от...

– Не – прекъсвам я аз. – Нямам намерение да стана психиатър. В никакъв случай.

Ще избера нещо друго. Хирургия, вътрешни болести, акушерство и гинекология. Мога дори да стана от лекарите, които по цял ден преглеждат ректуми, защото това е важна работа и аз ще се справя. Само че не мога да лекувам хора с психически отклонения. Това е нещо, с което няма начин да се заема.

– Интересно как е Джейд – подхвърля мама.

– Сигурна съм, че е добре – отвръщам, макар изобщо да не съм сигурна.

– Ти чуваш ли се понякога с нея?

Преди две години получих покана за приятелство от Джейд Карпентър. Не само че не приех поканата, ами я блокирах.

– Не.

– Не съм я виждала отпреди погребението...

Пробожда ме чувство на вина. Преди две години майката на Джейд почина от свръхдоза. Очевидно е приемала наркотици и един ден е взела повече и е спряла да диша. Погребението беше в деня на изпита ми по анатомия, затова не отидох. Казах си, че Джейд дори няма да забележи, тъй като беше минало доста време, откакто говорихме за последен път.

Част от мен обаче е убедена, че тя определено е забелязала. И се е вкиснала.

– Мамо. – Поглеждам часовника, а след това тежките врати на асансьора, които се отварят с глух шум. – Трябва да затварям.

– Добре, лека нощ, миличка. Обичам те.

– Аха – отвръщам, защото ми се струва странно да кажа „обичам те“ по телефона пред други хора. Защо не казах на мама, че я обичам? Щеше да е толкова лесно.

Ами ако това телефонно обаждане е последният път, в който говоря с нея?

Пропъждам тези мрачни мисли и пъхвам телефона обратно в джоба си. Група медицински сестри във флорални туники ме изтласква вътре в асансьора и аз се оказвам притисната в един ъгъл. Нямам нищо против. Две от сестрите до мен бъбрят, една от тях описва неприятната си снощна среща на висок глас с акцент от Лонг Айлънд, докато вратата на асансьора се затваря.

Започва се...

Виждам как бутоните светват, докато се изкачваме. Трети, четвърти, пети етаж... Имам чувството, че се движи по-бавно от обикновено. Не трябва ли асансьорът на една болница да е по-бърз? Ами ако има спешен случай? Ами ако получа инфаркт? Ще съм мъртва, докато стигна до отделението за интервенционална диагностика и лечение.

Не че бързам да стигна до деветия етаж. На този етап просто искам да се приключи с тази работа.

– ... И с вилицата се опитваше да си почисти зъбите! – възкликва младата сестра.

– Гадост – отбелязва приятелката ѝ.

Не мога да не си помисля, че съм готова да заменя тази вечер за среща с мъж, който си почиства зъбите с вилица. Дяволите да го вземат, съгласна съм и на мъж, който си чопли носа с вилица.

Асансьорът най-сетне спира и глас с лек британски акцент съобщава: „Девети етаж“. Влизам в коридора, осветен с флуоресцентни лампи, които подчертават всички пукнатини по стената. Огромен син надпис със стрелка сочи надясно.

ОТДЕЛЕНИЕ Д

Не ми е ясно защо психиатричното отделение се нарича Отделение Д. Попитах Габи, когато започнахме стажа, но и тя не знаеше. След това не проверявах повече.

След като завивам зад ъгъла, виждам тежка метална врата чак в края на коридора. Когато приближавам, различавам буквите на табела, закачена на вратата. Има голям червен знак стоп с предупреждение.