Фигура в черно

1.

„Рудолф – еленът с червения нос“ ехтеше от стария касетофон върху хирургическата количка. Преди него Елвис се прехласваше за неговата „Синя Коледа“, а „Бийч Бойс“ изпяха в хармония „Малкият Свети Никола“, прекъсвани от местни новини и празнични брътвежи.

Избърсах с кърпа ръцете си – разбира се, в ръкавици – и смених острието на скалпела. Бях сама до работната си маса от неръждаема стомана до вратата на хладилната камера. Ръцете ми бяха заровени до лактите в това, което полицаите наричаха „плаващ труп“, и празничните песни, веселите мелодии и последните новини ми идваха малко в повече.

... НОРАД следи Дядо Коледа, докато обикаля света тази нощ – обяви весело радиото. – Да се надяваме, че голямата буря няма да забави доставките му! ... Още новини. Полицията няма представа какво се е случило с Рауди О’Лиъри, чието тяло беше открито в Потомак по-рано днес следобед...

Поредните актуални новини отново започнаха с разложения до неузнаваемост мъртвец на масата ми, чиито меки тъкани бяха станали на сапун след седмица в реката. Несъмнено едва ли някога бе възнамерявал да отвращава нечии сетива. Вероятно не бе искал да причини неудобства и болка на никого, най-малко на жена си и двамата си невръстни сина.

– ... Трийсет и девет годишният софтуерен дизайнер е видян за последно да лови риба в нощта на 17 декември южно от остров Мърси... – продължаваше радиото. – Тялото на О’Лиъри беше намерено на петнайсет километра от мястото, където се смята, че е паднал във водата...

Рентгеновите снимки, закрепени върху негатоскопите на стената, показваха зараснали счупвания. Костите белееха ярко на фона на мътните форми на органите. Различаваха се изкуствените коленни стави и дегенеративните промени от стари травми. Рауди О’Лиъри беше живял с хронични болки и беше изпитвал проблеми с ходенето.

– ... Полицията в Александрия не коментира дали подозира престъпление в мистериозното му изчезване и смърт...

В стаята имаше още три маси за аутопсия, покрити с мокрите му зимни дрехи и лични вещи. Ботуши, чорапи, парка с качулка, дънки, фланелена риза бяха разпръснати да съхнат върху дълги листове кафява хартия.

– ... Прокурорът на щата Боуз Флаглър нарича случая силно подозрителен и изисква задълбочено разследване...

От радиото се разнесе мелодичният глас на Флаглър – говореше за мъката на семейство О’Лиъри. Колко ужасно било да загубиш съпруг и баща точно по това време на годината.

– Няма да си дам почивка, докато не получа отговори – заяви Флаглър.

– Доктор Скарпета? – Шанън Парк надникна в залата за аутопсии.

Секретарката ми не се приближи, а само задържа вратата полуотворена с подплатения си ботуш. Мярнах лилавото ѝ палто и кожените ръкавици в същия цвят, както и подплатената дамска чанта, голяма колкото раница. Червената ѝ шапка беше украсена с мигащи светлини, пластмасови захарни бастунчета и клончета имел.

– Боже, това е ужасно! – възкликна тя със силния си ирландски акцент, като покри носа и устата си с ръкава на палтото си. – Не знам защо си се захванала с него точно сега. Според мен можеше да почака.

– Някой трябваше да се погрижи за него. И не, не търпи отлагане – повиших глас над перфектното изпълнение на „Весела Коледа, скъпа“ на Карън Карпентър.

– Бог да пази бедното му семейство – промърмори Шанън. Може би силната миризма раздразни очите ѝ, но ми се стори, че е готова да заплаче.

Погледнах часовника на стената. Показваше 4:35 следобед.

– По-добре тръгвай, преди да е завалял сняг – подхвърлих.

– Боуз Флаглър постоянно се обажда.

Шанън говореше зад чантата си, без да поглежда разчлененото тяло на масата ми, със зелено-мраморна кожа и отрязана горна част на черепа.

– Медиите също не спират да ти звънят. – Тя заби поглед в пода. – А Маги Кътбъш, както обикновено, иска информация.

– Определено нямам намерение да коментирам – отвърнах.

– Което казвам на всички.

– Весела Коледа, Шанън!

– И на теб и Бентън. Лек път утре – добави тя и затвори вратата.

Смъкнах предпазната маска пред лицето си и се върнах към това, което правех. Мозъкът беше в ужасно състояние, разпадаше се като мокра хартия. Ако бях решила да оставя тялото в хладилника няколко дни, състоянието му щеше да продължи да се влошава. Това не би било справедливо към никого, най-вече към съпругата и децата на Рауди О’Лиъри.

Преди няколко часа полицията ме беше уведомила, че тялото е на път насам. Не можех с чиста съвест да изляза през вратата и да започна ваканцията си. Бях единствената, която можеше да направи аутопсията. Повечето служители в офиса ми, както и в криминалистичните лаборатории, си бяха тръгнали рано следобед заради празника и прогнозата за лошо време.

Продължих да хвърлям поглед към екрана с камерите за сигурност на стената срещу масата ми. В късния следобед времето беше станало нестабилно, гъстите облаци се носеха по небето като парчета брезент. Паркингът беше почти празен. Нападалите листа се търкаляха по тротоара, дърветата се тресяха и трепереха. Уличните лампи приличаха на размазани петна през мъглата.

Видях Шанън на екрана, докато излизаше от задната част на сградата. Вятърът развя палтото ѝ, а в походката ѝ прозираше тревогата ѝ. Забърза към розовия си фолксваген костенурка, като придържаше шапката си, която мигаше в червено и зелено като ниско летящ самолет. Оглеждаше се, сякаш някое чудовище се криеше в тъмното, наблюдаваше я и я чакаше.

Разрови се в чантата си в търсене на ключа за колата, но го изтърва. Наведе се и се опита да го вземе, но вниманието ѝ през цялото време блуждаеше навсякъде. Можех да си я представя как ругае под нос. Отвори с рязко движение шофьорската врата и подхвърли голямата си чанта над скоростния лост върху пътническата седалка. Качи се, заключи се и се огледа трескаво, което не беше типично за нея.

На секретарката ми, почти шейсетгодишна бивша съдебна стенографка, не ѝ беше чужда жестокостта на човешката природа. Беше наясно какво може да се случи точно когато човек най-малко го очаква. Малко бяха нещата, с които не се беше сблъсквала, и винаги ми се бе струвала безстрашна. Но серийният убиец, наричан Фантомния касапин, беше засегнал нея и много други, докато продължаваше да тероризира Северна Вирджиния.

Шанън се беше оплакала, че напоследък не може да спи добре. Живееше сама в апартамент на партерен етаж и не се чувстваше в безопасност. Спомена, че планирала да се премести във висока сграда или да напусне района. Беше си инсталирала алармена система и нови брави на вратите, а до леглото си държеше револвер „Лейдисмит“ на „Смит и Уесън“.

Загледах се във фолксвагена ѝ на видеодисплея. Двигателят забръмча, фаровете примигнаха и светнаха. След малко Шанън мина през охраняемия портал и задните ѝ светлини избледняха в размътената сивота.

– ... По-добре внимавай, по-добре не плачи... – пееха пронизително „Джаксън 5“, но вече беше твърде късно за това.

Рауди О’Лиъри не беше внимавал и беше умрял по ­същия начин, по който беше живял. Беше ял и пил, колкото му душа иска, никога не се беше занимавал с упражнения и беше страдал от хронична депресия. Според съпругата му бил идеалният­ мъж допреди шест години, когато го блъснала кола, докато тичал по тъмно.

„Някой го блъсна и избяга. Така и не заловиха този, който го удари – беше ми казала Реба О’Лиъри по телефона, преди да започна аутопсията. – След това нещо в Рауди угасна. Буквално се предаде.“

*

Тъкмо пусках парчета от черния дроб в пластмасовото ведро до краката ми, когато зазвъня старият стенен телефон. Черният апарат с бутони беше на десетки години, а слушалката се закачаше на метална вилка, която човек трябваше да дръпне надолу, за да затвори. Напомняше ми за детството ми.

Дългият кабел винаги беше безнадеждно заплетен, а на пенобетонния блок беше залепена табелка с надпис „Само с чисти ръце“. Апаратът, естествено, нямаше екран, на който да се изпише номерът, и нямаше как да разбера кой се обажда. Но този номер го знаеха само малко хора. А и тези, които го знаеха, едва ли биха прекъснали работата ми, докато правя аутопсия.

Изключение правеше Пийт Марино, бивш детектив от отдел „Убийства“, с когото бях работила през по-голямата част от кариерата си. Сега беше шеф на разследванията в системата на медицинските експерти в щата. Беше женен за сестра ми Дороти, което го правеше член на семейството. Това му даваше допълнителни привилегии – поне според него.

Марино звънеше без колебание независимо от обстоятелствата или часа. Свалих ръкавиците си и ги хвърлих в кошчето. Изключих касетофона, вдигнах предпазния щит и свалих хирургическата маска. Миризмата беше толкова силна, че сякаш променяше цвета на въздуха.

Вдигнах слушалката и я притиснах към ухото си.

– Доктор Скарпета.

– Извинявай, че те безпокоя. Знам, че не е подходящ момент за разговор – каза Марино.

Досетих се, че е в големия си пикап. Полицейският скенер тихо бръмчеше, а Марино слушаше подкаст на Мегин Кели. Улових края на думите ѝ за ЦРУ и как да разбереш дали някой лъже.

– Не трябваше ли да си си вкъщи, Марино? – Дишах през устата, а не през носа. – И да, моментът не е подходящ.

– Имаме деликатна ситуация – каза той. – И отивам да помогна на Фруже.

– Защо трябва да се срещаш с полицейски следовател точно на Бъдни вечер? – попитах подозрително. – Нали си в почивка за празниците.

– Моето присъствие беше специално поискано от жалбоподателя на мястото на инцидента.

Имаше навика да говори на полицейски жаргон, когато подозираше, че няма да одобря какво е решил. Каквото и да е то.

– Нищо не разбрах – отговорих. Това, което правеше, не беше честно.

– Проверяваме нещо, което Дейна Дилети спомена и което може да се окаже важно – каза Марино. Известната телевизионна журналистка беше почти проклятието на живота ми. – Разполага с информация за случаите с Фантомния касапин. Изглежда, че е станало нещо, което я е разтърсило доста.

– Внимавай! Дейна не е известна с това, че информацията ѝ е надеждна.

Не смятах, че е нужно да му го напомням.

– Това, което казва, че е видяла, звучи правдоподобно, док .

– Правдоподобно за кого?

– Въпросът е, че не е слух.

– Какво не е? – С всяка секунда вярвах все по-малко на думите му.

– Може да се очаква Касапина да знае коя е Дейна Дилети и да я гледа по телевизията, докато говори за него – започна да разсъждава той на глас.

– Тя ли го каза? Или ти?

– Може да се предположи, че Касапина следи всичко в медиите. Харесва му да е в новините, докато плаши всички с фалшивия си призрак.

Марино имаше предвид компютърно генерираната холограма, която Касапина използваше, за да преследва и тероризира жертвите си. Блокираше безжичния интернет със заглушители на сигнала и нахлуваше незабелязано в домовете, без да оставя отпечатъци или следи от ДНК. Все още нямахме никакъв напредък относно залавянето му.

– И какво научи? – попитах. Дано информацията му да беше вярна.

Представих си сестра ми у дома на Бъдни вечер, докато Марино беше навън с полицаите, любимото му място, ако можеше да му се вярва. Едва ли. Из града бродеше психопат, склонен към сексуално насилие, наближаваше опасна буря, а Дороти беше сама. Не бих я обвинила, ако се чувстваше обидена и ядосана.

– Тръгнал съм към дома на Дейна Дилети – продължаваше да обяснява Марино. – Поискала е по име аз и Фруже да отидем у тях.

„Сигурна съм, че е така!“

– Знаем ли за какво става дума? – попитах отново.

– Отказаха да ни кажат, докато не се срещнем лично с Дейна – отвърна Марино.

– Колко удобно! Дано екипът ѝ да не ви чака, когато при­стигнете с Фруже. И не трябваше да оставяш Дороти сама – казах в същия момент, в който нещо сиво профуча покрай краката ми, обути в ботуши от „Тайвек“.

Малка сива полска мишка тичаше на пресекулки на зигзаг. Предположих, че е същата, на което Марино бе дал прякора Пинки. Преди няколко дни Пинки предполагаемо беше посетила офиса ми на втория етаж, след като бях оставила недовършената си салата на бюрото си.

Бяха я виждали в стаята за отдих, в различни складови помещения, скрита зад декоративната драцена във фоайето. Досега беше избегнала всички опити да бъде хваната и пусната на свобода. Сега ме гледаше с лъскави тъмни очи, а мустачките ѝ трепкаха.

– Нашата посетителка се върна – казах на Марино. – Току-що претича покрай мен. Сега ме гледа.

– Пинки ли?

– Освен ако нямаме повече от една мишка.

– Може би, докато е на дежурство тази вечер, Фабиан най-накрая ще я хване. Но не изхвърляйте малката приятелка навън на студа. Няма да оцелее.

– Няма да я изхвърля.

– Док, трябва да се прибереш вкъщи, преди да започне бурята.

– Веднага щом приключа с това, което правя. – Погледнах тялото на Рауди О’Лиъри на масата, благодарна, че близките му никога нямаше да го видят така. – След това трябва да спра по път, за да занеса личните му вещи на семейството му.

– Какво каза?

Повторих.

– Защо не изпратиш нещата с Ю Пи Ес , както правим винаги? – Тонът на Марино стана неодобрителен.

– Няма да е много приятно да намериш подобна пратка на прага ти, особено по време на празниците – обясних, докато гледах как мишката изчезва под шкафа. – Семейство О’Лиъри живее на Кинг Стрийт в Южен Пейн. Всъщност пътят ми е точно покрай тях.

– Много мило от твоя страна, док. – Марино явно не искаше да го правя. – Но не бива. Не познаваш тези хора.

– Мисля за съпругата и двете малки момчета, останали без баща. Днес е Бъдни вечер.

– Да, знам. Гадно е. Винаги е гадно.

– Идеален повод за малко допълнителна доброта. И имам въпроси, които може да ми помогнат да определя начина, по който е умрял О’Лиъри. Когато се появиш лично, е по-лесно да накараш хората да говорят...

– Док, не е добра идея да вършиш такива задачи сама.

– Ако не разбера защо е умрял, ще трябва да го регистрирам като „неустановена причина“. Не искам да го правя... – започнах, но Марино ме прекъсна:

– Трябва да приключваме. Тъкмо отбивам пред къщата на Дейна Дилети. И, мамка му, украсила е къщата си по най-кичозен начин. Навсякъде има лампички.

Гласът му беше удивен, почти щастлив.

– Ето ги Гринч, Снежният човек Фрости, Снупи и кучешката му къщичка – възхищаваше се Марино. – Най-различни невероятни неща, които вероятно ще бъдат отнесени от бурята. С радост те информирам, че няма и следа от екипа ѝ.

– Това е добре, но къде е Фруже?

– Точно зад мен.

– Дръж ме в течение, ако обичаш – отговорих и закачих слушалката на вилката.

2.

Усилих звука на касетофона и музиката отстъпи място на още новини, нищо добро. Броят на пътуващите по празниците бил на рекордно високо ниво, а междувременно от Канада настъпвала силна буря. Губернаторката призовавала жителите на Вирджиния да не излизат на пътя.

Пиян тийнейджър се блъснал с колата си в полицейски мотоциклет. „Храна на колела“ търсели доброволци и дарения, тъй като несигурността по отношение на провизиите била достигнала рекордно високо ниво. Местна изследователска лаборатория съобщаваше, че три маймуни били избягали.

– ... Джейн и Конг бяха бързо заловени. Техният приятел Пинът все още е на свобода. Уверяваме ви, че няма опасност от разпространение на болести като маймунска варицела... – продължаваха радионовините.

След това Кийт Ърбън започна да свири и да пее сладко „Тази вечер ще съм твоят Санта“, докато си слагах чисти ръкавици, за да продължа оттам, докъдето бях стигнала, когато се обади Марино. Поставих подутото сърце на везната. Бях го оставила за най-накрая. Бях сигурна, че има да ми каже важни неща.

Взех нож с дълго острие и започнах да режа. Изстисках с гъбата вода върху разреза и удебелената мускулатура на мио­карда показа стари трансмурални белези по стените на камерата. Дясната коронарна артерия беше напълно запушена с калцифицирана атеросклеротична плака, която хрускаше, докато я режех.

Представих си Рауди О’Лиъри, седнал на сгъваемия си стол на кея, как лови риба на светлината на фенер за къмпинг, с хладилна чанта с бира до себе си. В даден момент вероятно е изпитал внезапна болка в гърдите. Може да се е разпространила към ръцете, гърба и челюстта. Може да е изпитал замайване и гадене, преди да изгуби съзнание и да падне във водата.

Когато полицията пристигнала на мястото, където ловял риба, след като съпругата му съобщила, че е изчезнал, открили върху кея айфона му и револвер „Колт“ калибър .38 за пет патрона, сякаш са били изпуснати там. Двете изстреляни гилзи в барабана показвали, че с револвера е било стреляно два пъти. Възможно е това да се беше случило по-рано и да не беше свързано със смъртта му. Но се съмнявах да е така.

Размислите ми прекъсна бръмченето на звънеца, което прозвуча по интеркома, за да ме предупреди, че идват посетители. На видеоекрана се виждаше катафалка, която чакаше да влезе в гаража, ръмженето на двигателя ѝ се чуваше на заден план. Мяркаха се снежинки, които се въртяха в светлината на уличните лампи.

– „Братя Пийс“ – представи се шофьорът по интеркома. – Идваме да вземем тяло.

Огромната ролетна врата се задвижи и се отвори с много шум, скърцане и тракане. Шумовете се усилваха допълнително, отразени от бетона и метала. Катафалката изръмжа силно и влезе, изпускайки облаци изгорели газове, тъмният паркинг и петната от уличното осветление се показаха в огромния квад­ратен отвор.

Видях Уайът Ърл да бърза по рампата за носилки. Мина решително покрай палетите с лични предпазни средства и тубите с формалин. Изглеждаше заплашително с тъмносинята си униформа и с пистолет на колана. Все още се опитвах да свикна с това, че охранителите ми бяха въоръжени.

От години исках по-добра охрана на моргата и сега това беше закон. От определени държавни служители се очаква да носят оръжие по време на работа. Това си има и добри, и лоши страни, според това за кого става дума. Не всеки трябва да бъде въоръжен и не ми харесва политиците да решават вместо мен кога имам нужда от скрито оръжие.

Уайът се заприказва със служителя от погребалното бюро. Mикрофоните на охранителните камери улавяха гласовете им, макар акустиката да беше ужасна. Трудно бе да се разбере какво казват, но беше ясно, че служителят бърза. Няколко пъти спомена, че било Бъдни вечер и имал малки деца. Очевидно беше раздразнен, когато Уайът му каза да изчака, понеже трябвало да „пита началничката“ дали тялото на Рауди О’Лиъри е готово за освобождаване.

Служителят сви недоволно рамене, докато Уайът се отдалечаваше, като гледаше телефона си. Нещо беше привлякло вниманието му. Почти се препъна в маркуча на водоструйката. След няколко минути беше на вратата.

– По-добре не влизай! – предупредих го.

– Погребалната агенция е дошла за него – каза Уайът, като придържаше хирургическа маска над долната част на лицето си.

Забелязах, че връща инхалатора „Викс“ в джоба на панталона си. Поне го бях излекувала от навика да си слага от мазилото в ноздрите – така само задържаше молекулите на гниенето. Уайът не харесваше моргата и понякога се виждаше, че му се гади.

– Почти свърших. – Погледнах към катафалката на монитора за видеонаблюдение.

– Дейна Дилети е по телевизията и твърди, че била видяла духа от убийствата на Касапина – каза Уайът. – Навсякъде е по новините.

Зачудих се дали Марино и Фруже са при нея. Не вярвах на Дейна Дилети, никога не ѝ бях вярвала. Надявах се да не направи шоу, което може да се отрази на работата ми. Да не говорим за това, че се месеше в разследването – нещо, което правеше редовно и без угризения.

– Какво казва? – Наведох се, за да извадя найлоновата торбичка с разрязани органи и други тъкани от кофата под масата.

– Твърди, че призракът бил проникнал през прозореца ѝ. – Уайът извърна поглед, докато поставях торбичката в празната гръдна кухина.

– Е, явно го е разгласила, без да губи време.

Отрязах дълго парче дебел памучен конец от макарата върху стойката на плота.

– Заснела е видео с телефона си и призракът изглежда истински – добави Уайът, докато вдявах конеца в голяма хирургическа игла.

– Не знам как изглежда истински призрак – отвърнах.

– Ще разбереш, когато изгледаш видеото, което ти изпратих току-що.

– Нека имаме предвид, че това, което са описали тя и другите, не е призрак. – Започнах да зашивам Y-образния разрез. – По-добре го приеми като специален ефект във филм. Компютърно генерирана оптична илюзия, холограма.

Челото на Уайът беше потно, а очите му – нещастни. Отдавна бях свикнала с миризмата. Но той не беше и никога нямаше да свикне.

– Фабиан дойде ли вече? – попитах, докато промушвах с широки движения иглата и конеца.

– Отиде при Фей – отговори Уайът, докато зяпаше тавана.

Експертът по огнестрелни оръжия Фей Ханадей обикновено работеше до късно, когато Фабиан беше на работа. Оставаха в дежурната стая, малка, но уютна, с разтегателен диван, телевизор и кухненски бокс.

– Кажи му, ако обичаш, че пак видях мишката.

Взех черепната капачка. Поставих я на мястото ѝ и я подравних с марката, която бях направила с хирургическия моторен трион „Страйкър“.

– Добре – каза Уайът. Вече почти беше затворил вратата и само надничаше през процепа.

– Защо не отидеш горе да се отпуснеш и да изпиеш едно кафе? – предложих. – В момента не е нужно да си тук. Аз ще се погрижа за погребалното бюро.

– Благодаря. Весела Коледа! – каза той и побърза да си тръгне.

След половин час останките на Рауди О’Лиъри, поставени в двойна торба, бяха откарани с катафалката на „Братя Пийс“. Вратата на гаража се спусна с дрънчене, докато се връщах в приемната с нейната стена от лъскави стоманени врати на хладилници и фризери.

Свалих личните си предпазни средства и ги хвърлих в кошчето за биологично опасни отпадъци до везната на пода. Офисът на охраната зад бронираното стъкло беше празен. Предположих, че Уайът е някъде на горния етаж. Работеше тук от повече от двадесет години. Като го знаех колко мрази моргата, не можех да разбера защо все още работи тук.

Маратонките ми почти не се чуваха върху белите подови плочки в коридора. Забелязах петна от изсъхнала кръв, които никой не си бе направил труда да измие. Бледозелените стени от пенобетонни блокове бяха напукани и ожулени, а таванът беше покрит с петна от вода. Минах покрай скенера за компютърна томография и рентгеновите кабинети и отключих телефона си, за да проверя как е съпругът ми.

– След малко си тръгвам – казах му, щом ми вдигна. – Къде си?

– Тъкмо най-после си тръгвам от ЦРУ. Едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че трафикът по магистрала 495 е кошмарен – отговори Бентън. На заден план се чуваха клаксони и силно ръмжене на двигатели.

Като съдебен психолог, работещ за Сикрет Сървис, Бентън беше прекарал по-голямата част от деня в срещи в Централното разузнавателно управление. Централата им в Лангли беше на трийсет километра от мястото, където живеехме. В тази част на света изминаването на това разстояние може да отнеме вечност.

– Забавих се повече от очакваното. Гледахме видеото, което Дейна Дилети публикува в интернет – обясни Бентън.

– Защо ЦРУ се интересува от него? – попитах.

– Заради технологията, която използва Касапина. Изключително сложна е. Притесняват се кой ли може да разполага със средствата да използва холограми за шпионаж.

– Както и всички ние.

– Притеснението е, че може да е някой с опит в разузнаването – допълни Бентън.

– Може би е някой от техните хора, който е напуснал Агенцията и е станал изменник – предположих.

– Или бивш военен от специалните части – каза Бентън. – Или опитен софтуерен дизайнер, който работи с чувствителни технологии.

– Ще изгледам видеото на Дилети. – Минах покрай съблекалнята, в която нямаше никого. – Мислиш ли, че е фалшиво?

– Луси го анализира и казва, че изглежда истинско.

Племенницата ми беше киберспециален агент и технически експерт за ФБР. Както Бентън и мен, тя също беше в оперативната група за Фантомния касапин, откакто серийният­ убиец беше нанесъл първия си удар преди десет месеца в ранните часове на Деня на влюбените. Жертвата беше психиатрична сестра с адрес недалеч оттук, в Анандейл.

Камера за видеонаблюдение беше заснела призрачна фигура със старомодни черни дрехи, плаваща по улицата пред къщата ѝ. Същата холографска проекция бяха наблюдавали рано сутринта на Деня на майката, когато социална работничка беше убита с нож във Феърфакс. После това се бе случило отново преди два месеца на Хелоуин, като жертвата беше съветничка по въпросите на многообразието в Арлингтън.

Няколко седмици преди да срещнат бруталната си смърт жените се бяха оплаквали, че се чувствали наблюдавани. Бяха съобщили за странни събития. Кучетата в района почвали да лаят неистово след полунощ. Нещо чукало по прозорците, но навън нямало нищо. Твърдели, че чуват глас и зловеща музика, която звучала тихо, без да има видим източник.

– Бурята се приближава от северозапад, така че тук вече започна да вали доста силен сняг – предупреди ме Бентън по телефона. – Пътищата стават хлъзгави, има инциденти и можеш да си представиш как е трафикът. Мисля, че за последните петнадесет минути съм се придвижил най-много с един метър. Може би ще се прибереш вкъщи преди мен.

– Опасявам се, че няма да имам време да приготвя лазаня и всичко останало, което бях планирала. – Минах покрай тъмните прозорци на лабораторията по хистология. – Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако вечеряме нещо просто.

– Всичко, което приготвяш, е винаги вкусно. И можем да стоим до колкото си искаме – съгласи се Бентън. – Утре просто трябва да отидем на летището.

Тъкмо приключвахме разговора, когато дочух ноктюрно на Шопен, идващо от лабораторията по антропология – тясно помещение от пенобетонни тухли, където се съхраняваха най-старите ни неразрешени случаи. Ярките ноти на пианото се разнасяха от преносимия сиди плейър, който Кейт Кингстън носеше, когато идваше в нашия офис, за да ни помага с останките от скелети.

Кейт беше съдебен антрополог и преподаваше в Университета на Вирджиния. Търсехме нейното мнение в случаи, вариращи от останки от Гражданската война до кости от динозаври и гигантски отпечатъци от саскуоч – Голямата стъпка. Често я наемаха като експерт-свидетел в разследвания и съдебни процеси за убийства.

Тя не забеляза, че съм застанала на прага. Приведена над микроскопа, местеше някаква кост върху поставката, а красивото ѝ младо лице беше загрижено. Днес по време на коледния обяд в нашия офис беше споменала, че работи по друго ексхумиране от древното гробище на остров Мърси, мястото на стара психиатрична болница.

Върху покритите с хартия маси бяха подредени череп и разпръснати кости и зъби. Беше ги подредила в правилната анатомична позиция като пъзел, на който липсват повечето парчета. Парчетата гниеща тъкан върху втората покрита с хартия маса бяха останки от синьото вълнено одеяло, в което някога е било увито тялото.

На рафтовете имаше десетки кремави архивни кутии, подредени и грижливо надписани, всяка от които представляваше човек, който чакаше да бъде намерено името му. Малки пластмасови скелети подскачаха по стените на стаята. Някои светеха в тъмното и беше стряскащо да минеш покрай прозореца за наблюдение, когато светлините в лабораторията бяха изгасени.

– Весела Коледа! – поздравих Кейт от вратата и тя се стресна. – Не исках да те изплаша.

– Бях се замислила, както обикновено – отвърна Кейт и стана от стола си.

– Закъсняваш в сравнение с другите. Ти си от последните останали.

Влязох при нея.

– Току-що си мислех да ти се обадя. – Носеше широка бяла лабораторна престилка с избродирано „Д-р Кингстън“ над джоба. – Но преди да ти съобщя лошата новина, се надявам с Бентън да си изкарате чудесно в чужбина.

– Благодаря, но в момента се притеснявам за теб дали ще успееш да се прибереш вкъщи. Кога за последен път си поглеждала навън?

– Не ми се случва често да разполагам с този лукс – въздъх­на тя. – Знам, че ни очаква огромна буря.

– В Шарлотсвил ще е много по-лошо и не ми харесва идеята да караш там след залез-слънце при никакви обстоятелства. – Огледах костите върху масата. – Още по-малко на Бъдни вечер, когато се прогнозира сняг и заледявания. Вятърът вече се усилва, видимостта намалява.

Докато го казвах, си спомних как Луси ме нарече „д-р Най-лошия сценарий“.

– Няма да ходя в Шарлотсвил, ще остана в Стария град с един приятел. – Кейти намали музиката. – А това е случаят от остров Мърси, по който работя. – Посочи костите, които разглеждах. – Нещата не са добре. Никак не са добре. Изобщо.

– Пак ли както преди? – Не бях изненадана.

– Боя се, че да, само че е по-жестоко и по-проблематично – отвърна Кейти. – Костите не са толкова стари, колкото другите оттам. Това е, което наистина ме притеснява.

И обясни, че останките са на жена, вероятно на около двайсет години, погребана на територията на психиатричната болница „Мърси“ тук, в Александрия. Не много преди да се преместя обратно във Вирджиния, някакъв строителен предприемач решил, че гробището на територията трябва да бъде преместено в двора на църквата. В противен случай ценната земя на брега не можела да бъде използвана за изграждане на фитнес център.

Гробовете били изкопани с багер, без участието на археолози, както би трябвало. Никой не се беше допитал до потом­ците на починалите, които нямали представа, че се случва нещо подобно. Ако бях шеф тогава, нямаше да го позволя.

Но моят предшественик Елвин Реди беше приятел с директора на болницата. Гробището беше жалка картинка, но почти никой не му обръщаше внимание, тъй като беше обрасло с храсти чак до брега на Потомак. Земята обаче струваше цяло състояние, а гробището не се използваше вече от сто години. Елвин бе съдействал с удоволствие, но резултатът беше катастрофален.

Много от ковчезите бяха изгнили, костите бяха напълно изчезнали или в ужасно състояние. Тези, които бяха относително непокътнати, се озоваха тук, в антропологичната лаборатория, за да бъдат съхранявани в кутии и игнорирани. Докато не потвърдяхме самоличността и причината за смъртта им, тези хора не можеха да получат подобаващо погребение.

Преди пет години поех ръководството на системата на съдебномедицинските експерти в щата Вирджиния и един от многото ми проекти беше да изчистя натрупаните нерешени случаи, включително тези от остров Мърси. Кейт идваше тук през последните няколко седмици, докато Вирджинският университет излизаше във ваканция по Коледа.

Откри доказателства за травми, които даваха ужасяваща представа за това, което пациентите бяха преживели през миналите векове. Разбитите черепи и крайници подсказваха, че някои от тях може би са умрели от падания или хронични побои. Фрактурата на втория шиен прешлен отговаряше на смърт чрез обесване.

Поне един пациент беше прострелян – оловният куршум все още беше в черепа. Бившата лудница „Мърси“ беше тъмно петна върху психиатрията. Съвременната ѝ версия според мен не беше много по-добра.

3.

– Току-що започнах да работя по случая с Джейн Доу и тя определено е жертва на убийство – каза Кейт Кингстън.

– Имаме ли представа за самоличността ѝ? – попитах аз.

– Никаква.

– Може би съдебният генеалогичен анализ на ДНК ще покаже връзка с някого в потомствената база данни.

Можех само да се надявам на подобна находка.

– Както знаеш, пробите от всички случаи от остров Мърси бяха изпратени в лабораторията в Масачузетс преди месеци – напомни ми Кейт с нотка на разочарование. – Резултатите трябваше да са готови отдавна. Но, честно казано, от доста време не съм проверявала. Ще им се обадя, преди да тръгна, да видя дали има новини.

– Гробът ѝ бил ли е маркиран?

– Само един гранитен блок с издълбан номер трийсет и три – отговори тя. – Съответства на 78-годишен мъж, починал през 1890 г. от туберкулоза. Чакам и неговата ДНК.

– А тези останки определено не са на мъж. Нито на човек на такава възраст. – Кимнах към покритата с хартия маса.

– Изглежда, че младата жена е била погребана, а надгробната плоча е била преместена от гроба на мъжа и поставена върху нейния.

– Ох, не ми харесва какво може би значи това!

– Именно. Убитата жена не фигурира в гробищните регистри, които прегледах. Все едно не е съществувала.

Кейт взе едно ребро и ми показа следа от острие в медиалния край.

Сложих си ръкавици, взех лупа и огледах чистите ръбове, оставени от остър нож.

– Изглежда, че е била намушкана в гърдите.

– И има следа от острие върху лявата лакътна кост – добави Кейт.

– Вероятно в резултат на това, че е вдигнала ръката си в защита.

– Освен това има два разреза по черепа.

Вдигна го. Беше без зъби, с празни очни кухини, които ме гледаха.

– Единият е от лявата страна на челюстта. Другият е от дясната страна на челото. – Кейт ги посочи. – Много от ребрата и други кости липсват, разпръснати от багера. Вероятно е имала много повече наранявания.

– Всичко това е трябвало да бъде забелязано по време на ексхумацията. Но както установихме с другите кости, които си изследвала, никой не си е направил труда да ги погледне. – Отново си спомних за бившия главен съдебен лекар Елвин Реди.

Когато по време на двадесетгодишния му мандат биваха открити неидентифицирани тела или кости, той не викаше подходящите експерти, освен ако не му се налагаше. Не го интересуваше кои са били жертвите или техните истории, освен ако нямаше политически или финансови облаги.

Кейт вдигна една бедрена кост, изцапана с глина и в по-добро състояние, отколкото бих очаквала. Взех я от нея, претег­лих я в ръката си и си отбелязах, че повърхността ѝ е относително гладка. Костният мозък беше почти изчезнал и ми се стори странно, че изобщо нещо е останало.

– Травматичните увреждания с остър предмет са нанесени върху жива кост – посочи Кейт. – Била е жива или току-що умряла, когато са ѝ били нанесени.

– И знаем, че въглеродното датиране няма да проработи. – Върнах ѝ бедрената кост. – Костите не са достатъчно стари за такъв анализ.

– Можем да направим азотен и протеинов анализ – предложи Кейт. – Това може да ни даде допълнителна информация относно времето, когато е била погребана. Ако генеалогичната ДНК не ни даде отговор.

– Може би ще имаме късмет и ще успеем да я свържем с нейни потомци, с някой, с когото може да е роднина.

– Би било чудесно, ако успеем да се сдобием със старите болнични досиета, ако приемем, че е била пациент на остров Мърси – каза Кейт.

– Това го забрави. – Свалих си ръкавиците. – Не мога да ги накарам да ни дадат досиетата дори ако някой пациент умре. Имаме късмет, че ни предоставиха списък с погребаните в гробището и предполагаемите причини за смъртта им.

– Все пак някъде има семейство, което знае, че тази жена е изчезнала и никога не е била намерена. – Тя се взря в костите. – Какво ще се случи, когато това стане публично достояние, доктор Скарпета? Няма значение колко време е минало – репутацията на болницата ще бъде съсипана.

– Според мен вече е – отвърнах. – Вероятно е най-добре да не разгласяваме нищо, докато не приключиш с изследването. И докато не получим резултатите от генеалогичното ДНК изследване.

– Олеле! Това ще е трудно! – По лицето ѝ се прокрадна сянка.

„Вече е проговорила!“

– Кой друг знае освен мен? – попитах.

– Маги Кътбъш знае мъничко – отговори Кейт след кратка пауза.

– Как се случи? – Опитах се да не позволявам на възмущението си да ми проличи.

– Когато беше тук днес, за да донесе коледни подаръци – обясни Кейт. – Големи кутии с пуканки за нас и лабораториите.

Очевидно Маги се беше отбила, за да пожелае на Кейт весели празници, и беше видяла скелетните останки на масата ѝ. Но не това беше причината за появата на бившата ми секретарка. Както обикновено тя беше тръгнала на лов, да си пъхне носа там, където не ѝ е работа. Всеки път, когато това се случваше, тя обикновено действаше под нечий натиск.

– Каза, че била дочула слух, че съм открила нещо интересно – поясни Кейт.

– От кого го е чула?

– Не знам – отговори тя. – Но каза, че Отделът за превенция­ на извънредни ситуации трябва да бъде информиран за случаи­те, които се разглеждат в системата на съдебномедицинските експерти. По демографски и епидемиологични причини. Непрекъснато ми напомняше, че такъв е законът.

– Да, така казва на всички – кимнах аз. – Губернатор Деър в своята безкрайна мъдрост създаде Отдела за превенция на извънредни ситуации и назначи Маги Кътбъш и Елвин Реди да ръководят това, което не е нищо друго освен бюрократична машина за раздаване на облаги. Но не ме цитирай.

– Разбирам – отговори Кейт притеснено.

– Трябва да се примирим с техния безполезен отдел – добавих. – Но не е нужно да им сътрудничим, когато това пречи на нашите случаи. Не ме интересува от колко време са мъртви тези хора. Разследването е на първо място.

– Олеле! – възкликна отново Кейт.

– Какво каза на Маги?

– Почти същото, което казах на теб.

– Сигурна съм, че е проявила голям интерес – отговорих уж безразлично, докато всъщност си мислех: „Мили Боже!“.

– Искаше да знае колко други пациенти от остров Мърси са умрели от насилствена смърт навремето.

– Има ли някой друг, който да е запознат с това, което започнахме да откриваме? – попитах аз, а Кейт отново се поколеба.

– Е, Боуз Флаглър винаги иска да знае върху какво работя. Смятам, че тъй като е прокурор на щата, има право да знае... – Кейт ме погледна. – Надявам се, че не съм създала проблеми, доктор Скарпета.

– Когато става въпрос за Флаглър, не може да се направи много – отговорих. – Но с Маги е друга история.

– Как трябваше да постъпя, когато се появи и заяви, че нейният­ отдел има право на информация за всичко, по което работя?

– Следващия път я прати при мен. Имаме дълга обща история. – И много неприятна при това, но нямах намерение да го казвам на глас. – Весела Коледа, Кейт! И да се пазиш!

– И на теб. – Кейт отново увеличи силата на звука на сиди плейъра, докато си тръгвах. Сега звучеше валс, затихващ в минорна тоналност.

Завих зад ъгъла на коридора. Право пред мен светеше в червено надписът „Изход“. Отворих металната противопожарна врата и си пуснах видеото на Дейна Дилети, което Уайът ми беше изпратил по имейл.

Телевизионната журналистка беше с къси еластични шорти, спортен сутиен и чорапи, които подчертаваха зашеметяващата ѝ красота даже без грим и просто без много друго. Обясняваше, че била на велотренажора си „Нордик Трак“ в спалнята си късно следобед, когато холограмата на Фантомния касапин се появила през прозореца.

– ... Мина през стъклото, сякаш беше въздух, без да задейства алармата или нещо друго. Имах слушалки в ушите и слушах музика, когато се случи... – обясняваше тя.

Спрях на стълбите, за да я гледам как крачи из хола си, украсен с коледни играчки и светлинки. Мина покрай осветена витрина, в която бяха изложени многобройните ѝ награди за телевизионни предавания, включително няколко „Еми“.

– ... Появи се без никакво предупреждение, което направи всичко още по-стряскащо...

На заден план, като някаква атомна електроцентрала, блестеше висока алуминиева коледна елха, която изглеждаше изработена от сребристо стъкло. Беше прекалено натруфена с играчки и лампички, а под нея бяха натрупани ярко опаковани подаръци.

– И изведнъж този ужасен призрак се появи пред мен...

Дейна мина покрай камината, над която бяха наредени електрически свещи и фигурки, които пеят коледни песни. Светещият Дядо Коледа и елените му изглеждаха така, сякаш бяха готови да полетят от рафта.

– ... достатъчно стряскащо, за да предизвика сърдечен удар, повярвайте ми...

В средата на стаята върху огледална масичка за кафе беше поставена изкусно изработена Рождествена сцена, а от тавана над нея се въртяха танцуващи елфи. Навсякъде бяха поставени множество коледни звезди, вероятно изкуствени, като всичко останало.

– ... Така че сега можем да добием представа какво са преживели жертвите на Касапина, преди да влезе и да ги убие в собствените им легла...

Докато Дейна говореше, си мислех колко глупава е постъпката ѝ. Почти ми се струваше, че провокира склонния към насилие психопат, предизвиквайки го да се появи и да ѝ направи същото, което беше направил на другите.

– ... Просто гледайте. Кълна се, че е истинско...

Пусна записа, който беше направила с телефона си. Холограмната призрачна фигура беше с дълго черно палто и шапка от деветнайсети век. Носеше се пред нея, като размахваше голям нож. Лицето му беше бледо като тебешир, а очите му светеха в неоновочервено. Движеше устата си, повтаряйки „смъртта ти отива“, а зъбите му бяха като на вампир.

Дейна Дилети продължаваше. Спомена Блез Фруже и Пийт Марино, които били откликнали на повика ѝ. Както подозирах, телевизионната звезда придаваше на историята си достоверност, включвайки ги в разказа, сякаш моят офис и полицейското управление в Александрия работеха в тясно сътрудничество с нея.

– ... Аз сътруднича всячески на властите, които ме убеждават да се преместя. Но това няма да се случи ... – тъкмо казваше Дейна, когато телефонът ми иззвъня – обаждаше се племенницата ми.

– В момента съм на стълбището и връзката може да прекъсне – казах на Луси. – Веднага щом приключа, тръгвам за вкъщи. Къде си?

– В Куонтико, в ООТ – отговори тя. – Планирах да тръгна много по-рано, но не се получи.

Откакто започна да работи за ФБР, Луси прекарваше голяма част от времето си в академията за обучение и лабораториите в Куонтико. Офисът ѝ беше в строго секретна зона на Отдела за оперативни технологии, или ООТ, както го наричах­ме съкратено.

– Аз също няма да съм у дома още известно време – казах ѝ, докато се качвах по стълбите. – Първо трябва да се измия. После имам да направя едно кратко спиране по пътя.

– По-добре не спирай никъде. Снегът вече е натрупал, а вятърът духа с повече от петдесет километра в час. Да не говорим, че имаме на свобода сериен убиец, който си играе с нас и прави всичко възможно, за да предизвика паника сред обществото.

– Трябва да доставя нещо на едно семейство. Майка и две малки деца. – Казах ѝ за какъв случай става дума.

– Не мисля, че е добра идея да ходиш да им оставяш нещо. Все пак става дума за съвсем непознати хора – не одобри намерението ми Луси. – Поне вземи Марино.

– Зает е в момента – отговорих, но Луси беше също толкова упорита, колкото и аз. – Надявам се, че все пак ще дойдеш да вечеряш с мен и Бентън.

– Засега не мога да обещая – отговори тя.

– Страхувах се, че точно така ще стане, с всичко, което се случва. – Опитах се да не показвам колко съм разочарована. – Притеснява ме, че майка ти е сама вкъщи. Преди няколко часа ми остави съобщение, че не иска да дойде за вечеря и да преспи у нас.

– Току-що говорих с нея, преди да ти се обадя. Пие си шаб­лито и гледа стар филм.

– След като приключа със задачите си, мога да се отбия и да я взема – предложих отново под тихия шум от стъпките ми по бетонните стъпала. – Сигурно ли е, че не можем да я накараме да промени решението си?

– Не иска да излиза навън заради лошото време – повтори Луси това, което Дороти ми беше казала в гласовото съобщение. – Била изморена от цялата тази работа с влиянието си в социалните медии, подкастите и така нататък.

– Това не може да е истинската причина – възразих аз.

– Подозирам, че между нея и Марино са хвърчали обичайните фойерверки. Не от веселия вид.

– Току-що гледах видеото с холограмата на Касапина, което Дейна Дилети твърди, че е записала в спалнята си. – Отключих тежките метални врати, водещи към втория етаж. – Бентън каза, че според теб е достоверно.

– Да, достоверно е – потвърди Луси, докато вървях по коридора към ъгловия си офис в дъното.

– Сигурни ли сме, че не е, както обикновено, някакъв рекламен трик от нейна страна? Някакъв начин да се включи в драмата?

– Този път не ми изглежда така – каза Луси. – Правим криминалистична експертиза на видеото, което, благодарение на нея, вече е разпространено в интернет. Хората са в паника, както може да се очаква, което е жалко. Да се предизвиква още по-голяма паника не помага с нищо.

– И двете знаем, че на нея ѝ е все едно кого наранява – отбелязах­, докато вървях покрай празните тъмни офиси на персонала.