ПРЕДГОВОР

Кейси Сеп

При излизането си през лятото на 1960 г. „Да убиеш присмехулник“ се появява неочаквано като една алабамска Атина: перфектно оформен роман на неизвестна писателка от Юга, безпрецедентно събитие дотогава, а и след това. Книгата някак си успява да бъде изключително актуална за времето си, разглеждайки най-наболелите проблеми на епохата ‒ от борбата за граждански права до сексуалната революция, като в същото време говори с тона на вечното, от моралното пробуждане на децата и непоколебимата любов към семейството до конфликтите между личността и обществото.

Но няма писател без влияния и стремежи. Харпър Ли, разбира се, е дошла отнякъде и се е трудила изключително много, за да си създаде име. Появата ѝ изглежда загадъчна само защото не обичала да говори за себе си. И неизбежно, колкото по-популярна ставала „Да убиеш присмехулник“ ‒ книгата се превръща бестселър, а после печели и наградата „Пулицър“, продава се първо в милион екземпляра, после в десет милиона, след това в четиресет милиона, ‒ толкова повече теории и слухове се спускали да запълнят тишината от мълчанието ѝ. В годините след излизането на книгата публичният образ на Ли се люшка между двама от обичаните ѝ герои. Тя е или въплъщение на вироглавата Джин-Луиза „Скаут“ Финч, или с привидно уединения си начин на живот е вариант на загадъчния съсед Артър „Бу“ Редли. В отсъствието на отговори от самата авторка за това коя е и как е станала писателка, тези въпроси излизат от рамките на биографията и преминават в сферата на митологията.

Колко вълнуващо е, тогава, да се натъкнем на тази капсула на времето от началото на кариерата ѝ: сборник с някои от най-ранните разкази на Ли, които се публикуват за пръв път и ни помагат да си обясним как малкото момиченце от Саут Алабама Авеню се е превърнало в прочутата авторка, запленила поколения читатели по целия свят. Написани през десетилетието, предшестващо „Да убиеш присмехулник“, след като Ли заминава за Ню Йорк през 1949 г., тези разкази, първите осем творби в настоящата книга, ни срещат с някои от героите и събитията, които скоро ще я направят известна и ще разкрият противоречия и конфликти, на чието разрешаване тя ще посвети живота си.

Нел Харпър Ли е родена на 28 април 1926 г. и е най-малкото от четирите деца на Амаса Колман Ли и Франсис Кънингам Финч. С петнайсет години по-малка от най-голямата си сестра, тя израства с усещането, че е имала неповторимо детство в малкото градче Монровил, Алабама, на сто мили южно от Монтгомъри и на сто светлинни години от Манхатън. Тъй като сестрите и брат ѝ били много по-големи, тя гледала как те един по един осъществяват мечтите на родителите им: правна кариера като на баща им за сестра ѝ Алис; щастлив брак и живот на домакиня за сестра ѝ Луиза; героична военна служба във Втората световна война за брат ѝ Едуин. Дълго време изглеждало, че Ли ще се окаже голямото разочарование на семейството. Тя напуснала Университета на Алабама семестър преди дипломирането си, заминала за покварения Север и изоставила правото, което щяло да позволи на баща ѝ да добави името ѝ на табелата на семейната адвокатска кантора. Но макар това да не се осъществило и Ли да не станала юрист, тя в крайна сметка създала най-уважавания адвокат в Америка.

Въпреки че Ли никога не изучава официално творческо писане, тя прекарва студентските си години, като сама се учи да пише. Води рубрика в студентския вестник „Кримсън Уайт“ и пише скечове за студентското хумористично списание „Рамър Джамър“, а впоследствие става и негов редактор. Още тогава в стила ѝ се забелязват неизчерпаемото ѝ любопитство и интелектуалният диапазон ‒ пародия на Шекспир в рецензия на нови британски филми, осмиване на университетската администрация, шеговити критики към провинциалния вестник, чийто редактор и собственик е баща ѝ ‒ името ѝ под заглавието неизменно бележи навлизане в трънлива територия. Съдържанието на статиите ѝ е хапливо и непочтително като самата Нел, както я наричали тогава. Представителка на женския студентски клуб „Чи Омега“, която поправяла посестримите си винаги щом произнесели неправилно някоя дума, Ли носела джинси и бермуди във времена, когато от жените се очаквало да носят само рокли, ругаела повече от екипажа на боен кораб и веднъж скандализирала целия университет, като запалила цигара и седнала да пуши на капака на колата си по време на есенния студентски парад.

Ли познавала само един човек в Ню Йорк, когато се преместила там на двайсет и три годишна възраст, но пък какъв човек бил той – Труман Капоти, който прекарал част от детството си в родния ѝ град и който по-късно се превърнал във вдъхновение за дребничкия, дяволит Чарлз Бейкър „Дил“ Харис в романа. Двамата бъдещи писатели се чувствали „чужди на околните“, както се изразява Капоти след време, тъй като се научили да четат години по-рано от връстниците си и си играели с езика, както другите си играели с кукли и топки. Двамата пишели приключенски и фантастични истории и стихове, подобни на тези, които толкова обичали да четат ‒ от книгите за близнаците Бобси, „Беоулф“ и „Братята Роувър“ до Ръдиард Киплинг, като тракали по пишещата машина, която А. К. Ли бил подарил на запалената си по книгите най-малка дъщеря.

Вместо да следва, Капоти направо започнал работа като помощник в редакцията на „Нюйоркър“. Няколко години по-късно Ли също започнала работа в списание, макар и далеч не толкова прочуто. Докато Капоти скандализирал редактора Харолд Рос, като носел плащ и смущавал поетичните четения на Робърт Фрост, Ли се задоволявала с досадната задача да редактира програми за конференции и образователни новини за ежемесечника на Американското издателство на учебна литература ‒ специализирано списание на име „Училищно ръководство“. В крайна сметка тя напуснала тази работа и си намерила друга, този път като чиновничка в авиокомпания, длъжност, по-отдалечена от литературата, но по-престижна на теория. Същото не можело да се каже за другите аспекти от живота ѝ по това време. След работния си ден от девет до пет тя се изхранвала със сандвичи с фъстъчено масло, докато пишела разкази на бюро, собственоръчно сглобено от две стари щайги и врата, която намерила в мазето на блока си.

Докато пишела на тази паянтова повърхност, ръката на Ли постепенно намирала верния тон. „Вярвам, че най-големият ми талант е в творческото писане – пише тя на семейството си, поверително и лично, – и вярвам, че мога да си изкарвам хляба с него“. Като много други начинаещи писатели, тя първоначално черпела вдъхновение от семейството и детството си и първите три разказа в този сборник ни представят поредица от млади героини, чрез които се разглеждат обществените порядки, дребните прегрешения и моралното объркване на това, което в един от следващите разкази тя така красиво описва като „тайния сговор на детството“. Залогът във „Водният резервоар“, „Бинокълът“ и „Шивашките ножици“, написани преди да е навършила трийсет, е доста ограничен ‒ одобрението на родителите и приемането от страна на връстниците, ‒ а антагонистите не са твърде внушителни: учители, братя, групички в училище.

За разлика от тях, в следващите три разказа действието се развива в Ню Йорк, героите са големи хора и читателят долавя, че Ли се опитва да върви по стъпките на Селинджър и Чийвър. Все пак тези три творби ‒ „Стая, пълна с кучешка храна“, „Наблюдателите и наблюденията“ и „Това ли е шоубизнес?“ ‒ показват, че тя преминава от епизодичните истории към по-разгърнат сюжет, като същевременно експериментира с различни гледни точки. Те придобиват не съвсем експерименталната форма на трагикомичен монолог за приятелка, която се нуждае от лечение, критичните коментари на зрители в киносалоните на Горен Ист Сайд и разговорите между две почти непознати жени в чакащ с включен двигател автомобил. Много хора се изненадват, когато научат, че Ли е прекарала по-голямата част от живота си в Ню Йорк, където е взимала книги от библиотека „Съсайъти“, разглеждала е изложби в галерия „Фрик“ и е ходела до Куинс, за да гледа мачове на „Метс“. Действително има нещо изненадващо и прекрасно в това да прочетеш как великата авторка, възпяла културата на малкото градче, се оплаква от трудностите да намериш място за паркиране в Манхатън със самоироничен хумор.

В разказите се появяват герои, пряко вдъхновени от живота на самата Ли. Една героиня носи собствения ѝ прякор ‒ Доди; други герои носят имената на сестрите ѝ Алис и Луиза и на брат ѝ Едуин. Някои са повърхностно променени или дори изобщо непроменени нейни приятели, сред които и бъдещата кметица на Монровил Ан Хайнс. Дори бъдещата съпруга на брат ѝ присъства по име: Сара Ан Макол, която като малка влязла в ролята на свинския бут на реално състоялия се парад на селскостопанските продукти, който Ли по-късно използва за ключов епизод в края на „Да убиеш присмехулник“. Най-голямата сестра на Ли, Алис, наричана от семейството Мечо, присъства леко преобразена като героинята Доу ‒ „Кошута“, ‒ но си остава мигновено разпознаваема въпреки промяната на името. „Тя обичаше само три неща на този свят – пише Ли, – изучаването и практикуването на право, камелиите и методистката църква.“

Също като гостоприемството и тортата с бърбън, имената са южняшки специалитет, а Ли вече има добър нюх за тях, като ги измисля с огромно удоволствие, когато не ги взема наготово, разбира се. В тези разкази се запознаваме с Иди Мей Оусли, „повтарачка“ от училище; две учителки на име госпожица Бюси и госпожица Търнипсийд; и проповедника К У Тейтъм (без точки след инициалите, ако обичате) и многобройната му челяд, състояща се от девет деца: Ханиел, Йов, Авакум, Матред, Йезавел, Мария, Емануил и близнаците Осия и Осана.

Името, с което Харпър Ли е най-известна, се появява в „Шивашките ножици“, когато се запознаваме с „малката Джин-Луи“, пакостлива третокласничка с липсващо за в края на името. Засега по-познатото „Луиза“, името на средната сестра на Ли, е заето другаде, от момиче с фамилията Финли ‒ опозорена ученичка, чиято бременност скандализира целия шести клас във „Водният резервоар“. И в двата разказа млади жени се борят с очакванията на майките, бащите и съседите си, въпреки че тонът на Ли е по-малко мрачен и повече весел, както подобава на тези миниатюрни комедии на обноските. Главната героиня във „Водният резервоар“ прекарва целия разказ в тревоги, че е бременна, защото малко след като за пръв път ѝ идва месечният цикъл, е прегърнала момче с разкопчани панталони. В „Шивашките ножици“ Джин-Луи Финч, объркана от налаганите стереотипи за външния вид според пола, бива наказана, защото подстригва чорлавата, дълга до кръста коса на съученичка, въпреки възраженията на тираничния ѝ баща.

В последния от разказите в този сборник госпожица Финч вече официално е станала „Джин-Луиза“, въпреки че все още не е Скаут. Тези, които познават Харпър Ли най-добре, неизменно изтъкват забележителния ѝ интелект и едно от удоволствията в този последен разказ е да видим как въпросният интелект се отприщва на страниците в история, изобилстваща от толкова препратки, че от читателите дори не се очаква да ги разберат всичките. Заглавието „Страната на блажената вечност“ е взето от църковен химн и голяма част от сюжета на разказа, излязъл сякаш изпод перото на Такъри или Тролъп, се занимава по изключително хумористичен начин с църковни химни. Вече пораснала, Джин-Луиза е изключително добре запозната с по-малко известните англикански теолози, абсурдно догматична относно правилното темпо на Славословието и докачлива относно изменения в традицията, шеговито сериозна в оплакването си, че „нашите събратя от Севера не се задоволяват да ни натрапват възгледите си само чрез решенията на Върховния съд: вече се опитват да променят и химните ни“.

Ли представя по забавен и изключително проницателен начин утехата и клаустрофобията, които изпитваш, когато, вече пораснал, се завърнеш в дома от детството си, всъщност към всички места от детството си, дори църквата. По времето, когато пише „Страната на блажената вечност“, тя е преживяла доста такива завръщания и е добре запозната с чувствата, които те предизвикват. Две години след като заминала за Ню Йорк, през лятото на 1951 г., баща ѝ се обадил от болницата „Вон Мемориъл“ в Селма, за да ѝ съобщи, че майка ѝ е болна от рак на белите и черния дробове. Преди Ли дори да успее да си купи билет, А. К. отново ѝ се обадил, този път за да ѝ съобщи, че Франсис е умряла от сърдечен удар само ден след като са ѝ поставили диагнозата. Единствено благодарение на авиокомпанията, в която Ли все още работела по това време, тя успяла да се прибере за погребението.

Шест седмици по-късно това ужасяващо телефонно обаждане било последвано от второ, в което ѝ съобщили, че обичаният ѝ брат Едуин, вдъхновението за Джем, е умрял от мозъчен аневризъм във военновъздушната база в Монтгомъри, където живеел със съпругата и двете си малки деца. Ли отново се прибрала у дома, вече напълно сломена. Макар да била едва на двайсет и пет години, решила, че трябва спешно да съхрани спомените за детството си, отчасти защото, както описва във „Великолепен индивид“, баща ѝ и най-голямата ѝ сестра бързо продали семейната къща, където Ли се била родила и израснала, за да се преместят в по-модерен дом в другия край на града. Докато Алис продължавала да изминава краткото разстояние до кантората на площада пред съдебната палата, А. К. се възстановявал вкъщи: съкрушен, скован от артрит и измъчван от сърдечни болежки.

Преместването не помогнало на двамата домошари да избягат от призраците на Саут Алабама Авеню. Ли също била преследвана от спомените за майка си, брат си и времето преди те да умрат. Тревожела се за баща си и често се прибирала у дома, за да помага на Алис в грижите за него. Започнала и да пише разкази, в които се опитвала да помири новия си дом в Ню Йорк с дома от детството си, преплитайки субективността на историите ѝ за Манхатън с южняшката действителност в историите ѝ за Монровил – един вид единение, което се опитвала да постигне и в творбите си, и в живота си.

По това време политическите възгледи на Ли все още се оформяли, особено когато ставало въпрос за най-наболелите морални проблеми на епохата. Продължителната борба за граждански права се водела из цялата страна, но най-ожесточено в Юга и също като много други бели американци, Харпър Ли не била съвсем сигурна какво да мисли по въпроса. Правилата за сегрегация се спазвали стриктно в родния ѝ град, където училища, църкви и ресторанти били разделени на расов принцип; собственият ѝ баща бил писал статии във вестника, противопоставящи се на федералните закони против линчуването и в защита на присъдите по делото срещу така наречените Момчета от Скотсбро, несправедливо обвинени в изнасилването на две бели жени, и предупреждавал, че създаването на общонационална програма за образованието може да отмени сегрегацията в училищата.

Зараждащите се политически възгледи на Ли се различавали от тези на баща ѝ, но тепърва щяло да стане ясно точно колко. В университета тя писала за някои от ужасите на расовите сблъсъци и се настанила удобно сред радикалите в студентския вестник, въпреки че ще минат почти двайсет години преди Виван Малоун и Джеймс Худ да станат първите чернокожи студенти в Университета на Алабама. След като пристигнала в Манхатън обаче, тя попаднала в среда на расово разнообразие, каквото до този момент не била виждала, и се шегувала, че се е присъединила към Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Дори приятелите ѝ от Юга били напълно преобразени и тя бързо се приспособила към интегрирания живот, като междувременно развила усещане за морално превъзходство, което носи със себе си у дома в Алабама. „Въздържах се да напомня на Доу, че от седем години живея в Ню Йорк – пише Ли във „Великолепен индивид“, – където, между другото, над осем милиона души се радват на ползите от демокрацията.“

Този разказ ‒ разпратен до издатели в началото на 1957 г., три години след присъдата на Върховният съд по делото „Браун срещу Образователния борд“ и няколко месеца преди президентът Айзенхауер да подпише първия закон за гражданските права от XIX век насам ‒ разглежда пряко междурасовите отношения. В него две сестри от малко градче, очевидно Ли и по-голямата ѝ сестра Алис, която почти не била напускала Монровил, освен за да завърши колеж в Монтгомъри и право в Бърмингам, са озадачени от градинаря си Артър, „чернокож янки“, чиито градинарски умения и криминално минало извикват у тях предразсъдъци, любопитство и съжаление.

Ли прозорливо отбелязва, че Движението за защита на гражданските права не е просто абстрактна борба за справедливост, а поредица от преки сблъсъци между съседи и успехът му зависи не само от промени в законите, но и от промени в реалните взаимоотношения. Това убеждение ще бъде разгърнато по прекрасен начин на страниците на „Да убиеш присмехулник“, което обяснява защо романът се радва на толкова голям успех не само в търговско отношение, но и в културно. Атикус, този образец за морална смелост в очите на децата си, се превръща в морален образец и за читателите, напомняне, че всяко човешко взаимодействие предоставя възможност да се проявим като по-добри хора.

Във „Великолепен индивид“ обаче Ли все още не е осмислила напълно дори отношенията със собственото си семейство, още по-малко мнението си за борбата за социална справедливост. Когато главната героиня най-сетне признава, че се смущава от градинаря Артър, тя казва: „Според Доу това се дължеше на факта, че не мога да се приспособя към толкова близък контакт с еманципиран негър, и доказваше, че колкото и дълго да живея другаде, винаги ще си остана от Мейкомб, Алабама. В отговор на това аз запазих нехарактерно за мен мълчание, защото Доу беше закостенял поддръжник на сегрегацията, а аз ни най-малко не исках да се скараме и да си разваля отношенията с последната ми останала близка роднина. Предполагам, че много хора като мен са усвоили най-важния урок на завръщането у дома в наши дни: дори да не си съгласен с това, което чуваш, дръж си езика зад зъбите“. В крайна сметка този разказ е обезпокоителен, защото в края му героинята се вслушва в собствения си съвет: тя избира мълчаливо да заклейми отношението към градинаря, но в същото време поведението ѝ може да бъде разтълкувано и като мълчаливо съучастие.

В ръкописните и машинописните чернови на тези разкази Ли нанася редакторски бележки ‒ много от тях дребни поправки, напълно нормални за незавършена творба, но се срещат и по-значителни промени. На една страница от ранна чернова на „Водният резервоар“ с червено мастило тя е заменила „окръг Монро“ с „окръг Мейбън“, пръв опит да превърне родния си град Монровил в измислен свят, в който морални трансформации биха били възможни. Във „Великолепен индивид“ Мейбън вече официално става Мейкомб и скоро ще се превърне в едно от най-прочутите малки градчета в американската литература.

В тези ръкописи откриваме и един друг вид хронология. Тъй като изпращала свои разкази до различни списания с надеждата, че ще бъдат публикувани ‒ и до по-малки, като „Томороу“, и до по-популярни, като „Харпърс Базар“ и „Нюйоркър“, чиито писма с откази тя запазила, ‒ Ли пишела адреса си на първата страница на всеки ръкопис. Така чрез тях могат да бъдат проследени ранните ѝ хаотични години в Манхатън: първо апартамент без топла вода на Второ Авеню № 1540 в Горен Ист Сайд, после стая в хотел „Уолкот“ в Мидтаун, където някога живеели Едит Уортън и Марк Твен; после апартамент на третия етаж в сграда без асансьор на Йорк Авеню № 1539, където плащала наем от двайсет долара на месец в продължение на пет години и където написала „И страж да бди на пост“ и „Да убиеш присмехулник“.

Дълго време тези истории представлявали просто любопитни заглавия, напечатани върху изцапано с петна картонче в архива на агентите ѝ Ани Лори Уилямс и Морис Крейн. На един от ръкописите все още има етикет с адреса на агенция „Крейн“, залепен на първата страница. „Ли, госпожица Нел Харпър“, записала е някогашната секретарка, преди да разпрати набор от ръкописи няколко дни след Деня на благодарността през 1956 г. и после да ги прибере обратно след седмица. „Авторката е приятна млада южнячка от Алабама – пише самият Крейн в бележка до колегите си. – Отговаря почтително и любезно.“ Нито един от разказите, описани в архива, не бил публикуван и десетилетия наред учени и биографи се питали какво е станало с тях. Четири от произведенията най-сетне излизат в настоящия сборник; заедно с другите четири те били намерени в последния от апартаментите на писателката в Ню Йорк на Източна осемдесет и втора улица № 433, където тя се нанася в годината, когато излиза „Да убиеш присмехулник“ и където живее в продължение на четири десетилетия, докато не получава удар, който я изпраща у дома в Алабама завинаги.

За късмет на следващите поколения, Ли трупа всевъзможни вещи. Когато разчистили въпросния апартамент, там, сред купчините писма и всяка квитанция, телефонна сметка и анулиран чек, които някога била получавала, намерили тетрадки и ръкописи, сред които осемте разказа и осемте есета, събрани в тази книга. Есетата разглеждат някои от същите теми като художествените ѝ творби и предлагат размишления относно детството, семейството, приятелството, историята на Юга, интелектуалния живот и моралните нагласи в Америка от онези времена. За разлика от разказите, есетата вече са били публикувани. Ли пише за „Вог“, дава своя рецепта за готварска книга редом с Лилиан Хелман, Уилям Стайрън и Мариан Мур; представя любимия си историк; описва знаменитите си приятели Грегъри Пек и Труман Капоти; и разказва пред „Списание О“ историята как се е научила да чете. На този етап, вече малко заядлива в ролята си на литературно светило, тя използва същия сардоничен тон като в студентската си рубрика „Хаплив коментар“. „Опра – пише тя, – можеш ли да си представиш как ще се сгушиш в леглото, за да четеш на компютър? Да плачеш за Ана Каренина и да се страхуваш от Ханибал Лектър, да навлезеш в сърцето на мрака с господин Курц, да ти се обади Холдън Колфийлд ‒ някои неща трябва да се случват върху меки страници, а не върху студен метал.“

Тези есета показват ясно, че в десетилетията след „Да убиеш присмехулник“ Ли се радва на кариера, каквато винаги е искала да има, макар това да разочарова почитателите ѝ. Екранизацията на шедьовъра ѝ се превръща в изключително успешен филм, спечелил множество награди, тиражът на романа никога не се изчерпва и е преведен на десетки езици, като така излиза извън границите на Америка и се утвърждава в училищни програми и в домашни библиотеки по целия свят. Но Ли така и не написва продължението или втория роман, за който копнеят много от почитателите ѝ, докато на осемдесет и девет годишна възраст тя най-сетне не издава друг роман ‒ „И страж да бди на пост“, първия роман, който написала някога, първоначално изпратен до издатели през същата година като „Бинокълът“.



„Аз по-скоро пренаписвам, отколкото пиша“, казва Ли веднъж, докато обяснява, че пише поне по три чернови на всяко свое произведение. Както това подсказва, тя е била напълно отдадена на своята работа и поне в началото спазвала изумителна дисциплина. „Като цяло, всеки ден успявам да свърша доста работа – пише тя в писмо до една от сестрите си през октомври 1950 г. – Ако си плащах за извънреден труд, щях да забогатея.“ След това описва как протича един типичен ден за нея по онова време. „Някъде от обед работя по първата чернова. До вечеря обикновено съм оформила идеята си. Тогава спирам за сандвич или по-обилно ястие в зависимост от това дали трябва да продължа да обмислям историята, или само да я довърша. След вечеря работя по втората чернова, което понякога налага да преработя текста цялостно, а друг път само да го редактирам, докато остана удовлетворена. После го набирам на пишеща машина върху бяла хартия, както изискват правилата за оформяне на ръкописи, и изтичвам да го изпратя по пощата. Звучи съвсем простичко, но ми се е случвало да работя по цяла нощ; обикновено приключвам към два или три сутринта.“

Част от този старателен труд е видим тук, не само във физическите ръкописи, но и когато се направи сравнение между ранните ѝ разкази и публикуваните романи. „Бинокълът“ например е съкратен и адаптиран под формата на педагогическия сблъсък във втората глава на „Да убиеш присмехулник“, когато учителката на Скаут в първи клас ѝ се ядосва, че знае да чете. По подобен начин „Страната на блажената вечност“ намира място в седма глава на „И страж да бди на пост“, когато Скаут се прибира в Мейкомб от Ню Йорк.

Но същият този разказ, чието име носи настоящият сборник, е използван, макар и не толкова очевидно, в „Да убиеш присмехулник“, когато Скаут и Джем отиват с чернокожата си прислужница в африканската методистка църква „Първата покупка“. Построен от някогашни роби, храмът бил тяхната „първа покупка“ след освобождаването им; в по-голямата си част неграмотни и неразполагащи с излишни пари за молитвеници, енориашите пеели химните, като повтаряли думите на пастора, и продължават да го правят поколения по-късно, когато Калпурния завежда децата на неделна служба. „Там зад реката има страна – запява синът ѝ Зибо химна и паството запява след него: Там вярата ще ни изведе. В тази блажена вечност...“. Ли, в този момент на върха на писателските си способности, намира път в една непозната обител и завежда в нея главните си герои в неочакван миг на интеграция в свят, разделен на расов принцип. Химн, който по-рано е използван за комичен ефект, тук се превръща в общ език и обща надежда. Ли описва красиво как гласът на певеца „приличаше на далечна оръдейна стрелба“ и запознатите с историята читатели знаят каква войска ще го последва ‒ всички онези смели мъже и жени, борещи се за справедливост и равноправие.

Нужни са огромно търпение и безпогрешен инстинкт, за да се усъвършенства грубоват сюжет в нещо толкова въздействащо и трогателно. От първите страници на ръкописите и от архива на литературните ѝ агенти знаем, че Ли е прекарала няколко години в писане и пренаписване на тези разкази, а после, след като привлекли вниманието на агента ѝ и той я насърчил да се опита да напише по-дълго произведение, прекарала още три години в превръщането на тези разкази в глави, а главите в романи ‒ първо „И страж да бди на пост“, а после „Да убиеш присмехулник“.

Всичко това би отнело още по-дълго, ако не бил удивителният подарък, който Ли получава, описан в най-хубавото от есетата в настоящия сборник – „Коледа за мен“. Сред най-близките ѝ приятели в Ню Йорк били съпрузите Майкъл и Джой Браун, които отдавна насърчавали писателските ѝ изяви. Именно Майкъл Браун, уважаван текстописец и композитор, запознал Ли с литературните ѝ агенти малко преди Деня на благодарността през 1956 г., и заедно с жена си се радвали искрено на разказите и забележителните писма, които Ли им изпращала от Алабама ‒ малки шедьоври в епистоларна форма, описателни и смешни, прозорливи и изненадващо нежни.

Семейство Браун и Ли обикновено прекарвали Коледа заедно и имали традиция да се надпреварват кой ще измисли най-евтиния, но най-интересния подарък. През въпросната година Ли похарчила трийсет и пет цента за портрет на малко известен английски духовник за Майкъл и купила изгодно пълните съчинения на малко по-добре известна английска аристократка за Джой. Когато дошло време семейство Браун да поднесе своя подарък на писателката, те посочили плик на елхата. На външен вид подаръкът изглеждал подобаващо скромно, но всъщност бил в пълен разрез с традицията. В плика имало писмо, което гласяло: „Получаваш едногодишен отпуск от работа, за да напишеш каквото поискаш. Весела Коледа“. Още същия месец и почти всеки месец през следващата година те ѝ пишели чек за сто долара, пет пъти повече от наема за апартамента ѝ, като настоявали, че не искат нищо в замяна.

В продължение на десетилетия този подарък изглеждаше изумителен, жест, толкова щедър, че граничи с абсурдното. Сега обаче, с преоткриването на тези разкази можем да видим това, което приятелите на Ли са видели преди толкова много години: баща адвокат, който все още не носи името Атикус, но вече демонстрира благородство и запознава децата си с юридически процедури; стихоплетстваща жителка на малко градче, воюваща с печатаря на местния вестник относно благоприличието и теологичната допустимост да се публикува некролог на крава; дъщеря на Юга, която се опитва да пригоди нормите му със собствените си морални възгледи; виждаме късче след късче прояви на гениалност. Нищо чудно, че семейство Браун са направили този подарък на Харпър Ли; той е бил не по-изумителен от нейната собствена дарба.

ВОДНИЯТ РЕЗЕРВОАР

От мястото, където седеше в училищния двор, на Аби ѝ се стори, че вижда как небето и сухите полета се сливат с трептене. Твърде горещо беше за таунбол . Тя изпъшка и изпъна схванатите си крака в жълтата трева, като се чудеше защо палците ѝ са толкова големи ‒ несъразмерни с останалата част от стъпалата ѝ. Не беше дете, което някой би понечил да погали: ноктите на загрубелите пръсти на ръцете ѝ бяха нащърбени, по издраната кожа на кокалчетата имаше червени белези, подобни на тези по ожулените ѝ колене. Кафявата ѝ коса се спускаше рошава над челото в прекалено дълъг бретон, а необичайно големите ѝ очи бяха хлътнали дълбоко в черепа и имаха толкова натежали клепачи, че изглеждаха постоянно притворени. Казваха, че има ленив вид.

Голяма група момичета се излежаваха около нея, боси и облечени с избелели памучни рокли. Те бяха от Втора група на шести клас, петнайсет и шестнайсетгодишни девойки, които прекопаваха памук през половината година и учеха колкото могат през другата половина; момичета с дебели глезени и зачервени лица, лъщящи розови длани и сухи коси. Тази година Аби дружеше с Втора група; грубата селска реч и мъдрости, които ги отчуждаваха от другите градски деца, ѝ бяха страшно интересни. Неволно Аби им даваше в замяна това, което родителите им желаеха за тях: приятелка от града, която щеше да учи в университет и един ден да се омъжи за зъболекар или адвокат, или най-малкото да се прибере у дома и да стане секретарка в Окръжната банка на Мейбън.

Най-едрото момиче издиша шумно и пропълзя до Аби.

‒ Мръдни се ‒ каза то. ‒ Земята така се е напекла, че не мога да седя на нея.

Когато Мейбел се надигна и седна на сивата каменна пейка, Аби усети миризмата на смесица от одеколон „Хойт“ и пот.

‒ Гледай госпожица Наш да не те надуши, Хокинс ‒ каза тя.

Мейбел изсумтя.

‒ Забранява ни да се парфюмираме единствено защото тя самата е хвърлила око на Реймънд Уолтърс.

Реймънд Уолтърс беше най-голямото и най-високото момче в окръжното училище на Мейбън – на седемнайсет и висок метър и деветдесет. Тази година Втора група тръгна на училище с накъдрени коси и компактни пудри и госпожица Наш реши, че веднага трябва да сложи край на това. „По-малките деца ‒ казала им бе тя по време на един от многобройните си поверителни разговори ‒ подражават на вас, големите момичета, тъй че вие имате голямо влияние върху тях за добро или лошо. Нека се постараем да бъде за добро.“

‒ Нищо не може да ми направи ‒ заяви Мейбел войнствено. ‒ Ще я фрасна по кратуната с мотика.

Момичетата се изкискаха.

‒ Е, днес по-добре не я доближавай. Пак я видях да дъвче от онези бели таблетки, значи има киселини.

‒ Госпожица Наш може да си гледа работата. Я кажи, Аб, чу ли за Луиза Финли? Сутринта в автобуса всички само за нея говореха. ‒ Сините очи на Мейбел блеснаха.

‒ Не, коя е тя?

Мейбел размаха розовия си пръст към сградата на училището.

‒ В девети клас е. По-голямата сестра на Милдред.

Аби кимна. Милдред Финли беше опулена четвъртокласничка от Мексия, която беше предизвикала сензация през първия учебен ден, защото не знаеше как се пуска водата в тоалетната.

‒ Така ли? Какво е станало с нея? ‒ попита Аби.

‒ Ами... Ей, събудете се! Разбрахте ли за Луиза Финли? ‒ Провисналите памучни рокли се приближиха. Мейбел се приведе към тях и каза: ‒ Луиза Финли чака бебе и аз знам кой е бащата!

Момичетата изпискаха и Мейбел беше възнаградена. Закръглените ѝ ръце потушиха всички „Кой ти каза?“ и „Откъде разбра?“.

‒ Освен това ‒ продължи тя ‒ утре изпращат Луиза в дом за неомъжени майки в Мобил. Баща ѝ, естествено, пратил шерифа след сина на Едардс ‒ той е виновникът. Господин Финли разбрал, защото Луиза казала на доктор Симънс, а той казал на него и татко, а аз чух, когато татко каза на мама. Мама за малко не получи удар, заяви, че това е срам за християни, че щатските власти трябва да ги разпердушинят тези Финли и че за всичко е виновен господин Финли, защото оставял дъщеря си да търчи без надзор. И рече, че господин Финли никога повече няма да може да върви с високо вдигната глава! ‒ Мейбел облиза устни. ‒ Едно ще ви кажа ‒ изрече тя бавно, ‒ Милдред и Луиза Финли по-добре повече да не се вясват в Мексия. Докараха срам на целия окръг!

На Аби ѝ призля.

‒ Луиза е на твоята възраст, нали?

‒ Да. Май е с няколко месеца по-малка.

Когато Аби се учудеше, очите ѝ се разтваряха широко и тя потриваше тила си.

‒ Но Луиза не може да чака бебе. Тя дори не е омъжена, Мейбел.

Мейбел се ухили на момичетата.

‒ О, може, и още как, глупачке. ‒ Пое си дълбоко въздух и добави тихо: ‒ Чуй, мила, можеш да родиш по всяко време, след като станеш на дванайсет. Да му се не види, аз можех да родя на единайсет... Мъжът се притиска в теб и... Аби, на теб не ти ли дойде вече?

‒ Да. Миналия месец.

‒ Е, тогава трябва да знаеш.

‒ За какво говориш, Мейбел? Какво трябва да знам?

Потните ръце на Аби усукаха роклята ѝ като мръсен парцал. Стомахът ѝ се обърна и смътна тежест обори раменете ѝ. Русите плитки на Мейбел се открояваха рязко на фона на небето, а сградата на училището зад нея като че ли се размести малко.

‒ Така. ‒ Плитките се разклатиха. ‒ Ето как стоят нещата. Ако мъж те докосне, след като ти е дошло, ще имаш бебе! ‒ Мейбел плесна с длан по пейката.

Аби пребледня и чу собствения си глас да идва сякаш чак от сградата на училището.

‒ Искаш да кажеш, че ако някое момче поиска да...?

‒ Точно така. И ако го направиш, ще имаш бебе. ‒ Плитките закимаха тържествуващо. ‒ Онази Луиза Финли... ей, какво става, Аб?

Аби се пробуди и усети мокра кърпа върху лицето си и лошия дъх на госпожица Наш върху клепачите си. Усети, че я вдигат от земята.

‒ Днес ще те пусна да се прибереш по-рано ‒ каза госпожица Наш. Всичко си дойде на мястото. ‒ Можеш ли да стигнеш сама до вас?

‒ Да-м. ‒ Аби живееше съвсем близо до училището.

‒ Кажи на майка си, че ти е прилошало заради жегата. ‒ Неестествено белите изкуствени зъби на госпожица Наш ѝ се ухилиха.

С ръце на кръста, госпожа Хендерсън изчака Аби да се качи по стълбите и да влезе в хладния сумрачен коридор.

‒ Пак ли си се била? ‒ попита тя. ‒ Госпожица Наш се обади и каза, че си тръгнала към къщи и ти ще ми обясниш защо. ‒ И я побутна по коридора.

‒ Припаднах, мамо.

Навъсеното изражение на майка ѝ се стопи.

‒ О! Тогава по-добре да ти приготвя нещо. Върви да си легнеш.

Аби изплю повечето от мътната вода с амонячни соли обратно в чашата, обърна се по корем и лежа мълчаливо, докато госпожа Хендерсън не излезе от стаята.

След като вратата се затвори с проскърцване, Аби затвори очи. Разтрепери се силно под чаршафа; буца се надигна в гърлото ѝ и тя преглътна тежко. „О, Господи – започна да се моли – дано не съм... дано не съм! Ще направя всичко, ако не допуснеш да...!“ Тежестта в раменете ѝ се смъкна бавно надолу към ръцете; коленете и бедрата ѝ тръпнеха от тъпа болка. „Моля те, Боже, по-добре да умра. Не исках. Не знаех...“ О, Господи. Родителите ѝ щяха да я изпратят в Мобил и повече никога нямаше да ги види. Момичето на Еймс например... Семейство Еймс напуснаха окръг Мейбън и повече не се върнаха... Всички в окръга познаваха семейство Хендерсън; щеше да се наложи да се преместят в Барбър ‒ не, чичо Дик живееше там. Какво щяха да правят без нея? Представи си как баща ѝ се прибира от работа и оглежда улицата в очакване Аби да изтича да го посрещне, но не вижда нищо друго освен магазина на Брантли. Влиза в къщата и сваля сламената си шапка. „Майко“, казва той. „В кухнята съм, Джим“, отвръща тя. Когато господин Хендерсън я докосва, тя се разплаква. Двамата седят сами във всекидневната вечер след вечер и се чудят какво ли се е случило с Аби в Мобил...

Аби изстена и отново преглътна тежко. Всички мръсни думи, които знаеше, кънтяха в главата ѝ ‒ какво означаваха всъщност? Ето какво: тя щеше да има бебе. О, Господи, какво щяха да кажат майка ѝ и баща ѝ?

Ами Ед Денис? Той не го направи нарочно, нямаше да го направи, ако бе знаел. До днес Аби съвсем беше забравила как Ед Денис с разкопчани панталони я беше прегърнал много отдавна. Не, случи се миналия вторник следобед. Играли бяха кикбол на двора и после уморени се бяха проснали на земята зад гаража.

‒ Аби ‒ бе казал Ед. ‒ Дай да те видя. Искам просто да видя как изглеждат момичетата.

Сега, ако се разчуеше, шерифът щеше да го тикне в мизерния градски затвор заради нея. Горкият Ед, той не беше лош. Познаваха се, откакто се бяха родили, и онзи път, когато Ед си разпори крака почти догоре, Аби му занесе подарък с пожелание за бързо оздравяване. Замисли се за всичко, свързано с Ед Денис: баща му държеше бензиностанцията „Кас-А-Лома“ в края на града и му липсваха два пръста; майка му беше назарянка ; имаше две по-големи сестри...

Аби се обърна рязко по гръб и се взря в неравностите по сините греди на тавана. „Брой пукнатините – помисли си, – както онзи път, когато беше болна от скарлатина. Брой пукнатините и дните ще се изнижат, бебето ще се появи и тогава ще те хванат... Госпожа Ди Пийви отсреща ще изтича да съобщи на госпожа Бъркет за срама на Хендерсън и двете ще зяпат баща ти, когато се прибира от работа.“ Изведнъж Аби се изкиска и седна в леглото.

Изрита чаршафа и стана. Това нямаше да се случи поне още една седмица, а когато случеше, тя щеше да скрие бебето под къщата до комина!

‒ Мамо! ‒ провикна се. ‒ Вече съм по-добре, може ли да стана?

‒ Не, полежи още малко ‒ долетя гласът на госпожа Хендерсън от дълбините на кухнята.

Аби легна отново. Напрежението изпълзя през възглавничките на пръстите ѝ и я остави изтощена. Скоро заспа.

Ала тази ѝ увереност трая кратко. В училище ежедневните разговори с Втора група потвърдиха това: ако някое момиче, което не биваше да има бебе, родеше, властите го изпращаха в дом, а баща му го уволняваха от работа. Нова не можеше да си намери, защото позорът го преследваше, където и да отиде. Бебетата ли? О, те растяха в корема ти и се раждаха, когато отидеш до тоалетната. Много боляло. Да, всяко момче на повече от дванайсет години можеше да ти направи бебе.

Баща ѝ не проумяваше какво го е прихванало това дете. От седмица Аби беше унила, а когато не се мъкнеше навъсена из къщи, седеше в дъното на двора зад гаража. Когато я повикаше, тя го поглеждаше, сякаш очакваше да я удари.

‒ О, знаеш какво ѝ е, Джим ‒ каза госпожа Хендерсън. ‒ Наскоро ѝ дойде и още не е свикнала.

‒ Но ти си ѝ обяснила всичко, нали? ‒ Джим Хендерсън си мислеше, че познава момичетата, но не беше виждал нито едно да приема нещата така, както Аби.

‒ Така мисля ‒ отвърна майка ѝ.

Когато се бе случило, първата реакция на Аби беше изумление, а после я обзе ужас. Майка ѝ я накара да легне и ѝ обясни, че това ще се случва всеки месец. Аби беше твърде уплашена, за да зададе много въпроси, а майка ѝ отговаряше съвсем накратко. Джим Хендерсън се изкиска, когато си спомни как Аби беше дошла при него, за да му каже. Той едва я убеди, че това е нещо нормално, че се случва на всички момичета и че няма да се налага да спре да играе кикбол, просто занапред не бива да се претоварва.

‒ Ти просто растеш, Аби.

Тя беше изкрещяла:

‒ Не искам да раста, ако ще бъде така през цялото време! ‒ И изтича навън. Вечерта Джим Хендерсън я намери клекнала до стената зад гаража. Трудна задача беше да я накара да влезе вътре.

Отгоре на всичко цялото училище беше разбрало защо е отсъствала един ден – когато Аби не можа да се включи в играта на таунбол в междучасието, Ед Денис се ухили и каза нещо на Реймънд Уолтърс. Реймънд се разсмя и погледна към Аби.

Сега всеки ден тя седеше в класната стая и гледаше разсеяно апликациите от оранжева хартия, които някоя отдавна завършила шестокласничка беше залепила на черната дъска. Полата ѝ вечно беше изцапана, тъй като непрекъснато бършеше ръце в нея; дланите ѝ не спираха да се потят.

В унеса на съня намираше покой, но щом се пробудеше, реалността отново я блъсваше. Понякога през деня, когато имаше интересен час по история или оспорван бейзболен мач, забравяше за известно време. Всяка събота следобед, докато се вживяваше в изпълненията на Хут Гибсън , забравяше, но след последния кадър на филма всичко отново проблясваше на екрана. Мейбел беше казала, че извън града имало доктор, който те слагал да легнеш на кухненска маса и те разрязвал срещу петдесет долара, но кой имаше петдесет долара? Помнеше неделята, в която господин К У Тейтъм бе изнесъл проповед за „Момичетата, които се продават“ и как беше казал: „Майки, предупредете дъщерите си! Дъщери, слушайте майките си!“.

Всяка сутрин, щом станеше, Аби чакаше бебето и се молеше то да излезе, докато мачкаше корема си. Бързо натрупа още информация от Втора група. Имаше и обнадеждаващи новини: коремът ти се подувал и понякога ти се гадело. Коремът на Аби беше толкова плосък, че костите на таза ѝ стърчаха. С изключение на едно усещане за празнота под ребрата, стомахът ѝ си беше наред. Понякога се ходело в болницата и там изрязвали бебето, но само богаташите можели да си го позволят. Минавали девет или десет месеца, преди бебето да дойде, понякога цяла година. Това беше най-обнадеждаващото до момента ‒ разполагаше с време.

Доколкото знаеше, нито майка ѝ, нито баща ѝ подозираха нещо. Представяше си разяреното изражение на баща си, ако му кажеше ‒ навярно щеше да я заключи в гаража и да я остави да умре, а на шерифа да каже, че се е загубила и вече три дни не могат да я намерят. Може би щеше да я задуши с възглавница ‒ не, не би го направил. Щеше да я изпрати някъде надалеч.

‒ Тате ‒ каза тя един следобед, след като беше взела петачето за сладолед, което ѝ се полагаше на ден. ‒ Как се нарича убийството на бебе? ‒ Погледна сборника със „Закони на Алабама“ на етажерката в кабинета му.

‒ Убийство. ‒ Джим Хендерсън остави някакъв документ и се вгледа в Аби.

‒ За такова нещо те вкарват в затвора, нали?

‒ Естествено, ако не те пратят на електрическия стол. ‒ Между гъстите му черни вежди се образува бръчка. ‒ Знаеш това, Аби. Да убиеш бебе е същото като да убиеш голям човек.

‒ Да, сър. Просто си мислех за нещо...

‒ Напоследък май мислиш все за странни неща, Аби. ‒ Най-добре беше да я попита сега. ‒ Какво има? От седмици си потисната. Не ядеш, заприличала си на плашило, държиш се лошо с майка си и не я слушаш. Ако не внимаваш, ще те нашляпам с колана. ‒ Документът изшумоля, когато отново го взе. Аби беше най-чудатото дете, което някога беше виждал.

‒ Да, сър. ‒ Аби заби очи в пода.

‒ Хайде, върви. Зает съм.