Няма забравени

Пролог

Горко на невидимата тирания на вярата!

Предполагаемите жални думи на

дестраянт Хеборик при

отстраняването му от трона

Нито един от хълмовете, издигащи се от равнините на имперския Лабиринт, не беше естествен. Натрупаните купчини от раздробени кости бяха уникално дело на... нещо. Проява на уважение ли бе, или обсебване? Или по малко и от двете?

От мястото, където Хейсън Теню беше застанал, тези хълмове набръчкваха хоризонта на иначе безличния равнинен пейзаж. Около дузина близки и други, по-далечни, облаци прах подсказваха за безкрайни процесии.

Въпреки че това не беше вярно, разбира се. Броят на хълмовете не беше безкраен, точно както и този опустошен континент. И все пак, въпреки многобройните пътувания из тези земи, досега никога не бяха откривали бряг. А местата, където тези хълмовете се събираха като архипелази в мъртво море, изникваха отново и отново, ако се вървеше достатъчно дълго в която и да е посока. Малко неща в това селение имаха смисъл, освен мрачното наблюдение, че смъртта на една цивилизация в самия ѝ разцвет бе оставила след себе си нещо като бъркотия.

Докато стоеше и чакаше, Хейсън Теню обмисляше дали да не събуди от дълъг сън един отдавна изгубен лабиринт. Или, ако не изгубен, то поне изоставен. Защо тогава тази мисъл му се въртеше в главата? Далечно вълнение, може би, кратка конвулсия на безграничните закони на времето. Нещо възстановено, после сътворено наново.

Още един момент на нерешителност, след което Хейсън махна с дългата си ръка и сцената пред него се промени.

Оловното небе изчезна. На негово място се извиха спираловидни колони от сив и черен дим, над които се издигаха червени облаци, от които се сипеше пепел като снежинки. На земята останките от сгради образуваха геометрични фигури, но дори тези руини бяха видимо ерозирали, изпечени от ужасната жега и толкова крехки, че се разпадаха под шепота на вятъра.

Три Древни бога бяха дошли и си бяха отишли. Оставаше само една самотна фигура, висока и мършава, чиито стъпки оставяха шлейф от висящ прах. Натоварена с тежък чувал от зебло, тя вървеше прегърбена, с поглед вперен в земята пред себе си.

Когато най-накрая стигна до малката купчина човешки кости в края на пътеката, остави чувала и дръпна въжетата на гърлото му, за да разшири раздърпания му отвор. После започна да изважда още кости.

Хейсън Теню се насочи към фигурата, като придърпа полунаметалото си върху раменете си, докато прахът се вихреше под краката му.

Бяха му необходими двайсет и три крачки, за да стигне до мъжа.

Близостта разкри детайли за фигурата. Беше покрит с прах и фрагменти от изгорели кости, което му придаваше призрачен оттенък от дългите сиви коси до износените сиви ботуши.

– Тъкмо се чудех кой ли е тук – каза Хейсън.

Фигурата погледна към него. Набразденото, измършавяло лице се изкриви от раздразнение.

– Не трябва да си тук, призрако.

– Винаги казваш същото.

– Колко още остава?

– Повече векове, отколкото ми се иска да броя, и преди да си попитал, изглеждаш добре, въпреки няколкото хилядолетия. Или ако не „добре“, то поне прилично.

– Значи проклятието все още действа.

– Но сега въпросът е чие е то – рече Хейсън. – Твое или тяхно? Макар че не съм сигурен, че има значение.

– Предполагам, че е без значение – изръмжа мъжът. – Какво искаш?

Хейсън сви рамене.

– Последното ми посещение ме накара да размишлявам върху този конкретен момент. Чудех се на подтика...

Смехът на мъжа прекъсна думите му.

– На това подтик ли му викаш?

– Щом тепърва започваш – подхвърли Хейсън – да, вероятно е било само подтик. Но важното е, че ти продължи с това. Докато не беше свършен – направи пауза, но мъжът пред него не реагира. – Предполагам, че ми е любопитно каква е причината. Уважение? Почит – и носене – на това, което е останало от твоите поданици? Или е чувство за вина? Дори разкаяние? Кажи ми, върховен крал Каллор, какво те кара да събираш до последната кост избитите поданици на империята си, за да построиш върху тази мъртва земя стотици, дори хиляди гробници? Да изпълниш с мъртвите всяка една от тях?

Върховният крал извади още няколко кости от чувала и ги хвърли върху купчината пред себе си, вдигайки малки облачета прах и пепел.

– Всяка гробна могила е остров – промърмори той. – Всеки остров е свят от минали животи, отминали любови. – Обърна се към Хейсън. – Не отговарям пред теб, нито пред безбройните ти форми, безкрайните ти повторения. Нещо със сигурност е проклело и теб, за да виждам как безкрайно повтаряш лудостта на живота.

Хейсън се усмихна и кимна леко в знак на съгласие с наблюдението.

– По-близки сме, отколкото и на двамата ни се иска да признаем.

Каллор вдигна чувала, обърна го и изтръска последните костни фрагменти. Напъха го под мишница и се обърна, за да се върне по стъпките си.

– Навсякъде – додаде той – са тичали, притискали са се до стените или нещо подобно. Явно никой не обича да умира сам – замълча за миг, после добави: – Така е по-лесно да се събират костите.

– Покаяние ли търсиш, Върховен кралю? – попита Хейсън, докато мъжът крачеше обратно по следите си.

При тези думи Каллор спря и се обърна.

– Нима мислиш, че вината е моя? – без да чака отговор, Каллор продължи да върви.

Хейсън усети, че лабиринтът се разпада. Пред него картината се размиваше, сливайки се с безкрайното течение на времето от момента, в който се беше присъединил към Върховния крал. Отново се появи оловното небе, почти целият прах отдавна се беше утаил, а всички могили се бяха превърнали в купчини пясъчна почва, покрити с жълта трева.

Пред него стоеше друг мъж с учуден израз на лицето.

– А, върна се?

Хейсън се намръщи.

– Никъде не съм ходил. Чаках те, Котильон.

– Може би не си ходил никъде – каза Покровителят на убийците, присвивайки очи. – По-скоро си обходил всички мигове. Макар че не съм сигурен как да го нарека.

Хейсън се усмихна.

– Какво ще кажеш за „да убиваме времето“? А сега, бъди честен с мен, наистина ли Сенкотрон се интересува от историята, която имам да разкажа?

– Изненадващо, да, Хейсън.

– Защо?

– Заради Карса Орлонг.

– Какво за него?

– Ами, точно там е смисълът, така да се каже, нали? – отвърна Котильон. – Какво за него?

– Повечето от нещата, които трябва да разкажа, са се случили в Седемте града.

– Значи казваш, че няма връзка?

– Разбира се, че няма! – сопна се Хейсън. – Няма как една история да бъде по-... заплетена, дори да се опиташ – после раздразнено поклати глава. – Не, слушай, признавам, че съм... разпилян. Историите са се натрупали тук-там, като острови, между които може би няма нищо. Острови от животи, изгубени любови. Но колкото и да се опитвам, не мога да измисля друг начин да разкажа тази история. Само отделни случки, и не, не съм бил навсякъде. Много от нещата трябваше да събера, може би дори да измисля – не знам, това не е моят талант, както знаеш. Прекалено съм фокусиран върху непосредственото, върху нещата, които са в обсега ми...

– О, небеса! – прекъсна го Котильон. – Колко уточнения още са ти нужни? Искаме да знаем какво е въвлякло Древния бог в тази каша, за да започнем...

– Това не е пряко свързано с Карса – подметна Хейсън. – Във всеки случай това беше дело на Сенкотрон, така че защо изобщо му е нужно да ме пита за това?

Котильон извърна поглед.

– Тази част е малко деликатна.

– Добре. Ето моята хаотична история, Котильон. И не мисли, че мотивите ми имат нещо общо с разкаяние, съжаление или дори вина. Нито дори, за да почета падналите, макар че това винаги е част от нещата. Не, ще я разкажа по същата причина, поради която някой някога е построил гробните могили в тази проклета пустош.

– И толкоз?

– Понякога намираш скръбта на най-неочаквани места.

Котильон килна глава, но не каза нищо, изчаквайки Хейсън Теню да започне да разказва историята си.

– Става дума за началото. Всъщност цялата история се отнася за началото. Не се притеснявай, няма да ги оставя да висят така, Котильон. Не съм чак толкова жесток, въпреки противоположните мнения. И обещавам да има няколко подходящи края. Това достатъчно задоволително ли е? Е, няма как да угодя на всички. Няма значение. Колкото по-дълго живееш, толкова повече избледнява това, което наричаме оптимизъм.

– Във всеки случай, време е да приключваме с увода...

На брега на морето Рараку, близо до Имискмон,

Малазанска империя, континент Седемте града

Сред прахоляка до пътеката стояха три стомни, които бяха изработени по-скоро от закалена пясъчна смес, отколкото от глина. От приплесканите им тела се издигаха тесни, издължени гърла. Всяка от тях имаше по една удължена дръжка отстрани. Червени кръгове се редуваха с ивици жълта глазура по гърлата, точно под извитите ръбове на отворите им. На рамото на всяка стомна, от другата страна на дръжката, беше отпечатан груб кръг с две лица в профил, обърнати едно към друго. И двете изобразяваха жени, които изглеждаха сходно. В основата на съдовете се извиваха изрисувани лози. Изображението беше леко замъглено от пясъка и оранжевия прах, разнасяни от вятъра.

Мулето, цялото запенено и обградено от рояк пустинни мухи, стоеше и гледаше към съдовете с отчаян поглед. Кожата му потрепваше и се бръчкаше, а опашката му се размахваше наляво и надясно сред бръмчащата напаст. Миг по-късно и двете му уши се обърнаха към пъхтящата, задъхана фигура на върха на възвишението, малко встрани от пътя. Мулето забеляза, но не обърна особено внимание на непрестанните псувни на дребния мъж.

Дали стомните не бяха пълни с вино? Бяха плътно запечатани с насмолен муселин, обилно покрит с восък. Мулето, по свой странен конски начин, мечтаеше за вино – като всички пияници, пресъхнали и с махмурлук в жестоката жега. Проклинаше тромавата непохватност на копитата и косматия си нос, както и прокълнатата от боговете липса на ръце или ловък език – чистата несправедливост на вселената.

Мъжът на скалистото било прекъсна тирадата си и започна да пъхти, забивайки огромната желязна кука в подутото тяло на кон – дори мулето разбра, че е умрял. Пронизително свистене изпълни въздуха. Отвратителна миризма обгърна мъжа в мига, в който газовете от разлагането изведнъж изригнаха.

Кокалестите му пръсти се разтрепераха, докато гаденето го обземаше на вълни. Понечи да отстъпи и падна по гръб.

– Лудост! – изпъшка, като бършеше сълзите от очите си. – Що за мрачен, извратен ум е измислил това? А-а-а! Сега дори ръцете ми миришат! Косата ми – имам ли изобщо коса? – ето, две шепи над ушите, да, тази коса, която сега стискам, и тя мирише! Носът ми, който сега дърпам – мирише! Брадичката ми, бузите ми, всичко мирише! Гаден кон, виж какво направи!

Уви, езикът на разлагането не разполагаше със съответните нюанси за подходящ отговор. Мъжът се изправи с пъшкане и се зае да дърпа забития край на куката обратно под ребрата на мъртвото животно. Кожата се изду, след което се разцепи, щом железният връх се показа, окървавен, блестящ и покрит с пъплещи червеи.

– Ха! Гениално! – изправи се на крака. – Муле! Къде е въжето?

Мулето посрещна думите му с уплашен рев и отстъпи назад, тъй като единият край на въжето беше завързан за сбруята му.

– Глупаво животно! Ако те убия, кого ще яздя? Имаш ли представа колко път ни остава? Сладурчето ми – не, не ти, другото ми сладурче ме чака, копнее и жадува, и копнее, и жадува, най-дългите от дългите копнежи, но, да, първо ще трябва да се изкъпя. Дълбока, страстна, разкошна, ленива, отпускаща баня! Стой мирно, проклето да си, докато развържа този възел.

Което и направи, за неохотно облекчение на мулето. То отново насочи вниманието си към трите глинени стомни, докато мъжът се катереше обратно по склона към ръба на скалата. Там той завърза единия край на въжето за куката и се изправи, стиснал другия край, като се оглеждаше наоколо.

Нямаше ръце и ловък език, с който да направи бърза примка с въжето около костеливия си глезен. Мулето почти се разплака, докато наблюдаваше с едното си око мъжа, който омота въжето около огромен камък, нестабилно кацнал на ръба на скалата, на няколко крачки от умрелия кон. Пропуснатите възможности можеха да бъдат съкрушителни, дори за едно муле.

– Аха! Виждаш ли гениалността ми, глупаво животно? – без да чака отговор, мъжът пристъпи до ръба и погледна надолу. Долу, на шест-седем човешки височини, тюркоазените води на море Рараку блестяха под лекия бриз. Той галеше бавното вдигане и спадане на повърхността, докато вълните се промъкваха и се плъзгаха в пукнатините и гънките на избелелите варовикови скали. Бързо потъмняващият цвят подсказваше за дълбините, който се спускаха стръмно надолу под спокойната повърхност.

Не си ли спомняше този скален масив? От времето преди раждането на морето? Песъчливото, тинесто и покрито с камъчета дъно отстоеше на три пъти по-голямо разстояние под повърхността. Не беше ли това съвършено?

Разбира се, че беше.

Мъжът се обърна и погледна мрачно към мулето.

– Риболовът, безнадежден глупако, е изкуство. Между другото, оплакванията ти бяха неприлични. Виждал съм те да влачиш по-лоши неща от мъртъв кон, и няма никакво значение къде съм го намерил. Светът е пълен с такива! Бедни, невежи животни, подчинени на безсмислено робство към безмозъчни господари, които безразлично пренебрегват мизерията на многобройните си нужди, които прехвърлят върху нещастните си, незаслужаващи това животни.

Мъжът прекъсна тирадата си и присви малките си очи към мулето.

– Тези съдове са жертвоприношения, жалко създание. Виното не е за теб! Чуваш ли ме? – обърна лице нагоре и примижа към слънцето. – О, Боже на мулетата, магаретата и другите отпадъци от плът и кости, защо, защо ми изпрати точно това животно? Пияно муле! Какво ти направих, за да заслужа такова презрение? Такава злоба?

Спря, чакайки отговор.

Когато такъв не последва, мъжът се обърна отново към трупа на коня на ръба на скалата.

– Сега остава само една дребна задачка – сложи двете си ръце върху хълбока на коня и започна да бута. Краката му драскаха по чакъла, плъзгаха се назад, издигнаха се облаци прах, камъчета се разхвърчаха на всички страни. Краката му се движеха все по-бързо и по-бързо. Не успя да помръдне умрелия кон дори на йота.

Накрая се срина на земята, задъхан, облян в пот.

– Толкова близо – простена той – и все пак толкова далеч!

Какъв беше този внезапен, зашеметяващ спазъм на размисъл, който подтикна мулето в този миг, докато се катереше по склона да се обърне и да изрита коня със задните си крака? Тласъкът го запрати отвъд ръба и въжето изплющя шумно, щом трупът падна надолу и се стовари с тежък плясък върху вълните долу.

Мъжът извика стреснато и се претърколи настрани от навитото на спирала въже, което бързо се размота, след което се изопна, щом потъващият кон достигна най-голямата си дълбочина, а огромният камък сякаш изпъшка под напрежението.

Мъжът скочи на крака и затанцува в кръг, с ръце във въздуха.

– Геният ми победи! – пееше той отново и отново, докато мулето го гледаше с неразгадаемо изражение.

Новият звънтящ звук, който се разнасяше от въжето, най-накрая привлече вниманието на мъжа, който спря да танцува и залитна леко замаян. Погледна с присвити очи въжето и едва сега обърна внимание на другите звуци, идващи отдолу, от повърхността на морето. Бързо пристъпи към ръба на скалата и погледна надолу.

Откри, че водата се пени и бушува, по повърхността се е събрала червена пяна, а въжето вибрира като струна на цигулка.

– А-а-а! Какво са това? Акули? Щуки? Костури? Ненаситни лещанки? – сграбчи в шепи щръкналите си кичури рядка коса. – Невъзможно! Всички риби, които пуснах в морето, бяха приятелски настроени! Кофи и кофи с приятелски настроени, щастливи, весели риби! Кой ми е причинил това? Кой е... О, богове на бездната, тази ужасна жена! Сега най-сетне разбирам кривата ѝ усмивка, когато слагаше чинията пред мен, риба след риба, безкрайни ястия от риба! Изнервяща усмивка! Притесняваща усмивка, блестящи очи! Отвратителна, подла вероломност! Тя ще плати, кълна се!

Въжето се отпусна.

– О, богове на бездната! – извика той с ужас и неверие. – Моето красиво море! Моята ярка, бистра перла на лейди Рараку, моят сън от лазурно синьо и смарагдово зелено, моят сладък нектар на животворната слава, тя, която танцува с вятъра, с топлия бриз, с тихия шепот и медения шепот! Топла прегръдка за сбръчкания ми член! Зла жено, какво ми направи?

Въжето се изпъна рязко, зазвънтя отново и се заби дълбоко в мекия варовик на ръба на скалата.

Мъжът се завъртя и замръзна на място, затаил дъх.

Видя широка, грозна ръка да стиска въжето, а след това и друга. Пред очите му се появи плешива глава, покрита с капки вода, а след това широки рамене. Огромната кука беше преметната през едното рамо. Бог Маел се появи на повърхността на бездната, а морскозелените му очи се впиха в мъжа. По загорялото му от слънцето тяло криволичеха струйки вода, които блестяха под слънчевите лъчи.

Богът вдигна куката и я протегна към мъжа.

– Ти майтап ли си правиш с мен?

– Жена ми е виновна! – изкрещя мъжът. После се наведе и погледна настрани, а на широката му уста се появи загадъчна усмивка. – Сега го хванах натясно! Мисли ме за поклонник, дори за джисталец! Ха! Идиотски бог на помийните ями, локвите и дупките! Безсмислени морета и безкрайни океани!

Маел кръстоса ръце.

– Какво пък му е притрябвало на Сенкотрон сега?

Мъжът се разсмя.

– Кой? Никога не съм чувал за него! Сенко-какво? – обърна се и се усмихна блажено на Древния бог. – Трон-трупащ, сенко-плюещ, ни едното, ни друго! Не съм чувал за такъв бог на сенките, нито за бог на Мийнас и приятел на Хрътките – казах ли приятел? Ха-ха, как само бягаше от тях и кой не би побягнал? Ужасни зверове! – после протегна ръце с отворени длани. – Аз съм само скромен рибар – риболовя богове, ха! – с принесени дарове, о, благословен, обраснал с молюски господарю на мекотелите и водораслите, бълбукащ солени води в тинестите пясъци, непостоянен като приливите и отливите, вечно идващ или отиващ, или на половината път между двете, което означава, че си тук – протегна ръце, както би направил всеки разумен молител пред безсмъртния си господар. – Славен Маел, Древен бог на Моретата! Баща на Неруз – ъ-ъ, ти си баща ѝ, нали? Ако е жена, в името на боговете, това е отвратително! Или си един от онези? Знаете, от онези богове, които се женят за дъщерите си, сестрите си, майките си и всички са едно цяло! Лудост! Къде е ножът ми...

– Стига си плямпал! – изрева Маел.

Мъжът ахна, отпусна ръце и залитна назад.

– Ъ-ъ... – тихо рече той, – добре, както искаш.

При все, че последвалото му сумтене подрони искреността му.

Въпреки това Искарал Пуст обясни какво иска богът му от Маел. Почти точно, но не съвсем, докато мулето слушаше без интерес и продължаваше да поглежда към стомните с вино, оставени от неизвестни лица в жертва на Ва’Шаик тук, на пустия бряг на море Рараку.

Един внезапен ритник преряза първата от стомните точно под гърловината и малко от червеното вино се разплиска. Новият отвор над корема на стомната се оказа с идеален размер за алчната муцуна на мулето. Щастлива случайност, така да се каже.

И така на Искарал Пуст му бе гарантирано едно клатушкащо се и криволичещо пътуване към дома.

Първа книга

НЕСПОКОЙНИТЕ СЪРЦА

НА ЗЕМЯТА И ДУШАТА

Вярата не е проблемът. Представете си я сама по себе си, събраната на куп същност на убеждението, към която не е свързано нищо друго. Без имена, без лица, без проповеди, без правила. Представете си вярата като чисто признание. Това, което лежи между аз-а и всичко останало. Това признание не налага конкретен път сред множеството, нито тясна пътека, оградена от забрани, богохулства, приличия.

Какво лежи в сърцевината на такова признание? Може би, ако го пречистим, ще остане само смирението. Аз-ът се оказва поместен в нещо по-голямо, нещо по-дълбоко, нещо тайнствено в своя велик замисъл. И от смирението се ражда доверието.

Смирението и доверието задружно пораждат вярата. Ако това се счита за свещено, тогава всяка нужда от правила и забрани престава да бъде уместна. Има само един път и да го извървиш е упражнение в поведение.

Ние създаваме религии, за да разделяме неделимото.

Това е проблемът.

Размисли

Несен-Драй

1.

Дори боговете изпитват съжаления.

Цитат, приписван на Сенкотрон (отричан)

Наближаваха две хиляди години, откакто ореховото дърво, извисяващо се над хълма Бастран в град Гданисбан, беше пропукало черупката си. Ако в могилата под него някога се бе крила гробница, огромните корени на дървото отдавна бяха разкъсали каменните стаи и проходи, поглъщайки всичко, което са могли да съдържат. Около него се възвисяваше набръчканото било на изоставено гробище, чиито каменни надгробни паметници приличаха на разкривена, ниска гора от прашни пънове, разпростираща се от живото дърво в центъра. Повечето от колоните бяха пречупени из основи – от тях бяха останали немного повече от увенчаните с нокти крака на статуите, които някога бяха украсявали всеки надгробен паметник.

Нищо от това не представляваше интерес за грамадния, прегърбен бок’арал. Той бе приклекнал високо в листната корона на дървото и очите му от черен мрамор оглеждаха разпрострелите се покриви и погълнатите от мрак широки и тесни улици на града, докато дневната светлина бавно угасваше.

Бяха минали години, откакто последният новодошъл се бе осмелил да оспори върховенството на Нъб сред дивите бок’арали на Гданисбан. Все пак бдителността беше неизменен спътник на властта. Сред бок’аралите липсата на стрес означаваше, че има голяма вероятност „блаженият“ индивид всъщност да е мъртъв. Макар че често се налагаше леко сръчкване, за да се потвърди това предположение. За сродниците на Нъб обществото беше изпълнено с напрежение, смесица от мълчаливи правила и нестабилни, променливи йерархии.

Затова Нъб наблюдаваше, както правеше почти всяка вечер, от високото си място върху един дебел, извит клон на орехово дърво, с всичките си сетива нащрек, настроени на параноя. При все че езикът беше объркваща загадка, която се плъзгаше по границите на разбираемото, ако го попитаха, Нъб щеше да опише живота си като почти перфектен, въпреки кървящите язви. Ако не с думи, то поне със зъбато прозяване.

Беше ли Нъб крал на бок’аралите? Не в кралския династически смисъл, тъй като родословието нямаше значение. Бруталното насилие, спорадичните пристъпи на ярост и щедрото всяване на страх бяха единствените необходими кралски атрибути.

Що се отнася до нашествието на хората в неговите владения, те всички си приличаха. Бяха извор на постоянна досада, обект на подозрения и източник на всякакви безплатни храни, лъскави дрънкулки и забавни лудории. Нъб неохотно трябваше да признае, че бяха и добри слуги.

Безмилостното око на слънцето вече започваше да се спуска под червения хоризонт и той наблюдаваше с предпазливо задоволство как огромният му клан от поданици започва да излиза от пукнатините, цепнатините и дупките по неравната повърхност на хълма Бастран. В далечното минало, дълбоко в мрачната памет на Нъб, хората бяха представлявали опасност за бок’аралите в града. Епоха, в която хората и неговият вид бяха въвлечени в продължителна изтощителна война. Внезапното прекратяване на враждебните действия беше повече или по-малко необяснимо за Нъб, макар да подозираше, че може би той бе отговорен за примирието. Но този спомен беше от отдавна отминало време, леко замъглен под обичайната каскада от блуждаещи повърхностни мисли. Във всеки случай най-сетне опитомяването на хората беше приключило.

Бок’аралите на Гданисбан наизлизаха от долната част на хълма Бастран като рояк от мрачни, призрачни сенки и се промъкнаха в града, за да започнат поредната нощ на търсене на храна, лов, събиране и плячкосване.

В съзнанието на Нъб се надигна известно вълнение и той въздъхна от досада. Напоследък нощем твърде често го обземаше странно желание, непреодолимо безпокойство, което го откъсваше от високия му дървесен трон. Бореше се с него, използвайки най-мощните си умствени оръжия. А именно способността си за кратко да се съсредоточава върху нещо, както и пристъпите на безпричинна ярост. Но нищо не успокояваше този конкретен сърбеж.

Дълбоко в гърдите му се надигна ръмжене. Нъб разтърси клона си в продължение на няколко секунди, като подскачаше нагоре-надолу, докато дървесината не започна да скърца, след което започна бързо спускане. До последния момент то изглеждаше неконтролируемо, когато с ловко завъртане и навеждане се приземи равномерно на четирите си ръце в подножието на дървото.

Тази основа беше смесица от счупени камъни от изкоренената крипта отдолу, както и безброй разбити фрагменти от малките статуи, които някога бяха украсявали всеки стълб. Уви, да забележи странната прилика между статуите и самите бок’арали, която подсказваше за най-невероятна връзка, не беше сред многото таланти на Нъб.

В края на краищата беше просто абсурдно гробището с могили, украсени с издялани от камък колони и статуи да бъде приписано като творение на скудоумните, приведени, кривокраки, дългоухи маймуни, които бяха решили да почетат мъртвите си.

Такива оценки бяха извън възможностите на Нъб, което му спестяваше допълнителен източник на тревога. Веднъж слязъл на земята, той се изправи, доколкото му позволяваше физиологията – коленете извити навън, бедрата разперени и дългите ръце изпънати почти хоризонтално – и бързо тръгна на север. Леко, но все пак настойчиво, се усещаше привлечен от града и всичките му улици, препълнени с крещящи, цвърчащи и бъбриви хора.

Ако го предизвикаха, Нъб без съмнение щеше да изяви единственото си доказателство за интелектуално превъзходство – способността просто да мълчи. Всичко това човешко бъбрене, като птици в гъсталак, със сигурност принадлежеше на безгрижните фантазии на едва функциониращи мозъци. Все пак повечето предизвикателства към Нъб завършваха със смъртоносно насилие, така че имаше и такива епизоди.

Малко хора биха застанали на пътя на мъжки бок’арал, така че пред него като по чудо се отваряше проход по задушливата улица, докато напредваше, подпирайки се на кокалчета на четирите си ръце по „Стари пазар“. Зави рязко наляво между високите градински стени на два храма, а след това излезе на по-широкия площад около храма на Ва’Шаик. Заобиколи куполообразната сграда, оттам се насочи към Широкия булевард и накрая към опушената фасада на храм, който беше виждал и по-добри дни.

Вместо да влезе в храма през двойните, но тесни входни врати, Нъб скочи върху градинската стена вляво от входа, прехвърли се от другата страна и се спусна в буйната зеленина, разпръсквайки ято гълъби. Провря се през гъсталака сред разхвърчалите се птичи пера и излезе на малка площадка с фонтан в центъра.

Там се спотайваше сянка, хвърлена от нищо.

Гданисбан беше избледняла картина в мрачни тонове и захабени цветове в угасващата следобедна светлина. Той бе построен от пясъчник и хоросан, блоков и хаотичен, както подобаваше на селище, родено преди ерата на каруците, да не говорим за каретите. Почти всяка улица беше не повече от тесен проход, а всеки от тях – измъчен, криволичещ лабиринт между сградите. С изключение на гробищния хълм Бастран, нямаше как птица, кръжаща над него, да види нещо повече от просторите за пране по плоските покриви, които сякаш бяха окичени с върволици от знамена. Всяка нация беше отделен дом, всяка армия – домакинство, всичко в ярки багри, развяващи се в горещия вятър.

Откритият площад, известен като „Синьо небе“, заемаше същинския център на града. Той свършваше на изток със Стария храм, чиято оградена площ се съединяваше със стария дворец на Фалах’д, датиращ от доимперските времена, когато целият континент е бил под сложното управление на теокрацията. Дворецът беше с дебели стени и изпълняваше ролята колкото на крепост, толкова и на административен център, бастион на онези жреци царе, които в крайна сметка се бяха изкачили до върха на властта, поколение след поколение, налагайки илюзията за непрекъснатост, която, ако птицата летеше по-високо, изобщо не беше илюзия. Но някои неща бяха твърде горчиви, за да се размишлява върху тях.

Старият храм сега беше казармата на Четиринайсета рота на Малазанските морски пехотинци, която в момента беше практически празна, докато щабът на ротата заемаше стария дворец.

На плоския покрив на Имперския дом, на малко повече от двеста крачки югозападно от щаба, Върховният юмрук Джалан Ейрънфол въздъхна, подпря мускулестите си, покрити с белези ръце на ниската глинена стена, а каменносивите му очи обходиха лабиринта от сушащи се дрехи, камъни и сенки на града долу.

Какво правеше това място толкова важно за Седемте града? Тук живееха едва трийсет хиляди души и всеки един от тях беше под обсадата на яростни последователи на двайсетина и повече съперничещи си храмове, с протегнати просещи ръце и зловещи предупреждения на уста. Изнудването се простираше дори в селението на душите. Що за звяр се крие в мъжа и жената?

Повечето дни той носеше второто си име с достатъчно иронично признание, за да създаде нещо като равнодушие в компанията на персонала си, градските и провинциалните служители, офицерите и чиновниците от ежедневната му свита. Ейрънфол. Произходът на името му обаче не идваше от падането на Ейрън под властта на малазанците. Отнасяше се до по-късно събитие. А именно за деня, в който Ейрън не падна. Денят, в който устоя срещу Бунта, като остров на живота, обкръжен от смъртта.

В този ден падането се случи извън градските стени. Това събитие беше детайл от такова значение, че великият град доведе до фатална промяна в отношението и чувствителността на цяла империя. Вече не беше Ейрън, а Ейрън извън Пропада. Дълго име, без съмнение.

Как така смъртта на един човек можеше да промени света? Или да даде на сина на един бунтовник второ име по начин, който приличаше на празно обещание?

Над града, почти на нивото, където беше застанал Върховният юмрук, в задушливия, прашен въздух сновяха и кръжаха лястовици. Излитаха от гнездата си, свити в дупките по високите стени на Имперския дом, и оставяха вечни следи от гуано по цялата сграда, а понякога, когато вятърът утихнеше, носеха и миризмата на гнило. Но не им се сърдеше – нима има нещо по-великолепно от въздушния им танц и пронизителната им песен? А сега, когато сладководно море бе заело мястото на някогашната пустинна котловина, недалеч оттам, маларията се беше върнала в района. Прилепите и лястовиците бяха добре дошли, тъй като се хранеха с комари и по този начин бяха от полза на всички.

Чу да се приближават стъпки и потисна нова въздишка. Моментите за размисъл ставаха все по-редки. Изправи се и се обърна с лице към двамата мъже, с които сега споделяше покрива. Капитанът, Хадалин Билад, остана близо до капандурата, водеща към стаите отдолу, с палци, промушени под оръжейния му колан. Беше вдигнал качулката на белезникавата си телаба, така че главата и лицето му оставаха скрити. Но по позата му Джалан долови, че не всичко бе наред между капитана и другия мъж, който сега се приближаваше към Върховния юмрук близо до стената.

Джалан кимна за поздрав.

– Здравейте, Адюнкт.

– Неволно наруших уединението ви – рече Адюнкт Инкарас Солит. – Простете ми.

– Размишляването над града долу не носи много утеха – отвърна Джалан, – макар че гледката оттук е достатъчно отдалечена, за да предложи известно облекчение.

– И, предполагам, перспектива? – Инкарас се приближи и се подпря на стената, като неволно заимства позата на Джалан от преди няколко минути. Тъмносиньото на ръцете и голите му предмишници контрастираше рязко с пурпурната телаба, която носеше. Докато много чужденци се затрудняваха да възприемат телабата като облекло поради странните ѝ гънки и особена кройка, Адюнктът сякаш беше роден в нея – толкова удобно се чувстваше в традиционното пустинно облекло. И все пак не беше роден по тези земи.

– Настанихте ли се в покоите си, Адюнкт? Тъй като не бях уведомен за пристигането ви...

– Много добре сте се справили, Върховен юмрук. Стаите са повече от задоволителни – замисли се и на грубото му, белязано лице се появи лека усмивка. – От друга страна, жегата...

– Мислех, че на Напанските острови...

– Роден съм на остров Малаз – прекъсна го Инкарас. – По-точно в град Джаката, който е бил колония на Напан. Поне така се твърди и предвид преобладаването на синьокожи жители в тази част на острова, изглежда вероятно. Във всеки случай – продължи той, – семейството ми бяха рибари и живееха на остров Брейк, срещу Вътрешния проход, където южните ветрове бяха смразяващи през цялата година.

Джалан Ейрънфол се замисли, а след това подхвърли:

– Предполагам, че вече не е заледен?

– Прав сте – съгласи се Инкарас. – Светът от детството ми не е същият, който ме заобикаля сега. Но всъщност не можем ли да кажем същото за всички нас? В края на краищата – продължи той, все още с поглед, вперен в покривите на града долу, – вие бяхте дете войник в бунтовническата армия на Корболо Дом, а баща ви беше един от най-доверените му командири. Любопитен съм – какво мисли баща ви за живота ви сега? Върховен юмрук, служещ на империята. Поет и музикант. И същински безбожник.

Джалан замълча за миг, чудейки се защо Адюнктът беше пропуснал да спомене най-известната черта на Джалан, а именно неговата прословута склонност към насилие. Ако беше провокация, то тази игра беше наистина опасна, особено когато провокаторът беше само на една ръка разстояние и се преструваше на заинтересован от сцената долу. Арогантност? Увереност? Ако това бяха подбудите, тогава и двете бяха напълно неуместни.

Ако решеше да убие този човек, тук и сега, никой не можеше да го спре. Нито капитанът, който беше на десет крачки зад тях. Нито пък самият Адюнкт, тъй като не беше необходимо да се прибягва до магия.

– Ейрънфол – продължи Инкарас, сякаш все още в неведение, – е странно име. Разбира се, имате и друго име, което едва се шепне в сенките и което намирам за... очарователно. Какво означава „Замиг“?

Въпросът се препъна на последната дума, тъй като Адюнктът се озова зяпнал право срещу върха на нож, който сочеше към дясното му око.

– А-ха! – разтреперано продължи Инкарас. – За миг, докато ти мигне окото, значи. Разбирам.

– По-малко, отколкото си представяте – отвърна Джалан, като отдръпна бавно синьото острие и направи крачка назад, при което почувства как широкият връх на меча на капитана да прониква през плата на телабата му между лопатките.

– И двамата имаме този недостатък – промърмори Адюнктът.

– Не е така – възрази Джалан. – Ако бях отнел живота ви в този момент, Адюнкт, капитанът ви щеше да се задейства в следващия. Посланието вече е предадено, Инкарас Солит.

– И как си представяте, че щеше да се почувства Императорът, ако бяхте убили неговия Адюнкт?

– Убеден съм, че щеше да се разстрои.

– Но не достатъчно, за да пророни сълзи – подметна Инкарас, който явно се забавляваше. – Обаче гробът ви щеше да остане без надгробна плоча.

Джалан въздъхна тежко.

– Не смятате ли, Адюнкт, че вече имаме твърде много почитани гробници? Прекалено много възвеличавани могили? Защо сте тук, ако не за да се заемете с този кипящ котел от мъртви мъченици? Не, аз бих предпочел безименна дупка за костите си.

– Само че не днес – успокои го Адюнктът.

Джалан сви рамене и бавно се обърна, за да погледне капитана.

– Върни се в квартирата ни, любими – прошепна Инкарас на Хадалин Билад. – За да продължим разговора, трябва да сме само Върховният юмрук и аз, и никой друг.

Капитанът задържа за миг студения си поглед върху очите на Джалан. След това свали и прибра дългия си отатаралски меч, отстъпи назад, обърна се и се запъти към капандурата, през която се спусна безшумно.

– Да, наистина е бърз – призна Върховният юмрук.

– Но не достатъчно бърз.

– На десет крачки разстояние никой не е.

– Учудвам се, че с уменията, които току-що демонстрирахте, Нокътят все още не са ви посетили.

Джалан Ейрънфол изгледа намръщено.

– Е, Нокътят не са склонни да записват неуспехите си, нали?

– В набирането на хора като вас?

– Не, Адюнкт, в оцеляването след срещата. Не знаехте ли? Навремето се прехранвах с преследване и убиване на Нокти.

Сега беше ред на Адюнкта да го погледне учудено.

– Императорът явно е бил доста лаконичен. Как стана така, че сега сте Юмрук? Не виждам къде е смисълът.

– Има един вечен проблем с имперските тайни убийци, достатъчен, за да накара всеки император да се изпоти. Затова периодично се налага да се прави прочистване.

Сега вече Адюнктът ококори широко очи.

– Значи Императорът ви е наел да разчистите гнилите елементи?

Джалан сви рамене.

– Имаше прецедент.

– Така ли?

– Калам Мекхар направи почти същото за императрица Ласийн. Всъщност случи се в град Малаз. След онази кървава нощ известно време можеше да диша спокойно.

– Не бих казал!

– Е, възникнаха други обстоятелства.

– Що за обстоятелства?

– Предполагам, че едно от тях беше преждевременното завръщане на Пурпурната гвардия – сви рамене Джалан. – Това ли ще обсъждаме, Адюнкт?

– Не, но да се ориентирам ми отнема повече време от очакваното.

Това беше достатъчно честно признание. Джалан реши да се отпусне малко.

– Баща ми изобщо не одобрява това, в което съм се превърнал, Адюнкт. Не си говорим от години. Затова знае за мен по-малко, отколкото си мисли.

– И сте сигурен в това?

– Не, но всъщност това няма значение. Предателството на Леоман от клана „Флейлс“ го съсипа. Баща ми не е оставал трезвен от много години. Не е необичайна съдба за човек с разбито сърце.

– Звучите така, сякаш му прощавате.

– Предпочитам това пред всеобхващащата, убийствена ярост, Адюнкт – замълча за миг, след което добави: – Свят, пълен с хора с разбити сърца, звучи... мирно.

Инкарас издиша шумно.

– Благословена Ласийн, ти ме разтърсваш на всяка крачка!

– Извинявайте, Адюнкт. От всички титли, които са ми дадени, „поет“ ме засяга най-дълбоко.

– Защо?

– Защото е единственото проклятие сред тях.

Изглеждаше, че Адюнктът нямаше какво да каже по този въпрос, така че малко по-късно се извини и с разсеян вид напусна покрива.

Ейрънфол се върна към съзерцаването на града, докато бавно се спускаше сумрак. С познато чувство насочи вниманието си към мрачната маса на хълма Бастран, наблюдавайки десетките бок’арали, излизащи от дупките, ямите и пукнатините в ограбените гробници по склона. Но не гледката на дивите маймуни го накара да се намръщи, тъй като беше нещо, което се случваше всяка нощ. Източникът на неговото безпокойство беше по-дълбок. Под тази набраздена повърхност със странните надгробни камъни се намираха Катакомбите, обитаем подземен лабиринт от криви улици, потънали къщи и хаотични проходи.

Катакомбите бяха неуправляеми, напълно извън закона. Досега всички опити да бъде прочистени се бяха проваляли, като тези неуспехи датираха още отпреди имперските времена. По подразбиране, толерантността към тяхното съществуване сякаш установяваше някаква стабилност, но тя се основаваше на предположението, че този скрит свят е по същество неизменен.

И така щеше да остане, ако не беше възникването на море Рараку. Сега Катакомбите бавно се наводняваха. Подземното царство беше залято до колене с черна, тинеста вода във всеки проход, като в ямите и старите мазета ставаше коварно по-дълбока. В квартал с груб свод вместо небе, чиято височина често беше едва колкото човешки бой – или по-малко – повишаването на нивото на водата представлява сериозен проблем.

В края на краищата, бок’аралите не бяха единственото диво население там долу.

Много селища в Седемте града бяха построени върху по-стари руини. Тежестта на новите сгради обикновено смазваше всичко под себе си, макар и невинаги. Някои от изключенията бяха станали легендарни.

Това беше обитавана от духове земя, където съвременността не беше много повече от тънка кожа върху костите на миналото. Всеки град беше стиснат юмрук. Тук, в Гданисбан, водата, която течеше сред погребаните кости на Бастран, беше нежелана кръв и нивото ѝ се покачваше.

Може би беше нужен точно поет, за да оцени такива идеи на прага на предстоящо въстание, с Бастран като единствен символ на кипящия котел от недоволство на целия континент. А може би не. Някои символи се стоварваха внезапно, като юмрук, забит в лицето.

Когато Адюнктът влезе в стаята, капитан Хадалин Билад не стана от леглото, където се беше проснал. Мечът му лежеше напреки върху бедрата му, а ръцете му леко почиваха върху острието. Без да поглежда, подхвърли:

– Той беше прав. Нямаше начин да стигна навреме, за да ти спася живота.

– Знам – кимна Инкарас, докато отиваше към масичката, за да си налее вино.

Хадалин погледна към него.

– Червеното е Танно – предупреди той.

Адюнктът огледа виното в чашата, която държеше.

– И какво искаш да кажеш с това?

– Халюциногенно е.

Миг по-късно Инкарас остави чашата, без да опита виното.

– Значи Върховният юмрук си играе с нас?

– Не умишлено – обясни Хадалин. – Тук е за... ритуални цели.

– За двама мъже, напоени с отатаралски прах?

– Напитката не е магическа, Инкарас. Представлява смес от спори, гъби и вино. По този начин е естествен път към лабиринтите. Помисли за духовете на Танно. Като деца те правят първите си пътувания с помощта на това вино. То им осигурява необходимия комфорт, за да посветят живота си на духовното пътуване.

Инкарас смъкна телабата си и я остави да падне на пода – жест, който явно имаше за цел да го раздразни, тъй като робата беше почти безценна и беше подарък. Хадалин се усмихна на себе си, но не каза нищо. Знаеше за какво ставаше въпрос.

– Подцених го – додаде Инкарас, като избра друга чаша и този път си наля бяло вино. Стисна я в ръка, завъртя се и погледна към Хадалин.

– Само вино – успокои го той.

Инкарас отпи.

– Музикант. Поет. Този мечтателен поглед.

Хадалин изучаваше любовника си.

– Предпочита жени, както ми казаха. Но ти вече го знаеше.

– Човек, който съзерцава пейзажа, колкото и да е опустошен в този случай. Очите му следяха подема и пикирането на птиците. Движеше се необичайно бързо.

– Той е убиец. Вече никога няма да го подценяваш. Нито пък аз.

– Каза ми, че се е заел с въпроса.

– Убеден ли си, че е така?

– Е, това е една от причините да сме тук. Да се уверим в неговото... управление. На ситуацията.

Хадалин изучаваше Инкарас, който стоеше, потънал в размисъл, но в същото време изглеждаше замечтан.

– Ами ако се окаже, че се справя прекалено добре?

В чертите на Адюнкта се прокрадна лека досада.

– Нокътят е проникнал в града.

– Чудех се защо ли е необходимо? – подметна Хадалин. – Не си споменавал нищо за срещата си с Императора.

– Популярността е опасна – отговори Инкарас. – Особено когато е съчетана с компетентност. А ако към това добавим и амбиция...

– Не забелязах никакви очевидни признаци, че наистина е амбициозен.

– Всички са амбициозни – отсече Инкарас. – И никой не е по-опасен от този, който го крие добре.

– Значи Императорът се страхува от Ейрънфол?

– Седемте града имат навика да издигат високо своите хора.

– Включително и самият император Малик Рел – отбеляза Хадалин. – Той ще се погрижи вратата да остане затворена след него.

– И заключена.

– Така че, ако Ейрънфол не успее да потуши бунтовете, ще трябва да се намесим. А ако успее, пак трябва да се намесим. Това по заповед на Императора ли е? Или на някаква фракция?

Инкарас сви рамене.

– Императорът има странен двор.

– Не знаех, че изобщо има двор – изръмжа Хадалин.

– Именно. Разпръснат, разкъсан. Разединен. Едната ръка не знае какво държи другата, нито дори къде се намира. Вечно ни сравняват с нечии невидими интереси, без да знаем кои са нашите съперници. Врагове, приятели, съюзници или не? Всичко е в непрестанно движение.

– Звучи ми... хитро.

Инкарас обърна рязко глава и изгледа Хадалин.

– Точно така би си помислил, нали?

Най-сетне въпросът беше изяснен.

– Не си дошъл тук, тънещ в неведение. При прилив ще ми намериш мъж за любовник. При отлив – жена. И явно сега сме в отлив.

– Все още ли?

– Все още.

– И намери ли жена, с която да си играеш?

– Не съм. Може би това е проблемът, сърбеж, който все още не е почесан.

Оказа се, че изказването му не беше особено мъдро, тъй като лицето на Инкарас потъмня, а след това побледня. Остави чашата, изрита телабата до краката си и се насочи към вратата.

– Ами тогава се чеши с мен. Става ли?

И Инкарас излезе, като затвори вратата след себе си.

– Засега – прошепна Хадалин в празната стая, – оставам привилегирован. Такова щедрост винаги се възприема като проклятие от онези, които не я споделят.

Изправи се с въздишка, прибра меча в ножницата и го запаса на колана си. Гданисбан беше мръсен град, но не по-мръсен от този, в който беше роден, който, по стечение на обстоятелствата, бе на разстояние само на около трийсет левги оттам. Усещането, че се намира на познато място, не му беше неприятно – свят от улици, алеи, кръчми и барове, в които можеше да се вмъкне с лекотата на местен. Разбира се, гъмжеше от привърженици на разни култове, но дори това не беше нищо ново.

Не, тази вечер щеше да излезе на разходка.

Наметна се с телабата си и излезе, като спря само за миг, за да се погрижи за една подробност, преди да напусне стаята.

– Всички богове са обречени на смърт! Ще стъпчем костите им вече свободни от оковите. Никога повече няма да се покланяме в един свят на истинска свобода!

– Свобода – изръмжа мъжът, седнал срещу него. – Без вина, имаш предвид – посочи го с пръст. – Знам какво искаш, Бурт! Виждал съм те как мрънкаш и се страхуваш, но никой бог не те е удрял по главата, нали? Не, само дълготърпеливата ти жена!

Останалите на масата се разсмяха. Наляха си още вино.

Хадалин седеше зад съседната маса, с гръб към грубата пясъчна стена. Тази кръчма приличаше повече на трап, отколкото на сграда, наполовина издълбана, с тухлени стени, които само запълваха дупките. Гъстият дим от ръждивец и дъранг висеше във въздуха, виеше се под тавана и се осветяваше от зловещата светлина на фитилите. Каменните плочи под краката му бяха мокри от разлятото вино с цвят на кръв.

– Ша’ик беше първата, която умря. После Полиел, а след нея и Финир. Боговете падат като мъртви дървета под напора на вятъра! Последните им дихания се прибавят към този вятър, Ксам! И още ще падат – всички ще паднат, ще видиш!

– Не, няма да видя, нито пък ти, Бурт. Ядосваш се, само защото спря да те хвърля на олтара, спря да получава това, което иска от теб. Твоята полезност като съпруг, Бурт, е към края си!

– Жена ми не е богиня!

– И ти ѝ го каза на глас? В лицето ѝ? Нищо чудно, че те е изхвърлила на улицата!

Бурт размаха ръце, сякаш да разсее смеха, но без особен успех.

– Идвам и си отивам, когато си искам, проклет да си! Не съм роб на никого и това е факт!

Хадалин насочи вниманието си към една маса от другата страна на ямата. Беше заобиколена от жени и почти не се виждаше под булото на дима, излизащ от наргилета, усти и ноздри. Сякаш масата гореше. Лицата на жените се криеха в облаците дим, белите им зъби проблясваха между лъщящите устни, бузите им бяха напудрени, а ръцете им с лакирани нокти неспирно жестикулираха. За момента нямаше друго желание освен да ги наблюдава, никакво удоволствие освен да гледа как оживено се радват на живота.

Това бе нещо, което Инкарас просто не можеше да проумее. Някоя друга вечер можеше да си избере маса като тази до него, препълнена с мъже, и щеше да се чувства по същия начин, наслаждавайки се от разстояние, получател на неволни дарове. На кого са му нужни богове, когато цялата слава на живота беше точно тук, точно сега?

Имаше ли значение кой е начертал света, кой е създал всичко, което съществува и може би някога ще съществува? Ясно бе, че такова същество не се интересуваше от благословии и жертви, молитви и забрани. Неговата радост беше точно това, което Хадалин изпитваше в този момент. И ако този миг носеше радост, то в следващия щеше да бъде скръб. Ако в един дъх се бореше, то в следващия се предаваше. Животът тичаше, танцуваше, подскачаше високо в един момент. В следващия се препъваше, пълзеше, умираше. Всичко това трябваше да се приема с ясен поглед, без дори да ти мигне окото, с цялото ти сърце във всеки един момент. Подобно същество не си търсеше фаворити сред хората, не даваше благословии, не показваше милост, не налагаше наказания. Не, всичко това принадлежеше на този свят, където смъртните флиртуваха със забранени и скъпоструващи удоволствия, а приливите и отливите се редуваха безкрайно.

Ако самото време беше обречено да свърши, така да бъде. В този последен миг не само боговете щяха да паднат.

Бедният Бурт мечтаеше за край и го наричаше свобода, сякаш боговете имаха думата за това кой е роб и кой не е. В края на краищата, само хората поробваха други хора.

Улови един мимолетен поглед. Очертаните с каял очи се срещнаха с неговите зад димна завеса, а бузите се набръчкаха в началото на усмивка. Хадалин взе глинената си чаша, стана и се запъти към нея, а останалите жени погледнаха нагоре или се обърнаха, за да го видят. Странно, но в моменти като този Хадалин се чувстваше най-безстрашен.

Бурт беше глупак, че желаеше това някога да свърши.

Инкарас сновеше из стаята неспирно. Знаеше, че непостоянният му любовник няма да се завърне тази нощ. Явно не му пукаше за ухапването на самотата, което караше Инкарас да кърви, не – да страда! Хадалин беше жесток в безразличието си. Най-добре да сложи край на тази връзка и да го отпрати. В края на краищата, самотата не беше ли съдбата на един Адюнкт? Погледнете онези, които бяха носили титлата преди него. Обречени да умрат сами или просто да изчезнат в неизвестността и кой можеше да каже дали смъртта не ги е заварила да водят някакъв безцветен, незабележим живот?

Да бъдеш Волята на Императора със сигурност поставяше нездрави изисквания. Спря да крачи, спомняйки си още веднъж върха на ножа, насочен към дясното му око, толкова близо, че миглите му допираха стоманата при всяко мигване. Споменът го накара да се разтрепери... възхитено. Ах, какво ли би било да вземе такъв мъж в леглото си!

Но дори вселената изглеждаше жестока тази нощ, като му предлагаше такъв сочен плод, но му отказваше шанса да го откъсне, да го вкуси. Може би имаше някаква мъдрост в откритото наслаждение на Хадалин от простото наблюдение, от близостта до всичко, което желаеше, въпреки болката от такъв невъзможен копнеж. Невъзможен, но не и за него!

Върховният юмрук щеше да хвърля сянка върху всичко, което предстоеше, както изискваше Императорът. Беше ли това достатъчно, за да остане Инкарас доволен? Със сигурност не. В края на краищата, копнежът беше мъчение.

След като излезе от покоите си, той скита из коридорите достатъчно дълго, за да може Хадалин да излезе. Когато се върна в стаята си, потвърди предположението си – мъжът наистина беше излязъл, макар че телабата на Инкарас сега лежеше внимателно сгъната на леглото.

Цяла нощ ли щеше да прекара в крачене напред-назад? Не, нямаше такова намерение.

Към покрива, в такъв случай, и ако по случайност Върховният юмрук отново се разхождаше там, загледан в звездите, добре, така да бъде.

И все пак, не съм ли тук, за да го убия? Острие за провал, острие за успех. Малик Рел, това е стара имперска игра. Но ти обръщаш ли внимание на историята? Мисля, че не. Не, въобразяваш си, че си изключение, самотният кукловод, обречен да успее там, където всички други са се провалили. Това е арогантност. Още един урок от историята, който толкова лесно се забравя.

Джалан Ейрънфол, подозираш ли защо съм тук?

Толас, един от любимите слуги на Ва’Шаик, наблюдаваше как високият мъж си тръгна с жената, а след това бавно се изправи и ги последва. Информацията от Имперския дом се оказа точна. Адюнктът на Императора наистина беше пристигнал в града и докато самият той оставаше в безопасност в добре охранявано крило – без съмнение спящ дълбоко дори в този момент, – неговият телохранител безразсъдно беше напуснал сградата.

И сега, тази нощ, щеше да умре. Още един удар срещу империята, предупреждение към Адюнкта, причина за страх, може би дори за бягство от Седемте града. И щяха да останат достатъчно доказателства, за да обвинят Ейрънфол в кървавата смърт на капитана, за да замъглят още повече нещата. Ако се окажеше верен слухът, че Адюнктът и капитанът бяха любовници – макар че в момента това изглеждаше малко вероятно, – тогава Върховният юмрук Джалан Ейрънфол можеше да умре от ръката на самия Адюнкт. Какво можеше да бъде по-идеално от един малазанец, който убива друг малазанец?

Толас щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че това ще се случи. А за тези, които го познаваха, Толас беше достатъчно умел, за да успее.

Проследи капитана и жената, чието име беше Сатала и която всички познаваха като глупава и развратна, особено когато беше пияна; и наистина, смъртта ѝ беше закъсняла, според Толас. Откритото ѝ безразличие към това дали любовниците ѝ бяха малазанци, или местни, беше достатъчно, за да подпечата съдбата ѝ.

В света, обещан от възкачването на Ва’Шаик над тази земя, нямаше място за малазанците. Нито пък за безбожниците. Само верующите заслужаваха наградите, които скоро щяха да бъдат дадени на чистокръвните, и колкото по-скоро Седемте града бъдеха очистени от всички, освен истински верните, толкова по-скоро раят щеше да слезе от небесата, за да ги прегърне всички.

Сатала водеше капитана към дома си, едностайна квартира в сърцето на Квартала на благородните. Вървяха по тясна, криволичеща уличка. Беше пияна, но не толкова, че да не може да върви, стига да имаше стена на една протегната ръка разстояние. Но изглеждаше, че дори това ниво на опиянение вече караше капитана да се колебае. Забави крачка и жената започна да го дърпа за ръката. Цялата тази нерешителност отвличаше вниманието на мъжа, а на всичкото отгоре другата ѝ ръка, прегърнала талията му, сега беше стиснала ремъка на меча. Какъв късмет!

Толас ускори крачка и извади двата си ножа. Това, което им беше приготвил, щеше да бъде същинска милост за такива потънали в мрак неверници.