Там, в Япония

ПРОЛОГ: ИНТЕРВЮТО

ЯНУАРИ 2012

Седях в ъгъла на една от пещероподобните стаи в Японското посолство в Мейфеър, Лондон. Стаята беше впечатляваща – с висящ от тавана позлатен полилей и пищен червен килим, но практически празна, и не ми предоставяше нищо, което да ми отвлича вниманието от все по-изопнатите ми нерви. Единствената мебел беше една маса, върху която лежеше папка с резултатите от теста по английска граматика, който бях минал току-що. Беше необходим целият ми самоконтрол, за да не надникна вътре.

Малко неща в тоя живот са по-изнервящи от интервю за работа, която отчаяно искаш да получиш. След цяла вечност, траяла пет минути, извисяващите се насреща ми дъбови врати се отвориха, един служител на Посолството ме въведе в също толкова импозантна стая и ме насочи към единствения стол, поставен срещу дълга маса с двама безучастни интервюиращи.

От три години чаках с нетърпение този миг и през следващите няколко минути учтивият, но като че лишен от емоции японец на средна възраст и донякъде по-строгият на вид британец – възпитаник на програмата, в която се надявах да спечеля място – щяха да решат съдбата ми. Над цялата обстановка витаеше нещо в духа на доброто и лошото ченге и това не спомагаше много за отпускането на нервите ми.

През 1987 година японското правителство подема инициативата да назначи носители на английския език по училищата из цялата страна в опит да усъвършенства владеенето на езика и да насърчи интернационализацията сред хората от народа. През последвалите две десетилетия програмата JET бе станала най-голямата програма за обмен на учители в света, с над пет хиляди участници годишно от петдесет и седем страни.

За мен това бе моят сладък билет към грандиозно приключение на другия край на света. Сега, след като успешно бях преодолял доста продължителния процес за подаване на писмено заявление, ми оставаше само да превъзмогна това последно препятствие.

Бях изследвал вманиачено интервютата онлайн и от предишни кандидати открих, че тайната на успеха е да си извънмерно позитивен. Идеалният чуждестранен учител трябваше по всяко време да изглежда „генки“ (元気). Тази често използвана японска дума означава „енергичен“ или „жизнен“ – две думи, които не са били употребявани никога, за да опишат мен, така че, докато траеше трийсетминутното интервю, с голям зор пуснах една скрибуцаща усмивка.

– Как сте с японския? – попита британският възпитаник, докато плъзгаше химикалката си по формуляра ми за кандидатстване.

– Никак – отвърнах и моментално се засрамих от неловкия си отговор. – Ъъ, извинете... Не никак, искам да кажа. Но не съм добре. Планирам непременно да го науча, ако извадя късмета да получа работата.

После интервюиращият ме японец, който прелистваше своето копие от заявлението ми, щом стигна до страницата с предпочитаните от мен места, се позасмя.

– И така, в заявлението за предпочитаните от вас места сте написали, че бихте желали да живеете или в провинцията, или в Кобе. Можете ли да обясните защо?

Общоизвестно беше, че най-бързият начин да се провалиш на интервю за JET е да поискаш да те назначат в Токио. В програмата има много малко налични позиции в гъстонаселената столица и освен ако нямате ясна причина да бъдете там, това внушава впечатлението за ленив или неинформиран избор.

– Истината е, че бих бил щастлив да живея навсякъде из провинцията. Допада ми идеята да играя по-голяма роля в по-малка общност. Бихте могли да ме сложите в някоя пещера в Хокайдо и аз ще съм във възторг.

В стаята се възцари мълчание и аз разбрах, че забележката ми за пещерата е била приета за чиста монета. Интервюиращите се спогледаха озадачено, преди да продължат.

– Но защо Кобе?

Тихомълком се ужасявах, че ще ми зададат този въпрос. Причината да избера Кобе беше доста безоснователна. Бях прекарал няколко дни в проучвания за Япония в Google Maps и заключих, че Кобе е разположен идеално между Киото и Осака – два града, които ме интригуваха, близо един до друг и все пак в рязък контраст между традиционното и модерното. Освен това там произвеждаха прочутото в цял свят мраморно говеждо от Кобе. Глупашки бях сметнал, че това легендарно месо трябва да е евтино и леснодостъпно за жителите на града и затова за мен имаше логика да заживея там.

– Честно да ви кажа, говеждото там наоколо изглежда адски добро.

Предусещах нова вълна от мълчание и щом чух и двамата интервюиращи да избухват в смях, ми олекна.

– Добро мислене! – възкликна интервюиращият японец. – Говеждото от Кобе действително е много вкусно.

Бях избегнал куршума, но знаех, че още не съм отър­вал кожата. Имаше едно последно нещо, за което се ужасявах, че ще ме попитат. Във формуляра си за кандидатстване бях отбелязал, че съм чел многобройни книги за Япония, и в частност бях посочил една за уаби саби – будистка философия и естетика, отявлено трудна за определяне.

– Крис сан, казвате, че сте чели за уаби саби. Бихте ли могли да ни обясните какво представлява?

Най-добрият начин да се опише концепцията за уаби саби (侘び寂び) е, че се отнася до приемането на несъвършенствата и оценяването на красотата в незавършеното или неидеалното. Често най-търсените ръчно изработени грънчарски изделия в Япония са предмети, които ви се струват асиметрични, опростени или скромни. Тази идеология до голяма степен стои в основата на японския живот.

Това щеше да е фантастичен отговор.

Вместо това забих поглед в земята и смънках:

– Ъъ... ъъ... ами то това е като... такова...

Интервюиращият ме японец се взря напрегнато над рамката на очилата си и аз осъзнах, че този въпрос е преломен. Това беше моят шанс да докажа, че притежавам уменията за общуване, очакващи се от един учител.

– Ами вижте, работата с уаби саби е такава, че то не е нещо, което просто може да се определи. По-скоро е чувство или емоция, отколкото ясна, подлежаща на определение концепция.

Що за дивотии!

За мое щастие чувството му за хумор пак се прояви.

– Ха-ха, да! Несъмнено е трудно за обяснение – разбирам ви! – Той се позасмя, а после добави: – Е, добре, това е всичко засега. Благодаря ви.

Свърши се.

Докато се препъвах на излизане от импозантната сграда и пресичах шосето към метростанция „Грийн парк“, в душата си знаех, че няма никакъв начин на света да получа тази работа.

Обаче нещо някъде сред катастрофалните ми отговори трябва да е било сполучливо. Може да е било емоционално наситеното ми описание на уаби саби или чистото отчаяние в предложението ми да заживея в пещера в Хокайдо – но дванайсет седмици по-късно за пълен мой потрес и възторг получих писмо, с което ме информираха, че съм приет. Животът ми щеше да направи рязък завой почти десет хиляди километра на изток, към страна, за която знаех малко, с цел работа, за която се чувствах печално неподготвен.

1.

СУШИ ОТКРОВЕНИЕ

ЮЛИ 2012

Преходът от Лондон до Токио си е адски разтърсващ, с прекосяване на не по-малко от осем часови зони и с културни различия, за които нищо не би могло да ме подготви.

Когато се сбогувах с родителите си и помъкнах натоварената си с чанти количка към салона за заминаващи на летище Хийтроу, нямах представа кога ще ги видя пак, нито колко години ще съм в чужбина. Всякакви мисли за тъга бяха възпирани от адреналина и от нетърпението за предстоящото пътуване. Полетът от Хийтроу до токийското летище Нарита щеше да трае около дванайсет часа и да ми причини възможно най-тежките последствия от часовата разлика тъкмо навреме за пристигането ми.

Вглеждах се през прозореца и наблюдавах как лондонските покриви отстъпват пред Северно море и горите на Скандинавия, а после всякакви признаци на цивилизация постепенно изчезнаха, тъй като почти цялото времетраене на полета прекарахме на единайсет хиляди и петстотин метра височина, над ширналата се далечна сибирска тундра.

Опитах се да поспя, но момичето до мен – също участничка в програмата JET – хъркаше така гороломно, че посрамваше дори бученето на реактивните мотори. Тъй като по време на този полет въодушевено бъбрене нямаше да има, прелиствах евтин японски разговорник и накрая заспах, докато се мъчех да наизустя представянето си за речта ми пред училището.

На двайсет и две годишна възраст и току-що завършил университета, все още отказвах да повярвам, че първата ми работа след дипломирането ще е на другия край на света, в страна, където не познавах никого, с език, който не разбирах истински.

Винаги се бях надявал да посетя Япония, но идеята да заживея там не ми беше минавала през ума, докато на осемнайсетгодишна възраст не научих за прог­рамата JET по време на полет до Франция. Седях до една мила двойка на средна възраст, чиято дъщеря в момента преподаваше в Япония, и те се развълнуваха, щом чуха, че след като завърша, се надявам да пътувам по света и да преподавам английски. В края на полета ме бяха убедили да се запиша и разпалиха в мен нова страст.

Като се има предвид, че цялото това пътуване бе започнало от един разговор с непознати в самолета, за жалост днешният далеч по-продължителен полет не ми предостави подобни съдбовни срещи. Само хъркане като моторна резачка и фрустрация.

След като дванайсетте часа изтекоха, аз се събудих с гръм и трясък при кацането на самолета на летище Нарита. Докато разглеждах неприветливата сграда на терминала, всичко ми се стори унило. Нямаше керемиди кауара по покривите, нямаше пагоди. Бързият оглед на пейзажа не предлагаше далечна гледка към заснежената планина Фуджи. Почти по нищо не личеше, че сме кацнали в Токио. А и до някаква степен не бяхме кацнали там.

Бързо стана ясно, че летище Нарита не се намираше точно в Токио, а го бяха плеснали сред някакви оризови ниви на седемдесет километра източно от града.

Щом излязох от терминала в жежкия като фурна следобед, се отвратих, че въздухът може да бъде така противно влажен – при всяко вдишване устата ти все едно се пълни с пара. За щастие, преди кръвта ми да успее да се изпари, бързешката ме натовариха в един чакащ автобус заедно с другите участници в програмата и там, щом потеглихме по магистралата към Токио, отправих благодарствена молитва към боговете за абсолютното чудо, което представлява климатикът.

Ако Нарита притежава някакво предимство, то е, че ти позволява да оцениш пълния, спиращ дъха мащаб на най-големия град в света. Пътуването започва сред безкрайните равнини на префектура Чиба със струпвания на традиционни японски домове, сгушени сред ширнали се оризови поля. Постепенно покрай магистралата изникваха градчета, а оризовите ниви се смениха с утилитарни жилищни блокове и билбордове с усмихнати мъже и жени, награбили продукти за разкрасяване, които задължително трябва да си закупите. Забелязах един кичозен любовен хотел, оформен като средновековен замък, с шантавото име „Усмивка Време за любов“, изписано напреки на покрива му.

Трийсет и седем милиона души наричат свой дом територията на голямо Токио. Тази цифра изглежда почти неразбираема – над половината британско население само в един град, но когато очите ти съзрат за пръв път очертанията на Токио на фона на небето, тя бързо става правдоподобна.

В продължение само на един час цялата зеленина бе изчезнала. Щом автобусът ни премина по Моста на дъгата в Токийския залив, от всички страни ни обградиха извисяващи се сгради, а над очертанията на града щръкна емблематичната Токийска кула – японският отговор на Айфеловата кула. С лице, прилепено до прозореца, аз бях обзет от абсолютно страхопочитание – накъдето и да погледнех, там имаше още небостъргачи, още бетон, още хаос. Чисто като мащаб всичко това превръщаше Лондон в пълна подигравка.

Лъкатушейки по още по-сложни магистрали и надлези, натикани между редици от сгради, облепени с билбордове с бляскави знаменитости, изкушаващи ни с бира „Асахи“ и уиски „Сънтори“, нашият автобус ни откарваше все по-навътре в сърцето на Токио. Двата часа път приличаха по-скоро на возене из тематичен парк и стомахът ми се свиваше, докато ни изкачваха и спускаха по поредица от магистрални рампи. Но най-сетне пристигнахме в престижния хотел „Кейо Плаза“, в квартала с небостъргачи „Шинджуку“. Той представ­ляваше две кули с хиляда и четиристотин стаи и беше едно от малкото места, достатъчно големи да приютят годишния наплив от участници в програмата.

Щом ни изкараха от автобуса, за първи път вдъхнах токийския летен въздух – горещ, влажен и наситен с острата миризма на канализация от градския гниещ тръбопровод, скрит под безупречно чистите улици.

До този момент, след като ме приеха в програмата JET и преизпълнен с чувство за гордост, се бях самозаблуждавал, че съм нещо особено. Но щом застанах в обширното фоайе на „Кейо Плаза“ – само едно лице сред хиляда чуждестранни лица, проумях, че съм просто зъбчато колелце в една добре смазана машина.

Щом се доредих до предния край на опашката, един японец ми набута в ръцете карта ключ за стаята ми, която беше на двайсет и петия етаж. Делях тройна стая с две британски спортистчета, които се казваха Колин и Майкъл. Отворих вратата с трясък и ги заварих да се смеят и да си говорят за ръгби. Моето влизане като че ги поразсея.

– Вие закъде заминавате, хора? – попитах, като стоварих раницата си върху единственото легло, на което нямаше багаж – това до прозореца.

– Аз заминавам за Химеджи, точно до най-прочутия замък в Япония – заяви Майкъл със самодоволство, което предполагаше, че замъкът всъщност е негова собственост.

– Да, а аз съм за Нагасаки, приятел – усмихна се лъчезарно Колин.

По дяволите! Защо не пратиха мен в Нагасаки или в Химеджи?

– А ти закъде си? – попита Майкъл, любопитен да провери дали ще надцакам неговия замък.

– Аз съм в Ямагата. Това е на север.

– Така ли? Не мога да твърдя, че го знам. – Майкъл победоносно ми хвърли самодоволна усмивка, напълно наясно, че е надцакал всички по назначение в прог­рамата.

След безкрайното пътуване се чувствах изцеден, но не ме свърташе на едно място и това надделя над умората ми. Оставих Колин и Майкъл да си говорят за ръгби и за мъжественост и се измъкнах от стаята в гаснещата светлина на Токио привечер. Златният час озаряваше най-горните етажи на блещукащите кули, пръснати из квартала с небостъргачи. Двойният връх на кулата на Токийската столична община изпъкваше пред погледа ми и предлагаше, според пътеводителя ми за Япония, „най-добрия изглед към Токио – безплатно“.

Като откачалка, вманиачена по наблюдателните площадки, бях изкачвал заради гледките многобройни кули в ред градове – от Шанхай и Сиатъл до Барселона и Берлин. Но щом излязох от асансьора в сградата на Токийската община и притиснах морно чело о прозоречното стъкло на върха ѝ, аз се загледах изумен в града, който сякаш нямаше край. Оттам, където стоях – в центъра на столицата, та чак до мъглявите очертания на обкръжаващите града планини виждах само бетон. Гледката беше едновременно въодушевяваща и плашеща.

Гледах как в продължение на двайсет минути тъмнината покри изгледа и милиони светлинки изгряха в прозорците, обсипали силуета на града. Светлинките искряха из цялата огромна шир, омагьосващи като фойерверки. Да видя за пръв път с очите си Токио по здрач, ми се стори някак важно и реших, че трябва да го ознаменувам.

Настаних се на една табуретка до прозореца в прескъпото кафене на наблюдателната площадка; нагъвах абсурдно скъпо парче шоколадова торта и гледах как слънцето залязва над трийсет и шест милиона души. При последния залък вече бях толкова уморен, че рухнах върху масата и се унесох. Сигурно съм спал към половин час, преди една сервитьорка да дойде и да ме потупа нежно по рамото, за да ме изхвърли.

Последваха два дни със занятия за интензивно обучение и ориентация, разнообразявани от отчаяни опи­ти да се сближа с новите си познати. Семинарите по програмата минаваха сякаш в мъгла заради влиянието на часовата разлика и претоварването с информация. На втория ми ден, вместо да присъствам на важна лекция на тема „Какво да не правим в Япония?“, изкарах предобеда, като се съвземах в леглото и гризках пакет безинтересен чипс с вкус на соев сос от „Севън Илевън“. По-късно следобед се промъкнах на един семинар на тема „Какво да правим и какво не в работата си с японските учители?“, като се надявах никой да не е забелязал чипсовото ми отсъствие. Семинара ръководеше една британска ентусиастка на име Ейми, втора година в JET, и тя зададе на изнервената публика поредица от въпроси с възможен избор от няколко отговора.

– Ако японски учител направи грешка на английс­ки пред класа, как ще постъпите? А: Ще прекъснете урока и ще посочите грешката. Б: Ще продължите урока и тихо ще кажете нещо на учителя далече от учениците. В: Ще пренебрегнете грешката и ще продължите урока.

Последва краткотрайна пауза, а после едно нетърпеливо момче с акцент от Южните щати се провикна:

– Б!

– Да, не бива да поставяте учителя в неудобно положение пред класа и да предизвиквате търкания с вашия колега. Обаче когато това стане, винаги е най-добре да прецените според конкретния случай, в зависимост от учителя.

Когато това стане. Тогава и там осъзнах, че в крайна сметка английският на японските учители по предмета може да не е чак толкова добър. До този момент си представях как в час сядам най-отзад и ме ръководи вещ началник. Не ми беше хрумвало, че бих могъл да съм най-знаещият в стаята. Изведнъж отговорността на моята роля ми се стори много по-тежка.

Държах съквартирантите си Колин и Майкъл на една ръка разстояние предвид явната ни липса на общи интереси. Всякакви опити за светски разговори и сближаване досега бяха безплодни. При все това тази трета вечер ни беше последната в Токио и тъй като не познавахме никого другиго в града, решихме да навлезем в суровия квартал с червените фенери на „Шинджуку“. Организаторите на програмата JET бяха предупредили всички ни да не припарваме в „Кабукичо“ заради опасността от улични викачи, които подмамваха незнаещите туристи в съмнителни барове, държани от местните престъпни синдикати. Не беше изненада, че предупрежденията им оказаха противоположното въздействие. Сега бяхме длъжни да отидем.

Входът на „Кабукичо“ бе отбелязан с гигантски червен осветен портал и пътят се спускаше към ослепително струпване на билбордове и неон, обещаващи храна, саке, караоке и любов. Едно рекламно табло на клуб с компаньонки показваше шест млади жени по бански, усмихнати и примамващи пируващите с протегнати ръце. До него знак със силует на крава и думата „Вагю“ намекваше за съседен ресторант за стекове, сврян сред навалица от сгради. Вдясно от кравата имаше изображение на чифт ръце, масажиращи гръб, под английската дума „Фламинго“ и ценоразпис – например деветдесет минути за две хиляди и петстотин йени. От една барака с дупка в стената, през която продаваха кифли, се надигаше пара, а горе се носеше оглушителната врява на джингли и слогани, гърмящи едновременно от рекламни екрани, големи колкото автобуси. Потресен и съвсем наивен, нямах представа какво се случва.

Свикнал с британските магазини и ресторанти, които обикновено се намират на партерния етаж, онова, което ме порази в Токио, беше самата вертикалност на възможностите за вечеря в Япония. Ресторантите и баровете бяха натрупани един върху друг, с неонови надписи, които посочваха какво може да се намери на всеки един етаж. Това придаваше на улиците футуристична, киберпънк естетика, но и правеше избора на ресторант доста стряскащ, предвид това, че нямаше как да се надникне вътре. Качихме се с асансьора до третия етаж на една сграда – с крещящ надпис, обещаващ коктейли; вратата се разтвори и разкри опърпан интериор с гъмжило пред бара и барман, който направи с ръце знака „Х“. Или заведението беше пълно, или той не ни искаше там. Бързо се изнесохме.

Накрая се задоволихме с един суши ресторант на равнището на улицата, където можехме поне да надникнем вътре през стъклените прозорци. Гледката на оживена вътрешност, заедно с екип от майстори готвачи, облечени с характерните бели престилки и шапки, които с плам майсторяха нигири суши, ни вдъхна увереност.

Щом влязох за пръв път в японски ресторант, направо щях да падна, когато всички – от готвачите до сервитьорите, изреваха „Ирашаймасе! Добре дошли!“. Същински хор от тонове – от бучащия плътен глас на главния готвач до тънкото цвъртене на една преминаваща сервитьорка, която изящно балансираше с два дървени подноса хиноки.

Като се има предвид, че беше вечерният час пик и излезлите от работа хора се шмугваха в ресторантите да вечерят, почти всички места вътре бяха заети и бяха останали само три столчета на бара. Една млада жена, търчаща между масите, побърза да дойде при нас, вдигнала три пръста – посочваше колко души сме в групата. Кимнахме.

– Хай, дозо! Насам, моля! – Тя ни заведе до бара и постави пред всеки от нас по чаша горещ зелен чай, а после изчезна към една близка маса.

Във Великобритания бях ял суши само два-три пъти, и то само от рафтовете на супермаркета. Преживелицата с безвкусна риба, лепната върху бучка корав като камък ориз, нещо не успя да ме спечели. Щом седнах и се наточих да опитам истинското, бях завладян от гледката на половин дузина готвачи, работещи стремглаво в синхрон, за да поднесат една кухня, която като че бе по-близо до изкуството, отколкото до храната.

Трима готвачи кълцаха разкошни пресни парчета риба тон и сьомга, докато други двама оформяха ориза с ръце в идеални топки. Забелязах още един готвач методично да обжарва с малка горелка парче риба тон, полегнало върху оризова топка, и да превръща рибата от розова в златистокафява под сиянието на пламъка. Завършената творба бе внимателно поставена върху един дървен поднос, редом с разнообразни нигири с най-различни добавки – от хайвер от сьомга до пухкав омлет и парчета бяла риба, каквато никога преди не бях виждал. Примамливият сладък аромат на обжарения мазен тон се срещаше с вече съкрушителния мирис на прясна риба и придаваше на залата усещането, че тя се намира по-скоро на крайбрежно пристанище, отколкото сред най-големия град в света.

В менютата английски език липсваше, но за щастие, в тях присъстваха възхитително изкусителни снимки на всеки вид суши. Посочих едно плато с риба тон. Изо­билното блюдо включваше три разфасовки на рибата: аками – тъмночервена и месеста; ооторо – най-мазната от всички, светлорозова на вид; и чуторо – средно мазно парче. Тези три разфасовки бяха обжарени, накълцани, нарязани и увити до съвършенство, поднесени като ръчно оформено нигири суши, маки и няколко парчета сашими, поднесени върху канапе от ряпа дайкон до бучка уасаби. Платото с дванайсет броя суши струваше две хиляди и седемстотин йени (двайсет и четири щатски долара), което ми се струваше много по-скъпо от предлаганото в супермаркета.

Пъхнах в уста първото чуторо нигири.

Първото, което забелязах, беше шари – самият ориз. Може би най-подценяваната съставка на суши извън Япония – оризът е пропит с оцет, сол и захар, за да му се придаде отчетливо рязък и сладък вкус. Имаше лепкава и все пак стегната текстура, което улесняваше вземането му от подноса, но някак се разпадна в устата ми без усилия. Никога не бях ял нищо подобно. „Сушито“, което бях вкусвал във Великобритания, в сравнение с това наподобяваше престъпление от омраза.

А после – самата чуторо риба тон. Тя имаше маслена консистенция и се топеше в устата, напомняше хубав стек и изненадващо ѝ липсваше почти всякакъв рибен вкус. Балансът на мазнината и месото правеше хапката невероятно приятна, особено допълнена с фино добавено уасаби.

– Егати! Значи такова било сушито на вкус! – отбелязах.

– Това прави британското суши за срам – изломоти Колин и си пое дъх, а после си натъпка устата с още суши.

Когато донесоха порцията на масата, се притеснявах, че няма да ми стигне. Всичко изглеждаше толкова деликатно. Но след дванайсетия брой вече направо щях да се пръсна. Подценявах колко засищащ може да бъде подправеният с оцет ориз.

Вечерята обаче тръгна на зле, когато Майкъл настоя да ни поръча едно ястие за завършек.

– Моят приятел в Япония каза, че трябва да опитам това, когато отида да ям суши. Нарича се шиокара.

Никой от нас не го беше чувал, но щом мярнах озадачения израз, врязал се върху лицето на един готвач наблизо, когато дочу поръчката ни, се обезпокоих.

Няколко мига по-късно разбрахме, че Майкъл си подбира зле приятелите.

Една сервитьорка донесе три малки чинийки и пос­тави пред всеки от нас по една. Изглеждаше така, все едно някой е изкормил риба и е метнал кървавата карантия в купа.

Защото бяха извършили буквално това.

Оказа се, че „ике но шиокара“ означава „ферментирали черва от калмар“.

– Ястие, което непременно трябва да се опита, а? – отбелязах, докато забивах пръчиците си в кафявата лепкава пихтия.

– Да. Макар да се боя, че е време да потеглям към замъка Химеджи... – Един ненадейно не толкова самодоволен Майкъл стана да си тръгва.

Реакциите ни разсмяха готвача, който нарязваше зад тезгяха едно филе от риба тон.

– Ганбатте не! (Успех!) – предизвика ни той и сви смешно юмрук, все едно ни нахъсваше за битка.

За да не разочаровам своя герой, поех една хапка и моментално усетих как от солено-горчивия вкус ми се съсухря езикът. Бързо се хвърлих към чашата със зелен чай.

Няколко готвачи и клиенти на бара весело се разврещяха и нададоха насърчителни възгласи.

Оцелях след първото си посещение на японски суши ресторант и като изключим ферментиралите черва от калмар, то си беше същинско откровение.