Мракът се завръща

ПРОЛОГ

Завръщането на мрака

Някъде далеч се размърда сянка.

Завъртя се, създаде пълен кръг около бушуващия център и след това намери своя фокус. Продължи да се върти, да набира инерция, като пулсираше равномерно, подобно на задъхан ритъм, беззвучен във вакуума. Започна като трепет, после се разтресе, сетне зачести, докато изведнъж се разшири и веднага се сви, сякаш рязко издишване на беззвучна ярост изпрати вибрации във всички посоки. Ехото на предупреждението се разнесе из цялата вселена и събуди онези, които бяха в съзвучие с подобни мистични енергии. Могъщи същества отклониха вниманието си, обърнаха се, за да погледнат първо насам, после натам, в търсене на странното гъделичкане на ръба на съзнанието си.

Магнус се събуди. Седна в леглото и пое дълбоко въздух. Изчака да отмине миг, за да достигне необходимото ниво на бдителност, докато обмисляше какво го е събудило.

Предчувствието за беда и мрачната мисъл за нещо странно познато избледняха, подобно на отминал сън, който никога нямаше да си припомни.

Леко поклати глава и я наклони, сякаш се вслушваше, но сега всичко беше тихо с изключение на слабите звуци на отминаващата нощ и наближаващата зора: далечен птичи зов, въздишка на преминаващ вятър и слаб звук от шумоленето на листата в градината отвън.

Изправи се, бързо облече обичайната си черна роба, обу си сандалите и посегна към дъбовия си жезъл. За миг остави тежестта и балансът му да се настанят в дланта му – усещане, познато като собствената му ръка – и отвори вратата.

На излизане от покоите си мина покрай голяма градина в центъра на сградата. Беше градина, за която се грижеше с любов след години на занемаряване, и място, където седеше спокойно и размишляваше за живота. Когато излезе от вила „Беата“ през една от множеството големи порти, му се прииска да седне и да се отдаде на размисъл край фонтана в центъра на градината, но това желание бе изместено от необходимостта да открие източника на тревогата, която го бе събудила.

Вилата беше старинна и неколкократно разширявана, но Магнус живееше в помещенията, обитавани някога от родителите му – квадрат, обграждащ градината. Спалните му помещения бяха долепени до голяма лична библиотека, която беше наследил от баща си. Около нея се простираха и други сгради, а зад хълма на изток се намираха още по-големи постройки, зали, библиотеки, както и кухни и работилници.

При все че някога много хора я бяха наричали свой дом, баща му бе позволил вилата да запустее, тъй като именно тук бяха загинали майката и братът на Магнус по време на ужасна битка. На Магнус му бяха потрябвали години след смъртта на баща му, за да започне да възстановява всичко онова, което беше разрушено.

Погледна на изток и видя, че небето над хълмовете започва да просветлява. Намек за настъпващия ден, време на спокойствие и очакване, последвано бързо отначало от фалшивата зора, след това от първия светлик, и най-накрая от изгрева. Това беше любимото му време – трепетно задържан дъх, спокойно и тихо, преди зората да отприщи грижите и проблемите на деня.

Пое дълбоко дъх и се наслади на аромата на морска сол в утринния въздух. След това тръгна към западния хълм – място, откъдето често наблюдаваше залезите.

Тъмнината на нощта бавно отстъпваше. Магнус затвори очи и изпрати мистичните си сетива да търсят, да открият и да идентифицират източника на ранното му събуждане.

Не откри нищо.

Магнус знаеше, че нещо се носи право към тях. Утрото зад него се проясни, докато той се взираше в оттеглящия се мрак на нощта. Нещо витаеше точно отвъд прага на способността му да го възприеме напълно и беше заплашително.

Отвори очи и огледа далечния хоризонт. Нищо не изглеждаше необичайно и нищо не напомняше за предчувствието, което го беше събудило. Изглеждаше нормална сутрин на Острова на чародея.

Чу стъпки на сандали по пътеката зад себе си. Бяха му познати.

– Добро утро, Филип.

Магнус беше единственият, който го наричаше с името му. Човекът, когото всички други наричаха Пъг, се приближи и каза:

– Добро утро, Магнус. Рано си станал.

– Ти също. – Магнус се обърна към бившия си ученик и попита: – Усети ли го?

Изражението на Пъг показа, че е разбрал въпроса.

– Да.

– Нещо идва.

Пъг само кимна.

– Слабо и далечно е – продължи Магнус, – но идва.

– Има нещо познато в това, което ме събуди. Почувствах го като хлад, а после... като сън, от онези, които човек не може да си спомни, след като се е събудил.

Магнус наклони глава, докато обмисляше казаното. Проучи лицето на бившия си ученик и изражението, което му беше познато години преди да срещне момчето Филип. Тези едва доловими напомняния за баща му контрастираха с външния вид на Филип. По-висок с няколко сантиметра, малко по-слаб, с малко по-тъмна и не толкова къдрава коса. Гладко избръснат, за разлика от бащата на Магнус, който винаги беше ходил с брада, но това му отиваше. Кожата на Филип не хващаше тен толкова бързо, а гласът му звучеше различно, макар че начинът му на говорене беше идентичен. Най-ярката прилика обаче бяха очите му. Тъмни, същите като тези на баща му, както и начинът, по който накланяше глава, когато се замислеше.

Противоречивите чувства в Магнус не стихваха дори след толкова години заедно с Филип. С абсолютна сигурност Магнус знаеше, че същността на баща му отново живее в този мъж. Въпреки това се колебаеше дали да приеме напълно идеята, че Филип е прероденият му баща. Смяташе, че щом боговете са решили да върнат Пъг без спомените от предишния му живот, значи са има основателна причина.

Каквато и жертва да беше направил баща му, за да сложи край на последната атака на силите на Пустотата в Края на магьосника, боговете не бяха приключили с него. Изобщо не бяха приключили: Магнус беше сигурен в това.

Според тяхната вяра след смъртта душата се подлагаше на съд и се връщаше на колелото на живота, като получаваше наградите или наказанията, които е заслужила през живота. Но това любопитно прераждане беше чуждо на всички догми, провъзгласявани от основните религии на Мидкемия. Дори онези, които следваха Лимс-Крагма, богинята на смъртта, отхвърляха възможността Пъг да се е върнал с някакви предварителни знания от предишното си съществуване. Един от прелатите на този орден дори предположи, че завърналият се Пъг е придобил много по-високо ниво на съзнание от това на обикновен човек. Така че Магнус бе запазил тази вяра и бе отказал на Филип всякакъв намек за предишния му живот.

Бореше се с тази дилема от деня, в който за първи път срещна Филип на плажа край Крудий, родното място на Пъг, и колкото и пъти да се връщаше към въпроса, не намираше лесни отговори.

Отново погледна Филип и видя, че той също съзерцава оттеглящата се нощ. Магнус с труд откъсна мислите си от необяснимото и се вгледа в мъжа пред себе си.

Като се изключеха тези несекващи съмнения, Магнус бе обикнал Филип, бе оценил уникалния му ум и остроумието му, които се различаваха от тези на баща му. Именно затова никога не използваше името Пъг – за да запази ясната граница между спомена за баща си и мъжа, който сега стоеше до него. Това просто правеше нещата по-прости.

След десетилетия, прекарани като наставник на Филип, а сега и като негов колега, Магнус бе свикнал с двойствеността на човека, застанал до него. През повечето време Магнус се съсредоточаваше върху това, с което можеше да се справи, върху това, което беше пред него в този момент, пренебрегвайки тази сложна природа. Дали това беше жестока шега на боговете или втори шанс, все още не знаеше; така или иначе, от време на време съмненията все още го преследваха.

След дълго мълчание Пъг подхвърли:

– Скоро ще разберем.

Магнус го погледна въпросително.

Пъг добави:

– Все още е твърде рано. Идва насам. – Тонът му беше уверен. Магнус го погледна и Пъг завъртя глава, за да срещне погледа на белокосия магьосник. За момент двамата останаха неподвижни, вперили очи един в друг, след което Пъг добави: – Просто знам.

– Как?

– Прилича на... забравен спомен, който витае недостижим, докато не избледнее напълно. – Пъг сви рамене, след което добави: – Не знам как иначе да го изразя, но знам, че е зло и че идва.

– На едно мнение сме по този въпрос – каза Магнус. – Отдавна отминаха дните, когато за Конклава работеха огромен брой магьосници. Все пак не сме лишени от ресурси и сме се поучили от тежки уроци.

Пъг можеше само да кимне в знак на съгласие.

– Ще предупредя онези, които са далеч оттук, и съюзниците ни в Звезден пристан да бъдат нащрек – добави Магнус, – а също и онези няколко свещеници, които все още са готови да говорят с нас. Ще ги помоля да ни съобщават за всичко тревожно, без значение колко незначително може да изглежда в момента.

– Без изненади – каза Пъг.

– Без изненади – съгласи се Магнус.

– Искам да те питам нещо. Често идваш тук по залез-слънце, но за първи път те виждам тук на разсъмване.

– Това въпрос ли е?

Пъг се засмя.

– Любопитно ми е какво се надяваше да видиш в избледняващия мрак.

– Всъщност нищо конкретно – отвърна Магнус. – Понякога просто усещам, че там има нещо.

Пъг хвърли поглед през рамо.

– Слънцето скоро ще изгрее, а трябва да се погрижим за новодошлите.

– Да – съгласи се Магнус.

Обърнаха се и тръгнаха към вилата.

– Този човек, Хатушали – каза накрая Пъг. – Какво мислиш за него?

– Снощи разговаряхме може би само час и повечето от това, което усетих за тези негови сили, за които говореше Руфио, ъ-ъ... – Магнус погледна Пъг и сви рамене. – Не са ми ясни.

– Ако това, което ни каза Руфио, е вярно, този човек е напълно нов вид магьосник.

– Той не е чародей, нито пък магьосник по какъвто и да е традиционен начин. Просто сякаш прави нещата, без да използва фокуси, както при Низшия път, или заклинания, както при Висшия път. Просто... ги прави. – Магнус изглеждаше объркан.

– Няма магия, нали? – засмя се Пъг.

Магнус насмалко не се спъна. Погледът на Пъг беше насочен решително напред. Магнус ускори крачка, за да го настигне.

– Това пък къде го чу?

Пъг спря за миг, погледна Магнус и тръгна отново.

– Не си спомням.

Магнус замълча и не каза нищо повече.

1.

Последици и подготовка

Деклан наблюдаваше внимателно как група ковачи и чираци разчупват глината около стоманена заготовка – първата стъпка в изработването на меч. Погледна Едвалт, който леко кимна.

Голяма група се беше събрала в главната ковачница на новоизградената леярна, построена по заповед на краля до оръжейната в замъка Маркенет. Беше достатъчно голяма, за да побере десет екипа ковачи, които ковяха мечове и брони. Тук работеха най-добрите ковачи в кралството, тези, на които беше поверена тайната на кралската стомана, заети с изработката на най-добрите остриета за предстоящата война.

Странстващият майстор, който се бе потрудил да изработи глинената пещ, се бе грижил за нея непрестанно през последните три дни и Деклан забеляза, че започва да губи концентрация. Изработването на стомана с такова качество беше много трудно, но майсторът ковач трябваше да е нащрек дори когато е на ръба на изтощението. Деклан свали един голям мях с вода, който висеше на един клин, забит в една от дървените подпори, подаде го на майстора и каза:

– Ето, пий.

Мускулестият мъж погледна Деклан и за миг сякаш не можа да съсредоточи погледа си върху новопомазания принц на Маркензас. После свали тапата от гърлото на меха и отпи голяма глътка.

Деклан извиси глас достатъчно, за да го чуят всички:

– Ако се провалиш от горещината, ако се провалиш от това, че не си се погрижил първо за себе си, ще се провалиш в тази задача. – Посочи разпадащата се пещ и нажеженото парче метал, което сега се разкриваше в нея, взе огромни клещи от един чирак и каза на уморения майстор: – Аз ще започна – и с тон, който явно криеше предупреждение, добави: – а ти ще го довършиш.

Измореният ковач кимна, отпи още една глътка от меха, после отиде до бъчвата с вода, която се използваше за закаляване на метала, потопи главата си в нея за миг и веднага я вдигна, като плюеше вода.

Едвалт се приближи за момент до Деклан и каза тихо:

– Мислиш ли, че може да се справи?

– Ако не успее, до края на живота си ще прави наплати на каруцарски колела и земеделски инструменти някъде далеч от Маркенет.

– Сърцето на човека е също толкова важно, колкото и прилагането на всяка друга мярка – подхвърли Едвалт и потупа бившия си ученик по рамото. – А наплатите и земеделските сечива могат да осигуряват покрив над главата ти цял живот – добави със смях.

Настроението на Деклан се пооправи и той малко се отпусна.

– Повече от вярно. – Замисли се за момент за годините, през които старият ковач и жена му го бяха гледали в село Онкон в земите на Съглашението, след което добави тихо: – Но в момента имаме нужда от майстори на оръжия и брони.

Трябваше да признае, че животът като ковач в селото беше много по-прост – никога лесен, но често приятен.

Един паж влезе и застана пред него.

– Ваше височество, негово величество иска да присъствате на съвета.

Деклан погледна Едвалт, който се опитваше да сдържи смеха си, и въздъхна:

– Идвам след малко.

След като пажът изчезна, Едвалт подметна:

– Някой ден все ще свикна с това.

– Съмнявам се – отвърна Деклан и обърна гръб на бившия си учител, човека, който му беше близък като баща повече от всеки друг. На излизане от леярната добави тихо: – Може би и аз никога няма да успея.

Деклан последва пажа и усети, че наново го обхваща раздразнение. Не се нуждаеше от придружител до заседателната зала на краля, особено когато това беше момче само на дванайсет години в дворец, заобиколен от армия.

Щом стигна до вратата, което водеше от тронната зала към помещението, което някога бе служило за личен кабинет на Дейлон, разширен впоследствие чрез събарянето на една стена, за да може там да се провеждат съветите, Деклан беше посрещнат от трима по-големи пажове. Единият държеше умивалник, другият – чиста туника, а третият – кърпа за лице, преметната през едната му ръка, и още една през другата.

– Пак работа на Балвен – измърмори Деклан, докато сваляше мръсната си туника, която беше влажна от потта и водата, с която си беше плискал лицето, за да издържи на горещината в ковачницата. Когато свърши, забеляза, че по кърпата са се събрали доста сажди, и прецени, че Балвен наистина се справя добре с поставената му задача – да превърне един необразован и малко груб ковач в бъдещия крал на Маркензас.

Почука на вратата и тя се отвори почти веднага. След като влезе, Деклан забеляза, че наскоро нарисуваната карта на новообявеното кралство е прикрепена към голяма дървена дъска на стената. Тръгна към стола, който беше оставен празен за него, от дясната страна на крал Дейлон Дюмарш.

Балвен застана на обичайното си място, непосредствено зад и вляво от краля. Когато седна, Деклан видя всички, които беше очаквал да завари: Колин, кралския оръжейник, генерал Балдазар и бившия морски капитан Кийн, който изпълняваше ролята на ръководител на новия флот на краля. Единственият човек, когото се изненада да види, беше Бернардо Делносио, бивш епископ на Църквата на Единствения, понастоящем беглец, който беше получил убежище при крал Дейлон.

Деклан погледна Балвен и повдигна въпросително вежда, а по-големият му брат почти незабележимо поклати глава, с което показа, че въпросите трябва да почакат.

– След като най-сетне си тук, можем да започнем – каза крал Дейлон.

– Съжалявам... – понечи да се оправдае Деклан, но вдигнатата ръка на краля му попречи да каже нещо повече.

– Изправени сме пред множество проблеми – продължи Дейлон. Вдигна пръст и каза: – Първо, имаме огромна армия, разпръсната из града, и можем да им плащаме, но изхранването и настаняването им е постоянен проблем. – Погледна към генерал Балдазар.

– От утре трябва да повишим някои от по-добрите си мъже и да създадем група офицери – каза старият боец, – които да поставим начело на роти, а след това да ги изпратим да започнат да възстановяват граничните ни гарнизони.

– Но трябва да решим къде са нашите граници – каза кралят.

Деклан вдигна очи към най-големия си брат, а кралят срещна въпросителния му поглед и каза:

– Идваш от земите на Съглашението и си живял в далечния север на баронството. Какво мислиш?

Деклан се зачуди за миг, после се завъртя в стола си, стана, прекоси стаята и застана пред картата. Бързо огледа маркировките, направени от другите, после посочи долната част на картата, южното крайбрежие на някогашното кралство Илкомен, и каза:

– Започнете оттук. На изток от Онкон, селото, в което израснах, има издължен полуостров, точно срещу друг такъв на северния бряг на Зиндарос. Това е най-опасното място в Тесния пролив. Бързо построяваме кула с поддържащ гарнизон на брега над нея, оборудваме я с половин дузина балисти и нито един кораб няма да може да премине без разрешение. Трябва да добавим и гарнизон с прилични размери, който може да попречи на всяка сила, опитваща се да премине по крайбрежния път.

Леката усмивка на Дейлон подсказваше, че одобрява предложенията му.

– След като сме подсигурили южната част – продължи Деклан, – поставяме малки роти по временните гранични пунктове между Маркензас и сегашната граница с Илкомен. Напредването на изток за умиротворяване на западната половина на Илкомен и разширяване на границата на кралството може да почака. Това ще отнеме много време. На север Хълмът на Беран е логичното място да се изгради гарнизон, а той вече се изгражда. – Нещо в тона му подсказваше, че има да каже още нещо по тази тема, но в друг момент. – Всичко между тях е рехаво. Точно сега е лесно за малки групи да се промъкват напред-назад. Но тъй като повечето наемници в Северна Тембрия са на наша служба, трябва да се притесняваме само за бандите. След като разположим временните укрепления, дори бандитите ще имат проблеми с преминаването в Маркензас.

– Докато Църквата не изпрати войници срещу нас – вметна Бернардо.

– Поради което трябва да продължаваме да плащаме на тези наемници – обади се Балвен.

– Или да накараме онези, които могат, да се закълнат във вярна служба – добави кралят. – Предпочитам второто, за да можем да ги превърнем във войници. Нахлуването в село или щурмуването на стена е добре за отряди като онзи, който командваше... – Дейлон махна с ръка и погледна Деклан.

– Богартис – подсказа Деклан.

– Да, който командваше Богартис – завърши кралят. – Но патрулирането, защитата на позиции и дългите периоди на бездействие не допринасят за това наемниците да останат лоялни.

– При моите хора – каза Деклан, говореше за отряда, който беше поел от Богартис, – лоялността се печели, а не се купува.

Дейлон понечи да каже нещо, но Балвен го потупа по рамото и каза:

– Разбираме това, ваше височество.

Обръщението към него с титлата му накара Деклан да потръпне.

– Засега сме ново кралство – каза Дейлон, очевидно преглъщайки раздразнението си от коментарите на най-малкия си брат, – но ние сме всичко, което е останало за хората, които не искат да бъдат управлявани от проклетата Църква!

Балвен отново сложи ръка на рамото на краля и Дейлон отново разбра какво иска да му каже, така че понижи глас и продължи:

– Добре. Подсигурихме най-северните и най-южните кътчета на кралството, но какво ще правим между тях?

Деклан усети, че спорът за наемниците не е на дневен ред. Огледа картата и заговори:

– Както ваше величество каза, трябва да попълним запасите и да обновим старите гранични гарнизони. След това – добави той и посочи средата на картата, на изток от старата граница, – ще започнем да преместваме отряди в Илкомен и да строим нови гарнизони.

– Аз съм на мнение – заяви крал Дейлон, – че ако добавим два, може би три гарнизона на ключови места между съществуващите укрепления, ще имаме доста сигурна граница.

Деклан кимна утвърдително.

– Мисля, че три гарнизона ще позволят добро патрулиране, както и бърза реакция, ако някой се отклони към центъра. – Докосна маркировката, обозначаваща огромната гора на изток от града. – Тук, в Мрачния лес. Постройте гарнизон първо там.

– Съгласен – кимна кралят.

Деклан погледна Балвен и попита:

– Предполагам, че сме подготвени, ако се появи някой, който твърди, че е следващият крал на Илкомен?

Балвен се усмихна осъзнаваше, че Деклан е внимавал на някои предишни срещи.

– Да, подготвени сме. Частта от Илкомен, която ще вземем, ще бъде васална провинция на Маркензас независимо дали на някой оцелял трети братовчед на бившия крал му харесва или не. – Загледа се в картата, потупвайки бузата си с десния си показалец. – След като се справим с всички заплахи от страна на Църквата, можем да помислим за разширяване на изток след още няколко години. За тази цел трябва да предвидим възможността голяма църковна сила да се придвижи бързо към Опасния проход или близо до него от тази страна. Планините се превръщат в граница между сегашното ни кралство и това, което Църквата на Единствения нарича Сандура и Итракия.

– Колко голяма армия може да изпрати Църквата? – попита Дейлон Бернардо.

– Мога само да предполагам – отговори отлъченият духовник. – Разбира се, ще има и наемници: всички, които още не са на ваша служба, ще се насочат към Църквата, тъй като тя има дълбоки ковчежета. Ще разполагат и с голяма войска от обикновени войници, предимно гарнизонни отряди от Енаст. В основата на силите им обаче са войниците на Непреклонната църква. Това е многохилядна армия. Всички те са истински вярващи, хора, които са посветили живота си на каузата на Църквата на Единствения. Това е армия, която е прекарала почти един век в завладяване и умиротворяване на целия континент Енаст. Присъствието им в Северна Тембрия е едва от двадесет години. Прекарах десет години в тази армия.

Деклан трудно можеше да си представи този побелял духовник в ролята на закоравял войник, но премълча.

Бернардо видя реакцията му.

– Десет години, над десет големи битки и безброй сблъсъци. – Направи пауза и добави: – Ако искаш, ще си съблека мантията и ще ти покажа белезите си.

Дейлон, Балвен и останалите също бяха вперили поглед в отлъчения духовник. Бернардо продължи:

– Ако си войник в Непреклонната църква, има само три изхода: дезертьорство, смърт или приемане на свещенически сан. Дезертьорство? – Той сви рамене. – Това е рядкост. Енаст е голям, но е изцяло под контрола на Църквата. Навсякъде има шпиони и много малко места, където да се скриеш. Смъртта винаги е спътник на войника. Но ако не се стигне до повишение в по-висок ранг, има и други пътища към властта. – Замълча и плъзна поглед от лице на лице. – Аз бях безпризорен, крадец, и трябваше да се бия, за да ям, така че имах различен тип сила от тази на повечето служещи в армията. Виждал съм свещеници с по-нисък сан, които се задоволяваха да си кротуват в малки църкви в малки градчета, да ядат твърде много, да пият твърде много и да задирят младежи. Други бяха благочестиви и се опитваха да са духовни водачи на своите общности. Всички те бяха... незначителни. Но видях, че господарите им са предимно дебели свещеници и неразсъдливи прелати с хубави дрехи, с прислуга и задоволени всякакви нужди. Някои придобиваха положение благодарение на семействата си, други – заради богатството си, но някои го постигаха, като бяха умни и безмилостни. Прецених, че щом те са успели да се сдобият с такава власт, и аз ще мога. – Наклони се напред и направи жест, обхващащ всички присъстващи. – Всеки тук има някаква амбиция в душата си – иначе нямаше да е тук.

Деклан понечи да възрази, защото чувстваше, че няма никакви амбиции, но едно бързо движение на Балвен го възпря.

– Всеки войник се сражава за нещо: за богатство, за жени, за крал или за вяра – той докосна емблемата на Църквата върху мантията си, – но войниците, които са в основата на Непреклонната църква, се сражават, защото им харесва да убиват в името на Единствения. А сега да се върнем към текущата работа.

Дейлон си пое дълбоко дъх и подхвърли на Деклан:

– Познаваш Съглашението по-добре от всеки друг тук. Понеже предвидих голяма част от това, което предложи, вече изпратих рота строители и стражи на този полуостров. – Усмихна се и добави: – Приятно е да се види колко еднакво мислим. Прав си: това е логичното място за контролно-пропускателен пункт в Tеснините. Искам да тръгнеш натам с една рота и да се погрижиш за изграждането на подходящо укрепление възможно най-скоро.

Кралят даде допълнителни нареждания на останалите и разпусна събранието, но помоли Деклан да остане.

Когато в стаята останаха само тримата братя, гласът на краля показа, че търпението му е на привършване.

– Когато ми трябваш тук, значи имам нужда от тебе тук! А не долу в ковачницата.

Деклан присви очи и стисна юмруци. Този спор не беше спирал от завръщането на армията на Маркензас след унищожаването на лордовете на Прайдовете.

– Трябват ни оръжия! – отсече той.

– Но не е нужно да контролираш изработката на всяко! – викна кралят.

Лицето на Деклан почервеня. Балвен пристъпи между братята си.

– Не се нуждаем от още един рунд на същия стар спор. – Обърна се към Деклан. – Знам, че ковачницата е мястото, където се чувстваш най-удобно, най-сигурен в себе си и изпитваш нужда да следиш работата. Но мислиш ли, че човекът, който те е научил на всичко, което знаеш, не е подходящ за надзор?

Изражението на Деклан разкри, че няма отговор на този въпрос.

Балвен се обърна към краля:

– Знам, че искаш брат ни бързо да се издигне до мястото на бъдещия крал, но ти имаше цял живот, за да се научиш да управляваш. А той е имал по-малко от две години и по-голямата част от тях е прекарал в битки и оцеляване, а не да седи до теб, за да се учи как да бъде крал.

Балвен също беше повишил глас, но думите му не бяха гневни – той по-скоро приличаше на учител, който се кара на непокорните ученици със студен властен тон.

Гневът изчезна от лицето на Дейлон, щом той осъзна, че брат му е прав.

Балвен си пое дълбоко дъх и добави:

– Просто не можем да си позволим да губим време да се борим помежду си.

Дейлон погледна Деклан, който след дълъг момент кимна, че е съгласен. После се обърна към Балвен с въздишка.

– Отново си прав.

Балвен кимна.

– Поражението на лордовете на Прайдовете беше по-лесно от очакваното, което ни донесе няколко предимства, но, както отбеляза Бернардо, сега ние сме единствената пречка между Църквата на Единствения и ефективното им световно господство.

– Ако питате мен, могат да правят каквото си искат в Нитания – каза Деклан. – В последното съобщение на Бодай се казва, че след свалянето на лордовете на Прайдовете там цари пълен хаос.

Изражението на краля показваше, че разбира чувствата на Деклан, защото и двамата бяха загубили съпругите си, а Дейлон – и децата си, след като лордовете на Прайдовете бяха предприели масирана атака по западното крайбрежие на Северна Тембрия.

Балвен погледна братята си поред, после каза:

– А това само ще им даде източник за още по-голяма армия, която евентуално да изправят срещу нас.

Деклан въздъхна – видимо и шумно признание, че Балвен говори за неизбежното.

– Вие двамата прегледайте това, което вече е направено – каза Дейлон, после посочи Деклан, – но искам да си на път към онази точка над Теснините още утре по изгрев-слънце. Вземи си коне за смяна, за да не ги съсипеш от езда, докато бързате натам. Остави си четири дни, дори пет, ако трябва. Църквата може и да не тръгне скоро срещу нас, но в крайна сметка ще ни нападне и искам защитата ни да е готова. Когато стигнеш там, направи оценка с инженерите, които вече са на място, и изпрати вестоносец, който да опише от какво още ще се нуждаеш.

– Трябва да можем да спираме и да претърсваме кораби от изток, за да откриваме шпиони и контрабанда – добави Балвен.

– Интересува ли ни контрабандата? – сериозно попита Деклан.

– Не – отвърна Балвен. – Колкото повече стоки търгуваме тук, толкова по-добре, защото войниците трябва да харчат златото си, но това ни дава чудесен повод да търсим шпиони.

Деклан му се усмихна малко насила и каза:

– Толкова много имам да уча.

Балвен сложи ръка на рамото му.

– Ще се научиш, а и инстинктите ти са добри. Не беше нужно да учиш при баща ни, за да разбереш къде трябва да се укрепим.

Дейлон кимна в знак на съгласие.

– По-добре, че сам си го разгадал, отколкото да ти го покажем, и беше напълно прав.

– А сега ела да видим каква катастрофална мисия сме ти намислили – каза Балвен. – Докато се обърнеш, и ще е утре.

След като двамата братя излязоха, Дейлон се обърна и погледна през прозореца, откъдето се виждаше разпределителната площадка зад крепостта. Конете пасяха в ограденото пасище, а новобранци се обучаваха в основите на ездата и грижите за коня. Дейлон въздъхна. Разбираше любовта на Деклан към ковачницата, защото би дал всичко, за да е там, при конете и младите ездачи, вместо да се занимава с преглеждане на доклади за недостиг на храна, набези на бандити и всички други опасности, с които ежедневно се сблъсква един крал.

Деклан даде знак за спиране. Сиксто се извърна към двайсетимата ездачи в отряда, които спираха организирано в строй. Хвърли им одобрителен поглед и се обърна наново напред, за да види какво гледа Деклан.

Пред тях се намираше целта им – лагерът на войниците, които охраняваха група земемери. Както бе наредил кралят, Деклан бе стигнал до мястото за цели пет дни и всички коне бяха свежи. Знаеше, че ако се наложи, разстоянието можеше да се измине за по-малко от три дни, ако конникът препуска в галоп и има достатъчно коне за смяна. Даде знак да се придвижат напред.

Щом видя Деклан, стражът подвикна и в лагера веднага настъпи оживление, а войниците се строиха, за да поздравят принца на Маркензас. Деклан се кълнеше, че никога няма да може да свикне с тази част, но разбираше необходимостта да се държи в съответствие с лидерската си роля, която Балвен почти трябваше да му набива с тояга в главата. Помисли си с благодарност, че поне не свиреха фанфари и барабани.

Дейлон все пак се примиряваше с придворните глупости като необходима част от шоуто – нещо, което Балвен постоянно му натякваше, – затова Деклан изчака, докато стигне до края на редицата, преди да слезе от коня. Погледна мъжете и заповяда високо:

– Връщайте се на работа!

Чу зад гърба си Сиксто да се смее, което предизвика ответен смях и у него. Погледна назад към спътника си, сега капитан на личната му охрана, поклати глава и двамата си размениха мълчалив поглед, изпълнен с ирония.

– Да почваме работа – каза Деклан, докато един войник се приближаваше към него, за да поеме коня му. Новоизлюпеният принц на Маркензас най-сетне беше свикнал, че други се грижат за конете му. Дори копитата им бяха задължение на ротния ковач – нещо, с което опитен ковач като него трудно се беше примирил.

Щом слезе от седлото, махна с ръка към Сиксто, за да му покаже, че отива да разговаря с онези, които изграждаха укрепленията, а той трябва да надзирава разтоварването на свежите доставки и настаняването на новопристигналата рота.

Стигна до върха на пътеката и спря, за да разгледа ширналия се пейзаж. Новото укрепление се виждаше долу, откъм Тесния проток, а пътят от изток беше равен. В посока надолу към пътя беше очертана бъдещата казарма за гарнизона, а под хълма на върха на полуострова имаше малко плато, което щеше да е идеално място за балистите, способни да обезвредят всеки кораб, който се опиташе да мине покрай тях.

Посрещна го главният инженер на краля, казваше се Кендрик. Беше достатъчно възрастен, за да е дядо на Деклан, но в него все още имаше отглас на младежка енергия, сила, придобита от годините на зидарство, дърводелство, копаене на окопи и всевъзможните задачи, свързани с изграждането на укрепления. Лицето му беше като набръчкана потъмняла кожа, рязко контрастираща с косата, веждите и брадата, които бяха почти сребристобели. Деклан си помисли, че в много отношения мъжът прилича на Едвалт, което веднага му спечели огромното му уважение.

– Намерил съм добро място, ваше височество – започна Кендрик.

Деклан пренебрегна почетното обръщение и каза:

– Покажи ми.

Кендрик посочи надолу към зоната, където мъже забиваха колове в земята и опъваха здрав канап от стълб до стълб.

– Това място е перваз от твърд камък. Мисля, че стига чак дотам – обясни той, като се обърна и посочи мястото, където Сиксто и мъжете се грижеха за конете.

Деклан не знаеше много за укрепленията, но времето, прекарано с Богартис, го беше научило да гледа на нещата като военен. Тази гледна точка вече беше част от него и след миг проучване той попита:

– Колко трябва да се копае?

– Със сто здрави мъже – около месец, може би по-малко, но имаме много пръст за разчистване.

Деклан присви очи, огледа всичко и след още миг размисъл попита:

– Къде ще сложим цялата тази земя?

Дискусията бързо се прехвърли към възможността пръстта да бъде използвана за изграждане на земен насип в полукръг, по който да бъдат разположени други отбранителни съоръжения, осигуряващи защита срещу нападение откъм пътя. За по-малко от час Кендрик създаде във въображението на Деклан картина на здраво военно укрепление със защитена каменна площадка, увенчана с платформа, достатъчно голяма, за да се монтират три големи балисти. Посочи въжетата, обозначаващи бъдещите казарми. Планираше кухня и склад, както и всичко, което можеше да се вмъкне в това пространство.

– Значи, ако някой докара обсадно оборудване по пътя, наклоненият терен тук ще защити съоръженията?

– Имате добро око – потвърди Кендрик одобрително. – Опорите на балистите могат да се заровят в три-четири метра пръст, може би и повече, и това ще се превърне в солиден насип, след като го затревим, за да задържим земята. Ще засеем висока трева, която ще направи изкачването по склона още по-трудно. Тя е хлъзгава, но има дълбока коренова структура, която свързва здраво пръстта, така че повечето катапултирани камъни ще отскачат и ще се изтърколят в Теснините. Такава трева остава влажна дори при този климат, така че никой не може да я запали, за да ни изгори.

– Тази идея ми харесва – одобри Деклан, изправи се и погледна към голямата маса пред една палатка, където двама млади инженери работеха върху хартия. – С какво се занимават?

– С математика – поясни Кендрик. – Изчисляват къде трябва да строим, колко далеч можем да хвърляме камъни и други неща. Когато бях на тяхната възраст, правехме това с помощта на предположения, но кралят научи от краля на Итракия, че догадките не са достатъчни. Дайте на тези момчета достатъчно време и могат да хвърлят камък в чаша за ейл на километър разстояние.

– Впечатляващо – каза Деклан. – Ще се погрижа за моите хора, а после ще се заемем с това, което ти е необходимо, за да свършиш работата.

– Имам списък с неща, които ще разгледам с вас по-късно, ваше височество.

Деклан кимна и тръгна към хората си. Щом стигна до Сиксто, видя, че през вратовете на конете вече са преметнати торби със зоб, а мъжете носеха вода от потока, който бяха пресекли половин километър надолу по пътя. Няколко от тях обгрижваха конете си, а всички седла и одеяла бяха разпънати на късното слънце, за да изсъхнат.

– Всичко изглежда наред – отбеляза Деклан.

– А сега какво? – попита Сиксто.

– Направете лагер. Каменоделците изготвят планове и щом разберат от какво имаме нужда тук, ще ми дадат списък, ще изпратим конник при краля и...

– Ще чакаме? – усмихна се Сиксто.

– Е, бихме могли да си починем малко, но след ден-два ще имаме доставки, основното оборудване, така че ще има предостатъчно работа за всички ни.

– Дори за принца? – попита Сиксто с непроницаемо изражение.

Деклан закачливо тупна приятеля си по рамото.

– Особено за принца. Не мога да седя и да не правя нищо. Почти полудях, докато се възстановявах от онова нараняване, което получих точно преди да се запознаем.

– Почти ли? – попита Сиксто и бързо се дръпна, за да избегне нов удар по рамото.

Деклан се засмя.

– По-добре да си вдигна палатката.

Сиксто се завъртя и тръгна с принца по тесния път към мястото, където мъжете бяха разположили лагера си. Деклан спря за миг, когато видя, че неговата собствена палатка е издигната първа и че е около четири пъти по-голяма от останалите, в които имаше постелки за по двама мъже. Погледна Сиксто и изръмжа:

– Какво е това?

– Балвен – кратко отвърна Сиксто. – Наредено ми е да оставям мъжете да вършат нещата вместо теб, защото ти си принцът.

Деклан помълча, после каза:

– Може би никога няма да свикна с това. – После с въздишка, която почти заприлича на смях, тръгна към палатката си. – Какво следва? – подметна. – Лична столова?

Сиксто се засмя.

– Не, носим само походна екипировка, а две от момчетата ще готвят, но Балвен каза, че може би трябва да започнеш да вечеряш сам.

– Да вечерям сам ли? – повтори Деклан и повдигна вежди. – Яли сме маймунска яхния с пръсти, помниш ли?

Сиксто поклати глава.

– Как бих могъл да забравя?

Стигнаха до палатката която приличаше по-скоро на шатра. Сиксто дръпна платнището на входа и подкани Деклан да влезе пръв.

До отсрещната стена имаше здрава дървена лежанка с дебел матрак и одеяла, а до нея – мангал, в случай че нощта се окаже студена. До леглото имаше малка масичка с хартия, перо и мастилница на нея. На куки в два ъгъла висяха фенери.

Деклан погледна скептично леглото. Беше свикнал да спи на земята или, с течение на годините, на легло, направено от тясна дървена основа, тънък матрак и каквито намери одеяла.

– Да запаля ли мангала? – попита Сиксто.

– Не. Но за какво е всичко това? – Деклан посочи масата.

– Според мен означава, че лорд Балвен очаква да му изпращаш доклади.

– Хич ме няма в писането – каза Деклан.

– Мога да проверя дали някой от момчетата няма нужните умения или да изпратим в града за писар.

Деклан поклати глава, после каза:

– Без практика нищо не се научава, нали?

– Така е – съгласи се Сиксто, докато Деклан сядаше на малкото столче до масичката.

– Ще изпратя бележка на Балвен, че сме пристигнали без проблеми.

Сиксто се усмихна.

– Искаш ли след това да ядем?

– Да. Каквото има в тенджерата, ще свърши работа. – И преди Сиксто да успее да попита, добави: – Ще дойда в столовата, не тук.

– Значи ще се срещнем там – каза Сиксто и докато излизаше, се обърна и подхвърли: – Постъпваш умно да изпратиш тази бележка на Балвен.

– Защо?

– Ако не успее да я прочете, ще изпрати писар, без да си го поръчвал.

Засмя се и се измъкна бързо, преди Деклан да успее да хвърли нещо по него.

Деклан се отпусна назад с леко изсумтяване, което бързо се превърна в кикот, когато осъзна, че Сиксто е прав.

След половин час Деклан влезе в столовата, която беше почти два пъти по-голяма от шатрата му, с две дълги маси, покрай които имаше достатъчно място, за да мине човек, и дълги пейки от двете им страни. Сиксто беше в края на по-далечната маса и Деклан се настани срещу него. Едно момче на не повече от десет-единадесет години на длъжността, позната на войниците като „пръстоблиз“, а на моряците – като „чистач на камбуза“, се приближи и попита:

– Ваше височество?

Деклан се насили да не потръпне, защото знаеше, че трябва да свикне всички, с изключение на най-близките му приятели, да се обръщат към него официално.

– Какво има за вечеря? – попита той.

– Рибена яхния, ваше височество. Трябва да е готова скоро.

– Донеси ми чаша ейл – каза той, като погледна чашата на Сиксто, и добави: – И на него още една.

– Свърши ли доклада? – попита Сиксто.

– Да. И какво сега?

– Имаме вестоносци, готови да тръгнат по всяко време, така че го изпрати.

– А след това?

– Ти си принцът, така че ти даваш заповедите – каза Сиксто. След това със сух тон добави: – Ваше височество.

Деклан затвори очи.

– Дай ми поне една причина да не заповядам да те бичуват.

– Не се сещам – каза Сиксто, когато момчето се върна с двете пълни чаши.

– Яхнията идва ей сега, ваше височество. Имаме и останал пресен хляб.

– Донеси малко – каза Деклан, внезапно осъзнал, че не е ял прилична храна, откакто бяха тръгнали от Маркенет.

– Искате ли масло? – попита момчето.

Деклан се ококори.

– И масло ли имаме?

– Цяло каче. Вчера на път за града мина един млекопроизводител и майстор Кендрик го купи от него.

– Непременно ни донеси.

Момчето бързо се върна с дървена чиния, на която имаше топъл хляб и гърненце с масло, както и два ножа. Деклан откъсна парче хляб, взе нож, намаза масло върху хляба и отхапа голям залък; сдъвка го набързо и преглътна.

– Полека – предупреди го Сиксто и се засмя. – Не искам да се налага да пиша на брат ти и да му обяснявам, че си се задавил и си умрял от задушаване в столовата.

Деклан го посочи с ножа и подметна:

– Кажи ми, не би ли убил за този хляб, когато бяхме в капана на Раната?

Сиксто довърши първата си хапка и отвърна:

– Е, може би бих убил Оскар.

Деклан се засмя. От мъжете, които бяха избягали от Раната на Гарн заедно с Деклан и Сиксто, Оскар винаги се оплакваше от нещо, независимо от какво.

– Всъщност бях свикнал с непрестанното му мрънкане.

– Може би – призна Сиксто. – Оставихме някои добри хора след себе си.

– Така си е – съгласи се Деклан и откъсна още един залък хляб. Докато дъвчеше, усети, че си мисли за момента, в който се върна в Северна Тембрия и откри, че брат му е приел титлата крал, както и за подготовката за атаката на лордовете на Прайдове.

– На една кралска трапеза винаги трябва да има масло – подхвърли Сиксто.

Деклан само кимна, защото устата му беше пълна. Преглътна и отговори:

– И мед за закуска, но когато ям на кралската трапеза, винаги съм кисел, така че това е първото истинско масло, което вкусвам, откакто сме се върнали.

Смехът на Сиксто беше смесица от хумор и загриженост.

– Искаш или не, един ден все там ще се храниш.

Деклан въздъхна. Мислеше си за всички промени в живота си, откакто бе напуснал Онкон, за възстановяването на Маркензас и за хората, които все още бяха живи след войната. Изражението му стана тъжно.

– Какво има ? – попита Сиксто, като забеляза промяната.

– Просто си спомням разни неща, а после се сетих за Хава. Двамата с Хату се промениха много от времето, когато ги видях за първи път.

– За ханджията и жена му ли говориш?

– Мисля, че само се преструват – отговори Деклан. – От това, което научих за тях, откакто се върнахме, преди да заминат, мисля, че са много повече, отколкото изглеждаха. Когато ги срещнах за пръв път, те бяха, както ти каза, съдържател на хан и жена му. Според всички сведения тя е станала най-добрият капитан на пиратски кораб в океана, а той... – Деклан замълча за миг. – Не съм сигурен, но в някои моменти усещах Хату дори когато не беше наблизо. Това е мистерия. Но в тях определено се крие повече от привидното.

– Онзи техен приятел, Донти, беше голям шегаджия – каза Сиксто. – Всичко беше много странно, когато тръгнаха с онези непознати през онова светещо нещо.

– Разломът – подсказа му Деклан.

– Пробив в друг свят – продължи Сиксто. – Ако не ги бях видял да изчезват през него, щях да смятам тази история за измислица.

Деклан замълча за момент да изчака момчето да сложи на масата две купи рибена яхния и две големи лъжици и след като то си тръгна, каза:

– Чудя се как ли изглежда онзи свят. Чудя се как ли живеят там.