Към живота

Петдесет години живея този живот, от четиридесет и две се опитвам да разплета загадката му, а от трийсет и пет си водя дневници с подсказки за тази загадка. Бележки за успехи и провали, радости и мъки, неща, които ме карат да се дивя, и неща, които ме карат да се смея с глас. Трийсет пет години на осъзнаване, спомняне, разпознаване, събиране и записване какво ме е развълнувало или движило по пътя. Как да бъда справедлив. Как да съм по-малко стресиран. Как да се забавлявам. Как да наранявам хората по-малко. Как да се наранявам по-малко. Как да бъда добър човек. Как да получа това, което искам. Как да имам смисъл в живота. Как да бъда повече себе си.

Никога не съм си записвал, за да си спомням; винаги съм си записвал, за да забравя. Идеята да се върна назад към живота и размишленията си беше плашеща; не бях сигурен, че компанията ще ми хареса. Наскоро събрах кураж да седна с тези дневници и да разгледам трийсет и пет години писания за това какъв съм бил през последните петдесет. И знаете ли какво? Харесах се повече, отколкото си мислех. Смях се, плаках, осъзнах, че съм запомнил повече и съм забравил по-малко, отколкото очаквах.

Какво открих? Открих истории, на които съм станал свидетел и които съм преживял, уроци, които съм научил и забравил, стихотворения, молитви, рецепти, отговори на въпроси, които съм си задавал, напомняния за въпроси, които все още си задавам, потвърждения на определени съмнения, вярвания за значимите неща, теории за относителността и цяла куп клишета като от калникстикери. Открих последователни начини, по които съм подхождал към живота и които са ми носили повече удовлетворение навремето, а и сега.

Намерих надеждна тема.

Затова събрах тези дневници и си взех еднопосочен билет за усамотение в пустинята, където започнах да пиша това, което сега държите: албум, свидетелство, история на живота ми досега.

Нещата, които съм преживял, мечтал, преследвал, дал и получил.

Взривяващи истини, които са разтърсвали пространството и времето ми по начини, които не бих могъл да пренебрегна.

Договори, които съм сключвал със себе си, много от които спазвам, но повече все още се опитвам да изпълнявам.

Това са моите гледки и свидетелства, чувства и прозрения, постижения и срамове.

Милости, истини и красиви жестокости.

Инициации, покани, калибровки и дипломирания.

Какво ми се е разминало, за кое са ме хванали и как съм се намокрил, докато съм се опитвал да танцувам между капките.

Ритуали на израстването.

Всичките между или от двете страни на постоянството и отпускането, по пътя към науката на удоволствието в този велик експеримент, наречен живот.

Да се надяваме, че това е лекарство, което има добър вкус, два аспирина вместо болничен престой, космически кораб до Марс без нужда от пилотски лиценз, отиване на църква без необходимост да се преродиш, смях през сълзи.

Това е любовно обяснение.

Към живота.

Целта на душата е

движение към

единствения финал,

докато в ума ти е

само пристигането.

Това ни събира.

Как стигнах дотук?

Спечелих си няколко белега, докато минавах през това човешко родео. Понякога бях добър в него, понякога не бях толкова добър, било е и двете. Ето някои факти за мен, които ще ви помогнат да положите началото.

Аз съм най-малкият от трима братя и син на родители, които два пъти са се развеждали и три пъти са се женили един за друг.

Докато растяхме, си казвахме „обичам те“. И бяхме искрени.

Когато бях на десет, ядох бой, докато от задника ми не потече кръв, защото си бях сложил фалшива татуировка от кутия с карамелизирани пуканки.

Когато за първи път заплаших, че ще избягам от къщи, родителите ми ми събраха багажа.

Баща ми го нямало в деня, в който съм се родил. Обадил се на майка ми и ѝ рекъл: „Искам само да ти кажа, ако е момче, да не го кръщаваш Кели“.

Единственото, което винаги съм знаел, че искам да бъда, е баща.

Научих се да плувам, когато майка ми ме хвърли в река Лано и аз или щях да стигна до каменистия водопад на трийсет метра надолу по течението, или трябваше да стигна до брега. Стигнах до брега.

Винаги пръв си прокъсвах коленете на дънките.

Две години бях с най-много червени картони във футболната лига за деца до 12 години, а бях вратар.

Когато не спирах да мрънкам, че единствените ми маратонки са стари и демоде, майка ми казваше: „Ако продължаваш да хленчиш, ще те заведа да се запознаеш с момчето без крака!“.

Бях изнуден да правя секс за първи път, когато бях на петнайсет. Бях сигурен, че ще отида в ада заради предбрачен секс. Днес съм само сигурен, че се надявам да не стане така.

Когато бях на осемнайсет, с мен блудства мъж, докато лежах в безсъзнание в багажника на ван.

Опитвал съм пейот в Реал де Каторсе в Мексико в клетка с пума.

Имам седемдесет и осем шева на челото, направени от ветеринар.

Имам четири сътресения на мозъка от падания от четири дървета, три от които по пълнолуние.

Удрях барабани бонго гол, докато ченгетата не ме арестуваха.

Съпротивлявал съм се при арест.

Кандидатствах в „Дюк“, Тексаския университет в Остин, Южния методистки и „Грамблинг“, за да поуча колежанско образование. Бях приет в три от четирите.

Никога не съм се чувствал жертва.

Имам много доказателства, че светът е в заговор да ме прави щастлив.

Винаги съм се измъквал от повече неща в живота, отколкото съм можел да мечтая.

Бил съм наивен, зъл и циничен. Но съм напълно безстрашен във вярата си в моята доброжелателност и в тази на човечеството, както и в общия знаменател на ценностите ни.

Вярвам, че истината е обидна само когато лъжем.

Израснал съм с екзистенциална ненормална логика, букет от сбъркани думи, пълни с измислена физика, защото ако не бе вярно, би трябвало да е.

Нямаше нищо измислено в любовта обаче. Любовта бе истинска. Понякога кървава, но никога под въпрос.

Рано се научих как да бъда пресметлив: как да раздавам картите.

Научих се на устойчивост, да понасям последствията, да бъда отговорен и да се трудя здраво. Научих се как да обичам, да се смея, да прощавам, да забравям, да се забавлявам и да се моля. Научих се как да се пазаря, да продавам, да обръщам късмета си, да превръщам провала в успех и да разтягам локуми. Научих се да преминавам през добри и лоши времена, прегръдки и удари, богатство и недоимък, любовни песни и обиди. Особено когато се изправях пред неизбежното.

Това е история как да бъдеш относителен с неизбежното.

Това е история за зелените светлини.

Това са първите петдесет години от моя живот, от моята биография досега по пътя към надгробното слово.

Идването на неизбежното: смъртта.

Всеобщ край, обединяваща крайна спирка.

Съществително без уважение.

Нашето надгробно слово.

Написано. Преживяно.

Подходът е относителен: живот.

Единствена процесия,

нашето лично пътешествие.

Глагол без уважение.

Нашата биография. Напиши я. Живей я.

Какво е зелена светлина?

Зелената светлина означава – давай, напред, продължавай, не спирай. Те са поставени на пътя, за да дават на потока от коли право да премине и когато са нагласени правилно, повече превозни средства хващат зелена вълна. Те казват – премини.

В живота те са потвърждение на нашия път. Те са одобрения, подкрепа, похвала, дар, бензин в нашия огън, браво, апетит. Те са пари в брой, раждане, пролет, здраве, успех, радост, устойчивост, невинност, ново начало. Ние обичаме зелените светлини. Те не се бъркат в посоката ни. Те са лесни. Те са босо лято. Те казват „да“ и ни дават това, което искаме.

Зелените светлини могат да бъдат маскирани и като жълти и червени. Предупреждение, отклонение, пауза за размисъл, прекъсване, несъгласие, лошо храносмилане, болест, болка. Точка, удар с нож, намеса, провал, страдание, плесница в лицето, смърт. Ние не харесваме жълтите и червените светлини. Те ни забавят или спират полета ни. Те са тежки. Те са боса зима. Казват „не“, но понякога ни дават това, от което имаме нужда.

Да хванеш зелена светлина е въпрос на умение: намерение, контекст, обмисляне, издръжливост, предчувствие, устойчивост, скорост и дисциплина. Можем да хванем зелена вълна, како просто видим къде са червените светлини в живота ни, а след това сменим курса, за да ги избегнем. Можем също така да си спечелим зелена светлина, да правим планове за нея. Можем да създадем нови и да ги планираме за в бъдеще – пътят на най-малкото съпротивление – чрез силата на волята, усърдна работа и изборите, които правим. Можем да сме отговорни за зелените светлини.

За да хванеш зелена светлина, трябва да уцелиш момента. Моментът на света и своя собствен. Когато сме в зоната, на същата честота и в същия поток. Можем да хванем зелена светлина и само заради късмет, защото сме на точното място в точното време. А за да са те повече в бъдеще, зависи от интуицията, кармата, съдбата. Понякога зелената светлина е предопределеност.

За да се движим по аутобана на живота по най-добрия възможен начин трябва да се променяме спрямо неизбежното в съответното време. Неизбежността на една ситуация не е променлива; когато приемем изхода на дадена ситуация като неизбежен, тогава променлив е начинът, по който избираме да се справим с нея. Или сме упорити и продължаваме да преследваме желания резултат, завъртаме се и поемаме по нов път към него, или се примиряваме и оставяме съдбата да спечели точка. Натискаме, променяме плановете в последната минута, или развяваме бялото знаме и отлагаме битката за друг ден.

Тайната на удовлетворението е в това кое от тези неща избираме и кога.

Това е изкуството на живота.

Вярвам, че всичко, което правим в живота си, е част от план. Понякога този план не се развива според очакванията, понякога се развива. Това също е част от плана. Осъзнаването му е само по себе си зелена светлина.

Проблемите, пред които се изправяме днес, след време ни изглеждат като благословии в житейското огледало за обратно виждане. Вчерашната червена светлина ни води до зелена светлина. Цялото разрушение ни води към съзидание, смъртта води към раждане, болката към удоволствие. В този живот или в другия след срива идва възход.

Важно е как гледаме на предизвикателството пред нас и как влизаме в него. Упоритост, завъртане или примирение. От нас зависи, всеки път изборът е наш.

Тази книга казва как да улавяме повече „да“ в свят на „не“-та и как да разберем кога „не“ всъщност означава „да“. Това е книга за зелените светлини и осъзнаването, че жълтите и червените с течение на времето стават зелени.

Зелени светлини.

По план и нарочно... Късмет.

Ако исках само да седя и

да ви говоря...

щяхте ли да ме слушате?

– Матю Макконъхи,

на 12

Първа част

ИЗКРИВЕНА ЛОГИКА

Сряда вечер, 1974

Татко току-що се бе прибрал от работа. Мазната синя риза с надпис „Джим“ на лявата предница вече е в пералнята и той седеше на масата по потник. Беше гладен. С братята ми вече бяхме яли и мама извади притоплената чиния от фурната и я бутна пред него.

– Още картофи, скъпа – каза той и бодна с вилицата.

Баща ми беше едър мъж. Метър деветдесет и пет, сто и двайсет килограма, „бойното му тегло“, както казваше. „Ако отслабна, ще настина“. На четиридесет и четири години тези 120 килограма се виждаха по места, които в тази сряда вечер майка ми не харесваше.

– Сигурен ли си, че искаш още картофи, дебелако? – изсумтя тя.

Аз се бях свил зад дивана във всекидневната и започвах да се изнервям.

Но татко, навел глава, продължаваше мълчаливо да яде.

– Я се виж с това шкембе. Разбира се, плюскай, дебелако – продължи тя, докато слагаше огромни количества картофено пюре в чинията му.

Това беше. БУМ! Татко вдигна масата до тавана, стана и подгони мама.

– По дяволите, Кейти, скъсвам си задника от работа по цял ден, прибирам се и просто искам да ям топла храна на спокойствие.

Това бе началото. Братята ми знаеха какво ще се случи, аз знаех какво ще се случи. Мама знаеше какво ще се случи, докато тичаше към телефона, окачен на стената в другия край на кухнята, за да набере 911.

– Не можеш да си затвориш устата, нали, Кейти? – мърмореше татко през стиснати зъби, показалецът му бе вдигнат към лицето ѝ, докато вървеше към нея през кухнята.

Когато наближи, мама грабна слушалката на телефона от стойката на стената и я хвърли към челото му.

Носът на татко се счупи, рукна кръв.

Мама изтича до един шкаф, извади дълъг две педи готварски нож и го насочи към него.

– Хайде, дебелако! Ще те разпоря от топките до главата!

Обикаляха се насред кухнята, мама размахваше дългия нож, татко с разкървавен нос и оголени зъби. Грабна една голяма бутилка кетчуп от плота, разви капачката и я размаха като меч.

– Хайде, дебелако! – предизвика го пак мама. – Ще те разпоря като прасе!

Татко застана в подигравателна матадорска поза и започна да размахва отворената бутилка към лицето и тялото на мама.

– Туше! – каза, докато пристъпваше от дясно на ляво.

Колкото повече я пръскаше с кетчуп и избягваше острия готварски нож, толкова повече мама се ядосваше.

– Туше отново! – дразнеше я татко, докато правеше червени ивици по нея и отбягваше атаката ѝ.

И се въртяха така, докато най-накрая гневът на мама не се превърна в умора. Вече цялата в кетчуп, тя пусна ножа на пода, изправи се и започна да бърше сълзите си и да си поема дъх.

Татко остави бутилката кетчуп, отпусна матадорската поза и избърза кръвта, която капеше от носа по ръката му.

Все още застанали един срещу друг и със свалени оръжия, те се взряха един в друг за миг; мама бършеше кетчупа от мокрите си очи, татко оставяше кръвта от носа му да капе по гърдите му. Секунди по-късно те се вплетоха в животинска прегръдка. След това паднаха на колене, после на покрития с кръв и кетчуп линолеум на кухненския под... и правиха любов. Червената светлина се превърна в зелена.

Така общуваха родителите ми.

Затова мама даде на татко покана за собствената им сватба и му каза:

– Имаш двайсет и четири часа, уведоми ме.

Затова майка ми и баща ми са се женили три пъти и са се развеждали два пъти – все двамата.

Затова баща ми счупи средния пръст на майка ми, докато се опитваше да го махне от лицето си четири пъти.

Ето така майка ми и баща ми се обичаха.