Падането на Гондолин

ПРЕДГОВОР

В предговора си към „Берен и Лутиен“ отбелязах, че „на деветдесет и три годишна възраст това е (навярно) последната ми книга в дългата поредица от издания на творбите на моя баща“. Използвах думата „навярно“, защото по онова време имах смътната идея да обработя по същия начин като „Берен и Лутиен“ и третата от „Великите легенди“ на баща ми, „Падането на Гондолин“. Но това ми се струваше твърде невероятно и затова „предположих“, че „Берен и Лутиен“ ще ми е последната. Предположението обаче се оказа погрешно и сега трябва да кажа, че „в деветдесет и четвъртата ми година „Падането на Гондолин“ е (безспорно) последната“.

В тази книга виждаме, чрез едно сложно повествование, съставено от множество нишки в различни текстове, как се е движила Средната земя към края на Първата епоха и как възприятието на баща ми за тази замислена от него история се е разгръщало дълги години, докато най-накрая се е изляло в онова, което щяло да бъде негова най-съвършена форма.

Историята за Средната земя през Древните дни винаги е била променлива структура. Моята „История“ на онази епоха, колкото дълга и сложна да е, дължи размерите и сложността си на това безкрайно прииждане: нов образ, нов мотив, ново име, и най-вече нови асоциации. Баща ми в ролята на Създателя обмисля голямата история и докато пише, осъзнава нов елемент, който е влязъл в нея. Ще илюстрирам това с един много кратък, но забележителен пример, който може да замести множество други. Основна черта на историята за падането на Гондолин е пътешествието, което човекът Туор предприема със спътника си Воронве, за да намери Потайния елфически град Гондолин. Баща ми разказва това съвсем накратко в първоначалната легенда, без никакво забележително събитие, всъщност без каквито и да било събития; но в последния вариант, където пътуването е разработено много подробно, една сутрин сред пущинака те чуват вик из гората. Почти можем да кажем, че „той“ е чул вик из гората, внезапен и неочакван . След малко се появява висок мъж, облечен в черно и с дълъг черен меч в ръка. Приближава се към тях, като крещи нечие име, сякаш дири изгубен спътник. Ала ги отминава, без да им каже и дума.

Туор и Воронве не знаят как да си обяснят тази необичайна гледка; но Създателят на историята знае много добре кой е той. Това е самият Турин Турамбар, прославен боец и първи братовчед на Туор, който бяга от гибелта – неизвестна за Туор и Воронве – на град Нарготронд. Тук имаме полъх на една от великите истории за Средната земя. Бягството на Турин от Нарготронд се описва в „Децата на Хурин“, но без споменаване на тази среща, единствена и останала незнайна за тия двама негови сродници.

Една от най-удивителните илюстрации за промените, които се случват с течение на времето, е изобразяването на бога Улмо, когото виждаме първоначално да седи сред тръстиките и да свири в полумрака край река Сирион, но много години по-късно властелинът на всички води в света се издига от могъща морска буря във Винямар. Улмо наистина стои в центъра на великия мит. Макар че Валинор до голяма степен му се противопоставя, великият бог все пак загадъчно постига своята цел.

Като погледна назад към работата си, вече приключена след около четирийсет години, аз вярвам, че основната ми цел беше да се опитам поне отчасти да изтъкна същината на „Силмарилион“ и неговото жизнено съществуване във връзка с „Властелинът на пръстените“ – мислейки за него по-скоро като за Първата епоха на сътворения от баща ми свят на Средната земя и Валинор.

Вярно, съществуваше „Силмарилион“, който публикувах през 1977 г., но той бе съставен, бих казал дори „донаписан“, за да се създаде съгласуваност на повествованието, много години след „Властелинът на пръстените“. Той може да изглежда „изолиран“ в този си вид на голяма творба с възвишен стил, произхождаща вероятно от дълбините на миналото, ала почти напълно лишена от силата и непосредствеността на „Властелинът на пръстените“. Това без съмнение бе неизбежно при формата, която избрах, защото разказът за Първата епоха е с радикално различна литературна и съчинителска същина. И все пак аз знаех, че много отдавна, когато „Властелинът на пръстените“ беше завършен, но далеч преди публикуването му, баща ми бе изразил дълбоко желание и убеждение, че Първата епоха и Третата епоха (светът на „Властелинът на пръстените“) трябва да бъдат третирани и публикувани като елементи или части на една и съща творба.

В главата от тази книга „Еволюция на историята“ цитирах части от едно дълго и много показателно писмо, което той изпрати до издателя си сър Стенли Ънуин през февруари 1950 г., много скоро след като писането на „Властелинът на пръстените“ бе достигнало своя край, и в което той споделяше грижите си по този въпрос. По онова време той шеговито се представяше за ужасен при мисълта за „това неповратливо чудовище от шестстотин хиляди думи“ – особено след като издателите очакваха да получат каквото бяха поискали, тоест продължение на „Хобит“, докато тази нова книга (казваше той) беше „всъщност продължение на „Силмарилион“.

Той никога не промени това си мнение. Дори пишеше за „Силмарилион“ и „Властелинът на пръстените“, че са „една дълга сага за Безценните камъни и Пръстените“. На тази основа беше против отделното публикуване на двете произведения. Но в крайна сметка бе победен, както ще видите в „Еволюция на историята“, като призна, че няма надежда желанието му да се изпълни – и даде съгласието си за отделно публикуване на „Властелинът на пръстените“.

След издаването на „Силмарилион“ аз се насочих към многогодишно изследване на целия сбор от ръкописи, които ми беше оставил. В „История на Средната земя“ се ограничавах с най-общия принцип, така да се каже, „дръж конете в един впряг“ – не история подир история, крачещи през годините по свои собствени пътеки, а по-скоро като цяло повествователно движение, което напредва и се развива с годините. Както отбелязах в предговора към първия том на „Историята“,

авторското виждане за собственото му видение претърпяваше едно непрестанно бавно изместване, преливане и разрастване: докато той бе жив, само в „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“ изплуваха части от това видение, за да бъдат затвърдени в печатен вид. Поради това изследването на Средната земя и Валинор е сложно; защото обектът на изследването не беше стабилен, а съществуваше, така да се каже, „паралелно“ във времето (живота на автора), а не само „напречно“ във времето, като печатна книга, която вече не претърпява никакви съществени промени.

И така се получава, че поради самото естество на работата „Историята“ често е трудна за проследяване. Когато предположих, че е дошло времето да сложа най-сетне край на тази дълга поредица издания, ми хрумна да изпробвам, доколкото ми е по силите, различен подход: използвайки вече публикувани текстове, да следвам едно конкретно повествование от неговата най-ранна съществуваща форма и през цялото му последващо развитие – така се появи „Берен и Лутиен“. Наистина, в моето издание на „Децата на Хурин“ (2007) бях описал като приложение основните промени на повествованието в последователни версии; но в „Берен и Лутиен“ аз цитирах по-ранните текстове в пълен размер, започвайки от най-ранната форма в „Изгубените легенди“. Сега, когато няма съмнение, че настоящата книга е последната, аз приех същата интересна форма в „Падането на Гондолин“.

По този начин се появяват на бял свят пасажи, или дори пълнокръвни концепции, които по-късно бяха изоставени; така е в „Берен и Лутиен“ с вълнуващата, макар и кратка поява на Тевилдо, Принца на котките. „Падането на Гондолин“ е уникално в това отношение. В оригиналната версия на Преданието убийствената атака срещу Гондолин с невъобразими нови оръжия се вижда с такава яснота и с толкова подробности, че са дадени дори имената на местата в града, където сградите са изпепелени или където са загинали прославени бойци. В по-късните версии разрухата и сраженията са сведени до един абзац.

Това, че епохите на Средната земя са свързани, може да бъде илюстрирано най-непосредствено чрез повторната поява – лично, а не само като спомени – на фигурите от Древните дни във „Властелинът на пръстените“. Много стар е наистина Ентът Дървобрад; Ентите са най-древният народ, оцелял до Третата епоха. Докато носи Мериадок и Перегрин през гората Ветроклин, той им пее:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз.

Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион!

Всъщност много преди Дървобрад да пее на хобитите във Ветроклин Властелинът на водите Улмо е дошъл в Средната земя да говори с Туор в Тасаринан, Земята на върбите. Или пък в края на историята четем за Елронд и Елрос, синове на Еарендел – в по-късна епоха единият е владетел на Ломидол, а другият пръв крал на Нуменор; тук те са много млади, взети под закрила от син на Феанор.

Но тук ще представя като символ на Епохите фигурата на Кирдан Корабостроителя. Той е носителят на Огнения пръстен Нария, един от Трите елфически пръстена, докато не го предава на Гандалф; за него се казва, че „виждал по-надалеч и по-надълбоко от всеки друг в Средната земя“. През Първата епоха той е владетел на пристанищата Бритомбар и Егларест по бреговете на Белерианд, а когато те са разрушени от Моргот след Битката на Неизброимите сълзи, избягва с остатъка от своя народ на остров Балар. Там и в устието на Сирион пак се захваща с изграждането на кораби и построява седем по молба на крал Тургон от Гондолин. Тези кораби отплават на Запад, но за никой от тях не идва вест, освен за последния. На този кораб плава Воронве, изпратен от Гондолин, който оцелява при корабокрушение и става водач и спътник на Туор в тяхното славно пътешествие до Потайния град.

Много по-късно Кирдан заявява на Гандалф, когато му дава Огнения пръстен: „А колкото до мен – моето сърце е с морето и ще остана да обитавам край сивите брегове, додето не опъне платна и последният кораб“. И тъй Кирдан се появява за последен път през последния ден от Третата епоха. Когато Елронд и Галадриел заедно с Билбо и Фродо наближават портите на Сивите заливи, където ги очаква Гандалф,

Кирдан Корабостроителя излезе да ги посрещне. Висок бе той, дългобрад, побелял и стар, само очите му грееха като звезди; изгледа ги, поклони се и рече: „Вече всичко е готово“. Сетне Кирдан ги поведе към Заливите и там бе закотвен бял кораб...

След като се сбогуват, отпътуващите се качват на борда:

платната се вдигнаха, вятърът повя и корабът бавно се плъзна по дългия сив залив; в ръцете на Фродо стъкленицата на Галадриел просветна и се загуби в мрака. А корабът излезе в открито Море и пое към Запада...

следвайки така пътя на Туор и Идрил от времето, когато наближавал краят на Първата епоха и те „отплавали към залеза и Запада и повече не се явили в предание или песен“.

*

Преданието за „Падането на Гондолин“ се разраства чрез множество мимолетни препратки към други истории, други места и други времена – към събития от миналото, които налагат действия и настроения в настоящето на легендата. Импулсът в подобни случаи да се предложи обяснение, или поне някакво просветление, е силен; но с оглед целта на книгата аз не изпъстрих текстовете със ситни цифрички, водещи към бележки. Целта ми бе да осигуря известна помощ от това естество във форми, които при желание могат да бъдат лесно пренебрегнати.

Най-напред въведох в Пролога цитат от „Митологичната скица“ на баща ми от 1926 г., за да осигуря, както казва той, картина на света от неговото начало до събитията, водещи в крайна сметка до основаването на Гондолин. Освен това в много случаи използвах Списъка на имената за твърдения, които са доста по-пълни, отколкото предполага името; и също така въведох след Списъка на имената множество отделни бележки по най-разнообразни теми, вариращи от създаването на Света до значението на името Еарендел и Пророчеството на Мандос.

Много проблематичен, разбира се, е подходът към промяната на имената или техните форми. И става още по-сложен, тъй като дадена форма в никакъв случай не е задължителен индикатор за съответната дата на съчиняване на текста, в който се появява. Баща ми правеше една и съща промяна по най-различни времена, когато забелязваше, че е необходима. Аз не съм се стремил към последователност в цялата книга – тоест нито твърдо налагах една форма навсякъде, нито следвах сляпо ръкописа при всеки един случай, а допусках тази промяна, която изглежда най-добре. Така например запазвам името Илмир, когато се употребява вместо Улмо, понеже това е редовно явление от езиков характер, но винаги използвам Торондор вместо Торндор, Крал на Орлите, тъй като баща ми явно възнамеряваше да го промени.

И накрая, подредих съдържанието на книгата по начин, различен от този в „Берен и Лутиен“. Текстовете на Преданието се появяват първо в последователност и почти без коментари. После следва справка за еволюцията на историята, с обсъждане на прискърбното решение на баща ми да изостави последната версия на Преданието в момента, когато Туор прекрачва последната порта на Гондолин.

Ще приключа, като повторя това, което написах преди почти четирийсет години.

Забележителен факт е, че единственото пълно описание, което баща ми някога е написал за пребиваването на Туор в Гондолин, неговия съюз с Идрил Келебриндал, раждането на Еарендел, предателството на Маеглин, опустошаването на града и пътя на бегълците – история, която беше централен елемент от неговите представи за Първата епоха – е разказът, съчинен в младите му години.

Гондолин и Нарготронд бяха създадени веднъж завинаги и не претърпяха промени. Те останаха мощни източници и образи – може би тъкмо защото никога не бяха преработени, а останаха непроменени, може би тъкмо защото бяха толкова мощни.

Макар че се канеше да преработи Гондолин, той така и не стигна пак до града – след като се изкачи по безкрайния склон на Орфалх Ехор и мина през дългата поредица от хералдически порти, той спря с Туор пред видението на Гондолин сред равнината, и вече никога не прекоси Тумладен.

Публикацията „като своя собствена история“ на третото и последното от Великите предания е повод да напиша няколко думи в чест на работата на Алън Лий, който илюстрира поред всяко едно от Преданията. Той внесе в тази задача дълбоко прозрение за вътрешната природа на сцената и събитието, което избираше от необятния простор на Древните дни.

По този начин той видя и показа в „Децата на Хурин“ как пленникът Хурин, прикован на каменен стол върху Тангородрим, слуша ужасното проклятие на Моргот. Видя и показа в „Берен и Лутиен“ как последните синове на Феанор седят неподвижни на конете си и гледат изгряващата нова звезда в небето на запад – това е Силмарилът, заради който са паднали толкова много жертви. А в „Падането на Гондолин“ той стоеше до Туор и заедно с него се смайваше при вида на Потайния град, към който бе пътувал толкова дълго.

И накрая, много съм благодарен на Крис Смит от „Харпър-Колинс“ за изключителната помощ, която ми оказа при основната подготовка на книгата, особено със своята стриктна прецизност, произтичаща от познанията му както на изискванията за публикуване, така и на естеството на книгата. Също и на моята съпруга Байли – без нейната непоколебима подкрепа през дългото време докато книгата беше в процес на създаване, тя никога нямаше да се появи. Бих искал да благодаря и на всички, които щедро ме ободриха с писма, когато изглеждаше, че „Берен и Лутиен“ ще е последната ми книга.

ИЛЮСТРАЦИИ

Туор свири на арфата си 19

Туор слиза в потайната река 32

Исфин и Еол 93

Езерото Митрим 95

Планините и морето 99

Орли летят над Пръстеновите планини 100

Делтата на река Сирион 107

Изваяна фигура на Глорфиндел на фона на

елфически кораби 120

Риан претърсва Хълма на погубените 121

Входът в дома на краля 167

Туор следва лебедите към Винямар 168

Гондолин сред снега 197

Дворецът на Ектелион 198

Елвинг посреща оцелелите от Гондолин 200

Хералдичният символ на Еарендел над морето 205

В края на книгата ще намерите карта и родословни дървета на Беоровия род и принцовете на Нолдорите. Те са взети от „Децата на Хурин“ с някои леки промени.

ПРОЛОГ

Ще започна тази книга, като се върна към цитата, който използвах за встъпление на „Берен и Лутиен“ – писмо, написано от баща ми през 1964 г., в което той казва, че написал „изцяло измислената“ легенда за „Падането на Гондолин“ по време на армейския отпуск по болест през 1917 г., последвана през същата година от първоначалния вариант на „Берен и Лутиен“.

Има известно съмнение относно годината, произтичащо от други препратки, направени от баща ми. В писмо от юни 1955 г. той пише „Падането на Гондолин (и раждането на Еарендил) беше написано в болница и през отпуска след като оцелях от Битката при Сома през 1916 г.“; а в писмо до У. Х. Одън от същата година той уточнява за „отпуск по болест в края на 1916 г.“. Най-ранното споменаване, за което знам, е в писмо до мен от 30 април 1944 г., изказващо съчувствие за преживяванията ми от онова време. „Най-напред започнах (казва той) да пиша Историята на Гномите в армейски бараки, претъпкани и изпълнени с шума на грамофони“. Това не прилича на отпуск по болест: но може би означава, че той е започнал писането преди да излезе в отпуск.

Много важно обаче в контекста на тази книга е онова, което той казва за „Падането на Гондолин“ в писмото си до У. Х. Одън от 1955 г. – то е „първата реална история на този въображаем свят“.

Подходът на баща ми към първоначалния текст на „Падането на Гондолин“ се различаваше от този към „Разказ за Тинувиел“, където той изтри първия ръкопис, написан с молив, и записа на негово място нов вариант. В този случай той наистина преработи задълбочено първата чернова на Преданието, но вместо да го изтрие, изписа преработения текст с мастило върху моливния оригинал, увеличавайки постепенно степента на промените. От пасажите, където основният текст е четлив, може да се види, че е следвал първия вариант доста плътно.

На тази основа майка ми направи чисто копие, удивително точно, като се имат предвид трудностите, които представлява сега този текст. Впоследствие баща ми направи много промени в това копие, като далеч не всички са от едно и също време. Тъй като нямам за цел в тази книга да задълбавам в текстовите усложнения, които почти неизменно придружават изследването на неговите произведения, привеждам тук текста на майка ми, включително и промените, направени в него.

В тази връзка обаче трябва да се спомене, че много от промените в оригиналния текст бяха направени преди баща ми през пролетта на 1920 г. да прочете Преданието в Есеистичния клуб на Ексетърския колеж в Оксфорд. В своите встъпителни и леко извинителни думи, обяснявайки защо е избрал тази творба вместо „есе“, той казва: „Разбира се, досега този текст не е виждал бял свят. От известно време в съзнанието ми расте (или по-скоро се изгражда) цялостен цикъл от събития в една Елфическа страна, породена от собственото ми въображение. Някои от епизодите са нахвърляни бегло. Това предание не е най-доброто от тях, но засега то е единственото, което изобщо бе преработено и което се осмелявам да прочета на глас, колкото и недостатъчна да е преработката“.

Оригиналното заглавие на преданието беше „Туор и Изгнаниците от Гондолин“, но баща ми винаги го наричаше „Падането на Гондолин“ и аз направих същото. В ръкописа заглавието е последвано от думите „което въвежда в Славната легенда за Еарендел“. На Самотния остров (за който вече говорих в „Берен и Лутиен“, стр. 29), разказвач на легендата е Малкото сърце (Илфиниол), син на Бронвег (Воронве), който играе важна роля в Преданието.

Според самата си същност това трето Велико предание от Древните дни изисква настъпилата огромна промяна в света на Боговете и елфите да води непосредствено към разказа за Падането на Гондолин – и наистина е част от него. Необходима е кратка справка за тези събития; и вместо да я напиша сам, мисля, че е по-добре да използвам концентрираното и характерно писание на баща ми. То се намира в „Оригиналния Силмарилион“ (или още „Митологична скица“), както той самият го наричаше, и може да бъде датирано към 1926 г., с някои по-късни корекции. Използвах тази творба в „Берен и Лутиен“ и отново я ползвам в тази книга като елемент от еволюцията на преданието за „Падането на Гондолин“; но тук то има целта да предостави кратко описание на историята преди появата на Гондолин – то има и предимството, че произхожда от много ранен период.

С оглед целта на включването му съм пропуснал пасажи, които тук не са от значение, и за по-ясно направих тук-там някои незначителни изменения. Текстът ми начева оттам, където започва и оригиналната „Скица“.

*

След изпращането на Деветте Валари да управляват света Моргот (Демон на Мрака) се вдига на бунт срещу владичеството на Манве, поваля лампите, издигнати за да огряват света, и потапя в морето остров Алмарен, където живеят Валарите (или боговете). Изгражда на Север подземна крепост-дворец. Валарите отстъпват към най-далечния Запад, ограничен от Външните морета и последната Стена, а на изток от чутовните Валинорски планини, които Боговете са построили. Те събират във Валинор всички светли и красиви неща и си изграждат дворци, градини и град, но Манве и неговата съпруга Варда имат чертози на най-високата планина (Таникветил), откъдето могат да виждат целия свят чак до мрачния Изток. Явана Палуриен засажда Двете дървета сред равнината на Валинор пред портите на град Валмар. Те израстват от нейните песни и едното има тъмнозелени листа със сребърен блясък отдолу и бели цветове като на вишна, от които се лее роса от сребърна светлина; другото има свежо зелени листа със златно по ръбовете като на бук и жълти цветове като висящите съцветия на жълта акация, които излъчват топлина и пламтящо сияние. Всяко дърво расте седем часа до пълното си великолепие и след това изчезва за седем; тъй че два пъти дневно настава време на по-мека светлина, когато всяко дърво е отслабнало и тяхната светлина се смесва.

Външните земи [Средната земя] тънат в мрак. Растежът на живота там спира, когато Моргот изгасява лампите. Има мрачни гори от тис, бор и бръшлян. Там Ороме ловува понякога, но на Север властват Моргот и неговите демонични изчадия (Балрози) и орките (Гоблини, наричани също Гламхот или народ на омразата). Гледайки тъмнината, Варда се трогва и като взима цялата сбрана светлина на Бялото дърво Силпион, сътворява звездите и ги разпръсква из небосклона.

При създаването на звездите се събуждат децата на Земята – Елдари (или елфи). Ороме открива тяхното обиталище край огряното от звезди езеро Куивиенен, Вода на Пробудата, далече на Изток. Той препуска към дома си във Валинор, изпълнен с възхита от тяхната красота, и разказва на Валарите, които си спомнят за своя дълг към Земята, тъй като са дошли там, знаейки, че тяхното задължение е да я управляват заради двата земни народа, които ще се появят, когато им дойде времето. Следва експедиция към крепостта на Север (Ангбанд, Железния ад), но тя се оказва твърде крепка, за да я унищожат. Все пак Моргот е взет в плен и изпратен в чертозите на Мандос, който живее в далечния Север на Валинор.

Елдалие (народът на елфите) е поканен във Валинор, за да не го погубят злите твари на Моргот, които все още витаят из мрака. Елдарите поемат на велик поход от Изтока, водени от Ороме на бял кон. Разделят се на три отряда, едните са под командването на Ингве и биват наречени Куенди (Светли елфи или елфи на Светлината), тези след тях се наричат Нолдоли (Гноми или Дълбоки елфи), а третите са назовани Телери (Морски елфи). Мнозина от тях се изгубват по пътя и бродят из горите на света; така се превръщат в различни племена на народа Илкоринди (елфи, които никога не са живели в Кор във Валинор). Най-прочут сред тях бил Тингол, който чул Мелиан и нейните славеи да пеят и от вълшебството им заспал за векове. Мелиан била една от божествените девици на Валара Лориен, която понякога се скитала из външния свят. Мелиан и Тингол станали кралица и крал на горските елфи в Дориат и заживели в чертог, наречен Хилядата пещери.

Другите елфи достигнали крайните брегове на Запада. В онези дни северните брегове се извивали все на запад, тъй че само тесен пролив ги делял от земята на Боговете, и този тесен пролив бил задръстен със скърцащ лед. Но там, където стигнали елфическите отряди, на запад се простирало необятно мрачно море.

Имало двама Валари на морето. Улмо (Илмир), най-могъщият от всички Валари след Манве, бил властелин на всички води, но често живеел във Валинор или във Външните морета. Осе и владетелката Уинен, чиито коси се разстилат из всички морета, обичали най-много моретата на света, що миели бреговете под Планините на Валинор. Улмо изтръгнал от корен полупотопения остров Алмарен, където най-напред били живели Валарите, и като качил на него Нолдолите и Куендите, които пристигнали най-напред, отнесъл ги към Валинор. Телерите живели известно време край морските брегове да го чакат и оттам иде обичта им към морето. Докато Улмо прехвърлял и тях, Осе от ревност и от любов към техните песни приковал острова към морското дъно далече в Залива на Вълшебствата, откъдето смътно се виждали Планините на Валинор. Нямало друга земя наблизо, затова го нарекли Самотния остров. Дълго живели Телерите там, та езикът им станал различен, и научили странна музика от Осе, който карал морските птици да пеят за тяхна наслада.

Боговете подслонили във Валинор останалите Елдари. Тъй като дори сред озарените от Дърветата градини на Валинор те копнеели да зърнат звездите, бил изсечен пролом в околните планини и там в една дълбока долина издигнали зеления хълм Кор. От Запад го огрявали Дърветата, на Изток гледал към Залива на Вълшебствата, Самотния остров и Сенчестите морета отвъд. Така част от благословената светлина на Валинор се процеждала до Външните земи [Средната земя] и падайки върху Самотния остров, помагала западните му брегове да обраснат с прекрасна зеленина.

На върха на Кор бил построен градът на елфите, наречен Тун. Куендите станали любимци на Манве и Варда, Нолдолите на Ауле (Ковача) и Мандос Мъдрия. Нолдолите открили безценните камъни и ги създавали в несметни количества, та запълнили с тях и Тун, и всички чертози на Боговете.

Най-велик в уменията и вълшебствата на Нолдолите бил Феанор, първородният син на Финве . Той сътворил три безценни камъка (Силмарили), в които вградил жив огън, съчетан от светлината на Двете дървета, и те греели със своя собствена светлина, а нечистите ръце изгаряли от тях.

Като гледали отдалече светлината на Валинор, Телерите се разкъсвали между желанието да се присъединят към своите сродници и да живеят край морето. Улмо ги научил на корабостроителски умения. Осе омекнал, дал им лебеди, и като впрегнали много лебеди в ладиите си, те отплавали към Валинор и заживели там по бреговете, откъдето можели да виждат светлината на Дърветата и да отидат във Валмар, ако желаят, но можели също да плават и да танцуват във водите, озарени от сиянието, което долитало покрай Кор. Другите Елдари им давали множество скъпоценни камъни, особено опали, диаманти и други бледи кристали, които се разпилявали по плажовете на Залива на Вълшебствата. Самите те измислили перлите. Техен главен град бил Лебедовия пристан на брега северно от прохода Кор.

Боговете били лукаво подлъгани от Моргот, който след като излежал седем епохи в тъмниците на Мандос в постепенно отслабващи мъки, застанал пред съвета на Боговете, когато му дошло времето. Той гледа с алчност и злоба Елдарите, които също седят там около коленете на Боговете, и жадува най-вече за безценните камъни. Прикрива омразата си и желанието за мъст. Отпускат му скромно обиталище във Валинор и след известно време може да се движи свободно, само Улмо предчувства зло, а силният Тулкас, който го е заловил предния път, го държи под око. Моргот помага на Елдарите в много дела, но бавно трови покоя им с лъжи.

Той намеква, че Боговете са ги довели във Валинор от завист, понеже се боят да не би прекрасните им умения, вълшебства и красота да станат прекомерно силни във външния свят. Куендите и Телерите не обръщат внимание, но Нолдолите, най-мъдри сред елфите, се поддават. Те започват понякога да роптаят срещу боговете и своите сродници; изпълнени са със суетна гордост заради уменията си.

Моргот раздухва най-силно пламъците в сърцето на Феанор, но през цялото време жадува за безсмъртните Силмарили, макар че Феанор е проклел навеки всекиго, бил той Бог, елф или отподире дошъл простосмъртен, който се докосне до тях. Моргот лъжовно казва на Феанор, че Финголфин и неговият син Фингон заговорничат да отнемат водачеството на Гномите от Феанор и синовете му и да си присвоят Силмарилите. Избухва свада между синовете на Финве. Феанор е призован пред Боговете и лъжите на Моргот са разкрити. Феанор е прокуден от Тун, а заедно с него тръгва Финве, който обича Феанор най-много от синовете си; придружават ги и мнозина Гноми. Те изграждат Съкровищница на север във Валинор, в хълмовете, близо до чертозите на Мандос. Финголфин управлява Гномите, останали в Тун. Тъй лъжите на Моргот привидно се сбъдват и горчивината, която е посял, продължава дори и след като словата му са опровергани.

Тулкас е пратен да окове отново Моргот, но той избягва през прохода Кор към тъмната област в подножието на Таникветил, наречена Арвалин, където е най-гъстата сянка в целия свят. Там открива Унголиант Мракотъкачката, която живее в дълбока пропаст сред планините и изсмуква всички светещи или блестящи неща, за да ги избълва отново, преобразени на мрежи от черна и задушлива тъма, мъгла и мрак. Заедно с нея Моргот крои планове за мъст. Само страховита награда би я накарала да се изправи срещу опасностите на Валинор или взора на Боговете. За да се предпази, тя изтъкава около себе си гъст мрак и се прехвърля с въжета от връх на връх, докато се изкатерва до най-високия връх на планините в южната част на Валинор (слабо охранявани поради височината и отдалечеността си от старата крепост на Моргот). Прави стълба, по която да се изкатери Моргот. Двамата се промъкват във Валинор. Моргот съсича Дърветата, а Унголиант изсмуква соковете им, бълвайки облаци от чернота. Дърветата бавно загиват от отровния меч и отровните устни на Унголиант.

Боговете се ужасяват от този здрач по пладне и черните изпарения, прииждащи на вълни по улиците на града. Те закъсняват. Дърветата умират, оплаквани от тях. Но Тулкас, Ороме и мнозина други препускат с конете си из мрака да дирят Моргот. Където минава Моргот, там коварната тъма е най-непрогледна заради мрежите на Унголиант. Гноми от Съкровищницата на Финве идват и съобщават, че паяк от тъмнина помага на Моргот. Видели са ги да се отправят на север. Преди да избяга, Моргот е спрял в Съкровищницата, убил Финве и мнозина от неговия народ и отнесъл Силмарилите и несметна плячка от най-прекрасните творения на елфите.

Междувременно с помощта на Унголиант Моргот избягва на север и пресича Пукащите ледове. Когато стигат до северните области на света, Унголиант го призовава да плати другата половина от нейното възнаграждение. Първата половина е сокът от Дърветата на Светлината. Сега тя настоява за половината от безценните камъни. Моргот ѝ ги отстъпва и тя ги поглъща. Станала е чудовищна, но той не желае да ѝ даде дял от Силмарилите. Тя го оплита в черна мрежа, но на помощ му се притичат Балрози с огнени бичове и пълчища орки; и Унголиант изчезва в най-далечния Юг.

Моргот се завръща в Ангбанд и силата му, както и броят на демоните и орките му, става неимоверна. Той изковава желязна корона и вгражда в нея Силмарилите, макар че ръцете му са изгорени от тях до черно и никога вече не ще се отърве от болката на изгарянето. Не оставя короната без надзор нито за миг и никога не напуска дълбоките зандани на своята крепост, управлявайки огромните си армии от подземния си престол.

Когато става ясно, че Моргот е избягал, Боговете се събират около мъртвите Дървета и дълго седят в тъмнината потресени и онемели, без да ги е грижа за каквото и да било. Денят, който Моргот избира за нападението си, е празничен в цял Валинор. На този ден върховните Валари и мнозина от елфите, особено Куендите, имали обичая да се изкачват по дългите лъкатушни пътеки в безкрайно шествие към чертозите на Манве върху Таникветил. Всички Куенди и някои от Нолдолите (които под управлението на Финголфин все още живеели в Тун) били отишли на Таникветил и пеели на най-високия връх, когато наблюдатели отдалече ги известили за помръкването на Дърветата. Повечето Нолдоли били в равнината, а Телерите на брега. Докато Дърветата умират, мъглите и тъмнината прииждат откъм морето през прохода Кор. Феанор призовава Гномите към Тун (което е бунт срещу повелята да бъде прокуден).

На площада на Кор около кулата Инг се сбира огромно множество, озарено от факли. Феанор се обръща към всички с яростна реч и макар че неговият гняв е срещу Моргот, словата му са отчасти плод на Морготовите лъжи. Той приканва Гномите да избягат в тъмнината, докато Боговете са потънали в скръб, да подирят свобода в света и да търсят Моргот, след като Валинор вече не е по-блажен от външния свят. Финголфин и Фингон се изказват против него. Събраните Гноми гласуват за бягство, а Финголфин и Фингон отстъпват: те не желаят да изоставят своя народ, но запазват властта си над половината от Нолдолите върху Тун.

Бягството започва. Телерите не се присъединяват. Гномите не могат да избягат без лодки и не смеят да прекосят Скърцащия лед. Те се опитват да завладеят лебедовите кораби в Лебедовия пристан и избухва сражение (първо между народите на Земята), в което падат убити много Телери, а ладиите им са похитени. Върху Гномите пада проклятие – занапред често да страдат от предателство и страх от предателство в собствения си род като наказание за пролятата кръв в Лебедовия пристан. Те отплават на север покрай бреговете на Валинор. Мандос изпраща вестоносец, който ги призовава от една висока скала, докато плават край нея, и ги предупреждава да се върнат, а когато отказват, изрича Пророчеството на Мандос за бъдещите им съдбини.

Гномите стигат до място, където моретата са по-тесни, и се подготвят за плаване. Докато лагеруват на брега, Феанор заедно със своите синове и роднини отплава внезапно, като взема всички кораби и коварно изоставя Финголфин на брега, слагайки тъй начало на проклятието от Лебедовия пристан. Веднага щом стъпват на суша в Изтока на света, те изгарят ладиите и народът на Финголфин вижда светлината в небето. Същата светлина предупреждава орките за тяхното идване.

Отрядът на Финголфин броди отчаян и без надежда. Водени от Финголфин, някои се връщат във Валинор, за да подирят прошка от Боговете. Фингон повежда основната група на Север през Скърцащия лед. Мнозина изчезват.

Сред поемите, с които се захваща баща ми през годините си в Университета в Лийдс (и по-специално „Балада за децата на Хурин“ в алитеративен стих) е „Бягството на Нолдолите от Валинор“. Тази поема, също в алитеративен стих, е изоставена след 150 реда. Със сигурност е написана в Лийдс през (най-вероятно според мен) 1925 г. – годината, в която е назначен за преподавател по англосаксонска литература в Оксфорд. Ще цитирам част от този поетичен фрагмент, започвайки от „огромното сборище на площада върху Кор“, където Феанор се впуска в „яростна реч“, описана по-горе в „Митологична скица“. Името Фин на редове 4 и 16 е Гномската форма на Финве, бащата на Феанор; Бредхил на ред 49 е Гномското име на Варда.

Сбрани, преброени по род и по име

Гномите стояли на площада дивен

навръх Кор-могила. Там крещял най-гръмко

с гняв синът на Фина. Нажежени факли

той държал високо и с ръце размахвал – 5

тез ръце, които майсторство таели,

и чиято тайна ни Гноми, ни люде

няма да постигнат в занаят магичен.

„Вижте! Меч злодейски покоси отца ми,

той изпи смъртта си пред портата здрава 10

на чертога крепък, где укрити в мрака

пазеха се Трите, чудо несравнимо,

що Гноми и елфи, и дори Валари

няма да повторят нивга на земята,

не ще ги изваят, не ще ги разпалят 15

с майсторство вълшебно; и синът на Фина

вече е безсилен, няма ги лъчите,

що вградил бе вътре, тъй реши съдбата.

Тъй възнагради се мъдростта безумна

на тез завистливи Богове-тирани, 20

що ни пазят тука да им пеем в клетка,

да творим безценни камъни вълшебни,

взора им да галим с красотата своя,

а пък те прахосват труд многовековен

и дори Моргота не могат опази 25

с размисли безплодни. Идвайте при мене

с храброст и надежда! Моя зов вий чуйте

за свободно бягство към места далечни!

На света горите са чертози дивни,

що лежат сред мрака в непробудна дрямка, 30

равнини безкрайни, брегове опасни,

още неогрени от луна и изгрев,

още непознали утринната свежест –

за нозете храбри те са по-прекрасни

от тия градини, обкръжени в сянка, 35

изпълнени с леност и със дни безплодни.

Да! Сияйни бяха с красота вълшебна

и сърцата наши дълго в плен държаха.

Ала туй отмина. Блясъкът помръкна.

Камъните дивни бяха похитени; 40

даже мойте Трите, триж благословени

глобуси кристални, от безсмъртен блясък

гордо озарени, пълни с живо чудо,

всички багри сбрали в буйния си пламък –

Моргот ги заграби в гнусната си крепост, 45

мойте Силмарили. Тук ви давам клетва,

клетва нерушима, та да ме обвърже,

в Тимбрентинг кълна се и в чертога вечен

на Бредхил Блажена, що живее в него –

нека тя ме чуе – ден и нощ ще диря 50

без покой и отдих по море и суша,

през гори вековни, планини самотни,

из мочури диви и снегове страшни,

дорде не намеря камъните дивни,

що съдбата пазят на всичките елфи 55

и лъча божествен още съхраняват“.

Стъпиха до него синове седмина,

Куруфин изкусни, Келегорм красиви,

Дамрод с Дириела и Крантир навъсен,

и Маглор могъщи с Маидрос високи 60

(сина първороден, чийто гняв пламтеше

още по-свирепо от тоз на баща му;

и когото участ чакаше жестока),

рипнаха със радост всички до баща си,

сплетоха ръцете и без да помислят, 65

дадоха след него клетва нерушима;

тя проля отпосле кървави морета,

армии погуби и до днес не свършва.

Разказ за

ПАДАНЕТО НА ГОНДОЛИН

И рече после Малкото сърце, син на Бронвег: „Знай тогаз, че Туор бил човек, що живял в много древни дни из онази земя на Севера, наречена Дор-ломин или Земя на сенките, и от всички Елдари най-добре я познават Нолдолите.

А народът, от който произхождал Туор, се скитал из гори и чукари, не знаел за морето и не пеел песни за него; но Туор не живеел с тях, а самотен край езеро, назовано Митрим, и ту ловувал в горите си, ту свирел по бреговете с грубоватата си арфа от дърво и мечи сухожилия. Носела се мълва за силата на простичките му песни, та мнозина идвали от близо и далече да го чуят как свири, ала Туор замлъквал и се уединявал на самотни места. Там той узнал какви ли не странни неща и опознал бродещите Нолдоли, които го научили на речта и познанията си; но не му било писано да живее завинаги в тези гори.

Разказват подир туй, че магията и съдбата го довели един ден до скалист отвор, през който потайна река извирала от Митрим. И Туор влязъл в тази пещера, дирейки да узнае тайните ѝ, ала водите на Митрим го довели до самата сърцевина на скалата и вече не можел да си намери пътя обратно към светлината. И това, казват, било по волята на Улмо, Властелин на водите, по чийто съвет Нолдолите сътворили този потаен проход.

Дошли тогаз Нолдолите при Туор и го повели по мрачни проходи под планините, додето отново не излязъл на светло и не видял, че реката се лее буйно в шеметно дълбока клисура с отвесни стени. Не желаел вече Туор да се върне, а да продължи напред, и реката го водела все на запад.

Слънцето се издигало зад гърба му и залязвало пред лицето му, и там, където водата се пенела сред купища канари или се леела във водопади, понякога над клисурата трепкали пъстри дъги, а привечер гладките ѝ стени сияели под залязващото слънце и затуй Туор я нарекъл Златния пролом или Клисурата с дъгоцветен свод, що на речта на Гномите звучи като Глорфалк или Крис Илбрантелот.

Три дни вървял тъй Туор, като пиел от водите на тайната река и се изхранвал с нейните риби; а те били обагрени в златно, сребристо и синьо и имали най-удивителни форми. Най-сетне клисурата се разширила и докато се разтваряла, склоновете ѝ станали по-ниски и по-полегати, а коритото на реката по-задръстено с големи камъни, по които водите се пенели и разбивали. Често сядал Туор да погледа кипналата вода и да послуша гласа ѝ, а след това ставал и се втурвал от камък на камък с песен на уста; а когато звездите изгрявали в тясната ивица небе над клисурата, карал ехото да приглася на звънката песен на арфата му.

Един ден, след дълго и изморително ходене, Туор чул в късната привечер вик и не можал да разбере що за създание го издава. Ту си казвал: „Това е магическа твар“, ту сам си възразявал: „Не, просто някое дребно зверче стене между скалите“, или пък му се струвало, че незнайна птица чурулика с нов за ушите му и странно печален глас – и понеже през цялото си скитане по Златния пролом не бил чувал нито една птица, звукът го зарадвал, макар и да бил тъй печален. На следващия ден в ранен утринен час той чул същия вик над главата си и като погледнал нагоре, съзрял три големи бели птици да летят из клисурата с мощни криле и да надават крясъци като онези, които бил чул сред здрача. А това били чайки, любимите птици на Осе.

В тази част на реката имало скални островчета сред течението, а покрай стените се трупали паднали канари, оградени с бял пясък, тъй че ставало все по-трудно да се върви, и след като търсил известно време, Туор най-сетне намерил място, където с много усилия успял да изкатери скалите. Тогава в лицето му лъхнал свеж вятър и той казал: „Това е много приятно, досущ като глътка вино“, ала не знаел, че наближава пределите на Великото море.

Докато вървял над водите, клисурата пак се стеснила и стените станали стръмни, тъй че той продължил по един скален корниз и стигнал до тесен пролом, изпълнен с грохот. Тогава Туор погледнал надолу и видял чудо на чудесата, защото изглеждало, че поток от буйни води изкачва теснината и се носи към извора срещу течението, ала водата, която слизала от далечния Митрим, напирала надолу и могъща водна стена се издигала почти до върха на канарата, увенчана с пяна и надиплена от ветровете. После водите от Митрим спаднали и прииждащият поток нахлул с грохот нагоре по канала, залял скалистите островчета и покрил с пяна белия пясък – тъй че Туор побягнал със страх, понеже не знаел що е морски прибой; но Айнурите вдъхнали в сърцето му мисълта да се изкатери веднага навън от теснината, инак щял да бъде залян от идващия прилив, а той бил свиреп заради западния вятър. Тъй Туор се озовал в неравна и гола местност, облъхнал го вятър, идващ откъм залез-слънце, а всички храсти и шубраци се привеждали накъм зората заради този напиращ вятър. И тук бродил известно време, докато стигнал до черните канари край морето и за пръв път видял океана и неговите вълни, и в този час слънцето потъвало отвъд ръба на Земята далече в морето, а той стоял навръх скалите с разперени ръце и могъщ копнеж изпълвал сърцето му. Някои казват, че той бил първият човек, който достигнал Морето, погледнал го и узнал какво желание носи; аз обаче не знам дали са прави.

Заживял по онези места, в малко заливче, закътано сред огромни черни скали и застлано с бял пясък, освен когато приливът го заливал отчасти със синя вода; и ни вълни, ни пяна покривали тая вода, освен по време на най-свирепите бури. Дълго живял той там в самота и бродел по брега, или обикалял скалите когато имало приливи и се чудел на езерцата и големите морски треви, влажните пещери и странните морски птици, които виждал и опознавал; но надигането и спадането на водата, както и гласът на вълните, винаги били за него най-голямото чудо и всеки път му се стрували нови и невъобразими.

Често бил плавал по спокойните води на Митрим, над които надалеч се разнасяли гласовете на патици или водни кокошки, в малка лодка с нос изваян като лебедова шия, ала я изгубил в деня, когато открил потайната река. По морската шир все още не смеел да тръгне, макар че сърцето му непрекъснато тръпнело от странен копнеж към нея, и в тихите вечери, когато слънцето залязвало отвъд ръба на морето, този копнеж се разпалвал в страстно желание.

Дърво имал от дънерите, които слизали по течението на тайната река; и добро дърво било то, защото Нолдолите го отсичали в горите на Дор-ломин и нарочно му го спускали по реката. Но той все още не строял нищо, освен малко жилище в закътано място край залива, който отпосле Елдарите наричали в преданията си Фаласкуил. С бавен и упорит труд го украсил с чудни дърворезби на зверове и дървета, цветя и птици, които познавал край водите на Митрим, и сред тях Лебедът винаги бил най-главен, защото Туор обичал този образ и оттогава го превърнал в знак за себе си, за своя род и народ. Останал там много дълго, докато самотата на пустинното море не навлязла в сърцето му, а тогаз, макар да бил самотник, закопнял за човешки глас. Така създал работа на Айнурите, понеже Улмо обичал Туор.

Една сутрин, докато оглеждал брега – а това било през сетния ден на лятото, – Туор видял три лебеда да летят високо и мощно откъм север. Досега не бил виждал такива птици по ония места, помислил ги за поличба и рекъл:

– Дълго копнееше сърцето ми да замине далеч от тук; ето! сега ще последвам тези лебеди.

И гледай ти – лебедите се спуснали във водата на залива му, трикратно описали кръг, сетне пак излетели и се понесли бавно на юг покрай крайбрежието, а Туор грабнал арфата и копието си и ги последвал.

Дълъг път изминал Туор този ден; и преди смрачаване стигнал до област, където отново се появили дървета, а земите, по които вървял сега, силно се различавали от онези покрай бреговете на Фаласкуил. Там Туор виждал само чутовни канари, осеяни с пещери и грамадни пукнатини, където избухвал прибоят, а от върховете на канарите започвали сурови каменисти равнини, разстлани мрачно към хоризонта, където син ръб далече на изток намеквал за отдалечени хълмове. Сега обаче видял дълъг полегат бряг и ивици пясък, а далечните хълмове идвали все по-близо до пределите на морето и мрачните им склонове били обгърнати с борове и ели, а в подножието им растели брези и прастари дъбове. От подножието на хълмовете свежи потоци се втурвали в тесни пропасти и тъй стигали до бреговете и солените вълни. А някои от тези пропасти не можели да се прескочат и често било много трудно да се върви по тези места, но Туор упорито крачел напред, понеже лебедите все тъй се носели пред него и ту внезапно почвали да кръжат, ту изведнъж се стрелвали напред, но никога не кацали на земята, и устремът на мощните им криле го насърчавал.

Разказват, че тъй вървял Туор напред много и много дни, а зимата се задавала от Севера малко по-бързо от него, понеже бил твърде уморен. Ала все пак, без да пострада от звяр или от лошото време, в ранна пролет стигнал до устието на реката. Там вече земите не били тъй северни, а по-благодатни, отколкото в края на Златния пролом, освен туй поради извивките на брега сега морето се простирало по-скоро на юг от него, отколкото на запад, както успял да разбере по слънцето и звездите; но той винаги се стараел морето да е откъм дясната му ръка.

Реката се спускала през просторна долина и по бреговете ѝ се разстилали тучни земи – треви и влажни ливади от едната страна, гористи склонове откъм другата; водите ѝ срещали морето лениво, без да се борят, както водите на Митрим на север. Дълги ивици суша се простирали като острови по течението, обрасли с тръстика и храсталаци, а по-близо до морето лежали пясъчни плитчини; и тия места били любими на такива множества птици, каквито Туор не бил срещал никъде дотогава. Техните песни, крясъци и ридания огласяли въздуха; и тук сред белите им криле Туор изгубил от поглед трите лебеда и повече не ги видял.

Тогава морето омръзнало на Туор за известно време, понеже тежка била умората от пътуването му. А туй не станало без замисъла на Улмо, и тази нощ Нолдолите дошли при него и той се събудил от сън. Воден от сините им фенери, той открил път покрай реката и тъй мощно закрачил навътре из равнината, че когато зората огряла небето откъм дясната му ръка – гледай ти! – морето и неговият глас оставали далече назад, а вятърът долитал отпред, тъй че из въздуха нямало и следа от морски полъх. Така скоро достигнал областта, наречена Арлисгион, тоест „мястото на тръстиките“, и тя е в онези земи, що са на юг от Дор-ломин, и от него ги делят Сенчестите планини, чиито разклонения се простират чак до морето.

От тия планини бликала онази река и вълшебно чисти и хладни били водите ѝ дори на онова място. А туй е най-прочутата река в преданията на Елдарите и Нолдолите, и на всички езици се нарича Сирион. Там Туор останал известно време, докато най-сетне, воден пак от копнежа си, тръгнал отново на път все по-навътре в оная област, с многодневни преходи покрай реката. Късната пролет все още не била довела лятото, когато стигнал до още по-прекрасни места. Там песента на малките птички звънтяла около него като вълшебна музика, защото няма на света птици, които да пеят като пойните птици в Земята на върбите; и точно до тази чудесна страна бил стигнал Туор. Там реката описвала широки завои с ниски брегове из обширна равнина, обрасла с най-нежна трева, много висока и ярко зелена; върби на неизброими години растели по нейното крайбрежие, а водната шир била осеяна с листата на водни лилии, чиито цветове все още не се разтваряли в началото на годината, но под върбите се надигали зелените мечове на перуниките, избуявали туфи острица и тръстиките се издигали в плътни редици. А по тия сенчести места обитавал нашепващ дух и заради неговия шепот привечер Туор не искал да си тръгне; а на разсъмване още по-малко желаел това заради прелестта на безбройните лютичета, и все се бавел.

Там видял първите пеперуди и се зарадвал на гледката; и казват, че всички пеперуди и целият техен род се раждали в долината на Върбовата земя. Сетне дошло лятото и времето на нощните пеперуди и топлите вечери и Туор се дивял на рояците мушици, на бръмченето на бръмбарите и жуженето на пчелите; и на всички тях дал свои собствени имена, и вплитал имената им в нови песни на старата си арфа; и тези песни били по-нежни от предишните.

Тогава Улмо се разтревожил да не би Туор да заживее завинаги там и великите неща от замисъла му да не се сбъднат. Затова вече не смеел да доверява напътствията на Туор единствено на Нолдолите, които му служели тайно и силно се колебаели поради страх от Мелко. А и не били силни против магията на онзи върбов край, понеже могъщо било неговото очарование.

И виж! – възседнал Улмо своята колесница пред портите на двореца си под спокойните води на Външното море; нарвал и морски лъв теглели колесницата, и тя имала форма на кит; и сред тръбните звуци на огромни раковини той се понесъл вихрено от Улмонан. Тъй голяма била бързината му, че за дни, а не за безброй години, както би си помислил някой, стигнал до устието на реката. По-нагоре колесницата не можела да пътува, без да навреди на водите и бреговете; затуй Улмо, понеже обичал всички реки, а тази повече от останалите, продължил пеш, облечен до кръста с ризница като люспите на сини и сребърни риби; а косата му била синкаво-сребърна и брадата му чак до нозете имала същия цвят, и не носел нито шлем, нито корона. Под ризницата се спускали диплите на дългата му туника в искрящо зелено, и от какво била изтъкана не е известно, но който се вглеждал в дълбините на изящните ѝ цветове, сякаш съзирал неуловимия трепет на дълбоки води, прошарени с потайните светлинки на фосфоресциращи риби, които живеят в бездната. Препасан бил с наниз от огромни бисери, а на нозете си носел тежки обувки от камък.

Носел и своя славен музикален инструмент; и странно изглеждал той, понеже бил направен от множество дълги усукани и продупчени раковини. Като ги надувал и играел по тях с дългите си пръсти, той сътворявал мелодии с магия по-мощна от всякоя друга, що някога музиканти са извличали от арфа и лютня, лира и флейта, или други струнни инструменти. И като се изкачил по реката, седнал сред тръстиките в полумрака и засвирил на инструмента си от раковини; а това било близо до онези места, където се бавел Туор. Вслушал се Туор и занемял. Стоял, нагазил до колене в тревата, и вече не чувал нито жуженето на насекоми, нито шепота на крайбрежните струи, и ароматът на цветя не навлизал в ноздрите му; а чувал шума на вълните и стенанията на морски птици, и душата му зажадняла за скалисти места и каменни первази с мирис на риба, за плясъка на гмуркащите се корморани и местата, където морето с мощен рев се впива в черните канари.

Тогава Улмо станал и му заговорил и от страх той едва не умрял, понеже безпределно дълбок е гласът на Улмо – тъй дълбок, както очите му са по-дълбоки от всичко. И рекъл Улмо:

– O, Туор със самотното сърце, не искам да живееш завинаги в тия прекрасни места на потоци и птици; не ми се ще и да те водя през тази дивна земя, ала тъй трябва да бъде. Тръгвай сега по пътя, що ти е отреден, и не се бави, понеже далеч оттук са положени съдбините ти. Трябва сега да дириш града на народа, наречен Гондотлими или обитатели на камъка, а Нолдолите ще те придружават тайно, за да те пазят от съгледвачите на Мелко. Думи ще вложа там в устата ти, и там ще живееш задълго. Но може би животът ти ще се върне отново към могъщите води; и сигурно ще се роди от теб дете, и никой на този свят не ще знае повече от него за безпределните дълбини, били те морски или на небесния свод.