Набелязаните

1.

Ако някой изобщо го беше попитал, Джери Дермот щеше да се закълне с ръка на сърцето, че никога в живота си не е причинявал съзнателно зло никому и следователно не заслужава да умре. Не че това го спаси.

Времето бе средата на март, а мястото – Бойзи, Айдахо, и зимата неохотно отпускаше прегръдката си. Но по върховете около столицата на щата все още имаше сняг, а вятърът, който се спускаше от тези върхове, все още щипеше. Пешеходците по улиците се гушеха в топли палта. Щатският сенатор излезе от сградата на съда на Джеферсън Стрийт номер 700.

Излезе от централния вход на Капитола и заслиза по стъпалата към улицата, където бе паркирана колата му, готова за тръгване. Кимна по обичайния за него доброжелателен начин на полицая на пост при стъпалата до вратата с колоните и забеляза, че Джо, верният

му шофьор от години, заобикаля лимузината, за да от­во­ри задната врата. Изобщо не обърна внимание на сгушената фигура, която се надигна от скамейката на тротоара и тръгна към него.

Човекът беше с дълго тъмно разкопчано отпред палто, но го притискаше затворено около тялото си с ръце в джобовете. На главата му имаше някаква прилепнала по черепа му шапчица и единственото странно нещо в него, ако някой се беше загледал – не че имаше такъв човек, – бе, че под палтото не се виждаха обути в джинси крака, а някаква бяла роба. По-късно щеше да се установи, че това е арабска дишдаша.

Джери Дермот почти беше стигнал до отворената врата на колата, когато нечий глас го извика: „Конгресмен...!“. Той се обърна. И последното, което видя на този свят, бе мургаво лице с втренчени очи, някак изпразнени от поглед, сякаш гледаха някого далеч оттук. Палтото се разтвори и под него се показаха цевите на рязана ловджийска пушка.

По-късно полицията щеше да установи, че от двете цеви е било стреляно едновременно и че патроните са били пълни с едрокалибрени сачми, а не със ситната разновидност за лов на птици. Обхватът бе около три метра.

Късите рязани цеви означават голямо разсейване. Някои от сачмите прелетяха от двете страни на конгресмена, но повечето го улучиха и той се завъртя и залитна назад. Той, разбира се, носеше пистолет под сакото си, но вдигна ръце пред лицето си и така и не го използва.

Полицаят на стъпалата видя всичко, извади револвера си и хукна надолу по стълбището. Нападателят вдигна ръце във въздуха – дясната продължаваше да стиска ловджийската пушка – и закрещя нещо. Полицаят не беше сигурен дали е стреляно и с втората цев, затова стреля трикратно. От шест метра разстояние беше просто невъзможно да пропусне.

Трите куршума улучиха крещящия в центъра на гръдния кош, отхвърлиха го назад и той се удари в лимузината, отскочи от нея, падна по очи и умря с лице в канавката. Между колоните на входа изникнаха някакви хора, видяха двете паднали тела, гледащия невярващо окървавените си ръце шофьор и изправения над нападателя полицай, който продължаваше да стиска уставно револвера с две ръце, насочил дулото надолу. После хората изтичаха обратно вътре, за да повикат помощ.

Двата трупа бяха откарани в градската морга, а Джо бе закаран в болницата, за да извадят трите забити в лицето му сачми. Конгресменът беше мъртъв, с гръден кош на решето от двайсетте метални топчета, пронизали сърцето и дробовете му. Мъртъв беше и неговият убиец.

Последният, проснат чисто гол на плочата в моргата, не издаваше с нищо самоличността си. В дрехите му не бяха открити лични документи, а най-странното бе пълното отсъствие на телесно окосмяване, с изключение на брадата му. Но публикуването на снимката му във вечерните вестници доведе до обаждането на двама информатори: декана на колеж в покрайнините на града, който идентифицира студент от йордански произход, и хазайката на пансион, която разпозна един от наемателите си.

Детективите, които претърсиха жилището на атентатора, иззеха лаптоп и много книги на арабски. Компютърът беше предаден в лабораторията на полицията и разкри нещо, което никой в централата на полицията в Бойзи не беше виждал през живота си. На твърдия диск бе записан цикъл лекции или проповеди, изнесени от маскиран човек, втренчил в екрана пламтящия си поглед и говорещ на безукорен английски.

Посланието бе просто и брутално. Истинският вярващ трябва да се подложи на изпитанието да премине от ереста към мюсюлманската истина. Той трябва, без да се доверява никому, да приеме в душата си джихада и да стане истински и предан войник на Аллах. След това трябва да открие видна личност, служеща на Сатаната, да я прати в ада, а на свой ред да се възнесе завинаги в рая на Аллах. Имаше десетки подобни лекции, всичките с едно и също послание.

Полицията предаде веществените доказателства на офиса на ФБР в Бойзи, а оттам на свой ред ги изпратиха в сградата „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон, окръг Колумбия. В националната щабквартира на Бюрото никой не се изненада. Там вече знаеха за Проповедника.

1968

Госпожа Люси Карсън получи контракции на 8 ноем­ври и веднага беше закарана в родилното отделение на Военноморската болница в Камп Пендълтън, Калифорния, където бяха командировани тя и съпругът й. Два дни по-късно се роди първият й и както щеше да се окаже – последен син.

Кръстиха го Кристофър на дядо му по бащина линия, но понеже този старши офицер от американската флота винаги бе наричан Крис, за избягване на недоразуменията започнаха да казват на бебето Кит, като всяка връзка с някогашния трапер беше напълно случайна.

Игра на случайността бе и рождената дата – 10 ноем­ври, рожденият ден на американската морска пехота през 1775 година.

По това време капитан Алвин Карсън бе във Виетнам, където се водеше жестока война, която щеше да продължи още цели пет години. Но срокът на неговата служба наближаваше края си, затова му бе разрешено да се прибере у дома за Коледа, за да се събере с жена си и двете си дъщери и да вземе в ръце първородния си син.

Върна се да дослужи във Виетнам след Нова година и се прибра окончателно през 1970 в разпрострялата се във всички посоки база на морската пехота в Пендълтън. Повече не го командироваха никъде, поради което остана в Пендълтън за три години и видя сина си да израства от бебе в момченце на четири и половина годинки.

Тук, далече от градската джунгла, семейството водеше обичайния гарнизонен живот и дните им протичаха между жилището им, офиса на Алвин, местния клуб, военния магазин и църквата на базата. Алвин научи сина си да плува в басейна Дел Мар. Понякога се сещаше за онези пендълтънски години като за най-безгрижните в живота му.

През 1973 година го откомандироваха „семейно“ в Куонтико, непосредствено до Вашингтон, окръг Колумбия. По онова време Куонтико не представляваше нищо повече от огромна пустош, царство на комари и кърлежи, където едно малко момче може да гони на воля из горите катерици и еноти.

Семейство Карсън беше все още в базата, когато Хенри Кисинджър и северновиетнамецът Ле Дук Тхо се срещнаха край Париж, за да изковат споразумението, довело до официалния край на продължилото цяло десетилетия клане, наричано днес Виетнамска война.

Станалият вече майор Карсън се върна за трети мандат във Виетнам, където заплахата не само не бе отпаднала, а точно напротив, беше се увеличила, понеже северновиетнамската армия се готвеше да наруши Парижкото споразумение и да нахлуе на юг. Но бе репатриран своевременно, точно преди възцаряването на тоталния хаос, от покрива на посолството, за да се качи на буквално последния самолет, който щеше да излети от летището.

През онези години синът му Кит израсна през нормалните етапи на всяко американско хлапе – бейзбол в Малката лига с бойскаутите и в училище. През лятото на 1976 майор Карсън и семейството му бяха прехвърлени в трета гигантска база на морската пехота – Камп Леджън в Северна Каролина.

Майор Карсън работеше като помощник-командир в щабквартирата на 8-и батальон на улица С, а живееше със съпругата си и трите им деца в големия квартал за семейните офицери. Дотогава още не бяха отваряли дума какъв ще стане малкият им син, като порасне. Кит беше роден в лоното на две семейства – Карсънови и Пехотата. Подразбираше се, че ще последва дядо си и баща си в школата за офицери и ще облече униформата.

От 1978 до 1981 майор Карсън бе изпратен в отдавна отлаганата командировка на море в Норфък, голямата база на флотата и морската пехота откъм южната страна на залива Чесапийк, Северна Вирджиния. Семейството живееше в базата, а майорът излизаше в морето като командир на морската пехота на самолетоносача „Нимиц“ – гордостта на флотилията. От борда му той стана свидетел на фиаското на операция „Орлов нокът“, известна и като „Пустиня едно“ – отчаян опит да се спасят американските дипломати, държани като заложници в Техеран от „студенти“, предани на аятолах Хомейни.

Майор Карсън стоя на мостика на „Нимиц“ с мощен бинокъл в ръце и видя с очите си осемте огромни хеликоптера „Сий Сталиън“ да се отдалечават с оглушителен рев към крайбрежието, за да окажат подкрепа на зелените барети и рейнджърите, които трябваше да освободят заложниците и да ги докарат в безопасност на самолетоносача.

А след това ги видя да се връщат в плачевно състоя­ние. Първо двата, които се повредиха над иранския бряг, защото нямаха пясъчни филтри, а бяха попаднали в прашна буря. После другите, пренасящи ранените, защото един от хеликоптерите се бе блъснал в предното стъкло на самолет „Херкулес“, което бе довело до избухването на огнено кълбо. До края на дните му този спомен и некадърното планиране на операцията му носеха само горчивина.

От лятото на 1981 до 1984 Алвин Карсън, вече подполковник, беше разпределен със семейството си в Лондон като военноморски аташе към посолството на Гроувнър Скуеър. Кит постъпи в американското училище в Сейнт Джонс Уд. По-късно момчето щеше да си спомня с умиление за трите си лондонски години. Беше времето на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън и забележителното им партньорство.

Фолкландските острови бяха окупирани и пак освободени. Седмица преди английските десантчици да влязат в Порт Стенли, Роналд Рейгън направи официално посещение в Лондон. Чарли Прайс стана посланик и се превърна в най-популярния американец в града. Последва низ от приеми и балове. Семейство Карсън бе представено на кралица Елизабет при посещението й в посолството. Четиринайсетгодишният Кит Карсън се влюби за първи път. А баща му отбеляза двайсетгодишен юбилей на служба в пехотата.

Подполковник Карсън бе повишен в командир на 2-ри батальон на 3-ти полк на морската пехота и семейството замина за Канеохи Бей на Хаваите, където климатът нямаше нищо общо с този в Лондон. За подрастващия тийнейджър настана време на сърфиране, леководолазен спорт, гмуркане, риболов и повече от активен интерес към момичетата.

На шестнайсет Кит вече бе истински атлет, а училищните му бележки подсказваха, че има много бърз мозък. След година баща му беше повишен в щабен офицер и върнат на континента, а Кит Карсън стана скаут орел и влезе като първокурсник в школата за извънвойскова подготовка на офицери от запаса. Направеното преди много години предположение бе на път да се сбъдне: той бе поел по пътя на баща си и започваше развитие като офицер от морската пехота.

Дойде време и за висше образование. Кит постъпи в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния, където остана на пансион за четири години и следва история и химия. Междувременно имаше три дълги летни ваканции, посветени на парашутни скокове, плаване с акваланг и кандидатофицерската школа в Куонтико.

Завърши през пролетта на 1989, когато беше на двайсет, и получи едновременно дипломата си и първата си нашивка като младши лейтенант в морската пехота. Баща му – вече генерал-майор – и майка му, готови да се пръснат от гордост, присъстваха на церемонията.

Първото му назначение бе в Учебно-подготвителната школа на корпуса на морската пехота и продължи до Коледа. Последва Школата за пехотни офицери до март 1990, която завърши като почетен випускник. Дойде ред на Школата за рейнджъри във Форт Бенинг, Джорджия, а с рейнджърското звание дойде и изпращането му в Туентинайн Палмс, Калифорния.

Тук постъпи в Въздушно-пехотния център за бойна подготовка, известен като Пъновете, след което бе командирован в 1-ви батальон на 7-и полк в същата база. И тогава, на 2 август 1990, един човек на име Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт. Американската морска пехота отново тръгна на война и младши лейтенант Кит Карсън замина с останалите.