В Дворците на Слънцето

Наведе се и издуха дима в плетеницата на кошницата. Изчака малко, вдигна капака, бръкна вътре и извади малко по-малка кошница, която се събираше като матрьошка в по-голямата. Нейната плетеница бе по-рехава и можех да видя някакво движение и нещо бяло и сърцевидно да виси в нея. Ко я остави на пода и вдигна наполовина капака й с дясната си ръка. Бялото нещо се оказа гнездо на малък рой ципокрили оси. По-бързо, отколкото можех да проследя с поглед, Ко бръкна с лявата си ръка и сграбчи една златистозелена оса с дългите черни нокти на палеца и шестия си пръст. Постави я в центъра на малка чинийка. Осата бе дълга поне пет сантиметра, с издуто коремче и издължен яйцеклад. Крилцата й бяха отрязани. Очите й бяха големи и изпъкнали. Левият палец на Ко се спусна от небето и прикова осата върху чинийката между гърдите и коремчето. Макар да бе замаяна от дима, осата се размърда, за да се изплъзне, но крачетата й безрезултатно се плъзгаха по гладката повърхност. Ко използва двата първи нокътя на дясната си ръка като ножица и отряза главата на осата. Тя се загърчи, конвулсивно отваряше и затваряше мандибулите си. Ко хвана жилото и яйцеклада и ги изтръгна от коремчето на бедното насекомо. Заедно с тях се откъсна пълната торбичка за отровата, две ясно различими яйца, като мъниста, няколко жълти косъмчета и парченца хитин. Ко остави лепкавите отпадъци на ръба на чинийката, после, все още държейки коремчето с лявата си ръка, откъсна едно от шестте все още мърдащи крачета – предното дясно, струва ми се, – и го пусна във втора малка чинийка. После избута чинийката към мен.

Вдигна борещото се петкрако насекомо, лапна го, сдъвка два пъти и го глътна.

Поколебах се.

Хайде, Джед, казах си. Не бъди женчо. Взех шестото краче и го завъртях глупаво между пръстите си, сякаш можеше да скочи и да се забоде в окото ми. Ох... лапнах го. Все още конвулсивно потръпваше върху езика ми. Сдъвках го и го глътнах колкото можах по-бързо. Ко ми подаде пурата, за да го преглътна по-лесно. Вдишах дълбоко. Димът беше малко сух и странно щипещ, но не гаден. Не знаех какво да правя с него, затова го задържах в гърдите си. Джуджето се върна и нареди разни кошнички, гърненца и малки чинийки от двете страни на огнището, сякаш се готвехме за следобеден чай. Аз обаче вече имах усещането, че устата ми е по-голяма от главата.

Ко каза:

– Сега ще предположим, че играя тук Голямата игра,

пред теб, който си до мен.

Ще ме предадеш ли на вражеските домове?

Ще ме назовеш ли пред чужденци?

Ще преразкажеш ли навън онова, което се случва сега

в нашата цитадела,

тук в нефритената ни планина, тук под слънцето,

в сърцето на страната?

Ще бърбориш ли навън, по стотиците площади?

Ще разрежеш ли на две покритата ми с вени книга

под слънцето, на дневна светлина?

Отговорих й задавено, с език дебел и бавен като охлюв:

– Как бих продължил да кръвопускам,

ако някога повторя тайна?

Тогава моите хора никога няма да ме наричат

син на Дома на Харпиите,

чавките ще ми се надсмиват, стършелите ще ме жилят

по двете устни, двата ми клепача,

броненосците ще ближат черепа ми

из дюните, в пустошта,

далеч от планинската пещера над морския кратер

под черупката на небето.

Как беше – запитах се, – хареса ли ти? Или искаш да го чуеш и на латински?

Ко бавно жестикулира „Разбрано“. Видях тъмната й ръка да се спуска към бедрото й. Изглеждаше, че пада... и пада... и пада... без да стига до никъде, а после сякаш спря да пада и увисна във въздуха. Странно, помислих си. Погледнах към „часовника“ или по-скоро започнах да поглеждам натам, но на очите ми им трябваше време да се насочат накъдето исках. Аха, отново ефектът със спиране на времето на Стария кормчия, сетих се. Само че беше много по-хронолитичен от миналия път... аха, ето. Погледът ми най-сетне намери топката от благовония... изглеждаше изгоряла наполовина, но не я виждах добре, защото джуджето беше провесило над нея парче тензух или нещо подобно... о, не, това беше само струйка дим, която не помръдваше – или заради наркотика изглеждаше, че не помръдва. Чух жената пингвин да шепне нещо. Обърнах мъченически бавно погледа си към Ко. Усещах очите си като гранитни сфери, въртящи се в намаслените ми очни кухини. Ко ми направи с ръка знак „чакане“ – същия, който кланът Харпия използва при лов или нападение, когато се очаква всички да замръзнат по местата си.

Някой отвън изсвири и джуджето тръгна към вратата. Между крачките й сякаш минаваха минути. Ко се изправи. Беше като бавно изтръгване на планина от прегръдката на тектоничната плоча под нея. Обърна се към мен и нагласи шала си по начин, изразяващ по-добро отношение. Уау... Изведнъж ми се стори значително по-висока, по-висока дори от мен, искам да кажа от мен в сегашното ми тяло, а Чакал си беше едър мъж. Непохватно извъртях глава, за да я наблюдавам. Изглеждаше слабичка. Вярно, че повечето суматори на слънца са слаби, но тя беше с подчертано крехко телосложение. Направи четири крачки към центъра на стаята и се отпусна на колене с лице към вратата зад мен. Не си падам особено по балета, но преди много време бях гледал Рудолф Нуреев в „Следобеда на един фавн“ и във всичките му движения имаше подчертана високомерност, а всеки негов пръст крещеше: „Аз съм най-страхотният, а вие сте най-низшите нищожества“. В този момент г-жа Ко излъчваше същото. Само че в тази обстановка това не бе толкова потискащо.

Извърнах се на сто и осемдесет градуса. В малкия отвор на вратата се появиха глава и рамене, които първо се спуснаха надолу, а после се вдигнаха нагоре, докато човекът се изправяше. Зениците ми се напрегнаха и постепенно, като мъглявина в голям телескоп, той изплува на фокус. Беше висок. Носеше тънък тъмен шал. Косата му бе свободна като на наком, а кожата му бе натрита с пепел. Не можех да различа племенните му белези, но миришеше на котка или по-скоро се бе напръскал с котешка билка, която използваха нископоставените ишиански Оцелоти. Значи беше от другата страна – от династията на Пумите, – но самият той не беше „котка“. Вероятно бе от сроден клан, който работеше за Пумите. Мъжът изрецитира с шепнещ глас нещо неразбираемо и Ко му отговори на същия език. Не ви разбирам, изкрещях наум, говорете нормално. Той пристъпи напред – пет бавни къси крачки. Ко не помръдна.

Нещо в сцената не ми харесваше. Откровено казано, плашеше ме до смърт. Пумата затърси нещо на кръста си. Няма начин, копеле, помислих си. Но той извади малка кесия, развърза я, бръкна и извади нещо от нея.

Ко се наведе напред и отвори уста. Пумата сложи нещо върху езика й. Тя затвори уста, отдръпна се и задъвка.

Стреснах, се, което, изглежда, бе остатък от дните ми преди да стана католик. Така ли даваха тук причастие? Замижи, отвори уста и го сдъвчи, а? Малката ми детска мечта. Усещах, че се задавям.

Имаше нещо мъчително в това да я гледам как извършва това абсолютно обикновено, чисто човешко действие – яденето. По нещо си личеше, че го е правила хиляди пъти. Изведнъж ми заприлича на нормално човешко създание, на най-обикновено момиче. Малко шантаво може би.

Пумата се наведе напред да я види как преглъща. Джуджето му подаде чаша вода, предполагам топла, и той я поднесе на Ко. Тя я взе с шала си, като ръкавица, изпи я и му я върна. Той надникна в чашата, после я погледна. Тя отвори устата си широко. Мъжът огледа устата й и разпери ръце, за да покаже, че е удовлетворен. Всичко това ми се стори малко унизително за Ко, защото беше като да й дават успокоително в затвора. Пумата извади друго нещо от друга кесия. Жената пингвин протегна поднос и той го сложи в средата му. Беше малка статуетка на Ко с боядисано лице. Може би бе същата, която Ко бе дала на джуджето преди малко. Жената пингвин изпя неразбираема реч на същия древен език.

Пумата прошепна явно задължителния отговор, клекна и излезе заднеш­ком през тунела. Жената пингвин го последва.

Значи така го правеха. Ко и другите Паяци кръстоносци нямаха пряк достъп до компонентите на наркотиците за Играта. Това беше като шифър с двоен ключ – пълният ефект се получаваше след приемането на две различни вещества. При това главните суматори на Дома на Утринната слава знаеха как да правят едното, а суматорите на Дома на Лястовичата опашка знаеха как да правят другото и нито един от двата клана не бе успял да се добере до тайната на другия през стотиците години след като някой незнаен гений бе измислил и въвел тази система.

Е, Джед, трябваше да се сетиш. Нищо чудно, че градът бе запазил стабилността си толкова дълго. Защо, защо не се бях сетил, че има нещо такова?

По дяволите, това значително усложняваше нещата.

Пълно объркване. Усещах как ноктите ми пробиват кожата на дланите ми. Отпусни се, заповядах си. Успокой се. Истинската сила е в това да виждаш във всеки финал следващата стартова линия. Дишай!

Ко не помръдваше. Не помръдвах и аз. Клепачите ми се спуснаха като падащ здрач и след дълга нощ се повдигнаха като зората. Цареше тишина с изключение на шума, идещ през тунела зад вратата. И тогава се разнесе звук като гукане на гълъб. Ко стана, отиде до мрежата, промуши се през нея, наведе се над мен – още не бях успял да се върна на мястото си, – сграбчи ме за косата, но не за опашката ми, която беше фалшива, разбира се, а за перчема... и ме целуна, вкара езика си в устата ми, завъртя го в нея, олиза вътрешната страна на бузите ми, небцето ми, изпилените ми зъби и старите белези отвътре на устните ми, надолу... чак до сливиците ми, навсякъде, всичко...