Рет и Скарлет
Доналд Макейг
Откъс
Рет и Скарлет
Доналд Макейг
За Пол Х. Андерсън,
предан довереник
Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта покрива множество грехове.*
1 Петър 4:8
* Библия, превод от 1940 година – Б. пр.
Първа част
Предвоенните години
Първа глава
Дуел
Час преди зазоряване, дванайсет години преди началото на войната, през низините на Каролина се носеше закрита карета. Пътят покрай река Ашли беше мастилено черен и единствено страничните фенери на каретата разпръсваха мътна светлина. Мъглата нахлуваше на валма през отворените прозорци и полепваше на влажни петна по страните и ръцете на пътниците.
- Рет Бътлър, дано дяволите да отнесат грешната ти душа! – Джон Хейнс се отпусна на седалката.
- Както кажеш, Джон. – Бътлър повдигна капака над главите им и попита кочияша: - Наближаваме ли? Не ми се иска да карам господата да чакат.
- По главния път сме вече, господарю Рет. – Макар Херкулес да тренираше конете при бащата на Бътлър и да беше най-високопоставеният слуга в Браутън, той бе настоя да закара младежите.
Рет го беше предупредил:
- Ако разбере, че си ми помагал, Лангстън ще се ядоса.
Херкулес бе изтръпнал.
- Господарю Рет, знам те от дете. То аз, Херкулес, съм те качил на първия кон. Вие с господин Хейнс вържете конете отзад. Довечера аз ще карам талигата.
Закръглените бузи на Джон Хейнс никак не отиваха на неестествено решителната му брадичка. Стиснатите устни издаваха недоволството му.
Рет подхвърли:
- Обичам тези блата. Мътните го взели, никога не съм искал да отглеждам ориз. Лангстън не спира да приказва за сортове ориз и как да държим изкъсо негрите, но нито не продумва за реката, нито мечтае, нито нищо. – Наведе се към приятеля си с блеснали очи. - Аз обичам да се нося по течението в мъглата, като насочвам лодката с гребло. Веднъж, рано сутринта, изненадах една карета* – носеше се от другата страна на реката и се наслаждаваше на всяка минута. Джон, я кажи, ти виждал ли си костенурка да се усмихва?
* Карета – вид морска костенурка, която достига до сто сантиметра дължина – Б. пр.
А колко пъти съм се опитвал да се промъкна покрай заспала змиешийка, без да я събудя. Само че пустата змиевидна глава се стрелва изпод крилото, облещила очи, дори не е замаяна от съня, а пък е бърза проклетията... – Рет щракна с пръсти - ...и докато се усетиш, се е гмурнала. Затова пък водните кокошки съвсем не са толкова предпазливи. Навляза ли в завоя, цялото ято се вдига във въздуха. Ти представяш ли си да летиш в такава мъгла?
- Въображението ти нещо много се отнесе – отбеляза приятелят му.
- Знаеш ли, Джон, често съм се питал защо си толкова предпазлив. За каква велика цел се пазиш чак толкова?
Джон Хейнс изтри очила с влажната кърпичка и ги замаза.
- Всеки друг ден щях да се почувствам поласкан от интереса ти.
- Мътните го взели, Джон. Много се извинявам. Нервите ми са се опънали. Барутът ни сух ли е?
Хейнс докосна лъскавата махагонова кутия в скута си.
- Лично се погрижих да го завия, за да не попадне върху него влага и да се отложи.
- Чуваш ли козодоя?
Над отсеченото чаткане на конските копита, проскърцването на кожените хамути и подсвиркването на козодоя се чуваха виковете на Херкулес:
- Давайте, негодници, давайте.
Козодой значи... Джон се опита да си припомни какво беше чул за Шад Уотлинг и някакъв козодой?
- Поживях си добре – подметна Рет Бътлър.
Джон Хейнс премълча, тъй като бе убеден, че в живота на приятеля му цареше невъобразим хаос.
- Имах добри моменти, добри приятели, любимата ми малка сестричка Роузмари...
- Какво Роузмари, Рет? Какво ще стане с нея, ако те няма теб?
- Не ми задавай такива въпроси! – Рет се извърна към черния прозорец. – Мътните го взели. Ти какво би направил на мое място?
Джон Хейнс бе готов да се сопне, че никога не би се озовал в подобно положение, но премълча отново, макар това да беше самата истина.
Гъстата черна коса на Рет беше зализана назад и откриваше челото му. Рединготът му беше обточен с червен копринен жакард, а подхвърлената на седалката до него шапка бе от боброва кожа. Джон не познаваше по-жизнен див човек, по-несдържан и от него. Ако паднеше поразен от куршум, Рет Бътлър щеше да изглежда като одраната кожа на някоя пума, увесена върху оградата на пазара в Чарлстън.
Рет заяви:
- Вече съм опозорен. Каквото и да се случи занапред, по-зле няма да стане. – По лицето му плъзна неочаквана усмивка. – Така поне приятелчетата ще има за какво да клюкарстват.
- И досега си им давал достатъчно храна за клюки.
- Така е. Боже Господи, почтените хора малко ли клатеха глави, все цъкаха възмутено. Има ли друг в Чарлстън, който да е давал повече основание да го сочат с пръст? Истината е, Джон, че съм се превърнал в същинско плашило. – Гласът му стана престорено сериозен. – Малкият, ако продължаваш така, ще свършиш като Рет Бътлър!
- Няма ли да престанеш с шегите? – попита тихо Джон.
- Джон, Джон, Джон...
- Мога ли да ти кажа откровено какво мисля?
Рет изви черна вежда.
- Не мога да те спра.
- Не е нужно да го правиш. Накарай Херкулес да обърне каретата. Ще пояздим обратно до града, после ще закусим хубаво. Шад Уотлинг не е джентълмен и не си длъжен да се дуелираш с него. Та той не намери нито един джентълмен в цял Чарлстън, който да му стане секундант. Накара някакъв окаян турист янки да свърши тази работа.
- Братът на Бел Уотлинг има право на удовлетворение.
- За бога, Рет, Шад е син на надзирателя на баща ти. Той му е служител! – Джон Хейнс замахна презрително с ръка. – Предложи му пари за компенсация... – Замълча, обхванат от неподправен ужас. – Нали не го правиш... нали не прие... заради момичето?
- Бел Уотлинг е по-свястна от всички, които си позволяват да я сочат с пръст. Прости ми, Джон, но не поставяй мотивите ми под съмнение. Трябва да защитя честта си. Шад Уотлинг разправяше лъжи за мен, затова се наложи да го предизвикам на дуел.
Джон искаше да каже толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.
- Рет, ако не беше заради Уест Пойнт...
- Дето ме изгониха ли? Това беше просто последният позор. – Рет стисна ръката на приятеля си. – Трябва ли да изброявам всички случаи, когато към се позорил? Повече срам и падение от... – Той поклати уморено глава. – До гуша ми дойде от целия този позор. Джон, да не би да трябваше да помоля друг да ми стане секундант?
- По дяволите! – възкликна Джон Хейнс. – Дяволите да те вземат!
Джон Хейнс и Рет Бътлър се запознаха в училището на Каткарт Пъриър в Чарлстън. По времето, когато Рет замина за Уест Пойнт, Джон Хейнс вече работеше в корабостроителния бизнес на баща си. След като Рет бе изгонен от военната академия, Хейнс виждаше стария си приятел само от време на време по улиците на града. Понякога Рет беше трезвен, но в повечето случаи – пиян. Джон се тревожеше, че той е загърбил благоприличието и се клатушка, вмирисан на кръчма и мърляв.
Джон Хейнс беше от младите южняци от добри семейства, при които гражданските добродетели сякаш бяха вродени. Беше член на енорийския съвет на “Сейнт Майкъл” и най-младият уредник на балове към дружеството “Сейнт Сесилия”. Макар Джон да завиждаше на духа на Рет, той никога не го придружаваше с другите му приятели – “лудите глави на полковник Рейвънел”, на безконечните гуляи из публичните и игралните домове и в баровете на Чарлстън. И когато Бътлър се появи в кантората на “Хейнс и Син” и помоли за помощта на Джон при уреждането на един въпрос на чест, младият Хейнс остана слисан.
- Ами приятелите ти, Рет? Къде е Андрю Рейвънел? Хенри Кършо? Едгар Пъриър?
- Джон, знам, че ти ще дойдеш трезвен.
Малцина успяваха да устоят на нехайната усмивка на Рет Бътлър, не устоя и Джон Хейнс.
Джон беше скучен човек. Той научаваше за пикантните скандали едва когато обществото на Чарлстън вече бе загубило всякакъв интерес към тях. Опиташе ли се да повтори нечие остроумие, винаги се объркваше. За майките в Чарлстън беше “добра партия”, ала девойките се кискаха зад ветрилата си всеки път, щом станеше въпрос за него. Но Джон Хейнс вече два пъти беше ставал секундант на дуел. Когато някой се обърнеше към него за помощ, той не отказваше.
Широкият насип, който разделяше оризищата на Браутън от река Ашли, служеше за главен път на плантацията. Каретата се лашна на една страна, когато свърна от пътя, за да навлезе във вътрешността на острова. Джон Хейнс никога не беше се чувствал по-безпомощен. Каквото и да направеше, тази работа – цялата тази отвратителна работа – щеше да бъде доведена до смъртоносния си край. Честта трябваше да бъде удовлетворена. Не Херкулес, а кокалестите ръце на честта стискаха поводите. Не положените в махагонова кутия .40-калиброви пистолети “Хаполд” щяха да избълват смъртоносния си заряд, а честта. В главата на Джон зазвуча мелодия: “Щях да те залюбя, Силия, ала любя повече честта”. На това му се казваше глупава, ама много глупава песен! Шад Уотлинг беше най-добрият стрелец в низините.
Завиха по обрасла с бурени и храсталаци пътека, по която се минаваше толкова рядко, че брадатият лишей, провиснал от клоните, се отриваше в покрива на каретата. От време на време се налагаше Херкулес да повдига ниските клони, за да могат да преминат.
Джон Хейнс трепна, когато си припомни историята за Шад Уотлинг и козодоя.
- Ммм – обади се Рет. – Усещаш ли миризмата? Блатен парфюм й казвам аз: папур, мирта, богородичка, блатен газ, кал. Като момче се качвах в лодката и изчезвах дни наред, живеех като червенокож индианец. – Усмивката му се стопи, когато споменът му се изплъзна. – Позволи ми да те помоля за една последна услуга. Нали познаваш Тънис Боно?
- Свободният чернокож моряк ли?
- Ако го видиш, попитай го дали помни деня, когато отплавахме за Боуфорт. Кажи му да се помоли за душата ми.
- Свободен негър ли?
- Като момчета се спускахме заедно по реката.
Мътна сивкава светлина се процеждаше в каретата. Рет се взря навън.
- Е, пристигнахме.
Джон извади компаса с клинометър от джоба си.
- Слънцето ще изгрее след двайсет минути.
Полето на честта представляваше дванайсет декара пасище, обградено от навъсени кипариси и стари дъбове с провиснал от клоните им мъх. Краят му бе забулен в мъгла, от която долитаха дрезгави викове.
- Ес! Ес, бе! Ес, кравите!
Рет слезе от каретата и потри ръце, за да ги стопли.
- Така. Това е мястото. Като момче, докато мечтаех за велики дела, така и не съм си представял подобно нещо.
От мъглата долетя мучене на говеда.
- Да не застреляме някоя крава. – Рет се протегна. – Баща ми ще побеснее, ако гръмнем някоя от неговите.
- Рет...
Рет Бътлър отпусна ръка на рамото на Джон Хейнс.
- Тази сутрин имам нужда от теб, Джон, и разчитам, че ще уредиш нещата, както подобава. Моля те, бъди така добър да ми спестиш разумните си, добронамерени съвети.
Джон премълча онова, което се канеше да каже, и му се прииска да не си беше спомнял случката с Шад Уотлинг и козодоя. След като Лангстън Бътлър построи огромната къща, надзирателят му Исая Уотлинг се премести заедно със семейството си в стария му дом, който беше по-близо до оризищата и бараките на негрите. Пет огромни дъба, които по времето, когато семейство Бътлър се бе настанило в низините бяха още фиданки, хвърляха сянка върху малката семпла провинциална къща.
Козодоят гнездеше в един от тях и приветстваше всичко живо от здрач до първи петли.
Очевидно Бел, момичето на семейство Уотлинг, бе решила, че птичката си търси другар. Майка й Сара настоявала, че пилето тъгува.
Въпросът дали пернатото флиртува или скърби бил разрешен един ден в зори, скоро след като се нанесли, когато в къщата проехтял изстрел. Когато майка му се втурнала в спалнята, димящият пистолет на Шад Уотлинг бил оставен на перваза.
- Тъпото пиле вече няма да ме буди – изръмжал синът й.
Шад Уотлинг бил отнесъл главата на мъничкия козодой от шейсет крачки*.
* Стара мерна единица равна на 1,48 м – Б. пр.
Джон Хейнс се обърна към приятеля си:
- Нали си чувал за козодоя?
- Може и да съм чул нещо, Джон. – Рет драсна клечка кибрит на подметката на ботуша си.
- Шад Уотлинг е убивал и преди, Рет.
Клечката изсъска и лумна пламък, а Рет се наведе, за да запали пура.
- Само негри и хора от неговата класа.
- Да не би да си въобразяваш, че знатното ти потекло ще те спаси от куршума?
- Ами да – рече напълно сериозно Рет. – Да, мътните го взели! Поне някаква полза да има от пустия благороднически произход!
- Някой се задава – обади се Херкулес от високата седалка на кочияша.
От мъглата се показа задъхан младеж. Беше преметнал редингота на ръката си, коленете на панталоните му бяха мокри. Личеше си, че е падал.
- Проклети крави – избълва той. Премести редингота и понечи да подаде ръка на Джон Хейнс, но размисли и се поклони неумело. – Том Джафъри от Амъти, Масачузетс, на вашите услуги, господа.
- Кажи, Том – усмихна се Рет. – Като гледам, посещението ти в Чарлстън ще остане незабравимо.
Джафъри бе две или три години по-млад от Рет и Джон.
- Никой в Амъти няма да ми повярва.
- Сензационните клюки са основният износ на Юга. Когато разказваш на приятелите си, на всяка цена да споменеш изключително красивия и галантен Рет Бътлър. – Рет сви замислен вежди. - На твое място нямаше и дума да обеля за кравите.
- Главният герой пристигна ли? – обърна се Джон към младия янки.
Том Джафъри замахна с ръка към мъгливия бряг.
- И Уотлинг, и другият, доктор Уорд. Двамата хич се нямат.
Джон Хейнс стисна младежа за ръката и го дръпна настрани, за да не чува Рет.
- Господин Джафъри, били ли сте някога секундант?
- Не, господине. Ние в Амъти не вършим такива неща. Искам да кажа, че дядо ми никога не би сторил подобно нещо, а сега просто не постъпваме така. Новак съм в тези работи, ако може така да се каже. Леля ми Пейшънс се освободи от мъките на тленното си съществуване и ми завеща малка сума, та затова тръгнах да пообиколя страната. Том, казах си аз, ако не го сториш сега, то кога? Така се озовах тук и тъкмо се възхищавах на пристанището ви в Чарлстън, което, смея да твърдя, съперничи на прочутото пристанище на Бостън. Та тогава господин Уотлинг ме заговори и попита дали съм джентълмен, а аз отвърнах, че искрено се надявам да няма спор по този въпрос. Когато господин Уотлинг ме попита дали ще му стана секундант, веднага си казах: Том, тръгнал си да опознаеш страната, значи давай. В Амъти никога няма да ми падне подобна възможност.
Джон Хейнс не спомена пред младежа, че Шад Уотлинг е избрал непознат янки за секундант, за да обиди противника си.
- Запознат ли сте със задълженията си?
- Ние, секундантите, следим всичко да върви както си му е редът.
Джон Хейнс погледна замислен младия янки.
- Да убедим дуелистите да се помирят е основното ни задължение – заяви той без да крие съжалението си, че не е успял да изпълни дълга си.
- А, той моят човек няма намерение да се помирява. Дори разправя, че щял да гръмне господин Бътлър право в сърцето. Двамата с господин Бътлър били стари познайници.
- Скоро ще съмне. Обикновено изгревът ни служи за сигнал.
- Щом за вас е добре, аз нямам нищо против.
- Щом слънцето се издигне над хоризонта, господата избират пистолетите. Тъй като вашият човек е бил предизвикан, той има право да избере пръв. Да ги заредим ли още отсега?
Джон Хейнс посегна към махагоновата кутия, привързана на багажника, отвори я и извади пистолет. Стори му се, че елегантната назъбена ръкохватка е като жива в дланта му, все едно че стискаше белоуст мокасин*.
– Виждате, че пистолетите са напълно еднакви. Докато ги оглеждате, ще заредя единия. Вие заредете втория.
*Белоуст мокасин – вид силно отровна северноамериканска змия – Б. пр.
Джон насипа барут, пъхна кръгло оловно топче в парче намаслен плат и го мушна в цевта. Постави капаче под петлето и положи пистолета настрани със спуснат ударник.
- Никой вкъщи няма да ми повярва – подметна Томас Джафъри.
Денят просветляваше и мъглата се късаше на парцали, когато се чу призрачният тропот на двуколка, теглена от един кон, следвана от фермерска каруца с мулета.
Рет Бътлър развърза спънатия зад каретата кон и притисна лице към якия врат на животното.
- Нали не се страхуваш, Текумзе? Никой няма да те нарани. На тази ливада, Джон, по времето на дядо ми са отглеждали индигови храсти. В езерото в гората шилоопашатите патици отглеждат малките си. Ондатрите умират за малки патета и понякога, докато цялото люпило се цамбурка из водата, те дръпват някое от тях толкова бързо, че то дори не успява да изпляска с криле. Уил, водаря в оризищата, залагаше капани на плъшоците.
- Рет, ние, секундантите, ще поговорим с Уотлинг. Какво извинение си готов да приемеш?
Рет стисна инатливо очи.
- Шад Уотлинг твърди, че съм баща на детето на сестра му. Аз заявих, че той е лъжец. Ако признае, че лъже, ще оттегля предизвикателството си.
- Готов ли си да предложиш компенсация? Някакви пари, за да може момичето да замине някъде, където да роди.
- Ако Бел има нужда от пари, ще й дам. Парите нямат нищо общо тук.
- Рет, като твой приятел...
- Джон, Джон... - Рет притисна лице към врата на Текумзе. – Ако си ми приятел, ще ми помогнеш да приключа с тази работа.
Каруцата на Шадраш Уотлинг бе натоварена със счупени колела, главини и бандажи.
- Добро утро, господин Джафъри, господин Хейнс. Виждам, че сте довели Бътлър.
- Шад...
- Днес ще съм “господин Уотлинг”.
- Господин Уотлинг, сигурен съм, че можем да стигнем до споразумение.
- Знам аз, че Бътлър е оправил сестра ми. Знам, че сега аз ще го оправя него.
- Когато Рет Бътлър се отнесе към вас като към джентълмен, той прояви любезност.
Шад се изплю.
- Мисля да поема на запад. Мама му стара. Писна ми от низините. Само червиви от пари копелдаци и негра. Негра и червиви от пари копелдаци. В Мисури имам братовчеди.
- Където и да отидете, ще ви трябват пари. Ако сестра ви Бел замине с вас, скандалът ще се потули.
Уотлинг се изкиска.
- Да не би Бътлър да ми предлага пари?
- Не, господине, аз ви предлагам.
- Значи всичко опира до парата, а? – Уотлинг се изплю отново.
Шадраш Уотлинг беше голобрад, набит мъж.
- Тоз път не става. Набрал съм му на Бътлър. Нищо че татко нашиба хубавко Бел с камшика, тя никога няма да си признае, че Рет й е надул корема. Нищо. Нямам търпение да му пусна на Бътлър един куршум. Нит е младият господар, нит е войник. Него не си струва дори да го препикаеш.
Шад Уотлинг погледна към реката.
- Скоро съвсем ще съмне. Мен ме чакат четири разнебитени колела да ги нося при коларя, а той рано почва. Освен това аз съм предизвиканият. Аз определям разстоянието. Педесе крачки са ми достатъчни да го целна, а той да пропусне. Не ща да вземе да ме перне по случайност. – Дребните му покафенели зъби проблеснаха, когато се засмя беззвучно.
Увит в дебело вълнено наметало, хирургът похъркваше в двуколката си. Когато Джон Хейнс побутна ботуша му, Франклин отвори очи и се прозя.
- А, да, имаме работа... – Отметна плаща, слезе от двуколката и обърна гръб. Джон Хейнс усети вонята на урина. Докторът избърса пръсти в редингота си.
Лекарят подаде ръка на Рет.
- Пациентът, предполагам!
Рет се ухили.
- Нали разполагате с инструменти за вадене на куршум, докторе? Сонда? Превръзки?
- Господине, аз съм учил във Филаделфия.
- Не се съмнявам, че Филаделфия е отлично място за придобиване на знания.
Шад Уотлинг пристъпваше наблизо, разсеяно ухилен, и се драпаше по бедрото.
- Господин Бътлър – обади се Том Джафъри, - защо си сваляте ризата?
- Ще я подържиш ли, Джон? Свалям си ризата, приятелю янки, за да не вкара куршумът парче плат в раната.
- Май се шегуваш, кат се разсъбличаш. – Шад Уотлинг огледа презрително по-дребния мъж. – Затва аз не свалям повече дрехи от необходимото.
- Господа – прекъсна ги Джон Хейнс, - това е ужасно смъртоносно начинание и аз се чувствам длъжен да попитам отново дали въпросът няма да бъде разрешен, като господин Уотлинг приеме извинение и компенсация от господин Бътлър.
Голата ръка на Рет настръхна на утринния хлад.
- Педесе крачки – заяви Шад – трябва да е достатъчно. Я кажи, Бътлър, ти помниш ли черния си приятел Уил? Да знаеш как молеше за милост! Ако и ти се помолиш, може пък да те пусна да си ходиш. – Уотлинг отново оголи зъби. – Я да ги видя тия пищови. Янки, докара ли барута кат госин Хейнс? Нали не е сложил двойно на някой от двата, а? Може да е имало един заряд в цевта и той да е насипал още.
Младежът беше шокиран.
- Господин Хейнс е джентълмен.
- Да не е белязал куршума. Може да е оставил нарези. Я кажи, янки, ти провери ли куршумите?
Младият Джафъри повтори:
- Господин Хейнс е джентълмен.
- Сиурно, сиурно, джентълмените не бележат куршумите, не госине. Джентълмените не сипват двойно количество барут в пищовите. Я кажи сега, кой от тия два пищова зареди госин Хейнс?
- Аз заредих по-близкия пистолет – отвърна Джон.
В гората отекна рог, дълъг пронизителен зов, същият като при лов на лисици, когато някой забележи плячката. Няколко секунди по-късно на поляната изтрополи открито ландо*, а от колелата му се стичаше вода. Двама младежи от лудите глави се бяха изправили между седалките, единият тъкмо сваляше рога от устните си, пусна го и се подпря на седалката, за да не полети, когато файтонът спре.
*Ландо – четириместен файтон. – Б.пр
- Ехооо! Здрастиии! Да не би да пропуснахме веселбата?
По-възрастният на капрата се изсмя.
- Нали ви казах, че ще ви докарам навреме – рече той. – Само полковник Джак може да открие тази хаймани.
Полковник Рейвънел беше уважаван плантатор, който отглеждаше ориз, докато не убиха съпругата му Франсес. Никой не можеше да каже със сигурност дали разгулният живот, на който се отдаде Джак след това, се дължеше на мъка или на липсата на съпружески задръжки. В Чарлстън, където пиянството сред джентълмените не беше нищо повече от забранено удоволствие, полковник Джак Рейвънел го сочеха като пияница. В този град, където всеки джентълмен се отдаваше на хазарт, достъпът до уважаваните игрални домове на Джак беше забранен. Но пък Джак нямаше равен на себе си, когато ставаше дума за коне, затова жителите на Чарлстън, луди по конете, предпочитаха да му простят прегрешенията.
Джон Хейнс спря край ландото.
- Господа, тук се решава въпрос на честта. Елементарното приличие...
Младите мъже бяха облечени с къси сака от брокат, пъстри широки вратовръзки и толкова тесни бричове, че нямаше нужда от предно парче. Въпреки че Джак Рейвънел спокойно можеше да бъде баща на младежите, той бе облечен по много сходен начин.
- Някакво селско девойче взело, че надуло корема, и това се превръща във въпрос на чест, така ли? – Младежът наду рога. – Леле, Джони Хейнс. Това е само някоя от проклетите шеги на Рет, казвам ти.
Джон Хейнс се наежи.
- Хенри Кършо, това е обида. Не си желан тук.
Едрият Хенри Кършо се олюля.
- Да би да ми казваш, че братовчедът Рет ще се дуелира? Мътните ме взели, Едгар, от утре ставам улегнал човек. Рет, това ти ли си? Не ти ли е студено? Обикаляме проклетото блато от часове. Полковник Джак разправя, че едно време тия земи са били негови, но пък тогава вероятно е бил трезвен. Едгар Пъриър, да не си посмял да изгълташ всичкото уиски!
Том Джафъри полюбопитства:
- Господин Хейнс. Това нормално ли е?
- Ти да не си онзи янки, за когото чухме? – попита Хенри Кършо.
- Да, господине. Аз съм от Амъти, Масачузетс.
- Леле, човече, не си виновен, че си се родил там. Господине, ти да не вземеш да се окажеш от ония, аболиционистите*, а?
* Аболиционист – активист за премахване на робството в Америка – Б. пр.
Рет докосна Джон Хейнс, за да му даде знак да замълчи, и попита тихо.
- Едгар, Хенри, Джак, да не би да сте дошли да видите как умирам?
Едгар Пъриър го погледна с гузно изражение.
- Джак се закле, че било най-обикновена шега, Рет, просто шега! Рече, че никога не се дуелираш заради... заради...
- Шега ли, Джак? Ако баща ми научи, че си замесен, ще те тикне в работилницата за престъпници.
- Уважаеми Рет! Не бъди толкова груб със стария Джак!
- Хенри Кършо е пиян, а когато Хенри е пиян, е готов на всичко. Едгар Алън е дошъл, за да гледа. Едгар умира да гледа. Само че какво е довлякло дъртия негодник в това студено утро, вместо да си трае в топлото легло на някоя курва?
Джак Рейвънел му се усмихна снизходително.
- Искам да ти кажа, Рет, че старият Джак е дошъл, за да ти помогне. Дойдох да ви набия здрав разум в главите! Ще пийнем по едно като приятели и ще си припомним по-щастливите времена. Рет, казвал ли съм ти, че се възхищавам на Текумзе? Господи, на това му се казва кон!
За момент Рет застина изумен. После устните му се извиха и той се усмихна, а накрая се разсмя толкова силно, че се преви. Смехът му зарази младите веселяци, а младият янки ги последва.
Рет избърса очи.
- Не, Джак, няма да ти дам Текумзе. Джон, ако падна, конят ми е твой. Хайде, Уотлинг. Избирай пистолет.
- Боже всемогъщи! – ахна Хенри Кършо. – Рет няма да се откаже!
Полковник Джак присви очи. Накара придружителите си да се дръпнат настрани.
Някъде дълбоко в гората глухар барабанеше с човка по кух пън. Огромното слънце се надигна от реката, обвито в утринна омара, и обагри скритата от мъглата земя в жълто, синьо и бледозелено.
Джон Хейнс затвори за миг очи и изрече безмълвна молитва. Накрая каза:
- Господа.
Уотлинг стоеше стъписан, а Рет се превиваше от смях. Нещо бе убягнало на Шад. Жертвата му беше натиснала спусъка, но пистолетът се оказа празeн. Шад дръпна единия пистолет и го огледа така, сякаш очакваше да има някакъв дефект.
- Младият господар Бътлър. Боже, как ти се мазнеха чернилките!
Другият пистолет с дълга цев висеше отпуснат в ръката на Рет. Усмивката му бе все така широка, докато плъзгаше поглед по голата си ръка към дулото, сякаш пистолетът също се усмихваше.
В това утро край реката един набит вбесен мъж бе опрял гръб в гърба на друг - полугол и усмихнат.
Всеки от двамата трябваше да направи по двайсет и пет крачки. Когато слънцето избистреше хоризонта, Джон Хейнс щеше да даде команда, двамата да се обърнат и да стрелят.
Дуелистите направиха двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет крачки... Слънцето се издигна на хоризонта.
- Никой в Амъти няма да ми повярва – прошепна Том Джафъри.
Слънцето се изкачваше с усилие, докато между извития му край и реката се открои бяла ивица. Джон Хейнс се провикна с ясен глас:
- Господа! Обърнете се! Огън!
Порив на вятъра откъм реката разроши косата на Рет Бътлър. Той се завъртя, сякаш държеше шпага и вдигна пистолета.
Шад Уотлинг стреля пръв, от дулото на пистолета блъвна бял дим и петлето щракна.