Лятото на вещицата

Лятото на вещицата

Наташа Мостърт

На Карл: нисичкия воин

След жарки безлюбовни нощи повей

донася хлад, роса преди светлика.

След сънища за сумрачни алкови

леглата потни за наслада викат.

Те стават- две сестри - и се събличат,

конете дотърчават в надпревара

от мрака, призрачни, и ги обичат,

облещени, пръхтят, издишват пара.

Към гриви къдрави ръце омайни,

по-силни от юзди, посягат с ласки;

препусват двете през земи потайни

и в млечнобледен дол надяват маски.

Студът ги хапе с пареща целувка,

по-силна от любов, от смърт по-ледена;

дъхът им тръпнещ е като милувка,

неземна, нежна, призрачна, последна.

И пак зората в сумрака потаен

се ражда: гледат я със трепет;

денят отново пламва във кръвта им,

досущ свещ бяла, стисната във шепа.

Пролог

Беше спокоен: мозъкът му вече не цъфтеше като кървавочервено цвете.

Бавно отвори очи. Звездите блещукаха в черното небе. Бременна луна се беше заплела в клоните на някакво дърво.

Смътно осъзна, че лежи по гръб и се носи по водата. Басейн. От време на време помръдваше краката и ръцете си, за да се задържи на повърхността. Но движенията бяха инстинктивни и почти несъзнателни.

Свиреше цигулка, звуците й се носеха в нощния въздух. Идваха откъм къщата, която се издигаше висока и мрачна от дясната му страна. Прозорците бяха празни и през малките обрамчени с олово стъкла не проникваше никаква светлина. Стръмните стени бяха наклонени напред, островърхият покрив беше изкривен под налудничав ъгъл.

Мислите му бяха объркани и черепът му сякаш беше омекнал от болката, която беше избухнала в мозъка му като жестоко слънце. Но като погледнеше къщата, все още си спомняше какво се крие зад дебелите й стени.

Как би могъл да го забрави? Месеци наред беше изследвал тази къща със страстта на човек, който изследва тялото на отдавна изгубена любовница. Беше вървял по лъкатушещите коридори, беше се изкачвал по витите стълбища, беше влизал в омагьосаните стаи и зали. Всичко беше там - заключено в увредения му мозък - подробностите минута по минута.

Зелената стая с фосфоресциращите лилии. Балната зала с танцуващите пеперуди. Стаята на маските, където светлината от невидимото слънце превръщаше паяжините в злато. Прекрасни стаи. Стаи, пълни с красота.

Но в тази къща имаше и стаи, които миришеха на гнилоч и безпокойство. Малки стаи с влажни и болни стени, където, ако протегнеше ръка, можеше да докосне немигащите очи, които растяха от тавана - очи, чийто мътен поглед следеше мравешкото му шестване през заплетения лабиринт от образи и мисли.

Той знаеше реда им. Редът на местата, редът на нещата. Беше следвал правилата съвършено. Защо тогава умът му бе изгаснала крушка, а тялото му толкова тежко, че му ставаше все по-трудно да се задържа на повърхността?

Задуха вятър. Той усети прашния му дъх по мократа си кожа и се запита дали дебелата луна не може да се изтърколи от дървото.

Започваше да се уморява. Мускулите на врата му се схващаха. Трябваше да се помъчи да доплува до ръба на басейна, но усещаше едната половина на тялото си като парализирана. Можеше единствено леко да мърда с ръце и крака, колкото да не потъне. Под него беше водната чернота. И той осъзна, че вече не е спокоен, а ужасно уплашен.

Но в следващия момент тъмнината се разцепи от топъл лъч светлина. Някой беше запалил лампа в къщата. Искаше да извика, но мускулите в гърлото му отказваха. Светлината идваше иззад френските врати с украсата от цветно стъкло, внимателно подредено във формата на една емблема. Monas hieroglyphica. Ето че още си спомняше...

Зад осветените ромбове червено, зелено и виолетово стъкло се появи сянка. За миг застина неподвижно.

После помръдна. Вратите се отвориха.

Тя излезе в градината, стъпките й бяха безшумни. Докато се приближаваше, му се стори, че долавя парфюма й.

Сърцето му радостно запърха. През цялото време тя беше знаела, че той е тук. Разбира се. И сега идваше да го спаси. Нямаше нужда да се страхува повече. Но побързай, помисли си. Моля те, побързай.

Все още носеше маската. Очите й не се виждаха. Косата й беше скрита под качулката на пелерината. На рамото й седеше гарванът, черен като въглен. Дори в смътната светлина той виждаше блясъка на крилете му.

Звуците на цигулката сега долитаха много по-ясно откъм къщата и той позна мелодията. Andante cantabile. Струнен квартет номер 1, опус 11 на Чайковски. Възторжените ноти събудиха мимолетен спомен. Последния път, когато беше слушал тази пиеса, в камината гореше огън, на масата от тъмно дърво имаше ваза с клюмнали оранжево-розови рози, а до нея на сребърен поднос чакаха три чаши, пълни с червено вино.

Потъваше. Краката му бяха бледи риби без перки, шляпаха мудно. Нямаше да издържи още дълго. Но тя щеше да му помогне. Щеше да го издърпа на сигурно място. Той с усилие помръдна ръка и умоляващо я протегна.

Челото й се смръщи загрижено, но очите й останаха загадъчни зад маската. Тя сложи ръка на лицето му й леко го натисна под водата. Гарванът излетя от рамото й със стреснат крясък.

Той отвори уста да протестира и едва не се удави. Бясно извърна глава на една страна, закиха и закашля. Обхванат от паника, се замъчи да отплува от нея, но крайниците му бяха натежали.

Тя отново се наведе над него и го натисна. И после пак. Всеки път, когато излизаше на повърхността, той се бореше да си поеме въздух и виждаше единствено белите й ръце и верижката с инициала М, която висеше на шията й. Движенията й бяха нежни, но обточени със стомана. Главата му се потапяше под водата и отново изскачаше на повърхността. Той знаеше, че ще умре.

Изтощение. Дробовете му горяха. Направи едно последно страхотно усилие да се освободи, но тя беше прекалено силна.

Вече беше отпуснала хватката си, но той нямаше сили да се оттласне нагоре. Когато запотъва, очите му останаха отворени и през водата над себе си я видя да се изправя. Погледна надолу към него и вдигна ръка - жест на съжаление.

Въздухът излизаше от устата му и накъдряше водата, размиваше образа й, маскираното й лице. И докато бавно се носеше към дъното, той се запита със странно безпристрастие дали пък все още не пътува и все още не търси пътеката, която не лъкатуши...

Къщата с милион врати

Винаги съм искал да знам всичко, което може да се знае на света...

Йоан Тритемий, "Стеганография" (Тайнопис), 1499 г.

1.

Има ли нещо по-готино от пиковия трафик в горещ ден?

Светна червено. Гейбриъл Блекстоун спря колелото си на оживеното кръстовище и стъпил с един крак на платното, докато другият все още почиваше на педала, се извърна и се огледа. Беше заобиколен от коли и можеше да почувства очакването - едва стаената агресия, - изпълнило сърцата на шофьорите, които кротко се потяха зад стъклата на превозните си средства. Изглеждаха спокойни. С лакти, подадени през смъкнатите прозорци, с небрежно отпуснати на облегалките глави. Но не можеха да го излъжат. Когато светнеше зелено, трябваше да се движи бързо. В тази част на Сити не понасяха велосипедистите. Това беше част от удоволствието, разбира се, да влиза и излиза от тесни пространства и да рискува. Все пак възможността да го смачкат беше доста голяма. Пред себе си виждаше очите на един таксиджия - навъсени и оградени с бръчки, гледаха го в огледалото за обратно виждане. Зад него някаква телевизионна кола напредваше сантиметър по сантиметър изнервящо тихомълком.

Беше адски горещо. Той избърса чело с опакото на ръката си. Лятото беше подранило. Асфалтът под крака му беше мек. Въздухът имаше вкус на парафин. Но той харесваше Лондон така: лепкав, занемарен, пешеходците се движеха лениво. Емоциите на хората бяха по-близо до повърхността, а не заглушени от шалове и дебели палта или скрити под шапки със смъкнати за защита от ледения дъжд периферии.

Червено петно привлече вниманието му - някакво момиче с червена пола и блуза вървеше по тротоара до него и полюшваше украсената си с ресни чанта. Пъпът й беше гол и той видя, че на плоския й корем има татуировка на пеперуда. Вървеше с такова откровено нехайство, че той се усмихна от удоволствие. Животът беше хубав. Четири следобед на Скуеър Майл... и градът беше негов.

Светна зелено. Трафикът се изстреля напред. Възторженият рев отекна от стръмните стени на сградите и накара земята да потрепери. Той бясно завъртя педалите през кръстовището, избегна един зелен мерцедес, чийто шофьор явно беше по-зает да крещи нещо по мобилния си телефон, отколкото да държи колата си на пътя.

Именно в дни като този остро осъзнаваше другото, тайното измерение на града. Да се смесиш с изгорелите газове, шума и смога беше дори по-мимолетно. Дигитална романтика. Докато минаваше покрай надвисналите фасади на лондонските банки, застрахователни компании и бизнес сгради, си представяше как се движи през невидим, но проблясващ облак.

Зад стените на небостъргачите тихо жужаха машини, пълни с мечти. Мечти за пари и власт. Мечти, разбити до бинарен код. Данни. Най-ценната валута в града, където оборотът на външната търговия се равняваше на 4637 милиарда долара дневно. Скрити в мозъците на компютрите стояха файлове, бележки, проучвания. Съкровище от информация, охранявано от заключени врати, защитни компютърни програми и убийствени пароли.

Но няма нищо невъзможно, нали? Той се усмихна срещу вятъра и се наведе, зави рязко по една тясна уличка и остави зад гърба си най-тежкия трафик. Вратите могат да се разбият. Стените могат да се прескочат и магията на шифрираните заклинания може да се разплете. Тайните са създадени, за да бъдат разкривани. Трябват само съсредоточаване и решителност - и не беше ли чист късмет, че той беше надарен и с двете?

Днес беше на разузнавателна експедиция. Клиентът му беше "Бабълбой", компания за производство на играчки за деца между шест и десет години. Целта му беше "Питипатс" - най-големият конкурент на "Бабълбой". В този свят на канибализъм начинът да спечелиш предимство беше да научиш тайните на съперника си. Компаниите могат да посъберат доста информация за конкуренцията, като проучват докладите на финансовите анализатори и като преглеждат вестниците и търговските списания. Този модус операнди е досаден, в него няма риск, но - за да бъдем честни - не е неефективен.

Документите обществено достояние обаче не дават пълната картина. Така че се налага по-иновационен подход. И точно тук влизаше в играта Гейбриъл. Днешната му разузнавателна експедиция щеше да е само първата стъпка в сложна операция, замислена, за да даде на "Бабълбой" достъп до скритите тайни на основния им противник.

Офисите на "Питипатс" в Сити, които искаше да види, бяха разположени в две скромни, макар и очарователни къщи от края на осемнадесети век, украсени с венециански прозорци и арки с формата на миди. Доста непретенциозно за компания с впечатляващ световен обсег. Офисите си стояха спокойно на края на една тясна улица, засенчени от безсрамно грозна бетонна кула от шейсетте години. Желязна ограда опасваше сградата. Той заключи колелото си за нея и докато се изправяше, зърна отражението си в огледалното стъкло на прозореца. Обувки до глезените, дънки, мърлява тениска с щампа "Сити куриер" на гърдите. На гърба му висеше кожена раница. Под мишница беше стиснал клипборд. Добре. Изглеждаше правдоподобно.

Сигурността на входа на "Питипатс" беше елементарна: вездесъщата охранителна камера и звънец с гласов интерком. Той натисна копчето и вратата се отвори почти веднага.

Вътре нещата бяха различни. На тавана имаше детектори за движение, а вратата, която водеше от малката приемна към вътрешността на сградата, беше оборудвана с четец за магнитни карти. В тази стая нямаше камери, въпреки че нямаше гаранция, че навътре в сградата също няма.

Хубавицата зад тапицираното със зелена и златна кожа бюро вдигна очи, когато влезе. Косата й беше спретнато прибрана, но устните й изглеждаха все едно принадлежат на някой имитатор на "Блейд Рънър". Гланцът беше невероятен и устата й сякаш искреше. Доста очарователно всъщност. Но и някак забраняващо. Човек имаше чувството, че ако целуне тези устни, ще изгуби поне малко кожа.

- Какво обичате? - Гледаше го спокойно, едната й вежда беше извита във впечатляваща дъга.

Той й се усмихна и свали раницата от рамото си.

- Доставка.

Тя го изчака да отвори раницата. Стискаше между пръстите си молив и леко потропваше с него по старомодния бележник пред себе си.

- Ето. - Той извади малък пакет, опакован в кафява хартия, и го остави заедно с клипборда на бюрото. - Доставка за господин Пийки. Подпишете.

- Пийки? - Тя се намръщи. - Нямаме такъв служител.

Той знаеше, че нямат. Беше проверил предварително, но сега заговори с пресилено търпение.

- Да. Пийки. Виждате ли? Ето, тук е написано. - Бутна пръст в клипборда. - Господин Доналд Пийки.

- Не. - Тя раздразнено го бутна към него. - Сигурно е станала грешка.

- Нали това е "Питипатс"?

- Да, но...

Той се взря в адреса на пакета.

- Доналд Пийки, човешки ресурси.

- О! - Лицето й се проясни. - Отделът по човешки ресурси е в Кройдън. Сбъркали сте офиса.

"Не, сладурче. Не съм"- помисли си той, но продължи:

- Дали ще може да оставя пакета тук? И вие да го пратите на господин Пийки?

Тя се поколеба. Той я гледаше как неспокойно хапе долната си устна. Учудващо, червилото изобщо не се размаза и си остана неестествено блестящо и гладко. Удивително.

- А дали не можете да попитате? - подсказа й той. - Моля те, миличка. Помогни ми.

Тя се поколеба още миг. След това отвори чекмеджето на бюрото и извади малък пластмасов квадрат.

- Изчакайте.

Обърна се и прокара ключа през електронния скенер. Малкото червено око върху скенера светна в зелено и тя бутна вратата навътре. За секунда той зърна добре осветен, но съвсем безинтересен коридор. Нищо не подсказваше какво става в сградата.

Докато вратата се затваряше зад нея, той коленичи и отвори чантата по-широко. Вътре имаше iPAQ*. Малък и дискретен, любимият му инструмент за подобни задачи. Вече беше включен и тъй като наоколо нямаше камери, щеше да хвърли един бърз поглед.

* Джобен компютър. - Б. пр.

Екранът примигна и това, което се показа, го накара да се ухили доволно. Страхотно. Пътят оттук нататък щеше да е относително лесен. Тази поръчка нямаше да изисква атлетически упражнения, слава богу. При последната си работа не беше имал друг избор освен да проникне с взлом и се беше наложило да пълзи над окачени тавани и да си проправя път през телефонни кабели, климатични инсталации и противопожарни пръскачки, за да преодолее безброй наистина влудяващи системи за сигурност и да се добере до изследователски район с ограничен достъп. Този път щеше, образно казано, да си дръпне информацията от въздуха.

Вратата се отвори. Беше момичето. Той се изправи и спокойно затвори кожената чанта.

Момичето кимна.

- Да. Може да оставите пратката тук. Ще се погрижим.

- Всъщност - той със съжаление поклати глава и метна раницата на рамо - май все пак ще трябва да ида в Кройдън. Току-що говорих с шефа. - Посочи мобилния телефон на колана си. - Каза, че господин Пийки трябвало да се разпише за доставката лично. Съжалявам, че ви създадох работа.

Тя въздъхна раздразнено, но той усети, че вече е изгубила интерес към него.

- Затворете вратата на излизане, ако обичате.

Той отвори вратата и погледна назад. Беше кратко посещение. Откакто беше прекрачил прага, не бяха минали и десет минути. Но пътуването си беше истински успех. Освен всичко друго, щеше да си струва дори само за да видиш тези устни. Щеше да се забавлява, докато ги описва на Айсидор.

На улицата откачи мобилния телефон от колана си и натисна бутона за бързо избиране на Айсидор. Той не вдигна, но това не значеше, че не си е вкъщи.

Телефонният му секретар се включи и в следващите няколко секунди му се наложи да изслуша последното му съобщение. Представата за хумор на Айсидор беше да записва заплашителни пасажи от Библията - болезнени покаяния и вечно проклятие, - преди да покани обаждащия се да остави съобщение. Гейбриъл нетърпеливо изчака сигнала.

- Айсидор, вдигни моментално!

- Гейбриъл, мой човек! Къде се моткаш?

Гейбриъл въздъхна. Айсидор беше учил в Итън и Кеймбридж, но беше безнадеждно влюбен в черния уличен рап и от време на време поръсваше разговора със своята собствена версия на американския уличен жаргон. Но тъй като акцентът му си оставаше упорито аристократичен, ефектът беше, меко казано, стряскащ.

- Още съм в Сити. Познай! Блутут*.

* Близообхватна безжична технология, използвана за създаването на мрежи между отделни устройства, разположени в относителна близост. - Б. пр.

Айсидор се изкикоти.

- Не думай. Е, ще сме послушковци. Тря`а ни почивка. Ще се видим ли?

- Тръгвам.

Затвори телефона и се усмихна. Щеше да е фасулска работа.

Неговият iPAQ му беше казал, че в "Питипатс" използват безжична технология. Много готско. Безжичната технология действително помагаше да се създаде прекрасна незадръстена работна среда, където компютрите говореха помежду си, без да са свързани с купища кабели. Но имаше един проблем. Емисиите на безжичната електроника могат да бъдат уловени, ако разполагаш с нужното оборудване. А те с Айсидор определено разполагаха с нужното оборудване.

Отключи колелото, свали очилата с черни рамки и ги смени с рейбани. Слънцето вече не прежуряше така силно, но все още здравата блестеше. Погледна си часовника. Четири и половина. Щеше да стигне у Айсидор след двайсет минути.

Айсидор живееше близо до пазара Смитфийлд и там му харесваше - нещо, което Гейбриъл не разбираше. Гледката на кървавите ребра прекалено много му напомняше за ужасяващи картини ала Франсис Бейкън. На Смитфийлд продаваха месо от осемстотин години и близо четири века това беше мястото, където бяха пекли или варили живи вещиците и еретиците като останалото месо. Вероятно още една причина Гейбриъл да е неподвластен на изумителната архитектура на пазара с натруфените железни огради и внушителните арки и колони.

Айсидор живееше притиснат между две изоставени къщи със заковани прозорци. Слава богу, че нямаше съседи - Айсидор обичаше да слуша силна музика. Докато се качваше по ниските стъпала към входната врата, Гейбриъл чуваше музиката да блъска зад двойните стъкла на прозорците. Добре, че имаше ключ - нямаше начин Айсидор да чуе звънеца при този шум. Завъртя ключа в ключалката и се подготви за яростната атака на звука.

Беше по-зле, отколкото очакваше. Рапът беше отровата на Айсидор, но приятелят му днес явно беше на носталгична вълна. Изборът на деня беше "Гънс енд Роузис". "Добре дошли в джунглата!" крещеше Аксл Роуз със завидна липса на задръжки.

С ръце на ушите Гейбриъл взимаше стъпалата по две наведнъж. Втурна се през широко отворената врата горе, без да спира отиде до уредбата на стената и силно натисна с палец копчето на CD плеъра. Внезапната тишина беше шокираща.

Обърна се. На въртящия се стол срещу него седеше Франсис Джеймс Кавендиш, наричан още Айсидор. Русата му коса падаше небрежно на челото му, веждите му бяха вдигнати в болезнена изненада. Айсидор беше неговото nom de guerre, избрано в чест на Джак Айсидор, един ненормален герой от роман на Филип Дик. Литературният герой Айсидор вярвал, че земята е куха и че слънчевата светлина има тегло. Истинският Айсидор беше в състояние с лекота да измисли още по-откачени теории.

Сега той вдигна ръце, все едно се предава, дългите му пръсти бяха в мазоли от часовете удряне по клавиатурата.

- Ей, брато, к`ъв ти е проблемът?

- Не искам да оглушея, това ми е проблемът. Мамка му... - Гейбриъл млъкна и се огледа. Всяка свободна повърхност, която не беше заета от компютри, екрани, клавиатури, технически наръчници, жици и други компютърни отломки, беше затрупана с празни кутии от пица, обвивки от шоколади, кутийки сода и мазни пакетчета от чипс. - Тук смърди. Превръщаш се в клише, знаеш ли? Това е стереотипна хакерска бърлога. Защо не вложиш малко оригиналност, за бога?

Айсидор успя да се престори на засегнат.

- Като тебе ли? Да карам "Ягуар" и да слушам Шопен? Да бе. Това е оригинално. Чакам деня, в който ще почнеш да пушиш пури. Освен това след пет години ти все още ще изплащаш ипотеката на скъпия си апартамент, а аз ще се търкалям на слънце и ще сърбам май-тай.

Гейбриъл знаеше, че Айсидор има намерение след пет години да се оттегли на Хаваите и да прекарва дните си в каране на сърф по вълните на плажа Банзай. Което си беше хубав план, само дето той никога през живота си не беше карал сърф. А мисълта, че в действителност ще успее да се отърве от пристрастяването си към компютърния екран и да захвърли клавиатурата в полза на откритото пространство, беше още по-смехотворна. Но "Точка на пречупване" беше любимият му филм и героят на Патрик Суейзи беше неговият идол.

Въздъхна. Айсидор беше задник, но беше гений. Никой не можеше да хаква кодове с такава непогрешимост и елегантност.

- Окей. - Гейбриъл седна на ръба на оранжевото велурено кресло, като преди това бутна настрана две празни бирени бутилки. - Слушай сега. Не успях да вляза в офисите, но няма съмнение, че "Питипатс" използват безжична технология. Мисля, че е защото са в архитектурно защитена сграда. Сигурно разпоредбите не позволяват да инсталират кабели и да бърникат в структурата.

Айсидор кимна.

- Обожавам такива решения. Ами WEP*?

* WEP - протокол за сигурност при безжичните мрежи, чрез който се криптират предаваните данни. - Б. пр.

- Явно системният им администратор се е погрижил за това.

Айсидор изсумтя, но - както Гейбриъл очакваше - ни най-малко не изглеждаше притеснен.

WEP беше детска история - всеки полуидиот, разполагащ със свободен софтуер, можеше да го кракне. А като начало Айсидор имаше предостатъчно сиво вещество, а и рядко използваше нещо различно от софтуера, който сам разработваше.

Гейбриъл си помисли, че е удивително колко нехайни са някои компании по отношение на компютърната сигурност. Хай-тек групите и биотехнологичната промишленост бяха по-предпазливи, но като цяло много малко компании редовно сканираха мрежите си или пускаха програми, с които да проверят дали системните им файлове не са променени. И много често при безжичните мрежи WEP криптирането дори не беше активирано.

Резултатът беше, че единственият начин "Питипатс" да се предпазят от електронно проникване, би бил да сложат в офисите си стоманени плоскости. А беше повече от сигурно, че в сградата няма никакви стоманени стени. Така че с Айсидор просто трябваше да хвърлят въдицата във вира на електронните емисии и да закачат някоя парола, име на файл или проект - и щяха свободно да си се приберат вкъщи.

Гейбриъл изведнъж се прозина. Почувства се уморен. Погледна си часовника.

- Трябва да се прибирам. Исках днес да поработим над графика за наблюдение, но ще го оставим за другия път.

- Тежка среща довечера? - Айсидор го гледаше язвително. - Още ли е... как се казваше... Бетани?

- Бриони. Не, не е тя.

- Заряза те, а?

- Може да се каже. Доста съм разстроен.

- Я стига. Излизаше с нея само за да се добереш до приятелката й - русата, дето фъфли сладко.

Гейбриъл се намръщи.

- Не е вярно. Е - поправи се, - може би отначало, но после всичко се промени. Бриони ми разби сърцето.

- Сърцето? Приятел, ти нямаш сърце.

- Може би хората надценяват сърцата.

- За повечето от нас това е част от основното оборудване, брато.

- Не и за мене. Аз се справям и само със сексапил.

Айсидор го погледна навъсено.

- Изчезвай оттук, самодоволно копеле. И аз трябва да се приготвям за среща.

- Да бе! - Гейбриъл се ухили. - Някое цифрово маце в кралство Дредшайн. - Говореше за едно от редовните места за посещение на Айсидор в интернет: многопотребителски домейн от най-сюрреалистичен вид. Там, в киберсвят изцяло изграден от думи, Айсидор редовно се превръщаше в средновековен рицар, който посича гремлини и демони с безжалостно удоволствие. Айсидор и войнство от други обитатели на Дредшайн - всички еднакво омаяни от продуктите на собственото си въображение - се забавляваха чудесно, като се изумяваха един друг с хитростта си и с виртуалните си сърцати подвизи.

Но никога не се срещаха лице в лице. Любов и приключения чрез клавиатурата. Беше някак тъжно.

Той козирува на Айсидор и каза:

- Е, забавлявай се.

- Винаги. - Айсидор се усмихна като вълк.

Докато Гейбриъл слизаше по стълбите, музиката отново гръмна. Този път Белинда Карлайл. Ужас.

Противно на това, което си мислеше Айсидор, Гейбриъл нямаше среща вечерта. Мечтаеше за чаша двайсет и две годишен скоч, малко пикантни пържени хапки и дълго киснене в облицованата с кедър и много скъпа вана.

Влезе в таванския си апартамент. Лампичката на телефонния секретар мигаше, но той не й обърна внимание. Закачи колелото на стената, мина през широката стая с прекрасен под от джара* и отвори плъзгащата се врата към тесния балкон. Апартаментът му беше най-големият в този преустроен склад и балконът обикаляше по цялото протежение на таванското помещение. Беше близо до Тауър Бридж и гледката към Темза всеки път го изпълваше със задоволство.

* Евкалиптово дърво с червеникавокафява дървесина. - Б. пр.

Обичаше реката. Обичаше я през зимата с надвисналата неподвижна бяла мъгла, която обгръщаше златните върхове на моста и високата му пешеходна пътека и го правеше призрачен. Обичаше я през лятото, когато реката се превръщаше в ленива кафява змия и във въздуха се носеше мирисът на мокра пръст.

Таванският апартамент с разкошната панорама не беше просто приятно място за живеене. Беше много повече. За него той представляваше всичко, за което беше копнял като дете. Кварталът в Бристол, където беше израснал, беше мрачен и безрадостен. Баща му работеше в транспортна фирма за далечни доставки, а майка му допринасяше за семейния бюджет, като оправяше легла и чистеше бани в един хотел. Семейството не беше бедно, но в живота им имаше много малко изящество. В ума му се беше запечатала болезнено къщата, в която бе прекарал първите седемнайсет години от живота си - тънките като хартия стени, тесните стаи, ниските тавани. По телевизора непрестанно вървеше някоя австралийска сапунка. Къщата миришеше на макарони със сирене и на мръсните вълнени чорапи на братята му. Чорапогащите и сутиените на майка му капеха от релсата на завесата на душа. Ужасяващо чувство на клаустрофобия, сякаш никога не ти достига въздух.

Родителите му едва се понасяха. Връзката им се беше износила от непрестанното напрежение на ежедневието им. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с бездушните им караници, които поддържаха с безумна и настойчива интензивност. Не бяха жестоки родители - нямаше злоупотреба или преднамерена небрежност, - но като че ли не харесваха особено децата си и не им отделяха особено много интерес и енергия.

На дванайсет се движеше с група момчета, чието поведение опасно се носеше между невъзпитаното държане и откровеното хулиганство. Щеше да се забърка в сериозни неприятности, ако един учител не беше успял да му намери стипендия за едно училище, в което държаха на усилената работа и високите стандарти. Училището изглади акцента му и му даде добра образователна основа, така че му предложиха място в Оксфорд. След това, само половин година преди да се дипломира, той напусна. Приятелите му бяха против, но той така и не се опита да обясни причините на никого. Просто си събра багажа и замина за Лондон. И стана крадец.

Не хранеше илюзии за професията, която беше избрал. Беше превърнал влечението си към информационните технологии в изгодно криминално начинание. Знаеше, че Айсидор се е записал за по-романтичната версия на хакерството и гледа на себе си като на загърнат в пелерина кръстоносец в киберпространството, където корпорациите са охранените експлоататори на дребните хорица и съответно са си негова плячка по право.

Колкото и да обичаше Айсидор, Гейбриъл не си падаше по този либертарианизъм, сякаш свален от лепенка за стъклото на колата ти. Кражбата си беше кражба - в киберпространството или в реалния свят. Това, че средството беше различно, не значеше, че принципът е. Ако свалиш песен, защитена с авторско право, от интернет, без да платиш, все едно си влязъл в "Тауър Рекърдс" и тайничко си си мушнал в джоба някой диск. Ако хакнеш изследователските данни на някоя компания и ги продадеш на конкуренцията, засягаш бюджета за изследвания и разработки на компанията, като крадеш години работа и инвестиции. И въпреки че по-големите корпорации може и да преживеят загубата на търговските си тайни, по-малките компании могат да бъдат съсипани.

Той не се самозалъгваше. Вече десет години си изкарваше прехраната - и то доста добре, - като нелегално изсмукваше творческата работа на други хора.

Протегна се - гърбът му се беше схванал от часовете на колелото - и се облегна на парапета на балкона. Тук, увиснал между небето и водата, изпита дълбоко чувство на благополучие. Здрачаването беше любимото му време от денонощието. Обичаше усещането как градът се отпуска, как отстъпва. Блещукането на светлините отвъд реката. По-меката светлина на уличните лампи, отразена в тъмните води, които нежно се плискаха в калния бряг.

Обърна гръб на реката, влезе в апартамента и я видя пак - мигащата лампичка на телефонния секретар. За малко поспори със самия себе си дали да не го остави за утре - беше петък вечер все пак, - но след това отиде и натисна копчето.

Гласът на записа беше непознат. Мъжки глас, по-скоро тънък. Произнасяше думите с премерена прецизност. Съобщението беше невинно - покана за среща на закуска идния понеделник, за да обсъдят бизнес предложение "което би могло да е от взаимна изгода". Мъжът не беше оставил фамилията си и се представяше просто като Уилям, и уточняваше, че ще седи в най-отдалеченото от вратата сепаре.

Това, че обаждащият се бе премълчал името си, не беше нещо необичайно. Вероятните клиенти обикновено бяха сдържани, поне в началото, и това беше съвсем разбираемо предвид типа на услугите, които се надяваха да получат. Така че съобщението звучеше съвсем нормално. Нищо странно, със сигурност нищо, което да накара алармата в главата му да се включи.

Но месеци по-късно той щеше да си спомня за този момент, когато беше стоял в красивия си апартамент, пръстът му все още бе на копчето на секретаря, светлината зад прозорците гаснеше, гласове и смях се издигаха заедно с миризмите на ресторантчето за кебап на ъгъла. Щеше да си спомня този момент, все едно е замразен във времето, и да търси някакъв знак, който би могъл да му подскаже, че животът му ще се промени из основи. В топлата лятна вечер, когато чувстваше, че напълно контролира съдбата си, нима не беше имало нещо подобно на предупреждение? Със сигурност трябва да беше усетил нещо. Със сигурност беше имало някакво предзнаменование.

Той отлепи пръста си от копчето, нехаен, и небрежно си отбеляза наум да стане по-рано от обикновено в понеделник, за да стигне на Пикадили навреме за срещата с новия си и все още непознат клиент.

Но докато влизаше в кухнята и тихичко си подсвиркваше, хладен вятър ненадейно вдигна една от копринените завеси на стената. А на червеното като вино небе бавно се издигаше дебелата луна.

Дата: 20 май

Следвай пътеката, която не лъкатуши...

М. строи нова врата. Ключът ще е голям - дълъг колкото женска ръка - и направен от сребро. Работи с такава трескава припряност, че започвам да се притеснявам. Но е вярно, че вратата изглежда великолепно.

От другата страна ще има прозорец. Небето зад него винаги ще е тъмно, а стъклото му ще е покрито със скреж.

Кой ще живее на това място между вратата и прозореца? Актьор от пантомима с натежало сърце и слепи очи, които се въртят ли, въртят.

Трябва да медитирам над името си.

2.

Изглеждаше богат. Не можеше да се посочи точно какво беше, но аурата на парите не можеше да се сбърка. Беше облечен консервативно - тъмносин костюм, колосана бяла риза и бледосиня вратовръзка на дребни жълти цветчета. Обувките му бяха черни и спортни. Но не дрехите - въпреки че кройката на костюма беше безукорна - навеждаха на мисълта, че този човек има средства. Беше нещо съвсем различно. Синя кръв и пари. Могъща комбинация, характерна като миризма.

Аристократите, истински богатите, са свикнали нещата да стават както те искат. Рядко някой им се противопоставя или им противоречи и обикновено са защитени от собствените си лоши обноски и погрешни преценки. И всички се смеят на шегите им. Това щастливо положение на нещата - щастливо за облагодетелстваните, а не за лакеите им, разбира се - им придава едно неопределено качество, което най-добре се описва с думите небрежна самоувереност. Мъжът, който седеше в най-отдалеченото от входа сепаре, притежаваше това качество.

Имаше и бледосини очи, доста пронизващи.

- Уилям? - Гейбриъл му подаде ръка.

Сините очи го изгледаха за един дълъг миг, изражението им беше някак пресметливо, все едно мъжът се опитваше да вземе някакво решение. След което - без да бърза - и той подаде ръка. Ръкостискането му беше здраво, но не смазващо.

- Гейбриъл, благодаря, че дойдохте. Заповядайте.

Гейбриъл се плъзна на стола и до сепарето се приближи една сервитьорка с траурна усмивка.

- Кафе?

- Да, моля. И яйца на очи върху препечена филийка. Три. Рохки.

Мъжът срещу него направи отрицателен жест.

- За мен нищо, благодаря.

Отблизо беше доста по-стар, отколкото му се бе сторило. Движенията му бяха леки, но кожата около устата му беше суха и набраздена от тънки бръчици. Беше много слаб.

Гейбриъл го погледна право в очите и се усмихна.

- Преди да започнем, имам някои основни правила. Предполагам, че имате проблем, свързан със събиране на информация, и смятате, че аз ще мога да го реша. Вероятно мога. Но първо трябва да знам цялото ви име. Искам да знам с кого си имам работа. И след това продължаваме. - Завърши с още една усмивка, преценена така, че да тушира остротата на малката му реч. Винаги беше най-добре да се говори направо по работа. Кандидат-клиентите му често започваха дълъг танц на ухажване, прекалено притеснени да кажат направо това, което искат. Беше много изморително.

- Разбира се - учтиво каза мъжът. - Казвам се Уилям Уитингтън.

Прав беше за парите. Уилям Уитингтън. Гледай ти! Филантроп и инвестиционен банкер, който беше съумял да увеличи значително бездруго голямото си богатство, което бе наследил от дядо си. Блестящ стратег. Малко саможив. Това се очертаваше интересно.

Беше озадачен. Защо Уитингтън се срещаше с него лично? Гейбриъл обикновено не контактуваше с играчи на това ниво. При нормални обстоятелства дори не срещаше изпълнителните директори, директорите на бордовете или каквито и да е други членове на висшето ръководство. Най-често към него се обръщаха хора доста по-ниско в хранителната верига. Уилям Уитингтън поемаше голям риск.

Уитингтън се усмихна едва-едва.

- Прав сте, разбира се. Имам проблем и се нуждая от специалната ви дарба. Макар че едва ли по начина, по който очаквате.

За секунда Гейбриъл изпита неприятното усещане, че Уитингтън се забавлява с някаква лична шега на негов гръб. Преди да успее да отговори, сервитьорката се върна и тропна пред него бяла чиния, пълна с картофки.

- Три рохки яйца, нали?

- Да. - Той погледна Уитингтън. - Сигурен ли сте, че не искате да се присъедините?

Уитингтън поклати глава. Гледаше чинията със смесица от забавление, ужас и страхопочитание.

- Не, благодаря. Но вие не се притеснявайте.

Яйцата бяха точно както ги обичаше. След като ги опита, каза:

- Докъде бяхме стигнали?

- Имате ли деца, Гейбриъл?

Е това беше нещо ново.

- Не, нямам.

- Аз имам син. - Лицето на Уитингтън изведнъж стана сериозно, в очите му не остана дори намек за забавление. - Казва се Робърт. Робърт Уитингтън. На двайсет и една е... и изчезна.

- Изчезнал е?

- Преди девет месеца. Искам да го намерите.

Гейбриъл отпусна вилицата над чинията си.

- Струва ми се, че са ви информирали погрешно относно работата ми. Аз съм информационен брокер. Не съм частен детектив. Не търся изчезнали хора.

- Но сте го правили. - Дълга пауза. - В Айсторм.

За миг на Гейбриъл му се стори, че някой е изсмукал всичкия кислород от помещението. Опита се да запази невъзмутимо изражение, да изтрие шока, който сигурно беше изписан на лицето му. Съсредоточи се върху една черна муха, която деликатно се разхождаше по самия ръб на пластмасовия плот на масата. От топлото време беше - целият град гъмжеше от мухи.

- Гейбриъл? - Мъжът срещу него го гледаше притеснено.

- Не мога да ви помогна. - Пое си дълбоко дъх и внимателно избърса уста с хартиената салфетка. - С вас нямаме бизнес отношения. Съжалявам за сина ви, но трябва да говорите с полицията, а не с мен. - Мъчеше се да говори спокойно.

- Не искате ли да знаете откъде знам за Айсторм?

- Не особено. - Мухата беше отлетяла. Беше кацнала на ръба на захарницата на масата в съседното сепаре.

- Сесили ми каза.

Той беше понечил да стане, но при тези думи спря.

- Сесили? Сесили Франк?

- Да.

- Франки е в Щатите.

Уитингтън поклати глава.

- Вече не е. От две години живее в Лондон.

- Отново грешите. Никога не би се върнала.

- Върна се. - Уитингтън се усмихна доста тъжно. - Знам го със сигурност. Оженихме се преди две години. Тя е моя съпруга.