На моята дъщеря във Франция

Епичен разказ за невъзможна любов, за разделени семейства - един цял свят от дълбоко погребани тайни.

На Рори и Норман

Глава 1

Дъблин, 1970 г.

Гленви Лодж,

Килини,

Дъблин

20 февруари 1970 г.

Скъпа Соланж дьо Валне,

Много ми трудно да намеря подходящото обръщение, защото никога не сме се срещали, но със сигурност знам, че трябва да ти пиша. Аз съм Елинор Кируън, най-голямата дъщеря на Ричард и Хелена Кируън. Това име говори ли ти нещо?

Тази седмица след дълго боледуване почина баща ми. Всички ние - неговата вдовица, двете му дъщери и синът му, се събрахме да чуем завещанието, и тогава се случи нещо съвсем неочаквано. Две седмици преди смъртта му към него е било направено допълнение, което гласеше:

"На моята дъщеря във Франция, Соланж дьо Валне, от Домейн дьо Валне, Сен Жозеф дьо Кон, давам правото да наследи имуществото ми."

Беше написано само това, нищо друго. "На моята дъщеря във Франция..."

Извини ме, Соланж, че ти съобщавам това така директно. Истината е, че до днес никой от нас дори не подозираше за твоето съществуване и все още сме твърде шокирани. Не ми е известно дали си знаела, че твоят баща, нашият баща, беше болен и че е починал, дали си го познавала добре, или изобщо не си го познавала. Отначало решихме да те уведомим чрез нашите адвокати, но би било твърде жестоко да научиш за смъртта му и всичко останало по този начин.

Брат ми Джеймс, с когото сме близнаци, ни обясни юридическите последствия от едно оспорване на завещанието. Той е адвокат и това беше първата му реакция в тази ситуация. По-малката ми сестра Елизабет е съсипана. Тя не може да приеме, че татко е крил това от нас, и ще трябва да мине време, за да затихне болката й. Елизабет е само на деветнадесет.

Колко ли време е пазил своята тайна? В завещанието не се споменава твоята възраст, нито пък пише нещо за майка ти. Но когато чух да се произнася името ти, ме обзе особеното чувство за нещо познато, като че ли някъде дълбоко в себе си вече съм го знаела. Странно ли ти се струва? Опитвам се да си те представя - каква си, как изглеждаш, какво представляваш.

Трябва да призная, че отначало бях толкова шокирана, колкото и останалите. Всички уплашено погледнахме майка ми, не знаехме как ще реагира на подобно разкритие, но тя е изключителна жена и никога не спира да ни изненадва. Тя е художничка, известна е както тук, така и в чужбина. Без да покаже каквито и да е емоции, майка благодари на адвоката и го изчака да излезе. Всъщност нейна беше идеята да ти пиша. Дали вече знаеше? Дали те познава? Нямам представа. Оттегли се в ателието си и помоли никой да не я безпокои.

Цяла вечер седя тук, на бюрото на татко в кабинета му, и си мисля какво да ти кажа. Все още не съм сигурна дали трябва да изпратя това писмо. И ако го изпратя, дали няма да съжаляваш, че изобщо си го получила. Може би не знаеш английски и няма да можеш да го прочетеш, надявам се, че няма да се наложи някой да ти го превежда. Всъщност с това писмо, независимо от скръбта и създалата се неловка ситуация, искам да разкрия един свят, напълно непознат за мен. Баща ми беше сложна личност, доста труден за разбиране понякога, но аз много го обичах, вероятно ти също.

И така, Соланж, аз ще пусна писмото, надявам се, че така ще можеш да навлезеш в един етап от живота му, който не си познавала до този момент. Ако решиш да не ми отговориш, ще те разбера и ще приема решението ти. Но ти си моята непозната сестра, поне моя полусестра и този факт е от значение.

Прилагам копие от завещанието.

С най-добри пожелания и топли чувства,

Искрено твоя, Елинор Кируън

Елинор отново прочете писмото. Беше петото, което пишеше, дали не се получи твърде фамилиарно? Каква бе всъщност Соланж - зряла жена или дете? И защо в завещанието не се споменаваше нищо за майка й? Тя се отпусна в коженото кресло до бюрото от орех. Обичаше шарките на дървото, мекия златист отблясък на полираната повърхност, която носеше белезите от живота на баща й, от техния живот. В съзнанието й изплува съвсем ясно сцената, разиграла се неотдавна в този кабинет. Мистър Маккан, семейният им адвокат, напрегнат и мрачен, чете допълнението към завещанието, Елизабет пребледнява и започва да трепери, а Джеймс, потресен, скача на крака. Всички се вълнуват, чувстват се предадени, но се опитват да го скрият.

"Това е абсурдно, не е възможно! - виква Джеймс. - Невъзможно е да има друго дете, никога не сме чували за него! Какви доказателства съществуват? Ще оспорваме в съда!"

В последвалото неловко мълчание мистър Маккан се навежда към бюрото и твърдите листа зашумоляват в ръцете му. Хелена Кируън седи неподвижно, свела глава. Когато вдига поглед, в очите й се долавя болезнено съчувствие и нещо друго, едва доловимо. "Трябва да й пишеш, скъпа" - казва й тя. След това се обръща и излиза, оставайки Елинор да възстанови реда и спокойствието. По-късно от ателието й прозвучава Бетовен. Дали работи или е потънала в спомени?

Изведнъж Елинор прозря истината. Майка й беше наранена, но не и шокирана. Тя знаеше! Сега вече беше сигурна в това. Хелена знаеше за съществуването на това дете, на тази "дъщеря от Франция", въпреки че нямаше представа за завещанието. Но защо не бе направила нищо, за да ги подготви? Как бе могла просто да излезе и да ги остави сами, тях, нейните деца, затънали в блатото на тайния живот на своя баща?

Елинор беше изпълнила вече тежката мисия да се свърже със Соланж. Първите думи бяха най-трудни - "Скъпа Соланж дьо Валне". Издърпа чекмеджето, извади плик и потърси марка. Щеше да изпрати писмото така, нямаше смисъл да го поправя повече. Соланж щеше да ги опознае съвсем скоро. Добави в плика копието от завещанието и го остави на бюрото. Отиде до прозореца, дръпна завесите и подпря чело на студеното стъкло. Долу, по тесния скалист път проблясваха фаровете на пълзящите нагоре коли, уличните светлини премигваха от Хаут Хед към тъмния конус на планината. Беше студена, мразовита нощ и сребристите вълни на прилива обливаха каменистия плаж, окъпани в светлината на надвисналата над морето луна. Спомни си как наскоро в една такава нощ се разхождаше с баща по гладките кръгли камъни.

"Къде си бил през всичките тези години, татко?- прошепна си тя. - Кой си ти всъщност? Дали някой от нас наистина те е познавал?"

Скръбта я сграбчи отново и тя се улови, че стърже с нокти по стъклото. Копнееше за спокойствието и сигурността, които излъчваше Сиймъс, брата близнак на майка й. Само той можеше да ги извади от това тресавище, но него го нямаше, беше далече, в планините на Непал. Дори не знаеше, че Ричард е мъртъв.

"О, татко, татко, защо ни причини това? Защо? Как можа да го направиш?"