Блондинка в бетона

Къщата в Силвърлейк беше тъмна, прозорците ѝ празни като очите на мъртвец. Беше стара къща на калифорнийски занаятчия с широк двоен входен портал и два прозореца, разположени под дългата страна на покрива. И лъч светлинка не се промъкваше зад прозорците или под вратата. Мракът обгръщаше къщата като поличба, която не допуска дори и уличното осветление да проникне в нея. Бош помисли, че даже и да имаше някой, застанал в тъмнината на портала, той не би могъл да го види.

– Сигурна ли си, че е тук? – попита той

– Не е в къщата – отвърна тя. – Зад нея. В гаража. Карай по-нататък и ще видиш входа.

Бош натисна газта на каприса и след малко пресече отклонението на пътя към гаража.

– Там – показа тя.

Бош спря колата. Зад къщата имаше гараж и над него малък апартамент, към който водеше дървено стълбище отстрани. Под вратата се процеждаше светлина, а двата прозореца бяха осветени отвътре.

– Добре – каза Бош.

И двамата гледаха няколко минути към гаража. Бош не знаеше какво всъщност очаква да види. Може би нищо. Парфюмът на проститутката беше изпълнил купето и той спусна прозореца. Не знаеше дали да вярва на думите ѝ. Знаеше само, че не може да поиска подкрепление. Не беше си взел радиостанцията, а в колата нямаше телефон.

– Какво ще правиш... ето го! – настоя тя.

Бош вече го беше видял. Една сянка бе пресякла малкия прозорец. Предположи, че това е прозорецът на банята.

– Той е в банята – каза тя. – Там видях онези неща.

Бош отмести поглед от прозореца и я погледна.

– Какви неща?

– Ами аз... хм, разгледах банята. Когато бях вътре, знаеш... Просто исках да видя какво има там. Едно момиче трябва да бъде внимателно все пак. И тогава видях всичко онова... Проклетите гримове... Нали знаеш, спирала за мигли, червила, пудри, други работи. Така разбрах, че това е той. Използвал е тези неща да ги изрисува, след като... хм... е свършил, след като ги е убивал де, нали знаеш.

– Защо не ми каза това по телефона?

– Ами ти не ме попита.

Той видя фигурата да преминава зад пердетата на другия прозорец. Сега мисълта на Бош препускаше, а сърцето му подскачаше бързо.

– Преди колко време си избягала оттам?

– Отде да зная, мама му стара. Притичах надолу до „Франклин“ да намеря скапана пиячка някъде по булеварда. Постоях към десетина минути... Не знам.

– Опитай да прецениш, важно е.

– Не знам. Сигурно повече от час.

„Мамка му – помисли Бош. – Спирала е да пие, преди да позвъни в полицията. Но е била наистина разтревожена. Сега там горе може и да има друга, а пък аз си седя тук навън и гледам.“

Той подкара колата нагоре по улицата и намери място да паркира пред един пожарен кран. Загаси мотора, но остави ключа в стартера. След като изскочи от колата, провря глава през отворения прозорец.

– Слушай. Аз отивам там, горе. Ти стой тук. Ако чуеш изстрели или ако не се върна до десет минути, започваш да чукаш по вратите и извикваш полицията да дойде на място. Кажи им, че техен офицер се нуждае от подкрепа. На таблото има часовник. Десет минути!

– Десет минути, бебчо. Сега ще станеш герой. Но и аз ще го приема като награда.

Бош извади пистолета си и се спусна бързо по пътя. Стълбището отстрани на гаража беше старо и изкорубено. Той взе по три стъпала наведнъж, като стъпваше колкото бе възможно по-тихо и все пак му се струваше, че цял свят го чува. На площадката вдигна пистолета и бутна настрани рамката с мрежа пред вратата. После се отдръпна в тъмнината и се облегна на парапета. Вдигна левия си крак и вложи цялата си сила в удара на стъпалото. Тласна точно под дръжката.

Вратата се отметна със силен трясък. Бош се промъкна през отвора, свит в типичната поза за нападение. Видя мъж точно пред себе си, в отсрещния край на стаята, изправен пред леглото. Човекът беше гол и не само плешив, но и напълно обезкосмен. Погледът му се впи в очите на мъжа и той видя как изведнъж ужасът ги изпълни. Бош изкрещя високо и ясно.

– ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ, МАМКА ТИ!

Мъжът замръзна, но само за миг, а после започна да се снишава, като насочи дясната си ръка към възглавницата. Поколеба се за миг, но продължи движението. Бош не можеше да повярва на очите си. Какво, по дяволите, правеше оня? Времето като че ли спря. Адреналинът, натрупан в тялото му, го караше да вижда движението ясно, като на бавен кадър. Бош знаеше, че мъжът или искаше да вземе възглавницата, за да покрие голотата си, или...

Ръката се плъзна под възглавницата.

– ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!

Ръката хвана нещо под възглавницата. Мъжът не отделяше очи от Бош. Едва сега Бош осъзна, че очите не бяха ужасени. Беше нещо друго. Ярост? Омраза! Ръката започна да се измъква изпод възглавницата.

– НЕ!

Бош стреля веднъж. Пистолетът отскочи, здраво стиснат в двете му ръце. Голият мъж подскочи нагоре и назад. Удари се в обшитата с дървена ламперия стена, после се залюля напред и се просна на леглото, като се мяташе и отваряше уста да поеме дъх. Бош бързо прекоси стаята към леглото.

Сега мъжът посягаше с лявата си ръка към възглавницата. Бош вдигна левия си крак и натисна с коляно гърба му. Откачи белезниците от колана си, дръпна опипващата лява ръка и я заключи. След това и дясната. На гърба. Голият мъж се тресеше и стенеше.

– Не мога... не мога – каза той, но думите се изгубиха в последвалата кашлица, изпълнила устата му с кървава пяна.

– Не можеш да изпълниш заповедта ми – каза Бош. – Казах ти да не мърдаш!

„Умри, човече – помисли Бош, но не го каза. – За всички ни ще бъде по-леко така.“

Той заобиколи леглото и приближи до възглавницата. Повдигна я и погледа известно време онова, което беше под нея. После я пусна на място. Затвори за миг очи.

– Проклет да си! – извика в тила на голия мъж. – Какво се опитваше да направиш? Видя, че съм насочил скапания пистолет към теб, а ти, ти се пресягаш... Нали ти казах да не мърдаш!

Бош заобиколи леглото, за да може да види лицето на мъжа. Кръвта се изливаше през устата върху мръсния бял чаршаф. Бош разбра, че куршумът е засегнал белия дроб. Сега голият мъж умираше.

– Не биваше да умираш – каза му Бош.

Но човекът вече не беше жив.

Бош огледа стаята. Нямаше никой друг вътре. Нямаше заместничка на курвата, която беше избягала. Значи предположението му не е било вярно. Отиде в банята и отвори шкафчето под мивката. Гримовете бяха там, както беше казала онази уличница. Бош позна някои от марките. „Макс Фактор“, „Л’Ореал“, „Ковър Гърл“, „Ревлон“. Като че ли всички съвпадаха...

Погледна през вратата на банята към трупа в леглото. Във въздуха все още се носеше мирис на барут. Той запали цигара. В стаята беше толкова тихо, че можеше да чуе пращенето на тлеещия тютюн, докато дърпаше силно от цигарата, за да изпълни дробовете си.

В апартамента нямаше телефон. Бош седна на стола в кухненския бокс и зачака. Докато гледаше към тялото оттатък в стаята, осъзна, че сърцето му все още е разтуптяно, а главата – замаяна. Съзна още, че не изпитва никакви чувства – нито съжаление, нито вина или скръб – към мъжа в леглото. Изобщо нищо.

Опита се да се съсредоточи върху звука от сирена, който се чуваше в далечината и приближаваше. След малко вече беше в състояние да отличи звука на повече от една сирена. Бяха много.

1.

В коридорите на сградата на щатския съд, намираща се в центъра на Лос Анджелис, няма пейки. Няма изобщо къде да се седне. Всеки, подпрял се на стената или опитал да се отпусне върху студения мрамор на пода, би бил накаран да се изправи от първия помощник-секретар, който премине оттам.

Тази липса на удобства е породена от желанието на федералното ръководство да не дава повод дори и неосъзнато някой да допусне, че тук правосъдието може да се раздава бавно или да липсва въобще. То не желае тук да има хора, удобно облегнали се по пейките или седнали по пода, очакващи с изморени очи вратите на съдебната зала да се отворят, за да бъдат извикани за разглеждането на собствените им дела или за делата на вече арестуваните им близки. И без това такива хора има достатъчно на улица „Спринг“, където се намира зданието на провинциалния криминален съд. Всеки ден пейките в коридорите на всички етажи там са претъпкани с чакащи. Преобладават жени и деца, чиито съпрузи, бащи или любовници са задържани. Повечето от тях са черни или мургави. По-голямата част от пейките приличат на претъпкани живи рафтове – жените с децата отпред, а останалите – събрани заедно и подредени в едно безкрайно очакване да бъдат открити. Остроумниците в съда ги наричат „хората от лодките“.

Докато стоеше на стълбището пред федералната съдебна палата и пушеше, Хари Бош си мислеше за тази разлика. Но имаше и друга. Тук вътре пушенето беше забранено. Затова той трябваше да ползва ескалаторите, да слиза долу и да се измъква навън през почивките на съдебния състав. Тук отвън имаше сандъче, пълно с пясък, поставено пред бетонната основа на статуя на жена със завързани очи и държаща в ръката си везни. Бош погледна нагоре към статуята. Така и не можа да си спомни името ѝ. Богинята на правосъдието. Нещо гръцко, но не беше сигурен. Разтвори отново вестника и препрочете статията.

Напоследък сутрин четеше само спорта, като обръщаше най-вече внимание на последните страници, където всеки ден публикуваха в таблица класацията на боксьорите и постигнатите от тях точки. Кой знае защо колоните от цифри и проценти го успокояваха. Те бяха ясни и абсолютно точно подредени в този иначе толкова объркан свят. Като се информираше кой от „Доджърс“ е събрал най-много точки за отбора, той се чувстваше все още свързан по някакъв начин с града и неговия живот.

Но днес бе оставил спортните новини сгънати в куфарчето под стола си в съдебната зала. Държеше в ръце страниците с градските новини на „Лос Анджелис Таймс“. Внимателно сгъна вестника на четири, както бе виждал да правят това шофьорите, когато искаха да прочетат нещо, докато пътуват и пътят пред тях е свободен. Така статията за процеса попадна в горния ъгъл на първата страница. Той прегледа отново написаното и пак почувства как лицето му пламва, когато чете за себе си.

ЗАПОЧВА ПРОЦЕСЪТ СРЕЩУ ПОЛИЦАЯ,

ЗАСТРЕЛЯЛ ЧОВЕК ЗАРАДИ ПЕРУКА

от Джоел Бремер, репортер на „Таймс“

Днес започва необикновен процес срещу полицейски детектив от Лос Анджелис, обвинен в превишаване на правата си, когато преди четири години е застрелял масов убиец, мислейки, че той посяга за пистолет. Всъщност предполагаемият убиец е искал да вземе перуката си.

Хари Бош, детектив в полицията на Лос Анджелис, 43-годишен, е даден под съд от вдовицата на Норман Чърч, технически служител в летището, когото Бош е застрелял в хода на разследването по убийствата на така наречения Майстор на кукли.

Повече от година преди убийството полицията е търсила серийния убиец, чийто прякор е измислен от масмедиите поради това, че той е използвал гримове, за да изрисува лицата на единадесетте си жертви. Разследването на случая доби широка известност поради това, че убиецът е изпращал бележки в стихотворна форма както до Бош, така и до „Таймс“.

След като Чърч бе убит, полицията заяви, че има безспорни доказателства, потвърждаващи извършването на убийствата от машинния инженер.

След направената проверка относно правомерността на действията на Бош, той е бил преместен от специалния отдел по убийствата на Лосанджелиското полицейско управление (ЛАПД) – отдел „Кражби и убийства“, в отдел „Убийства“ на управлението в Холивуд. Ръководството на полицията е взело решение за понижението му заради грешките, допуснати от Бош в процедурата, като например това, че не е поискал навреме помощ и прикритие при отиването си в апартамента в Силвърлейк, където бе осъществен фаталният изстрел.

Полицейското ръководство обаче потвърди, че убийството на Чърч е било „добре свършена работа“, което според полицейската терминология означава, че не е неправилно.

Тъй като със смъртта на Чърч провеждането на процес е било невъзможно, голяма част от доказателствата, събрани от полицията, така и не бяха съобщени на обществеността и останаха неизвестни. Сега, след започване на делото във Федералния съд, вероятно някои от тях ще получат гласност. Очаква се процесът да продължи една седмица, смятано от днес, когато ще бъдат произнесени встъпителните речи на адвокатите на страните.

За да продължи да чете статията, Бош трябваше да разгърне вестника. Вниманието му веднага бе привлечено от неговата собствена снимка, отпечатана на вътрешната страница. Беше стара и не приличаше на моментална. Същата, която имаше и върху служебната си лична карта. Бош се ядоса повече на снимката, отколкото на статията. Публикуването ѝ беше нарушение на правилото за поверителност. Опита да се съсредоточи в статията.

Защитата на Бош е поета от канцеларията на градската адвокатура, тъй като по време на стрелбата той е действал в качеството си на длъжностно лице. Ако ищецът в случая спечели делото, обезщетението ще бъде изплатено от данъкоплатците, а не лично от Бош.

Съпругата на Чърч – Дебора – е представена пред съда от адвокатката по защита на гражданските права Хъни Чандлър, която е специалист по дела за превишаване на пълномощия от страна на полицията. През миналата седмица в интервю пред пресата Чандлър заяви, че ще се опита да докаже пред съда как неразумните действия на Бош неизбежно са предизвикали фаталното убийство на Чърч.

Чандлър заяви, че човекът е убит поради това, че Бош е действал предубедено. „Не знам дали е било само неразумност, или причината е по-сериозна, но това ще разберем на делото“ – каза тя.

Този ред Бош беше прочел и препрочел поне шест пъти, откакто купи вестника по време на първата почивка. По-сериозна? Какво ли искаше да каже с това? Опитваше да не се оставя да го обхване безпокойството, защото знаеше, че Чандлър няма да се принизи дотолкова, че да използва едно вестникарско интервю за психологически натиск, но все пак го възприемаше като някакво предупреждение. Знаеше, че ще си има още доста неприятности.

Чандлър също така заяви намерението си да изиска полицейски доказателства за това, че Чърч е точно Майстора на кукли. Тя твърди, че Чърч, баща на две непълнолетни дъщери, не е серийният убиец, когото полицията е търсела, а е нарочен за такъв само за да бъдат прикрити погрешните действия на Бош.

Чандлър каза: „Бош хладнокръвно е убил невинен човек. По време на този процес ние ще докажем онова, което градската адвокатска колегия непрекъснато отказва да направи – да изкара наяве истината и да осигури правосъдие за семейството на Норман Чърч.“

Бош и Родни Белк – помощник градски адвокат, който е поел защитата – отказаха да коментират настоящата статия. Освен Бош в следващите една или две седмици свидетели по делото ще бъдат...

– Имаш ли дребни, приятел?

Бош вдигна поглед от вестника към нечистото, но познато лице на скитника, който беше свързан със сградата на Съдебната палата така, както зелената площ пред нея. По време на седмицата, когато се избираха съдебните заседатели, Бош го беше виждал тук всеки ден да обикаля и да проси дребни пари или да събира фасове. Човекът бе облечен с окъсано сако от туид върху два пуловера и панталон от рипсено кадифе. Мъкнеше всичко, което притежаваше, в пластмасова торба и държеше тенекиено канче за събиране на монети в ръка, като го разтърсваше от време на време пред хората, за да ги подкани да пуснат нещо в него. Освен това винаги носеше със себе си жълт юридически бележник, изписан от край до край.

Бош инстинктивно потупа джобовете си и сви рамене. Нямаше дребни.

– Мога да взема и долар, знаеш.

– Нямам излишен долар.

Скитникът го отмина и се загледа в пепелника. От пясъка като ракови образувания стърчаха пожълтели фасове. Той прибра жълтия бележник под мишница и започна да подбира фасовете, като вземаше тези, по които бе останал поне половин сантиметър недопушен тютюн. Доста често успяваше да намери почти цяла недопушена цигара и тогава примлясваше с устни от задоволство. След като подбра фасовете, той ги изсипа в тенекиеното си канче.

Доволен от придобитото, човекът отстъпи от пепелника и вдигна очи към статуята. Погледна към Бош и му смигна, а после разтърси бедра в неприлична имитация на полов акт.

– К’во ще кажеш за мойто момиче, а? – каза той. После целуна пръсти и протегна ръка да потупа статуята.

Преди дори и да помисли да му отговори, Бош чу чуруликането на пейджъра си, закачен на колана. Скитникът отстъпи още две крачки и вдигна свободната си ръка, като да се предпази от някакво зло. Бош видя как лицето му придобива тревожно-панически вид. Приличаше на човек, чиито мисловни връзки действат, но са така нарушени, че не могат да свържат събитията. Човекът се извърна и забърза към улица „Спринг“ с пълното си с фасове канче в ръка.

Бош гледа подире му, докато го загуби от поглед, и едва тогава взе пейджъра в ръка. Позна номера, изписан на екранчето. Беше лейтенант Харви. Съобщаваше да се обади на „деветдесет и осем“ – директния номер на Паундс в управлението в Холивуд. Той забучи остатъка от недопушената си цигара в пясъка и влезе в Съдебната палата. Близо до съдебните зали на втория етаж до ескалатора имаше цяла редица с телефонни автомати.

– Хари, какво става там? – попита Паундс.

– Нищо особено. Просто чакам. Вече имаме съдебен състав, а сега адвокатите се съвещават със съдията по процедурата за встъпителните речи. Белк каза, че не е необходимо да присъствам и затова се въртя тук наоколо.

Погледна часовника си. Беше дванадесет без десет.

– Скоро ще има обедна почивка – добави той.

– Добре. Трябваш ми.

Бош не отговори. Паундс му беше обещал, че докато приключи процесът, няма да го включва в дежурствата. Малко повече от седмица, най-много две. Нямаше как да не обещае. Паундс знаеше, че Бош не може да провежда разследвания за убийства, тъй като ще бъде в съда поне четири дни от седмицата.

– Какво е станало? Мислех, че не съм на смяна.

– Не си. Но може да възникне проблем при нас. Засяга те.

Бош отново се поколеба. Така се работеше с Паундс. Винаги имаше явна и скрита причина. Май сега лейтенантът си играеше по навик. Говореше със заобикалки и се опитваше да накара Бош да му се хване на въдицата.

– Проблем ли? – най-после попита Бош. Беше с нищо необвързващ го отговор.

– Да. Мисля, че днес си виждал вестника. Онази статия в „Таймс“ за твоето дело.

– Аха. Тъкмо я чета.

– Добре, но се получи нова бележка.

– Бележка ли? За какво говориш?

– Говоря за някой, който е оставил бележка в приемната. Адресирана до теб. И проклет да съм, ако не прилича на бележките, които получаваше от Майстора, когато още го издирвахме.

Бош можеше да се закълне, че Паундс изпитва удоволствие от това, което казваше сега.

– Ако е била адресирана до мен, как си могъл да я прочетеш ти?

– Не е дошла по пощата. Няма плик. Просто един лист, сгънат на четири. От едната му страна пише името ти. Някой го е оставил на гишето в приемната. После пък някой от нашите го е прочел, без да види надписа, и можеш да си представиш какво последва.

– Какво пише?

– Ами, Хари, няма да ти хареса. Бог знае кога се е получила, но пише, че си хванал не този, когото трябва. Че Майстора е жив. Този, който го е писал, твърди, че самият той е Майстора и че продължава броенето на труповете. Твърди, че си убил друг човек.

– Глупости. Писмата на Майстора бяха цитирани в книгата на Бремер, писана по този случай. Всеки може да прекопира стила и да напише бележка. Ти...

– Ти мен за тъпак ли ме мислиш, Бош? Знам, че всеки може да го напише. Но и авторът също го знае. Затова за доказателство е нарисувал и малка карта, която предполагам, че е вярна. Показва местонахождението на следващата жертва.

Линията се изпълни с напрегнато мълчание, докато Бош мислеше, а Паундс чакаше.

– И какво? – най-после рече Бош.

– Ами изпратих Едгар да намери мястото. Помниш ли сградата на Бинг в западния край?

– На Бинг ли? Да, на юг от булеварда. На Бинг... Покритият басейн. Не го ли разрушиха миналата година по време на размириците?

– Точно – каза Паундс. – Изгоря изцяло. Ограбено е и разрушено. Само плочата и три стени са останали. Има заповед за разчистване на терена от кметството, но собственикът още не я е изпълнил. Така или иначе според бележката мястото е това. В нея е казано, че тялото е погребано под плочата. Едгар отиде там с екип работници от общината с пневматични чукове, инструменти...

Паундс протакаше. „Какъв задник!“ – помисли си Бош. Този път трябваше да изчака по-дълго. Когато мълчанието се затегна толкова, че вече го хванаха нервите, Паундс най-после проговори:

– Той намери тялото. Точно както беше описано в бележката. Под бетона. Намери го. Това е...

– От колко време е там?

– Още не знам. Но е отдавна. Затова ти се обаждам. Трябва да отидеш там по време на обедната почивка и да видиш какво е това. Знаеш, че само ти можеш да кажеш дали е работа на Майстора, или някой друг ненормалник ни прави номера. Ти си специалист. Би могъл да прескочиш дотам, докато трае обедната почивка в съда. И аз ще дойда. Ще се видим там. А за встъпителните речи ще си бъдеш обратно в съда.

Бош се чувстваше като вцепенен. Нуждаеше се от цигара. Опита се да подреди някак в ума си онова, което току-що му беше казал Паундс. Майстора на кукли – Норман Чърч – беше мъртъв вече от четири години. Нямаше грешка. Бош беше убеден тогава. И сега беше убеден. Чърч беше Майстора на кукли.

– Значи бележката се появи ей така на гишето, а?

– Дежурният сержант я намери на полицата преди около четири часа. Никой не е видял кой я е оставил. Знаеш, че сутрин през приемната минават много хора. Освен това и дежурните се сменят. Михан се качи горе да говори с първата смяна. Никой не си спомня нищичко за мига, в който са я открили.

– Ех, мамка му. Прочети ми я.

– Не мога. Вече е в отдела за отпечатъци. Съмняваме се, че може да има някакви следи, но трябва да спазваме реда. Ще получа копие и ще го взема с мен на мястото, ясно?

Бош не отговори.

– Знам какво си мислиш – каза Паундс. – Но нека да задържим топката, докато не видим какъв е случаят. Още няма място за опасения. Може и да е някой номер от страна на оная адвокатка Чандлър. Изобщо не би ме учудило. Тя е от този тип хора, които биха направили всичко, за да свалят поредния полицейски скалп и да си го окачат на стената. Обича да си вижда името във вестниците.

– А медиите? Чули ли са вече нещо за това?

– Получихме няколко обаждания за намерено тяло. Сигурно са прехванали разговорите на патрулите. Не бяхме ги закодирали. Но още никой не знае за бележката, нито за връзката с Майстора. Само знаят, че има труп. Предполагам, мисълта, че е намерен под плочата на изгоряла до основи сграда, им звучи възбуждащо.

– Все едно. Засега трябва да запазим мисълта за Майстора само за себе си. Освен, разбира се, ако онзи, който я е написал, не е изпратил копия и до медиите. Ако е така, до довечера вече ще се разчуе.

– Как ли е успял да я зарови под плочата на басейна?

– Басейнът не заемаше цялата сграда. Отзад имаше складове. Освен това, преди да я вземе Бинг, сградата е била за даване складови помещения под наем. Дори и след като Бинг е взел предната част, отзад все още е имало наематели. Това го научих от Едгар. Той е намерил собственика. Убиецът може да е наел някоя от стаите, да е разбил съществуващата плоча и да е бетонирал отново тялото на момичето там. Така или иначе при безредиците всичко е изгоряло. Но огънят не е засегнал плочата. Тялото на бедното момиче си е било все там, отдолу. Едгар каза, че приличало на мумия.

Бош видя вратата на съдебна зала номер 4 да се отваря и оттам излезе семейството на Чърч, следвано от адвокатката им. Беше обедна почивка. Дебора Чърч и двете ѝ дъщери не погледнаха към него. Но Хъни1 Чандлър, известна сред полицейските и съдебните среди повече като Мъни2 Чандлър, го гледаше с убийствен поглед, докато минаваше. Очите ѝ бяха тъмни като опушен махагон и красиво разположени на загорялото ѝ лице с ясно очертана долна челюст. Тя беше привлекателна жена с гъста златиста коса. Фигурата ѝ бе скрита под правата линия на синия костюм. Бош усети омразата на цялата група да го залива като вълна.

– Бош, още ли си там? – питаше Паундс.

– Аха. Май току-що ни пуснаха в обедна почивка.

– Добре. Тогава тръгвай. Ще се видим на мястото. Не съм напълно уверен, макар че го казвам, но се надявам все пак това да е просто поредният ненормалник. Би било по-добре и за теб.

– Така е.

Докато насочваше слушалката да я закачи на място, Бош чу гласа на Паундс и отново я приближи до ухото си.

– Още нещо. Ако се появят репортери, остави ги на мен. Каквото и да се случи, ти не бива да бъдеш официално замесен в този нов случай заради делото, произлязло от предишния. Значи ние сега те ползваме само като експерт на следствието. Така ще казваме.

– Добре.

– Ще се видим на мястото.

2.

Бош тръгна по „Уилшайър“, за да излезе от центъра, и зави по Трета улица, след като премина покрай остатъка от парка „Макартър“. Когато зави на север и тръгна към западната част, там вече се виждаше струпването на полицейски коли вляво на улицата. Бяха пристигнали и бусчетата на спомагателните екипи. В далечината малко на север, замъглен от надвисналия смог, се виждаше надписът ХОЛИВУД.

Мястото представляваше три опушени стени, между които беше струпана купчина обгорели отпадъци. Покрив нямаше, но полицаите бяха провесили синьо пластмасово покривало, хванато отгоре за задната стена и простиращо се до оградата на парцела като навес. Бош знаеше, че това не е направено с цел да се пази сянка на инспекторите. Наведе се напред и погледна нагоре през страничното стъкло. Видя ги там горе да обикалят. Бяха градските лешояди – хеликоптерите на медиите. Когато паркира зад завоя, Бош забеляза двамата работници, застанали до камионетката със строителни инструменти. И двамата дърпаха яко от цигарите си, а на лицата им беше изписано отвращение. Пневматичните чукове лежаха на земята. Те чакаха да ги повикат, но си личеше, че все пак се надяват вече да са си свършили работата и повече да не бъдат нужни.

От другата страна на камионетката, близо до синия микробус на следователите, стоеше Паундс. Изглеждаше, като че ли се съвзема от някакво неприятно преживяване, и Бош забеляза същото отвращение, както по лицата на цивилните. Въпреки че Паундс беше шеф на холивудското управление, което включваше и отдел „Убийства“, самият той всъщност никога не бе работил по някой от случаите, свързани със смърт. Както по-голямата част от административните ръководители, издигането му се дължеше не на опит, а по-скоро на добър успех от изпити и проведени разследвания. Бош винаги изпитваше удоволствие да види някой като Паундс, когато поеме поне малка доза от онова, с което всекидневно се сблъскват редовите следователи.

Преди да излезе от колата си, Бош погледна часовника. Разполагаше с един час, след което трябваше да се върне в съда.

– Хари – каза Паундс, като се насочи към него. – Радвам се да те видя.

– За мен е удоволствие, лейтенант, да изследвам поредния труп.

Бош съблече сакото си и го постави върху седалката на колата. После отвори багажника и облече син гащеризон. Щеше да му е горещо, но не му се искаше да се връща в съда покрит с прах и мръсотия.

– Добра идея – каза Паундс. – Трябваше и аз да си взема работно облекло.

Само че Бош знаеше, че той изобщо няма такова. Паундс се появяваше на местопрестъпленията само когато знаеше, че ще ги показват по телевизията и ще има шанс да направи изявление. Интересуваше се само от телевизионните репортери. Не обръщаше внимание на вестникарите, защото те не включваха в репортажите си повече от две изречения. Освен това написаните изявления можеха да отровят не само следващите ти дни, но и да останат да висят на съвестта ти цял живот. Обикновено администраторите в полицията не обичаха да дават интервюта за вестниците. Телевизията беше по-мимолетно и по-безопасно средство.

Бош влезе под синьото покривало. Там намери обикновеното за тези случаи струпване на следователи. Те стояха до купчината натрошен бетон покрай продълговата дупка в плочата, която някога е била основа на сградата. Бош вдигна глава и видя един от хеликоптерите на телевизията да обикаля съвсем ниско над мястото. Нямаше да успеят да снимат кой знае какво през покривалото. Но може би вече са изпратили и наземни екипи с репортери.

Между стените все още имаше купища отпадъци – изгорели каси от врати, овъглени греди, счупени тухли и парчета бетон. Паундс тръгна след Бош и двамата започнаха внимателно да се промъкват сред отпадъците към групата под навеса.

– Тук всичко ще бъде изринато и ще направят още един паркинг – каза лейтенантът. – Това дадоха на града метежниците – място за паркиране на поне още хиляда коли. Ако сега ти се наложи да спреш в южната част, нямаш проблем, но искаш ли да си пийнеш една сода или да заредиш колата, няма къде. Там също всичко е изгоряло. Случвало ли ти се е да минаваш оттам преди Коледа? Във всяко каре от улици има празно място за елха. Още не мога да разбера защо тези хора подпалваха къщите на собствените си съседи.

Бош знаеше, че причината „тези хора“ да повтарят понякога отново онова, което бяха сторили, е тъкмо Паундс и такива като него, които „не разбираха“. Бош го виждаше като цикъл. Всеки двадесет и пет години духът на града се гърчеше в огъня на реалността. А после се възстановяваше и продължаваше да се развива. Бързо и без да поглежда към миналото. Като в някаква щафета.

Изведнъж Паундс се спъна и падна. Успя да се подпре на ръце и бързо и смутено се изправи.

– Дявол да го вземе – извика той и макар че Бош не беше реагирал, добави: – Добре съм. Всичко е наред.

Бързо приглади разрошената си коса с ръка, без да забележи, че изцапа челото си със сажди. Бош не му каза нищо.

Най-после стигнаха до групата. Хари се насочи към бившия си партньор Джери Едгар. Той разговаряше с други двама следователи, които Бош познаваше, и с още две непознати жени. И двете бяха облечени в зелените униформи на полицейската морга. Бяха от онези нископлатени работници, които пътуваха в синия микробус от едно място на друго, прибираха мъртвите тела и ги поставяха в хладилните камери.

– Къде си бе, Хари? – каза Едгар.

– Тук.

Едгар тъкмо се беше върнал от фестивала на блуса в Нови Орлеан и бе донесъл последната фраза като поздрав оттам. Казваше я толкова често, че вече ставаше досаден, но май единствен той не го забелязваше.

Едгар стоеше по средата на групата. Той не беше облечен в гащеризон като Бош. Всъщност никога не обличаше гащеризон, защото смяташе, че така ще мачка костюмите си. Но някак успяваше да върши работата си на местопрестъпленията, без дори да напраши и маншетите на панталона от сивия си костюм със сако с двойно закопчаване.

Пазарът на недвижими имоти, където допреди три години Едгар си изкарваше допълнителен доход, беше замрял, но той все още успяваше да поддържа славата си на най-елегантен в управлението. Бош погледна светлосинята копринена вратовръзка, стегната около черната шия на следователя, и си помисли, че сигурно само тя струва колкото собствената му риза и връзка, взети заедно.

Хари погледна настрани и кимна на Арт Донован, техник по снемане на отпечатъци в управлението, но не каза нищо нито на него, нито на другите. Придържаше се към протокола. Тук действаха строгите правила за спазване на йерархията при всеки оглед на място на убийство. Обикновено следователите разговаряха само помежду си или най-много с техника. Униформените не говореха, освен ако не се обърнеха специално към тях. Служителите от моргата разменяха по някоя дума само със своя ръководител, а той пък от своя страна се обръщаше при необходимост към полицаите. Той всъщност ги мразеше, тъй като според него те бяха нещо като завоеватели. Винаги имаха изисквания нещо да се свърши бързо, и то до утре – аутопсия, проверка за отрови...

Бош погледна към дупката, пред която стояха. Работниците бяха разбили бетона и бяха оформили отвор, дълъг около два метра и дълбок към метър и двадесет. Бяха струпали парчетата отстрани и после оформили нещо като стъпало на около метър дълбочина. Бош скочи долу, за да може да погледне отблизо. Видя, че дупката в бетона беше изваяна като очертание на женско тяло. Изглеждаше като матрица, в която може да се налее пластмаса и да се изработи фигура на манекен. Но мястото беше празно.

– Къде е тялото? – попита Бош.

– Онова, което беше останало от него, го вдигнаха – отговори Едгар. – Сложено е в микробуса в найлонов чувал. Сега се чудим как да вдигнем оттук отпечатъка, без да го разрушим.

Бош мълчаливо погледна към дупката, после се изправи, излезе от мястото и се насочи извън навеса. Лари Сакай, следователят на моргата, го придружи до микробуса и отвори задната врата. Вътре беше ужасна жега, а и дъхът на Сакай беше по-силен от мириса на промишлен дезинфектант.

– Предположих, че ще те извикат да дойдеш – каза Сакай.

– Така ли? Защо?

– Щото мяза на работата на скапания Майстор.

Бош не каза нищо, за да не дава повод на Сакай да мисли, че е съгласен с него. Той беше работил по няколко от случаите на убийства на Майстора преди четири години. Даже Бош подозираше, че прякорът на убиеца, който после стана популярен, е подхвърлен от него. Беше изтекла информация към едно от предаванията на четвърти канал за това, че убиецът винаги гримира жертвите си. Каналът нарече престъпника Майстора на кукли и след това всички, дори и полицаите, вече използваха прякора.

Бош мразеше този прякор. Той смесваше личността на убиеца с тази на жертвите. По този начин съобщенията за убийствата вместо ужасяващи, изглеждаха по-скоро развлекателни.

Бош огледа вътрешността на микробуса. Вътре имаше два трупа. Единият изпълваше изцяло чувала си. Невидимото тяло трябва да е било на доста обемист човек. Другото тяло едва издуваше материята. Разбра, че точно то е изваденото изпод бетона.

– Аха, това е – каза Сакай. – Този другият е наръган в Ланкършим. По него работи управлението на Северен Холивуд. Тъкмо се насочвахме натам, когато ни повикаха да дойдем да вземем това оттук.

„Това обяснява защо репортерите са разбрали толкова бързо за мястото“ – помисли Бош. Радиовръзките на колите на моргата се подслушваха от всички редакции на вестници в града.

Той разгледа за момент по-малкия чувал и без да чака Сакай, разтвори ципа. Острата неприятна миризма, която го лъхна, не беше толкова силна, колкото ако бяха намерили тялото по-рано. Сакай бутна настрани пластмасата и Бош се загледа в останките на човешкото тяло. Кожата беше тъмна и сбръчкана върху костите. Хари не се потресе, защото беше привикнал и можеше да се абстрахира от ужаса на подобна гледка. Понякога дори му се струваше, че огледът на трупове е работа, която е вършил през целия си живот. Още преди да навърши двадесет години, той бе идентифицирал пред полицията тялото на собствената си майка. Бе виждал безброй мъртви във Виетнам, а след двадесет години полицейска служба труповете, които бе оглеждал, вече нямаха чет. Доста често му се случваше да осъзнае, че просто регистрира видяното като камера. Струваше му се, че реагира като психопат.

Жената в чувала е била дребна. В това Бош беше сигурен. Но разлагането на тъканта и изсушаването бяха направили тялото да изглежда още по-малко. Онова, което беше останало от косата, даваше възможност да се предположи, че е била дълга до раменете и изрусена до бяло. Върху кожата на лицето се виждаха остатъци от грим. Очите му бяха привлечени от гърдите, които бяха изненадващо големи в сравнение с останалата част на тялото. Те бяха едри и закръглени и кожата върху тях беше опъната. Изглеждаха най-гротескното нещо върху този труп, защото бяха различни от онова, което би трябвало да представляват.

– Изкуствено – каза Сакай. – Те не се разлагат. Могат да се свалят и присадят на следващата глупачка. Бихме могли да развием програма по рециклиране.

Бош не каза нищо. Той изведнъж се натъжи при мисълта за жената, която и да е била тя. Извършила е тази операция с тялото си, за да изглежда по-привлекателна, а пък ето как е свършил животът ѝ. Дали не е успяла да бъде привлекателна единствено за убиеца си?

Сакай прекъсна мислите му.

– Ако Майстора го е направил, значи тя лежи в бетона поне от четири години, нали? Обаче тялото не изглежда чак толкова разложено за такъв дълъг период от време. Даже още е останало от косата, очите, някои вътрешни тъкани. Ще можем да работим. Миналата седмица ми се наложи да изследвам един турист, намерен в каньона Соледад. Предполагаше се, че е момче, изчезнало миналото лято. А сега от него бяха останали само кости. Е, навън има много животни. Знаеш ли, започват да ядат жертвата откъм задника. Той е най-мекото място и животните...

– Знам, Сакай. Нека се съсредоточим върху това тук.

– Все пак при тази жена бетонът явно е забавил процесите и е оставил работа и за нас. Сигурен съм, че не може да се спре съвсем разлагането, но поне е забавено. Било е като във вакуум.

– Ще можете ли да определите поне от колко време е мъртва?

– Може би не от трупа. Ще я идентифицираме, а после вие ще установите откога е изчезнала. Това е начинът.

Бош разгледа пръстите. Приличаха на черни клечки, тънки като молив.

– Ами отпечатъци?

– Ще ги получим, но не от нея.

Бош вдигна глава и видя, че Сакай се усмихва.

– Какво? Да не ги е оставила върху бетона?

Усмивката на Сакай отлетя. Бош беше развалил ефекта от досетливостта му.

– Аха, точно така. Може да се каже, че е оставила отпечатък. Ще го вземем. Може да се направи дори маска – отпечатък от лицето, ако успеем да изнесем бетонното парче оттук. Оня, който е замесвал бетона, е използвал много вода. Направил го е много фин. И с това ни е помогнал. Ще вземем отпечатъците.

Бош се надвеси да разгледа завързаната на възел кожена лента, увита около врата на трупа. Тясна ивица черна кожа, в края на която се виждаше шевът. Беше каишка, отрязана от дамска чанта. Както и при всички останали жертви. Той се наведе по-ниско и миризмата на трупа го блъсна в носа и устата. Примката около шията беше малка, почти колкото да обхване обиколката на бутилка вино. Достатъчно стегната, за да е фатална. Можеше да се види къде е прорязала кожата, за да отнеме живота. Той погледна възела. Яко стегнат плъзгащ се възел, вързан отдясно, явно с лявата ръка на извършителя. Както и при всички останали. Чърч беше левак.

Трябваше да се провери още нещо. Подписа, както го бяха нарекли помежду си следователите.

– Нямаше ли дрехи? Обувки?

– Нищо. Както и другите, нали си спомняш?

– Отвори чувала докрай. Искам да видя всичко.

Сакай дръпна ципа до долу. Бош не знаеше дали другият има представа за подписа, но и нямаше намерение да говори за това. Той се надвеси още повече над тялото и заразглежда долната част, като че ли го интересуваше всичко. Но всъщност искаше да разгледа само ноктите на краката. Пръстите бяха свити, почернели и изпочупени. Ноктите също, даже някои съвсем липсваха. Но върху онези, които бяха останали, се виждаха остатъци от розов лак, потъмнял от разлагането, прахта и годините. А върху нокътя на десния палец той видя подписа. Или поне онова, което все още можеше да се види от него. Върху нокътя внимателно бе изрисуван мъничък бял кръст. Знакът на Майстора. На всички тела го имаше.

Бош чуваше силните удари на сърцето си. Огледа вътрешността на микробуса и усети да го обхваща клаустрофобия. Първата мисъл, дошла в главата му, беше, че го обзема параноя. Мислено започна да преценява всички възможности. Щом това тяло носеше всички познати белези от убийствата на Майстора, значи го е извършил Чърч. Ако обаче Чърч е убил тази жена, то кой, четири години след смъртта му, би могъл да остави бележката на гишето в приемната на участъка в Холивуд.

Той се изправи и за първи път огледа тялото изцяло. Голо, свито, забравено... Чудеше се дали там, под бетона, няма и други такива, очакващи да бъдат открити.

– Затвори ципа – каза на Сакай.

– Той е, нали? Майстора.

Бош не отговори. Измъкна се от бусчето, дръпна ципа на гащеризона си малко надолу, като че ли да може да поеме повече въздух.

– Хей, Бош – извика Сакай отвътре. – Само съм любопитен. Как успяхте да намерите това нещо? Щом Майстора е умрял, кой ви каза къде да търсите?

Бош и сега не отговори. Той бавно се насочи под навеса. Останалите като че ли още не бяха решили какво да правят с отпечатъка в бетона. Едгар се въртеше наоколо, като внимаваше да не се изцапа. Бош направи знак на него и на Паундс и тримата се оттеглиха в единия край на навеса, където можеха да си поговорят, без да ги чуе някой.

– Е? – попита Паундс. – Какво си открил?

– Прилича на работа на Майстора – каза Бош.

– Мамка му – изруга Едгар.

– Защо си толкова сигурен? – попита Паундс.

– Всичко, което видях, съвпада до последния детайл с неговите убийства. Включително и подписът. Има го.

– Подписът ли? – попита Едгар.

– Белият кръст върху нокътя на крака. По време на разследването не сме му давали гласност, за да не го раздухат репортерите.

– Ами ако е имитация? – с надежда за положителен отговор попита отново Едгар.

– Възможно е. Бялото кръстче беше споменато след приключването на разследването. А после Бремер от „Таймс“ написа книга по този случай. В нея то също се споменава.

– Значи имаме имитатор – замислено каза Паундс.

– Всичко зависи от времето, когато е умряла – каза Бош. – Книгата беше публикувана около година след смъртта на Чърч. Ако са я убили след това, може би наистина е имитация. Но ако е положена в бетона преди това, тогава не знам...

– Мамка му – прекъсна го Едгар.

Преди да заговори отново, Бош се замисли.

– Може да си имаме работа с най-различни неща. Възможно е да е имитация. Или пък Чърч да е имал помощник и ние никога да не сме се досетили. Или може... може да съм застрелял невинен човек... Възможно е онзи, написал бележката, която сме получили, да казва истината.

Последните думи увиснаха в тишината като заплаха На всички им се искаше да я заобиколят по-отдалеч.

– Къде е бележката? – най-после наруши мълчанието Бош.

– В колата ми – каза Паундс. – Взех я. Какво искаш да кажеш с това, че може да е имал помощник?

– Ами ако приемеш, че Чърч го е извършил, тогава откъде може да се появи тази бележка, след като той е умрял! Явно трябва да има някой, който знае, че го е направил, а също и къде е скрил тялото. Ако е така, кой е вторият човек? Помощник? Възможно ли е Чърч да е имал помощник и ние да не сме разбрали нищо за него?

– Спомняте ли си удушвача от Хилсайд? – попита Едгар. – Оказа се, че са били удушвачи. Двама братовчеди с еднакъв вкус към убийствата на млади жени.

Паундс отстъпи и поклати глава, като че ли да се предпази от заплаха за кариерата си.

– Ами какво ще кажете за Чандлър? Адвокатката – каза той. – Представете си, че жената на Чърч знае къде той е заравял телата... Тя казва на Чандлър, а оная измисля схемата. Написва бележка като Майстора и я оставя в участъка. Гарантирано ще спечели делото срещу тебе!

Бош превъртя тази мисъл през ума си. Изглеждаше вероятна, но после видя явните несъответствия.

– Ами защо Чърч ще закопава някои от телата, а други – не? Тогава психиатърът, който ни консултираше, каза, че в разполагането на телата има цел. Бил е ексхибиционист. Към края, след седмата жертва той започва да изпраща бележки до нас и до вестниците. Какъв смисъл има да оставя част от телата да бъдат открити, а други да крие в бетона?

– Вярно – каза Паундс.

– Харесва ми идеята за имитатор – намеси се Едгар.

– Но защо трябва да се имитират напълно нечии действия чак до подписа, а после да се заравя тялото? – попита Бош.

Всъщност не питаше тях. Беше въпрос, на който трябваше сам да намери отговора. Те постояха мълчаливо доста време. Всеки от тях сам за себе си помисли, че най-удобното решение на въпроса би било Майстора да е жив.

– Който и да го е сторил, за какво му е била бележката? – каза Паундс. Изглеждаше силно възбуден. – Защо ни е оставил тази бележка? Трябваше да се скрие.

– Защото иска внимание – отговори Бош. – Такова, каквото получи Майстора. Каквото ще привлече и този съдебен процес.

Отново последва дълго мълчание.

– Ключът към случая – най-накрая се обади Бош – е да я идентифицираме и да разкрием от колко време е скрита в бетона. Едва тогава ще знаем с кого си имаме работа.

– И какво ще правим? – попита Едгар.

– Аз ще ви кажа какво – рече Паундс. – Няма да съобщаваме на никого нищичко засега. Все още. Нищо, докато не бъдем сигурни с кого си имаме работа. Ще чакаме аутопсията и идентификацията. Ще разберем кога е умряло момичето и с какво се е занимавало, преди да изчезне. А после... после аз ще ви кажа какво да се прави. Засега си трайте. Ако сбъркаме нещо, цялото управление ще пострада. Виждам, че някои от медиите вече са надушили и са изпратили репортери, но с тях ще се заема аз. Никой друг няма да говори. Ясно?

Бош и Едгар кимнаха и Паундс тръгна, като се промъкваше бавно между строителните отпадъци към групата журналисти и оператори, които стояха зад жълтата пластмасова лента, поставена от полицията, за да не влизат външни лица на мястото.

Бош и Едгар постояха мълчаливо няколко минути, докато го гледаха как се отдалечава.

– Надявам се, че знае какво говори – каза Едгар.

– Не ти вдъхва много доверие май, нали? – отговори Бош.

– О, да.

Бош се върна под навеса и Едгар го последва.

– Какво ще правите с отпечатъка, който е оставила в бетона? Работниците мислят, че няма да може да се отдели като цяло парче. Казват, че онзи, който е замесвал сместа, не го е правил професионално. Използвал е много вода и съвсем ситен пясък. Прилича повече на гипс. Ако се опитаме да го измъкнем цял, ще се счупи от собствената си тежест.

– И тогава?

– Донован вече замесва гипс. Ще направим гипсова отливка на лицето. А за ръката – имаме само отпечатъка на лявата. Дясната се е извила при поставянето долу. Донован ще опита да използва силиконова смола. Казва, че това е най-добрият начин да се получат фините отпечатъци от пръстите.

Бош кимна. Погледа известно време как Паундс разговаря с репортерите и забеляза първото нещо, което си заслужаваше усмивка днес. Лейтенантът говореше пред камерата, но явно никой от журналистите не беше му казал, че челото му е изцапано. После запали цигара и отново се обърна към Едгар.

– Значи всичко тук наоколо е било складове под наем, така ли? – попита той.

– Точно така. Собственикът беше преди малко тук. Каза, че цялата площ тук отзад е била разделена на помещения, всяко с отделен вход. Майстора... хм... убиецът де, който и скапаняк да е бил, може да е наемал едно от помещенията и да си е правил с него каквото поиска, без някой да го види. Единственият проблем би бил шумът от разбиването на пода. Но това е могло да се прави нощем. Собственикът каза, че почти никой от наемателите не е използвал складовете през нощта. Всички са имали ключ от външната врата в края на алеята. Извършителят е можел да дойде и да си свърши работата за една нощ.

Следващият въпрос се подразбираше и затова Едгар отговори, преди Бош да го попита:

– Собственикът не може да ни каже името на наемателя. Не може да бъде сигурен, защото книгите му са изгорели по време на пожара. Застрахователната компания е обезщетила повечето от хората, които са подали заявления, и ние ще получим тези имена. Но той каза, че има няколко, които изобщо не са подавали молби след метежа. Никога повече не е чувал за тях. Не може и да си спомни всички имена, но дори ако някой от тях е бил нашият човек, той при всички случаи е използвал фалшиво име. В края на краищата и аз да бях наел помещението, за да циментирам труп в пода, сигурно щях да използвам друго име.

Бош кимна и погледна часовника си. Скоро трябваше да тръгва. Усети, че е гладен, но сигурно нямаше да има време да хапне. Отново сведе поглед към дупката и видя разликата в цветовете на стария и новия бетон. Старата плоча бе почти бяла. А бетонът, в който е била погребана жената, беше тъмносив. Забеляза малко парче червена хартия, което се показваше от сивата маса в края на дупката. Скочи долу и го взе. Беше с големината на топчица за тенис. Дръпна го силно и то остана в ръката му. Хартията беше част от смачкан и празен пакет „Марлборо“. Едгар извади от джоба си една пластмасова торбичка за веществени доказателства и я поднесе отворена към Бош да пусне откритието в нея.

– Сигурно е паднала вътре заедно с тялото – каза той. – Добра находка.

Бош се измъкна от дупката и отново погледна часовника си. Беше време да тръгва.

– Обади ми се, ако я идентифицирате – каза на Едгар.

Съблече гащеризона, пъхна го в багажника и после запали цигара. Застана до каприса и загледа как Паундс провежда внимателно планираната си „импровизирана“ пресконференция.

Хари можеше да се хване на бас, че повечето от репортерите са от телевизията. Личеше по камерите и скъпите им костюми. Видя Бремер, онзи от „Таймс“, застанал в периферията да чака телевизионните репортери да свършат, за да цапардоса Паундс с някакъв труден въпрос, който да го накара да се замисли, преди да отговори.

Бош почака лейтенантът да приключи. Рискуваше да закъснее в съда, но искаше да види бележката. Когато най-после свърши с журналистите, лейтенантът кимна и Бош го последва до колата. Хари седна на мястото до шофьора и Паундс му подаде копието. Дълго време оглежда бележката. Беше написана с познатите неграмотни печатни букви. Експертът по графология ги беше нарекъл „филаделфийски печатен шрифт“ и бе заключил, че особеният наклон на буквите е предизвикан от писане с несвикнала ръка. Евентуално левак е писал с дясната си ръка.

Днес почва процесът, писа нашата преса.

Ще има присъда голяма, щом Майстора го няма.

Бош стреля направо, но куклите знаят:

на моето дело не се вижда краят.

На запад е мястото, за което

сладки песни ми пее сърцето,

щом мисля за кукличката малка,

лежаща под Бинговата залъгалка.

Лошо, лошо, добричък ми Бош,

куршумът уцели не онзи кош.

Минават години, минават, вървят,

а аз играя... за пореден път.

Бош знаеше, че стилът може да бъде изкопиран, но нещо в стихчетата го разтърси дълбоко. Бяха като другите. Същите слаби, ученически рими, същият полулитературен опит да звучат на възвишен език. Усети смут да стяга гърдите му.

„Той е – помисли. – Това е той!“