Къщата

ДАНИЕЛ СТИЙЛ, "КЪЩАТА"

ПЪРВА ГЛАВА

Сара Андърсън напусна офиса си в девет и половина през една юнска сутрин, във вторник, за срещата си в десет със Станли Пърлман. Излезе забързано от сградата, разположена на Уан Маркет Плаза, слезе от тротоара и махна за такси. Хрумна й, както винаги, че не е далеч денят, когато ще се срещне за последен път с възрастния си клиент. Той винаги й го казваше. Ала въпреки протестите му и неотменния закон на времето, тя бе започнала да вярва, че той ще живее вечно. Адвокатската й фирма управляваше делата му повече от половин век. През последните три години Сара беше негов адвокат и се занимаваше с данъците и имотите му. Вече на тридесет и осем, през последните две години тя бе съдружник във фирмата и бе наследила Станли като клиент, когато предишният му адвокат почина.

Станли бе надживял всички. Беше на деветдесет и осем. Понякога бе трудно да се повярва. Умът му бе остър и буден, четеше много и винаги бе отлично информиран за всяка подробност и промяна в действащите данъчни закони. Като клиент Станли беше забавен и представляваше истинско предизвикателство. През целия си живот се бе проявявал като гений в бизнеса. Годините бяха променили и сломили тялото му, ала не и ума му. От близо седем години бе прикован към леглото. Пет сестри се грижеха за него - три постоянно, като се сменяха на осем часа, и две идваха допълнително. През повечето време се чувстваше сравнително добре и от години не бе напускал дома си. Сара винаги го бе харесвала и уважавала, макар че другите го смятаха за капризен и свадлив старец. За нея той бе изключителен човек. Даде на шофьора адреса на Станли, на Скот Стрийт. Колата се вля в оживения трафик във финансовия център на Сан Франциско и се насочи на запад, към жилищната част на града и към Пасифик Хейтс, където беше къщата, в която възрастният господин живееше вече близо седемдесет и шест години.

Слънцето грееше ярко, докато се изкачваха по Ноб Хил, но Сара знаеше, че когато в централната част на града е топло и слънчево, в горната му част често има мъгла. Туристите се бяха надвесили със щастливи лица от лифта и се усмихваха, докато се оглеждаха наоколо. Сара носеше на Станли няколко документа за подпис, нищо необичайно. Той постоянно правеше незначителни промени и допълнения в завещанието си. Откакто Сара го познаваше, той се подготвяше за смъртта си, а навярно го беше правил и доста преди това. Но винаги когато състоянието му се влошаваше или се разболяваше от някоя болест, успяваше да се съвземе и възстанови напук на всички очаквания и най-вече за свое собствено огорчение. Тази сутрин, когато му се обади, за да потвърди срещата им, той й каза, че напоследък се чувствал доста зле и не му остава още много.

- Престани да ме заплашваш, Станли - смъмри го Сара, докато прибираше последните документи в куфарчето си. - Ще надживееш всички ни.

От време на време й ставаше тъжно за него, макар че в поведението му нямаше нищо депресиращо и той рядко изпадаше в самосъжаление. Все още даваше с раздразнен тон заповеди на сестрите, четеше всеки ден "Ню Йорк Таймс" и "Уолстрийт Джърнъл", както и местните политически вестници, обичаше сандвичи с пастърма и разказваше с удивителна точност, до най-малките исторически подробности за годините на детството си, прекарано в Лоуър Ист Сайд, в Ню Йорк. Беше пристигнал в Сан Франциско на шестнадесет години, през 1924. Бе проявил изключителна изобретателност при намирането на работа и сключването на сделки, работейки за точните хора, използвайки всяка предоставена му възможност и пестейки пари. Беше купувал недвижими имоти, винаги при необичайни обстоятелства, понякога за сметка на нечие нещастие или лош късмет, както той сам си признаваше, спекулираше на пазара и използваше всяка възможност за кредит, която му се предоставяше. По време на Голямата депресия бе успял да натрупа пари, докато останалите ги губеха. Станли Пърлман бе образец на човек, постигнал всичко в този живот.

За къщата, в която живееше, обичаше да казва, че я е купил за "жълти стотинки" през 1930. Доста по-късно бе сред един от първите, построили търговските центрове в Южна Каролина. По-голяма част от първоначалното си богатство бе натрупал от търговия с недвижими имоти, заменяйки една сграда за друга. Понякога бе купувал земя, която никой не бе искал, изчаквайки подходящия момент, за да я продаде изгодно или да построи върху нея офис сгради или търговски центрове. Интуицията и късметът го съпътстваха и по-късно, когато реши да вложи част от парите си в покупката на петролни кладенци. Богатството, което бе натрупал през годините, бе наистина зашеметяващо. Станли беше истински гений в бизнеса, но не бе направил почти нищо друго през живота си. Нямаше деца, никога не се бе женил, не общуваше с никого, освен със сестрите и адвокатите си. На този свят никого не го бе грижа за Станли Пърлман, като се изключи адвокатката му Сара Андърсън, а след смъртта си нямаше да липсва на никого, освен на сестрите, които щяха да си изгубят работата. Деветнадесетте наследници, които фигурираха в завещанието му, в което Сара отново бе внесла поправки по негова молба (този път, за да включи няколкото петролни кладенци, които Станли току-що бе купил в Ориндж Каунти, след продажбата на други, отново в най-подходящия момент) бяха праплеменнички и праплеменници, с които той никога не се бе срещал, нито пък си бе писал; както и двама възрастни братовчеди, приблизително на неговата възраст, с които не се бе срещал от края на четиридесетте, но към които изпитваше смътна привързаност. Всъщност той не беше привързан към никого и не стесняваше да си го признае. Единствената мисия, която бе имал през живота си, бе да печели пари. И напълно я бе постигнал. Казваше, че на младини е обичал две жени, но не се бе оженил за нито една от тях и бе изгубил връзка, когато накрая те се бяха отказали от него, омъжвайки се за други, преди повече от шестдесет години.

Съжаляваше единствено, че не бе имал деца. За него Сара бе внучката, която би могъл да има, ако бе създал семейство. Точно за такава внучка си бе мечтал. Тя беше умна, забавна, интересна, остроумна, красива и отлична професионалистка. Понякога, когато идваше да му носи поредните документи, Станли обичаше да седи, да я гледа и да си говори с часове с нея. Дори се случваше да държи ръката й, което никога не правеше с болногледачките си. Те го дразнеха и нервираха, държаха се покровителствено и постоянно се суетяха около него - нещо, което мразеше. Сара никога не го правеше. Тя просто сядаше край него, млада и красива, бъбреше за неща, които го интересуваха. Винаги бе осведомена за последните поправки в данъчните закони. Харесваше му, когато му даваше идеи как да спести от парите си. Отначало я бе приел с известно недоверие заради младостта й, но постепенно доверието му нарасна по време на посещенията й в малката му, миришеща на мухъл стая, разположена на таванския етаж на къщата на Скот Стрийт. Тя се качваше по задните стълби с куфарче в ръка, влизаше дискретно в стаята му, настаняваше се на стола до леглото му и двамата разговаряха, докато тя не забележеше умората му. При всяко свое идване Сара се боеше, че го вижда за последен път. Ала ето че той й се обаждаше с някоя нова идея или нов план, който му бе хрумнал, да се посъветва за нещо, което искаше да купи, да продаде или да прехвърли. С каквато и сделка да се заемеше, богатството му се увеличаваше. На деветдесет и осем години, Станли Пърлман умееше да превръща в злато всичко, до което се докосваше. А най-хубавото беше, че въпреки разликата във възрастта им, през трите години, откакто работеше за него, Сара и Станли бяха станали приятели.

Сара погледна през прозореца на таксито, докато минаваха покрай елегантната постройка на катедралата на Ноб Хил, сетне се облегна отново назад, замислена за клиента си. Запита се доколко сериозно е болен и дали това наистина не е последното й посещение. През последната пролет на два пъти бе боледувал от пневмония, ала и двата пъти се бе възстановил като по чудо. Но този път може би нямаше да му се размине. Медицинските сестри се грижеха усърдно за него, но рано или късно, на неговата възраст неминуемото щеше да се случи. Сара го знаеше, но мисълта я ужасяваше. Знаеше, че когато си отиде, той страшно щеше да й липсва.

Дългата й тъмна коса бе прибрана на стегнат кок на тила, а очите й бяха големи и сини като метличина. При първата им среща Станли й бе направил комплимент за тях, а после се поинтересува дали не носи контактни лещи. Сара се бе засмяла при този въпрос и го бе уверила, че не носи. Млечнобялата й кожа в момента бе придобила лек загар след няколкото уикенда, прекарани на езерото Тахо. Тя обичаше да се разхожда, да плува и да прави дълги преходи с колело из планината. Очакваше с нетърпение уикендите след дългите часове, прекарани в офиса. Печелеше добри пари като съдружник в адвокатската фирма. Бе родена и отраснала в Сан Франциско и бе завършила юридическия колеж в Станфорд, дипломирайки се с много добър успех. През целия си живот бе живяла в Сан Франциско, с изключение на четирите години следване в Харвард. Препоръките й и усилената й работа бяха впечатлили Станли и съдружниците й. Когато се запознаха, Станли я подложи на строг изпит, отбелязвайки, че повече прилича на модел, отколкото на адвокат. Тя беше висока, слаба и стройна, с дълги крака, на които възрастният й клиент тайно се възхищаваше. Както винаги, когато го посещаваше, Сара бе облечена в строг тъмносин костюм. Единственото й бижу бяха диамантените обеци, които Станли й бе подарил за Коледа. Беше ги поръчал лично по телефона от "Нийман Маркъс". Обикновено не особено щедър, той предпочиташе да дава на медицинските си сестри определени суми за празниците, но имаше слабост към Сара, както и тя към него. Младата жена му бе подарила няколко кашмирени завивки, за да му държат топло. Къщата винаги изглеждаше студена и влажна. Станли гълчеше шумно сестрите за разточителството им да пускат отоплението. Предпочиташе да се завива с топло одеяло, вместо да пилее безразсъдно парите си.

Сара винаги се бе учудвала от факта, че той никога не бе обитавал главната част на къщата, а единствено таванския етаж, където някога са били стаите на прислугата. Възрастният мъж й бе казал, че е купил къщата като инвестиция с намерението да я продаде, но така и не го направил. Задържал я повече от леност, отколкото от някаква дълбока привързаност към нея. Тя беше огромна и красива, някога луксозно обзаведена, построена в началото на двадесетте години. По думите му семейството, което я построило, изгубило състоянието си по време на Голямата депресия през 1929, а той я купил през 1930. Тогава се нанесъл в една от някогашните стаи на прислугата, обзаведена с месингово легло и скрин с чекмеджета, зарязани там от предишните собственици, имаше също и стол, чиито пружини отдавна се бяха скъсали, и да се седи върху него, бе все едно да седиш върху цимент. Преди десетина години леглото с месинговите табли бе заменено с болнично. Върху стената имаше снимка на големия пожар след земетресението, но никъде в стаята му не се виждаше семейна снимка. В живота на Станли Пърлман нямаше близки хора - само инвестиции и адвокати. В останалата част от къщата също нямаше никакви лични вещи. Мебелировката била продадена отделно на търг от първоначалните собственици на нищожна цена. А Станли никога не си бе направил труда да обзаведе къщата, след като се бе преместил в нея. Беше й казал, че я заварил съвсем оголена. Просторните и някога елегантно мебелирани стаи сега тънеха в прах, а по някои от прозорците висяха прокъсани завеси. По-голяма част от помещенията бяха заключени, така че любопитните не можеха да надникнат. И макар че никога не я бе виждала, Сара знаеше, че има голяма бална зала. Нито веднъж не бе разглеждала къщата - минаваше през черния вход и се изкачваше направо по задната стълба до стаята му на таванския етаж. Идваше тук само за да се срещне със Станли. Нямаше причини да обикаля помещенията, макар да знаеше, че един ден щеше да й се наложи, след като той си отиде, защото отговаряше за продажбата на имота. Наследниците му живееха във Флорида, Ню Йорк или Средния запад и едва ли някой от тях би пожелал да притежава някаква огромна запусната къща в Калифорния. Колкото и да е била красива някога, едва ли на някой от тях би имал нужда от толкова голяма постройка. Трудно бе да се повярва, че Станли бе живял в нея близо седемдесет и шест години, без да я обзаведе и без да си даде труд да се премести от таванския етаж. Но такъв си беше Станли. Ексцентрик навярно, скромен и непретенциозен в нуждите си, уважаван и ценен клиент. Сара Андърсън беше единственият му приятел. Останалата част от света бе забравила за съществуването му. Каквито и приятели да бе имал някога, бе надживял всички.

Таксито спря на посочения от Сара адрес на Скот Стрийт. Тя плати, взе куфарчето си, слезе от колата и натисна звънеца на задната врата. Както очакваше, в тази част на града бе значително по-студено и мъгливо и тя потръпна под лекото си тъмносиньо сако. Отдолу бе облякла тънък бял пуловер и както винаги имаше вид на безупречна делова дама. Сестрата й се усмихна, когато й отвори вратата. Беше се забавила доста, докато дойде - трябваше да слезе четири етажа от тавана, а имаше и сутерен. Медицинските сестри, които се грижеха за клиента й, бяха все възрастни жени и се движеха бавно. Тази, която я посрещна, беше сравнително нова, но се бяха виждали и преди.

- Господин Пърлман ви очаква - учтиво я осведоми жената и се отдръпна, за да й направи път, след което затвори вратата.

Използваха само входа за прислугата, откъдето по задната стълба се изкачваха направо на таванския етаж. Предната врата не бе отваряна от години и стоеше заключена, с пуснати резета. Лампите в главната част на къщата никога не се палеха. Единствените светлини, които се виждаха през годините, идваха от таванския етаж. Готвеше се в една малка кухня на същия етаж, която някога е била килер. Главната кухня, отдавна превърнала се историческа отживелица, се намираше в сутерена. В нея имаше старинни кутии за лед, както и шкаф за месото. В отдавна отминалите времена доставчикът на лед е носел огромни ледени блокове. Печката представляваше истинска реликва от двадесетте години, а Станли не я бе ползвал поне от четиридесет. Главната кухня бе просторно помещение, предназначено да приютява цял орляк готвачи и слуги, надзиравани от иконом и икономка. Изобщо не се вписваше в стила на живот на Станли. От години на път за вкъщи той си купуваше сандвичи или храна за дома от евтини ресторанти или закусвални. Никога не си бе готвил, а преди да остане прикован към леглото, винаги закусваше навън. Къщата беше място, където спеше в спартанското месингово легло, бръснеше се сутрин, а след това се отправяше към офиса си в центъра на града, за да печели пари. Рядко се прибираше в дома си преди десет часа вечерта. Понякога се случваше да минава полунощ. Нямаше и причини да бърза да се прибира.

Сара последва мълчаливо сестрата нагоре по стъпалата, стиснала куфарчето си в ръка. Както винаги, стълбата тънеше в полумрак, тъй като се осветяваше единствено от минимален брой голи електрически крушки. В някогашните дни на величие и процъфтяване на дома, тази стълба се бе ползвала от прислугата. Стъпалата бяха метални, покрити със стар и тесен протрит килим. Вратите на всички етажи бяха заключени и Сара видя дневна светлина чак когато се изкачи до тавана. Стаята на Станли се намираше в края на дълъг коридор и в по-голямата си част бе заета от болничното легло. За да се помести, тесният скрин бе изнесен отвън. До леглото бе останал само счупеният стар стол и една малка маса. Когато тя влезе в стаята, Станли отвори очи и я видя. Този път движенията му бяха по-бавни от обикновено и това я разтревожи. Сетне постепенно усмивката озари очите му и достигна до устните му. Изглеждаше измъчен и изтощен и Сара внезапно се изплаши, че може би този път той има право. Личаха всичките му деветдесет и осем години, както никога досега.

- Здравей, Сара - тихо я поздрави той, сякаш почерпил сили от свежестта и младостта й. На тридесет и осем години, за него тя беше все още дете. Винаги избухваше в смях, когато Сара споделяше, че се чувствала остаряла. - Все още ли работиш толкова много? - попита възрастният мъж, докато тя приближаваше към леглото. Срещите им винаги му действаха ободряващо. За него тя беше като въздуха и светлината, нещо като пролетния дъжд за цветята.

- Разбира се - усмихна му се тя. Станли протегна ръка и стисна нейната. Обичаше допира на кожата й, докосването й, топлината.

- Не ти ли напомням непрекъснато да не го правиш? Работиш твърде много и един ден ще свършиш като мен. Сама, на някой тавански етаж и заобиколена само от досадни медицински сестри. - Няколко пъти й бе заявявал, че трябва да се омъжи и да си роди деца. Смъмри я съвсем сериозно, когато тя му отвърна, че няма подобни намерения. Единственото, за което Станли съжаляваше в живота си, бе липсата на деца. Все й повтаряше да не прави същата грешка като него. Акциите, облигациите, търговските центрове и петролните кладенци не можеха да заменят децата. Ала той бе научил този урок твърде късно. Сега Сара бе единствената радост и утеха в живота му. Старецът обичаше да внася допълнения към завещанието си и го правеше често. Така имаше извинение да се вижда с нея.

- Как се чувстваш? - попита тя със загрижеността на близък роднина, а не на адвокат. Тревожеше се за него и все си намираше повод, за му изпрати книги или статии, най-често за последните промени в данъчните закони или за други финансови въпроси, които смяташе, че биха го заинтересували. А той винаги й благодареше с ръчно написани бележки, в които изказваше и мнението си. Умът му бе бистър, като на млад човек.

- Уморен съм - честно отвърна Станли, стиснал ръката й с тънките си пръсти. - Разбира се, на моята възраст не мога да очаквам да се чувствам по-добре. Тялото ми ми изневери още преди години. Остана ми само мозъкът. - Съзнанието му бе ясно, както винаги, ала тя видя, че очите му са леко замъглени. Обикновено в тях танцуваха искри, но сега нещо се бе променило - като лампа, започваща да мъждука. Винаги й се бе искало да го изведе на чист въздух, ала с изключение на няколкото пътувания с линейката до болницата, той от години не бе напускал дома си. Таванът на къщата на Скот Стрийт се бе превърнал в затвор, където бе осъден да прекара остатъка от дните си. - Седни - кимна й той. - Изглеждаш добре, Сара. Всъщност винаги изглеждаш добре. - Струваше му се толкова свежа и пълна с живот, толкова красива, застанала край леглото му висока, стройна и млада. - Радвам се, че дойде. - Изрече го с такъв копнеж, че сърцето я заболя заради него.

- Аз също. Напоследък бях доста заета. От две седмици се каня да дойда - извини се Сара.

- Струва ми се, че си била някъде. Къде се сдоби с този тен? - Станли си помисли, че изглежда по-хубава отвсякога.

- Бях на Тахо за уикенда. Там горе е прекрасно. - Усмихна му се, докато се настаняваше на неудобния стол. Остави куфарчето на пода.

- Аз никога не съм заминавал за уикендите, нито пък някъде на ваканция. Мисля, че през целия си живот съм имал само две ваканции. Едната беше до Уайоминг, където прекарах няколко дни в едно ранчо, а другата - кратко пътуване до Мексико. И двата пъти се чувствах отвратително. Постоянно си мислех, че само си губя времето, и се чудех какво става в офиса ми и какво пропускам. - Сара съвсем ясно си го представи как не може да си намери място, докато чака новини от офиса си. Сигурно се е завърнал по-рано от планираното. Състоянието не й беше непознато, когато имаше твърде много работа или носеше у дома папки от кантората. Мразеше да оставя нещата недовършени. Той не грешеше за нея. И тя не по-малко от него бе обсебена от работата си. Апартаментът, в който живееше, не се различаваше особено от таванската му стая - но беше по-голям. И тя като него не се интересуваше от заобикалящата я обстановка. Само дето беше по-млада и не толкова крайна. Демоните, които направляваха живота им, бяха едни и същи, както той отдавна се бе досетил.

Двамата побъбриха няколко минути, после тя му подаде документите, които бе донесла. Станли им хвърли един поглед, но вече знаеше съдържанието им. Сара му бе изпратила черновите по куриер, за да ги одобри. Той нямаше факс, нито компютър. Станли обичаше да работи с оригиналните документи и мразеше всичките модерни измишльотини. Никога не бе имал клетъчен телефон и не се нуждаеше от такъв.

До неговата стая имаше малка дневна за медицинските сестри. Те никога не се отдалечаваха от него, независимо дали бяха в малката си стая, дали дежуреха, редувайки се на счупения стол край леглото му, или бяха в кухнята, за да приготвят непретенциозната му храна. Надолу по коридора имаше още няколко малки стаи, обитавани от някогашните камериерки, където сестрите можеха да преспиват, ако се наложи, или да си починат, ако не са смяна. Нито една от тях не живееше тук, просто работеха на смени. Единственият денонощен обитател на къщата беше Станли. Той и малобройното му обкръжение оформяха миниатюрен свят в таванския етаж на някога величествената къща, която чезнеше и се разпадаше тихо и неотменно, както и самият й собственик.

- Харесаха ми промените, които си направила - похвали я той. - В този вид са много по-приемливи, отколкото черновата, която ми изпрати миналата седмица. Така всичко е съвсем ясно и няма място за лавиране.

Станли постоянно се тревожеше какво ще направят наследниците му с различните му имоти. Тъй като с по-голяма част от тях не се бе срещал, а онези, които познаваше, сега бяха стари почти колкото него, нямаше представа как ще постъпят с богатството му. Предполагаше, че ще разпродадат всичко, което в повечето случаи щеше да бъде глупаво. Но баницата трябваше да бъде разрязана на деветнадесет парчета. А тя бе доста внушителна и всеки от тях щеше да получи много по-голямо парче, отколкото някога си бе представял. Но Станли твърдо бе решил да остави богатството си на своите близки, а не за благотворителни цели. През годините бе дал своята дан за различни филантропични организации, ала бе непоколебим привърженик на идеята, че семейството е най-важно и кръвта вода не става. И тъй като нямаше преки наследници, оставяше всичко на братовчедите си и праплеменниците и праплеменничките, които и да бяха те. Внимателно бе издирил всички, но се бе срещнал само с неколцина. Надяваше се, че това, което ще им остави, ще промени значително живота на някои от тях, когато получат неочакваното наследство. Изглежда, този момент нямаше да е толкова далеч. Щеше да настъпи много скоро, помисли си със свито сърце Сара, докато го гледаше.

- Радвам се, че си ги харесал - каза със задоволство тя. Опитваше се да не забелязва помътнелия му поглед и липсата на живец в гласа му, от които й се плачеше. Последните пристъпи на пневмонията бяха изцедили силите му и Станли изглеждаше безкрайно остарял и уморен. - Искаш ли да добавя още нещо? - попита след малко, но той поклати отрицателно глава. Сара остана да седи притихнала на счупения стол, вперила поглед в него.

- Къде смяташ да отидеш през това лято, Сара? - смени темата Станли.

- Смятам да прекарам няколко уикенда в Тахо. Не съм планирала нищо специално. - Помисли си, че той се бои да не би отсъствието й да е дълго и искаше да го успокои.

- Тогава планирай нещо. Не можеш вечно да бъде роб на работата си, Сара. Накрая ще свършиш като стара мома. - Тя се засмя. Преди време му бе разказала, че се среща с един мъж, но винаги бе подчертавала, че не е нещо сериозно или постоянно и наистина не беше. От четири години имаше неангажирана връзка, което той смяташе за глупаво. Каза й, че не можеш да имаш "неангажирана" връзка цели четири години. Майка й повтаряше същите неща. Ала Сара искаше тъкмо това. Уверяваше себе си, както и всички останали, че е прекалено отдадена на работата си в юридическата фирма, за да има някаква по-сериозна връзка в момента. Работата й бе на първо място и винаги е било така. Също както и за Станли.

- Вече няма стари моми, Станли. Има независими жени, които се посвещават на своите кариери и на различни приоритети, и те са много повече, отколкото сред някогашните жени - отвърна тя, без сама да е особено убедена. Станли не й повярва нито за миг. Познаваше я по-добре, отколкото тя самата себе си, а и притежаваше мъдростта на годините.

- Това са глупости и ти го знаеш - сряза я той. - От две хиляди години хората не са се променили. Умните се уреждат, създават семейства, раждат деца. В противен случай свършват като мен. - Той бе изживял живота си като много, много богат мъж, и на нея това не й се струваше чак толкова зле. Наистина жалко, че нямаше деца, нито близки край себе си, но хората, които живееха толкова дълго като него, обикновено накрая оставаха съвсем сами. Беше надживял всичките си познати. Дори да бе имал деца, може би досега щеше да е надживял повечето от тях и щеше да има само внуци или правнуци, които да стоплят дните му. Накрая, мислеше си тя, независимо колко близки сме имали, напускаме сами този свят. Също като Станли. Просто в неговия случай беше някак си по-очевидно. Но тя знаеше - от живота, който майка й бе споделяла с баща й, - че човек може да бъде сам, дори да има брачен партньор и деца. И не бързаше да се обзаведе нито с едното, нито с другото. Женените хора, които познаваше, не й се струваха чак толкова щастливи. Ако пък се омъжи и бракът не потръгне, нямаше да й е много приятно да има бивш съпруг, когото да мрази и който да я тормози. Имаше доста такива познати. Чувстваше се много по-щастлива така, потънала в работата си, самостоятелна, с приятел, с когото се среща в определени дни и който задоволяваше всичките й нужди за момента. Никога не й бе хрумвала мисълта да се омъжи за него, нито пък той имаше подобни намерения. От самото начало и двамата се бяха договорили, че ще имат обикновена връзка. Непретенциозна и без усложнения. Особено след като и двамата бяха заети с работата си, която обичаха.