Черни рози

На съученичките ми от академията „Вила Марая"

в тази специална година с много обич!

И най-вече на

Джоун Ламот Най

Джун Лангрин Крабтрий

Марджъри Лашли Куинлан

Джоун Молой Хофман

И в памет на Доротея Байбъл Дейвис, от която са

ми останали само весели спомени.

Недей на хълма й надгробен слага

любимата й черна роза ти.

Защо да я тревожим, тя не вижда

как розата ухае и цъфти.

Една Сейнт Винсънт Милей

„Епитафия"

Всячески се мъчеше да прогони Сузан от съзнанието си. По някой път успяваше да намери покой за час-два и дори да поспи нощем. Само чрез забрава можеше да оцелее и да се справи с ежедневието.

Дали все още я обича, или вече само я мрази? Не можеше да прецени със сигурност. Беше толкова красива с блестящите си иронични очи, с буйната си смолиста коса, с устните, които се смееха тъй подкупващо и се цупеха по най-дребен повод, сякаш бе дете, на което не му дават желаното бонбонче.

Тя непрестанно присъстваше в мислите му, така както изглеждаше в последния миг от живота си - примами го, а после му обърна гръб.

А сега, след близо единайсет години, тази Кери Макграт се ровеше в миналото и не искаше да остави Сузан на мира. Въпроси, безброй въпроси! Непоносимо. Трябва да я накара да спре веднъж завинаги.

Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци. Така гласи една библейска мъдрост, която важи и днес. Ще я принуди да се откаже от любопитството си, на всяка цена.

Сряда, 11 октомври

Кери приглади полата на тъмнозеления си костюм, оправи тънката златна верижка на шията и прокара пръсти през пепеляворусата коса, опираща в яката на сакото й. Цял следобед препуска като луда. Излезе от съда в два и половина, взе Робин от училище, включи се в натовареното движение по шосе 17 и шосе 4, прекоси Уошингтън Бридж, стигна до Манхатън и паркира пред болницата. Точно в четири часа бяха пред кабинета на лекаря. За тогава бе определен прегледът на Робин.

Сега, след цялото това напрежение, не й оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Искаше да е до Робин, когато й свалят конците, но сестрата остана непреклонна.

- Когато работи, доктор Смит не допуска никого до пациента освен сестрата.

- Но дъщеря ми е само на десет години! - възнегодува Кери.

После изведнъж млъкна и си каза, че би следвало да е благодарна, задето след катастрофата повикаха именно д-р Смит. Сестрите в болницата „Сейнт Люк - Рузвелт" я увериха, че е чудесен пластичен хирург. А лекарят в спешния кабинет го нарече направо чудотворец.

Мислейки си за онзи-ден преди седмица, Кери осъзна, че още не се е съвзела от шока при телефонното обаждане. Остана до късно в съда в Хакънсак, защото подготвяше делото за убийство, на което щеше да бъде обвинител. Можеше да си го позволи, защото бащата на Робин, бившият й съпруг Боб Кинълен, най-неочаквано покани дъщеря им да разгледат нюйоркския Биг Апъл Съркъс, а после да вечерят заедно.

В шест и половина телефонът иззвъня. Обаждаше се Боб. Катастрофирал. Когато излизал от гаража, в ягуара му се блъснала товарна кола. Лицето на Робин било нарязано от разхвърчалите се стъкла. Откарали я начаса в болницата „Сейнт Люк - Руз-велт", за да й направят пластична операция. Била добре, но в момента все пак я преглеждали за вътрешни травми.

Когато си спомни за тази ужасна вечер, Кери поклати глава. Докато летеше към Ню Йорк с колата, се мъчеше да изтласка болката от съзнанието си. Ридания разтърсваха тялото й, но очите й оставаха сухи. Устните й шепнеха само две думи, „моля те", а мислите й препускаха, докато редеше молитвата наум: „Моля те, Господи, запази я жива! Тя е всичко, което имам. Моля те, детенце е още... Не ми я отнемай!"

Робин беше в операционната, когато Кери влетя в болницата. Седна до Боб в чакалнята, но само телом беше до него. Той имаше жена и две деца от втория си брак. И сега Кери усещаше чувството на облекчение, което я споходи при появата на д-р Смит. Най-сетне той излезе и със студен и странно снизходителен тон заяви:

За щастие порезните рани не са засегнали дълбоко кожата. Няма да останат белези. Робин трябва да дойде на преглед при мен след една седмица.

Оказа се, че това са единствените наранявания, и Робин се отърва само с два дни отсъствие от училище. Тя сякаш се гордееше с превръзката. Едва днес, докато пътуваха към Ню Йорк, гласът й прозвуча уплашено, когато попита:

- Всичко ще бъде наред, нали, мамо? Искам да кажа, че лицето ми няма да е обезобразено.

Робин беше красиво дете, с големи сини очи, овално лице, високо чело и изваяни черти - копие на баща си. Кери я успокои, като се надяваше, че казва истината. А сега, за да се разсее, огледа чакалнята. Беше обзаведена с вкус - няколко канапета и кресла, тапицирани с дамаска на цветчета. Светлината беше мека, килимите - луксозни.

Една четирийсет и няколко годишна жена с превръзка на носа чакаше да я извикат. Друга, която беше леко притеснена, сподели с красивата си при-дружителка:

- Сега съм доволна, че те послушах. Изглеждаш великолепно.

Така е, помисли си Кери, и смутено бръкна в чантата си за пудриерата. Отвори я и се взря в огледалото. В момента й личеше, че е на трийсет и шест. Много хора я намираха привлекателна, но тя непрекъснато имаше съмнения. Напудри носа си, за да скрие омразните лунички, вгледа се в очите си и реши, че когато е уморена, светлокафявият им цвят помътнява. Пъхна зад ухото си кичура коса, въздъхна, затвори пудриерата и приглади назад бретона, който се нуждаеше от подстригване.

Впери тревожно поглед във вратата на кабинета. Недоумяваше защо свалянето на конците отнема толкова много време. Дали няма усложнения?

След миг вратата се отвори. Кери вдигна очи в очакване. Но вместо Робин от кабинета излезе млада жена на около двайсет и пет години. Облак от черна коса заобикаляше намръщеното й красиво лице.

Интересно дали винаги е била такава, помисли си Кери, докато изучаваше издадените скули, правилния нос, изящно оформените нацупени устни, блестящите очи, извитите вежди.

Навярно усещайки втренчения й поглед, младата жена озадачено се взря в Кери, докато я подминаваше.

Нещо стегна Кери за гърлото. Познавам те, каза си тя. Но откъде? Преглътна, понеже устата й изведнъж пресъхна. Виждала съм това лице.

След като жената излезе от чакалнята, Кери отиде на регистратурата. Обясни, че е срещала някъде жената, която току-що е излязла от кабинета. Коя е тя?

Името Барбара Томпкинс не й говореше нищо. Сигурно грешеше. И все пак, когато отново седна, глождещото чувство, че вече я е виждала, не я напускаше. Ефектът беше толкова смразяващ, че тя потрепери.