Великият копнеж по рая

УКРОТИТЕЛЯТ

И Ви не е човек, който ще му мисли; с право му се носи славата. Укротител е. Вкарва в пътя нефели коне, и каквото пипне, грешка няма. Име си е спечелил. А с един наш кон нещата много се закучиха. Петгодишен беше, баща ми броил за него бон и двеста - нищо пари - на панаира в Сонома. На вид го биваше. Със силни крака и яка задница, ама акълът му - колкото фъстък. Вържеха ли го, почваше да буйства. Не се търпеше. И в деня, в който изкърти дирека и срути половината плевня върху си, повикахме И Ви. Седмица по-късно той пристигна у нас както винаги с разнебитеното си снаряжение: пикап - шевролет от 54-та с регистрация от Аризона - и фургон с износени гуми и плющящо на вятъра платнище. Всякога паркираше бракмата си долу, в ниското, и се качваше пеша по стръмния чакълест склон до къщата, тъй като нямаше огледало за обратно виждане и не можеше да се оправи с острия завой при разклонението на шосето. Не идваше често, защото баща ми сам вкарваше в пътя повечето "луди глави", обаче когато се случеше да намине, аз изгарях от възбуда.

Жилав и дребен, към шестдесетте, И Ви силно куцаше, понеже някакъв кон го ритнал и му счупил капачката на коляното, когато бил на моята възраст - на около четиринадесет. Нарамил стара лепена вътрешна гума, в лявата ръка с дебело снежнобяло въже със затъкнат в пояса му от конски косъм свободен край, той изкачваше склона с отмерени подскоци, а клепналата му шапка от сив филц се полюляваше в такт. Винаги си казвах, че сигурно кисне това въже в белина, иначе нямаше как да е толкова бяло. То беше най-чистото нещо у него. Стигаше билото, без да се задъха или запъхти, както може да се очаква от човек на неговата възраст. Пристигаше, все едно от небето с парашут са го пуснали.

- Не си го закарал още при касапина, а, Мейсън? - ухили се той към баща ми и редките му зъби, кафеникави и нащърбени, лъснаха срещу ми, а очите му - дребни диаманти, съвсем като на индианец, само дето бяха яркосини - блеснаха изпод тежките клепачи.

- Да ме беше накарал да те чакам още една седмица, сам щях да му отрежа главата - отвърна баща ми, но гласът му не прозвуча никак весело.

- Ше да ме прощаваш, Мейсън, ама имах няколко поръчки в Оукдейл.

- Поръчки, друг път. Тичаш след катерички.

И Ви изквича пронизително с най-неподправена животинска радост и двамата с баща ми заговорнически се засмяхме с него, макар баща ми да млъкна по-скоро, отколкото ми се стори за подобаващо. Тръгнахме към кръглото заграждение зад порутения плевник, където бяхме затворили скопеца и когато съзря изтръгнатите и станалите на трески след набега на коня мертеци, И Ви отново се захили.

- Няма ли да ти излезе по-евтино, ако ги замениш с диреци две на дванайсет, Мейсън?

Този път баща ми не се засмя.

- Като свършиш с него и без това няма да струва пукната пара - отвърна той и в гласа му се прокраднаха заядливи нотки.

И Ви ми намигна скрито и аз разбрах, че на този свят може да има зрели мъже, които не губят вкус към живота и някак си съумяват да изпълзят от черната дупка, в която баща ми беше изпаднал. Когато стигнахме кръглото заграждение И Ви остави гумата да тупне от рамото му върху сухата земя, опря обутия си в ботуш крак на летвите и проточи врат към коня, който ни създаваше толкова главоболия.

- Якичък, а?

- Як, в шибания си мозък - изръмжа баща ми.

И Ви остана задълго с присвити рамене, без да откъсва поглед от скопеца, който, разпръхтян и с хвърчащи от ноздрите сополи, описваше тесни кръгове в тръст с високо вдигната опашка и наострени към нас, обрамчени с черно уши.

- Не е толкова тъп - ухили се И Ви, все така приковал очи в него. - Вече си знае, че сме му скроили шапката. Виж какво, синко... - обърна се той към мен и щом светлите му очи се спряха върху ми, сякаш на гърдите ми леко полегна топла ръка. В тях се четеше приветливост и аз с изненада осъзнах колко много копнея за нея. - Занеси тая гума до чинара и я запримчи около ей оня дебел чворест клон. Виждаш ли го? - проточи той ръка към огромното дърво, което винаги ми е напомняло на човешка плът. Бяло като кокал и жилесто заради червените ивици кора, дето пресичаха дълбоките бразди на ствола като артерии.

Поради някаква причина, и особено когато бях малък, това дърво винаги ме е плашело с черната си като катран сянка, която хвърляше над обраслите с храсталаци оврази. Сега, когато И Ви посочи точно онзи клон, който най-много ме плашеше, белотата му едва не избоде очите ми. Неведнъж бях обикалял около него с тъмната си кобила, за да се уверя, че не може да ме закачи и да ме изтръгне от седлото. Е, тогава бях много по-малък и с времето съумях да се накарам да не мисля по този начин.

- Прехвърли единия край през другия ей тъй, че сам да направи примка.

И Ви показа как около протегнатата си ръка, после метна вътрешната гума към мен.

- По-добре аз да я свърша тая работа - промърмори баща ми и понечи да вземе гумата, обаче И Ви го спря.

- Остави го, Мейсън. Ще ми трябваш тук да държиш тая врата отворена. Той ще се оправи. Хубаво я вържи и да е по-височко, синко. Над главата му да дойде.

Забързах с гумата, преди баща ми да премисли. Имах чувството, че И Ви му каза да държи вратата само колкото да му намери работа. Виждал го бях да прекарва коне през много врати без чужда помощ.

Трябваше да се покатеря по призрачното дърво, за да прехвърля гумата достатъчно високо, както И Ви искаше, но докато стигна до него, докато я метна и затегна, видях, че И Ви вече е уловил скопеца в примка с онова своето, бялото въже. Баща ми висеше напусто до вратата. Както се бях покачил там, наистина виждах ясно всичко. Във въздуха се носеше ухание на влажен прахоляк и евкалипт. Докъдето поглед стига, се ширеха опалени от слънцето хълмове, а годиначетата вдигаха облаци прах в редичка покрай резервоара с вода. Щом И Ви премина портата на кръглото заграждение, скопецът се разлюти. Изригна пръдни, все едно адът се продъни. И Ви го подмина с присъщото си пронизително квичене, приклекна и рязко дръпна главата на скопеца с въжето. Последва ново, толкова бързо движение, че едва го улових. Все едно танцуваше моряшки танц и в същото време пееше. Шибна задницата на коня с дебелото въже, тъй че то да се плъзне надолу по бута към коляното, после здраво го изопна и направо подгъна задния крак на скопеца под него. Конят се стовари върху гръдния си кош с такъв трясък, сякаш бе дърво, изтръгнато от корен. Когато после изопна крака си и целият потръпна все едно небето го бе затиснало, И Ви изскимтя от удоволствие.

- Видя ли т'ва? - провикна се той, докато конят се гърчеше в конвулсии. - Тъй и не разбра откъде му дойде!

Баща ми отупваше прахта от задника си и се правеше че не е станало кой знае какво, но виждах, че лицето му още е пребледняло от страх. Даже от високото го забелязах. После И Ви направи нещо странно. Отиде направо към главата на коня и леко духна във всяка от ноздрите му, докато поглаждаше врата му между големите му като сосиери челюсти. Конят премигна и отпусна леко глава, сякаш за секунда заспа.

- Сега се чувства малко тъпо. Мисли си, че сам си го е направил, разбираш ли? Друг път ще се замисли, преди пак да тръгне да скача и беснее през вратата. - И Ви се изкиска и прокара възлеста длан по врата на коня.

Баща ми ме съгледа да стърча още там, на клона на дървото, и изкрещя с онзи свой глас, с който даваше на всички да разберат кой командва парада.

- Я да слизаш веднага! Не искаме тоя кон отново да избяга.

- Ще ми трябва, за да върже въжето, Мейсън. Освен ако не вземеш ти да го опънеш през раменете си.

И Ви отново се изкиска, а баща ми изскърца със зъби, без да ме изпуска от поглед. Помислих си, че го е яд, задето съм видял какво стана. Далече бях, ама пак почувствах колко му е скършен хатърът. И Ви поведе коня към чинара и хвърли въжето към мен. Аз ловко подхванах разплетения край.

- Прекарай го през гумата и направи морски възел - провикна се той към мен. - И по-полека, да не го изплашим.

Послушах, но докато провирах втората примка, видях, че скопецът се наежи, сякаш ще се хвърля в битка. Мускулите по гръбнака му се сгърчиха като на черна змия, а по приведения му врат избиха тъмни петна пот. Подуших страха като зловоние от мъртъв плъх в кофа за боклук. Страх и от двете страни - и от животното, и от човека. Видях как конят претърколи ябълките на очите си и ме улови кацнал горе на дървото над него. Сякаш гледах всичко наопаки, оттам, откъдето той е застанал, и изведнъж осъзнах, че щях да остана така, яхнал чворестия клон, докато той излива яда си и се опитва да повали дънера върху си.

- Сега ти само здраво се дръж за клона, синко, щото тоя педераст е готов на трески да го направи. - Гласът на И Ви ме поуспокои и аз сплетох ръце и крака около стъблото като маймуна.

Изведнъж скопецът силно се дръпна, тръсна грива като лъв, но гумата набързо го обузда. Клонът леко отскочи и върху главата ми се посипаха листа. Издухах от носа си прахта и останах загледан в прашинките, уловили слънчевата светлина, докато се носят към дяволските уши на коня.

- Яхни го, синко! - изкудкудяка И Ви. - Справяш се страхотно!

Гласът му стигна до мен в онзи миг на просветление, в който човек осъзнава, че нищо на света не може да му помогне, нищо не може да го спаси, че е в капан. Лицето на баща ми побеля като платно, но и до ден днешен не зная дали се беше изплашил заради мен или просто заради сюблимността на момента. Скопецът изпръхтя и зари копито в прахта. Претегляше еластичността на гумата. Можех да се закълна, че от него се изтръгна гърлен стон като от приклещен в ъгъла бик с кипнала кръв. После буквално видях как в ума му назрява решение. Прониза го самоубийствена мисъл, която плъзна по гръбнака му, когато се изпъна и противопостави шестотин килограма мускулна сила на искрящото бяло въже. С едно разточително, бавно, разтеглено във времето движение той изопна гумата като локум и тя от черна стана сиво-синя. От прекомерното разпъване от нея с пукане започнаха да излитат малки късчета, а аз седях и ги наблюдавах да се разлитат в омарата на деня, сякаш бях вън от всяка опасност, все едно гледах комарчета да бръмчат ниско над водата от брега на реката. Под мен клонът започна да се огъва и пука и за една дълга секунда целият свят се изкриви. Бавно, едва-едва. Сърцето ми сякаш завалсува, когато клонът се издигна в дълга дъга и аз видях и четирите крака на скопеца да се откъсват от земята и неприкритата паника в очите му, щом осъзна, че лети. Плоската му муцуна се заби в клона на гранитния чинар и издаде звук сякаш някой изтърва халба бира върху студени павета. Известно време клонът продължи да вибрира, доколкото тежестта на тялото ми му позволяваше, а аз не откъсвах поглед от пихтиестата грамада, на която сега бе заприличал конят, проснат безжизнен под мен с шуртяща от двете ноздри кръв. Тлъст и розов, езикът му висеше като мъртва пъстърва, а паникьосаният глас на баща ми сякаш идваше от друга планета:

- Уби го, кучият му син! По дяволите, И Ви, дойде и го уби!

И Ви вече беше възседнал конския врат и разхлабваше въжето. Повдигна клепачите на коня и плю върху очните му ябълки, после отново духна, силно този път, във всяко от ушите му. Главата на коня леко потрепна и И Ви отскочи от него и се закиска като дете, докато навиваше дебелото въже.

- Не е мъртъв, само сънува - изкудкудяка той. - Можеш ли да откачиш въжето оттам, синко? Хвърли ми го.

Направих каквото ми каза, докато гледах баща ми да приближава падналия кон и да се привежда към него, за да открие следи от живот.

- Виж ти, колко кръв! Гледай! Тоя кон е мъртъв! От него щеше да излезе добро ездитно животно, а виж го сега. И за храна на кучетата не става.

- След две минути ще е на крака - изкикоти се И Ви. - И гаранция давам, че от днес можеш и на връзките на обувките си да го водиш.

- Не съм плащал толкова пари за такава сделка. И не те извиках да утрепеш добичето. Т'ва и сам можех да го направя.

Баща ми се затътри обратно към коня, а аз стоях все така горе на клона, загледан в зацапаната с петна шапка на И Ви и премазания кон, от чието гърло се разнасяше клокочене. И Ви продължаваше да навива въжето на хлабави примки.

- Конят е като човека - по-скоро на себе си измърмори той. - Трябва да разбере границите си. Разбере ли ги веднъж, живота си живее.

Като по команда конят се изправи на крака и се отърси. Дълги пръски кръв се разлетяха и изцапаха въжето на И Ви. Той само се усмихна и го отдалечи от гърдите си.

- Тъй и тъй щях да го пера.

Внимателно пристъпи към врата на коня с присъщото си накуцване, сплете пръсти в гривата му и го поведе обратно към кръглото заграждение. Скопецът тръгна до него по-тих и от стара кобила. И Ви спря близо до резервоара, прочисти ноздрите му, после внимателно обтри очите му със студена вода и спокойно се отправи към заграждението. Остана за известно време впил в него същия поглед както преди, с опрян на летвите крак, докато усукваше между пръстите си края на въжето. Наоколо се възцари тишина. Крушките в спалнята на баща ми светнаха. Вятърът размести и раздрънка ламарините върху здравата стена на плевника.

Дълго след като И Ви си тръгна, аз останах горе върху дървото, заслушан в затихващото бръмчене на шевролета му в нощната мъгла, спуснала се над долината. Стоях и гледах как нощта пада, а бухалите заемат позиция върху високия евкалипт и дебнат всяка следа от движение из двора. Пресегнах се и взех гумата, която И Ви бе оставил. Стиснах я с две ръце и се плъзнах по гладкия клон, залюлях се във въздуха с изпънати над главата ръце и бавно се завъртях в нощта. Имението затанцува под мен. Извих глава назад и зяпнах с уста към тъмното небе. Необятен, Млечният път се изсипа върху ми и сигурно затова от гърлото ми се изтръгна пронизителен вик, сякаш някой дръпна въже надолу по гръбнака ми. Кожата ми ликуваше. Чух баща ми да излиза на верандата и да вика името ми, но не отговорих. Просто висях там и се въртях мълчаливо. В онзи миг безпогрешно знаех откъде съм се взел и накъде съм се запътил.

1