Дървото на еничаря

ДЪРВОТО НА ЕНИЧАРЯ

Джейсън Гудуин

На Кейт

За прозорливите

намекът е повече от достатъчен.

За масата невежи

знанието е напълно безсмислено.

Хаджи Бекташ Вели*

*Хаджи Бекташ Вели - легендата го свързва с основаването на еничарския корпус. - Б. пр.

1

Яшим перна невидима прашинка от маншета си.

- И още нещо, маркизо - промълви той.

Тя го погледна равнодушно.

- Вестниците.

Маркиза Дьо Мертьой се изсмя тихо.

- Flute!* Моnsieur** Яшим, поквара е дума, която не използваме в Академията. - Ветрилото затрепка пред лицето й и тя сниши глас: - Това е състояние на ума.

*Flute! (фр.) - По дяволите! - Б. пр.

**Monsieur (фр.) - господин. - Б. пр.

Яшим вече усещаше, че сънят му се изплъзва.

Маркизата бе извадила някакъв сгънат лист от деколтето си и потропваше с ръба му по масата като с малко чукче. Той се вслуша внимателно. Наистина звучеше като чук.

Дум-дум-дум.

Отвори очи и се огледа. Мракът в Шато дьо Мертьой се стопи от светлината на свещта. Иззад отрупаните с книги полици и от ъглите на стаята в дома му в Истанбул, където Яшим живееше сам - тя спокойно можеше да бъде наречена стая и половина, - надничаха сенки. Подвързаното в кожа издание на "Les Liaisons Dangereuses"*** се бе плъзнало в скута му.

***"Les Liaisons Dangereuses" (фр.) - "Опасни връзки", епистоларен роман от Пиер Шодерло дьо Лакло, издаден през 1782 г. - Б. пр.

Дум-дум-дум.

- Evet, evet - измърмори с досада той. - Идвам. - Наметна се с пелерина, нахлузи жълти чехли и провлачи крака към вратата.

- Кой е?

- Момче вестоносче.

Момче друг път, отсече Яшим, когато един жилав старец се вмъкна в сумрачната стая. Пламъкът на единствената свещ изпращя и затрепка от течението. Сенките на двамата мъже се плъзнаха по стените, сборичкаха се, докато най-сетне сянката на вестоносеца прободе безплътното очертание на Яшим с нещо като кама.

Домакинът посегна към свитъка, погледна печата и за миг му се стори, че подът продължава да се движи под краката му, сякаш все още бе в тясната каюта на носещия се сред вълните кораб и часовете, изпълнени с нетърпеливо очакване и изпитателно взиране през пелената от ситен дъждец към притъмнелия хоризонт, - бяха изпълнени с надеждата всеки момент да зърне светлини на сушата...

Счупи печата и се опита да насочи цялото си внимание към красиво изписаните букви.

Въздъхна и остави свитъка настрани. Сини пламъци предпазливо лизнаха овъгления фитил на газената лампа, докато се опитваше да я запали със свещта. Яшим закрепи стъклото на лампата и зачака пламъкът да стане жълт и уверен. Постепенно светлината обля стаята.

...Бе извадил късмет, че намери кораб. Черно море е коварно, особено през зимата, капитанът се оказа як едър грък, с вид на пират - с едно бяло око. Но дори по време на най-ужасните и непоносими моменти на пътуването, когато вятърът пищеше сред корабните въжета, вълните заливаха фордека, а Яшим се мяташе на тясната койка и не спираше да повръща, непрекъснато си повтаряше, че каквото и да се случи, би било по-добре, отколкото да прекара зимата в западналия дворец в Крим, заобиколен от духовете на безстрашни воини, скован от студ и мрак.

Посегна отново към свитъка, който му бе донесъл вестоносецът, и го приглади с длан.

"Поздрави" и тям подобни. Най-отдолу се виждаше подписът на сераскера*, главнокомандващ на Новата гвардия, имперската отоманска армия. "Felicitacions"** и ала-бала. Той премести поглед по-нагоре. Опитът го бе научил да чете такива писма за броени секунди. Ето го и най-важното, скрито сред любезностите: призоваваха го незабавно.

*Сераскер (тур.) - в султанска Турция - главнокомандващ на войската, а през ХIХ в. и военен министър. - Б. пр.

**Felicitacions (фр.) - поздравления. -Б. пр.

- Казвай.

Старецът се изпъна.

- Наредено ми е незабавно да ви заведа в казармата.

Погледна неуверено наметалото на Яшим. Домакинът му се усмихна, дръпна един шал и го омота около главата си.

- Облечен съм - рече той. - Да вървим.

Яшим отлично знаеше, че няма никакво значение с какво е облечен. Беше висок, снажен мъж в края на трийсетте, с гъсти черни къдри, тук-таме прошарени, без брада, със засукани черни мустаци. Имаше типичните за турците високи скули, дръпнати очи също като на племената, обитавали хиляди години необятните евразийски степи. Ако обуеше европейски панталони, сигурно щеше да прави впечатление, ала скрит под черната пелерина, никой нямаше да му обърне внимание. И без това рядко го поглеждаха. Това бе специалният му талант, ако можеше да се нарече талант. По-скоро, както би се изразила маркизата, това бе състояние на ума. А в неговия случай - състояние на тялото.

Яшим притежаваше много качества - вроден чар, дарба за езици и умение най-неочаквано да пронизва събеседника си със сивите си очи. И мъже, и жени оставаха направо хипнотизирани от гласа му, преди дори да осъзнаят какво говори. Работата бе там, че му липсваха топки.

Не във вулгарния преносен смисъл - Яшим бе сравнително храбър човек.

Той бе от онези човешки създания, които през деветнайсети век се срещаха рядко дори в Истанбул.

Яшим бе евнух.

2

В харема, в най-закътаната, най-недостъпната част на двореца Топкапъ, султанът се бе отпуснал на възглавниците си и подръпваше нервно сатенената покривка на леглото, докато се опитваше да измисли с какво да се забавлява през идващите часове. Песен, реши той, нека да е песен. Някоя от онези нежни и безгрижни черкезки мелодии: колкото по-тъжни бяха думите, толкова по-игрива бе мелодията.

Известно време лениво се колеба дали да не се престори, че спи. Защо не? Господарят на Черно и Бяло море, владетелят на Румелия и Мингрелия, покорителят на Анатолия и Йония, Румъния и Македония, защитникът на свещените градове, суровият покорител на благоденстващи царства, султанът, падишахът - защо да няма нужда от сън? Особено ако се готви за военна операция, за да си върне властта над Гърция.

Ала той знаеше какво ще се случи, ако опита да се преструва. Беше пробвал преди. Това означаваше да слуша въздишките на прелестната гюзел мома, избрана да сподели леглото му през нощта, последвани от плахите одрасквания по бедрата и гърдите му, сетне сълзите; а през следващия месец целият харем щеше да му отправя укорителни погледи.

След малко тя щеше да е тук. Трябваше да помисли. Най-сигурно бе да я остави отгоре, защото бе доста дебел и, честно казано, не искаше тя да пострада. Де да можеше да си легне до Фатима, която бе мека и топла също като него - и да нареди да му разтрият краката.

Краката! Инстинктивно сви колене под завивката. Старите традиции бяха хубаво нещо, ала на султан Махмуд II не му се щеше някое уханно черкезко момиче да се пъхне откъм краката му и да пропълзи до него - както се обслужваха султаните от векове.

В коридора навън се чу шум. Насили се да се надигне на лакът и да се усмихне приветливо. Долови шушукане. Трябва да е от притеснението, обхванало я в последния момент. Да не би отмалялата робиня да се съпротивлява? Малко вероятно. Вече е стигнала дотук: почти до момента, за който е била обучавана, до събитието, на което е посветен целият й живот. По-скоро се разиграваше някоя дребна свада, породена от завист: перлите са си мои!

Вратата се отвори. На прага обаче не се появи накичено с гривни момиче, със закръглени бедра и налети гърди. Старец с увиснали бузи и издуто шкембе се поклони и зашляпа бос към него. Щом зърна господаря си, той се отпусна на колене и пълзешком стигна до леглото, а след това се просна на земята. Остана да лежи на пода, безмълвен и разтреперан като огромен куп желе.

- Казвай? - намръщи се султан Махмуд.

Най-сетне от огромното туловище се понесе тънък писклив гласец.

- Ваше шиятелство, гошподарю мой, владетелю мой - зафъфли плахо робът.

Султанът се намести недоволно.

- На Аллах е било угодно да шагърне с плаща на шмъртта тялото на онаш щерка на щаштието, чиито мечти на ваше шиятелство, моя гошподар, щеше да шбъдне тази вечер.

Султанът се намръщи.

- Да не е умряла? - В гласа му се прокрадна недоверие. Остана стъписан. Нима бе толкова страховит?

- Гошподарю, не шнам какво да кажа. Аллах я е вшел с ръката на друг.

Евнухът замълча, докато мъченически се опитваше да открие подходящите думи.

- Гошподарю мой - осмели се да заговори най-сетне той. - Била е удушена.

Султанът се отпусна тежко на възглавниците. Ето че се оказа прав. Не е било никакво притеснение. Най-обикновена завист.

Всичко беше наред.

- Да викнат Яшим - нареди уморено султанът. - Сега искам да поспя.