Изгубеният дневник на Дон Жуан

ИЗГУБЕНИЯТ ДНЕВНИК НА ДОН ЖУАН

Дъглас Карлтън Ейбрамс

РЕЗЮМЕ

Всичко описано в тази книга се е случило по времето, когато е бил открит Новият свят - странна епоха на упадък, когато животът се превърнал в хазарт, а златото се изливало в Севиля като мощен и сякаш непресъхващ поток. Парите се обезценили, а след тях и бракът, и самият живот. В разгара на Златната епоха на Испания се ражда Жуан Тенорио и малко след това е изоставен в един манастир. Тайно отгледан от монахините, той се научава да обича и да боготвори всички жени, които за него си остават най-съвършеното Божие творение.

Жуан си мечтае да стане свещеник, но е съблазнен от една от сестрите. Когато любовната им история излиза наяве и го изпращат в манастир, Жуан завинаги се разделя с църквата. Не след дълго е нает за шпионин на могъщия маркиз Де ла Мота, който го обучава как да се превърне в най-великия в света либертин и съблазнител на жените. Но когато престава да е фаворит на кралското семейство, Жуан трябва да се спасява с бягство от смъртоносната ярост на инквизитора, яростно преследващ всичките форми на разврата, отклоненията от правия път и всякаква друга ерес.

Дон Жуан ни най-малко не е приличал на онзи повърхностен плейбой, какъвто ни го представя толкова популярната легенда. Неговият талант в разпалването на страстта се дължи не само на изпитваната от него наслада и постигнатото удовлетворяване, но и на вътрешната му свобода и умението да открива начини за изкупване на греховете си. Роден в епоха на небивали репресии, той въплъщава духа, обсебен от изгарящи желания - а тъкмо това възпламенява нашето съвремие. Може ли да бъде открито нещо божествено в тялото на жената? Може ли насладата да бъде така свещена, както е болката?

След като се разчуло, че успял да съблазни безчет жени, той бил посъветван от маркиза да си води дневник. Така се стига до страниците, в които Дон Жуан разкрива своите най-значими авантюри и споделя с нас тайните за овладяването на страстта. Но това, което най-силно го е подтиквало да признае всичко, е най-опасното приключение - неустоимото отдаване на лудостта, наричана любов.

1. СЛУХОВЕ И ЛЪЖИ

Пиша по белите страници на този дневник, за да се знае истината и за да не бъда оценяван единствено според слуховете и лъжите, разпространяващи се в многобройните mentideros*. Сигурен съм, че след смъртта ми мнозина ще се опитат да превърнат историята на моя живот в морализаторска пиеса, но не е толкова лесно един човешки живот да бъде разбран или отминат с безразличие.

* Mentideros буквално означава "салони за лъжи". Хората посещавали тези bodegas (винарни), за да чуят последните клюки за приключенията на galanteadores (съблазнителите), както и да "бъдат осведомени за последните открития в Индиите [Америките]". Вж.Linan y Verdugo, Guia y avisos de forasteros que vienen a la Corte circa 1620). - Б. а.

Не бих рискувал да изложа в този дневник всичките мои тайни, ако не бях убеден да го сторя от моя приятел и благодетел дон Педро, маркиз Де ла Мота. Отначало възразих срещу предложението му, защото ако публикувам всичко, което бих могъл да напиша, в наше време, ще бъда осъден от Светата инквизиция и изгорен на кладата3. Дори вчера думите на инквизитора дадоха достатъчно храна на въображението ми във връзка с тази опасност. Може би тъкмо заради съвсем скорошната му заплаха или пък заради кралския ултиматум най-после се реших да взема перото и да запиша всичко върху хартията. Маркизът настояваше, че това било добре за моето име, което ще завещая на потомците, защото само човешката слава е безсмъртна. Но едва ли суетата е единствената причина да седна зад писалището.

Изминаха тридесет и шест години от моето раждане, или по-точно казано, от деня, в който майка ми ме е изоставила като вързоп от бебешки повои в хамбара на манастира "Светата майка"*. Несъмнено това е било знамение за следващите ми години, когато за пръв път в живота си се замислих с какво ще бъда запомнен. Още едно мое желание ме подтикна да пиша този дневник - то е свързано с всичко, което научих за Изкуството на страстта и за Светостта на жената. След като се отказах да встъпя в брак и нямам наследници, трябва да се обърна към всички, които решат да станат мои последователи в бъдеше, за да опитам да споделя с тях каквото съм научил за жените - а имах привилегията да ги познавам твърде добре.

* Sagrada (исп.). - Б. пр.

В спомените на всеки човек се долавят следи от самохвалство, затова няма да разчитам единствено на паметта си и ще се старая да описвам колкото е възможно по-честно не само събитията, но и словата - както изречените по време на някой дуел, така и прошепнатите при някоя страстна прегръдка.

Присъщата ми гордост ме подтикна да започна повествованието си с най-дръзкото съблазняване, което някога съм предприемал. Бях се амбицирал да освободя за една нощ от самотата й непорочната и целомъдрена кралска дъщеря, затворена в двореца Алкасар. Знаех, че ако ме заловят, ще мога да се възползвам от привилегията си на благородник да положа главата си върху дръвника на палача и да избегна позорната бесилка.

Но човек не знае предварително докъде ще го отведе амбицията му, така както не знае и каква участ му готви съдбата. По същия начин и аз, когато напуснах обятията на вдовицата Елвира, ни най-малко не подозирах за опасността, с която се сблъсках миналата нощ.

2. В ИЗБЛИК НА СТРАСТ

- Още една целувка... - промълви Елвира и нежно придърпа ръкава на моя кафяв дублет*, който аз трескаво навличах.

Закъснявах, макар че бях предупреден от маркиза, че дори животът ми може да зависи от присъствието ми на кралската аудиенция. Твърдо бях решил да се появя навреме, ала решителността ми се стопи, когато открих, че младата жена, която през този следобед държах в прегръдките си, бе изгубила съпруга си в морето. Нейната самота ме затрогна. Горещото й желание не бе повехнало през всичките тези пет години след смъртта на мъжа й.

- Само една - добави тя и поднесе устните си към моите. Взрях се в озареното й от усмивка лице, в черните й коси, разрошени от скорошния ни изблик на страст. Чистите й кафяви очи отразяваха пламъците на свещите, поставени около леглото. Как бих могъл да й откажа?

* Горен мъжки жакет от XVI-XVII век; обикновено тясно прилепващ; в два варианта: с ръкави или без ръкави. - Б. пр.

Обхванах лицето й с върховете на пръстите си и бавно го приближих, тъй като очакването на мига е най-сладко. Нежно погалих устните й с моите и погъделичках ъгълчетата им само с върха на езика си. Знаех, че не бива да я задушавам с целувките си, за да не я карам да се брани от моето настъпление. Устните ми затрепкаха върху нейните като крилца на колибри, отпиващо от влажния нектар на устата й, затова тя я разтвори като венчелистчетата на цвете, за да даде воля на желанието си. Устните ни се сляха, жаждата й бе ненаситна, а дишането - учестено. С устни и с език ние се изпивахме един от друг, сякаш поглъщахме сладък нектар. Когато най-после се отдръпнах предпазливо, тя остана отпусната, със затворени очи, но вече с уталожена жажда.

Погалих с пръст нежната й буза.

- Съжалявам, че не мога да ти предоставя повече от едно вечерно развлечение - казах й, - но това е всичко, което мога да дам на една жена.

- Дон Жуан, ти ми даде повече, отколкото някога ми е давал моят съпруг... чувала съм да казват, че в твоите очи жената вижда своите... - Тя преглътна. - Не е било лъжа това, което говорят за теб.

Усмихнах се и наведох глава. Знаех, че тялото и душата на всяка жена са две уникални съкровища. Още докато растях като сирак в един манастир, открих тези богатства, които малцина мъже имат привилегията да съзрат. В думите, както и в целувките на сестра Тереса, се научих да долавям тихия шепот на женската радост, страхове и копнежи.

Звънът на камбаните на близката църква ми подейства като удар с камшик. Моят кочияш Кристобал нетърпеливо затропа по вратата. Времето неусетно беше напреднало и кралската аудиенция скоро щеше да приключи. Възможността да почета краля и да спечеля височайшето му благоразположение бързо се изплъзваше през пръстите ми.

- Съжалявам, че тъй внезапно трябва да тръгна - казах аз, докато поставях на главата си черната шапка с перо. - Там, където отивам, няма да е така приятно както тук. - Тя лежеше по гръб в леглото с разбираща усмивка. Грабнах плаща си и изскочих от къщата.

Кристобал бе с цяла глава по-висок от мен, но по-слаб, а краката му бяха криви като на бостанско плашило. Заварих го да крачи нервно напред-назад, както прави винаги, когато ме чака да приключа с поредното си завоевание.

- Още една вдовица ли, господарю? - попита той и потръпна.

- Предполагам, че все още вярваш в това, на което ни учат свещениците - че една вдовица трябва да живее като монахиня, докато не се присъедини към съпруга си на небето.4 Ще ти разкрия една тайна, Кристобал: желанието на жената е живо до последния й дъх.

Той се изчерви и си позволи само да ми напомни:

- Кралската аудиенция, господаря.

- Тогава какво чакаме? - отвърнах с усмивка и влязох в каретата.

- Хайде! Побързай! - пришпори Кристобал кобилата, загрижен за моя живот... и за своята работа.

Бонита разбра, че трябва да бързаме, само по силния глас на Кристобал, който рядко повишаваше тон, и препусна в галоп по тесните улици на Лебрия*. На моменти колелата на черната карета стържеха в белите стени на къщите. За разлика от другите кочияши Кристобал никога не използваше камшик, защото бе открил начин как да нашепва на кобилата какво искаше от нея. Но макар да бе толкова изкусен с конете, пред жените изпадаше в ужас. Винаги се бе страхувал от тях - още от първата ни среща в Аренал, когато той бе само на дванадесет.5 Беше избягал от семейството си и търсеше някаква работа, а пък аз точно тогава имах нужда от кочияш, обаче не можех да си позволя да наема зрял мъж. По това време бях на двадесет и две и така постепенно се превърнах в нещо като по-голям брат за Кристобал, докато заедно израствахме.

* Малък град край Севиля, на брега на р. Гуадалкивир.- Б. пр.

Каретата напредваше с голяма скорост по черния път към Севиля. Колелата пръскаха кал във всички посоки. След почти два часа препускане през прозорчетата на каретата видях красивите градски стени на Севиля и камбанарията "Хиралда", извисяващи се към небето. Над емблемата с кралската корона над градската порта се издигаше бронзова статуя на жена - нашият символ на вярата, с кръст в едната си ръка и с палмово клонче в другата. Над камбанарията висеше луната, кръгла заради пълнолунието, настъпило вчера. Приличаше на задоволена жена, отпуснала се в своето небесно ложе.

Щом наближихме многолюдната тълпа, струпана около местността Прадо де Сан Себастиан, гъст черен дим внезапно закри луната. В носа ми мигом нахлу ужасната воня на изгоряла човешка плът. Едва не повърнах. Огледах се притеснено, но нямаше друг път, по който да се отклоним, пък и Кристобал знаеше, че вече бе прекалено късно да се върнем назад. Бонита бе принудена да спре, защото сега бяхме заобиколени отвсякъде от тълпата, наблюдаваща този сатанински спектакъл. Зрителите прехласнато зяпаха представлението. Очите им блестяха от възбуда, устните им бяха изкривени от ужас.

Вързани за високи дървени колове, около двайсетина мъже и жени бяха изправени там, някои от тях с предизвикателни изражения, други - измъчени, а трети просто примирени с участта си. Под тях бяха струпани камари подпалки и цепеници за огъня, вече отвсякъде обхващащ нещастниците - пламъците достигаха дори до върха на всеки кол. Сред тях видях лицата на една по-възрастна жена и на едно момче, вероятно не по-голямо, отколкото бях аз (шестнадесетгодишен), когато пристигнах в Севиля. По дрехите им личеше, че не бяха благородници - както и тълпата наоколо. Но сред жертвите имаше и трима от благородно потекло - един мъж и две жени. Не ги познавах, но предположих, че са последователи на Лутер или са се провинили в някакъв друг грях. Техните копринени и сатенени одежди пламнаха също тъй бързо, както и грубите памучни дрехи на селяните от съседните колове. Да наблюдава как изгарят някой благородник - това със сигурност бе най-интересната гледка за тълпата. Мнозина ги заплюха и не пропуснаха да им напомнят, че всички в крайна сметка сме от плът и кръв, независимо дали кръвта, която тече във вените е синя или не. Имаше дори и свещеник, в черно расо, с червена шапка и голям кръст, провесен през вратата му, докато той гореше, вързан към своя кол. Каквато и ерес или грях да бе допуснал, сега устните му мърдаха в няма молитва. Една от жените бе червенокоса. Много добре знаех, че само това бе достатъчно основание да я провъзгласят за вещица. До тях видях дървените статуи, символизиращи присъствието на онези, които бяха избягали или бяха починали при мъченията. Сега вместо жертвите горяха техните образи. Никой, дори и в смъртта, не можеше да избегне гнева на Инквизицията. Грижливо издяланите статуи изглеждаха толкова реални, колкото и статуите на нашия Господ Иисус, носени по улиците при процесиите през Страстната седмица... вероятно защото бяха изработени от същите скулптори. За инквизиторите бе от огромно значение приликата да бъде очевидна. Скулптурите бяха толкова сполучливи, че дори сълзите като че ли наистина се стичаха по лицата им.

Когато пламъците стигнаха до телата на жертвите, крясъците станаха оглушителни.

- Потегляй! - подканих Кристобал. Не исках нито миг повече да оставам в това дяволско място. Но не можехме да помръднем. Не само заради гъстата тълпа, но и защото войниците на Инквизицията ни бяха препречили пътя.

Над ризниците си те носеха червени нагръдници с метални плочи по тях. Широките черни кожени колани бяха плътно пристегнати около кръстовете им. На главите им блестяха метални шлемове. Бяха въоръжени с арбалети - смъртоносно оръжие, задействано със спусък, като мускет. Един войник се приближи към моята карета, без да отлепва пръста си от спусъка на арбалета си.

- А, дон Жуан, нима си дошъл тук само за видиш какво бъдеще те чака?

Мазният глас принадлежеше на инквизитора, епископ Игнасио де Естрада, който приближи каретата. Бузите му бяха набраздени от бръчки, а слепоочията му бяха изпъстрени със синкави петна, сякаш някой бе стискал главата в менгеме. Както винаги, и днес бе с черната си мантия и шапката с остър връх и оранжево перо. Макар и прехвърлил петдесетте, той все още ходеше с гордо изпънати назад рамене като преливащ от енергия воин на Бога. Именно той бе виновникът за ужаса, случващ се около мен. Епископ Игнасио винаги се бе смятал за съвременен Торквемада, призван да изпрати на смърт всеки, оскърбил вярата или общественото благоприличие. Много бързо се бе издигнал в йерархията на Инквизицията и сега бе втори по ранг след самия Върховен инквизитор.6 Познавах епископ Игнасио де Естрада, понеже той бе мой учител в манастира. Проповедите му обаче не ме бяха изпълнили с топли чувства към него.

- Дори и най-големите грешници - заговори той с усмивка, която бе по-скоро подигравателна, - не могат да се спасят от Божия гняв.

Въздъхнах дълбоко. Опитах се да сдържа гнева си, но не можах.

- Известно е, че бъдещето се предвижда много трудно, ваше високопреосвещенство.

- Не и твоето, дон Жуан - процеди той през зъби. - Веднага щом бъдеш лишен от кралското благоволение, аз лично ще се погрижа да бъдеш наказан подобаващо за всеки твой грях.

- Най-големите грешници винаги биват наказвани последни, ваше високопреосвещенство... А сега, с ваше позволение, трябва да побързам, защото кралят ме очаква.

- Тогава аз... - заговори инквизиторът, но тъй като бе безсилен пред могъществото на кралската власт, замлъкна и само махна с ръка - знак на стражите да пуснат каретата да продължи. Войниците и множеството ни сториха път, а Кристобал нервно пришпори кобилата да потегли напред.

Маркизът ме бе научил - преди много години - никога да не се показвам слаб пред противника, но веднага щом се отдалечихме толкова, че епископът не виждаше каретата, аз се отпуснах омаломощено на седалката и въздъхнах с облекчение. Отново се понесохме в галоп. Видях обнадеждаващата за мен гледка на града едва когато започнахме спускането по последната стръмнина. Обаче на другия бряг на реката се издигаше мрачният каменен замък Кастильо де Сан Хорхе, където се помещаваше щабът на Инквизицията - приличаше на чудовище, дебнещо да сграбчи в лапите си обсадения от него град.

- По-бързо! По-бързо! - подканяше коня Кристобал и постоянно разтърсваше поводите, докато се носехме като вихър към крепостната врата на града. Бонита премина на един дъх разстоянието, оставащо до кралския дворец Алкасар, като каретата се друсаше ужасно по каменната настилка.

След като показах поканата си на стражите в двореца, бях допуснат през тежките дървени порти, високи колкото три човешки ръста. Втурнах се задъхано навътре и най-после се добрах до Salon de Embajadores*, изпълнен с благородници, очакващи реда си да поднесат благопочитанията си на краля. Във въздуха се разнасяше приглушеното мърморене на придворните, споделящи си последните клюки и политически интриги. Стените около нас бяха облицовани с изящна керамика, украсена още от маврите със сложно вплетени геометрични орнаменти. Колони от черен мрамор с позлатени капители обграждаха залата, прихванати високо горе под тавана с любимите на мюсюлманите подковообразни арки. Погледнах със страхопочитание към златния купол, блестящ като звездно небе. Именно тук, в тази зала, преди много години кралят Педро Жестокия** решил да убие брат си, влюбен в принцесата, за която кралят трябвало да се ожени. Питах се също дали в тази зала и аз няма да чуя смъртната си присъда или ще бъда удостоен с кралската милост.