Не тъгувай, Мария

Не тъгувай, Мария

Ники Пелегрино

На Силвия и Дино,

които срещнах на Виа Венето

Част първа

Сан Джулио, Италия, 1964 г.

1.

В градчето Сан Джулио неделните вечери бяха времето за малко романтика. Романтика в италиански стил.

Тъкмо тази причина Мария Доменика Кароца вървеше по главната улица и държеше едната ръка на майка си Пепина, а на другата ръка неохотно висеше по-малката й сестра Росария.

Вечерта бе приятно топла и Пепина не бързаше. Тя използваше това време, за да изложи на показ дъщерите си. Преминаха бавно и спокойно покрай високите тесни сгради с цвят на мокър пясък, а после се спуснаха по топлите каменни стъпала пред църквата в дъното на калдъръмения площад.

- Мамо - изхленчи Росария и бутна майка си със своите леко изцапани пръсти, - уморена съм. Може ли да си ходим вкъщи? Моля те.

- Basta, Росария - изсъска Пепина, без изобщо да наруши ритмичното чаткане на най-хубавите си обувки по калдъръма. - Все още е твърде рано. Ще си вземем нещо за пиене в кафенето, bellisima figlia.

И широко усмихната поведе двете си тъмнокоси и тъмнооки дъщери към блестящите светлини на "Il Caffe dei Fratelli Angeli"*, където сладкишите бяха разнообразни и пухкави, кафето - силно, а масите - винаги заети с приятели, съседи и... кой знае, може би там седеше някой подходящ съпруг за едно от нейните хубави момичета.

* "Кафенето на братя Анджели". - Б. ред.

От незапомнени времена кафене "Анджели" стоеше на пост в края на централния площад на Сан Джулио - прашно старо градче, което се открояваше сред пустите равнини на Кампаня. Нямаше хълмове или долини, сред които Сан Джулио да се сгуши, нито пък можеше да се скрие зад високи каменни стени. То лежеше върху огромна равна шир, която се простираше чак до Средиземно море.

Но макар че градчето изглеждаше открито и беззащитно, жителите му някак си бяха съумели да държат външния свят на разстояние. Както повечето хора, родени в плодородните земи около Неапол, така и тук се придържаха твърдо към старите традиции. Младите жени се омъжваха рано, а възрастните започваха да се обличат в черно от деня, в който загубеха първата си любов. Рита Павоне напяваше успокоително от единствения в града джубокс. Единствено мама можеше да знае кое е най-доброто за нейните деца.

За шестнадесетгодишната Мария Доменика "най-доброто" означаваше живот между четирите стени на майчината кухня, с изключение на неделните вечери, когато успяваше да открадне няколко къси часа, за да направи своята la passeggiata по улиците на Сан Джулио.

Когато я накараха да напусне училище на тринадесетгодишна възраст, и през ум не й мина да попита защо. В края на краищата тя бе най-възрастната от шест деца. Все някой трябваше да изпече хляба, да нахрани пилетата, да изкъпе децата, а Пепина не можеше да върши всичко това сама. Баща й Ерминио бе зает да кара камиона си, натоварен с праскови и сливи, из цялата страна. Да гледа бебета ли? Това е женска работа и за Мария Доменика беше най-добре да го научи отрано. Така щеше да е готова за отглеждането на собствените си деца, когато се появят на бял свят след няколко години.

Пепина се зае да намери достатъчно добри мъже, които да се оженят за дъщерите й. Неделя след неделя тя решително обикаляше прашната главна улица и малкия обикновен фонтан на площада, показвайки на градчето онова, което можеше да предложи: приятни момичета, облечени в най-хубавите си дрехи, добри момичета, които ще имат прекрасни бебета и в чиито тигани ще се готвят всякакви вкусотии.

- Мамо - повтори Росария и настоятелно я бутна с рамо, - може ли да си взема кока-кола? Моля те, мамо, жадна съм.

Пепина знаеше, че четиринадесетгодишната Росария е твърде малка, за да се показва из градчето в неделните вечери, но беше по-добре да излага на показ две, а не една дъщеря, особено когато вкъщи имаше още три, които растяха твърде бързо. Шест деца, а само един син - porca miseria. Къде бе сгрешила?

- Мамо, кока-кола?

- Добре, добре, Росария.

В пълното кафене Пепина забеляза Елена Манцони и й махна с ръка. Елена имаше хубав син, Марко, на възраст горе-долу колкото Мария Доменика. Добро момче, един ден щеше да наследи семейната ферма и Пепина и Ерминио бяха на мнение, че най-голямата им дъщеря няма да сбърка с него.

Мария Доменика покорно се остави майка й да я провре на зигзаг между пълните маси на кафенето. Тя не беше хубаво момиче в общоприетия смисъл на думата. Краката й бяха твърде дълги, кожата - твърде луничава, очите - твърде дълбоки, а носът твърде дълъг за една истинска красавица. Но все пак имаше дълга черна коса, падаща на гърба й като водопад, и усмивка, която караше по-възрастните мъже да й се усмихват в отговор.

Бърза целувка по двете страни за Елена и нейния син. Марко не я погледна в очите. Погледът му мина над рамото й и се прикова в Росария, с нейните бузи като ябълки и мек корем, която вече жадно смучеше през сламката своята кока-кола.

Пепина смушка с лакът по-голямата си дъщеря.

- Марко, ела и ми помогни да избера някоя песен от джубокса - предложи Мария Доменика и мушна ръка в джоба си, където подрънкваха дребни монети. - Кой ти харесва? Рита Павоне? Литъл Тони? Може би са получили нещо ново тази седмица.

Докато неохотно го избутваше от орбитата на по-малката си сестра, Мария Доменика искаше да му каже онова, което в действителност се въртеше в ума й. "Аз не си падам по теб, Марко. Ти си точно за Росария. Вземи си я, отведи я веднага. Писна ми да слушам хленченето й, да я гледам как се тъпче. Тя ще стане стара и дебела до пръсване, и през следващите четиридесет години ще те дразни, но ако я искаш, Марко, per favore, вземи си я."

Вместо да изрече всичко това, тя мълчаливо застана до момчето, което майка й бе избрала за нея, и не знаеше как точно да се държи. Пълните и меки устни на Марко се отпуснаха.

- Merda! В града никой не слуша тия глупости. В Рим и в Неапол няма да си дадат парите за разни боклуци.

- И какво като там не слушат тази музика - възрази тя, показвайки известна смелост. - Това не означава, че тук, в Сан Джулио, не можем да я харесваме.

- В Сан Джулио - извика той горчиво. - Няма да си загубя живота на такова място. Следващата седмица вече няма да ме видиш тук да пия кока-кола с разни старици и деца.

- Да не би да имаш някакви планове?

- Може би.

- Кажи ми, Марко, къде ще ходиш?

- В големия град, разбира се, къде мислиш, че ще ходя!?

- И какво ще правиш там?

Взирайки се неодобрително в джубокса, Марко не каза нищо.

- Марко, какво ще правиш в големия град? - повтори Мария с по-висок глас.

- Млъкни - изсъска той. - Да не искаш всички да разберат? Ще ти кажа, ако просто млъкнеш за минута.

Оказа се, че Марко има братовчед, който живее в Рим, работи в месарница, държи стая под наем на Трастевере и има доказано успешен метод за преследване на туристи от женски пол, жадни за la dolce vita на Виа Венето. Всичко, от което Марко се нуждаел, било билет за влака.

- Не може ли да дойда с теб до Рим? - Очите на Мария Доменика се разшириха, когато за пръв път я осени идеята за бягство.

- Хайде де, ти си момиче! - отговори Марко, а намръщените му устни се разтегнаха развеселено. - Ти си просто едно момиче и няма да ходиш никъде.

В помещението няколко чифта очи наблюдаваха как Марко и Мария Доменика си разменят реплики. Обнадеждени, майките и на двамата се взираха в тях, жадни за най-малкия знак, издаващ романтично чувство. Погледът на Росария беше тъп и унил. Тя непрестанно чукаше по масата с празната вече бутилка от кока-кола и се мръщеше. Защо майка й изобщо си правеше труда да сватосва тия двамата? Не беше ли очевидно кого иска Марко? Ако зависеше от нея, той щеше да задоволи желанието си преди да изтече годината.

Зад кафе-машината, чийто звук наподобяваше музикален инструмент, Франко Анджели също наблюдаваше младата двойка. Чудеше се от колко време слуша все същите оплаквания. Няма песни на Бийтълс. Няма поп-музика. Ами! Той възмутено хлопна каната с разпенено мляко върху бара.

Иззад високите стени Франко много пъти се беше взирал със същия неодобрителен поглед в подобни двойки. Когато преди доста години отвориха кафенето, той и брат му Дженаро дадоха воля на страстта си към италианското изкуство. Наеха талантлив млад художник, който прекара много месеци, балансирайки несигурно върху скелето, докато покриваше стените и тавана с репродукции на обичаните от братята картини. В най-добрите ренесансови традиции лицата на шефовете успяваха да се появят навсякъде.

И така, от тавана гледаше един изненадан Франко Анджели, почти докосващ пръста на брадатия Господ в "Сътворяването на Адам" на Микеланджело, а на стената възхитеният Дженаро Анджели наблюдаваше Венера на Ботичели, която излизаше от раковината. Зад бара двойка херувими на Рафаелов имаха нещо повече от случайна прилика с фотографиите на младите братя.

Местните жители вече рядко вдигаха очи към тази красота. Повечето от младежите едва ли изобщо някога бяха забелязали присъствието й. По тих и незабележим начин това разбиваше сърцето на Франко, докато той обслужваше масите.

- Ей, Марко! - Мария Доменика се засмя и вдигна очи към тавана. - Ако ходиш в Рим, можеш да отидеш и до истинската Систинска капела и да я сравниш с нашето кафене.

Марко завъртя очи. Красотата бе в онова, което той всяка сутрин виждаше в огледалото, а не някакви стари стенописи.

- Когато отида в Рим, изобщо няма да си губя времето - зарече се той. - Ще си намеря работа и щом веднъж започна да печеля пари ще си купя "Веспа" като братовчеда Антонио. И тогава ще се позабавляваме.

* Първият в света модел скутери, създадени през 1946 г. - Б. пр.

- Ще се върнеш ли някога?

- След десет години може би. Предполагам, че дотогава ти ще си омъжена и ще имаш деца. Въпреки това обаче аз ще намина да те видя, както и сестра ти Росария. Ще ви взема и двете, за да ви повозя на моето Ферари. - той се засмя и се отдалечи от нея и от джубокса, който толкова го бе разочаровал. - Ще се видим след десет години, нали, Мария Доменика? Ще чакам с нетърпение.

Ако някой в този момент бе наблюдавал Мария Доменика, за миг щеше да види изражение, което никога не се бе мяркало върху лицето й през шестнадесетте години като покорна и съзнателна най-голяма дъщеря. Изражение, което предвещаваше проблеми.

2.

Пепина изпитваше ужас от възможността хлябът вкъщи да свърши. Рафтовете на големия дървен бюфет постоянно стенеха под тежестта на грубите самуни, готови да счупят зъбите на всеки непривикнал с твърдите им кори. При все това Мария Доменика трябваше да става рано всяка сутрин, за да прави още и още.

- Докато има хляб на тези рафтове стомасите ни няма да останат празни - Пепина непременно казваше това всеки ден, докато развързваха големия чувал с брашното и палеха пещта. Изобщо не забелязваше, ако най-голямата й дъщеря въздъхнеше демонстративно или завъртеше очи към самуните, които бяха изпекли едва предния ден.

Работеха една до друга на дългата кухненска маса, докато слънцето изгряваше и пилетата кудкудякаха около краката им. Превиваха гърбове и месеха твърдото жълто тесто със силните си пръсти. Разговаряха докато вършеха работата си. Е, всъщност точно тази сутрин говореше само Пепина, а Мария Доменика се бе потопила в мечти за един друг живот, вън от познатите олющени стени.

Кухнята бе мястото, в което майката и дъщерята прекарваха повечето от дните си. В помещението доминираше масата, изработена от борово дърво - цели десетилетия жените от семейство Кароца се бяха трудили върху нея и това съвсем я бе загладило. Кухненските прозорци гледаха към зеленчуковата леха, която прекопаваха и плевяха всяка сутрин по хладно и в късния следобед, и към овощната градина с прасковени дървета, простираща се от всички страни.

Това бе най-старата част от едноетажната къща, чиито стени бяха солидни, а подът - с каменна настилка. Зад вратата, водеща към спалнята обаче всичко изглеждаше разкривено и хаотично. Рамката на вратата бе отмъкната от порутените нагоре по пътя постройки. Первазът на прозореца се състоеше от няколко стари парчета дърво, които бащата на Ерминио бе сковал с гвоздеи. Стените се накланяха навътре, таваните течаха и Пепина се страхуваше какво би могло да се случи, ако има земетресение. От стената над всяко легло висяха разпятие и икона на Богородица, откакто се помнеше Пепина се молеше и на двамата да удържат скърцащите стени.

Спалните, пристроявани при раждането на всяко следващо дете, служеха единствено за преспиване. През времето, което не прекарваха в сън семейният живот течеше около кухнята, където денят започваше неизменно с печенето на хляба.

Задача на Мария Доменика беше приготвянето на смес от захар и мая с топла вода, която оставяше да престои, докато започнеше да се пени. След като кръглите плоски самуни, оформени от майка й бяха поставени в горещата пещ, тя трябваше да ги напръсква с вода, така че кората да е достатъчно твърда за няколко дни. Тази работа не можеше да бъде зарязана и често половината от предиобеда си отиваше преди майката и дъщерята да изпитат удовлетворение от гледката на започващия да изстива хляб, подреден върху теления рафт над готварската печка.

Ръцете на Пепина бяха станали твърди и мазолести от годините усилен труд, раменете й - приведени в следствие на часовете, прекарани над кухненската маса, но въпреки това тя не изглеждаше нещастна от съдбата си. Всяка сутрин поздравяваше дъщеря си с усмивка, клюкарстваше и се смееше по време на работа през целия дълъг ден.

- Не ме разбирай погрешно, ще ми липсваш тук - говореше в момента тя, замесвайки тестото. - Ти си добър помощник, Мария Доменика. Винаги си била добро момиче. Но когато си отидеш Росария може да поеме работата ти. Време е това момиче да се научи на малко дисциплина.

Думите на майката разтърсиха Мария Доменика и я върнаха в действителността.

- Да си отида, мамо? Че къде ще вървя? Никога не съм казвала, че ще ходя някъде.

- Scema. Изобщо чу ли една моя дума? - Пепина тръшна своето тесто на слънчево място, зави го с влажно платно и го остави да се надигне. - Сега си на шестнадесет. На твоята възраст вече бях сгодена за баща ти. А Марко Манцони е добро момче. Може би малко суетен, но изглежда, че днес всички млади мислят само за дрехи и прически. Елена и аз смятаме, че заедно ще ви е добре. Ти и Марко.

- Но, мамо, аз не искам Марко Манцони - пръстите на Мария Доменика застинаха и потънаха в посипаното с брашно тесто. - И той не ме иска. Мисля, че има други планове.

- О, планове. Сигурна съм, че има много планове. Умно момче е този Марко. Впрочем, никой не казва, че трябва да бързате. Просто отделете малко време, за да се опознаете. Елена помоли да обядваш с тяхното семейство през някой от идващите дни. Чух обаче, че не е голяма готвачка, така че може би ще трябва да хапнеш малко хляб и сирене, преди да отидеш. Знаеш ли какво, Мария Доменика, наистина мисля, че трябва да изпечем още хляб. Никак не ми харесва, когато свършва.

Мария Доменика хвърли отчаян поглед към вече пълните рафтове и изсипа поредната купчина брашно върху масата, оформи вдлъбнатина в средата и я запълни с пенеща се вода. Докато започваше да ги смесва Росария, със сънени очи бутна вратата на кухнята. Черната й коса беше разрошена, а кожата толкова мокра от пот, че нощницата прилепваше към извивките на пищното младо тяло.

- Ох, толкова е горещо днес! - прозя се тя. - Мамо, може ли да отида на плажа следобед?

Всяко лято сестрата на Пепина, Лучия, наемаше малко бунгало на най-близкия участък от плажа, известен като Ла Сабиа Д'Оро, и през най-задушните дни на юли и август тя и двете й дъщери свършваха сутринта досадните домакински задължения и прекарваха следобедите в разхлаждане и усърдно се грижеха за тена си. Семейството на Лучия обаче живееше в малък апартамент в центъра на градчето. Чистенето и пазаруването не им отнемаха никакво време. Тук обаче, в отдалечената селска къща извън границите на Сан Джулио, имаше цял списък със задачи, които трябваше да бъдат свършени. Редки бяха дните, през които момичетата приключваха навреме, за да се присъединят към братовчедките си на пясъка.

- На плажа ли? Днес - не, Росария. Би могла да помогнеш на сестра си за приготвянето на хляба. След това искам да направиш gnocchi* за баща си, ако той се върне вкъщи тази вечер.

* Вид ястие от задушени картофи и др. - Б. пр.

- Да, но...

- И след като свършиш това, има един куп мръсно пране.

- Но, мамо, тази година семейство Манцони са наели бунгало на Ла Сабиа Д'Оро. Днес и те ще бъдат там. - Росария хвърли съзаклятнически поглед към сестра си. - Казах на Марко, че аз и Мария Доменика ще направим голяма тава с канелони* и ще му я занесем за обяд. Обещах му.

* Вид тестено изделие с тъбовидна или обла форма, с пълнеж от месо, риба, сирене или зеленчуци, приготвени в сос. - Б. пр.

- Е, ако ще правиш сносни канелони, трябваше да станеш още преди час, мързеливо момиче. - Пепина вече хлопаше по съдовете, опитвайки се да изрови тава, достойна да поеме специалитета, обещан на Марко. - Побързай. Обличай се и започваме.

Триумфът за кратко проблесна в малките черни очички на Росария. Обикновено тя не получаваше своето толкова бързо и лесно. Тези дни обаче мама бе готова да се съгласи почти на всичко, което би подхвърлило голямата й дъщеря на Марко. В края на краищата се очертаваше денят да е хубав: следобед на плажа и мамините канелони за обяд. А кой знае, може би Марко наистина щеше да бъде там?

Мария Доменика обичаше морето точно толкова, колкото мразеше светския живот на плажа. Братовчедките й познаваха всеки на Ла Сабиа Д'Оро. Ходеха там от деца. Сега бяха самоуверени тийнейджърки с бронзов тен. Докато се хилеха и разменяха клюки и вкусни хапки с приятелите си, Мария Доменика трябваше да протяга слабото си, невидяло слънце тяло на пясъка и да се опитва да не изглежда чак такъв аутсайдер, какъвто се чувстваше.

Росария имаше право. Времето беше горещо, убийствено горещо. За секунда Мария Доменика се изкуши да изрови избелелия си бански костюм и да атакува плажа. Но други, по-големи планове се оформяха в главата й и ако изиграеше картите си правилно, в този ден можеше да започне осъществяването им. Първо трябваше да отстрани от пътя си мама и останалите за няколко часа. Достатъчно дълго бе наблюдавала сестра си Росария през годините, за да знае как трябва да се манипулира тяхната майка.

- Мамо, защо и ти не дойдеш на плажа - извика тя с достатъчно силен глас, който да достигне зеленчуковата леха, където Пепина късаше узрели домати за соса на своите канелони, и достатъчно гръмък, за да отекне по коридора и да стигне до спалните, където брат й и сестрите й вече се събуждаха. - Можем да вземем децата и да прекараме деня навън. Какво мислиш?

Желаният ефект беше постигнат. След секунди ято шумни хлапета наобиколиха майката. Кучетата лаеха, Росария се смееше, а малките гласчета настоятелно скандираха "Плаж, плаж, плаж!".

Мария Доменика изчака, докато майка й бе напълно заета с пълнене на тавите с храна и натъпкването на децата в колата, за да изрече първата истинска лъжа в своя живот. Разтривайки корема си, тя започна:

- Мамо, имам спазми. Мисля, че ми идва. Ще възразиш ли, ако не дойда на плажа?

- Но, Мария Доменика, целият смисъл... всъщност наистина изглеждаш бледа.

- Не ми е добре, честно.

Минути по-късно, докато наблюдаваше облаците прах, надигнали се след колата по пътя към плажа, Мария Доменика наистина почувства нещо. Но това нещо не беше спазъм. Беше лек трепет от вълнение.