Алексей Топтигин
ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ - НЕПОЗНАТИЯТ МАРШАЛ ОТ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
В тази книга читателите няма да се срещнат с познатия образ на Лаврентий Берия - кървавия палач, чудовището и злодея. Петербургският историк Алексей Топтигин пресъздава биографията на сталинския съратник въз основа на научни факти. Вместо с митове и легенди ще се запознаете с действителния живот на изтъкнатия държавен деец от съветската епоха.
Първа глава
Мерхеули - Сухуми - Баку - Тифлис
Лаврентий Павлович Берия е роден на 29 март 1899 година в село Мерхеули. То се намира в Абхазия, но там живеят както абхазци, така и мингрели - представители на една от малобройните грузински етнически групи. Берия е имал основание да е напълно доволен от произхода си - той е потомък на истинско бедно селско семейство. Макар майка му, Марта Джакели, да е далечна сродница на князете Дадиани, някогашни владетели на Мингрелия, дворянското потекло изобщо не й осигурило материално благополучие. А фактът, че остава вдовица с две деца, кара майката на бъдещия нарком да бъде доста демократична при избора на спътник в живота. Бащата, Павел Берия, е селянин, и то далеч не заможен. Малко преди да се ожени, Павел участва в един от селските бунтове, каквито в Грузия избухват редовно. Вероятно не е бил измежду главните бунтари и затова лесно избягва наказанието, като от Мингрелия се прехвърля в Абхазия и се заселва в Мерхеули, където среща и бъдещата си съпруга.
Марта и Павел се женят някъде в средата на 90-те години на ХIХ в. Скоро се раждат децата им - първият син умира двегодишен от едра шарка, а дъщерята Ана остава глухоняма заради прекарана през детските години болест. Но пък Лаврентий расте здрав и умен. Семейството не може да се похвали, че е заможно, но родителите все пак решават да изучат сина си, тъй като си дават сметка, че без образование Лаврентий ще влачи мизерно съществуване, обработвайки семейната нива. Решението е мъдро, но смело, защото обрича фамилията на непосилни разходи в настоящето и донякъде в бъдещето. Лаврентий е записан в началното минно-геоложко училище в Сухуми, което се смята за доста престижно. Там преподава цветът на тогавашната абхазка интелигенция: Ф. Х. Ешба, Д. И. Гулиа, А. М. Чочуа, Н. С. Джанания. Набляга се на руския език (6 часа седмично), закон Божи и аритметиката, дават се някои първоначални познания по история, география, естествознание, учи се и абхазки език. Наред с учителите абхазци и мингрели в училището работят и руски преподаватели.
Да кажем, че нивото на знанията, получавани тук, е било високо, означава доста да украсим нещата, но все пак образованието е достатъчно, за постъпването в механостроителното училище в Баку (Л. Берия го завършва с отличен успех).
Предимство на училището в Сухуми е безплатното обучение, но за да издържат детето си, родителите се нуждаят от средства, затова продават половината си къща, а Марта заживява заедно със сина си, като изкарва хляба си с шиене - в Мерхеули тя е известна като много добра шивачка. Лаврентий израства доста самостоятелен и по всякакъв начин се стреми да облекчи семейните разходи по своето образование. Грамотните се броят на пръсти дори в Сухуми, камо ли на село. А грамотният, може да направи каква ли не услуга - да напише писмо, да състави жалба или молба... Всяко нещо си има цена и носи по някоя допълнителна копейка вкъщи. Явно поради мизерията, която го преследва в детските и юношеските години, у Берия се формират неприязън към безполезните и безсмислени разходи, склонност да цени всяка копейка, стремеж тя да бъде похарчена разумно. По-късно, когато се разпорежда с огромни ресурси, той е изключително икономичен и призовава към същото и своите подчинени.
Бъдещият маршал вижда в образованието единствената възможност да се отърве от мизерията, затова учи с неутолим плам. В сравнение със затънтеното сухумско училище това в Баку е същинска академия. Но освен новите предмети, усвоявани по време на обучението, възникват и нови интереси. Баку е един от центровете на политическия живот в Руската империя, в него е представена цялата пъстрота на политическите партии, но за младежа от абхазката провинция, сина на селянина бунтар, особен интерес представляват намиращите се в нелегалност есдеки болшевики с тяхната изключително привлекателна програма и активна дейност, водеща ту до стачки на работниците, ту до антивоенни прокламации. В училището, конспиративно, разбира се, се създава марксистки кръжок и Берия става негов член, а по-късно се издига до поста касиер. Ами да, кой друг всъщност би могъл да носи подобни отговорности!
Вярно е, че за въпросния кръжок знаем единствено от думите на самия Берия, но предвид по-нататъшната кариера на Лаврентий Павлович май нямаме основание се съмняваме в тях: влечението към рисковани игри, проявило се още в училище, не го напуска цял живот. Естествено, за да направи успешна кариера в съветско време, никак не е зле човек да има партиен стаж отпреди революцията, затова кръжокът може да е просто по-късна измислица. Но нека не забравяме, че Берия пише за това през 1923 година, когато участниците в събитията са могли да го опровергаят. А подобни мистификации, при положение че в редовете на РКП (б) се е провеждала чистка, спокойно са можели да струват на младия чекист партийния билет, а заедно с него - и бъдещото му издигане. Не, нашият авантюрист не би поел подобен риск. Явно училищният кръжок все пак е бил част от Бакинската нелегална болшевишка организация. Друг е въпросът, че самото членство в партията, тъй като е нелегална, едва ли е било фиксирано по някакъв начин - това противоречи на конспиративните принципи. Във всеки случай според Берия партийният му стаж започва от март 1917 година. През 20-те години суровите активисти при чистката на партийните редици не са се усъмнили в твърдението му. Ние, скъпи читателю, също нямаме основание да се съмняваме, още повече че партията, в която е членувал Берия, вече не съществува също както и държавата, която тази партия отначало създаде, а след това некадърно разтури. Пък и Берия не е изключен от редовете на КПСС заради фалшифициране на партийния си стаж, а по съвсем други причини.
Най-вероятно поне до Октомврийската революция за него е била важна не толкова партийната принадлежност, колкото ученето. На това поприще Лаврентий жъне успехи и се изявява в училище. Как иначе да си обясним, че през юни 1917 година заминава на Румънския фронт като стажант техник от военно-строителния отряд? Общо взето, странно е, че от Баку го изпращат на Румънския, а не на Задкавказкия фронт, където сигурно също не са достигали строители, но от гледна точка на здравия разум е почти нереалистична задача да си изясняваме сложните съображения на военната бюрокрация в разпадналата се империя.
През декември 1917 година Лаврентий Берия се връща в Баку и въпреки всички перипетии през бурните революционни години все пак завършва училището през 1919 година и получава отлична диплома. През следващите 12 години строителното образование и придобитата с усилията на цялото семейство специалност "строителен техник" няма да му потрябват. Но все пак Марта и Павел не напразно са се трудили с всички сили и самият Лаврентий не напразно се трудили с всички сили и самият Лаврентий на напразно е живял през ученическите си години с дребни грошове. Той придобива нещо, което в бъдеще ще му позволи да претендира за най-високо положение. Е, за недостатъчното си образование ще съжалява още дълго. Докато не схване смисъла на старата пословица, че знанията на ум не учат, че най-важният му талант е умението да организира съответната дейност, способността му да вниква във всяка поставена задача и да решава проблема, независимо колко е объркан и сложен. Макар че в кариерата му ще има моменти, когато всичко, което е научил, ще му влезе в работа, но това ще стане по-късно, а засега той се потапя в страховитата романтика на Гражданската война, в хазартната игра на разузнавача двойник, на нелегалния революционер...
Темата, която ще засегнем тук, е неясна и объркана. Което е обяснимо, понеже в началото на Гражданската война Берия вече е сред членовете на болшевишката партия - до юли 1918 година в Азербайджан тя действа легално и дори нещо повече - всъщност е управляваща. С идването на турците и създаването на правителството, изградено от членове на партията "Мусават" ("Единство"), болшевиките минават в нелегалност. На друго може, но на конспирация задкавказките комунисти няма нужда да бъдат учени - естествено, архивите, дори да ги е имало, са унищожени. Това се отнася най-вече за списъците на партийните членове.
Оттук възниква и бъркотията с изчисляването на партийния стаж на Берия. Както вече казахме, той пише, че е станал болшевик през март 1917 година. След 26 юни 1953 година заядливите следователи го уличават, че няма документи, които да потвърждават партийното му членство през онзи период. Лаврентий Павлович със сигурност е можел да обясни защо документите му не са се запазили. Но колкото и да е странно, въпросът и до днес вълнува умовете на изследователите. И спорът започва от нищо: дали Берия е можел да стане партиен член през март 1917 година. Ако да, къде са документите? Ако не, защо е лъгал?
Е, колкото до документите, би трябвало да е ясно, че са били унищожени още тогава, през 1918 година. Не, казват нашите търсачи на историческата истина - това не е аргумент, има ли свидетели? Със свидетелите нещата също са сложни - никак не е лесно да се приеме фактът, че липсват живи свидетели. През 1918-1920 година в Азербайджан турците, а по-късно англичаните и мусаватистите не са се церемонили с болшевиките. А оцелелите е трябвало да минат през "големия терор" и огъня на Отечествената война, в която загиват не само редови очевидци на партийната дейност на Берия, но и деца на вождовете - нека си спомним съдбата на Яков Джугашвили.
Пък и за какво му е на Лаврентий Павлович да доказва документално партийния си стаж? Той притежава най-важната индулгенция, която му опростява всички грехове от миналото и бъдещето - доверието на Сталин. Без нея дори планини от книжа да потвърждават близостта му, ако ще и с Маркс, не биха го спасили от куршума. Ако възникне нужда от доказателства, те ще се намерят в изобилие.
Всъщност, запазили са се някои по-късни свидетелства. Имам предвид автобиографията, написана от Лаврентий Берия през октомври 1923 година, и писмото на кандидат-члена на ЦК на ВКП(б), бившия началник на Берия - И. П. Павлуновски, който от 1926 до 1928 година е председател на Задкавказкото ГПУ, а преди това работи в централния апарат на ВЧК като първи заместник-председател на Специалния отдел. И. П. Павлуновски пише писмото на 25 юни 1937 година, преди пленума на ЦК, който го изключва от партията. Скоро след това той е арестуван и на 30 октомври 1937 година е разстрелян.
Едва ли някой може да отговори във връзка с какво Павлуновски пише на Сталин едно писмо, което от първия до последния си ред е характеристика на Берия, и то свръхположителна. Можем само да градим предположения. Първото, най-елементарното и вероятно най-близкото до истината е, че чрез него Павлуновски отговаря на въпроси, които Комисията за партиен контрол му е задала относно Берия. Напълно е възможно строгите другари от КПК, които са задавали въпросите, да са намекнали, че от отговорите им се интересува другарят Сталин. По онова време Берия е явен фаворит на вожда - защо Павлуновски, който знае какво може да последва, след като го викат в КПК, за пореден път да не се солидаризира с Йосиф Васирионович в неговите симпатии?
Всъщност, когато няма кой знае каква тайна, а без нея не е интересно, защо да не бъде спусната завеса от тайнственост? Берия обещава на Павлуновски да ходатайства за него пред вожда, но понеже е хитър и коварен, не спазва обещанието си. Така че в крайна сметка заместник-наркомът на тежката промишленост е разстрелян. Да не говорим, че етичните норми в ЦК на ВКП(б) категорично изключват подобен вид ходатайство. Пък и кой би бил Берия - застъпник за някого, обречен от самия Сталин? Нищо повече от кандидат-съкилийник, също осъден на смърт.
Впрочем, нека прочетем писмото на Павлуновски още веднъж:
"До секретаря на ЦК на ВКП(б) др. Сталин относно др. Берия. През 1926 година бях назначен в Задкавказието за председател на Задкавказкото ГПУ. Преди да замина за Тифлис, ме извика предс. на ОГПУ др. Дзержински, който подробно ме запозна с обстановката там. Др. Дзержински веднага ми съобщи, че един от помощниците ми в Задкавказието, др. Берия, по време на управлението мусаватистите е работил в мусаватисткото контраразузнаване. Това обстоятелство не бивало изобщо да ме смущава и да ме настройва против др. Берия, тъй като др. Берия е работил в контраразузнаването със знанието на отговорни другари от Задкавказието, за което знаел той, Дзержински, и както др. Серго Орджоникидзе.
Около два месеца след като пристигнах в Тифлис, аз се отбих при др. Серго и му предадох всичко, което др. Дзержински ми беше съобщил за др. Берия.
Др. Серго Орджоникидзе ми съобщи, че др. Берия наистина е работил в мусаватисткото контраразузнаване, че го е правил по поръчение на партийните функционери и че с това са добре запознати той, др. Орджоникидзе, др. Киров, др. Микоян и др. Назаретян. Така че трябвало да се отнасям към др. Берия с доверие. Той, Серго Орджоникидзе, му вярвал напълно.
През двете години, докато работех в Задкавказието, др. Орджоникидзе на няколко пъти ми каза, че много високо цени др. Берия като перспективен работник, че др. Берия щял да стане голям функционер и че той, Серго, е дал пред др. Сталин такава характеристика за др. Берия.
Докато работех в Задкавказието, знаех, че др. Серго цени и подкрепя др. Берия. Преди две години в един разговор с мен той ми каза, че в борбата си срещу др. Берия десните уклонисти и другата сган се опитвали да използват факта, че е работил в мусаватисткото контраразузнаване, но нямало да успеят.
Попитах др. Серго дали др. Сталин знае за това. Др. Серго Орджоникидзе ми отговори, че му го е казал и че др. Сталин е уведомен.
25 юни 1937 година
Кандидат-член на ЦК на ВКП(б) Павлуновски".
Сега, след като се запознахме с този документ, нека се опитаме да поразсъждаваме над него. Явно той не е нищо друго, освен отговор на поставен въпрос. Но кой точно го е задал, къде, кога и най-вече защо?
По онова време председател на КПК е наркомът на вътрешните работи Н. И. Ежов, а доверено лице на Сталин в партийните чистки - М. Шкирятов. Така че с първата част от загадката май сме се справили. Втората и третата част: "кога и къде?" също е горе-долу очевидна - на заседанието на партийната комисия, проведено преди пленума на ЦК. "Защо?" е по-трудно да обясним, но не е невъзможно. Н. И. Ежов, който по онова време почти всеки ден контактува със Сталин, докато докладва за предстоящата работа, е можел да съобщи, че Павлуновски ще бъде извикан пред комисията. Генералният секретар добре познава Павлуновски и като председател на Задкавказкото ГПУ, и като заместник на наркома на тежката промишленост. Затова е напълно възможно Сталин, чиито отношения със Серго Орджоникидзе преди самоубийството на последния са нажежени до краен предел (включително и заради разстрела в Грузия на брата на Орджоникидзе - Папулия), да се е поинтересувал какво мисли Орджоникидзе за Берия. Серго има всички основания, меко казано, да го недолюбва и е възможно да е споделил неприязънта си със заместника си Павлуновски. За Сталин е важно да знае доколко е озлобен Орджоникидзе, и за да провери, вмята един въпрос относно Берия. Павлуновски отговаря точно на него.
В записката на Павлуновски можем да отбележим една интересна подробност. Измежду хората, които знаят за работата на Берия при мусаватистите, той посочва А. И. Микоян (пак според думите на Орджоникидзе). По-късно в изказването си на юлския (1953 година) пленум на ЦК на КПСС, който осъжда Берия на смърт, Микоян отрича да е бил информиран за дадения факт, макар да го прави в традиционния си стил - без да казва нито да, нито не. Не знаел за това, не бил изпращал Берия във вражеското контраразузнаване, имало обаче и други ръководители. Понеже другите ръководители от азербайджанското болшевишко нелегално движение по онова време "почиват в мир", за останалите лидери на ЦК на КПСС - Молотов, Хрушчов, Каганович, да не говорим за по-дребните функционери - не остават никакви съмнения, че Берия е враг, провокатор и шпионин, промъкнал се е в редиците на управляващата и винаги и във всичко права партия. В материалите по следственото му дело въпросът е разгледан специално и макар че Берия отрича да е сътрудничил на врага без нареждане от ръководството на азербайджанските болшевики, в присъдата ще бъде изтъкнато, че той е стар агент на империалистическите разузнавания (точно така, в множествено число).
В автобиографията си, написана през октомври 1923 година, самият Лаврентий Берия посочва: "През есента на същата година от партия "Гуммет" постъпих на работа в контраразузнаването, където работих заедно с другаря Мусеви. През март 1920 година, след убийството на другаря Мусеви, напуснах контраразузнаването и за кратко време работих в Бакинската митница."
Нека си изясним нещата. Л. Берия твърди, че е член на болшевишката партия, а изведнъж на работа в контраразузнаването го изпраща партия "Гуммет". И коя е тази авторитетна личност "другарят Мусеви", за когото говори с явно уважение и го споменава на два пъти, като дава да се разбере, че да си негов съратник, макар да е опасно, е нещо много отговорно и почетно?
В думите му няма нищо загадъчно. За да се убедим, е достатъчно да разгледаме по-задълбочено историята на политическите партии в Азербайджан от онова време.
Партия "Гуммет" ("Енергия") е социалдемократическа организация, създадена в Баку през октомври 1904 година като кръжок на учащата се младеж и радикалната азербайджанска интелигенция за пропаганда и агитация сред трудещите се мюсюлмани. Още от февруари 1905 година тя действа като социалдемократическа организация на азербайджанските работници, селяни и демократичната интелигенция, филиал на Бакинския комитет на РСДРП. Организация "Гуммет" има славно революционно минало и се прочува през годините на първата руска революция. През юни 1907 година гумметистите са разгромени от полицията и през 1909 година партията престава да съществува. "Гуммет" възобновява дейността си след Февруарската революция. Партията действа под ръководството на Бакинския и Задкавказкия комитет на РСДРП(б). Същевременно в Тифлис е създаден неин филиал с меншевишка ориентация. Нататък всичко е като при "големите": разкол на две фракции - леви и десни, като левите стават част от Бакинската комуна и след нейното падане на 31 юли 1918 година минават в нелегалност, а десните влизат в мусаватисткия парламент. През април 1919 година двете фракции се обединяват и е избран 11-членен ЦК на партията (7 от тях представляват лявото крило на организацията). Сред тази великолепна седморка от гумметисти болшевики е и М. Ф. Мусеви. По поръчение на нелегалните болшевики (в което никой никога не се е съмнявал) Мусеви започва работа в мусаватисткото контраразузнаване. Берия става тъкмо негов помощник.
От факта, че болшевиките в Баку работят много активно и в крайна сметка на 28 април 1920 година вдигат въоръжено въстание, което прогонва мусаватистите и предава властта на наскоро формираната партия на азербайджанските комунисти, можем да си направим извода, че контраразузнаването на мусаватистите е далеч от професионализма. Неизвестно защо никой не се пита какъв пост е заемал Берия в организацията. Най-вероятно не е успял да стане суперагент, пък и контраразузнавателният му стаж от половин година едва ли му е позволявал да претендира за длъжност по-висока от тази на деловодител. По принцип специалните служби, дори такива жалки като в Азербайджанската република, не пускат ценните си агенти просто ей така. Пък и самият Лаврентий Павлович, който изобщо не е страдал от излишна скромност, не споменава да е имал някакви особени заслуги за разлагането на вражеското контраразузнаване. Резултатите от работата му очевидно не са били впечатляващи, но фактът, че Берия е бил насочен точно към лагера на врага като разузнавач, а не му е възложена друга нелегална дейност, говори доста. Другарите от "Гуммет" ще да са били проницателни хора, щом са видели у младежа способност да води двойна игра, да върти шпионски интриги и че не е от боязливите. Колкото и да са били дилетанти, контраразузнавачите от "Мусават" са разкрили Мусеви и са го убили без особени угризения. Те едва ли биха се церемонили и с Берия. Без съмнение младежът е бил наясно, че работата, с която се е захванал, е опасна. Но по всичко личи, че рискът е бил в кръвта на този човек. Целият му живот е непрекъснат риск за постигане на собствените му цели.
Лаврентий Павлович не споменава за участието си в априлските събития от 1920 година. То по-скоро е било участие в масовка, както се казва, но пък след установяването на съветската власт в Азербайджан с помощта на 11-а армия по препоръка на Бакинския комитет Берия става сътрудник на регистрода (регистрационния отдел при РВС на 11-а армия - така тогава се нарича разузнавателната служба). Между другото, това е най-доброто доказателство, че наистина е работил при мусаватистите по поръчение на болшевишките азербайджански лидери. В разузнаването винаги са се отнасяли с прекалена подозрителност към новите сътрудници. Но регистродът изпраща Берия като опитен боец в Грузия - прави го пълномощник по нелегалната дейност в чужбина. Ще припомним, че по онова време в Грузия е на власт меншевишкото правителство начело с Ной Жордания.
Във вече цитираната си автобиография с нескривана гордост Берия пише: "В Тифлис се свързвам с краевия комитет в лицето на Амаяк Назаретян, разгръщам мрежа от резиденти в Грузия и Армения, установявам връзка с щабовете на грузинската армия и гвардия, редовно изпращам куриери до регистрода в Баку." Е, сега вече всичко застава по местата си - тонът, както подобава на победител, е умерено самохвален, вмъкват се и елементи на професионална терминология. Човекът, който пише, все пак е началник на секретната оперативна част и заместник-началник на Грузинската ЧК.
В Грузия обаче безгрижния пълномощник на регистрода на 11-а армия го дебне провал. Той е арестуван заедно с ЦК на Грузинската компартия, "но по споразумение между Г. Стуруа и Ной Жордания всички са освободени и са приканени в 3-дневен срок да напуснат Грузия". Колко жалко, нещата са се подреждали толкова добре... Но както личи от същата автобиография, Берия успява да остане в Грузия и под измисленото име Лакербая да постъпи на работа в дипломатическата мисия на РСФСР в Грузия, оглавявана от С. М. Киров.
През май 1920 година заминава за Баку, за да получи инструкции, но отново е споходен от неуспех - пак го арестуват и сега вече го чака не тифлиски, а кутаиски затвор. Тук нереализираният дипломат и разузнавач си има големи проблеми. Още отпреди революцията затворът в Кутаиси е известен със строгия си режим. Да, Грузия е демократична република, но Берия се озовава в компанията на противници на режима, обвинени в организирането на противодържавен заговор и въстание, какъвто е например Камо. За подобно нещо в демократичната република се предвижда каторга. А ако заговорът е съпроводен и от шпионаж, стига се до смъртна присъда - в меншевишка Грузия не се церемонят с въстаниците и шпионите.
Така Берия за втори път се озовава в затвора по подозрение в шпионаж и заговор. Третият път, през 1953 година, ще е за него последен и по ирония на съдбата точно тогава ще бъде екзекутиран като шпионин и заговорник, без да е нито едното, нито другото.
Междувременно, С. М. Киров протестира против ареста, а затворниците обявяват гладна стачка. Натискът от страна на Съветска Русия, чиито войски са на границите на все още суверенна Грузия, и общественото недоволство във връзка с гладната стачка на политическите затворници водят до освобождаването на Берия и този път до безусловното му депортиране в Азербайджан. В Баку го чака неприятна изненада - сега пък го арестуват азербайджанските чекисти. Всъщност, това е по-скоро временно задържане и не след дълго той отново е на свобода.
До октомври 1920 година Берия работи в Азербайджанската компартия като управляващ дейността на ЦК. От това, че следващият пост, който заема, е отговорен секретар на Извънредната комисия по експроприиране на буржоазията, можем да съдим, че в ЦК Берия изпълнява функции на завеждащ стопанската част. Лаврентий Павлович работи в Комисията по експроприиране на буржоазията и подобряване живота на работниците чак до нейното ликвидиране през февруари 1921 година.
Тогава вече бъдещият нарком на НКВД на СССР се опитва да вземе таймаут. На 22 години той е опитал какво ли не. Дали е уморен? Едва ли. Иска да продължи образованието си, още повече че училището, което е завършил наскоро, е преобразувано в Архитектурно-строителен институт. Берия вече е студент в него, но още не се е захванал с учене - няма време, то хронично няма да му стига през целия останал живот. Ученолюбието му се запазва за дълги години, но той така и няма да успее да повиши образованието си. През март 1921 година си издейства разрешение да учи, отпускат му дори персонална стипендия. Но само след две седмици отзовават студента и го изпращат на разпореждане на Задкавказкия краеви комитет. От април 1921 година започва да тече неговият стаж на чекист - Лаврентий Берия е назначен в Азербайджанската ЧК на длъжността заместник-началник на секретно-оперативния отдел. Започва нов период в живота на израстващия съветски служител.