Към Bard.bg
Очите на дракона (Стивън Кинг)

Очите на дракона

Стивън Кинг
Откъс

1.

Някога, в едно кралство, наречено Делейн, живял крал с двама синове. Делейн било много старо кралство и познавало стотици крале, може би дори хиляди – когато мине достатъчно дълго време, историците не могат да си спомнят всичко. Роланд Добрия не бил нито най-добрият, нито най-лошият крал, властвал някога над тези земи. Той много усърдно се стараел да не причини на никого голямо зло и обикновено успявал. Стараел се и да върши велики дела, но за жалост с това не се справял така добре. Резултатът бил – страшно посредствен крал, и той не смятал, че някой ще го помни дълго, след като умре. А смъртта му можела да настъпи по всяко време, защото бил стар и със слабо сърце. Възможно било да му остават година или две, три. Хората, които го познавали и виждали по приемите посивялото му лице и треперещите му ръце, били сигурни, че най-много до пет години на големия площад в подножието на Иглата ще бъде коронясан нов крал. Пет години само с божията милост. Така че всички в кралството, от най-богатия барон и най-пищно облечения придворен до най-бедния крепостник и окъсаната му жена, мислели и говорели за Чакащия, по-големия син на Роланд, Питър.

Един човек обаче кроял други планове: на трона да бъде коронясан за крал синът на Роланд, Томас. Този човек бил Флаг, кралският магьосник.

2.

Макар кралят Роланд да бил стар – той твърдял, че е на седемдесет години, но със сигурност бил по-стар, – неговите синове били доста млади. На краля било позволено да се ожени късно, тай като не срещнал жена, която да задоволи неговия вкус, а и защото майка му, кралица на Делейн, сякаш била безсмъртна. Тя управлявала кралството петдесет години, когато един ден, докато си пиела чая, поставила в устата си прясно отрязано парченце лимон, за да облекчи болезнената кашлица, която я тормозела от седмица. Точно този ден по време на чая един жонгльор забавлявал кралицата и свитата ѝ. Той жонглирал с пет кристални топки, но в мига, в който кралицата слагала парченцето лимон в устата си, жонгльорът изпуснал върху покрития с плочи под на голямата източна дворцова зала едната от стъклените сфери. Тя се пръснала на парченца със силен трясък. Кралицата се стреснала, ахнала, парченцето лимон попаднало в гърлото ѝ и много скоро кралицата се задушила до смърт. Четири дни по-късно, на Площада на Иглата, се състояла коронацията на Роланд. Жонгльорът не я видял; той бил обезглавен върху ешафода на палача зад Иглата три дни преди церемонията.

Крал без наследници кара всички да се чувстват неспокойни за бъдещето, особено когато е на петдесет и оплешивява. Затова за Роланд било най-добре скоро да се ожени и бързо да си осигури наследник. Неговият най-близък съветник Флаг се погрижил кралят добре да осъзнае този факт. Той изтъкнал, че е на петдесет и вече му остават съвсем малко години, в които може да се надява да сътвори дете в корема на жена. Флаг го посъветвал веднага да си избере съпруга, без да чака появяването на дама от благородно потекло, която да му харесва. Ако такава жена не е влязла в полезрението на един мъж до петдесетата му година, подхвърлил магьосникът, най-вероятно е това да не се случи никога.

Роланд видял мъдростта в това твърдение и се съгласил с него, без да знае, че Флаг, с оредялата си коса и бялото си лице, почти винаги скрити под качулката, разбирал най-съкровената му тайна: че досега не бил срещнал жена по свой вкус, просто защото изобщо нямал вкус към жените. Те го смущавали. А никак не го привличало и действието, което слагало бебетата в коремите на жените. То също го смущавало.

Но Роланд прозрял мъдростта в съвета на магьосника и шест месеца след погребението на кралицата-майка кралството било озарено от щастливо събитие – сватбата на крал Роланд и Саша, бъдещата майка на Питър и Томас.

Роланд не бил нито обичан, нито мразен в Делейн. Саша обаче била обичана от всички. Когато умряла при раждането на втория си син, кралството потънало в дълбок траур, който продължил една година и един ден. Тя била една от шестте жени, предложени на краля от Флаг като възможни съпруги. Роланд не познавал никоя от тях, но те си приличали по произход и положение. Всички били с благородна кръв, но нито една с кралска; всички били кротки, приятни и тихи млади жени. Флаг не предлагал съпруга, която да заеме мястото му на най-близък до кралския съветник. Роланд избрал Саша, защото тя изглеждала най-скромна от шестте и най-малко го плашела. Така те се оженили. Саша от Западното баронство (едно много малко баронство, наистина) тогава била на седемнайсет години, трийсет и три години по-млада от съпруга си. Тя никога не била виждала мъж без долни гащи преди първата си брачна нощ. Когато забелязала увисналия пенис на Роланд, Саша попитала с голям интерес:

– Какво е това, съпруже?

Ако била казала нещо друго, или го била кaзала с малко по-различен тон, събитията от тази нощ – и цялата ни история – можели да вземат друг обрат; въпреки специалното питие, което Флаг му бил дал преди час, в края на сватбеното тържество Роланд щял просто да се измъкне. Но тогава той я видял точно такава, каквато била – едно много младо момиче, което знаело за действието, причиняващо бебета, по-малко дори и от самия него. Забелязал, че устните ѝ са нежни, и започнал да я обиква, както щели да я заобичат всички в Делейн.

– Това е Кралският меч – заявил Роланд.

– Не прилича на меч – отвърнала Саша със съмнение.

– Такъв е преди ковачницата – рекъл той.

– О-о! – възкликнала тя. – А къде е ковачницата?

– Ако ми се довериш – казал Роланд и влязъл в леглото при нея, – ще ти я покажа, защото без да знаеш си я донесла със себе си чак от Западното баронство.

3.

Народът на Делейн я обичал, защото била мила и добра. Кралица Саша била тази, която създала Голямата болница. Кралица Саша плакала толкова много заради жестокото насъскване на кучета срещу мечка на Площада, че накрая крал Роланд поставил този обичай извън закона. Кралица Саша измолила кралските данъци да бъдат опростени в годината на Голямата суша, когато дори листата на Великото древно дърво посивели. Дали Флаг заговорничел срещу нея, може да попитате вие. В началото, не. Тези неща били относително дребни, според него, защото той бил истински магьосник, живял стотици и стотици години.

Флаг позволил да мине дори Опрощаването на данъците, тъй като предишната година делейнската флота била смазала андуанските пирати, които опустошавали южното крайбрежие на кралството от около стотина години. Черепът на андуанския крал-пират се хилел от един кол край стените на двореца, а делейнската съкровищница била пълна с възвърната плячка. В по-големите държавни работи устата на магьосника все още била по-близо до ухото на крал Роланд, затова в началото Флаг бил доволен.

4.

Макар че Роланд започнал да обиква жена си, той никога не обикнал онази дейност, която повечето мъже намират за сладка – действието, от което се раждат и най-незначителният готварски чирак, и наследникът на най-високия трон. Роланд и Саша спели в отделни стаи и той не я посещавал често. Влизал при нея пет или шест пъти в годината и при някои от тези случаи никакъв меч не успявали да изковат в ковачницата, въпреки все по-силно действащите питиета на Флаг и неизчерпаемата нежност на Саша.

Но, четири години след сватбата, в нейното легло бил заченат Питър. В тази паметна нощ Роланд нямал никаква нужда от питието на Флаг – зелено, пенесто и винаги го карало да се чувства така, сякаш е полудял. Той бил на лов през деня в Резерватите, с дванайсет души от своята свита. Ловът открай време бил любимото занимание на Роланд – той обичал аромата на гората, свежия мирис на въздуха, звука от рога и усещането на лъка, когато пускал стрелата по верния ѝ неумолим път към целта. Барутът бил известен, но рядък в Делейн, а и така или иначе се смятало за подло и достойно за презрение да се играе на лов с желязна тръба.

Саша четяла в леглото, когато Роланд влязъл при нея със светнало червендалесто и брадато лице, но веднага оставила книгата върху гърдите си и възхитено изслушала историята му, която той заразказвал с оживено ръкомахане. Като наближил края, Роланд се дръпнал назад, за да ѝ покаже как опънал лъка и пуснал Поразяващата врага – голямата стрела на баща му – да прелети през малката долчинка. Щом направил това, тя се засмяла, плеснала с ръце и спечелила сърцето му.

Кралските резервати били почти изпразнени. Тези дни било рядкост да намериш в тях дори по-едричък елен, а никой не бил виждал дракон от незапомнени времена. Повечето хора биха се изсмели на предположението, че е възможно все още да има останало такова митично същество в тази култивирана гора. Но един час преди залез слънце, когато Роланд и отрядът му се канели да се връщат, открили точно това... или по-скоро то открило тях.

Драконът с гръм и трясък изскочил от шубраците, люспите му греели в зеленикаво-меден цвят, а покритите му със сажди ноздри изпускали дим. Той съвсем не бил някой малък дракон, а мъжкар, точно преди първата смяна на кожата си. Почти всички от отряда останали като гръмнати, неспособни да пуснат стрела или да помръднат.

Драконът тръгнал към ловната дружина, зелените му очи станали жълти, а крилата му изпляскали. Не съществувала опасност да излети и да се отдалечи от тях – мускулите на крилата му не били достатъчно добре развити, за да го поддържат във въздуха поне още петдесет години и две смени на кожата, но бебешката ципа, която придържала драконовите криле към тялото до към дванайсетата година, била паднала и едно-единствено плясване вдигнало достатъчно вятър, за да преметне главния ловджия през задницата на коня му и да изтръгне рога от ръката му.

Роланд бил единственият, който не замръзнал до пълна неподвижност, и макар че бил твърде скромен, за да го каже на Саша, в последвалите няколко действия имало истински героизъм, както и спортсменска жар да се убива. Драконът можел без проблеми да опече живи повечето от участниците в изненаданата група, ако не била незабавната намеса на Роланд. Той бутнал коня си пет стъпки напред и сложил на тетивата своята голяма стрела. Прицелил се и стрелял.

Стрелата попаднала точно в целта – онова подобно на хриле нежно място под гърлото на дракона, през което той си поемал въздух, за да изригва огън. Чудовището паднало мъртво с едно последно яростно издишване, което подпалило всички храсти наоколо. Придворните бързо ги изгасили, къде с вода, къде с бира, а някъде и с урина. Сега, като си помисля, повечето от урината на практика също била бира, защото когато Роланд отивал на лов, той вземал със себе си страшно много бира и при това никак не я скъпял.

Огънят бил изгасен за пет минути, драконът изкормен за петнайсет. Човек все още можел да свари котле вода върху димящите му ноздри, когато вътрешностите му били изсипани на земята. Кървящото деветкамерно сърце било поднесено церемониално на Роланд. Той го изял сурово – такъв бил обичаят – и го намерил за възхитително. Изразил съжаление само за тъжния факт, че почти със сигурност никога нямало да вкуси друго.

Възможно е тъкмо драконовото сърце да му е дало толкова сили онази нощ. Може да се е дължало и само на радостта му от лова и на съзнанието, че е действал бързо и хладнокръвно, когато всички други стояли вкаменени върху седлата си (с изключение, разбира се, на главния ловджия, който лежал вкаменен по гръб). Но каквато и да била причината, когато Саша плеснала с ръце и извикала: „Великолепно си се справил, смел съпруже мой!“, той направо скочил в леглото ѝ.

Саша го посрещнала с отворени обятия и усмивка, която отразявала собствения му триумф. Това била първата и единствена нощ, в която Роланд се наслаждавал в трезво състояние на прегръдките на жена си. Девет месеца по-късно – по един месец за всяка камера на драконовото сърце – в същото това легло бил роден Питър и кралството ликувало – тронът вече имал наследник.