Играта на убиеца

I.

ТРЕПАЧА ПОЛУЧАВА УДАР

„Научи какъв си и бъди такъв.“

Пиндар, „Химни“

1.

Клиниката се помещаваше в ниска чудата сграда на ъгъла на „Ласал“ и „Хурон“. Стоманеносивото чикагско небе започваше да изглежда застрашително, когато Джоузеф Райли Флъд пристигна за определения му в девет сутринта час. Влезе и каза името си на администраторката. Тя го насочи към един малък кабинет за прегледи, който се намираше близо до фоайето.

Джо седна на металния стол и веднага му стана задушно. Искаше му се да е другаде. Със скръстени ръце – широките му рамене опъваха шевовете на спортното му сако – той приличаше на строг треньор, чиито мускули вече са се втвърдили в корави тлъстини. Червендалестото му лице и червеникавокестенявата коса посивяваха с всеки изминат ден. Но усмивката му още си беше същата. Усмивка на ирландец и убиец. Неотразима.

Бедата беше там, че напоследък не се усмихваше често. Само преди няколко седмици изстрада петдесетия си рожден ден и това не му излизаше от главата. Фактът, че тялото му се разпада, че вече не може да се тъпче с любимата си храна с обилни подправки и че зрението му се влошава, нямаше значение. Най-лошото беше математиката. Уилт Чембърлейн се пенсионира през 1974-та на трийсет и осем години и стана почетен гражданин. Джими Конърс участва в Открития шампионат на Съединените щати на четирийсет години и го смятаха за голям чешит. Джо никак не харесваше звука на думите „петдесет години“.

Отнякъде се появи медицинска сестра и започна да подготвя ръката му за иглата. Каза, че ѝ трябвала още една кръвна проба.

– Вече ми взеха кръв – осведоми я Джо.

– Кой?

– От болницата.

– Разбирам – отговори сестрата и прободе вената му с нежността на продавач на деликатеси. – Това е за допълнителни изследвания.

– За какво? – попита Джо.

Искаше му се изобщо да не се беше обаждал на тези касапи. Но състоянието на пикочния му мехур с годините се влошаваше и накрая стана толкова лошо, че нощем ставаше да пикае на всеки час. Предишната седмица не издържа и се обади в клиниката на Кейгън. Накараха го да отиде веднага. Взеха му кръв, направиха му рентгенова снимка, а после самият доктор Кейгън – дребен, плешив пръдльо – му направи ректален преглед на простатата. Не стига че дребосъкът напъха пръсти в задника му да стигне до нея, но и напипа бучка с размерите на грахово зърно, а сетне наръга някакъв метален уред, голям колкото остен, за да отреже малко тъкан за биопсия. Джо имаше чувството, че е новопостъпил задържан в „Райкърс“ .

– Доктор Кейгън ще ви обясни всичко – каза медицинската сестра, извади иглата и му се усмихна. – Ще ви приеме след минутка.

После превърза ръката му и го поведе към последната врата вдясно. Той влезе в малък частен кабинет, където нямаше никого, и седна срещу отрупаното с книжа дъбово бюро.

– Доктор Кейгън ей сега ще дойде – рече сестрата и изчезна в коридора.

Джо въздъхна, сдъвка един антиацид и огледа разхвърляния кабинет. Сред източените фикуси и дипломи в рамки имаше купища медицински списания, кутии с документация и справочници. Отначало безредието го изненада – не само защото самият той беше винаги чист и спретнат, но и защото очакваше от един лекар да бъде организиран. Стаята приличаше на колежанска спалня след седмица на амфетамини и последни изпити. Джо нямаше време да се отпуска. Професията му не го позволяваше. И се изнервяше, когато срещнеше такива хора.

Накани се да подреди бюрото, когато чу стъпки зад гърба си.

– Добро утро, мистър Джоузеф – равнодушно каза доктор Кейгън, заобиколи бюрото и седна на тапицирания въртящ се стол. „Джоузеф“ беше фамилията, с която Джо се представяше на цивилните граждани и прозвището му, използвано от години. Лекарите никога не задаваха въпроси, освен ако не мислеха, че ще възникне проблем с плащането на сметката.

– Как сте, докторе?

– Добре, благодаря – отговори Кейгън и кимна сърдечно.

Беше крехък, дребен човечец с бяла престилка, с лице на пор и тънки косми, сресани на голото теме. Ъгълчетата на устата му леко потрепваха, докато говореше.

– Трябва да обсъдим някои неща – добави Кейгън. – Радвам се, че дойдохте веднага.

– Изгарях от нетърпение да се върна, докторе – ухили се Джо. – Онзи ваш уред, напъхан в задника ми, започна да ми липсва.

Нервната усмивка на Кейгън бързо се изпари.

– Добре го казахте.

– Какъв е проблемът, докторе?

Кейгън започна да търси някакви листчета.

– Мистър Джоузеф, направихме пълни изследвания на кръвта ви. Положението с простатата ви е нормално. Биопсията е отрицателна.

– Имам чувството, че не сте ме извикали да ми кажете това.

Кейгън продължи да рови из купчината хартии на бюрото си, после спря и вдигна глава.

– Във формулярите ви пише, че малкото ви име е Джо. Мога ли да ви наричам така? И да си говорим на „ти“?

– Разбира се.

– Джо, открихме нещо недобро. В кръвната проба. Казах на Натали да сложи изследванията най-отгоре, но не мога да ги...

– Докторе – прекъсна го Джо. Стомахът му се сви, а по раменете му полазиха ледени тръпки. Кейгън явно избягваше да го погледне в очите. – Както казват във филмите – не го увъртайте. Мога да го понеса.

Лекарят вдигна глава и примига. Настъпи безкрайна пауза. Джо виждаше как Кейгън се опитва да извади от паметта си най-подходящите успокоителни думи. За миг му се стори, че се надига от стола, сякаш стаята се намираше в състояние на свободно падане.

– Получихме положителен резултат, Джо – каза накрая Кейгън.

– За какво? СПИН?

– Не. За остра форма на миелогенна левкемия.

– Левкемия?!

– Да. Но преди да се паникьосаш, позволи ми да ти обясня две-три неща. Първо, накарахме лаборантите да проверят кръвта ти два пъти и получихме едни и същи резултати, така че сме сигурни. Но ще процедираме едно по едно – ще те настаним в болница и после ще се посъветвам с хематолог, който да реши дали да ти трансплантираме костен мозък, или да приложим радикална хемотерапия.

Изведнъж Джо изпита чувството, че присъства на долнопробен водевил и гледа как някакъв посредствен комедиант, облечен като лекар, си прави неуместни шеги със съдбата му. Може би самият Господ се шегуваше по този начин.

– Но аз не се чувствам толкова зле – тихо каза той с меката решителност на човек, видял мравки по време на пикник.

Кейгън кимна.

– Обикновено пациентите с остра форма на левкемия се чувстват само леко изморени и цялото тяло ги наболява. Така е в първите стадии на заболяването. Далакът ти изглежда добре на рентгеновата снимка, но предполагам, че е увеличен. Имал ли си някакво необичайно кървене напоследък? Или да си отслабнал? Болят ли те ставите? Нещо такова?

– Венците ми кървят, когато си мия зъбите. Мислех, че те са болни.

– Разбирам.

– Нека да обсъдим въпроса, докторе. Казвате, че съм болен от левкемия, така ли?

– Джо, обикновено изследванията са доста точни.

– Значи с мен е свършено.

– Чакай малко, Джо – рече Кейгън и вдигна ръка. – Трябва да поговорим. Да направим избор. Искам да разбереш какви са резултатите и възможностите.

– Добре, да обсъдим възможностите.

Джо се вторачи в лицето на лекаря. Изведнъж всичко се превърна в игра на покер и Джо видя, че човекът срещу него държи всичките карти. Очите му го издаваха. Джо имаше чувството, че лекарите тайно изпитват удоволствие от мига, в който трябва да кажат истината на пациентите си. Да им съобщят лошата новина. Самият момент, в който животът на пациента се променя необратимо и лекарят се превръща в единствената линия на живота, а думите му стават Божие слово.

Джо беше друг вид професионалист. От онези, които се хвърлят в дълбоките води.

– Преди всичко – продължи да говори провлечено Кейгън, а думите му се превърнаха в монотонно бръмчене в главата на Джо, – какво става в тялото ти? Здравият костен мозък се измества от недоразвити бели кръвни телца и това постепенно нарушава нормалното производство на кръв. Още не знаем със сигурност каква е причината. Според най-новите изследвания това се дължи на замърсяването на околната среда и токсините. Но трябва да знаеш, че заболяването е много разпространено. Всяка година то поразява над двайсет хиляди души, така че ние разполагаме с огромно количество литература по въпроса и множество възможности за лечение.

Лекарят млъкна, сякаш очакваше аплодисменти, но Джо само се вторачи в него.

– Кога болестта проявява ясно симптомите си?

– Ами, обикновено има два вида левкемия – хронична и остра. В случая сме склонни да приемем, че става дума за втория. Отначало ще се чувстваш добре, после ще настъпи известна умора, ще отслабнеш, ще те обземе треска, пълно изтощение и ще те заболят ставите. Но, Джо, не искам да се спираме на...

– Какви са шансовете?

– Моля?

– Шансовете – натърти Джо. – Знаете какво имам предвид, докторе.

– Джо, изслушай ме за секунда. Добрата новина е, че за човек на твоята възраст и с твоето здравословно състояние има невероятно много възможности за лечение. Нови програми в хемотерапията, нови антибиотици и други лекарства. Можем да се справим успешно с болката и значително да удължим живота ти...

– Какви са шансовете, докторе?

– Джо, мисля, че в момента не е уместно да говорим за...

– Какви са шансовете ми?

Джо вече не гледаше лекаря. Удряше с пръст по дъбовия фурнир на бюрото и наблягаше на всяка дума.

Кейгън се вгледа продължително в него и после каза студено и монотонно:

– Смъртността при миелогенната левкемия варира от седемдесет и пет до осемдесет и пет процента през първата година.

Джо въздъхна почти облекчено, сетне погледна Кейгън и видя, че лицето му е станало пепелявобледо. Джо започна да се смее – нервно и мрачно. Лекарят го зяпна.

– Добре ли си?

Джо само поклати глава, отхвърляйки диагнозата като някакъв глупав, стар виц. Стана и тръгна към вратата.

– Чакай малко, Джо. Къде отиваш? Предстоят ни още много неща.

– Благодаря, докторе.

– Чакай, Джо.

– Дългът ме зове, докторе.

– Джо...

Ирландецът вече бе излязъл.

По обяд Джо вече бе събрал всичките си проучвания в една стара кожена папка и я бе сложил на предната седалка на своето „Волво 850“. Пое на юг по Лейкшор Драйв към „Гранд“, сетне отново зави на юг и слезе в циментовите катакомби на Уокър. Небето беше тъмно и прехлупено, но още не валеше. Само бушуващият над езерото вятър предвещаваше, че бурята е неизбежна. Джо спря до една товарна рампа, изключи двигателя и погледна за последен път събраните сведения.

Клиентът беше голяма работа. Бивш помощник на един сенатор с десни убеждения от Луизиана. Бе направил множество мръсни номера през 80-те на редица водещи кандидати от Юга. През 1990 година бе станал наемник. Според някои беше малко откачен, защото бе създал компютърна мрежа за Ку-клукс-клан и различните екстремистки военизирани отряди. Сред филиалите на ФБР на юг и в Средния Запад клиентът беше известен като Голямата пета – от една страна, заради жестоките си методи на убеждение, и от друга – заради физическите си размери. Голямата пета беше висок метър и деветдесет и осем и тежеше почти сто и петдесет килограма. Носеше дълго сако и всеки ден изяждаше храна колкото за цял взвод.

Джо затвори папката и слезе от колата. Приближи се до багажника, бръкна в джоба си, извади гумените си хирургически ръкавици и си ги сложи. После отвори багажника и измъкна едно кожено куфарче. Тресна капака и понесе двете неща към една очукана метална врата, вградена в масивната сграда, на която пишеше: „Машини Джонсън“. Вибрациите на камионите и автобусите отгоре караха земята да тътне и от време на време въздухът се изпълваше с отровните изпарения на някое превозно средство, но Джо не обръщаше внимание на нищо и вървеше с делова походка.

Вдясно от вратата имаше пещ за горене на смет. Джо се приближи до нея, отвори я и хвърли папката вътре.

За миг проблеснаха бели искри.

Джо влезе в усойния коридор и бавно започна да изкачва стълбите към последния етаж. Отвори вратата за покрива и вятърът и дневната светлина го зашлевиха в лицето. Покривът беше голям, осеян с отпадъци и сгушен в каньона от по-високи сгради. На север се извисяваха заострените кули на Ен Би Си и „Хайат Риджънси“, а на изток се намираше езерото Мичиган. В далечината на запад се издигаха огромните върхове на „Марина Тауърс“, сградата на „Стандарт Ойл“, Пруденшъл Плаза и кошмарният „Хелмут Джан“. Вятърът ревеше в лицето на Джо, а в краката му се въртяха облаци пара. Той отиде до края на покрива и отвори куфарчето.

Снайперът „Галил“ беше разглобен и грижливо увит в найлон. „Галил“ беше полуавтоматична щурмова пушка, едно от най-добрите израелски далекобойни оръжия. Беше лека и невъзможна за разпознаване от полицейските експерти. Зареждаше се с 7.62-милиметрови патрони и имаше пълнител за двайсет броя. С „Галил“ Джо можеше да уцели глава от разстояние триста метра. Рядко използваше мощни оръжия, за да премахне някой клиент. Предпочиташе непосредствената интимност на огнестрелното оръжие, което можеше да държи с една ръка. Обикновено взимаше „Галил“ или немски „Маузер“. Германците бяха ненадминати в производството на оръжие и Джо често купуваше комплектите на разумни цени по пощата, чрез обявите на последните страници на „Наемник“, „Спусък и следа“ и „Време за стрелба“.

Той сглоби бързо пушката, като спря само за да погледне часовника си. Беше дванайсет и двайсет и седем. Мишената щеше да излезе от вратата на комплекса всеки момент. Джо сложи приклада и стойката, прикрепи оптическия мерник и затегна винтовете, сетне подпря краката на стойката на парапета. Бръкна в джоба си и извади пластмасова кутийка, в която имаше гумени тапи за уши. „Галил“ имаше сравнително силен изстрел и Джо не можеше да си позволи да влоши още слуха си. Тапите бяха предназначени за рокмузиканти, за да ги предпазват от внезапни скокове в децибелите, но в същото време да чуват музиката. Те позволяваха на Джо да бъде нащрек, да чува всички околни звуци и да запази тъпанчетата си.

Той се взря в оптическия мерник и внимателно се прицели във вратата, която се намираше само на двеста метра и три етажа по-надолу. Съвсем ясна цел. Пое дълбоко въздух. После започна да извършва предпоследната част от процедурата – тайната част, за която работодателите му не знаеха.

Започна да събира ярост.

Взрян през оптическия прицел в неодушевената врата, с пръст на спусъка, той се замисли за наследството от смъртни случаи, оставено от мишената, за закланите през 70-те години защитници на гражданските права, за екзекуцията в Литъл Рок на двамата представители на Съюза за защита на гражданските свободи и за нетърпимостта в Колорадо, която бе довела до убийството на един омразен радиокоментатор с леви убеждения, и скоро яростта и увереността потекоха в тялото му като електрически ток. С напрегнат като на влечуго мозък, клекнал като богомолка, той усети, че отново го обзема свръхсъзерцателното спокойствие, познато само на изкусния стрелец – досущ притихнала кобра, готвеща се за смъртоносно ухапване.

Беше научил този метод отдавна.

През 60-те...

Това стана, след като баща му почина от мъчителна и бавна смърт от рак на стомаха, след като мъката и насъбралите се чувства направиха Джо намусен и злобен и след като покрай всичките препирни с майка си стана проклятието за монахините католички в „Сейнт Винсент“. След всичко това Джо откри службата за наемане на доброволци във флотата на Холстед Стрийт. Изход от болката. Годината беше 1963-та и Индокитай се готвеше да избухне, а Кенеди изпращаше там все повече униформени „съветници“, за да контролира положението. Джо беше само на шестнайсет години, когато чу призива, и от неизвестен за инструкторите в Сан Диего новобранец се превърна във феномен. Караше снайпера „М 21“ да прави неща, които не бяха описани в брошурите. Получи най-високите оценки в историята на основното обучение и веднага беше изпратен в чужбина. Разпределиха го в долината Иа Дранг и му възложиха секретни задачи. Участва в тайни операции, които официално не съществуваха, и уби повече хора и от бубонната чума.

Убийствата от далечно разстояние за него бяха като да те удари ток. Винаги започваше с онова странно затишие преди буря, когато се съсредоточаваше, сетне нахлуваше адреналинът, а накрая виждаше през мрежичката на мерника как главата на мишената се превръща в червена мъгла. Грозен оргазъм. Като да бръкнеш в контакт. И човек се пристрастяваше към това.

Джо се прибра в родината през 1965-а и се върна към един живот, който беше не само отвратителен, но и безсъдържателен. Заредено с мощен заряд и същевременно студено като камък, ехото от Иа Дранг отекваше в главата му. Той копнееше за уважението на хората от специалните части, за смисъл в живота и най-силно от всичко – отново да бръкне в контакта. Разпространи слух из квартала, че може да изпълнява опасни задачи, да бъде бдителен и да отмъщава за невинните жертви на организираната престъпност и не след дълго някой го помоли да престъпи границата.

Отново да бръкне в електрическия контакт.

В прицела нещо се раздвижи.

Едрият, тежко стъпващ мъж, познат на действащите полеви агенти като Голямата пета, излизаше от „Норт Луп Атриум“. Беше облечен в спортно сако от полиестер и кацна право на мерника на Джо Флъд.

Джо стреля три пъти.

Видя, че дебелакът се олюлява, а главата му разцъфва като букет червени карамфили. Точни изстрели право в целта. Бързо и чисто. Грамадният мъж се свлече на земята, телохранителите му се струпаха около него. Джо остана още малко, долепил око до оптичния прицел, за да е по-сигурен. Човекът по прякор Голямата пета се гърчеше на входа. Огромните му ботуши се извиха под странни ъгли, а под черепа му се образува алена локва. Джо въздъхна и отпусна мускули.

В същия миг се случи нещо неочаквано.

То продължи само част от секундата, но порази Джо между очите. Образът беше нажежен до бяло и се вряза в ретините му – дебел расист, който умира бавно на окървавения бетон и чака Смъртта. Странно чувство се преобърна в стомаха на Джо. Какво ли беше, по дяволите?

Състрадание?

– Това е!

Сърдитият глас на Джо отекна сред бушуващите ветрове. В далечината се чу полицейска сирена. С парещ стомах и гърчещи се черва Джо се изправи, прибра пушката, сгъна стойката и я сложи в куфарчето. Занесе го до един от огромните отдушници и го хвърли в пещта за изгаряне на смет. После влезе в сградата, слезе по стълбите, прекоси рампата и се качи във волвото.

Трябваше да помисли за някои неща, но нямаше време да го направи.

2.

До изкуствените тухли в „Падис Айриш“ имаше овехтял монетен грамофон, от който с пращене звучеше една стара песен на „Гранд Фънк Рейлроуд“. Джо я чуваше едва-едва. Беше се отпуснал на един висок стол до дървения бар. Главата му беше замаяна след петте питиета и през последните десет минути всичко в пивницата сякаш забави ход.

Джо преглътна остатъка от тебеширенобелия си коктейл и се вторачи в хладната неясна мъгла. Всички редовни клиенти бяха тук. Всички дъждобрани, джинсови якета и модни прически. Всички безименни трудещи се от северното крайбрежие седяха в сепаретата от изпокъсана кожа и пиеха след поредния работен ден. Джо не чувстваше абсолютно никаква връзка с тези хора. Той беше като извънземен пришелец от друг свят. Идваше от Криптон – обречената планета – и сякаш цялата му родина щеше да се взриви някъде на милиони километри от кръчмата.

– Само не ми казвай, че искаш още едно от тези ужасни шибани питиета.

Джо вдигна глава. Барманката Деби се бе навела над него. Белязаното от акне русокосо момиче с кофти подстрижка, с дълги, лакирани в розово нокти и пуловер от изкуствена вълна беше спасителното въже на Джо. Единственият барман по крайбрежието на езерото Мичиган, който не му задаваше лични въпроси, не му сервираше боклуци и не любопитстваше. Нещо повече, тя беше единственият човек в Чикаго, който с готовност поднасяше на Джо избраната от него отрова – неподражаемия „Тъми Нъмър“ – една част ликьор „Бейли“ и три части „Алмагел“.

– Приготви го, драга – каза Джо и избърса млечнобялата пяна от устните си.

Езикът му сякаш се удебеляваше и ставаше непослушен. Пожарът в стомаха му се охлади и се превърна в тихо къкрене.

– Не знам как го пиеш – изграчи Деби, бръкна под тезгяха от неръждаема стомана и извади шише „Алмагел“, което пазеше специално за Джо. Смеси го с ликьора, запали цигара „Марлборо Лайт“ и се усмихна. – Ще дрискаш бяло няколко седмици.

– Свиква се – измърмори Джо и се вторачи в кръговете вода, които чашата бе оставила върху очукания тезгях.

– Добре ли си, готин?

– Да.

Автоматичният грамофон млъкна и приглушеният шепот на другите посетители сякаш подхрани болката на Джо.

Деби всмукна сластолюбиво от цигарата.

– Лош ден ли изкара?

– Съвсем не. Всичко беше чудесно. Защо питаш?

– Защото приличаш на рожденик, на чиято торта са се изпикали.

– Така ти се струва – измънка Джо и потърка очи.

Вътрешностите му горяха. След три секунди отново трябваше да отиде до тоалетната. Имаше разстройство. Болката се превърна в живо същество в него, червей, който се движеше в червата му и го разяждаше отвътре. Неразположението му като че ли се разпалваше от болката като пламък от бензин. А може би страдаше от нещо друго. Проклятието, тегнещо над всеки изкусен стрелец – кризата на съвестта. Джо сякаш чуваше сухото кудкудякане на покойната си майка Катерин и вечните ѝ поучения отекваха в мозъка му: „Който нож вади...“

– Обещай ми нещо – неочаквано заяви Деби.

– Какво?

– Обещай, че няма да седиш тук и да ме отегчаваш с някаква шибана история за лош късмет. – Гласът ѝ беше типично южняшки и освен това безцеремонен, груб и нетърпящ възражение. – Защото ако го направиш, ще си легна.

Джо се усмихна с половин уста.

– Не се притеснявай. Ще запазя всичко за мемоарите си.

Деби пушеше цигарата си и го гледаше накриво.

– Работата е там, че не ми се виждаш такъв човек. Имам предвид, че не си от онези, на които не им върви. Жертва. Разбираш ли? Това не ти приляга.

– Наистина ли мислиш така?

Джо изучаваше тезгяха. Виждаше отражението си в кръговете вода и капките. Кубистичното изкривяване на хубавото му червендалесто лице противоречеше на агонията му. Той съзерцаваше увеличените си свъсени вежди, месестите челюсти, оредяващата коса и очите си – изцъклени и трескави. Изведнъж нещо го накара да прикове поглед в отражението – видение, което съзираше за пръв път. Долови нещо примитивно в лицето си – диво като на бясно куче. Променливо и отчаяно. И за един кратък миг Джо си представи, че е изтръгнат от това окаяно състояние. Биваше го да убива, така че щеше да бъде фасулска работа. Може би един бърз куршум с куха сърцевина в слепоочието. Или да си пререже вените в пълна с топла вода вана. Или една лека среднощна закуска с бързодействаща отрова. Нещо от този сорт. Но още щом се завъртя в главата му, мисълта се разтопи в мъгла от католическа вина – пъклените пламъци в ада. Самоубийството беше смъртен грях.

Уроците от детството умираха трудно в съзнанието му. Греховете водеха към ада. Самоубийството беше един от най-големите. Когато като дете се замислеше за хората, които извършват самоубийство, Джо винаги си представяше сюрреалистичния свят на неделното училище. Топлината на запалената кибритена клечка се увеличаваше милиони пъти. Вечни страдания, продължаващи толкова дълго, колкото е необходимо на една гарга да разруши планина, като кълве веднъж в годината от върха. С други думи, страдание, което може да развали целия ти ден.

Самоубийство...

В същия миг нещо прищрака в мозъка му и всичкият му гняв, смут и вина сякаш се изпариха. Кубистичният ребус се подреди и образува една идея – толкова проста и сатанински логична, че той не проумя как не се е сетил за нея в мига, в който научи за неизлечимото си заболяване. Чиста. Единственият начин да се измъкне от този ад, вечния католически пъкъл.

Идеалното решение.

Който вади нож...

– Какво ти е? – попита Деби.

– Трябва да тръгвам – отговори Джо и изпи остатъка от коктейла си.

– За къде се разбърза?

Джо вече беше станал от високия стол и закопчаваше сакото си.

– Има нещо, за което трябваше да се сетя сутринта... ако не бях такъв глупак.

– Тайната на вселената, а?

Деби махна късче тютюн от устните си.

– Да, може да се каже.

Джо извади портфейла си, измъкна две банкноти и ги сложи на тезгяха. Ушите му звъняха. Трябваше да излезе от бара, преди някой да е забелязал, че в очите му напират сълзи.

– Тайната на моята вселена – добави той, прибра портфейла си и намигна на барманката. – Ариведерчи, малката.

И тръгна към вратата.

– Грижи се за стомаха си – извика след него Деби, но Джо вече бе изчезнал в мъглявата неонова светлина на Кларк Стрийт.

Барманката сви рамене и загаси угарката си. После взе парцала и започна да бърше водата по тезгяха пред стола на Джо. Забеляза банкнотите и спря. Взе ги и се вторачи в тях.

Две мокри банкноти от сто долара.

Звукът на телефона беше ужасен – досущ църковна камбана, която дрънчеше в ухото му.

Той набра кода. Пронизителните тонове се съчетаха с пулсиращата болка в главата му. Рядко се обаждаше на този номер, особено нощем. Знаеше го наизуст и дори в сегашното си състояние – с треперещи и лепкави от пот пръсти, пристъпи на световъртеж и изгаряща болка в стомаха – го помнеше, сякаш се беше обаждал предишния ден.

Затаи дъх, когато чу сигнала „свободно“. Трудно беше да се повярва, че телефоните са виновници за толкова много престъпления в подземния свят. Едно потрепване на дванайсетволтовия сигнал през полиетиленовия оптичен кабел и – падаха монархии, катурваха се режими и загиваха хора.

Джо бе решил да проведе този телефонен разговор в мига, в който измисли гениалната си идея в „Падис Айриш“, но взимането на решение и осъществяването му бяха две коренно различни неща. Един час крачи напред-назад, изпи почти половин шише „Алмагел“ и безкрайни минути зяпа в огледалото на банята, преди да събере смелост. И все пак, стиснал с потни пръсти слушалката, той изпитваше неописуемо мъчение само като слушаше телефонните сигнали.

Телефонът иззвъня втори път.

Джо преглътна с усилие, навлажни устни и подготви думите си толкова внимателно, сякаш щеше да изнася прощално слово. По-голямата част от онова, което искаше да каже, беше подредена в главата му. Беше предвидил въпросите, които би могъл да му зададе събеседникът, и всички евентуални насоки на разговора. Обмислил бе отговорите и възнамеряваше да говори кратко и спокойно – преди да е загубил самообладание.

Третото иззвъняване беше прекъснато от някой, който вдигна слушалката.

– Ало?

Гласът прозвуча леко тревожно – вероятно поради късния час.

– Томи?

Джо стисна слушалката с всичка сила.

– Да. Том Андрюс е. Кой се обажда?

– Том, тук е Хикс.

– Хикс?

– Да, Хикс... Кутия 224.

Последва неловко мълчание, докато адвокатът подреждаше ребуса. Кутия 224 беше сейф в една банка в жилищната част на града, където Джо оставяше съобщения и документи за ударите. След миг гласът каза:

– Да, точно така... Би ли почакал за секунда? Трябва да взема другия телефон.

– Разбира се.

Последва изщракване и още един интервал на мълчание. „Хайде, Андрюс, не ме оставяй така. Трябва да го направя, при това сега...“

– Трепач?

– Здрасти, Том.

– Какво става? Господи... Не съм проверявал дома си от седмици. Само знам, че телефонът в кухнята ми се подслушва.

– Няма значение, Том... Имам един прост проблем. Трябва да се погрижиш за него.

– Какво искаш да кажеш? Какъв проблем?

– Ами, това, което казах – имам проблем.

– Не се ли справяш сам с проблемите си?

– С този няма да мога.

– За какво става дума? Не трябва ли да дойда при теб?

– Този път не.

– Мислех, че ти си стрелецът. Аз съм само един обикновен адвокат, за Бога. Не представлявам правителството. И не издавам заповедите.

Това беше вярно. Андрюс беше един от десетките хиляди посредници, които предаваха информация за договорите, пари и сведения от общ характер за ударите. Работеше с Джо от няколко години. Джо му вярваше дотолкова, доколкото един човек можеше да вярва на друг в играта на убийства. Фасадата на Андрюс – „Уилбър, Майкълс и съдружници“ – беше прословута стара адвокатска кантора в западната част на града. Адвокатите в нея имаха леви убеждения и се бяха специализирали в съдебните дела на Съюза за защита на гражданските свободи, правата на наемателите и Първата поправка в американската конституция. Имаха пряка връзка с различните нелегални отцепнически групировки. Том Андрюс беше един от малцината кабинетни либерали, които харесваха подземния свят, и на Джо му беше приятно да работи с него.

Джо стисна слушалката още по-здраво.

– Положението е особено, Том.

– Какво искаш да кажеш?

– Истината е, че е необикновено. Затова ти се обадих.

– Слушай, Трепач, чувствам се отлично, че този телефон е чист, и съм много уморен, така че, ако ти трябва нещо специално, защо не ми го кажеш направо?

– Искам един човек да бъде премахнат.

– Кой? Коя е мишената?

„Кажи му, за Бога, не го увъртай.“

– Аз, Томи.

Последва кратко мълчание, после – тихо кикотене. Том Андрюс се хилеше на една от най-смешните шеги, които бе чул през живота си.

– Не се шегувам, Томи.

Кикотът утихна.

– Чакай малко. Сериозно ли говориш?

Джо се усмихна нерадостно.

– Ако ме извиниш за играта на думи, Томи, говоря смъртно сериозно.