Координати на смъртта

КООРДИНАТИ НА СМЪРТТА

ПАТРИК УДРОУ

На моите родители

ПЪРВА ЧАСТ

Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос.

Там ще видим чудна дама, бял кон язди, чака гост.

На ръцете и краката злато носи, звънци пеят,

дето стъпи по земята, чудна музика се лее.

Пръстенчета две на лява, а на дясната пък звънчо.

"Висока е колкото трябва" - кажи.

На крачето дясно звънчо, а на лявото пък брънчо.

И точно и колкото трябва тежи.

Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос.

Там ще видим чудна дама, бял кон язди, чака гост.

На ръцете и краката злато носи, звънци пеят,

дето стъпи по земята, чудна музика се лее.

(Преправена детска песничка)

1

Огледалото спаси живота му.

Ед Стракан нямаше намерение да се оглежда, но то беше на площадката на стълбището и трябваше да мине покрай него, за да стигне до бара. Вечерята вървеше добре. Привършваха втората бутилка вино и може би тъкмо това го подсети за миг да погледне отражението си.

Имаше слънчев загар и лунички след шестте дни, прекарани на Кюрасао. Въпреки че се беше изкъпал, косата му все още беше твърда от морската сол от последното гмуркане за деня. Лицето му беше брадясало, ризата му бе разкопчана. Не беше суетен, но се усмихна доволно. Трябваше да признае, че изглежда много добре. Беше изкачил половината стъпала, когато осъзна какво друго е видял.

Закъсня да погледне втори път, но съзнанието му бе регистрирало видяното. Запрескача по две стъпала наведнъж, умът му обработваше картината. Някъде в далечината, навътре в отражението в огледалото, на масата им, Кристин Молино, изсипваше нещо в питието му.

Беше се навела напред и капеше с капкомер нещо във виното му. Опитваше се да скрие чашата зад менюто и ако не беше огледалото, Ед нямаше да разбере нищо. Обзе го безпокойство. Какво правеше Кристин, по дяволите? Упояваше ли го?

Стигна до бара, купи си пакет "Кемъл" и запали. Да го упои. Да, точно това правеше Кристин. Докато пиеха аперитива му беше казала за увлечението си по "Екстази". След ордьовъра кракът й беше на коленете му и Кристин му предложи да опита дрогата. Теорията й беше елементарна - сексът е по-добър с "Екстази", защото наркотикът засилва и удължава удоволствието.

Стракан не взимаше наркотици, така че се засмя и отказа. По лицето й пробяга раздразнение и той се извини и отиде да си купи цигари. И сега беше изумен от дързостта й. Кристин Молино явно не приемаше откази.

На другия ден Ед заминаваше за Лондон с филмите за календара с подводни снимки, които бе направил за "Нашънъл Джиографик", и се надяваше да се срещнат пак, когато Кристин се върнеше от почивка по-късно през седмицата. След като обаче видя отражението й в огледалото, вече не беше сигурен. Номерът й го ядоса. Беше очевидно защо са дошли в това заведение. Стракан беше на двадесет и девет и прекрасно знаеше, че когато една красива жена те гали с крак по чатала, това не е за да ти подобри кръвообращението.

Дръпна пак от цигарата и реши да размени чашите. Ако Кристин искаше да се надруса, нямаше нищо против. Тя можеше да го направи и без него. Плати цигарите и тръгна към салона. Оркестърът свиреше калипсо.

"Кош за омари" беше най-хубавият ресторант във Вилемстад. Заведението беше направено от дърво и плетена ракита и се намираше досами водата. Масата им беше в дъното. Докато се връщаше, Стракан забеляза ято лиманди - проблясваха като парченца стъкло, докато обикаляха във водата и търсеха трохи. Щорите от рафия бяха вдигнати и пламъците на свещите потрепваха от полъха на вятъра.

Кристин се беше наметнала с жилетката си. Беше много красива. Зъбите й бяха бели и равни и когато се усмихнеше, излъчваше здраве. Тялото й беше атлетично като на момиче от корица на списание. И пак когато се усмихнеше, около очите й се събираха бръчици и му напомняше за някого, но не можеше да се сети за кого. Сервитьорът вече беше взел чиниите им. Опиатът в чашата на Стракан се беше разтворил, без да остави следа. Той седна и угаси цигарата.

- Не е ли тъпо по цял ден да се гмуркаш? - попита тя с непогрешимия си акцент от Ист Енд в Лондон.

- Ами...

Кристин се носеше спортно, така че по ръба на чашата й нямаше червило. В двете чаши имаше еднакво количество вино - но нямаше да останат дълго така.

Стракан взе едно хлебче от кошничката, разчупи го на четири, и хвърли парчетата над главата й. Лимандите се скупчиха и Кристин се обърна да види трескавата надпревара, а Ед бързо размени чашите. Отне му само секунда.

- За рибите. - Той вдигна чашата си и я чукна в нейната, после задържа виното в устата си, преди да преглътне - като познавач. Всъщност предпочиташе бира.

- За рибите - повтори Кристин.

Стракан май мъничко преиграваше, но тя не забеляза. Изгълта виното - и "екстазито". Не се задави, нито се хвана за гърлото. Поразителните й сини очи блеснаха. Усмивката й сякаш казваше: "Да се прибираме".

Вечерята свърши. И двамата изведнъж изпитаха усещането, че не могат да отлагат повече. Стракан предложи да се включи в сметката, макар да знаеше, че не може да си го позволи. Кристин му каза да не се прави на глупак и добави, че тя черпела, а после попита дали иска да отидат при нея, или при него. Вече бяха обсъдили къде живеят. Кристин имаше стая в хотел "Сан Марко", а Ед нощуваше в палатка. Въпросът й беше риторичен.

Тя плати сметката и двамата изскочиха от ресторанта, хванати за ръце.

Стаята на Кристин беше малка и обзаведена с карибски кич. Столчето до бюрото и креслото в ъгъла бяха от бамбук. Репродукциите по стените изобразяваха лодки, палми и тропически плодове. На пода бяха захвърлени джинси, а на перваза на прозореца съхнеха розови бикини. Стракан неодобрително загледа картините, докато Кристин му носеше бира от минибара.

Тя се кикотеше и леко фъфлеше, докато му заповядваше да се съблече. Останала без дъх, отиде в банята, като обеща да се върне в нещо по-удобно, но се появи по Евино облекло. Ед я чакаше в същото състояние на леглото.

- Аз съм чисто гола. - Кристин разтърси дългите си до раменете черни коси.

- И аз съм чисто гол. - Сърцето му блъскаше в гърдите като топка за голф, завързана за ластик.

- Не. Махни и това! - Тя посочи верижката му и закаченето на нея сребърно копче за ръкавели. Говореше завалено.

Ед се притесни. Дали Кристин не беше взела нещо, преди да сложи опиат във виното му? Ако беше, имаше опасност да е поела свръхдоза.

- Копчето ще остане. - Гласът му потрепери колебливо. Копчето беше семейно наследство. През последните единадесет години го беше свалял само за да мине през детекторите за метал на летищата. Беше едното от двете, направени от дядо му - другото беше откраднато в нощта, когато родителите му починаха.

Кристин се намръщи, сякаш търсеше отговор на гатанка.

- Няма значение - каза и бавно тръгна към него.

- Криси, трябва да ти кажа нещо.

Но тя не слушаше. Сви пръстите си като нокти на хищник и засмъква чаршафа от него. Стракан видя линията от бикините й - приличаше на стрела от бяла хартия. Трепна, когато гърдите й го докоснаха. Очите й вече не пламтяха, а направо се изцъклиха. Ед понечи да се надигне и да й каже да спрат, но Кристин продължи да пълзи, намести се на гърдите му и го прикова към леглото.

- Криси, да го направим друг път. Не си добре. Размених чашите. - Нещо не беше наред. Тя се задъхваше, мъчеше се да си поеме дъх. - Криси?

В очите й проблесна прозрение. А после тя се загърчи конвулсивно, вкопчи пръсти в гърдите си и се строполи на пода.

2

Лежеше по гръб. Устните й бързо посиняха. Очите й се подбелиха и заприличаха на варени яйца. Стракан коленичи до нея и грабна телефона от нощното шкафче и набра 912, за да повика линейка. Но сбърка бутоните и трябваше да набере отново.

- Приятелката ми припадна. - Беше се озовал в ничията земя между реалността и фантазията. Гласът му звучеше странно и сякаш не беше неговият. Имаше чувството, че играе роля в представление, на което журито тепърва ще даде оценка. Не беше изпаднал в паника, но искаше да обясни, че положението е спешно. - Мисля, че е сърдечен пристъп.

- Къде се намирате?

- В хотел "Сан Марко", стая 43.

- В съзнание ли е приятелката ви?

- Не. Припадна.

- Диша ли?

- Не, не диша.

- От колко време е в това състояние?

- От десетина секунди.

- Има ли...

- Моля ви, изпратете линейка - каза той и затвори. Нямаше време за разговори. Кристин наистина беше зле. Дано линейката да дойдеше бързо.

През единадесетте години гмуркане Стракан не беше прилагал на практика медицинската си подготовка, но сега някак си внезапно си спомни всичко. Отговорността да спасиш живот. Докосна китката на Кристин, за да провери дали има пулс, но не долови нищо. След това допря пръсти до югуларната й вена. Пак нищо. Отвори устата й и погледна дали не си е глътнала езика, и започна да й прави изкуствено дишане - опитваше се да не обръща внимание на иронията, че най-после устните им се бяха слели.

Минаха три минути. Кристин не показваше признаци на живот. Стракан продължи с изкуственото дишане, отброяваше ритъма. Натискът му ставаше все по-силен, отчаянието му да я съживи нарастваше.

Кристин обаче не реагираше.

След още две минути Ед изгуби надежда, седна на леглото и се вторачи в тавана. Екипът на линейката можеше да угаси проблясващите сини светлини и да изключи сирената. Нямаше смисъл да бързат.

Кристин Молино беше мъртва.

Имаше чувството, че в него пърха някакво живо същество. В стомаха му като оси, затворени в буркан, хаотично се стрелкаха паника, страх, угризения, съжаление и любопитство.

Нямаше сили да погледне Кристин. Облече се, отиде в банята и пи вода, за да прогони усещането за гадене. После се върна в стаята, смъкна чаршафа от леглото и покри трупа. Не беше сигурен дали го направи заради себе си, или заради Кристин - и дали защото беше гола, или защото беше мъртва. Просто реши, че така е редно.

Прокле се, че не бе обмислил нещата, докато бяха в ресторанта. Ако беше използвал трезвия си разум, тя може би щеше да е жива. Спомни си, че "Екстази" обикновено е на хапчета. Това означаваше, че в капкомера вероятно е имало нещо друго. Но пък не бе чувал тонизиращи наркотици да се разнасят насам-натам в капкомери. Мястото на капкомерите беше вкъщи, ако си хремав, а не в ресторантите. Но умуването и закъснелите му преценки нямаха значение. Вината беше негова.

Запали цигара. Нещо се промъкна в съзнанието му и той си спомни изражението на Кристин, когато й каза, че е разменил чашите. Прозрение, разбиране и потвърждение, сякаш в случващото се има логика и тя не е изненадана от онова, което става с нея, и признава, че е победена. Кристин явно имаше богат опит с наркотиците, затова сигурно знаеше какво количество е безопасно и какво опасно. Капкомерът беше дълъг пет сантиметра. Дозата беше голяма. Ако не беше разменил чашите, сега Стракан щеше да лежи на пода с посинели устни и изцъклени очи. Изведнъж го осени прозрение. "Кристин се опита да ме убие!"

Каквото и да беше намислила, плановете й се бяха провалили благодарение на беглия поглед в огледалото, елементарното отклоняване на вниманието и размяната на чашите. Най-старият номер на света. Тя се беше хванала и бе платила най-скъпата цена - с живота си.

- По дяволите - изруга Ед и се зачуди какво да прави. Гласът му прозвуча зловещо в малката стая.

Решението не беше лесно. Знаеше какво трябва да направи - да вдигне телефона и да се обади на полицията. Нямаше надежда Кристин да бъде съживена, така че се налагаше да изпратят друга кола - за моргата.

Ченгетата обаче нямаше само да я сложат в черен найлонов чувал и да кажат на Стракан да се прибере у дома, а щяха да поискат да разберат какво се е случило. Отпечатъците му бяха навсякъде по голото й тяло.

Щяха да го арестуват. Щяха да минат седмици, докато случаят се изяснеше, и дори тогава може би пак нямаше да докаже невинността си. По дяволите, дори не знаеше дали наистина е невинен. И на всичко отгоре трябваше да спази срока, от който зависеше кариерата му. Ако не занесеше навреме филмите на "Нашънъл Джиографик", по-добре да отидеше в затвора. Не можеше да ги повери на друг и нямаше намерение да ги изпраща по пощата. Договорът беше изключително важен, а заплащането - голямо. Ако редакторът харесаше снимките за календара, това можеше да доведе до сключването на годишно споразумение. Пропуснеше ли полета, за който си беше запазил билет, следващият беше чак идната вечер - и щеше да е изгубил цял ден и надеждата да спази срока. Снимката на корицата на списанието, парите, годишният договор и славата щяха да отидат при друг. Някой, който не се нуждаеше от тях и не заслужаваше пробив като него. Някой не толкова талантлив. Някой като Бил Танър. Трябваше на всяка цена да пътува. Проблясъкът на синя светлина показа, че линейката е пристигнала. Ед погледна будилника. Осем минути след полунощ. Самолетът му излиташе след малко повече от шест часа и ако му провървеше, щеше да успее да се качи. А след като проявеше филмите и ги изпратеше във Вашингтон, можеше да отиде в полицията в Лондон.

Чувстваше, че не е правилно да бяга и да зарязва Кристин. Но пък нямаше избор, нали. Нямаше начин да остане и да чака лекарите, нито да се остави да го обвинят в убийство. Нямаше намерение да жертва кариерата си заради човек, който се беше опитал да го убие. Да, щом предадеше снимките, щеще да разбере защо Кристин е искала да го убие. Закле се в това. В момента обаче най-важното беше да се измъкне от Кюрасао.

Така че, Ед нахлузи маратонките си и излезе в коридора. Асансьорът тъкмо тръгваше нагоре. Лекарите щяха да дойдат всеки момент. Той забърза към стълбите.

Слезе на партера, но не мина през фоайето, а тръгна към страничния изход. Въртящите се врати го изстреляха на улицата като камъче от прашка.

Палатката му бе в школата за водолази на Петер и Маги, на шест мили от Вилемстад, в залива Сан Михиел. Стракан хукна натам.

Не знаеше дали е убил Кристин. Всичко се свеждаше до юридически подробности. Беше разменил питиетата, защото разбра, че в неговата чаша има нещо. Но как би могъл да знае, че е смъртоносно? Ако можеше да докаже, че тя се е опитала да го убие, обвиненията щяха да бъдат смекчени до непредумишлено убийство. Непредумишлено убийство? И това не звучеше много добре. Отново го обзеха мрачни и натрапчиви опасения. От друга страна, каквото и да беше направил на Кристин, тя се бе опитала да му направи същото. Щеше да е трудно да убеди полицията в това, но тази мисъл малко успокои съвестта му.

Стигна до брега, затича в ритъм с плисъка на разбиващите се вълни и започна да се отпуска. Не я беше убил. Беше си нещастен случай. Имаше начин да се измъкне и всичко щеше да е наред. Беше допуснал ужасната грешка, че не я попита какво му е накапала в чашата, но пък бе направил всичко възможно да й помогне. Можеше да успее да се върне в Лондон, да отиде в местния полицейски участък, макар и със седемнадесет часа закъснение, и да изясни нещата.

След тридесет и пет минути, останал без дъх, Стракан стигна в школата за водолази.

На втория етаж на хотел "Сан Марко" във Вилемстад настъпи оживление. Гостите надничаха от вратите на стаите си като лалугери, любопитни да видят какво става, но готови да се скрият, ако възникне неприятност. Управителят сновеше по коридора и ги уверяваше, че няма за какво да се безпокоят.

В стая 43 и третият електрошок с дефибрилатора не успя да съживи Кристин Молино. Медицинският екип щеше да я закара в болница "Света Елизабет", но по израженията на всички личеше, че усилията им няма да дадат резултат. Главният лекар се обади на диспечера и съобщи, че тръгват.

- Как е мъжът, който се обади? - попита диспечерът.

- Какъв мъж? - учуди се лекарят.

След три минути от полицейския участък в Пунда потегли патрулна кола.