Към Bard.bg
Ускорение (Робърт Чарлз Уилсън)

Ускорение

Робърт Чарлз Уилсън
Откъс

УСКОРЕНИЕ

РОБЪРТ ЧАРЛЗ УИЛСЪН

 

4.109 г. н.е.

Всеки пада и все някъде стъпва на земята.

И тъй, наехме стая на третия етаж на хотел в колониален стил в Паданг. Там нямаше да се набиваме на очи поне за малко.

Срещу деветстотин евро на нощ получихме уединение и изглед от балкона към Индийския океан. Когато времето беше хубаво - както през последните дни, - можехме да зърнем най-близката част на Арката: отвесна линия с цвета на облаците, която се издигаше от хоризонта и изчезваше в синкавата мараня. Макар да беше внушителна, от западния бряг на Суматра се виждаше само малка част от цялата структура. Далечният край на Арката се спускаше към върховете на подводния хребет Карпентър, над хиляда километра по-нататък, и обгръщаше падината Метауей като брачна халка, потопена с ръба надолу в плитка локва. Ако беше на сушата, щеше да се простира от Бомбай на източния бряг на Индия до Мадрас на западния. Или приблизително от Ню Йорк до Чикаго.

Даян остана на балкона почти през целия следобед, седеше и се потеше в сянката на чадър на избледнели ивици. Гледката я запленяваше, а аз се чувствах успокоен и доволен, че след всичко, което се случи, тя все още е способна да й се радва така.

Излязох при нея по залез - най-хубавия момент. Товарен кораб се плъзгаше плавно край брега към пристанището на Телук Баюр като огърлица от светлинки сред чернеещия простор. Близкият край на Арката лъщеше като полиран червеникав пирон, приковал небосвода към морето. Гледахме как сянката се катери по този стълб, а морската шир потъмнява.

Технология, която - според прословутия цитат - "не можем да различим от магията". Какво друго, освен магия, би пропускало безпрепятствено въздушните и морските течения от Бенгалския залив към Индийския океан, но би пренасяло корабите към твърде необикновени пристанища? Какво инженерно чудо позволяваше на структура с радиус над хиляда километра да издържа собствената си тежест? От какво бе направена и как вършеше онова, за което бе поставена?

Вероятно само Джейсън Лоутън би могъл да отговори. Но Джейсън не беше с нас.

Даян се изтягаше на шезлонга, а от жълтата й плажна рокля и смешно широката сламена шапка оставаха само тъмни очертания във все по-гъстия здрач. Кожата й беше гладка, свежа, с тъмен лешников загар. Очите й блестяха привлекателно под последните слънчеви лъчи, но погледът все си оставаше недоверчив - това не се бе променило.

Озърна се към мен.

- Цял ден си като на тръни.

- Мисля да напиша нещо - отвърнах. - Преди да е започнало. Нещо като спомени.

- Боиш се да не ги загубиш ли? Тайлър, държиш се неразумно. Паметта ти изобщо няма да бъде заличена.

Да, нямаше да бъде заличена, но имаше риск да помътнее, да загуби яснотата си, да се размие. Другите странични въздействия на лекарството бяха временни и поносими, но вероятността да загубя частично паметта си ме ужасяваше.

- Впрочем - добави Даян, - шансовете са в твоя полза. Знаеш това по-добре от всеки друг. Да, има риск... но съвсем нищожен.

Ако вероятността да загуби спомени се бе осъществила в нейния случай, може би само щеше да спечели.

- Въпреки това ще почувствам облекчение, като записвам по нещо.

- Ако не искаш да правиш тази крачка, не си принуден. Сам трябва да се увериш, че си готов.

- Искам да го направя.

Или само така си внушавах.

- Значи трябва да започнем тази вечер - заяви Даян.

- Знам. Но през следващите седмици...

- ... едва ли ще ти е до писане.

- Освен ако не ми се прииска неудържимо.

Настървената жажда за писане е един от по-малко тревожните странични ефекти.

- Да видим как ще си настроен, когато започне гаденето. - Тя ми се усмихна насърчаващо. - Май всеки от нас си има нещо, с което се страхува да се раздели.

Не ми се искаше да умувам над нейните думи, те ме притесниха.

- Слушай, може би просто е време да започнем - казах й аз.

Във въздуха се долавяше тропически дъх, поразмесен с миризмата на хлор от басейна на хотела три етажа под нас. Напоследък Паданг се бе превърнал във важно международно пристанище, претъпкано с чужденци: индийци, филипинци, корейци, дори отделни американци като мен и Даян - хора, които не можеха да си позволят луксозни пътувания, нито да се запишат в одобрените от ООН програми за преселване. Кипящ от живот, но често и преливащ от беззаконие град, особено откакто "новите реформатори" дойдоха на власт в Джакарта.

Хотелът обаче беше сигурно място, звездите вече сияеха в целия си хаотичен блясък. Сега горната извивка на Арката беше най-яркият обект в небето. Държах ръката на Даян, докато я гледахме как избледнява.

- За какво мислиш? - попита тя.

- За последния път, когато видяхме старите съзвездия.

Дева, Лъв, Стрелец - толкова привичните от хороскопите имена се бяха превърнали в бележка под линия в някоя историческа книга.

- И без това оттук би трябвало да виждаме другите - от южното полукълбо, нали?

Май беше права.

Щом нощта спусна мрака си, ние се върнахме в стаята. Включих лампите, а Даян затвори щорите, после извади спринцовката и ампулите, с които я бях научил да борави. Напълни стерилната спринцовка, сви вежди и изтласка мехурче въздух. Имаше вид на професионалист, ръката й обаче трепереше.

Свалих ризата и се проснах на леглото.

- Тайлър...

Сега пък нерешителността обзе нея.

- Нямам колебания - успокоих я. - Знам какво ще си навлека. Обсъждахме го поне десетина пъти.

Тя кимна и разтърка със спирт сгъвката на лакътя ми. Държеше спринцовката с иглата нагоре. Малкото течност вътре изглеждаше невинна като вода.

- Отдавна беше... - промълви Даян.

- Кое?

- Последният път, когато гледахме звездите.

- Радвам се, че не си забравила.

- Не съм забравила, разбира се. Сега стисни юмрука.

Болката беше съвсем поносима. Поне отначало.

 

 

Голямата къща

Аз бях на дванадесет, а близнаците - на тринадесет, когато звездите изчезнаха от небето.

Октомври, две седмици преди Деня на вси светии. Заповядаха на трима ни да си седим в мазето на къщата, където живееше семейство Лоутън (наричахме я Голямата къща), защото горе имаше светска вечер само за възрастни.

Не че това беше някакво наказание, поне не за Даян и Джейсън, които по свое желание се свираха там задълго. И аз не го приемах така. Баща им бе очертал строга граница между зоните за възрастни и за деца в дома, но си имахме мощна геймърска конзола, филми на дискове, дори маса за билярд... и не ни надзираваше никой, ако не броим една жена от фирмата за кетъринг, която винаги обслужваше тези сборища в къщата - госпожа Трюъл. Тя слизаше през час да се отърве за малко от размотаването с поднос в ръка и да сподели поредната клюка какво става горе. (Някакъв от "Хюлет-Пакард" се изложил с жената на журналист от "Вашингтон Поуст", а в кабинета се въргалял пиян сенатор.) Джейсън подхвърли, че единственото, което ни липсва, е тишина - аудиосистемата горе тресеше тавана с танцови ритми като сърцето на незнайно чудовище - и изглед към небето.

Тишина и изглед. Както си му беше присъщо, Джейс реши, че иска и двете.

Макар и родени с няколко минути разлика, Даян и Джейсън очевидно бяха двуяйчни близнаци. Никой освен майка им не ги наричаше "близнаците". Джейсън неведнъж подмяташе, че те били продукт на "диполярна сперма, проникнала в яйцеклетки с противоположен заряд". Коефициентът за интелигентност на Даян беше потискащ почти колкото неговия, но тя не даваше чак толкова воля на езика си. Затова казваше, че били "различни затворници, избягали от една и съща килия".

Аз обаче изпитвах страхопочитание и към двамата.

На тринадесет Джейсън не само стряскаше с ума си, но беше и много жилав, често побеждаваше в състезания по лека атлетика. Още тогава се източи към метър и осемдесет, а слабоватото му лице се осветяваше от малко крива, искрена усмивка. В онези дни косата му беше руса и вълниста.

Даян беше с около педя по-ниска от него и можеше да бъде наречена закръглена само в сравнение с брат й. Имаше по-мургава, хубава и чиста кожа, ако не броим кръгчетата от лунички около очите й. И у нея харесвах най-много усмивката й, а бях стигнал до възрастта, когато тези дреболии придобиваха неясно за самия мен, но неоспоримо значение. Тя се усмихваше рядко, гледката обаче си струваше. Даян си бе втълпила, че зъбите й стърчат (заблуждаваше се), и затова свикна да закрива устата си с ръка, когато се засмее. Харесваше ми, когато я карах да се разкикоти, но тайничко копнеех да видя усмивката й.

Предишната седмица баща им бе подарил на Джейсън скъп биноктар за любители астрономи. Джейсън цяла вечер не го остави и накрая натърти:

- Най-добре да излезем, за да погледаме небето.

- Не - тутакси отвърна Даян. - Навън е студено.

- Но няма облаци. Първата ясна нощ тази седмица. И е само хладничко.

- Сутринта имаше лед по моравата.

- Слана - поправи я той.

- Минава полунощ.

- Нали е петък?

- Не бива да излизаме от мазето.

- Не бива да пречим на купона. Никой не ни е забранил да излизаме. Ако толкова те е страх, че ще ни хванат, ще се измъкнем тихичко.

- Не ме е страх, че ще ни хванат.

- Тогава от какво те е страх?

- Да ти слушам дърдоренето, докато ми мръзнат пръстите на краката.

Джейсън изви глава към мен.

- Ами ти, Тайлър? Имаш ли желание да позяпаме небето?

Близнаците често искаха да бъда арбитър в споровете им, а това много ме притесняваше. Все изпадах в неловко положение. Застанех ли на страната на Джейсън, Даян щеше да ми се сърди, ако пък винаги я подкрепях, щеше да е прекалено... очевидно.

- Де да знам, Джейс, доста е студено навън...

Този път Даян ми се притече на помощ. Докосна рамото ми и каза:

- Не се стягай. Май е по-добре да подишаме чист въздух, отколкото да го слушам как ми мърмори.

Взехме си якетата от коридора и излязохме през задната врата.

Голямата къща не беше чак толкова просторна, както подсказваше прозвището й, макар и да превъзхождаше околните домове в този квартал на доста заможни хора, пък и дворът й беше по-обширен. Усърдно косената морава преминаваше зад къщата в горичка от борове, стигаща до поток с леко замърсена вода. Джейсън избра място по средата между къщата и дърветата.

До предишния ден октомврийското време беше приятно, но нахлу студен въздух и видя сметката на "сиромашкото лято". Даян пресилено увиваше ръце около тялото си и трепереше, за да накара Джейсън да се засрами. Нощният въздух не беше неприятно студен. Небето беше кристално ясно, тревата - поносимо суха, но сутринта сигурно щеше да падне слана. Въпреки ярките светлини зад нас знаехме, че застанем ли в сянката на дърво, губим се от поглед, все едно сме хлътнали в черна дупка.

Джейсън легна по гръб и насочи биноктара към звездите.

Аз седнах със скръстени крака до Даян и видях как вади от джоба си цигара - вероятно я бе измъкнала от кутията на майка си. (Керъл Лоутън беше кардиолог и уж вече не пушеше, но криеше цигари в тоалетната си масичка, в бюрото си, в едно кухненско чекмедже. Научих това от моята майка.) Забеляза, че я гледам.

- Искаш ли да си дръпнеш?

- Той е на дванайсет - скастри я Джейсън. - Има си достатъчно проблеми, не му е нужен и рак на белите дробове.

- Искам - веднага заявих аз.

Вече беше въпрос на чест. Развеселената Даян ми подаде цигарата. Аз смукнах предпазливо дима и успях да не се задавя. Даян си взе цигарата.

- Не се увличай.

- Тайлър - обади се Джейсън, - знаеш ли нещо за звездите?

Аз първо вдишах с пълни гърди хладен чист въздух.

- Знам, разбира се.

- Не те питам за онова, което знаеш от твоите книжлета. Можеш ли да назовеш някоя звезда?

Изчервих се, но се надявах да не ми личи в тъмнината.

- Арктур, Алфа Кентавър, Сириус, Полярната...

- И до коя от тях е планетата на клингоните?

- Я не изгаднявай! - намеси се Даян.

Близнаците бяха твърде умни за годините си. Не че аз бях тъпчо, но изобщо не можех да се меря с тях, което и тримата знаехме твърде добре. Само една от няколкото набиващи се на очи разлики между нас. Те бяха записани в училище за надарени деца, аз се качвах в автобуса, който ме караше към държавното. Те живееха в Голямата къща, а аз - с майка си в малката къща при източния край на имота. Техните родители си имаха професионална кариера, майка ми пък се грижеше за дома им. Ние някак успявахме да не си затваряме очите за тези разлики, без да им обръщаме особено внимание.

- Добре де - каза Джейсън, - можеш ли да ми посочиш Полярната звезда?

Различих подобната на черпак Голяма мечка, чиято дръжка сочи към Полярната звезда, и махнах с ръка натам.

- Е, видя ли? - сопна се Даян, все едно бях потвърдил правотата й в спор, който близнаците не си направиха труда да споделят с мен.

- Не е зле - призна той. - Знаеш ли какво е комета?

- Да.

- Искаш ли да видиш една?

Кимнах и легнах по гръб до него. В устата ми още нагарчаше от цигарата на Даян. Джейсън ми показа как да опра лакти в земята, даде ми биноктара и аз нагласих фокуса. Отначало звездите се превърнаха в мъгляви кръгчета, после в отчетливи точици - много повече, отколкото можех да видя с очите си. Завъртях насам-натам прибора и накрая май намерих онова, което ми сочеше Джейсън: мъничко блещукащо ядро сред безмилостно черното небе.

- Кометата е... - подхвана той.

- Знам. Кометата е нещо като прашна снежна топка, която пада към Слънцето.

- Може и така да се каже - снизходително рече той. - Тайлър, знаеш ли откъде идват кометите? От външните предели на Слънчевата система, един вид леден ореол около светилото, който се простира от орбитата на Плутон чак до половината път към най-близката звезда. И там е по-студено, отколкото можеш да си представиш.

Кимнах малко притеснен. Изчетох достатъчно фантастика, за да проумея невъобразимата безмерност на нощното небе. Понякога с удоволствие си мислех за това, но друг път, в притихналата къща преди утрото, тази представа ме потискаше.

- Даян, ти искаш ли да погледнеш? - попита Джейсън.

- Задължително ли е?

- Не, разбира се. Щом предпочиташ, седи си, пълни си дробовете с дим и се лигави.

- На голям умник се правиш.

Тя угаси цигарата в тревата и протегна ръка да вземе биноктара от мен.

- Само внимавай.

Джейсън се бе прехласнал по подаръка, който още миришеше на стиропор от опаковката.

Даян нагласи фокуса и се загледа нагоре. Помълча, после каза:

- Знаете ли какво виждам, докато гледам звездите през това нещо?

- Какво?

- Все същите прастари звезди.

- Ами напрегни си въображението - с несдържано раздразнение отвърна брат й.

- Ако ще си използвам въображението, за какво ми е твоят биноктар?

- Исках да кажа... помисли за това, което виждаш.

- Аха... Оо... Охо! Джейсън, виждам...

- Какво?!

- Струва ми се... да... това е Бог! Има дълга бяла брада! И държи табела! На нея е написано... "ДЖЕЙСЪН Е СКАПАНЯК"!

- Много смешно! Дай ми го, щом не знаеш за какво служи.

Той протегна ръка, но Даян се подпря да седне и завъртя лещите към Голямата къща.

Купонът беше започнал още в късния следобед. Майка ми спомена веднъж, че тези светски вечеринки при семейство Лоутън били "скъпи сбирки за перчене на корпоративни тежкари", тя обаче обичаше умерените преувеличения. Джейсън ми обясни, че повечето гости били издигащи се светила от авиокосмическата индустрия или политикани. Не от стария столичен елит, а забогатели новаци от западните щати с дебели връзки във военната промишленост. И. Д. Лоутън, бащата на близнаците, беше домакин на такива срещи веднъж на всеки три-четири месеца.

- Обичайната история - започна да ни осведомява Даян, долепила окулярите до очите си. - На първия етаж танцуват и пият. Пиенето вече надделява над танците. Но като гледам, в кухнята приключват. Хората от фирмата за кетъринг май се канят да си тръгнат. В кабинета завесите са пуснати. И. Д. е в библиотеката с двама костюмари. Пфу! Единият пуши пура.

- Погнусата ти е зле изиграна, госпожице Марлборо - ухапа я Джейсън.

Тя продължи да изброява достъпните гледки, а той се примъкна до мен.

- Показваш й вселената - прошепна на ухото ми, - а тя предпочита да шпионира купона.

Не знаех как да му отговоря. Като много от подмятанията на Джейсън и това ми се стори твърде духовито, за да измисля нещо подобаващо.

- Моята спалня... празна е, слава Богу - изреждаше Даян. - И спалнята на Джейсън е празна, ако си затворим очите за броя на "Пентхаус" под дюшека...

- Биноктарът е силен, но не чак толкова - вметна той.

- В спалнята на Керъл и И. Д. също няма никой... в спалнята за гости...

- Хайде де!

Даян обаче мълчеше. Седеше сковано, без да отделя оптиката от очите си.

- Даян?... - обадих се и аз.

Тя остана притихнала още няколко секунди. После потръпна, извърна се и подхвърли... не, метна биноктара към Джейсън. Той се възмути, явно не проумяваше, че е видяла нещо, което я е разстроило. Тъкмо щях да я попитам добре ли е и...

Тогава звездите изчезнаха.