Съпруга № 2

КАТРИН ТОД

СЪПРУГА № 2

Увлекателно написана книга... Героините на Тод са запомнящи се.

"Съндей Оклахома"

Романът се чете бързо и леко.

"Киркъс ривюс"

Историята на Беки е разказана изкусително и забавно.

"Оклахома сити"

Тази невероятна книга илюстрира хумора, иронията, бедите и неочакваните радости в живота, с които всяка жена може да се сблъска.

"Романтик таймс"

Катрин Тод демонстрира страхотно чувство за хумор.

Карла Негерс, авторка на "Водопадът"

Талантлива авторка.

Джанет Еванович

Някога Беки Уестън е водила безгрижен живот, ала в един момент волвото, къщата в испански колониален стил с изглед към океана и парите изчезват след развода, а преуспелият лекар бивш съпруг си намира по-млада жена кукла. След смъртта му се оказва, че уреждането на финансовите въпроси е поверено на алчната му Съпруга -2. Беки е на прага на отчаянието. Шест години е учила право вечерно, постепенно напредва в йерархията на малка, по амбициозна правна фирма, но от нея вече очакват да се посвети изцяло и единствено на работата. Сред младите пробивни колеги Беки се старае да издържи на темпото и същевременно да не пренебрегва децата и възрастната си майка, а за личен живот като че ли въобще не се сеща. Появата на нова клиентка - авторка на бестселъри, впечатляващо гуру в борбата срещу остаряването и някогашна състудентка на Беки Боби Кристъл - може би е манна небесна. Разтърсващи събития обаче принуждават Беки сериозно да премисли как е най-правилно да постъпи... Някои от стоварилите се върху нея беди я въоръжават с възможност да изгради своя стратегия за оцеляване, при това с някои неочаквани дивиденти...

Катрин Тод е живяла по няколко години в Коста Рика и Италия и значително по-дълго във Франция и Мексико. Преподавала е английска литература и френски език в Съединените щати и в чужбина. Заедно със съпруга си Тод в момента живее в Сан Диего, Калифорния, където пише специализирани молби за постоянно пребиваване в Щатите от името на талантливи имигранти.

На Денис Марсил,

с благодарност

Признателност

Специална благодарност на няколко души, които ми помогнаха с чудесни предложения как да направя тази книга по-добра, както и за щедрия им подарък - да ми отделят от времето и опита си: Морийн Барон, Алисън Маккейб и Криста Стоевър. Искам също да присъединя своя глас към плеядата от признателни автори и да похваля Лари Ашмийд - моят редактор в "Харпър Колинс" както и да му благодаря, че повярва в това, което правя.

Признателна съм и на всички от "Харпър Колинс", които допринесоха за осъществяването и публикуването на "Никога не е късно": Лори Йънг, Бренда Удуорд, Лиза Галахър, Ди Ди Дебартло и Челси Мийкс, а също и на служителите от отдел "Продажби и маркетинг" и на онези, които осъществиха разпространението.

Както обикновено, искам да благодаря на страхотния си агент Денис Марсил не само за ентусиазираното представяне, но и за насърчаването и редакторските съвети.

Джей Бартз изключително мило ме информира за работата на тръстовете, офшорните счетоводства и направи всичко възможно да ми разясни оплетеното Правило срещу предаване за вечно ползване. Не е нужно да добавям, че всякакви фактически грешки, интерпретации или тълкувания на законите, са единствено мои.

ПЪРВА ГЛАВА

Заседанието беше започнало без мен. Незабелязано погледнах часовника - все пак бях подранила в една минута. На Тейлър Андерсън - старшия партньор с вид на божество в дрехи "Армани" и обект на безброй фантазии, включително и мои - хвърлих печална усмивка, той обаче не я забеляза. Седнах. Клиентът Джейсън Крил, ръководител на начинаеща малка интернет компания, ме погледна очаквателно. Колкото и младши да са сътрудниците в правния екип, те винаги присъстват.

Тейлър продължи да говори. Компанията на Крил се опитваше да събере капитали и да ги разиграе - понякога те носят изневиделица страхотна печалба, стига да се появи необходимият късмет и още толкова добър шанс. Тези, които щяха да дадат парите, настояваха за места сред борда на директорите и за значителен дял от акциите. От своя страна шефът на компанията възнамеряваше да им даде възможно по-малко. Тейлър обясняваше Нещата от Живота.

- Тук не е Силиконовата долина - уточни той извинително. - За да получиш, първо трябва да дадеш.

Клиентът - с изпито лице, като на всеки, който прекарва прекалено дълго пред монитора на компютъра и рядко излиза навън - едва ли беше навършил двадесет и пет години, а наболата му брада говореше по-скоро за нехайно отношение към външния вид, отколкото за стил, но не беше изключено след някой и друг месец да кара ново "Бентли" и да хвърля пари за колекция от старинни порцеланови фигури. Или да не го прави. Това е занимателното при новите компании.

Мелиса Питърс, по-старша от мен в йерархията, но не и по-възрастна, кръстоса определено впечатляващите си крака под едва забележима поличка.

- Защо не преработите бизнес плана си? - предложи тя.

Кръстосването на краката изглежда предизвика късо съединение в мозъка на клиента: с леко отворена уста той не откъсваше очи от нея. Явно му оказваше силно въздействие.

Мелиса (Миси, както я наричат приятелите й, но не и аз) и жените като нея са причина мнозина мъже на ръководни постове да се отнасят към колежките си с предпазливост, продиктувана от заплахата да бъдат въвлечени в съдебни процеси. Тя излъчва толкова противоречиви сигнали, че човек дерайлира още преди да разбере какво го е връхлетяло. Страхотната й самоувереност също е непоносимо дразнеща, защото в повечето случаи е оправдана. От друга страна, вместо присъщия за успелите в кариерата жени вид "докоснимеищесъжаляваш", тя притежаваше женствен ексхибиционизъм спрямо тялото си. Беше в състояние да доведе до застиване на служебно заседание (и го беше правила), като си вдигне полата, за да си масажира прасците. Освен това посещаваше курсове по тае кун до и ранна норвежка литература за развлечение.

По лицето на Тейлър премина сянка. Досетих се какъв е проблемът: правилото за съдружниците в "Рот, Тоблерт и Андерсън" (РТА) е, че при среща с клиенти мълчанието е не само злато, но и абсолютно задължително. От името на фирмата говори само един човек. Понеже съм най-нисшестояща по длъжност, моята задача е да седя в ъгъла като наказана и да водя бележки. Задачата на Мелиса е да кима умно на всичко казано от Тейлър. Не й се полагаше да прави предложения.

- Фирмата ни смята, че преработката на бизнес плана ви ще помогне - отново пое нещата в свои ръце Тейлър и ми хвърли бърз поглед. - Беки, би ли ни донесла бизнес плана на господин Крил? - Обърна се към клиента: - Джейсън, искаш ли нещо? - Кафе? Чай? Сода? Вино?

Джейсън затвори уста и преглътна.

- Имате ли случайно "Спрайт"? - попита той с надежда.

Изправих се. Тейлър разчете изражението ми и леко се скова. Очевидно долови сигнала как за пореден път е забравил, че съм адвокат, а не момиче за всичко.

Ако бях постъпила във фирмата по обичайния начин - двадесет и четири годишна, току-що завършила юридическия факултет и изтъкана от амбиции - никога нямаше да се сблъсквам с подобни проблеми. Аз обаче прекарах последните шест години в борба да стана най-възрастната нова съдружничка в правна фирма, където - съвсем не случайно - през същите тези шест години работех като секретарка, а вечер учех право. Без стипендията от фондация, спонсорираща по-възрастни "студенти", готови да се завърнат в редиците на трудещите се, щяха да бъдат осем и половина години или никога. Перспективата не ме блазнеше особено, признавам.

Проблемът се състоеше в това, че прекарах въпросните години в приемната на фирмата; приятна приемна, но предимно заради италианските мебели, с които е обзаведена. Секретарките са две категории: двадесетгодишни, които не желаят да посещават колеж и следователно не могат да си намерят друга работа, и четиридесетгодишни разведени жени, завършили колеж преди години, които също не успяват да си намерят друга работа. Като цяло фирмите предпочитат четиридесетгодишните, защото не дъвчат дъвка, докато говорят по телефона, не идват на работа с анцузи и (в повечето случаи) не свалят старшите партньори. Истината е, че свикнеш ли да виждаш някого (по-точно да не го виждаш) в определена светлина, после е трудно да промениш представата си.

Достатъчно ми тежеше, че понякога старшите партньори забравяха да се отнасят сериозно към мен, но още повече ми тежеше отношението на повечето колеги. Да завършиш право вечерно - независимо колко е изтощително уморително и досадно - се приема като упрек или намек, че положението на секретарка или на общ служител не те задоволява. От финансова гледна точка определено не е същото, но не за това ми е думата. Все си мисля колко неприятно е било на доведените сестри на Пепеляшка да изпълняват разпорежданията й след случката на бала. Не се бях омъжила за принц, а и ми беше страшно трудно да накарам някого да ми свърши нещо.

Вероятно щях да постъпя по-добре, ако си бях потърсила работа другаде, а не в "Рот, Тоблерт и Андерсън" - правна фирма, която се справя добре, но определено е второразрядна. За жалост да завършиш право вечерно не означава широки възможности за работа в най-престижните юридически кантори. Там предложенията за работа не растат по дърветата (още по-малко по храстите). Правните фирми, особено най-добрите, предпочитат да те моделират по свой образ и подобие и на завършилите, но с малко стаж, не се гледа с най-добро око. РТА има поне един съществен недостатък - всичките й служители искат да прекарват отпуската си в Сан Диего, но никой, който иска да печели много пари, не би работил за такава фирма.

Не го схващайте като неблагодарност. Фирмата плати част от таксата, за да се явя на защитата, и ме пускаше в отпуска да уча; не се наложи да местя децата си в друго училище, нито да разбърквам начина на живот на майка си; успях да остана да живея в скъпия квартал Ла Джола, макар и да се движех по ръба; а Джеймисън Рот, единственият старши сътрудник над шестдесет, ме заведе на обяд. В изблик на ентусиазъм дори позволих на някогашната си съквартирантка от колежа да пише за повишението ми в колежанския вестник. Какво значение има, че другите младши съдружници във фирмата се отнасят към мен като към възрастна дама?

Казвам всичко това, за да обясня защо дарих Тейлър Андерсън с още една усмивка - този път насърчителна - въпреки дребния му гаф.

- Сега ще го донеса - изчуруликах аз.

В същия момент усетих, че подплатата ми се е набрала на талията като спасителен пояс. Страхотно!

В погледа на Мелиса прочетох: "Никога няма да станеш пълноценен партньор по този начин." Реших да не й обръщам внимание; желаех й същото независимо от вероятността да се сбъдне желанието само на едната.

- Ей сега ще се върна - добавих аз.

И щях да го направя, ако божеството, от което зависеше израстването в йерархията, не се намеси отново точно в този момент и не ми нанесе поредния удар.

Уенди Ричардс, правната секретарка и офис администратор, подаде прилежно фризираната си глава през вратата.

- Извинявам се - оповести тя, гледайки право в Тейлър, - но търсят по телефона госпожа Уестън. - Тейлър махна нетърпеливо с ръка и Уенди се обърна към мен: - Майка ти - съобщи тя беззвучно.

- Кажи й, че съм на заседание и ще й се обадя по-късно - помолих отчаяно.

Досещах се какво ще последва.

- Било спешно - обясни Уенди съчувствено.

Майка ми постоянно твърдеше, че е спешно. Понеже е осемдесетгодишна, винаги съществува вероятността този път, след 956 фалшиви тревоги, наистина да е спешно.

Вече се бях изправила и нямаше начин да се измъкна незабелязано.

- Ще видя за какво става дума - обявих жизнерадостно.

Старателно избягвах да погледна Мелиса. Нейната майка вероятно ми е връстница, в превъзходна форма, със загар и играе тенис всекидневно преди да отиде да се прави на директор на борда на "Дженерал мотърс" или на друга голяма фирма.

Приех навъсеното изражение на Тейлър за позволение да изляза. А може би си внушавах, че е недоволен, защото само след секунда ме насърчи с любезен тон:

- Разбира се. Виж за какво става въпрос. Уенди, би ли ни донесла останалата документация по делото на господин Крил? На бюрото ми е. И ако не те затруднява - господин Крил би изпил един "Спрайт".

- С лед ли? - попита Уенди, докато аз излизах от заседателната зала.

- Сладоледът вкъщи е свършил! - обяви майка ми, когато вдигнах слушалата.

Затворих очи и си наложих да не дръпна слушалката от ухото си. Усетих как раменете ми се сковават от напрежение.

- Затова ли ми се обаждаш? - попитах аз.

Според мен го казах смайващо спокойно, но майка ми явно реши друго.

- Нали ме помоли да те подсетя? - промърмори тя обидено.

- Било спешно. Присъствах на заседание с клиент.

- Винаги твърдят, че си на заседание! Само се опитват да те разкарат. Ако не бях казала, че е спешно, нямаше да те извикат, нали? - прояви тя завидна логика.

Преглътнах силно, за да потисна дълбоката си въздишка.

- Мамо, ще купя сладолед на връщане от работа, но моля те, не казвай, че е спешно, когато не е. - Направих пауза, преди да напомня: - И друг път сме водили този разговор.

- Не ми говори по този начин, Ребека! Не съм дете.

А понякога се държи точно така; и то не като дете, което расте и става по-самостоятелно, а което не се оправя само и изисква по-големи грижи.

Преди да си отворя устата, тя продължи:

- Не си намирам лекарството за кръвното.

- Кога го пи за последен път?

В гласа й се прокраднаха нотки на паника.

- Не съм сигурна... Не помня. - Пауза. - Май тази сутрин.

Изредих всички места, където може да са хапчетата.

- Проверих. И там проверих.

- Добре, успокой се. Ще ти помогна да ги намериш, когато се прибера. Не е толкова страшно, ако пропуснеш един път.

- Имам чувството, че трябва да глътна едно хапче сега - обяви тя с разтреперан глас.

Независимо дали имаше нужда от лекарството или не, в такива моменти беше безсмислено да се спори с нея. Настояваше да се прибера, за да ги намеря, а нямаше начин да го направя. Стигахме до подобна патова ситуация по няколко пъти на месец. Погледнах часовника.

- Помоли ли Али да ти помогне?

- Алисия не си е вкъщи! - заяви тя победоносно.

Запитах се дали това не е истинската причина за обаждането. Майка ми обожаваше внучката си, но не устояваше на изкушението да ми изтъква дефектите в сложната конструкция, която бях изградила, за да са щастливи всички.

Леко се раздразних. Плащах на Алисия да се прибира веднага вкъщи от гимназията в дните, когато няма извънкласни занимания, за да наглежда майка ми. Не че тя се нуждаеше от постоянно наблюдение, но така се надявах да предотвратя сериозни проблеми. А и по този начин бях сигурна, че петнадесетгодишната ми дъщеря не се мотае безцелно по улиците, докато съм на работа.

Намирах разрешението за брилянтно... когато действаше.

- Скоро ще се върне, сигурна съм - успокоих я аз. - Какъв сладолед да купя?

- Какъвто искаш - обяви майка ми великодушно. - Беки?

- Какво? - попитах по-суховато, отколкото възнамерявах.

- Ако си вземеш един от онези телефони... Нали ги знаеш...

Знаех, разбира се.

- Мобилен ли?

- Точно така: мобилен. Ако имаш такъв, няма да се налага да звъня в кантората.

Обземаше ме паника само от мисълта, че ще ме залавя в колата, в супермаркета и дори в тоалетната.

- Идеята не е добра - срязах я аз.

- О! - възкликна съкрушено.

В следващия миг изпитах вина; от онзи тип, която те обзема, след като си се държал наистина себично.

Никога не можеш да спечелиш играта "Възрастен родител". Вината не е тяхна, но не е и твоя. Привличане и същевременно отблъскване, чувство за вина, отговорност, нежност - всичко е част от доста сложни взаимоотношения. Майка ми дойде да живее при нас с Алисия и Дейвид (сина ми) след развода ми и благодарение на нейното присъствие се върнах на работа и завърших образованието си. Социалните й осигуровки ни помагаха да преживяваме, когато издръжката на децата закъсняваше, и през ужасния период след смъртта на бившия ми съпруг.

От друга страна, потребностите й ставаха все по-големи и все по-неотложни и заплашваха да погълнат всичко, а единствено аз ги посрещах. Често ми напомняше, че е зарязала приятелите си, начина си на живот и дома, и, за да ми помогне, и връщане назад нямаше. Обичах майка си, но само обич вече не стигаше. Над живота ми като мъгла се стелеше опасност - от време на време се вдигаше, ала никога не изчезваше напълно.

- Ще помисля - уверих я аз. - Доста скъпи са, но ще помисля.

- Беки?

- Да, мамо?

- Шоколадов. Купи шоколадов.

Уенди влезе в кабинета ми в момента когато затварях.

- Всичко наред ли е?

Уенди беше на петдесет и пет - десет години по-възрастна от мен. Стана ми съюзник от момента, когато я видях да се вмъква рано-рано в кантората, за да се обади на своята майка за сметка на службата.

- Живее в старчески дом в Торонто - сподели тя тогава. - Не го правя често, но е толкова скъпо...

Очакваше да я издам на съдружниците, ала това не се случи.

- Свършил се е сладоледът - въздъхнах аз.

Засмя се съчувствено.

- Извинявай. Не биваше да те викам от заседанието, но майка ти настоя.

- Разбирам те - уверих я аз. - Иска да си взема мобилен телефон, за да съм още повече на разположение.

- Не го прави - предупреди ме тя и извъртя очи. - Нямам право да назовавам имена, но човек от фирмата има майка, която редовно му се обажда, за да го държи в течение какво става в сапунените опери. Това са четири обаждания всеки следобед. Всъщност - три, защото "Друг свят" свърши.

- Ще го имам предвид - уверих я аз и потреперих. - Джейсън Крил още ли е тук?

- Утре лети за Сан Хосе и отиде да си приготвя багажа. Иска рано-рано да е в Силиконовата долина сред морето от компютри там. Дано не забрави да си вземе и дезодорант.

- До Коледа сигурно ще е милиардер - предположих аз.

- Тогава ще има пари за сапун - отсече тя строго. - Но нашата госпожица Питърс и сега е готова да му се хвърли на врата.

Замълчах си, макар да се въздържах с огромно усилие.

- И не е единственият, около когото се навърта - продължи да ме осведомява Уенди.

- Според мен не е такава...

- Напротив! - прекъсна ме тя. - И ти мислиш същото, но си прекалено добре възпитана, за да го изречеш на глас.

Не ми хрумна какво да й отвърна.

- Не ми обръщай внимание! Аз съм просто зажадняла за секс разведена жена на средна възраст.

Значи станахме две, помислих си аз, но естествено, и това не го изрекох на глас.

ВТОРА ГЛАВА

Тейлър Андерсън седеше зад бюрото и гледаше през прозореца. Независимо от лъскавия му вид кабинетът му приличаше на място, където от 1982 година насам не е прибирано нищо. Дори по столовете имаше документи и папки. Трябва да си доста самоуверен, за да приемаш клиенти в подобна обстановка, където цари пълен хаос. Какво става, ако завещанието ти е най-отдолу на някоя купчина? Докато го изровиш, ненавистният ти племенник ще офейка в Бразилия с цялото ти състояние.

Почуках и влязох. В правните кантори не се държат така официално, както в големите корпорации, където никой не смее да безпокои вишестоящите.

Тейлър ме изгледа сепнато, все едно го залових да прави нещо нередно; а може и така да беше.

- Какво има? - попита той смутено.

- Исках да се извиня.

Вдигна вежди. Запретнал маншетите на ризата си, изглеждаше по момчешки привлекателен.

- За какво?

- Задето напуснах заседанието с клиента - обясних аз.

Изгледа ме неразбиращо.

- Джейсън Крил, телефонното обаждане - напомних му аз.

- Да, вярно...

Нещата бяха по-зле, отколкото си представях. Той дори не помнеше, че имам право да присъствам на заседанията. Наблюдаваше ме търпеливо; така гледат хора по време на коктейл, когато ги прекъснеш: изчакват те да се изкажеш, но очевидно копнеят да се върнат към разговора, който са водили в обособената си група. Не се сещах какво повече да кажа, а секундите се нижеха.

- Има ли нещо друго? - попита Тейлър.

Пръстите му нетърпеливо докосваха документите пред него. Смекчи ситуацията с вяла усмивка.

- Майка ми - изтърсих аз. Думите изскочиха от устата ми преди да схвана какво правя. По дяволите! Защо го казах? - Извинявам се - промърморих безпомощно.

Тейлър най-сетне ме погледна по-съсредоточено.

- Беки, нещо не е наред ли? Майка ти да не е болна?

Лека загриженост. От това не ми стана по-добре.

- Не - поклатих глава, - просто постоянно... се обажда. Понякога прекалява. - Свих рамене. - Възрастна е.

Не беше за вярване, че се държа толкова глупаво. Бръщолевех за личните си проблеми, а уж възнамерявах да го впечатля с професионален динамизъм. Тръгнах да се измъквам от кабинета.

- Не те разбирам - настигнаха ме думите му. - Отпуска ли искаш?

Поклатих глава.

- Да си тръгнеш по-рано ли? Не е необходимо да искаш разрешение.

- Не е това - смотолевих аз.

- А какво?

Поех дълбоко въздух. Прояви инициатива, дръж се спокойно, овладяно!

- Искам да се запозная по-подробно с делото на Крил - обявих накрая.

Той взе химикалката и погледна към документите по бюрото.

- Добре - кимна с видимо облекчение. - Говори с Мелиса. Тя го движи.

- Благодаря - изчуруликах аз привидно весело. - Веднага отивам.

Тръгнах към вратата и едва тогава забелязах, че имам голяма бримка на десния чорап.

- Добре - измърмори той, без да ме погледне.

Вероятно трябва да обясня кой е Тейлър Андерсън. От друга страна, може би не се налага. Ако някой е бил обект на фантазиите ти шест години, но между вас не се е случило нищо, едва ли има какво повече да се обяснява. Освен това е страшно банално да си падаш по шефа, а той дори да не те забелязва. Непрофесионално, неловко и напълно отчаяно.

Не съм единствената. Преди да се заловя с правото като дейност, с която да изкарвам прехраната си, разполагах с достатъчно свободно време да забележа, че в присъствието на Тейлър мнозина от служителките са поразени по същия начин. Жените съдружнички го показваха малко по-прикрито от секретарките, ала в интерес на истината ще отбележа, че този мъж действаше поразяващо и на двете категории. Вече споменах, че прилича на Адонис (скандинавски Адонис, но това не го прави по-малко привлекателен), облечен в дрехи на "Армани". Това може да прозвучи повърхностно, но като се прибавят дипломата по право от "Харвард", книжката за управление на самолет, знанието на говорим френски и испански (чувала съм го да говори с клиенти по телефона), посещенията на откриването на изложби, разходките в зоологическата градина, присъствието в "Кой кой е по Западното крайбрежие", плюс гореспоменатите физически дадености (в правния факултет те насърчават да използваш думи като гореспоменатите, приложените тук и страната по делото), целият пакет става доста съблазнителен.

През част от времето, докато работех за фирмата, имаше госпожа Тейлър Андерсън: хубава дребна салонна блондинка, завършила инженерство в "Станфорд", където се запознали. Видях я няколко пъти на коледни събирания на колектива, където се преструваше на дама от бохемата и същевременно внимателно държеше Тейлър под око. Човек не можеше да я вини.

Но аз съм видяла достатъчно, за да знам, че мъже като Тейлър се впускат в любовни авантюри с подчинените си, обаче никога не им предлагат брак. Авантюрите са непълноценни, отнемат много време, да не говорим колко са болезнени. Освен това не разполагах дори с време за срещи, така че впускането във връзка беше изключено. Не разполагах и с необходимите дрехи в гардероба.

Както повечето фантазии, сигурно и образът на Тейлър в съзнанието ми беше силно идеализиран. Вкъщи може би смучеше спагетите или ядеше граха с нож, но за мен той представляваше изключително привлекателна картина на стената: непроменяща се и същевременно нереална. През шестте години, откакто работех във фирмата, нито веднъж не бях разговаряла с него не по делови въпрос, затова съвсем лесно поддържах илюзията си. Разполагах със свободата да си го представям във всевъзможни ситуации, а същевременно си спестявах разочарованията. Подозирах, че няма чувство за хумор, но за какво са ти вицове, когато си се изкачил на върха? Изглеждаше страхотно, говореше великолепно (поне по правни въпроси), беше ми приятно да си мисля за него и - в светлината на развода ми и последвалите го събития - беше относително безопасен обект на любовта ми.

Само дето съпругата му го напусна.

Не знам подробности, макар че доста се жужеше за това из службата. Умът ми не го побираше. Заради кого жена би оставила Тейлър? А Тейлър очевидно страдаше. Не плачеше, не си скубеше косите, не роптаеше, но си личеше в каква меланхолия е обгърнат. Отслабна, около очите се появиха издайнически бръчки, понякога губеше мисълта си насред изречението и като цяло изглеждаше уязвим.

Същевременно - вероятно по-скоро несъзнателно - определено се оглеждаше за жена.

Ако някога ме забележи, ще ме пожелае. Ще влезе в кабинета ми и ще затвори вратата. Ще протегне ръце към мен. Отначало целувката му ще е нежна. После ще...

Лошо. Много лошо. Дори не бива да мисля за такива неща. Това е сигурен път към професионално бедствие.

Единственото (освен здравия ми разум и факта, че не бях получила никаква покана), което ме възпираше да се впусна в дълбоките води, бе, че Уенди определено щеше да усети подобна връзка и завинаги щях да премина в категорията на Мелиса: ще ми лепнат етикет на истерична, хормонално объркана въртиопашка.

Признавам, че между обаждането на майка ми и заседанието с Джейсън Крил получих доста тревожно прозрение за статута си и в професионален план, и като човек. Не ми беше приятно да не ме забелязват като жена, естествено, но повече се тревожех от друго: през последните шест години се скъсах от работа, за да завърша право, а сега това ми се струваше дребна победа. Ако съвсем скоро не постигна нещо, вероятно не след дълго отново ще ме върнат на старото работно място да вдигам телефоните.

- Обречена съм - обявих аз, показвайки бримката. - Саботирана от чорапогащник.

- Не ставай мелодраматична. - Лорен Гуд, старши съдружник, ментор и като цяло добронамерен човек, седеше срещу мен и пиеше чай. - Или дръж резервен чифт в чекмеджето, или носи панталони като мен.

Неволно погледнах към краката й, както седеше в инвалидната количка. Винаги носела панталони, както ми бе споделила, защото от неупотреба мускулите на краката й били така отпуснати, че всичко друго би й стояло ужасно.

- Това не е единственият проблем - продължих аз.

- Сигурно - засмя се тя. - Не си ли била скаут? Забрави ли девиза "Готова за всичко"?

- Ненавиждах скаутската организация - отговорих аз, преувеличавайки съвсем малко. - Бях прекалено срамежлива да продавам домашни курабийки. Изкупувах ги от себе си, а после ги изяждах, за да не се налага да обикалям от врата на врата и да ги предлагам.

- Никога няма да забравя летните лагери - подхвана и тя темата. - До бараките водеха циментови пътеки и ако случайно стъпиш на тревата отстрани, някой крясваше по мегафона: "Не тъпчи тревата!" А и огромните паяци...

- В бараките ли?

- Не, по пътеките.

Опитах се да си я представя като момиче, преди злополуката. Поне предполагах, че именно злополука я е приковала към инвалидната количка. Не коментираше темата, а аз не исках да я разпитвам. Работеше в РТА от година. Дойде от фирма, закрита след злоупотреби на един от партньорите. Не се познавахме достатъчно добре, за да си споделяме личните грижи. Да не говорим колко неща от биографията си не желаех да огласявам пред света.

Видя, че я гледам, и затова подхванах бързо:

- Не ми харесваха и задължителните занимания като каране на кану, игра на тенис, стрелба с лък, мачовете по хандбал. Някой все обикаляше с бележник и ти казваше какво да правиш нататък. - Засмях се. - Бившият ми съпруг така и не разбра защо отказвам да летуваме в клуб "Медитерен".

- А на мен тези занимания ми харесваха - сподели тя и се запитах дали не съм проявила нетактичност.

- Сигурно защото добре си се справяла с различните спортове. Мен не ме биваше много - признах аз.

- Беки, не го прави.

- Кое? - изненадах се аз.

Макар да беше десет години по-млада от мен и я чувствах най-близка във фирмата, тя беше старши съдружник и скоро (ако се спазваха правилата) щеше да стане партньор. Затова когато ми говореше с този тон, я слушах.

- Не бъди толкова самокритична. Сериозно ти говоря. Особено тук. Няма да напреднеш особено, ако го правиш.

- Дори когато отговаря на истината ли? - опитах да се пошегувам.

- Особено тогава - посъветва ме тя искрено. - Клиентите не желаят адвокатите им да имат недостатъци. Ние сме като лекарите. Ще ти бъде ли приятно да знаеш, че личният ти лекар пие прекалено много или задява медицинските сестри? Не, нали?

Постарах се да не трепна. Знаех с какъв имидж се ползват лекарите в обществото.

- Разбирам те - уверих я аз.

- Чуй още нещо. - Тя се наведе съзаклятнически към мен. - Ясно е, че искаш да те приемат като сериозен адвокат.

Огледах се бързо и с надежда Мелиса да не е застанала на прага да ни подслушва.

Лорен се усмихна и още повече сниши глас. Проявяваше изключителна проницателност.

- Първо ще трябва да докажеш, че си една от колектива.

- Как да го постигна? - попитах аз. - Нямам дела.

- Никой не очаква от теб да имаш клиенти още след първата година, откакто си станала съдружник. Те ще се появят по-късно. Засега работи по-усилено и по-дълго, отколкото вероятно ти се иска, за да докажеш, че в тебе има хляб. - Погледнах я смаяно, а тя продължи: - Звучи глупаво и нафукано, но всеки самоуважаващ се адвокат смята, че работи далеч по-усилено от другите. Особено във фирма като тази, която трябва постоянно да се самодоказва. Същото беше и в "Истман Бартелс", където работех преди. Първоначално трябва да докажеш, че си лоялен, иначе никой няма да ти има доверие. Работи извънредни часове. Много извънредни часове. По-късно ще се върнеш към обичайния си начин на живот.

- Колко по-късно?

- Много по-късно - погледна ме тя съчувствено.

Знаеше, че синът ми е в колеж, че дъщеря ми е бунтарски настроена тийнейджърка, а майка ми вечно на прага да я сполети бедствие.

- Ще опитам. Дано успея.

- Сигурна ли си, че го искаш? И без това носиш доста дини под една мишница.

Докато дойде моят ред да стана партньор, тя вероятно вече ще е от хората, които ще определят съдбата ми. Затова не казах "Нямам друг избор", което отговаряше на истината. Вместо това отвърнах:

- Ще се справя.