Към Bard.bg
Спенсървил (Нелсън Демил)

Спенсървил

Нелсън Демил
Откъс

1.

Кийт Ландри се прибираше у дома след двайсет и пет години на предната линия.

Той изведе своя „Сааб“ 900 от Пенсилвания Авеню на булевард „Конституция“ и се насочи на запад, покрай търговския център към Вирджиния, като прекоси река Потомак по моста „Теодор Рузвелт“. Във визьора за обратно наблюдение мярна мемориала на Линкълн, махна му с ръка и продължи по шосе 66, оставяйки Вашингтон зад гърба си.

Западен Охайо, осем часът вечерта, лятно икономично време, средата на август. Кийт Ландри си отбеляза, че слънцето още е на около петнайсет градуса над хоризонта. Почти беше забравил колко много светлина има още по това време в края на източния часови пояс, както и факта колко голяма е страната му.

Управлението на автомобила по равния прав път не представляваше никаква трудност, така че той се съсредоточи върху някои мисли, които до този момент беше отлагал: Студената война беше приключила, което само по себе си беше добра новина. Много от воините ѝ бяха получили заповедите за уволнение, което в случая с Кийт Ландри не беше добра новина.

Господ обаче накрая се бе смилил и само с един могъщ божествен дъх бе отвял дамоклевия меч на ядрения Армагедон, висял над планетата в продължение на почти половин столетие. „Радвайте се, защото сте спасени.“

„С удоволствие ще изкова меча си в плуг или лозарски клещи и дори деветмилиметровия си „Глок“ в преспапие. Е, може би не чак с толкова голямо удоволствие.“ Но какъв ли избор имаше?

Студената война, една толкова печеливша индустрия, се бе сбръчкала, оставяйки на специалистите си, техниците и средния управленски персонал избора да се пренасочат към други индустрии. С разума си Ландри беше наясно, че това е възможно най-доброто, което може да се случи на човечеството, след като Гутенберговата печатница бе оставила толкова много монаси без работа. Със сърцето си обаче той чувстваше, че правителството, което бе отнело двайсет и пет години от живота му, би могло да се понапъне малко и да извлече от дивидентите на мира средства, с които да го ангажира още само пет години, за да му осигури пълна пенсия.

Но както и да е; Вашингтон беше на два дни и шестстотин мили зад гърба му. Днешният ден беше третият подред от живота му номер две. Онзи, който бе казал, че в американския живот няма втори шанс, явно никога не бе работил на държавна служба.

Опита се да изтананика няколко ноти от „Хоумуърд Баунд“, но откри, че гласът му е съвсем ръждясал, и побърза да включи радиото. Автоматичната настройка се закачи за някаква местна радиостанция и Ландри се заслуша в някакъв репортаж на живо от местния панаир, последван от бюлетин с известия за областта, който обяви църковна служба, среща на четирите клуба на селската и градската младеж, организирана от Министерството на земеделието, радиопикник и така нататък, последвани от цените на зърнените култури и добитъка, съвсем пресни новини за това къде се въди хубава риба и една изключително подробна метеорологична сводка. В Южна Индиана имаше торнадо. Ландри изключи радиото с мисълта, че е слушал същото и преди двайсет и пет години.

През тези години обаче много неща го бяха споходили, и повечето от тях опасни. Сега беше в безопасност и жив, докато през последния четвърт век винаги бе имал чувството, че с единия крак е в гроба, а с другия е стъпил на динена кора. Той се усмихна. „У дома, у дома.“

Разбира се, беше длъжен да признае пред себе си, че чувствата му са смесени и че трябва да ги сортира. Само преди две седмици беше в Белград и си разменяше заплахи с министъра на отбраната, а днес вече препускаше през Охайо и слушаше нечий стържещ глас да разсъждава за цените на свинете. Да, беше в безопасност, но още не можеше да го осъзнае.

Ландри се отпусна в седалката и се съсредоточи в кормуването. Умираше за прав път, а саабът се държеше великолепно. Необичайният дизайн на колата привличаше любопитни погледи, когато Кийт прекосяваше малките градчета и селца на Западен Охайо, и той се замисли дали да не я смени с нещо по-обикновено, когато се настани в Спенсървил.

Царевичните поля се простираха до хоризонта, преливайки се в синьото небе; тук-там някой фермер беше засял соя или пшеница, или люцерна. Царевицата обаче преобладаваше навсякъде: фуражна, за угояване на добитъка, и сладка, за пуканки. Царевица. Царевичен сироп, корнстарк, корнфлейкс, корнмийл, царевица, царевица, царевица, за да угоява и без това угоената нация. Ландри бе пребивавал в достатъчно места, където върлуваше глад, така че може би това беше причината тази гледка на сърцето на земята му да го накара да се замисли.

– За кехлибарени вълни от зърно – изрече на глас той.

Забеляза, че реколтата е добра. Никога не беше проявявал кой знае какъв интерес към зърнените култури, но бе прекарал осемнайсет години от живота си, слушайки всички около себе си да говорят само за урожай и реколта, така че ги забелязваше навред, където и да се озовеше, в Русия, Китай, Сомалия, а сега, след като бе обиколил света, и в Охайо.

Зърна табелата на Спенсървил, превключи на по-ниска скорост и взе завоя, без да натиска спирачката, с което изкуши следващия го форд „Таурус“ да опита същото, но с далеч по-слаб успех.

На хоризонта се издигаха водонапорна кула и зърнени силози, а след малко зад тях щеше да се види и часовниковата кула на съдебната сграда на Спенсървил, готическо-викторианска смесица от червени тухли и пясъчник, изградена в изблика на ентусиазъм от смяната на столетието. Съдът наистина трябва да е бил чудесна сграда навремето, замисли се той; сградата беше чудесна дори и сега, а най-чудесното беше, че окръг Спенсър отново просперираше и се разрастваше достатъчно, за да си позволи да финансира такава масивна сграда.

С приближаването към града над хоризонта се издигнаха островърхите църкви, привлекли върху себе си светлината на залязващото слънце.

Ландри не влезе в града, а пое по един черен път. Един знак му напомни да внимава за бавнодвижещи се селскостопански машини и той вдигна крак от педала на газта. След петнайсет минути пред погледа му се откри червеният хамбар на фермата Ландри.

До този момент никога не бе кормувал до дома си – винаги бе летял до Толедо или Кълъмбъс и оттам бе вземал кола под наем. Пътят му от окръг Колумбия до родния му град бе протекъл без произшествия, но въпреки това интересно. Интересната част, извън околната гледка, беше фактът, че той не знаеше защо се прибира да живее в Спенсървил след толкова много години. Интересно беше и чувството на леност, непришпорвана от никакви спешни задачи, отсъствието на всякакви бъдещи срещи в бележника му, провисналият кабел от арматурното табло, където се бе намирал служебният му телефон, непривичното чувство на откъснатост от хората, които само допреди два дни трябваше да знаят дали е мъртъв, жив, отвлечен, в затвора, дали се спасява с бягство, или е в отпуск. Една клауза от Закона за националната сигурност го задължаваше в срок от трийсет дни да ги известява при всяка промяна на адреса. В действителност те го поискаха още преди да е напуснал границите на Вашингтон. Ландри обаче ги отряза, позовавайки се на гражданските си права, като им каза, че няма никаква представа накъде се е запътил. Вече го нямаше във ведомостта, но не беше забравен; беше принудително уволнен, но началството му продължаваше да му държи сметка къде ходи и какво прави.

Подмина върволица от пощенски кутии, като следеше за онази с неговото име и с червено флагче – спуснато, както си беше отпреди пет години.

Зави в дългата посипана с чакъл алея, обрасла с бурени.

Сградата бе класическа бяла дървена викторианска къща, с веранда и красиви орнаменти, построена през 1889 година от прапрадядо му. Беше третата къща, издигната на същото място. Първата бе представлявала дървена колиба, вдигната през двайсетте години на деветнайсети век, когато предците му бяха пресушили Голямото черно блато. Втората я бяха построили някъде по време на Гражданската война – той беше виждал снимката ѝ: малка къщичка с керемиди, без веранда и орнаменти. Колкото по-добре изглеждаше една къща, толкова повече съпругът беше под чехъл, поне според местните разбирания. Определено прапрадядо му Сайръс беше имал мазол на палеца.

Ландри спря до верандата и слезе. Залязващото слънце още излъчваше жега, но тук тя беше суха и прашна, съвсем различна от парната баня на Вашингтон.

Той загледа къщата. Верандата беше пуста; нямаше кой да го посрещне, нито някога щеше да има. Родителите му се бяха отказали от фермерството и бяха заминали за Флорида преди пет години. Сестра му Барбара, останала неомъжена, се бе преместила в Кливланд да търси кариера като ръководител в рекламна фирма. Брат му Пол беше вицепрезидент на „Кока-Кола“ в Атланта. Беше се оженил за едно чудесно момиче, Карол, която работеше в Си Ен Ен; след време се разведоха, като той пое грижата за двамата им синове; от този момент нататък животът му се управляваше от споразумението по развода и фирмата.

Кийт Ландри никога не бе сключвал брак, отчасти поради горчивия опит на брат си и на повечето си познати, отчасти и поради естеството на работата си, която не стимулираше желанието за брак.

А и освен това, ако искаше да бъде честен пред себе си, а той би трябвало да бъде, Ландри никога не бе успял да забрави Ани Прентис, която живееше на десетина мили от мястото, където в момента бе спрял колата. Десет мили и три десети, ако бъдем точни.

Кийт Ландри слезе от колата, протегна се и огледа имота си. В сумрака се видя като млад абитуриент, застанал на верандата, с лека чанта в ръка, да целува майка си и сестра си Барбара, да стиска ръце с малкия Пол. Баща му бе застанал встрани до семейния форд, точно където в момента стоеше Ландри. Всичко напомняше на картина от Норман Рокуел, само дето Кийт Ландри не напускаше дома си на път за света; щеше да ходи до областния съд, където един автобус чакаше на паркинга да отведе месечното попълнение момчета от окръг Спенсър до центъра за новобранци в Толедо.

Кийт Ландри ясно си спомняше разтревожените лица на близките си, но пък споменът му за собствените му чувства и реакции беше доста смътен.

Имаше някакви неясни спомени за това, че се чувстваше ужасно и в същото време бе изпълнен с желание за приключения, жажда да се откъсне от дома, което го изпълваше с чувство на вина. В онзи момент не можеше да си изясни достатъчно добре смесените си чувства, но сега всичко му беше ясно и можеше да го сумира само в едно изречение от стара песен: „Как ще ги задържиш във фермата, след като вече видяха Париж?“.

Само че тогава беше Виетнам, а не Париж, и новобранците не биваха събирани на градския площад за тържествена проверка и весело изпращане, нито се бяха върнали с маршова стъпка по главната улица след онова, което биха нарекли Ден на победата. И въпреки това чистият ефект за Ландри беше един и същ: той никога вече не се завърна във фермата. Физически се прибираше, разбира се, като тяло, но никога духом, и фермата престана да е неговият дом.

И ето го отново на верандата, както преди двайсет и пет години, когато бе прекрачил прага на тръгване, ето ги избледнелите образи на близките му, изоставили го в неочаквана тъга.

– Е, поне аз се завърнах, макар и другите да не са.

Изкачи стъпалата, намери ключа в джоба си, отключи и влезе.

2.

В северния край на Спенсървил, в по-хубавата част на града, на десет цяло и три десети мили от фермата на Ландри, Ани Бакстър, по рождение Прентис, почистваше приборите от вечерята върху кухненската маса.

Съпругът ѝ, Клиф Бакстър, допи кутията си бира, с мъка потисна оригването си, погледна часовника си и обяви:

– Трябва да се връщам на работа.

Ани го беше разбрала още много преди съпругът ѝ да ѝ го заяви по факта, че той не бе облякъл джинсите и тениската си преди вечеря. Беше останал с полицейската си униформа и си бе сложил салфетка, за да предпази ризата си от говеждото. Мишниците и кръстът му бяха потъмнели от пот. Кобурът с пистолета му висеше на стената, а шапката бе оставил в полицейската си кола.

– Кога ще се върнеш? – попита тя.

– О, добре знаеш, че на такива въпроси не отговарям, котенце. – Той се изправи. – Кой може да знае, по дяволите? Тая работа започва вече да става същински ад. Наркотици и погубени деца.

Ани забеляза, че закопчава колана с пистолета на последната дупка. Ако беше заядлива, щеше да му предложи да му донесе шилото да пробие нова.

Клиф Бакстър улови погледа ѝ.

– Прекалено добре ме храниш.

Разбира се, че вината беше нейна.

– Можеш да намалиш бирата.

– А ти можеш да се научиш да си затваряш устата.

Тя не му отговори. Не беше в настроение да се кара, особено за нещо, за което не даваше и пет пари.

Тя огледа съпруга си. Въпреки всичкото си наднормено тег­ло, той все още изглеждаше добре в много отношения със загорелите си груби мъжки черти, гъстата кестенява коса и сините си очи, позагубили доста от блясъка си. Външният му вид беше именно онова, което я бе привлякло преди двайсет години, заедно с чара му на лошо момче и напереността. Той се бе оказал добър любовник, поне за стандартите на онова време. Беше се оказал също така и приемлив баща, с добри доходи, като бе направил бърза кариера до началник на полицията. Но не беше добър съпруг, макар че ако някой му зададеше този въпрос, той би се възмутил.

Клиф Бакстър отвори замрежената врата и каза:

– Не пускай резето както направи последния път.

Последният път беше година по-рано, бе го направила нарочно, така че да звъни и да чука, за да я събуди. Беше настроена за лют скандал, но ситуацията бе надхвърлила очакванията ѝ. Онази сутрин се бе прибрал в четири и оттогава два пъти в седмицата се прибираше все по това време, плюс-минус по някоя минута.

Разбира се, самото естество на работата му изискваше от него да работи по всяко време и това само по себе си не беше причина за подозрения. Но чрез други средства и източници тя бе научила, че съпругът ѝ кръшка.

Клиф слезе по задните стъпала и нададе вой към четирите им кучета в задния двор. Кучетата радостно се отзоваха с лай и задраскаха с лапи металната мрежа на клетките си. Клиф отново нададе вой и после се засмя.

– Да не забравиш да им дадеш остатъците от храната и да ги пуснеш да побягат – инструктира той съпругата си.

Ани не му отговори. Проследи го с поглед как влиза в служебния си автомобил и потегля. После затвори кухненската врата и я заключи, но не пусна резето.

В действителност нямаше нужда дори и да заключва. Спенсървил си беше достатъчно безопасно градче, макар че хората се заключваха нощем. Причината, поради която не ѝ се налагаше да затваря вратата, беше, че съпругът ѝ бе инструктирал полицейските коли да патрулират почти денонощно по Уилямс Стрийт, на която се намираше къщата им. Обяснението му беше, че на престъпния свят е известен адресът им и той не иска да ѝ се случи нещо лошо. Зад това всъщност се криеше истината, че Клиф Бакстър беше безумно ревнив и подозрителен.

С други думи, Ани Бакстър беше затворничка в собствената си къща. Тя можеше да излезе по всяко време, разбира се, но и най-малката подробност от разходката ѝ мигом ставаше известна на съпруга ѝ.

Меко казано, това беше унизително. Съседите им от подредената улица с викториански къщи – лекари, адвокати, бизнесмени – приемаха официалното обяснение за непрестанния полицейски контрол с голяма благодарност. Те обаче добре познаваха Клиф Бакстър, така че им беше ясно за какво става въпрос.

– Мръсно копеле – каза тя.

Отиде до входната врата и погледна през матираното стъкло към улицата. Патрулна кола на полицейския участък в Спенсървил премина покрай къщата; познаваше шофьора: младо момче на име Кевин Уорд, един от любимите фашисти на Клиф. От време на време си фантазираше как кани Кевин на кафе и после го съблазнява. Възможно беше обаче Клиф по някакъв начин да следи пък самия Кевин, чрез някоя кола без опознавателни знаци. Тя се усмихна мрачно на собствената си параноя, която не отстъпваше на тази на съпруга ѝ. В нейния случай обаче параноята си имаше добри основания. В случая с Клиф беше напълно безпочвена. В сексуално отношение Ани Бакстър беше вярна съпруга. Вярно, че нямаше голям избор, но пък тя гледаше твърде сериозно на съпружеските си задължения, дори и съпругът ѝ да имаше свое мнение по въп­роса. Понякога обаче в душата ѝ се надигаха желания, които биха накарали майка ѝ да се изчерви като домат. Сексуалните пориви у Клиф идваха на пристъпи, последвани от продължителни интервали безразличие. В последно време тя започна да посреща безразличието с благодарност.

Патрулната кола продължи по улицата, а Ани влезе в просторната всекидневна. Седна на един фотьойл и се заслуша в тиктакането на старинния стенен часовник, наследство от дядо ѝ. Синът ѝ Том се бе прибрал рано в Кълъмбъс, за да си намери някаква временна работа, преди да започне училището, но най-вече за да се махне от Спенсървил и в частност от Уилямс Стрийт, защото и двете нямаше какво да му предложат през лятото, да не говорим за през остатъка от живота му. Дъщеря ѝ Уенди беше край езерото Мичиган заедно с групата църковна младеж. Ани бе предложила да тръгне с тях като придружител, но Клиф с усмивка я бе запитал: „А теб кой ще те придружава, скъпа?“.

Тя огледа стаята, която бе украсила със стари семейни вещи. Клиф едновременно беше и горд, и саркастичен спрямо вкуса ѝ. Тя произхождаше от много по-известно семейство в сравнение с неговото и отначало бе положила големи усилия да заличи разликата в произхода им. Той обаче никога не я остави да забрави разликата им в социално отношение, като ѝ напомняше, че макар фамилията ѝ да се слави като страшно умна и с добро възпитание, е без пари, докато неговата е достатъчно богата, макар и представителите ѝ да са малко недодялани. „И безмозъчни“ – добави Ани наум.

Клиф си падаше много по перченето с обзавеждането, като най-много се пъчеше с ловните си трофеи в мазето, изрезките от вестниците със статии за него, оръжейната си колекция, трофейната си къща и трофейната си съпруга. Гледай, но не пипай. Възхищавайте ми се. Възхищавайте се на трофеите. Клиф Бакстър беше типичен колекционер, помисли си Ани, увредена личност, която не можеше да прави разлика между съпруга и окачена на стената препарирана глава на елен.

С изумление си припомни колко горда беше навремето със съпруга си и къщата си и колко много надежди и оптимизъм бе имала като млада съпруга. По онова време Клиф Бакстър беше мил, ухажващ я годеник, особено през месеците, предшестващи сватбата им. Дори Ани да бе имала някакви съмнения относно годежа си – а в интерес на истината тя ги беше имала, – Клиф не ѝ бе дал никакъв повод да го разтрогне. Обаче още от началото на брака си тя бе забелязала, че съпругът ѝ просто формално изпълнява задълженията си, имаше някакво разминаване между това, което правеше, и което казваше. Един ден тя с примряло сърце установи, че Клиф Бакстър изобщо не е онзи очарователен палавник, който изгаря от желание да бъде опитомен от някоя добра жена, а всъщност е граничещ с клинически случай социопат. Скоро обаче той изгуби всякакъв интерес към вялите си опити да стане нормален. Единственото нещо, което го държеше да не прекрачи прага на лудостта, беше обществената му ангажираност като страж на реда и закона. Спенсървил бе превърнал лошото момче в страж на законността и сделката беше наред и за Спенсървил, и за лошото момче, но Ани живееше в постоянен страх какво би могло да се случи, ако Клиф изведнъж се превърне в обикновен гражданин, без престижа и отговорността на институцията, която представлява. Тя се закле пред себе си, че в деня, в който той се пенсионира или бъде принуден да подаде оставка, ще избяга.

Замисли се за оръжейната му колекция: пушки, карабини, пистолети. Всички оръжия бяха заключени, както правеше всяко добро ченге. Повечето от ченгетата обаче, вероятно дори всичките, оставяха на съпругите си ключ за всеки случай, ако в жилището им нахлуе някой престъпник. Клиф Бакстър не оставяше ключ на жена си. Тя добре знаеше какво му е на ума: той се страхуваше, че жена му може да му пръсне черепа някоя сутрин, когато се прибира в четири часа, с оправданието, че го е взела за крадец. Имаше нощи, в които не откъсваше поглед от заключените оръжия и се чудеше дали може да опре пистолет в главата си или в неговата глава и да дръпне спусъка. В деветдесет и девет процента от случаите отговорът беше: „Не“, но имаше и моменти, когато...

По бузите ѝ потекоха сълзи. Телефонът иззвъня, но тя не вдигна слушалката.

Загъна остатъците от вечерята в парче вестник и ги отнесе до кучкарника. Отвори телената врата и хвърли пакета вътре. Три от четирите кучета – немската овчарка, доберманът и рот­вайлерът – веднага атакуваха храната. Четвъртото куче, дребен сив мелез, побягна към Ани. Тя го пусна да излезе и после затвори вратата.

Върна се в къщата. Мелезът ситнеше подире ѝ.

В кухнята нахрани кучето със суров хамбургер, после си наля половин чаша лимонада, излезе на голямата веранда с ограда и седна в един люлеещ се стол. Сивият мелез легна до нея. Захлаждаше; лек вятър разклати клоните на старите дървета по улицата. Изглежда, се задаваше дъжд. На свеж въздух ѝ беше по-добре.

Разбира се, винаги имаше изход, който не водеше задължително през градското гробище. Сега вече, след като дъщеря ѝ всеки момент щеше да започне да учи в колеж, тя повече не можеше да отлага решението си. Знаеше добре, че побегне ли, той вероятно ще я спипа още преди да се е измъкнала от града, а ако по някакъв начин я изтървеше, щеше да хукне подире ѝ. Отидеше ли при адвокат, той щеше да го е научил още преди да се е прибрала у дома. Клиф Бакстър не принадлежеше към хората, особено уважавани или почитани в околията, но всички се бояха от него, тя беше наясно с това.

Патрулната кола отново мина по улицата и Кевин Уорд ѝ махна. Тя се престори, че не го е забелязала. Кучето залая подир полицейската кола.

И все пак тя живееше в двайсети век, в Америка, а в Америка имаше закони. Инстинктивно обаче тя усещаше, че в нейния случай това е без значение. Налагаше ѝ се да бяга, да напусне къщата си, близките си и семейството си, и това я изпълваше с гняв. Тя би предпочела решение, което да отговаря повече на нейните стандарти на поведение, а не на неговите. Искаше да му каже, че иска развод и че отива да живее при сестра си, и че трябва да се свържат с адвокатите си. Полицейският шеф Бакстър обаче не желаеше да се разделя с един от трофеите си, нито пък да става за посмешище на града си. На него му беше пределно ясно, без дори да го коментира, че тя иска да се измъкне, но той също така знаеше, или поне така си мислеше, че я е поставил под здрав катинар. Държеше я като пумпал за връвчица. Най-добре беше да го остави да си мисли така.

Лятната нощ я накара да се замисли за други летни нощи преди много време, когато беше млада и много влюбена в друг мъж. В джоба ѝ имаше писмо и тя го извади. Светлината от прозореца зад нея ѝ помогна да го прочете. Беше го адресирала до Кийт Ландри на домашния му адрес във Вашингтон; очевидно го бяха пренасочили към някакъв друг адрес, където някой го бе пъхнал в друг плик, като го бе адресирал обратно до нея с листче в плика, на което пишеше: „Невъзможно да стигне до получателя“.

Навремето Кийт ѝ бе писал, че ако някога получи подобно съобщение, не трябва да му пише повече. Някой от службата му ще се свърже с нея, като ѝ предаде новия му адрес.

Ани Бакстър беше наивно провинциално момиче, но не беше проста. Тя знаеше добре какво се опитва да ѝ каже Кийт: че ако някое от писмата ѝ се върне при нея, той е мъртъв и някой във Вашингтон ще ѝ пише или ще ѝ телефонира, за да ѝ каже за обстоятелствата, при които е загинал.

Бяха изминали два месеца, откакто писмото се бе върнало на адреса на сестра ѝ в съседния окръг, където Кийт изпращаше всичките си писма до Ани.

От този момент Ани Бакстър вече се страхуваше да вдига слушалката на телефона и изпитваше панически страх, когато колата на сестра ѝ спираше пред къщата със следващото писмо – да не би да носи официално известие от Вашингтон, само от няколко реда, което започва: „Със съжаление ви уведомяваме...“.

След като поразмисли обаче, стигна до мисълта, че те едва ли щяха да се занимават да я известяват. Каква беше тя на Кийт Ландри? Отдавнашна приятелка, която от време на време му пише писма. Не беше го виждала от двайсет години и не очакваше да го види повече.

Но може би той беше инструктирал хората си, които и да бяха те, да ѝ предадат известието за смъртта му, ако се случеше така. Може би желаеше да го погребат тук, където почиваха поколенията негови предшественици. Като мълния изведнъж през съзнанието ѝ се стрелна мисълта, че в същия този момент тялото му може да лежи в погребалния дом на Гибс. Тя се опита да се убеди, че това няма кой знае какво значение; беше тъжна, но с какво можеше да помогне? Един стар любовник е умрял, ти чуваш новината, обзема те носталгично настроение и се замисляш над собствената си смъртност, спомняш си младежките години, казваш молитва и продължаваш да си живееш живота. А може и да отскочиш на погребалната служба, ако е удобно. Жегна я внезапната мисъл, че ако Кийт Ландри е мъртъв и ако приживе е пожелал тялото му да бъде положено в гробището на Спенсървил, тя не би могла да отиде на погребалната служба, нито пък би могла да се промъкне крадешком на гроба му някой ден, без да я забележи бдителното око на поредния ѝ придружител.

Погали кучето. Това беше нейното куче, другите три бяха на Клиф. Кучето скочи в скута ѝ и се сгуши, а тя го почеса зад ушите.

– Не е мъртъв, Дениз, знам, че не е мъртъв – каза тя.

Ани Бакстър отпусна глава върху облегалката на стола и леко се залюля. Нажежена мълния проблесна на запад, гръмотевица проехтя над просторните ниви и града, после почти веднага се изсипа дъжд. Тя се усети, че плаче, и си помисли: „Нали си обещахме пак да се срещнем“.