Световна буря

СВЕТОВНА БУРЯ

ДЖЕЙМС ЛАВГРОУВ

ЕЙН

Сега, когато знам без сянка на съмнение за предстоящата си смърт, дойде времето, Коло, да опишем пътеката, по която стигнахме дотук - да разкажем за неотменностите и изборите, които ни доведоха от скучното и затънало в стари коловози спокойствие на Камен пристан до тържествения и великолепен покой на това място тук.

Защото пътеката не беше права и при всичките й разклонения - различни прищевки и случайности определяха посоката не по-малко от сигурността на пред-виждането. Интересно би било да се види - сега, погледнато отзад напред - до каква степен събитията са се случвали според плановете ни и в каква - не; какво сме постигнали, защото сме се движили към набелязаната цел, и какво сме постигнали, защото сме били движени. Дори аз, който притежавам по-остър усет за тези неща от повечето хора, не мога винаги да бъда сигурен, че постъпките ми са диктувани от собствените ми желания, а не от липсата на друга алтернатива. Всички ние се носим по течения, понякога бавни и спокойни, но често - не. В най-добрия случай можем да държим главите си над водата, да се носим по течението и да се надяваме, че се движим в приблизително правилната посока.

Студено ли ти е, Коло? Стори ми се, че трепериш.

(Наистина ми беше малко студено, когато старейшина Ейн ме попита, но не му го казах.)

Пролетта е на път, това поне е сигурно. Зимата се отдръпва, въздушният сезон отстъпва на водния сезон, какъвто е естественият ред на нещата. Каква дата сме днес?

(- Двайсет и четвърти мисломесец - казах аз.)

Благодаря ти. Напоследък трудно следя датите. Остават само шест дни до искромесец и официалното начало на пролетта. Трябва да кажа обаче, че настъпването на пролетта не изглежда толкова сигурно тук горе в планината, колкото другаде. Тук тя не се разпуква изневиделица, помитайки студа и сивотата с великолепното си изобилие от пъпки и цветове. Тук тя е като боязливо животинче, което ни предлага топъл дъх днес, а на следващия ден преосмисля офертата си. Ала звуците наоколо - те я издават. Можеш да я чуеш. Онзи особен ромон навсякъде. Скрежът се топи, омекналият сняг капе, потоците изпълзяват още сънени. Скоро ще се появят и филизи - тънички зелени копия, пробили като по вълшебство белотата.

Поне ти със сигурност ще видиш филизите. Аз, който мога да преброя на пръстите на двете си ръце оставащите ми дни, няма да ги видя. Знам, че едно от последните неща, които ще зърнат очите ми, ще е гледката над езерото към долината, сгушила се на отсрещния бряг, и планинските склонове отвъд нея. Знам, че ще видя как снегът в ниските участъци на склоновете се слива със скалите и ще си мисля колко красив е общият им рисунък. Ще си мисля и как преплетеното им бяло и черно ми напомня за надписа върху задната стена на Обсидиановата зала в Камен пристан. Онези думи, вдълбани с бяло в тъмната лъскава повърхност с букви по половин педя, присъствали като фон на всички срещи на Съвета на старейшините още от самото начало. Конституцията на Камен пристан: "Нека се знае, че на това място изкуството и законите на първата и най-важна склонност ще бъдат прилагани в своята най-висша степен на съвършенство, и още - че всички, които обитават това място, тържествено и съвестно ще защитават добродетелите на ума, интелекта, разума, логиката и така нататък, и така нататък, дрън-дрън..."

Извинявай. Често срещите на съвета бяха ужасно скучни, а нямаше какво друго да гледа човек. Конституцията се е впечатала и в моя мозък също като в онази стена.

Странно е, че се сещам за предишния си дом - нашия предишен дом, - точно сега, когато смъртта ми приближава. За онзи бастион на самоцелен елитаризъм, който напуснах с такава охота, след като го бях обитавал десетилетия - дори не ми се смята колко. И след всичко случило се да ме гложди мисълта, че може би искам да се върна там още веднъж, за последно, макар че такава възможност не съществува дори на теория! Сигурно би ми било приятно да хвърля поглед на стаите си, на местата, където обичах да ходя, на старите и познати до болка лица на някогашните си колеги още веднъж преди да умра.

А после, след като съм се забавлявал с тези напразни мисли, ще вдигна очи и ще видя дъга в небето. Съвършена дъга, широка, ярка, ивиците й - плътни и рязко очертани, седемте й цвята - отчетливи и блестящи. Онази дъга, която се появява единствено след Световната буря. Някои я смятат за утешителен дар, щипка красота, която да компенсира ужаса и погрома след бурята. За други тя е прощалната усмивка на изнасилвач към поруганата му жертва.

Но красотата й е неоспорима. И дъгата в небето, извита над планинските върхове, ще се отразява в огледално гладката повърхност на езерото и краищата им - на истинската и на отразената дъга - почти ще се срещат. Еднакви дъги, слели се в почти безшевен кръг. Гледка, която почти! - почти - би оправдала изминалата нощ на безмилостен климатичен гняв.

А после... после ще дойде ударът в гръб. Силният удар, който ще разбие черепа ми и ще ми отнеме живота. Болка няма да има. Ще се случи толкова внезапно, че няма да има време да ме заболи. Само ярка светлина. Внезапно свиване на сетивата. И толкоз. Което в известен смисъл е утешително. Не толкова утешително е, че отвъд мига на смъртта си виждам само мрак. Нищо, само бездънен и безкраен мрак.

Сега аз треперя, Коло, и не от студ.

Пред-виждането е обвито с много митове и неразбиране. От всички класове на въздушната склонност е най-слабо разбрано от хората. Най-често срещаната заблуда е, че можем да предсказваме бъдещето. Не можем, макар че сред нас има и такива, които си приписват подобно умение - шарлатани, които отварят дюкян в покрайнините на някое градче или пътуват от град на град и смайват наивните хорица с изумителни предсказания, които всъщност са само интелигентни дедукции, основани върху познаването на човешката психика и подпомогнати от някой и друг умело измъкнат факт, който жертвите разкриват за себе си по време на разговора. Това е една хитра уловка и изисква известно умение, признавам. И колкото и да е смешно, бъдещето, предсказано от тези шарлатани, винаги е розово и изглежда това е причината никой да не се усъмни в правдивостта на прогнозата. Хората искат да вярват в едно по-добро утре, особено ако им е предсказано от авторитетна особа - не от друг, а от въздушно-склонен.

Може да се каже, че и аз обещавам същото - едно по-добро утре. Може също да се каже, че предсказанието ми не е напълно лишено от основания. Така де. Ще видим.

Това всъщност е причината да те доведа тук днес, Коло, с цената на известно усилие от твоя страна и много голямо усилие от моя. Тук горе, на този хребет с изглед към езерото и ловната хижа, по стръмна и коварна пътечка, прокарана в планинския склон от кози, сърни и кой знае какви още животни, а и от хора също, без съмнение. Доведох те тук, за да мога да ти обясня, на теб и на всички, които чрез твоите писания ще прочетат този мой разказ, как точно работи пред-виждането.

Така, а сега обърни глава и погледни нататък, на изток, над планинските хребети, които се редят било след било към хоризонта. Колкото са по-далеч, толкова по-неясни изглеждат. Цветовете им се размиват от сиво към лилаво, после към виолетово и после към оттенък, който е толкова немощен, че не си е заслужил име. Очертанията им губят плътност в маранята и най-далечните върхове трудно се различават. С моите стари очи, ако примижа, едва ги съзирам - като размазана назъбена линия на фона на небето. Може да има още едно било оттатък, а и друго зад него, видими за твоите по-млади очи.

(Не помня да имаше такива.)

Да приемем, от любов към спора, че това е миналото. По този начин повечето от нас, с изключение на хора като теб, си спомняме живота си - като поредица от събития, толкова по-смътни и неясно разграничими, колкото по-отдавна са се случили, а най-ранните напълно са се изгубили от погледа ни. Кой може да си спомни своето раждане, ранното си детство, първите си колебливи стъпки в самоосъзнаването? Никой. Всичко е само мъгла. Дори и ти, Коло, въпреки способностите си, не можеш да се разровиш толкова назад в съвършената си памет.

(Това е вярно и всъщност се отнася до цялото ми детство, а не само до най-ранното. Мозъкът ми пази в пълни и точни подробности всичко преживяно, след като склонността ми се прояви на тринайсетгодишна възраст, но преди това животът ми на практика е като празна страница - еднообразно мочурище, само тук-там по някой стърчащ над калта камък, несвързани и лишени от последователност случки. Това е един от тъжните недостатъци на клас съхранители - помня всяка секунда от всяка минута от всеки ден с изключение на периода на истинската си невинност. Но този текст не е посветен на мен...)

А сега нека се обърнем и погледнем на запад. Гледката не е много по-различна. Още планински склонове, наредени чак до хоризонта. Това е бъдещето. За мен то не е по-различно от миналото. Същото е, само че в обратната посока. Колкото по-близо е предстоящото събитие, толкова по-ясно го пред-виждам. Пред-виждам следващата секунда толкова ясно, колкото си спомням секундата, отминала току-що. Пред-виждам, че ти пак ще потръпнеш, Коло - ето, направи го, толкова си услужлив, благодаря ти, - също както потръпна преди миг.

Толкоз за непосредственото бъдеще. По-далечното бъдеще е по-трудно различимо. Обикновеният човек не винаги помни съвсем точно какво е правил вчера или миналата седмица, месец или година, нали така? Същото е с пред-виждането. Не мога винаги да знам какво ще се случи утре или в другиден. Ако се върнем на аналогията с планината, случва се един определен "връх" да е скрит зад друг или да е обвит в мъгла, да речем. Но дори и тогава успявам да зърна по нещо. Нещо в настоящето задейства пред-спомен, като ехо от бъдещо преживяване, което се връща към мен през времето - "сега" се застъпва със съответния модел на "след време". Този спусък може да е дума или фраза, или гледка, образ, нещо напълно неочаквано и нелогично. От друга страна, някои бъдещи събития са толкова драматични и значими, че няма начин да не ги пред-видя, така както не мога съзнателно да забравя по-специалните моменти в миналото си. И така стигаме до най-далечното бъдеще, което се предугажда най-трудно. То е онзи най-далечен, блед и размазан хребет, който едва се съзира, или дори онзи зад него, който е невидим. Най-далечното бъдеще винаги е било за мен смътно и непрозирно, точно като най-ранното минало.

Досега - когато за мен бъдещето се простира едва до половината на по-следващата седмица. Следващите десет дни ги виждам ясно - само с някоя и друга неточност тук и там, кръпки от колебание сред яснотата. Кулминацията на всичко надвисва страховито и хвърля сянката си назад. В известен смисъл съм доволен, че май няма да разбера кой е убиецът ми. Имам доста добра представа - силата на фаталния удар ми се струва достатъчно ясно указание. Но самоличността на убиеца е в една от онези кръпки на колебание. Възможно е моето бъдещо "аз" да не иска да познава убиеца си. И се е опитало да потисне пред-виждането, така както човек се опитва да изтрие от паметта си лош спомен.

(Ще ми се аз да притежавах тази способност - да изтривам лошите спомени. Никакви спомени - и добри, и лоши - не мога да забравям. Уви, именно лошите помня най-ярко.)

Той ще се промъкне зад мен, моят убиец, и ще ме убие въпреки факта, че аз знам какво се кани да направи. Безсилен съм да променя резултата така, както съм безсилен и да го избегна. Може и да има някаква утеха в това, още не знам. Не знам и друго - защо няма да се опитам да се защитя поне в момента на нападението. Засега е най-добре да не се замислям излишно по въпроса.

Ах, Коло, правилно ли постъпих? Всичко това, всичко, което се борих да постигна през последните няколко месеца... струваше ли си? Или съм просто самонадеян, упорит, суетен стар глупак, който иска да спаси планетата от най-страшния й бич само за да задоволи собственото си его? Луд ли съм бил? Луд ли съм?

(Тук Старейшина Ейн замълча, бледите му насълзени старчески очи сякаш ме приканваха да кажа нещо, да го успокоя някак. Аз казах:

- Моята работа е да запомням, да записвам и да бъда напълно безпристрастен, Старейшина Ейн. За това ме наехте. За това и само за това съм тук.

Отговор на страхливец, за който съжалявам дори сега, съжалих и тогава, когато Старейшина Ейн кимна бавно и тъжно, понеже беше разбрал още преди да си отворя устата, че това увъртане - бягството зад маската на формалностите - ще е единственият ми отклик. Може би трябваше да съм откровен с него, да му кажа че, според мен може би наистина е луд, или в най-добрия случай заблуден. Но пък с какво това би променило нещата?)

Не знам дали съм луд. Но пък то всеки луд за себе си е нормален, а всички други не са. Може би единствената истинска лудост е в убеждението, че не си луд. Може би на всички ни хлопа дъската, по един или друг начин.

Старите хора обаче са по-податливи на заблуди, нали? Върховният налучкващ Маркан, предшественикът на Юлин - помниш ли го от Камен пристан? Не, няма как да го помниш, много си млад. Накрая съвсем се пощури горкият. Наложи се да го заключим в покоите му, когато един ден реши да си събуе панталоните и да мастурбира пред пълна стая с молители. Накрая се наложи да го държим под денонощно наблюдение, за да не се нарани, което не му попречи една нощ да стане от леглото си, да отиде при прозореца и да се хвърли от балкона, докато надзираващият бил задрямал. Беше понатрупал годинки Маркан. На шейсет и седем беше май. Зряла старост, така да се каже. Самият аз сега не съм много по-млад. Още не съм започнал да се излагам на публични места, но може и това да стане. Би станало, ако животът ми продължеше и отвъд тези броени дни. Според мен Маркан така и не разбра, че е луд, едва ли го е разбрал и когато се е хвърлил от триста стъпки в лагуната долу. Вероятно при летенето надолу си е мислил, че всичко е напълно нормално и че всички хора се прехвърлят през перилото на балкона си и скачат с главата надолу, за да пръснат мозъка си върху камъните, с които са осеяни плитчините.

Лудостта, трябва да признаем, се среща много по-често сред нас, въздушните, отколкото сред хората с други склонности. Или такъв поне е общият предразсъдък, който е в хармония с всеобщата представа за нашего брата като силно чувствителни, вглъбени, отнесени хора. Някой би трябвало да се заеме и да докаже статистически дали е така, дали въздушните полудяват по-лесно или тази чест следва да бъде присъдена на огнено-склонните например. Може би тази задача е подходяща за теб, Коло, когато всичко това свърши и ако решиш да не се връщаш в Камен пристан.

Нека кажа все пак, официално, че според мен не съм луд или ако съм, бил съм в действията си единствено от най-благотворния вид лудост, онзи вид, който желае само най-доброто за света и за хората. Оставям на онези, които ще прочетат разказа, които населяват бъдещето отвъд точката, където се изчерпва моят усет, да решат дали съм се справил добре или напротив. В крайна сметка само идните поколения могат да отсъдят умствената пригодност или непригодност на отделните индивиди, като измерят достойнствата на делата им и последствията от тези дела. Затова и аз диктувам този разказ за идните поколения с надеждата, че те ще се отнесат към мен снизходително и дори, ако имам късмет, с одобрение.

Пак трепериш, Коло. Одеялата, с които си се увил, не са достатъчни, а? А и въздухът тук пронизва, нали? Едно от малкото предимства на старостта е, че човек не усеща толкова остро студа. Не знам защо е така. Кожата ни изтънява, а плътта линее и студът би трябвало по-лесно да прониква до костите ни. Но може би както зрението ни отслабва, сърцата ни отслабват, така отслабват и другите ни неща. Колкото по-дълго пребиваваме в света, толкова по-невъзприемчиви към него стават сетивата ни.

Няма значение. Май виждам дим да излиза от комина долу. Нашите млади приятели са запалили огън в кухнята, а ако не греша, тази вечер ще се гощаваме с дивечова яхния, подправена с някои от вкусните кореноплодни зеленчуци, които изровихме онзи ден.

Нека този монолог - малко несвързан, боя се - служи като предисловие на всичко, което ще последва. Той ми позволи, ако не друго, да установя подхода, който ще следвам, и ми помогна да превъзмогна най-трудната част на всяко ново начинание, а именно - неговото начало. Нека отбележим, че двайсет и четвърти мисломесец на 687-а година е денят, в който започвам да ти диктувам, Коло. Ще продължим утре и така всяка сутрин през следващите девет дни, докато приключим на втори искромесец.

Колко време ни отне да се изкатерим дотук? Два часа? Пътят надолу, с гравитацията на наша страна, ще е много по-кратък. Ти обаче гледай къде стъпваш, Коло. Два пъти ще се спъваш, макар че и двата пъти няма да изложиш на риск нито живота си, нито целостта на някой крайник.

(По пътя надолу аз положих огромни старания да не се спъна. И естествено, може би защото твърде много се стараех, се спънах. Два пъти.)

Готов ли си? Хайде да слизаме тогава.