Брандо зад кулисите

БРАНДО ЗАД КУЛИСИТЕ

Даруин Портър

Първа глава

Ню Йорк изживя най-шеметните си дни между 1943 и 1948, годините на преход от затъмненията по време на Втората световна война към ярките неонови светлини; време, което щеше да донесе забележителен възход на Америка.

През един зноен, необичайно горещ майски ден, роденият в Небраска Марлон Брандо едва изчакал влакът от Чикаго да спре, за да скочи на перона на гара "Пен" в Ню Йорк. Знаел, че е различен от останалите актьори, които пристигали в града, но също така знаел, че ще успее. Бил нахлупил виненочервена филцова шапка, за да привлича вниманието. Намерението му: "Исках да разбия Ню Йорк!"

Марлон бил на деветнайсет, жаден за живот мъжкар, поел към града с гъвкавата походка на пантера. Армията може и да го бе отхвърлила като негоден за военна служба заради късогледство и травма на коляното, получена при игра на футбол, ала жадните за любов вдовици и приятелки - до една с тежък грим като актрисата Бет Дейвис - изоставени от войници и моряци, знаели онова, за което военните нямали представа: Марлон Брандо бил великолепен образец на мъжественост.

Възхищението на нюйоркчани проличало още щом влязъл да използва небезизвестните писоари на гара "Пен". Отхвърлените от армията хомосексуалисти, които се въртели там, го огледали одобрително, докато пускал дълго сдържаната струя. Било очевидно, че ловците на секс са го набройкали и той се наслаждавал на вниманието и на неприкритото им желание.

Спрял пред огледалото в тоалетната, проверил как му стои разрошената коса и решил да я остави така. Небрежният вид му придавал повече сексапил. Усетил забързаните удари на сърцето си, предизвикани от неподправения, ала напълно осъзнат магнетизъм на напъпилата младост.

Широки мускулести рамене и ръце изпъвали бялата тениска, един размер по-малка. Силните му крака били подчертани от най-тесните дънки, които човек би могъл да види по улиците на Ню Йорк по време, когато широките панталони били на мода. Преди да потегли от Средния запад, изпрал дънките няколко пъти и ги оставил да изсъхнат на него, така че да стоят впити и да подчертават предизвикателно гениталиите в загатнато обещание за скритите "играчки", както ги наричал той.

Когато вдигнал куфара от волска кожа, под мишниците на тениската се видели кръгове попила пот. Бил направил добре като решил да не слага бельо, защото не искал да има нищо между кожата му и дънките.

Отново погледнал в огледалото зъбите си, или както ги наричал, "белите перли". Нарочно се стараел да си придава грубоват вид с враждебно излъчване, защото си давал сметка, че това неудържимо привлича жадните за секс жени и хомосексуалистите, които търсели кого да оправят. Дори след часове прекарани в автобуса, далече от спортната зала, тялото му си оставало твърдо като скала, резултат от копане на ровове и редене на керемиди под горещото слънце на Средния запад.

Може да прозвучи съмнително, дори банално, но се говорело, че Марлон дал последните си пет долара на дебел чернокож ваксаджия, пристигнал години преди него с влак от Ню Орлийнс.

- Какво ще правиш в Ню Йорк, мой човек? - попитал ваксаджията.

- Ще си прекарам страхотно! - предполага се, че отвърнал Марлон.

- Благодаря за бакшиша, за по-голям не съм и сънувал. Жив късмет е, когато ми подхвърлят петак. - Той огледал Марлон, сякаш се опитвал да го прецени, макар и не особено успешно. - Ти откъде си?

- Роден съм в Рангун - излъгал той. - Баща ми работеше в чужбина преди войната.

- И къде е този Рангун? - полюбопитствал ваксаджията. - Май не знам.

- Абе нали знаеш, там на юг и после малко по-надолу - отвърнал Марлон.

- Ясно, сетих се - кимнал черният.

Марлон му махнал за довиждане и поел в късния следобед през военновременния Ню Йорк. Това бил първият му разговор с нюйоркчанин, нищо че човекът идвал от Луизиана.

Марлон се опитал да разбере накъде духа вятърът - не бил свеж като в Небраска, просто приятен полъх в град, чиито мъже воюват и в Тихия, и в Атлантическия океан. Нюйоркчани със страх очаквали въздушно нападение. Сякаш подушил опасността, той вдигнал поглед към ясното небе в очакване да се появи ескадрила нацистки бомбардировачи.

Надявал се още с пристигането си да стане enfant terrible* на този динамичен град, в който всички живеели на ръба. Майка му, актрисата Дороти, или както той я наричал - "Доуди", му била обяснила какво означава enfant terrible и той горял от желание да стане точно такъв.

* Enfant terrible (фр.) - лошото дете, момче. - Б.пр.

Марлон Брандо старши се бил върнал в Чикаго, за да се забие на някаква тъпа работа в "Калсиъм Карбънейт", където изкарвал по хилядарка на месец плюс премиите. Марлон младши знаел, че щом се озове "свободен" на улиците на Ню Йорк, баща му никога повече няма да има власт да го контролира.

Когато изпращал сина си от Чикаго, Марлон старши подхвърлил:

- Театър ли? Че това е за педали! Не е мъжка работа. Я вземи се погледни в огледалото и тогава ми кажи дали някой ще си хвърли парите, за да види яко селянче от Небраска да се лигави на сцената.

"Бъд" вече не бил подходящ прякор за него. Усещал, че е надраснал името, което му лепнали още при раждането на 3 април 1924 година в Оклахома.

Отсега нататък щял да е Марлон. И в надеждите, и в мечтите си знаел, че скоро целият свят ще го познава под името Марлон.

- Не става - казал на висок глас той и привлякъл погледите на две жени, тръгнали на пазар. - Няма да е Марлон. Светът ще ме познава с друго име. БРАНДО!

Така и станало.

***

Сестра му, Франсес, родена година и половина преди Марлон, живеела в задънена улица на Пачин Плейс в Гринич Вилидж. Начинаещата художничка изпаднала в дълбока депресия, след като разбрала от Военното министерство, че любимият й, военноморски пилот, е свален и загинал. Марлон се опитал да я развесели, ала тя останала неутешима.

След като си тръгнал от апартамента й, той си помислил: "Най-сетне съм свободен". Нямало ги редът и дисциплината във военното училище, баща му не бил наоколо, готов да го порицава и критикува за всичко. Можел да се превърне в истински бохем, и ако му се прииска, да будува цели нощи. Той си спомня, че веднъж, "когато за пръв път се натрясках", уж заспал в храстите на Уошингтън Скуеър, но се събудил на тротоара, където го прескачали чиновници, тръгнали на работа с куфарчета в ръка.

Нямал никакво желание да се превърне в един от онези с вечните тъмни костюми и дипломатически куфарчета. Опитал се да се хване на работа на няколко места. Започнал като сервитьор в ресторант за спагети на Блийкър Стрийт. След това се цанил да прави сандвичи при уличен продавач на Пето авеню и се хвалел, че правел по петдесет сандвича с риба тон за час. След това станал готвач на аламинути и пържел "сочни кюфтета" в някаква дупка близо до Таймс Скуеър, където отсядали туристи. После постъпил като пиколо в асансьор в универсалния магазин "Бест", преди да започне да продава лимонада в Сентръл Парк. Цели три дни карал камион из Ню Джърси, а след това катастрофирал.

Обикновено разполагал със свободно време и се мотаел на воля. Шляел се безцелно и в деня, когато открил кафене "Лайф" на Седмо авеню. Тук било пълно с любопитни досадници от Средния запад, стиснали пътеводители, домъкнали се във Вилидж "да позяпат педалите и курветините", които се виждали през изрисуваните прозорци на кафенето с изглед към улицата.

- Спомням си, че видях онези гламчовци на тротоара, зяпнали младите мъже и жени, насядали за да хапнат и пийнат - разказва по-късно Марлон. - Онези лепки сочеха клиентите, все едно че бяха животни в зоопарк. Стана ми интересно, затова влязох. Късно следобед, когато си тръгвах, вече знаех, че повечето хомосексуалисти само се преструваха, за да става шоу пред сбърканяците. - "Сбърканяк" била кодовата дума за нормалните. - Те нарочно се държаха женствено, за да прецакат напълно представите на нормалните. - Спомня си, как една компания мъже и жени "бързо ме осиновиха и се почувствах част от тях".

Никак не го интересувало какви са скритите сексуални предпочитания на клиентите.

- Никога в живота му не ме е вълнувал сексуалният живот на другите, интересувах се единствено от моя - признава Марлон. - Станах редовен клиент. Един от сервитьорите си падна по мен и ми сервираше храна, дори когато нямах достатъчно пари, за да платя.

Редовен клиент в кафене "Лайф" бил и Тенеси Уилямс, младият драматург, устремен към върха, който също преживявал доста скромно. Само че бъдещият писател на Юга и актьорът, на когото било "писано" да се превъплати в ролята на Станли Ковалски, се запознали по-късно, на плажа в Провинстаун.

Тъй като от къщи му изпращали пари, Марлон имал възможност да се запише в курса по актьорско майсторство в новата школа за социални проучвания на Дванайсета улица. От 1940 година в школата се били дипломирали комедийната актриса Биатрис Артър, певецът Хари Белафонте, носителката на Оскар Шели Уинтърс, актьорът Род Стайгър, а след тях и актрисите Морийн Стейпълтън и Илейн Стрич. Дори Тенеси Уилямс се бил включил в курса по писане, а преподавателят го предупредил, че пиесите му "са прекалено вулгарни, за да бъдат поставени на сцена".

Часовете по актьорско майсторство водел Ервин Пискатор, възпитаник на театралния режисьор Макс Рейнхарт, беглец от Третия райх, един от най-дейните творци на съвременната сцена. Бил известен с експерименталните си постановки, в които липсвал декор и с реалистичните изпълнения на актьорите. Заради левите си убеждения бил обвинен в симпатии към комунизма.

В Германия Пискатор бил създал известния театър "Епик", ала допуснал фаталната грешка да се ожени за Мария Лай, балерина еврейка от Виена. Когато Хитлер научил, наредил на СС незабавно да арестуват Пискатор. СС пипнали не когото трябва. Пискатор узнал, че е издадена заповед за задържането му, и преди грешката с ареста да бъде открита, двамата с Мария успели да избягат в Англия, а оттам се качили на кораб за Ню Йорк.

Марлон съвсем не приемал сериозно часовете на Пискатор и често се случвало да ги пропуска, за да отиде на йога, танци или фехтовка. Актьорът Уолтър Матау, един от дипломантите на школата, наричал курса "денонощна работилница за сексуални подвизи". Според него Марлон искал да стане актьор, "за да има кой да го чука оттук чак до Тимбукту".

Марлон се подигравал на предвзетия немски акцент на Пискатор и дори веднъж представил преподавателя като Хитлер, докато колегите от курса се заливали от смях. Марлон лесно имитирал ясно изразеното немско произношение на преподавателя си. Очите на режисьора били студени, кобалтово сини "като ледени куршуми", а буйната му непокорна коса сивеела като прясно боядисан боен кораб.

Марлон винаги присъствал в часовете, когато гостувала някоя известна личност. След лекцията, студентите имали възможност да задават въпроси. Сред гостите бил Пол Мъни, по-късно писателят Синкрел Луис и Пол Робисън, дори Бертолд Брехт. Преди да навърши двайсет, Марлон се бил запознал с културния елит на Америка. Поканените били до един с леви политически убеждения.

Един ден Пискатор запознал Марлон с Алерт Айнщайн и актьорът запомнил тази среща до края на живота си. Айнщайн лобирал пред американското правителство, за да помогне на Пискатор да получи гражданство.

За съжаление, Марлон не бил на лекции следващата седмица, когато Айнщайн се отбил, за да се види с Пискатор. Ученият довел за гост Чарлс Чаплин, който за Марлон бил най-великият актьор в киното. Марлон често съжалявал, че така и не успял да се запознае с Чаплин. Независимо от това, той имал шанса или може би малшанса Малкия скитник да бъде негов режисьор във филма от 1967 година, "Графинята от Хонконг ", в който си партнирал със София Лорен.

Марлон говорел често за срещата си с Айнщайн. Колкото и да е странно, той не си спомня нито дума от разговора им. По-късно заявява: "С Албърт ни свързва много". Когато бил притиснат да обясни какво точно, той отвърнал: "И двамата сме изчукали Мерилин Монро, но ми се струва, че той се е представил по-добре от мен".

***

Един ден Марлон оставил Франсес, съсредоточена над платно в ателието, и излязъл да се поразтъпче. На следващия ден заявил, че се мести при някоя си Силия Уеб. В мемоарите си по-късно твърди, макар това да няма нищо общо с истината, че загубил девствеността си след вечеря на свещи, пред камината в едностайния й апартамент. Нагла лъжа, също както когато казал на ваксаджията, че е роден в Рангун. Марлон изгубил девствеността си много отдавна в Небраска.

Силия била аранжорка на витрини в "Мейси", с много тънка талия и екзотични черти. Пристигнала в Ню Йорк от някаква южноамериканска страна, може би Колумбия. Десет години по-възрастната от Марлон тя живеела с малкия си син. Съпругът й се сражавал някъде из бойните полета в Европа и тя се чувствала самотна и имала нужда от мъж, по думите на Марлон.

Силия е първата в дългия списък красавици с маслинова кожа и гарвановочерни коси, които щели да минат през леглото на Марлон.

Целият квартал я познавал и нямало човек, който да не е виждал пъстрите й рокли с дълбоки деколтета, някои чак до пъпа - нечувана дързост в средата на четирийсетте. Пухкавите й устни били винаги подчертани с яркочервено червило, а обувките на висок ток с каишки през глезените компенсирали дребния й ръст. Марлон си спомня, че никога не носела бикини. Когато вечер се разхождали по улиците на Вилидж, веднага щом му се приискало, той дръпвал Силия в някоя неосветена алея, "за да я изчукам опряна на стената".

Хвалел се, че по онова време бил "с непрекъсната ерекция". По-късно признава пред близкия си приятел, актьора Карло Фиоре, че Силия била "сексуална извратенячка, на която й харесваше кучешката, за предпочитане, докато говореше по телефона".

Силия подхвърлила на Франсес, че брат й бил предложил да се оженят, но по онова време Марлон излизал с други жени - и мъже - и не би се установил при една жена, дори неповторимо сексапилна като Силия.

Понякога се отбивал на някой купон във Вилидж с друга, макар да знаел, че Силия е поканена на същото събиране, и се "оглежда жадна за мен и изтерзана от любов", спомня си по-късно той. В тези случаи не обръщал никакво внимание на любовницата си и се преструвал, че не я познава.

- Аз принадлежа на жените по цял свят - казвал Марлон на Карло Фиоре. - Защо и други да не опитат как е с мен?

След време Марлон щял да повика Силия да живее в Лоръл Каниън в Холивуд, но вече не като любовница, а като лична секретарка. Тя напразно щяла да се опитва да сложи някакъв ред в хаоса на делата му.

Марлон все още работел като пиколо в асансьора на "Бест", когато кафене "Лайф" затворило, за да може персоналът да излезе във ваканция, затова той си намерил друго кафене във Вилидж. Един ден влязъл в "Хекторс" на Четвърта улица и Седмо авеню.

На бара седели двама мъже, а между тях имало свободен стол. Тъй като нямало други места, Марлон се настанил помежду им, без да пита.

- Аз съм Норман Мейлър - представил се мъжът от дясната страна на Марлон и протегнал ръка.

- А аз съм Джеймс Болдуин - протегнал ръка седналият отдясно. - Казвай ми Джими.

- Расъл съм в Бруклин - продължил Мейлър. - Така че ако ти е неприятно, да излезем навън и да се разберем.

- Защо да ми е неприятно - отвърнал Марлон. - Аз съм от Небраска. Неприятно ли ти е?

- Не съм сигурен, че съществува място като Небраска - казал Мейлър. - Небраска е просто във въображението ти.

Докато похапвал супа за двайсет и пет цента, Марлон научил, че и Болдуин, и Мейлър са начинаещи романисти. Белият му допаднал, макар да имал вид на отявлен мъжкар, готов да скочи при най-незначителната обида.

Още повече харесал чернокожия отдясно, който му се сторил по-чувствителен. Макар грозен, Болдуин притежавал вътрешна красота. Още от първата среща Марлон усетил, че Мейлър е най-отявлено хетеросексуалният мъж, когото бил срещнал в Ню Йорк, докато на Болдуин му личало, че бил хомосексуалист, съвсем отскоро установил предпочитанията си.

В новосъздаденото приятелство между Марлон и Болдуин проблемът за расовата принадлежност, поне според Болдуин, никога не бил повдиган.

- Така и не стана въпрос - твърди писателят.

На по-късен етап, когато дава оценка за постиженията на Марлон, Болдуин признава:

- Не съм срещал друг бял като Марлон. Очевидно бе, че е невероятно талантлив - устремена напред творческа сила - нестандартен, независим, една красива хищна котка. Расата наистина не означаваше нищо за него. Презираше всички, които проявят дискриминация. Привличаше както жени, така и мъже и създаде у мен чувството, че когато ми казват, че съм грозен, преувеличават.

В онези дни, и най-вече нощи, Болдуин представил новото си откритие в Харлем. Писателят водел Брандо на много от местата, където бил отрасъл сред нищета и безнадеждност; показал му клоаките, където играел по цял ден, преди да хукне гладен към къщи. Освен това завел Марлон в църквата, приела го като евангелистки свещеник още на четиринайсет. Романът му от 1953 година "От планината възвестявай", отразява мъчителните юношески години.

Марлон проявявал искрена съпричастност към трудностите, преживени от писателя в ранните му години, но се интересувал много повече от джаза на Харлем и клубовете, в които го водел Болдуин. По времето, когато Марлон пристигнал в Ню Йорк, златният век на Харлем от 20-те и 30-те бил отминал. Войната била в разгара си и макар клубовете все още да работели, редовните бели посетители намалявали непрекъснато.

На едно парти (на което бил добре дошъл всеки, който се отбиел), организирано от наемател на апартамент, който се опитвал да събере пари, за да плати на хазяина си, Марлон бил омагьосан от изпълнението на пианиста. Онзи се съблякъл и напъхал трийсетсантиметрова запалена свещ в ануса си.

Не се знае кога точно връзката между Болдуин и Марлон станала сексуална. Вероятно се е случило през първата вечер, когато писателят завел новия си приятел в небезизвестната турска баня "Маунт Морис" на Мадисън авеню 1944, съвсем близо до 125-та улица. Откритата през 1893 година баня за чернокожи била най-старата в страната. Макар собствениците да били афроамериканци, те допускали и бели мъже, почти всичките хомосексуалисти, привлечени от легендите, които се носели за надарените негри.

Изглежда Болдуин бил първият чернокож сексуален партньор на Марлон. В автобиографията си Марлон признава, че е имал сексуални контакти с Флорета, медицинска сестра от Ямайка с "възбуждащо игриви очи", както казвали навремето.

Признава, че за него било изненада да открие, че няма разлика дали ще прелъсти бяла или чернокожа, с изключение на кафявата кожа, разбира се.

***

Новата преподавателка на Марлон в школата по актьорско майсторство, госпожа Стела Адлър, влязла със замах, след като всичките й студенти били заели местата си. Влетяла в залата с цигара в ръка също като Бет Дейвис, съчетала удивителното сценично присъствие на Барбара Стануик и ледената прелест на Маргарет Съливан. Впечатляващата Стела била загърната с дълга наметка от норки и облечена в червена рокля, с розови обувки на висок тънък ток. Приковала погледите на всички.

Марлон седял изумен, потънал в мълчание, неспособен да откъсне очи от харизматичната жена. Тя била в началото на четирийсетте, с вълниста руса коса, леденостудени сини очи и остър орлов нос, който по собствените й думи й придавал вид на еврейка. Тъкмо този вид й попречил да направи кариера в Холивуд.

Славата й на непостоянна избухлива жена се била разнесла още преди да влезе в класната стая.

Баща й Джейкъб Адлър, бил сред звездите на Американския еврейски театър и през 1906 година, едва четиригодишна, Стела стъпила на сцената с трупата на баща си. Брат й бил известният актьор Лутър Адлър, а съпругът й, продуцентът Харолд Клърман твърдял, че извитите устни на жена му били "най-чувствените от устните на всички жени, играли някога на сцената".

Стела била амбициозна, страстна и много изразителна преподавателка, пред класа била като живак, често избухлива и напълно непредсказуема. Веднъж, по време на лекция за Ибсен, се строполила на пода в пристъп на ярост, за да докаже думите си. Тя изнасяла "проповеди" за актьорската игра, които по нищо не отстъпвали на най-разпалените евангелистки предупреждения за опасностите, които биха подмамили вярващите към портите на ада. Студентите й оставали запленени от лекциите, които наподобявали повече на незабравими, виртуозни театрални изпълнения, отколкото на учебни часове.

Стела била възпитаничка на "Груп Тиътър" от епохата на депресията. Авангардната трупа била сформирана от Харолд Клърман, Шерил Крофорд и Лий Страсбърг, които по-късно създали "Актърс Студио". Възпитаници на "Груп Тиътър" били както драматурзите Уилям Сароян и Клифърд Одетс, така и актьорът Джон Гарфийлд, който по-късно щял да получи предложение за ролята на Станли в "Трамвай Желание".

Елия Казан, чиито режисьорски умения на по-късен етап щели да насочат кариерата на Марлон и да окажат решаващо значение, също бил сред кадрите на "Груп Тиътър". Бащата на метода за "вживяване в героя", разбира се, бил Константин Станиславски от московския художествен театър. Членовете на "Груп Тиътър" се придържали стриктно към думите на Станиславски: "Творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре."

"Методът" на "Груп Тиътър" променил актьорската игра в американския театър. Дотогава изпълненията били стилизирани, изкуствени - външен изблик вместо вътрешно отражение.

- Изговорът бе неестествен, емоциите оставаха скрити, докато не се появи Стела - признава Марлон. - С помощта на Стела и аз, както и останалите, се научихме да вникваме в най-дълбоките чувства, на които бе подвластен героят. Мотивацията избликваше от най-дълбоките кътчета на душата ни. След Стела актьорите не се примиряваха повече със старите тъпотии като например да отпуснеш чело и да въздъхнеш от болка в израз на отчаяние или някоя друга подобна простотия!

Същия ден, по средата на лекцията в школата, Стела забелязала Марлон. Останалите й студенти били безупречно облечени, младежите с костюми и вратовръзки. Той бил нахлупил любимата си червена филцова шапка и навлякъл мърлява тениска, някога бяла, както и протрити дънки, с два номера по-малки, които подчертавали гениталиите му, а брадата му не била бръсната поне от три дни.

- Господин хулиган - обърнала се към него тя. - Моля, изправете се. Имате ли си име?

- Марлон Брандо! - отвърнал той нахакано, сякаш я предизвиквал.

- Ако разбера някой да търси побойник за пиесата си, незабавно ще ви препоръчам.

Макар да се отнесла презрително към него заради неугледния му вид, тя бързо се превърнала в негова почитателка. Колегата му от школата Джийн Сакс веднъж признава:

- Стела бе омаяна от Брандо, а той - очарован от нея. Двамата искрено се възхищаваха един от друг.

След като чула Брандо за пръв път да чете реплики от пиеса, Стела почти веднага променила мнението си за него. Същата вечер споделила със съпруга си Харолд Клърман, че Марлон "ще стане най-добрият актьор на американската сцена, по-добър дори от Джон Гарфийлд". Марлон мрънкал под носа си, когато тя го накарала да чете, така че не е ясно как точно е успяла да забележи таланта му.

По-късно тя си припомня събитието.

- В деня, в който видях Марлон, знаех, че е примитивен гений. Той нямаше никакъв опит, бе просто един хулиган, дошъл от американските равнини, но притежаваше такъв неустоим магнетизъм, че самото му присъствие ме възбуждаше.

И това не е всичко, което тя казва за него.

- В онези дни Марлон имаше вид на див звяр, готов да ти скочи, за да те изчука и ти съзнаваше, че няма начин да му устоиш. Предрекох, че жените ще припадат, когато започне да излиза на сцената. Първа аз от колегите забелязах потенциала му на секс символ. Зигфелд се притесняваше за ефирните, нежни красавици. Аз обаче знаех, че обикновено зрелите жени купуват билети за театър. Освен това бях сигурна, че ще плащат луди пари, за да гледат Марлон.

По-късно Брандо доверява на Франсес:

- Намерих си нова майчица. Стела ще се погрижи за всичките ми нужди.

Много скоро, независимо, че съпругът на преподавателката се дразнел, Марлон започнал да се отбива всяка вечер в апартамента на семейство Адлър. Първия път Стела довела Марлон, уж за да го запознае с красивата си дъщеря тийнейджърка, Елън, ала интересът на Брандо бил почти изцяло насочен към майката, макар по-късно да излиза закратко и с Елън. Предполага се, че с нея също е имал връзка.

Един от създателите на "Актърс Студио", Робърт Луис, си спомня вечерта, когато се отбил у Стела, за да остави някакъв сценарий. Марлон и преподавателката били сами в апартамента.

- Той бе само по боксерки. Седеше в краката на Стела, не каза почти нищо, но не откъсна напрегнатия си поглед от нея. Тя пушеше цигара, изтегната по нощница на канапето. Предположих, че са правили секс. Нямах представа къде са дъщеря й и съпругът й.

Когато видяла Луис, Стела го погледнала предпазливо.

- Двамата с Марлон упражняваме роля - обяснила тя. - Тази вечер аз ще бъда изкусително парче сирене, а той - прегладнял плъх.

Тереза Хелбърн, продуцент в Театралната гилдия, била ключова фигура в театралната кариера на Катрин Хепбърн. Тереза била и приятелка на Стела, когато преподавателката я запознала с младото си протеже. По онова време продуцентката поставяла на сцена хитовия мюзикъл "Оклахома!". Тя му дала два билета за представлението, а той по-късно заявил: "Това е първият мюзикъл на Бродуей, който гледах, и със сигурност последният!"

Години наред Тереза забавлявала приятели и гости, като им разказвала как Марлон прелъстил Стела. Според твърденията на Тереза, самата Стела й разкрила подробностите около завоеванието на Брандо.

Изглежда Харолд Клърман и дъщеря му Елън били излезли от апартамента, без да заключат. Когато Марлон почукал на вратата при поредното си вечерно посещение, никой не му отворил. Натиснал бравата и се оказало отворено. Без да чука втори път, той влязъл.

От спалнята на Стела се процеждала светлина. Той тръгнал натам, отворил и заварил Стела в леглото, само по ефирни бикини, без сутиен.

Според Тереза "Стела бе жена с достатъчно опит, за да се прави на свенлива, да крие гърдите си и да наддава писъци." Просто казала на Брандо: "Знаех, че ще се случи."

Марлон бавно започнал да сваля тениската и дънките от младото си мускулесто тяло. Твърди се, че казал:

- Няма нищо лошо двама актьори да се съберат. Това е част от обучението ми. Докато сме живи, голотата на сцената ще бъде заклеймявана и ти много добре знаеш, че е така.

Стела не казала нищо, но било очевидно, че е запленена от голотата му, затова той продължил.

- В бъдеще актьорите не само че ще се появяват голи на сцената, ами ще показват как се любят. Докато съм жив, ще прелъстявам жени пред камерата, стига един ден да се съглася да снимам филм. Трябва да се науча как да правя любов на сцената, което е съвсем различно от истинското любене. Ти си ми преподавателка. Длъжна си да ми покажеш как да го направя.

По-късно Стела признава пред Тереза, че думите на Марлон, изречени в момента на прелъстяването, били най-оригиналните, които някога била чувала.

- Струва ми се, че ще постигнеш това, което искаш - заявила Стела на Марлон, - и че от мен нищо не зависи.

- Не е вярно - възпротивил се Марлон. - Това е сцената, в която преподавателката посяга към онова, което желае. Аз не идвам при теб. Ти идваш при мен. Не си ли прочела проклетия сценарий?

- Какъв сценарий? - учудила се тя. - Няма никакъв сценарий.

- Както разбирам, преподавателката не е готова за лекцията - пошегувал се той.

- Престани! - креснала тя. - Напълно ме обърка. Не забравяй за Харолд. Ами дъщеря ми! Не искам подобно нещо да се случи!

- Кажи ми, защо тогава направи цели пет крачки към мен?

- Не съм мръднала и ти много добре го знаеш - отвърнала тя.

- Стига простотии! - заповядал той грубо. - Не разполагаме с цял ден. Харолд и Елън може да се върнат неочаквано.

Тя пристъпила напред и се изправила пред него, в първия момент обзета от смущение, ала след това оставила бельото да падне на пода.

Той заговорил с дрезгав сексапилен глас:

- Ако се престориш, че те изнасилвам, няма да се чувстваш толкова виновна.

***

Като възпитаник на Стела Адлър, Марлон скоро влязъл в конфликт с Лий Страсбърг, нейния "смъртен враг". Първоначално Страсбърг и Стела работели в хармония в "Груп Тиътър".

И двамата следвали ранните техники за актьорска игра на Станиславски, според които актьорът трябвало да "действа по памет". Например, ако героят е измъчен, той трябвало да си спомни трагедия, която е преживял, за да представи ролята на сцената.

През 1934 година Стела заминава за Париж заедно с Харолд Клърман, за да се срещне с великия Станиславски и да стане негова ученичка в продължение на пет седмици. С огромно учудване открила, че ранните му теории вече се били променили. В новия си подход Станиславски изисквал актьорите да си представят същността на героя вместо да си спомнят своите преживявания.

Когато Стела се върнала в Ню Йорк с новата теория, Страсбърг категорично отхвърлил "този ревизионизъм" и продължил да се придържа към ранната теория на наставника си. Студентите в школата били раздвоени между двата враждуващи лагера, единия ръководен от Стела, другия - от Страсбърг.

- Истината е във въображението ви - настоявала Стела пред бъдещите актьори, включително и пред Марлон. За да нервира Страсбърг, тя подметнала: - А пък останалото е чисто и просто боклук работа!

Едва ли някога ще разберем подробностите, тъй като се разказват какви ли не истории. Истината е, че един следобед враждата между Стела и Страсбърг пламнала в коридора на школата, когато се натъкнали един на друг. Тя по принцип била избухлива и го нападнала с думи. В един момент, след негова обидна забележка, му ударила шамар.

Вместо да преглътне като джентълмен, Страсбърг се вбесил и я ритнал по прасеца, а тя паднала.

В същия момент Марлон се появил в коридора и се спуснал да спасява Стела. Ударил Страсбърг и му разкървавил носа. Когато четирийсет и две годишният преподавател паднал на земята, Марлон продължил да го рита в слабините, докато останалите студенти не го изтеглили настрани. Един от актьорите твърди, че Брандо заплашил да убие Страсбърг, ако посмее да пипне Стела отново.

Сблъсъкът този следобед разпалил омраза между Марлон и преподавателя, която така и не утихнала.

Марлон заклеймил шефа на "Актърс Студио" като "амбициозен егоист, който използва студентите". След това нарекъл Страсбърг "бездарен тип, който няма капка вкус".

***

През август 1943 година Марлон се отдръпнал от всички жени и от необичайния си чернокож приятел, сякаш внимателно ги оставял в резерв за по-късно. Пристигането в Ню Йорк на тийнейджъра Стив Гилмор фокусирало цялото внимание и вярност на Марлон. Връзката между младежите била специална, въпреки че Стив бил три години по-млад от Брандо и все още учел в гимназията.

Любовта между двамата тийнейджъри започнала през 1942 година, когато Марлон старши изпратил сина си в своята алма матер, военната академия "Шатък" край спокойното селскостопански градче Фарибоу в Минесота, където по думите на бащата "зимите са студени като циците на дърта вещица".

Младият Марлон ненавиждал ограниченията на военната школа и се шляел между покритите с бръшлян каменни сгради, "самотен и изоставен". Патриотичният трепет, завладял цяла Америка след японското нападение над Пърл Харбър през декември 1942 година, никак не го интересувал. Дори петнайсетгодишните кадети нямали търпение "да се бият със смрадливите японци".

Марлон притежавал забележителни атлетични заложби, макар да бил крайно недисциплиниран. Бил великолепен бегач на дълги разстояния, неуморен плувец и най-добрият футболист в академията.

Освен това бил незаменим за Ударния отряд, в който тактическата подготовка изисквала строга дисциплина. Същата година отрядът спечелил национално състезание по тактическа подготовка и войниците били поканени във Вашингтон, за да представят уменията си пред президента Франклин Д. Рузвелт. За да привлече вниманието към себе си, преди представянето Марлон се отбил в един магазин и си купил къна като на холивудската актриса Лусил Бел. С ужасна оранжева коса в "гротескно морковен цвят" той се изправил пред Рузвелт.

Марлон, или "Бъд", както го наричали колегите му, решил да стане актьор като майка си. За да постигне тази цел, започнал да чете всички пиеси на Уилям Шекспир. Освен това се включил в трупата "Актьорите на Шатък".

Шефът на английската катедра Ърл Уагнър (известен като "Дюк") отговарял за театралните изяви на групата. Заклетият ерген, известен във военния лагер като "острието с обратна резба", живеел в Уипъл Хол в едностаен апартамент, пълен с антики и книги на класиците в кожени подвързии, ориенталски килими и чудесни кожени столове. Разхождал се из лагера, наметнат с дълга черна пелерина, подплатена с хастар в крещящо яркочервено и искрящо зелено. Често бръмчал с лъснатия до блясък черен "Пакард" и петдесеткилограмовия английски булдог - "най-грозното създание на света". Кучето се казвало Лорд Байрон и било кръстено на великия поет.

Красивият атлетичен Марлон и преподавателят естет с упадъчни идеи бързо си допаднали. Когато Марлон успявал да се измъкне от спортни занимания, учебни часове или мероприятия в стола, те често се заключвали в апартамента на Уагнър.

- Не казвам, че Марлон пробваше способностите на преподавателя ни в леглото, но поне според мен беше очевидно, че за да имаш добри оценки и да получиш главните роли в пиесите, трябва да си близък с шефа - твърди негов съученик.

- Според мен, Марлон бе осъзнал още като тийнейджър, че много от мъжете в театъра - драматурзи, актьори и преподаватели по актьорско майсторство - са хомосексуалисти, които изпитват влечение към него. В онези дни той бе забележително красив и тялото му бе съвършено. Докато бяхме под душовете, не можех да откъсна поглед от него. А той обичаше да показва тялото си.

Дюк бил така очарован от новия си ученик, че дори писал на Марлон старши, за да го уведоми, че ако синът му се насочи към театъра, със сигурност ще успее. Старият избухнал:

- Жена ми беше актриса в скапания театър и от тази работа, доколкото виждам, полза няма. Няма да позволя на това даскалче да превърне сина ми в педал, след като съм хвърлил 1500 долара за учебна такса, за да направят от него истински мъж. Няма да позволя да виси пред огледалото и да се плеска с грим като жена. Не мога да допусна всяка вечер да върти задник пред публиката.

Въпреки че заплашил да изтегли Марлон от часовете по актьорско майсторство, баща му така и не изпълнил заканата си.

За разлика от съпруга си, Доуди Брандо била във възторг от първоначалните успехи на сина си и все повтаряла пред сестрите му, че той е открил призванието си.

- Роден е за сцената. Знам, че ще успее там, където аз се провалих.

***

Eдин ден след края на часовете Марлон влязъл в кафене "Бузалис Олимпия", за да си купи сандвич и чаша кафе. Час по-късно си тръгнал, хванал за ръка Стив Гилмор.

Четиринайсетгодишният по онова време Стив бил поразително красив. Имал руса коса и пронизващи сини очи, очертани от дълги кадифено меки мигли. Момчето било високо метър петдесет и три и тежало по-малко от шейсет и пет килограма. Чертите му били почти съвършени, особено приканващите очи, червените устни и прасковено сметановата кожа.

След като всички се оттегляли в спалните помещения, Марлон връзвал два чаршафа като въже и се спускал от втория етаж. Понякога се връщал чак за събуждането в 5:45.

Останалите кадети си мислели, че се измъква, за да "чука мацки", повечето девствени провинциалистки, наети от управата за поддръжката.

Всъщност Марлон ходел при Стив, в дома на родителите му, разположен извън територията на академията. Очевидно Стив и Марлон били измислили начин как кадетът да се вмъква и да си отива, без да го усетят родителите на момчето.

Един съученик нарекъл Стив и Марлон "красавецът и побойникът". В това имало известна истина. На Стив цял живот му били повтаряли: "Толкова си красив, трябвало е да се родиш момиче". Момчето определено не било мъжествено, жестовете му били типично женски.

Стив настоявал Марлон да му бъде верен, но това така и не се получило. Марлон се прославил в академията със завоеванията си. Той дори заявил, че през настоящата година прелъстил двайсет и осем момичета, като се започне от по-възрастните сервитьорки из кафенетата в града и се стигне до младите фермерски щерки, много от които били наети в "Шатък" като помощен персонал.

Известно време Марлон успял да поддържа две тайни връзки - едната със Стив, другата с Дюк. За съучениците му било очевидно, че Дюк започва да проявява все по-голяма ревност към Марлон. Преподавателят непрекъснато говорел за Брандо като за "моето протеже, моята гордост".

Ала един ден Дюк хванал Марлон да се натиска със Стив на едно от тайните им местенца. Двамата се били скрили в каменната campanile* с дървен под, издигната над склада на кръжока по драма, където се пазели декорите.

* Campanile (ит.) - камбанария. - Б. пр.

След този случай разбирателството между Марлон и Дюк се сринало. За отмъщение Марлон предизвикателно започнал да пропуска репетиции, а когато все пак се появявал, бъркал репликите. Правел се на клоун на сцената, дори пренаписал някои от творбите на Шекспир, за да звучат по-съвременно. Веднъж, по време на една от претенциозните лекции на Дюк, Марлон пръднал шумно и много миризливо.

На репетициите Марлон оспорвал интерпретацията на Дюк за дадена роля, докато преди винаги стриктно следвал указанията на преподавателя си. Един ден, пред всички млади актьори, Марлон нарекъл Дюк "задник на броненосец", любимата обида на Брандо по онова време. Тъй като Марлон можел да се разприказва за Дюк и да съсипе кариерата му, учителят преглътнал обидата.

Младежът не само че нарекъл Дюк "скапаняк", а заявил на бившия си наставник: "Повече не мога да търпя лайняните ти инструкции; аз не интерпретирам героите като теб. Не мога да ги представям по твоя начин. Струваш ми се прекалено изкуствен. Аз искам да стигна до същността на героя."

Това била последната капка за Дюк. Той не можел повече да търпи поведението на Марлон по време на часовете си и го помолил да се откаже от курса по актьорско майсторство.

Успехът на Марлон започнал да пада главоломно и младежът бил застрашен от изключване.

Вместо да заляга над учебниците, Марлон се чудел какви лудории и номера да измисли, а оплакванията и черните точки в досието му се трупали непрекъснато.

Една сутрин Марлон се качил на кулата над сградата на администрацията и прерязал въжетата на камбаната. Тя полетяла надолу към тротоара и за малко не убила един от кадетите. При друг от безславните си подвизи той изсипал нощното гърне през прозореца на стаята си и съдържанието се изляло върху главите на трима кадети, облечени в безупречни колосани униформи.

Сякаш полагал специални усилия, за да бъде изключен, когато убедил осем от другите кадети, до един първокурсници, да се появят в стола със зелени коси.

По-късно същата вечер, поне така се говори, Марлон поканил зеленокосата бригада в стаята си, където по-късно човек от управата ги спипал в разгара на мъжка оргия.

Марлон бил изключен; за причина посочили ниския му успех и непрекъснатите нарушения на реда. Президентът на "Шатък" искал да прикрие оргията от страх, че ако се разчуе, кандидатите за академията ще намалеят.

След като бил изключен, Марлон се отправил към гарата, но не преди отново да преспи със Стив от страх, че ще се за последен път.

Затова Марлон бил във възторг, когато Стив пристигнал в Ню Йорк. Доста заможният му баща бил изпратен в Нюарк, за да открие нов клон на фирмата, в която работел.

Марлон разполагал със седмици, които да прекара със Стив, тъй като очевидно родителите на момчето имали доверие на по-възрастния мъж. Точните подробности не са известни. Тъй като двамата не се разделяли по цял ден, Марлон скоро се отегчил сексуално, макар че на връзката им предстоели още десетилетия преди окончателната раздяла.

Предполага се, че Стив настоявал Брандо да избяга с него някъде на Запад. Стив бил първият, който подхвърлил, че Марлон го очаква звездно бъдеще в киното. Но красивото момче получило категоричен отказ на предложението си. Приятелят му, поне така се твърди, му съобщил сам неприятната новина:

- Не мога да остана верен на никого.

Години по-късно, когато Стив се съгласил да даде интервю за връзката си с Марлон, той все още нямал сили да обсъжда "стъпканите надежди и мечти". Стив дори имал намерение да извърши самоубийство.

- Така и не спрях да обичам Марлон - признава той.