Неизвестните мемоари на Жаклин Кенеди Онасис

Рут Франсиско

Предговор на редактора

Не мога да твърдя, че бях близка приятелка на Жаклин Кенеди Онасис или, че я познавах добре. Срещнахме се през 1978 като редакторки в "Дабълдей"*, и двете бяхме нови в издателството. Много се заинтересува, че работя върху мемоарите на Адлай Стивънсън, голяма политическа фигура, когото тя познаваше като приятел и уважаваше като държавник и интелект. Обядвахме заедно много пъти. Не сме си доверявали тайни, но ми се иска да мисля, че й харесваха оживените ни разговори, колкото и на мен. Поради лични причини - сложен развод и дете с увреждания - напуснах "Дабълдей" и се преместих в северната част на щата Ню Йорк, за да списвам местен вестник. Загубихме връзка.

* "Дабълдей" - известна нюйоркска издателска къща, основана през 1897 от Франк Нелсън Дабълдей. - Б. пр.

Изненадах се, когато ми се обади в началото на 1994. Канеше ме да отида в Манхатън. Не ми съобщи защо иска да ме види, но бях чела във вестниците за падането й от кон и последвалите здравословни проблеми. Исках да й помогна с каквото можех.

Срещнахме се по обяд в кафенето на музея "Метрополитън". Беше ужасно слаба и явно много болна. Носеше перука и обичайните огромни слънчеви очила. Бе весела и любезна и като че единствено се интересуваше от семейството ми и плановете за живота ми. Към края на обеда Джаки ми подаде един пакет, увит в кафява хартия, наподобяващ по размер ръкопис.

- Прави с него каквото искаш - заяви тя, после стана и си тръгна.

Бях развълнувана и меко казано любопитна. Веднага щом се настаних във влака на път за вкъщи, разкъсах опаковката на пакета. Вътре имаше дузина дневници. Измъкнах един и го разгърнах. Всяка страница бе изписана от двете страни с припрения и елегантен почерк на Джаки.

Бързо увих дневниците, доколкото можах, и ги пъхнах под седалката си. Реших да изчакам да стигна до по-подходящо място, където необезпокоявана да мога да им посветя цялото си внимание.

Същата вечер - след като умишлено проточих вечерята - си налях чаша шери, настаних се на протритото си кадифено канапе и отворих първия дневник. Четох през цялата нощ и следващия ден. После поставих дневниците в кутия и ги заключих на тавана си.

Бих желала да спомена, че ги скрих от уважение към личния живот на Джаки. Нямаше нищо благородно в постъпката ми. Бе проява на нерешителност, предполагам недостатък в характера ми. Разкъсваха ме противоречиви чувства. Да ги унищожа ли? Голяма част от съдържанието бе прекалено откровена, твърде лична. Или да ги изпратя в библиотеката "Джон Ф. Кенеди"? Или на дъщеря й Карълайн? Но ако Джаки бе желала някой от тях да получи дневниците й, щеше направо да им ги предостави.

Предположих, че е избрала мен, понеже й бе известна страстта ми към мемоарите, които продължавах да редактирам на свободна практика. Мемоарите може да не са съвсем откровени или точни, но винаги са целели да определят неуловимото - да разкрият душата на човека.

Изминаха десет години. Скандали и трагедии не спряха да раздират семейство Кенеди. Майкъл Кенеди се прости с живота си при злополука на ски през 1997. Джон Ф. Кенеди младши и съпругата му Каролин загинаха при самолетна катастрофа през 1999. А на седми юни 2002 Майкъл Скакел* бе признат за виновен в убийство.

* Майкъл Скакел е племенник на Етъл - съпругата на Робърт (Боби) Кенеди. Признат за виновен и осъден на 20 години затвор за убийството на 15-годишно момиче, което извършил през 1975 година със стик за голф. - Б. ред.

Дневниците събираха прах на тавана ми.

После, през есента на 2004, годината, белязала десетата годишнина от смъртта на Джаки, извадих дневниците й и ги препрочетох. Почувствах - след всички книги, писани за нея, една пиеса, мюзикъл, изложба на дрехите й - че този път Джаки ще проговори сама. Обадих се на колежка в "Сейнт Мартинс Прес", към която изпитвах доверие и уважение и която също познаваше Джаки като редактор. Тя се съгласи, че мемоарите трябва да видят бял свят.

Джаки бе известна като изключително затворен човек, който рядко говори за себе си или дава външен израз на чувствата си. Сдържаността й бе част от обаянието й, превърнало се във фикс-идея за нацията ни и за целия свят. Все пак, винаги съм усещала, че Джаки желае да ни се разкрие. С ироничното си чувство за хумор, навярно се е наслаждавала на мисълта да развенчае собствения си образ.

Джули Генън, април 2005

Моята история

Изоставям гълчавата на шумната, огласяна от клаксони улица и влизам в "Сакс" на Пето авеню, същия универсален магазин, където баща ми - Черният Джак*, ми бе открил сметка, когато бях на десет, и където ме облъхна най-нежният, изкуствен ветрец.

* Черният Джак - прозвище на Джак Бувие. - Б. пр.

Това е жената, в която е вперил поглед светът.

Облечена в измамно проста рокля без ръкави, свалям маскировъчните си слънчеви очила и се понасям по проходите между блестящите стъклени рафтове. Спирам да се полюбувам на оформените като кристали шишенца с парфюми и след дълго търсене откривам любимия ми - "Жики" на Герлен. Виновно си пръсвам от шишенцето за изпробване, сякаш съм някоя секретарка през обедната почивка, която няма нито намерение, нито средства да го купи. Из въздуха се понася аромат на лавандула - лавандула от Прованс, стоплена от слънцето по пладне.

Продължавам пътя си, преди да ме залеят спомените.

Минавам покрай порцеланови изделия и меки кожени дамски чанти в кехлибарено кафяво и червено - цветовете на екзотични дървета. Възхищавам се на спускащите се на вълни копринени шалове - детелини и кралски лилии, китки и иглики, лъвове, дракони и еднорози в синьо, златно и червено - всичките грижливо изложени на показ, без да цари безредие. Очите ми изпиват красотата им. С всяка стъпка в пещерата на съкровищата изпадам в забрава, ставам по-лека, по-недоловима, анонимна.

Красотата ме призовава към настоящето - наркотик, подобно примамливите милувки на Цирцея*, прогонвайки неприятните мисли и отминалите унижения. Много преди да позная тъгата, скръбта и унинието, намирах утеха в красивите предмети. Дълго след като се сдобих с всичко, което можех да си представя, без да имам нужда или да желая още нещо, открих насладата в разкоша.

* Цирцея - персонаж от "Одисея" от Омир - магьосница, която подмамва заблудилите се моряци на острова си. - Б. пр.

С нежност си припомних как мама разопаковаше кутии, увити във флорентински хартии с индийски десени, завързани със златни панделки, и изваждаше втора кутия от блещукащ гланциран картон, който обелваше, сякаш бе черупка на пластмасово яйце, и разкриваше грижливо увита тънка хартия, прекалено красива, за да бъде изхвърлена, поставена напълно ненужно, но за да забави и по този начин да подсили насладата. После - с израз на почти религиозно благоговение на лицето - изваждаше нещо от кашмир, кристал или злато.

И мама имаше свои си разочарования и се нуждаеше от красота, за да облекчи несгодите си.

Помня как пазарувахме със сестра ми Лий, вървяхме една до друга като впряг коне, развълнувани от впечатлението, което правим, възбудени от вида на толкова прелест, стимулирани от радостта, че сме живи. Колко ни беше приятно. Обичахме се някога. Сърцето ми се свива от угризения, които не мога да определя.

Докато се шляя между щандовете, продавачките мило ми се усмихват, очите им проблясват, щом ме познаят, при все че не обелват и дума, внимават да не ме подплашат. Кимвам им, за да покажа, че ценя дискретността им, но продължавам напред в търсене да купя нещо, което да раздвижи душата ми.

Поспирам пред витрина с бижута за мъже - щипки за вратовръзки, копчета за ръкавели и вериги. Като опитен купувач, за частица от секундата осъзнавам, че тук няма нищо интересно, макар че очите ми се плъзгат по щипките за банкноти. Заставам неподвижна и си спомням как купих на Джак същата от "Тифани" - първата ми по-голяма покупка за мъж, разтреперана от вълнение, докато светът около мен се въртеше все по-бързо, подарих му я на сватбения ми ден, исках да я хареса, защото бе малка, но идеална, както и да го подразня, както имах обичай, защото отказваше да носи пари в себе си.

Единственият мъж, за когото съм плащала в ресторантите.

Ледена бучка се загнездва в гърдите ми - паниката ми нараства, притискайки сърцето ми. Не мога да си поема дъх. Моля се да мине ден, без да мисля за него! Налага се да продължа - трябва да оставя всичко зад гърба си. Отърсвам се от образа, както съм се научила. Виж, отвори очи! Какво виждаш сега? Какво помирисваш? - налагам си да мисля за друго. Но дисциплината ми изневерява, мислите ми се плъзгат обратно към опасната територия, идва ми на ум как тия куфари напомнят ковчези или как накитите ни надживяват.

Нима няма изход? Навярно, решавам, е време за ново пътуване - въпреки че още не съм разопаковала багажа си от последното ми ходене до Буенос Айрес - вероятно към място, където никога не съм била, което е трудно изпълнимо, защото съм била почти навсякъде, където има приличен хотел.

Някъде - където и да е - стига никой да не ме познава.

Докато се чудя къде да бъде това място - някой самотен остров в Индонезия или Антарктида - ме обзема вдъхновение. Решавам, че наистина нещо ми е нужно, калъфка за чудовищните ми слънчеви очила, защото все още ми предстои да намеря достатъчно голяма и понеже рано сутрин след безсънните нощи започнах да мисля, че единственият начин да преодолея страховете си е да сваля очилата и да погледна света със собствените си очи.

Тръгвам бързо към витрина с черни очила от Париж, Милано и Лондон - стъклата варират от кехлибарено до тюркоазено, рамките са от черупка на костенурка и титан, немирно се натрапват пред очите ми, широко разтворили крила. Продавачката измъква чекмедже с калъфки за очила, пръстите й с маникюр потрепват, докато с прищракване отварят една от черна крокодилска кожа. В объркването си как да се обърне към мен - Бувие? Кенеди? Онасис? - продавачката потръпва от неудобство, думите й едва достигат до слуха ми.

- Тези току що пристигнаха от Милано - много са шик, много класически - говори тя, внезапно обзета от смущение, сякаш й е притеснително да обяснява на известен клиент кое е шик или от класа.

Ненадейно забелязвам мигновено, незабележимо движение с ъгълчето на окото си. Щрак, щрак, щрак! Експлодират светкавици, отразявани в огледалата, които ме заслепяват, пречат на очите ми да виждат. О, Боже, не!

За миг съм отново сред колоната автомобилИ и далаското слънце се отразява в предните стъкла на прозорците като късчета строшено стъкло, оглушителните пушечни гърмежи отекват между сградите. Джак, Джак, Джак!

Обръщам се и го виждам, циклоп, приклекнал до ескалатора, с мокри от слюнка устни, обективът му, насочен към мен, с немигащо черното, кръгло око със сребристи клепачи. Изстрелва поток светлина.

Изпадам в паника. Изведете ме оттук!

Надявам слънчевите очила и се втурвам към вратата. Изведнъж като че всички ме разпознават, сочат към мен, досущ като ловци, погнали лисица.

- Това е Джаки!

- Гледайте! Гледайте!

- Ето я! Джаки О.

Гумените подметки на обувките му изскърцват по мраморния под, обективи и резервни филми тракат в джобовете му. Извива се около въртящата се врата, изхвръква насред хаоса на Пето авеню и хуква по улицата. Чувам го зад себе си, как пухти и вика името ми:

- Джаки! Чакайте!

Бягам, сякаш от това зависи животът ми.

Бягайки от миналото, изплъзвайки се от настоящето, в страх от бъдещето, никога на успявам да бягам достатъчно бързо.

Той винаги е там, преследващ ме като виновна съвест, ограбвайки ми правото да бъда смъртна - той или друг циклоп, подобен нему. Крещи името ми с разкрачени крака и издаден напред таз, докато закрепя обектива си.

- Джаки! Насам! Погледнете ме!

Стреснато хвърлям поглед към него, после хуквам презглава, от светкавицата му черни петна пулсират пред очите ми.

Тази жена светът вижда първите страници на половин дузина популярни издания, как бяга през Сентрал Парк, сякаш Снежният човек, попаднал насред ливада, преди да се шмугне в горите тилилейски.

Тази жена светът съди, сякаш е неин собственик.

Зная какво говорят за мен. За някои съм идеалната майка, нежна и достойна жена, храбра вдовица. За други съм ненаситна и алчна - завладяна единствено от материалното. Трети твърдят, че съм пресметлива и студена и гледам с насмешка на самоанализа. Четвърти ме заклеймяват, че не се предавам на зрелостта си, не защитавам никоя кауза, не се скитам из калните улици на някоя страна от третия свят, не давам на гладуващите деца парите си, обичта си, себе си.

Зад жената на фотографиите има друга - момиче, съпруга и майка. Като вас и аз съм жена на страстите и дълбоките чувства, с желания и мечти. Аз съм жена, която се разхожда сама край морето, язди коня си, която си тананика, докато гали кучето си по коремчето. Която се взира в очите на онези, които обича, сякаш гледа Бог в лицето.

Така дълго крих моята радост, болката си, спомените си, исках да остана сама.

- Искам да изживея живота си, не да пиша за него!

Но се приближавах до времето, когато един последен циклоп ще направи сетната си снимка - как спускат ковчега ми в земята - и осъзнах, че усамотението е илюзия. След като умрем, живеем само в спомените и във въображението на онези, които мислят за нас.

Навярно никога не съм се познавала. Трябва да погледна и да видя коя бях, коя съм.

Жената, която наднича иззад фотографията.