Към Bard.bg
Аферата "Ван Гог" (Джефри Арчър)

Аферата "Ван Гог"

Джефри Арчър
Откъс

ДЖЕФРИ АРЧЪР

АФЕРАТА "ВАН ГОГ"

 

На Тара

10 септември

1

Виктория Уентуърт седеше сама на масата, около която Уелингтън бе вечерял със своите седемнайсет офицери в нощта преди битката при Ватерло.

В онази нощ от дясната страна на Железния херцог седял сър Хари Уентуърт, генералът, отбранявал на следващия ден левия му фланг, докато победеният Наполеон напускал бойното поле, за да се оттегли в изгнание. За благодарност генералът бил удостоен с титлата Граф на Уентуърт, носена с гордост от семейството от 1815 година.

Всички тези мисли се гонеха в главата на Виктория, докато препрочиташе доклада на доктор Петреску. Когато затвори и последната страница, тя въздъхна с облекчение. Вече имаше решение на всичките й проблеми и то бе дошло буквално в последния момент.

Вратата на трапезарията се отвори безшумно и Андрюс, издигнал се от втори лакей до иконом и сервирал на три поколения Уентуърт, вдигна сръчно чинията от десерта на милейди.

- Благодаря - промълви Виктория. Изчака го да стигне вратата и едва тогава добави: - Готови ли сме за отнасянето на картината? - Не можа да се преодолее и да произнесе името на художника.

- Да, милейди - отговори Андрюс и се извърна с лице към господарката на дома. - Ще бъде изнесена, преди да слезете след закуска.

- А подготвихте ли всичко за посещението на доктор Петреску?

- Разбира се, милейди - потвърди отново Андрюс. - Очаква се доктор Петреску да пристигне в сряда около обяд. Вече предупредих готвачката да поднесе обяда в зимната градина.

- Благодаря ти, Андрюс.

Икономът се поклони леко и затвори тихо тежката дъбова врата след себе си.

До появата на доктор Петреску едно от най-ценните семейни съкровища щеше да пътува за Америка и въпреки че шедьовърът вече никога повече нямаше да бъде видян в Уентуърт Хол, за този факт щяха да знаят само хора от най-тесния семеен кръг.

Виктория сгъна салфетката и се изправи. Взе доклада на доктор Петреску и мина от трапезарията в облицованото с мрамор преддверие. Спря в подножието на витата стълба, за да се наслади още веднъж на портрета в цял ръст на Катрин, лейди Уентуърт, дело на великия Гейнсбъро. Жената бе изобразена във великолепен тоалет от зелена тафта и комплект от диамантена огърлица и обеци. Виктория докосна ушите си и се усмихна при мисълта, че в днешно време хората биха се изумили от дръзката й екстравагантност да ги носи.

Насочи решителен поглед напред и пое бавно нагоре по мраморните стъпала към спалнята си на първия етаж. Нямаше сили да срещне погледите на окачените по стената портрети на своите прадеди, запечатани за поколенията от известни художници като Ромни, Лорънс, Рейнолдс, Лили и Нелър, защото съзнаваше, че малко или много ги е предала. Пристъпваше с ясното съзнание, че преди да си легне тази вечер, ще напише дълго отлаганото писмо до сестра си, за да я уведоми за взетото решение.

Арабела беше винаги толкова разумна и мъдра. Да беше се родила само с няколко минути по-рано, тя щеше да наследи имението и без съмнение щеше да го управлява много по-добре. Най-лошото бе, че когато научеше вестта, Арабела нямаше да се оплаче, нямаше да я укори, просто щеше да продължи да поддържа типичните за семейството достойнство и висок дух.

Виктория затвори врата на спалнята, прекоси стаята и остави доклада на доктор Петреску на писалището си. Освободи косата си от стегнатия кок и я остави да се спусне свободно по раменете, преди да свали дрехите си и да облече копринената нощница, оставена от прислужничката на ръба на леглото. Накрая обу меките пантофи. Не можеше да отлага повече и седна пред елегантното писалище. Взе писалката и въздъхна.

10 септември 2001

Скъпа моя Арабела,

От много време отлагам написването на това писмо, тъй като ти си най-малко човек, който заслужава да научи такава тъжна новина.

Когато наследих имението след смъртта на скъпия папа, не след дълго си дадох ясна сметка колко сериозни дългове е натрупал. Боя се, че не само липсата на делови опит от моя страна, но и ангажиментите, и разходите около погребението, допълнително утежниха финансовите проблеми.

Смятах, че вземането на нови заеми ще помогне, но това още повече влоши нещата. Дори започнах да се страхувам, че заради моята наивност ще се наложи да продам семейното имение. С удоволствие ти съобщавам, че все пак решение се намери.

В сряда имам среща с...

На Виктория й се стори, че някой тихо отваря и затваря вратата на спалнята й. Изненада се, че човек от прислугата си позволява да влезе в стаята, без да почука.

Докато се обърне, за да види кой е, жената вече беше до нея.

Виктория погледна изумено непознатата, която никога до този момент не беше виждала - млада, тънка и по-ниска от нея. Усмихваше се, факт, който придаде на лицето й известна уязвимост. Виктория се усмихна в отговор и едва тогава забеляза, че жената стиска кухненски нож.

- Коя сте... - започна Виктория, но в същия миг една ръка се стрелна към косата й и дръпна рязко главата й назад. Тя усети тънкото като бръснач острие до кожата на врата си. С бързо движение ножът преряза гърлото й като на жертвен агнец.

Още преди Виктория да издъхне, младата жена отряза лявото ухо на жертвата си.

11 септември

2

Анна Петреску натисна най-долното копче на малкия часовник до леглото си. Циферблатът светна и тя видя, че е близо 5,56. Още четири минути и сутрешните новини щяха да прозвучат в стаята. Точно днес нямаше желание да ги чуе. Мислите не й дадоха мира през изминалата нощ и я оставиха да заспи само на няколко пъти, и то за кратко. Когато най-сетне изплува от неспокойната дрямка, Анна вече беше решила какво ще прави, ако председателят не приеме препоръките й. Тя изключи автоматичния будилник, а заедно с него и новините, за да не я разсейват. Стана бързо и се насочи към банята. Остана под студения душ малко по-дълго от обикновено с надеждата, че така ще се разсъни по-бързо. Последният й любовник, един господ знае колко отдавна беше това, искрено се забавляваше с привичката й да се къпе преди сутрешния крос.

Щом се изсуши, Анна облече бяла фланелка и тъмносини шорти. Слънцето още не беше изгряло, но нямаше нужда да дърпа завесите на малката си спалня, за да разбере, че я очаква още един ясен и слънчев ден. Вдигна ципа на лекото спортно яке с избелялото място във формата на буквата П, където някога се намираше емблемата на университета. Нямаше желание да демонстрира участието си в отбора по лека атлетика на Пенсилванския университет и нарочно бе разшила избродираната буква. Минали бяха близо девет години оттогава. Накрая Анна измъкна маратонките си, обу ги и стегна здраво връзките. Най-много се дразнеше, когато й се наложеше да спре насред кроса, за да завързва отново отпусналите се възли. Единственото, което носеше по време на сутрешния крос, бе ключът от вратата на апартамента, закачен на сребърна верижка около врата й.

Анна превъртя два пъти ключа в бравата на четиристайния си апартамент, прекоси коридора и натисна бутона за асансьора. Докато чакаше тясната кабина да пристигне с недоволно скрибуцане, тя започна упражненията за загряване, които щeше да завърши, преди да стигне на партерния етаж.

Излезе в преддверието и се усмихна на любимия си портиер, който щом я видя, се затича да й отвори вратата, за да не й се налага да прекъсва устрема си.

- Добро утро, Сам - поздрави тя, вдигайки високо колене на излизане от Торнтън Хаус, за да стъпи на Петдесет и четвърта улица, и оттам да поеме към Сентръл Парк. През седмицата изминаваше само маршрута в южната част на парка, докато в почивните дни, когато няколко минути в повече не бяха от значение, си позволяваше да пробяга цялото трасе от близо единайсет километра. Днес обаче не можеше да си позволи тези няколко минути.

Брайс Фенстън също стана преди шест тази сутрин. Предстоеше му ранна среща. Слушаше новините, докато си вземаше душ - вестта за това, че на Западния бряг някакъв мъж се е самовзривил, не беше достатъчно вълнуваща, за да засили звука - подобни новини бяха станали нещо обикновено, почти толкова, колкото и прогнозата за времето или движението на валутните курсове.

- Очаква ни още един слънчев ден със слаб югоизточен вятър, чиято скорост ще се движи между 65 и 77 метра в час - съобщаваше с писклив глас говорителката, докато Фенстън излизаше изпод душа.

Замести я много по-сериозен глас, който съобщи, че индексът Никей в Токио е скочил с четиринайсет пункта, а индексът Ханг Сенг в Хонконг е паднал с един. Индексът Еф Ти Ес И все още се колебае. И тъй като само още двама души знаеха за замисления от него удар, засега Фенстън беше спокоен, че е малко вероятно акциите на "Фенстън Файнанс" да изпитат някакъв трус. В седем часа той имаше среща за закуска с единия от тези двама души, а в осем - с другия.

В 6,40 Фенстън вече беше изкъпан и облечен. Погледна се в огледалото, нямаше да е лошо да е с поне десетина сантиметра по-висок и няколко килограма по-слаб. Всеки от тези недостатъци обаче можеше да бъде коригиран от един добър шивач и подходящи обувки. Щеше му се да има възможност да си пусне отново косата, но засега трябваше да го отложи, тъй като все още много бегълци продължаваха да пристигат от родината му и можеха да го познаят.

Баща му работеше като трамваен кондуктор в Букурещ, но на никого не би хрумнало, че безукорно облеченият мъж със самоуверено излъчване, който напускаше жилищната сграда на Седемдесет и девета улица и влизаше в лимузината си отпред има такъв произход. Само много внимателен поглед би забелязал малката диамантена точица в края на лявото ухо - каприз, който според него го отличаваше от твърде консервативната група на колегите му. Всички негови сътрудници пазеха мълчание по този въпрос. Сякаш имаха друг избор.

Фенстън се облегна на задната седалка на луксозната кола.

- В офиса - излая той на шофьора си, преди да натисне копчето, вградено в подлакътника на седалката. Опушеното сиво стъкло се плъзна нагоре с едва доловимо жужене и сложи край на излишните разговори между шофьор и работодател. Фенстън взе сутрешния брой на "Ню Йорк Таймс", оставен на седалката до него, и разлисти страниците, за да провери дали не се е появило нещо интересно. По всичко личеше, че кметът Джулиани ще загуби в скандала, в който се беше забъркал, като настани любовницата си в луксозен апартамент в Грейси Маншън и остави съпругата си да прави каквито иска изявление. Този път нейно изказване беше намерило място на страниците на "Ню Йорк Таймс". Фенстън беше приключил с финансовата информация, когато колата зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв, и вече разгръщаше раздела с некролозите, когато шофьорът намали пред паркинга на Северната кула. Никой нямаше да отпечата некролога, който го интересуваше, точно днес. Можеше да го очаква най-рано утре. В интерес на истината американците твърде малко се интересуваха от нейната смърт.

- Имам среща на Уолстрийт в осем и половина - информира шофьора си Фенстън, докато човекът отваряше задната врата пред него. - Трябва да ме вземеш в осем и петнайсет.

Шофьорът кимна, но Фенстън вече се отдалечаваше към фоайето на офис сградата. Работещите тук и техните посетители разполагаха с деветдесет и девет асансьора, но Фенстън се отправи към онзи, чиято първа спирка беше ресторантът на сто и седмия етаж.

Когато минута по-късно напусна кабинката - веднъж беше сметнал, че близо една седмица от живота му ще премине в асансьори, - салонният управител на ресторанта се спусна да посрещне редовния си клиент и го придружи до масата в ъгъла, откъдето се разкриваше гледка към Статуята на свободата. Един-единствен път се случи още с пристигането си Фенстън да забележи, че масата му е заета. Тогава се обърна безмълвно и напусна ресторанта. От този ден нататък въпросната маса се пазеше винаги свободна сутрин, за всеки случай.

Фенстън не се изненада, че Карл Липман вече го очаква. През десетте години, в които беше работил за "Фенстън Файнанс", Липман никога не беше закъснявал за среща. Фенстън често се питаше колко ли време по-рано пристигаше Карл, за да е сигурен, че шефът му няма да го изпревари. Погледна към лицето на този човек, доказал многократно, че няма помийна яма, която да не готов да преплува заради своя шеф. На времето, когато никой не искаше да вземе на работа лишения от адвокатски права Липман, току-що излежал присъдата си за измама, единствен Фенстън се престраши и го нае при себе си.

- Сега, когато вече притежаваме Ван Гог - започна Фенстън, още преди да е седнал, - остава да обсъдим и друг проблем. Как да се освободим от Анна Петреску, без да събудим подозрения.

Липман се усмихна и разтвори оставената пред него папка.

3

Нищо не вървеше по план тази сутрин.

Андрюс беше предупредил готвачката, че ще занесе подноса със закуската на милейди веднага щом картината бъде изнесена. Готвачката беше получила пристъп на мигрена, ето защо задачата да приготви закуската на милейди беше прехвърлена на заместничката й, младо момиче, на което не можеше да се разчита. Специално оборудваният микробус закъсня с близо четирийсет минути и нахалният шофьор отказа да потегли с шедьовъра, преди да получи чаша кафе и сладкиш. Готвачката никога не би търпяла подобна наглост, но заместничката й се хвана на въдицата. Половин час по-късно Андрюс ги завари да си бъбрят спокойно до масата в кухнята.

Беше искрено благодарен, че милейди с нищо не даваше знак, че се е събудила, и когато най-сетне шофьорът потегли, икономът провери подноса, сгъна отново салфетката и понесе закуската към стаята на своята господарка.

Пред вратата го прехвърли в едната си ръка, за да може да почука с другата, и след около минута натисна дръжката. Щом забеляза тялото на жената, проснато на пода в локва кръв, той възкликна тревожно, остави подноса и се спусна към тялото.

Беше ясно, че лейди Виктория е мъртва от няколко часа, но на Андрюс и през ум не му минаваше да се обади в полицията, преди да позвъни и да уведоми следващия наследник на Уентуърт за трагедията. Той бързо напусна спалнята, заключи след себе си и за първи път, откакто се помнеше, се затича надолу по стълбите.

Арабела Уентуърт обслужваше клиент, когато Андрюс се обади.

Тя затвори телефона и се извини на посетителя си, обяснявайки, че се налага да излезе по спешност. Минути след като чу тревожния глас на Андрюс да произнася думата "спешно", която не бе чувала от неговата уста през последните четирийсет и девет години, тя обърна табелката на вратата на малкия магазин за антикварни стоки на Хай Стрийт от "Отворено" на "Затворено" и заключи входната врата.

Петнайсет минути по-късно Арабела натискаше спирачките на миниатюрната си кола по покритата с чакъл алея пред входа на Уентуърт Хол. Андрюс я чакаше на най-горното стъпало.

- Толкова много съжалявам за случилото се, милейди - бе единственото, което каза, преди да поведе новата си господарка към широкото мраморно стълбище. Щом видя Анрюс да посяга към перилата, за да запази равновесие, Арабела разбра, че сестра й е мъртва.

Често се беше питала как би реагирала в моменти на криза. С облекчение установи, че макар стомахът да се надигна към гърлото й при вида на убитата, тя се удържа и не припадна. Все пак чувстваше, че е на границата. Когато погледна за втори път към тялото на сестра си, се наложи да потърси опора в рамката на леглото и да извърне отново лице.

Всичко наоколо бе опръскано с кръв - килимът, стените, писалището, дори таванът. С почти херкулесовско усилие Арабела отлепи пръсти от рамката и се насочи към телефона на нощното шкафче. Строполи се на леглото, вдигна слушалката и набра 999. Отсреща вдигнаха с въпроса:

- С коя служба за спешна помощ желаете да ви свържа?

- С полицията - отвърна Арабела и върна слушалката на мястото й.

Твърдо беше решила да стигне до вратата на стаята, без да поглежда към тялото на сестра си, но така и не успя. Когато очите й се плъзнаха назад към трупа, случайно попаднаха на писмото върху писалището, което започваше със: "Скъпа моя Арабела...". Протегна ръка и с рязко движение прибра недовършеното послание. Нямаше никакво желание да споделя последните мисли на Виктория с местния полицай. Натъпка листа в джоба си и с несигурни стъпки излезе от стаята.

4

Анна тичаше в западна посока по Петдесет и четвърта улица, мина покрай Музея за модерно изкуство, прекоси Шесто авеню и едва тогава зави по Седмо. Погледът й се плъзгаше разсеяно по познатите сгради и дървета, по масивната скулптура LOVE на пресечката с Петдесет и пета улица, по стените на Карнеги Хол, докато претичваше през Петдесет и седма. Цялото й внимание беше съсредоточено към това да избягва сблъсък с подранилите пешеходци, които пречеха на равномерния й бяг. Анна използваше пътя до Сентръл Парк за разгрявка и включи хронометъра на лявата си ръка чак когато мина под арката на Артизанс Гейт и навлезе в парка.

Щом пое в обичайния си ритъм, тя се замисли за дневния ред на заседанието с шефа си в осем тази сутрин.

Беше изненадана и в същото време изпита облекчение, когато Брайс Фенстън й предложи работа във "Фенстън Файнанс" само няколко дни, след като бе подала оставка в акуционната къща "Сотбис", където бе втори в йерархията специалист по импресионистите.

Прекият й шеф недвусмислено беше заявил, че всяка възможност за напредък в кариерата й ще бъде блокирана за неопределено време, ако се окаже, че тя, Анна, стане причина къщата "Кристис", най-големият им съперник, а не "Сотбис", за които работеше, да извърши голямата сделка за продажба на богата колекция картини. Анна беше прекарала дълги месеци в ухажване и убеждаване на въпросния клиент да предостави тъкмо на "Сотбис" наследствената колекция, но наивно си беше помислила, че споделяйки част от информацията със своя любовник, той ще бъде достатъчно почтен, за да си мълчи. Разчитала бе на това, защото бе юрист.

Когато името на клиента беше разкрито в раздела за изкуство на "Ню Йорк Таймс", Анна загуби и любовника, и работата си. Съобщението в същия вестник няколко дни по-късно, че доктор Анна Петреску е напуснала "Сотбис" по "неясни причини" - удобен евфемизъм за уволнение, само усложни положението й. Авторът на бележката услужливо беше допълнил, че поне няма да се налага доктор Петреску да подава молба за работа в "Кристис".

Брайс Фенстън беше сред редовните посетители на всички по-значителни разпродажби на произведения на импресионистите и със сигурност бе забелязал Анна, която, в ролята си на експерт наблюдател от страна на авторитетната фирма, си водеше бележки недалеч от подиума на водещия наддаването. Тя обикновено се дразнеше от намеците, че вместо да седи при другите експерти в определената за тази цел задна стаичка, ръководството на "Сотбис" настоява да е отпред заради поразителната си външност и спортната си фигура.

Докато минаваше под Плеймейтс Арч, Анна хвърли поглед към часовника си - две минути и осемнайсет секунди. Стараеше се да измине обиколката за дванайсет минути. Знаеше, че не е кой знае какво постижение, но винаги се дразнеше, когато някой я задминаваше, а особено много се ядосваше, ако го направеше жена. Беше се класирала на деветдесет и седмо място в миналогодишния маратон на Ню Йорк. Рядко се случваше по време на сутрешните й кросове да я задмине двукрако създание.

Мислите й се върнаха отново към Брайс Фенстън. Публична тайна в средите, свързани с изкуството - аукционите, водещите галерии и частните търговци, бе, че Фенстън трупа една от най-големите колекции от картини на импресионистите. Често можеше да бъде забелязани заедно със Стив Уин, Ленард Лауде, Ан Диас и Такаши Накамура сред участниците във финалните наддавания за всяко по-значително произведение на изкуството. Колекционерството в много случаи от невинно хоби се превръща в пристрастеност, а наддаването - в своеобразна наркомания. За Фенстън, който притежаваше представителна сбирка на най-известните платна на всички импресионисти, с изключение на Ван Гог, дори мисълта да притежава произведение на прочутия холандски майстор играеше роля на инжекция с чист хероин. Щом се сдобиеше с едно, започваше да копнее за следващо и отстрани приличаше на треперещ наркоман, който търси пласьор. Анна Петреску изпълняваше ролята точно на такъв дилър.

Когато Фенстън прочете в "Ню Йорк Таймс", че Анна напуска "Сотбис", той побърза да й предложи място в борда на своята банка и заплата, чийто размер отразяваше колко сериозно възнамерява да се занимава с по-нататъшното увеличаване на своята колекция. Онова, което наклони везните в негова полза за Анна, бе откритието, че е румънец по произход. Не я напускаше мисълта, че и той като нея е избягал от режима на Чаушеску, за да потърси убежище в Америка.

Още в първите дни след постъпването й при него Фенстън подложи на изпитание професионалната й квалификация. Повечето въпроси, които й беше задал по време на деловия обяд, на който се видяха за първи път, бяха свързани с познанията й за по-големите колекции, все още притежание на второ или трето поколение от известните фамилии. През шестте години, които бе прекарала в "Сотбис", едва ли можеше да се срещне по-значително произведение на импресионист, минало на търг, което Анна да не познаваше в детайли и да не бе намерило място в личната й база данни.

Един от уроците, които беше усвоила малко след като постъпи в "Сотбис", бе, че "старите пари" обикновено продават, а "новите" - купуват. Точно така се запозна и с лейди Виктория Уентуърт, най-голямата дъщеря на седмия граф Уентуърт - стари пари, за разлика от Брайс Фенстън - новозабогатял финансист.

Анна беше смутена от маниакалния интерес на Фенстън към колекциите на другите хора, докато не разбра, че в политиката на банката е заложено да дава големи заеми, обезпечени с произведения на изкуството. Малко финансови институции смятаха "изкуството", все едно в каква форма, за достатъчна гаранция. Недвижима собственост, акции, облигации, земи, дори бижута, но много рядко - произведение на изкуството. Банкерите не разбират от този пазар и неохотно приемат този вид гаранции не на последно място, защото необходимостта да ги съхраняват, застраховат и дори да ги продадат, ако се наложи, обикновено отнема време и усилия, които им се виждат нерентабилни. В това отношение "Фенстън Файнанс" беше рядко изключение. Много скоро Анна разбра защо. Фенстън нямаше особено влечение към изкуството, да не говорим за познания. Просто за него важеше максимата на Оскар Уайлд: "Човек, който знае цената, но не и стойността на каквото и да е". Трябваше да мине известно време, преди Анна да научи истинския мотив на своя работодател.

Една от първите й задачи бе да замине за Англия и да направи оценка на имението на лейди Виктория Уентуърт - потенциална клиентка, подала молба за голям заем от банката. Колекцията на Уентуърт беше типично английска, събирана от втория граф - ексцентричен аристократ, разполагал с големи суми, добър вкус и достатъчно набито око, за да бъде определен от следващите поколения като талантлив любител. Беше купил произведения на английски художници като Ромни, Уест, Констабъл, Стъбс и Морланд, както и превъзходното платно на Търнър "Залез над Плимът".

Третият граф не бе проявил никакъв интерес към артистичната страна на живота, ето защо сбирката на неговия предшественик събирала прах, докато синът му, четвъртият граф, не наследил имението, а заедно с него и набитото око на своя дядо.

Джейми Уентуърт прекарал близо година далеч от дома си, предприемайки известното по онова време Голямо пътешествие. Посетил Париж, Амстердам, Рим, Флоренция, Венеция и Санкт Петербург, преди да се завърне и да се установи в Уентуърт. Вече бил собственик на платна на Рафаел, Тинторето, Тициан, Рубенс, Холбайн и Ван Дайк и като прибавка съпруга италианка. Но именно Чарлс, петият граф; надскочил всички свои прадеди. Той колекционирал не само картини, но и любовници. След няколко наситени с бурни забавления дни в Париж, предимно на конни надбягвания, а след това в спалня в хотел "Крийон", последната му приятелка успяла да го убеди да купи от някакъв неин познат лекар картина от неизвестен художник. Чарли Уентуърт се прибрал в Англия без тази приятелка, но в замяна на това с картината, която наредил да закачат в една от стаите за гости на фамилното имение. За мнозина съвременни ценители "Автопортрет с превързано ухо" е сред най-добрите работи на Ван Гог.

Анна от самото начало предупреждаваше Фенстън да е много внимателен при покупката на платна на Ван Гог, защото фалшификациите в света на изкуството са често срещано явление, също като сред банкерите - закачка, срещу която Фенстън нямаше нищо против. Информира го, че няколко много добри копия фигурират в частни колекции, а и в сбирките на не един известен музей, включително и Националния музей на Осло. Но след като проучи документите, придружаващи "Автопортрета" на Ван Гог, сред които откри и писмо на известния доктор Гаше, в което името на Чарли Уентуърт се споменаваше, както и разписка за осемстотин франка, удостоверяваща самата покупка, и сертификат за автентичност, издаден от мадам Телебанд от Музея на Ван Гог в Амстредам, тя се почувства достатъчно уверена да заяви пред председателя на "Фенстън Файнанс", че портретът наистина е дело на великия майстор.

За любителите на Ван Гог "Автопортрет с превързано ухо" е несъмнен връх. Наистина маестрото бе създал близо трийсет и пет автопортрета, но рисуваните, след като бе отрязал лявото си ухо при скандал с приятеля си Пол Гоген, бяха само два. Онова, което правеше от втория още по-привлекателна цел бе фактът, че първият беше изложен в института "Кортуолд" в Лондон. Анна все по-често започваше да се пита колко далеч може да стигне Фенстън, за да се сдобие с тази уникална творба.

Тя прекара десет много приятни дни в Уентуърт Хол, през които състави каталог и оцени фамилната колекция. След завръщането си в Ню Йорк се яви пред борда на "Фенстън Файнанс", съставен предимно от съмишленици на председателя и политици, които нямаха нищо против да получават всеки месец допълнителни средства, и ги увери, че ако се стигне до продажба, то получените средства далеч ще надхвърлят четирийсетте милиона долара, какъвто беше размерът на искания заем.

Анна нямаше представа какви са причините Виктория Уентуърт да иска толкова сериозна сума, но по време на престоя си в имението често я чуваше да говори с тъга за "преждевременната смърт на скъпия папа", за пенсионирането на управителя на имението, който се ползвал с пълното им доверие, и за голямата несправедливост на 40-процентния размер на данъка наследство. "Как не можа Арабела да се роди само няколко минути по-рано", бе една от фразите, които Виктория повтаряше като мантра.

След време Анна можеше ясно да се представи всяко произведение на изкуството от имението, без дори да се налага да поглежда в документите. Фотографската памет бе дарба, която я отличаваше от състудентите й в Пен, а по-късно и от колегите й в "Сотбис". Достатъчно бе веднъж да види дадена картина, да се запознае с произхода или местонахождението й и тя оставаше завинаги в паметта й. Всяка неделя правеше проверка на тези свои способности с посещение на нова галерия, на зала в Метрополитън или като просто разглеждаше някакъв каталог. Прибираше се и написваше на един лист името на всяка картина, която бе видяла, и едва тогава сверяваше написаното със съответния източник. Откакто завърши университета, Анна добави към своята база данни колекциите на Лувъра, Прадо и Уфици, както и на Националната галерия на Вашингтон, музеите "Филипс" и "Гети". Още трийсет и седем частни колекции и безброй каталози се съдържаха в нейната база данни - за цялата тази информация Фенстън бе готов да плати.

Отговорностите на Анна не отиваха отвъд оценяване на колекциите на потенциални клиенти и изготвяне на съответните доклади, които бордът щеше да разгледа. Никога не я ангажираха при изготвяне на договор, което се извършваше единствено от юриста на банката Карл Липман. Веднъж Виктория се беше изпуснала, че банката й взима 16 процента сложна лихва, и Анна бързо пресметна, че комбинацията от натрупани задължения, наивност и липсата на финансова грамотност е онова, на което разчита "Фенстън Файнанс" за своите доходи. Тази банка сякаш се радваше, когато срещнеше хора, неспособни да платят дълговете си.

Анна ускори крачка, докато минаваше покрай въртележките. Погледна часовника си и забеляза, че закъснява с дванайсет секунди от разписанието. Сбърчи чело загрижено. Добре, че поне никой не я беше задминал по трасето. Мислите й се върнаха към колекцията на Уентуърт и препоръката, която смяташе да направи пред своя шеф тази сутрин. Беше решила да си подаде оставката, ако Фенстън откаже да приеме съвета й, въпреки че работеше за банката по-малко от година и с болка трябваше да признае, че едва ли ще успее да си намери работа в "Кристис" или отново в "Сотбис".

През последната година се беше научила да живее със суетата на Фенстън и дори да се прави, че не забелязва избухванията му, когато нещата не ставаха така, както той си представяше, че трябва, но за нищо на света нямаше да се примири да стане свидетел на подвеждане на клиент. Особено когато ставаше дума за човек, наивен като Виктория Уентуърт. Отстрани погледнато, напускането на "Фенстън Файнанс" нямаше да изглежда много добре, но ако възникнеше подозрение за наличие на измама, името й неизбежно щеше да бъде забъркано.

5

- Кога ще разберем дали е мъртва? - попита Липман, докато отпиваше от кафето си.

- Тази сутрин очаквам потвърждение - отговори Фенстън.

- Това е добре, защото искам да се свържа с адвоката й и да му напомня... - Той замълча за миг. - Искам да му напомня, че в случай на смърт при съмнителни обстоятелства договорените условия ще трябва да се преразгледат от адвокатската колегия на щата Ню Йорк.

- Изненадан съм, че на никой от тях не му мина през ум да оспори този член от договора - отбеляза Фенстън, докато намазваше с масло кифличката си.

- И защо да го правят? Нямаше как да знаят, че някой ще умре.

- Има ли шанс полицията да заподозре нашето участие?

- Не - категорично заяви Липман. - Никога не си се срещал с Виктория Уентуърт, не си слагал подписа си под договора, не си виждал и картината.

- Така е, никой не я е виждал освен членовете на семейство Уентуърт и Петреску - напомни Фенстън. - Но искам да знам е още колко време ще трябва да чакам, докато успея да прибера...

- Трудно е да се каже, но може би ще минат години, преди полицията да признае, че нямат дори заподозрян, и то в толкова сериозно престъпление.

- Няколко години ще са напълно достатъчни - изтъкна Фенстън. - Дотогава лихвата по заема ще нарасне толкова, че ще мога да задържа Ван Гог. Ще мога да продам остатъка от колекцията, без да загубя първоначалната си инвестиция.

- Излиза, че добре съм направил, като прочетох доклада на Петреску - отбеляза Липман. - Още четирийсет и осем часа и щяхме да загубим сделката.

- Така е - съгласи се Фенстън, - но сега трябва да помислим как да се освободим от Петреску.

Тънка усмивка плъзна по лицето на Липман.

- Нищо по-лесно. Ще използваме единствената й слабост.

- И каква е тя?

- Нейната честност.

Арабела седеше сама в дневната и се мъчеше да проумее случилото се. Чашата чай "Ърл Грей" на масата до нея изстиваше, но тя сякаш не забелязваше. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината. Като че ли времето беше спряло.

Няколко полицейски коли и една линейка бяха спрели пред входа на имението. Хора с униформи - полицаи и санитари - щъкаха насам-натам, изпълнявайки задълженията си. Не я безпокояха засега.

Някой тихо почука на вратата. Арабела вдигна поглед и забеляза, че на прага стои стар приятел. Главният инспектор свали островърхата полицейска шапка със сребристи ширити и пристъпи напред. Стивън Рентън изказа съболезнованията си и тя нямаше основания да се съмнява в неговата искреност. Беше приятел на Виктория от много години. Арабела се надигна от канапето, лицето й бе пепелявосиво, очите - зачервени от плач. Мъжът се наведе и я целуна предпазливо по двете страни, след което я изчака да седне отново, преди да се настани на облеченото в кожа кресло срещу нея.

И двамата мълчаха известно време. Най-сетне Арабела изправи гръб и попита:

- Кой е способен да извърши подобно деяние, и то с човек, невинен като Виктория.

- Едва ли има прост или логичен отговор на този въпрос - рече главният инспектор. - А фактът, че нападателят е имал и достатъчно време да изчезне, още повече усложнява нещата. Чувстваш ли се в състояние да отговориш на няколко въпроса, скъпа?

Арабела кимна.

- Ще направя всичко възможно да ти помогна да откриеш нападателя. - Тя умишлено вложи жлъч в думата, употребена от него.

- Един от първите въпроси, които задавам при разпит във връзка с убийство, е: знаеш ли дали сестра ти е имала врагове? Познавах Виктория и това ми се струва направо невъзможно. Не мога обаче да не те попитам дали не е имала проблеми, защото... - Той замълча за миг. - Носеха се слухове, че след смъртта на баща ви тя е открила, направените от него твърде големи дългове.

- Не знам каква е истината - отговори Арабела. - След като се омъжих за Ангъс, заминахме за Шотландия и си идвах от време на време за по няколко седмици през лятото или за Коледа. Едва след смъртта на съпруга ми се преместих да живея в Съри. - Главният инспектор кимна, без да я прекъсва. - Тогава за първи път чух някои от тези слухове. Говореше се дори, че съм започнала да излагам в магазина част от семейните мебели, за да може Виктория да плаща на прислугата.

- Не беше ли вярно? - не се сдържа гостът.

- Не - категорично отрече Арабела. - Когато Ангъс почина и продадох фермата ни в Пъртшър, получих сума, позволяваща ми да се върна в Уентуърт и да отворя малък магазин, така че да превърна старото си хоби в доходно предприятие. Няколко пъти питах сестра си има ли нещо вярно в тези слухове за лошото финансово състояние на имението. Всеки път Виктория отричаше и ме уверяваше, че всичко е под контрол. Вярно е, че тя боготвореше папа и не допускаше той да е направил някаква грешка приживе.

- Никаква идея ли нямаш какво може да е предизвикало?...

Арабела стана от канапето, без много обяснения отиде до бюрото в отсрещния край на стаята и взе опръсканото с кръв писмо, което бе намерила на писалището на сестра си. Приближи до стария си приятел и му подаде листа.

Стивън прочете два пъти текста и едва тогава попита:

- Какво може да е имала предвид Виктория с "намери се решение"?

- Нямам представа - призна Арабела. - Но може би ще получа някакъв отговор на този въпрос, когато се чуя с Арнолд Симпсън.

- Не съм много убеден.

Арабела предпочете да остави репликата му без коментар. Известно й беше принципното недоверие на Стивън Рентън към всички адвокати, които никога не успяваха да прикрият чувството си за превъзходство над полицаите.

Главният полицейски инспектор стана от мястото си и се настани на дивана до Арабела.

- Обаждай ми се винаги когато изпиташ нужда да поговориш с някого - рече загрижено и взе ръката й. - И не пази прекалено много тайни от мен, Арабела, важно е да знам всичко. Наистина всичко, ако искаме да научим кой е убил сестра ти.

Арабела мълчеше.

- По дяволите - промърмори Анна, когато някакъв тъмнокос мъж я задмина с лекота. От няколко седмици насам той го правеше най-редовно. Като всеки сериозен спортист никога не обръщаше поглед назад. Анна знаеше, че е напълно безсмислено да се опитва да го настигне и след това да се мъчи да поддържа неговото темпо. Само след стотина метра щеше да е с изранени крака. Един-единствен път бе погледнала косо загадъчния мъж, но той бързо беше отминал, така че успя да мерне единствено гърба на яркозелената му фланелка, докато се отдалечаваше по посока на Стробъри Фийлдс. Анна се опита да прогони от съзнанието си мисълта за този човек и се съсредоточи отново върху предстоящата среща с Фенстън.

Вече беше изпратила копие от доклада си в кабинета на председателя, в който препоръчваше на банката да продаде автопортрета час по-скоро. Познаваше колекционер от Токио, обзет от мания по Ван Гог и достатъчно богат, за да си позволи да купува негови творби. Бе посочила в доклада си, че като голям почитател на японското изкуство, Ван Гог бе закачил в стаята си репродукция на "Гейша сред природата", част от която се виждаше зад главата на художника, и Анна беше сигурна, че този детайл щеше да привлече още по-силно Такаши Накамура.

Накамура беше президент на най-голямата компания в Япония за преработка на стомана, но напоследък отделяше все повече време на попълването на своята сбирка, която вече беше обявил, че възнамерява да остави на държавата. Според Анна прекалената склонност на Накамура към прикритост и ревността, с която пазеше в тайна всички подробности около частната си колекция, нещо много типично за японците, бяха сериозно предимство. Подобна продажба щеше да позволи на Виктория Уентуърт да запази достойнството си, така високо ценено сред сънародниците му. Анна беше доставила един Дега за Накамура - "Урок по танци при мадам Мине", която продавачът държеше да не се излага публично - големите аукционни къщи предлагаха подобни услуги на хората, които държаха да избегнат любопитните погледи на журналистите, обикалящи залите за наддаване. Убедена беше, че Накамура ще е готов да предложи поне шейсет милиона долара за редкия шедьовър на холандския художник. Ето защо, ако Фенстън приемеше предложението й, а нямаше причина да не го приеме, всички щяха да са доволни от крайния резултат.

Когато отмина бирарията на открито, тя за пореден път погледна часовника си, за да види как напредва. Оказа се, че е добре да ускори темпото, ако иска да е при Артизанс Гейт навреме. Докато спринтираше надолу по хълма, си помисли, че не биваше да позволява чувствата й към даден клиент да влияят на преценката й. Но истината бе, че Виктория се нуждаеше от всичката помощ, която можеше да получи. Притичвайки под Артизанс Гейт, Анна натисна копчето на хронометъра - дванайсет минути и четири секунди. По дяволите.

Затича към своя апартамент, без да има представа, че мъжът със зелената фланелка я следи.

6

Джак Делейни все още не беше сигурен дали Анна Петреску е престъпничка.

Агентът на ФБР я изпрати с поглед, докато се загуби в тълпата по посока на Торнтън Хаус. След това се обърна и продължи кроса си през Шийп Медоу към езерото на парка. Мислеше си за жената, която разследваше през последните шест седмици. Работата му се затрудняваше извънредно много защото не искаше Анна да разбере, че всъщност се интересуват от нейния шеф, за когото Джак бе убеден, че е престъпник.

Преди около година Ричард Маки, наблюдаващ специален агент на Джак, го повика в кабинета си и му възложи да ръководи екип от осем агенти във връзка с разследването на три жестоки убийства на три различни континента. Между тях имаше само две общи обстоятелства: и трите жертви бяха с прерязани гърла и в момента на убийството имаха големи неплатени кредити към "Фенстън Файнанс". Джак беше сигурен, че убийствата са планирани и са дело на професионалист.

Той прекоси Шейкспиър Гардън и се отправи към своя малък апартамент в Уест Сайд. Току-що бе попълнил досието на последната служителка, назначена от Фенстън, но така и не можа да реши дали и тя е съучастник, или е просто наивна и няма нищо общо с машинациите на своя шеф.

Бе проучил произхода на Анна и откри, че чичо й Джордже Петреску е емигрирал от Румъния през 1972 година и се е заселил в Данвил, Илинойс. Няколко седмици след като Чаушеску се провъзгласил за президент на страната, Джордже писал на брат си и го умолявал да замине при него в Америка. След време Чаушеско обявил Румъния за социалистическа република и назначил жена си Елена за свой вицепрезидент. Джордже писал отново на брат си и подновил поканата, като в нея включил и своята племенница Анна.

Родителите на Анна отказали да напуснат родината, но през 1987 разрешили на седемнайсетгодишната си дъщеря да се измъкне почти нелегално от Букурещ и да замине за Америка, за да поживее при чичо си. Обещали й, че щом Чаушеско бъде свален от власт, тя ще може да се върне у дома. Анна така и не се прибирала. Пишела редовно, молела майка си да отиде при тях, но отговор на писмата й не идвал. Две години по-късно най-сетне пристигнало писмо, от което момичето научило, че при опит за преврат срещу диктатора баща й бил убит по време на граничен инцидент. В същото писмо майка й дала ясно да се разбере, че няма намерение да напусне Румъния по ред причини, една от които е, че няма да има кой да се грижи за гроба на съпруга й.

Цялата тази информация човек от екипа на Джак успя да събере от есе, написано от Анна и поместено в училищното списание. Пак там неин съученик бе възпял крехкото момиче с дълги руси плитки и сини очи, което пристигнало от някакво странно място, наречено Букурещ, и което знаело толкова малко английски думи, че едва произнасяло Клетвата за вярност към националния флаг сутрин преди часовете. Към края на първата година Анна вече редактирала същото онова списание, дало толкова много информация за нея на разследващия екип.

Още като ученичка Анна спечелила стипендия за университета "Уилямс" в Масачусетс и записала история на изкуството. В местния вестник се появило съобщение и за победата й в студентско състезание по лека атлетика със студенти от "Корнел". Бе отбелязано, че пробягала трасето от километър и половина за четири минути и 48 секунди. Джак бе проследил развитието на Анна и до Пенсилванския университет, където тя продължила образованието си и защитила докторска дисертация за фовизма*. Наложи се Джак да потърси думата в енциклопедичния речник. Оказа се, че групата на фовистите се състои от художници като Матис, Дерен и Вламинк, които се стремели да се откъснат от влиянието на импресионистите и интересите им били ориентирани към абстракцията. Оттам научи и че младият Пикасо напуснал Испания, за да се присъедини към групата свои съмишленици в Париж, където успял да скандализира публиката с картините си, характеризирани от "Пари Мач" като "произведения без особено значение". Читателите били уверявани, че много скоро "здравият разум ще възтържествува". Това само подтикна Джак да поиска да узнае повече за Вюйяр, Люс и Камоа, художници, за които не беше чувал дори. Но явно щеше да отложи запознанството си с тях за момент, в който няма толкова работа, освен ако не се наложи или поне не се наложи да попълни пропуските в познанията си, за да притисне Фенстън.

След завършването на университета доктор Петреску е включена в списъка със стажанти на аукционната къща "Сотбис". Тази част от информацията се наложи да остане съвсем схематична, тъй като Джак не искаше агентите да задълбочават контактите си с бившите колеги на Анна. Все пак научи за фотографската й памет, за усърдието й при водене на научни изследвания, както и че всички, от портиера до председателя, я харесват. Никой от служителите на "Сотбис" не желаеше да коментира какво се разбира под "неизяснени обстоятелства", но беше ясно, че докато известната търговска къща се ръководи от настоящия управителен съвет, Анна няма шансове да се върне отново на работа. Джак така и не успя да проумее защо въпреки проблемите си тази жена бе решила да приеме работата във "Фенстън Файнанс". За тази част от разследването си трябваше да разчита единствено на предположения, защото не можеше да поеме риска да разговаря с някой от колегите й в банката, макар да бе очевидно, че секретарката на председателя Тина Форстър е близка нейна приятелка.

За краткото време, през което Анна бе на работа в банката, тя бе посетила няколко нови клиенти, поискали големи кредити и притежаващи значителни колекции. Джак се страхуваше, че е само въпрос на време някой от тях да бъде застигнат от съдбата на предишните три жертви.

Джак тичаше по Осемдесет и шеста улица и три основни въпроса занимаваха мислите му и търсеха своя отговор. От колко време преди да постъпи на работа при него Фенстън е познавал Анна? Имали ли са някакви връзки семействата им в Румъния? Тя ли беше въпросният наемен убиец?

Фенстън със замах подписа сметката за закуска, изправи се и без да чака Липман да допие кафето си, се запъти към изхода на ресторанта. Влезе в кабината на асансьора, но стоя неподвижно, докато Липман не се присъедини към него, за да натисне копчето на осемдесет и третия етаж. Секунди след тях в кабината влязоха група японци с тъмносини костюми и семпли копринени връзки. Те също бяха закусвали в "Прозорци към света". Фенстън никога не обсъждаше делови въпроси в асансьора - неговите конкуренти имаха офиси на етажите над и под неговия.

Когато вратите на асансьора се отвориха на осемдесет и третия етаж, Липман последва покорно своя господар, но озовал се в коридора, свърна настрани и пое към стаята на Петреску. Отвори вратата, без да чука, и завари вътре Ребека, секретарката на Анна, която подреждаше документите за предстоящата среща с председателя. Липман изстреля няколко груби нареждания с тон, който не търпеше възражения и коментар. Ребека тутакси остави папките на бюрото и се запъти да търси кашон.

Адвокатът се завъртя на пета и се отправи към кабинета на председателя, за да обсъдят по-нататъшната част от представлението, което бяха замислили за Петреску. Разиграваха този сценарий вече трети път за последните осем години, но Липман държеше да предупреди шефа си, че сега трябва да нанесат известни промени.

- Какво искаш да кажеш? - попита Фенстън.

- Според мен Петреску няма да се даде без борба.

- Очаквам с нетърпение срещата с нея - потри ръце Фенстън.

- Дали при създалите се обстоятелства няма да е по-разумно да?...

Неочаквано почукване на вратата прекъсна разговора им. Фенстън вдигна очи и видя в рамката на вратата Бари Стедман - началник на охраната на банката.

- Моля за извинение, господин председател, човек от "Федеръл Експрес", донесе пакет, но никой друг, освен вас не можел да го приеме.

Фенстън махна с ръка на куриера да влезе. Надраска безмълвно подписа си в квадратчето срещу името и остана безмълвен, докато човекът не напусна кабинета и Бари затвори вратата след него.

- Наистина ли е това, което си мисля? - попита тихо Липман.

- Сега ще разберем - отвърна Фенстън, отвори пакета и изсипа съдържанието му на бюрото.

Двамата мъже не откъсваха очи от лявото ухо на Виктория Уентуърт.

- Погрижи се Кранц да получи другия половин милион - рече Фенстън. Липман кимна. - Тъкмо навреме - продължи председателят, загледан в старинната диамантена обеца.

Анна приключи със събирането на багажа малко след седем. Остави куфара в коридора, та да може да го вземе по пътя за летището след работа. Полетът й за Лондон бе в пет и четирийсет и пет следобед, а щеше да кацне на "Хийтроу" малко преди изгрев слънце на следващия ден. Предпочиташе нощния полет, защото щеше да има достатъчно време не само да се наспи, но и да се подготви за срещата с Виктория за обяд в Уентуърт Хол. Надяваше се Виктория да е прочела доклада и да е съгласна да продаде Ван Гог, което щеше да реши всичките й проблеми.

Малко след 7,20 Анна за втори път тази сутрин напусна сградата, където живееше. Спря първото такси, което видя да минава - екстравагантност, за която имаше обяснение, - искаше да изглежда добре за срещата с председателя. Настани се на задната седалка и извади пудриерата, за да провери в огледалото грима си. Наскоро купеният костюм от "Ананд Джон" и бялата копринена блуза непременно щяха да завъртят главите на околните. Нищо, че съчетанието с черните й маратонки предизвикваше всеобща изненада.

Таксито зави по Франклин Делано Рузвелт Драйв и ускори едва забележимо. Анна провери мобилния си телефон. Беше получила три съобщения, но и трите можеха да изчакат края на срещата. Едното беше от секретарката й Ребека: "Трябва спешно да говорим". Това й се стори странно, защото само след няколко минути щяха да се видят. Второто бе потвърждение за полета й от "Бритиш Еъруейс", а третото - покана за вечеря от Робърт Брукс, новия председател на аукционна къща "Бонамс".

Таксито приближи Северната кула след двайсет минути. Тя плати на шофьора и изскочи навън, вливайки се в морето работещи, които се процеждаха през входа и оттам през металните лостове на пропускателния турникет. Анна се качи в скоростния асансьор и за по-малко от минута достигна етажа на големите началници и пристъпи на тъмнозеления му килим. В същия този асансьор Анна бе дочула разговор, от който разбра, че всеки етаж е с площ от близо четири хиляди квадратни метра и в сградата, в която се работи денонощно, вадят хляба си близо петдесет хиляди души - почти двойно повече от населението на градчето, в което за първи път живя в тази страна - Данвил, Илинойс.

Анна се отправи направо към кабинета си и с изненада установи, че Ребека не я чака, след като чудесно знаеше колко важен разговор предстои в осем часа. С облекчение видя, че папките са спретнато подредени на бюрото й. Два пъти прегледа дали редът, който изискваше да следват, е спазен. Имаше няколко минути на разположение, ето защо разгърна отново папката на Уентуърт и се зачете в доклада си. "Цената на имението Уентуърт може да се раздели на няколко категории. На първо място е добре да разгледаме..."

Тази сутрин Тина Форстър си позволи да не става от леглото преди седем. Часът й при зъболекаря бе в осем и половина и Фенстън й разреши да закъснее за работа. Това обикновено означаваше, че той самият има ангажимент извън града или се кани да уволни някой от служителите. Не би искал тя да се върти наоколо, особено ако ставаше дума за втория случай. Ясно бе, че това няма да е Липман, защото тя не виждаше как Фенстън ще оцелее без този мъж. Би желала да е Бари Стедман, но и това беше немислимо засега, защото охранителят не пропускаше да възхвалява председателя, който попиваше всякакви ласкателства като сюнгер, очакващ следващата вълна.

Тина се бе отпуснала във ваната - лукс, който си позволяваше единствено в дните в края на седмицата, и се питаше кога ли ще дойде и нейният ред. Повече от година беше лична секретарка на Фенстън и макар да презираше своя шеф и всичко, на което той държеше, правеше всичко възможно да бъде незаменима. Не можеше да си позволи да напусне, не и преди да...

Телефонът в спалнята й иззвъня, но тя нямаше намерение да го вдига. Предположи, че е Фенстън, който ще пита къде е някоя папка, къде да намери телефонен номер, дори къде е бележникът му. За част от секундата й хрумна, че може да е Анна - единственият истински приятел, който имаше, откакто пристигна тук от Западния бряг. Едва ли, помисли си тя. Анна щеше да представя доклада си пред председателя в осем сутринта и най-вероятно в момента преглеждаше за двайсети път последните подробности.

Тина се усмихна, докато излизаше от ваната и увиваше хавлиената кърпа около тялото си. Зашляпа през коридора и влезе в стаята си. Когато се наложеше някой гост да прекара нощта в претъпкания й с вещи апартамент, трябваше да спи или в нейното легло или на канапето. Изборът наистина беше малък, тъй като тя разполагаше с една-единствена спалня. В последно време не можеше да се похвали с много гости, но не защото липсваха предложения. След това, което преживя с Фенстън, Тина не вярваше на никого. Наскоро бе изпитала желание да сподели тайната си с Анна, но се боеше да рискува.

Дръпна завесите на прозореца и макар да беше вече септември, чистото ясно утро я изкуши да облече лятна рокля. Така поне щеше да се чувства по-удобно при вида на зъболекарската бормашина.

Готова и облечена, тя се огледа в огледалото и отиде в кухнята, за да си направи чаша кафе. Нямаше право на нищо друго, дори на препечена филийка - такива поне бяха инструкциите на помощник-зъболекаря. Включи телевизора, за да чуе новините. Нищо ново. Съобщение за терорист самоубиец на Западното крайбрежие, жена с тегло сто и шейсет килограма дала под съд "Макдоналдс" за това, че е причина за съсипания й сексуален живот. Тина тъкмо щеше да изключи "Добро утро, Америка", когато на екрана се появи снимката на куортърбек от отбора по ръгби "49".

Това й напомни за баща й.