Към Bard.bg
Невъзможните неща (Даниел Стийл)

Невъзможните неща

Даниел Стийл
Откъс

Невъзможните неща

Даниел Стийл

 

 

Първа глава

Галерията "Суври" в Париж се помещаваше във внушителна сграда - hotel particulier* от осемнадесети век в предградието Сент Оноре. Колекционерите идваха тук с предварително уговорена среща и минавайки през огромните бронзови врати, се озоваваха във вътрешния двор. Точно отпред бе главната галерия, а вляво офисите на Симон дьо Суври - собственика на галерията. Вдясно бе пристройка на дъщеря му към галерията - крилото за съвременно изкуство. Зад къщата имаше голяма елегантна градина, пълна със скулптури, главно на Роден. Симон дьо Суври притежаваше тази галерия повече от четиридесет години. Баща му, Антоан, бе един от най-прочутите колекционери в Европа и преди да отвори галерията, Симон бе изучавал ренесансово изкуство и фламандските майстори. Сега той бе консултант на най-големите музеи в Европа, беше ухажван от частните колекционери, които питаеха възхищение към него, макар и често примесено със страхопочитание, у онези, които го познаваха.

* Буквално частен дом на знатна личност (фр.). - Б. пр.

Симон дьо Суври представляваше забележителна фигура - висок, с могъщо телосложение, строги черти и тъмни очи, които сякаш проникваха право в душата на човека. Той не бе бързал да се ожени. На по-млада възраст бе прекалено зает с изграждане на бизнеса си и неговото укрепване, за да си губи времето с романтични увлечения. Беше се оженил чак на четиридесет години за дъщерята на виден американски колекционер. Това се оказа успешен и щастлив съюз. Марджъри дьо Суври никога не се включи активно в работата на галерията, която бе добре отлично организирана и функционираше безупречно още преди брака й със Симон. Ала тя бе очарована от нея и се възхищаваше на творбите, които съпругът й излагаше пред публика. Обичаше го дълбоко и се интересуваше искрено от всичко, което той правеше. Самата Марджъри беше художничка, но никога не се бе чувствала достатъчно уверена да показва произведенията си. Рисуваше акварелни пейзажи и натуралистични портрети и често ги раздаваше на приятелите си като подаръци. Истината бе, че Симон харесваше нейните произведения, но не бе впечатлен особено от тях. Той беше безмилостен в избора си и безкомпромисен в решенията, що се отнася до галерията. Имаше желязна воля, ум - остър като бръснач, изключителен нюх за бизнес и търговия и дълбоко скрито от всички добро и нежно сърце. Или поне така твърдеше Марджъри. Макар че никой не й вярваше. Симон беше почтен към своите служители, честен с клиентите и безкрайно упорит в преследването на онова, което смяташе, че галерията му трябва да притежава. Понякога му бяха необходими години, за да се сдобие с определена картина или скулптура, но той никога не се отказваше и не се спираше пред нищо, докато не я получеше. Беше преследвал и съпругата си преди брака им по същия начин. И след като веднъж я бе получил, той я пазеше като съкровище - главно за себе си. Не водеше активен обществен живот, правеше го само тогава, когато се налагаше - като канеше и забавляваше клиентите си в едното крило на къщата.

Двамата взеха решение да имат деца по-късно. Всъщност това бе решение на Симон, така че минаха цели десет години, докато се сдобиха с дете. Като знаеше колко много Марджъри иска да има деца, той най-накрая се предаде, но беше доста разочарован, когато тя вместо син му роди дъщеря. Когато се роди Саша баща й бе на петдесет години, а майка й на тридесет и девет. Момиченцето моментално се превърна в смисъла на живота на Марджъри. Те постоянно бяха заедно. Майката прекарваше часове с детето, смеейки се и гукайки, играейки си с него в градината. Когато дойде време Саша да тръгне на училище, тя почти изпадна в депресия, защото им предстоеше раздяла. Саша беше красиво и обичливо дете - интересна смесица от двамата си родители. Притежаваше тъмния пронизващ поглед на баща си и вътрешната мекота на майка си. Марджъри беше ангелско създание с руса коса и сини очи. Приличаше на мадона от картините на италианските майстори от Ренесанса. Саша притежаваше деликатните черти на майка си, тъмната коса и очи на баща си, но за разлика и от двамата си родители беше дребна и крехка. Баща й често я дразнеше, като казваше, че приличала на дете. Но характерът на Саша изобщо не беше като на дете. Тя имаше силата и желязната воля на Симон, топлината и благородството на Марджъри, както и директността в отношенията, което бе наследила от баща си. Беше на четири или пет години, когато той започна да й обръща внимание и оттогава непрекъснато го правеше. Всичко, за което говореше с дъщеря си, беше на тема изкуство. В свободното си време той се разхождаше из галерията с нея, показваше й картини и й разказваше за художници, разтваряше книги и албуми, за да я запознае с произведенията им, като очакваше от нея да повтаря имената им и дори да ги произнася буква по буква, тъй като не бе достатъчно голяма и все още не можеше да пише. Вместо да се възпротиви, Саша попиваше всичко това и запомняше всяко късче информация, което баща й й предаваше. Той беше много горд с нея. И все още бе дълбоко влюбен в жена си, но тя се разболя три години след раждането на Саша.

Болестта на Марджъри първоначално беше истинска мистерия и затрудняваше всички доктори, които я преглеждаха, за да й поставят диагноза. Симон тайно вярваше, че е нещо на психосоматична основа. Той не търпеше болестите и слабостите на другите и смяташе, че всичко физическо може да бъде преодоляно и контролирано. Но вместо да се пребори с болестта си, с времето Марджъри все повече отслабваше. Мина почти цяла година, докато й поставят диагноза в Лондон, която след това бе потвърдена и в Ню Йорк. Тя страдаше от рядка дегенеративна болест, която засягаше нервите и мускулите й и неизбежно щеше да стигне до белите дробове и сърцето. Симон предпочете да не приема злокобните прогнози, а Марджъри посрещна смело бъдещето си, като рядко се оплакваше и правеше всичко, което може, докато бе в състояние, прекарвайки колкото време и сили има със съпруга и дъщеря си, без да си почива. Болестта не помрачи настроението, нито победи духа й, но както бяха предсказали докторите, тялото й бе поразено и бавно умираше. Тя вече бе прикована на легло, когато Саша стана на седем, и почина малко след като дъщеря й навърши девет години. Въпреки че бе предупреден за този край, Симон бе шокиран. Изумен, вцепенен. Също и Саша. Никой от двамата й родители не беше я подготвил за смъртта на майка й. И Саша, и Симон бяха свикнали с Марджъри и нейният интерес към всичко, което те правят, с нейното присъствие в ежедневието им, дори и докато лежеше в леглото. Неочакваното осъзнаване, че тя е изчезнала от живота им, бе като бомба за тях и ги сближи много повече от преди. Саша се превърна в център на живота на Симон заедно с галерията.

Тя растеше, ядеше и спеше, изцяло потопена в живописта. Това бе всичко, което знаеше, което правеше и което обичаше, освен баща си. Беше му толкова предана, колкото и той на нея. Още от дете знаеше много за галерията, както и за произведенията в нея, почти колкото и слушателите на баща й. Понякога, още докато беше съвсем младо момиче, Симон си мислеше че дъщеря му е по-умна и креативна от доста от хората около него. Единственото нещо, което го дразнеше и изкарваше извън нерви, бе нейната все по-растяща страст към модерното изкуство. Съвременното изкуство го дразнеше по особен начин и той не се колебаеше да го нарича боклук. Симон обичаше и уважаваше старите майстори и за него не съществуваше нищо друго извън тях.

Също като баща си Саша завърши Сорбоната и се дипломира като изкуствовед и специалист по история на изкуството. И както бе обещала на майка си, получи докторска степен от Колумбийския университет в Ню Йорк. След това прекара две години, стажувайки в музея "Метрополитън", с което завърши своето образование. През всичкото това време тя редовно се връщаше в Париж, понякога само за уикендите, а и Симон често я посещаваше в Ню Йорк. Това му даваше възможност да се среща по-често с клиентите си, както и да обикаля музеите и галериите в САЩ. Но онова, което искаше наистина, бе да вижда Саша и той използваше всеки повод, за да го направи. Повече от всичко мечтаеше Саша да се завърне у дома. Чувстваше се неспокоен, докато тя бе в Ню Йорк.

Единственото нещо, което Симон не бе очаквал, бе появата на Артър Бордман в живота на дъщеря му. Тя го срещна още през първата седмица от престоя си в Колумбийския университет. По онова време Саша беше на двадесет и две и се омъжи за Артър само шест месеца след запознанството им, въпреки гръмките протести на баща й. Първоначално Симон бе ужасен и единственото нещо, което го умилостиви и го накара да приеме брака й на тази крехка възраст бе, че Артър убеди своя тъст, че след като Саша завърши докторантурата си в Ню Йорк, както и стажа, той ще се премести заедно с нея в Париж, за да живеят там. Симон бе готов да го накара да се подпише с кръв под това обещание. Но дори и той не можеше да остане сляп за щастието на дъщеря си. Най-накрая бе принуден да се съгласи, че Артър Бордман е добър избор и е най-подходящият съпруг за дъщеря му.

Артър беше на тридесет и две - десет години по-голям от Саша. Беше завършил Принстън и имаше магистърска степен от Харвард. Заемаше висок пост в една инвестиционна банка на Уолстрийт, която имаше офис в Париж. Веднага след като сключиха брак, той започна да подготвя за преместването си там. Непосредствено след женитбата им се роди Ксавие, а две години по-късно и Татяна. Въпреки появата на децата Саша не прекъсна учението си. Като по поръчка и двете бебета се родиха през лятото, веднага след приключването на лекциите. Тя наемаше бавачка да й помага, докато бе заета в музея. Беше се научила да жонглира още от дете, докато бе наблюдавала как баща й ръководи галерията. Саша обичаше животът й да бъде пълноценен и обожаваше Артър и двете си деца. И въпреки че в началото Симон бе малко плах в ролята си на дядо, бързо се промени. Децата бяха очарователни хлапета.

Саша прекарваше свободното си време с тях винаги когато можеше, пеейки същите песни и играейки същите игри, които майка й бе играла с нея. Всъщност Татяна приличаше толкова много на своята баба, че първоначално този факт изнервяше Симон, но когато момиченцето порасна, той обичаше да стои с нея, да я гледа и да мисли за починалата си съпруга. Все едно виждаше Марджъри като преродило се малко момиченце.

Верен на думата си Артър се премести с цялото си семейство в Париж, когато Саша приключи своето двугодишно стажуване в "Метрополитън" в Ню Йорк. Банката буквално му повери своя парижки офис и макар да бе само на тридесет и шест, му имаше пълно доверие, така както и самата Саша. Тук, в Париж, тя щеше да бъде дори още по-заета, отколкото в Ню Йорк, където работеше на непълен работен ден в музея и останалото време прекарваше с децата си. В Париж щеше да работи в галерията на баща си. Сега вече беше готова за това. Той се бе съгласил работното й време да бъде по три часа всеки ден, така че да има време и за децата. Но Саша знаеше, че трябва да направи повече, за да осигури развлечения и на съпруга си. Беше се завърнала в Париж образована, победителка, безстрашно очакваща нови завоевания и развълнувана да си бъде отново у дома. Така се чувстваше и Симон - дъщеря му си беше у дома и най-сетне щеше да работи заедно с него. Беше чакал този момент цели двадесет и шест години и най-накрая, за огромно тяхно удоволствие, той бе настъпил.

Симон все още се държеше доста строго със Саша, както когато беше дете, но дори Артър забеляза, че след като се върнаха в Париж, той бе омекнал почти неузнаваемо с годините. Отделяше време, за да си побъбри с внуците си, макар че когато ги посещаваше, предпочиташе просто да седи и да ги наблюдава. Никога не се чувстваше непринудено с малки деца, дори със собствената си дъщеря по време на нейното детство бе било така. Когато семейството на Саша се върна в Париж, той беше вече на седемдесет и шест - животът на Саша започваше на пълни обороти от този момент.

Първото решение, което стоеше пред тях, бе къде ще живеят. Тогава Симон ги изуми, като реши проблема вместо тях. Саша смяташе да потърси апартамент на левия бряг на Сена. Тяхното семейство вече бе прекалено голямо за апартамента, който имаха в шестнадесети район. Симон доброволно се изнесе от триетажното крило на къщата, което бе обитавал през целия си живот. Той настояваше, че то е вече прекалено голямо за него и твърдеше, че стълбите не са за неговите колене, макар Саша да не му повярва напълно. Баща й все още вървеше с километри пеша. Симон се пренесе в другата част на двора, в крилото, което използваха за офиси и складове. Той бързо го префасонира с очарователни oeils-de-boeuf* под мансардния покрив и монтира един смешен моторизиран асансьор, подобен на стол-седалка, който се движеше бързо нагоре и надолу по стълбите за радост на внуците му, когато им позволяваше да се возят на него. Самият той вървеше по стълбите до тях, докато те крещяха от възторг. Саша му помогна с обзавеждането и декорацията. Накрая тя се осмели да сподели една своя идея с баща си, той я отхвърли, без да се замисли. Това всъщност беше план, който бе таяла в себе си от години и бе мечтала да го осъществи цял живот. Тя искаше да разшири галерията и да включи в експозицията произведения на съвременни творци. Крилото, което преди бе използвано за склад, беше идеално за осъществяване на този план. То бе от другата страна на двора, срещу офисите и новия дом на баща й. По общо признание, отварянето на приземния етаж щеше да стесни складовата им площ, но тя вече се бе консултирала с един архитект да построи модерно оборудвани складови помещения отгоре. Когато за пръв път спомена за съвременно изкуство, Симон подскочи чак до тавана. Той нямаше намерение да разваля почтеното име на галерията, продавайки разни боклуци от неизвестни художници, които Саша харесваше и за които той беше убеден, че не притежаваха и капчица талант. Трябваше й почти цяла година ожесточени спорове, за да успее да го убеди.

* Тавански кръгли прозорчета (фр.). - Б. ред.

Едва когато го заплаши, че ще напусне галерията и ще си отвори собствена галерия, Симон се предаде - макар и с значително негодувание и доста мърморене. Въпреки че бе внимателна и учтива, Саша беше твърда и непреклонна и отстояваше това, което бе решила. След като планът й накрая бе приет, тя дори не посмя да се среща със своите съвременни художници в главния офис на галерията, защото баща й бе прекалено груб и суров към тях. Но тъй като беше упорита като него, една година след завръщането им в Париж Саша отвори крилото за модерно и съвременно изкуство към галерия "Суври" с изискан прием и шум в медиите. И за огромно удивление на баща си, получи прекрасни отзиви в пресата не просто защото бе Саша дьо Суври, а защото имаше отлично око за добрите, значими съвременни произведения на изкуството точно както баща й за творбите на старите майстори, които познаваше най-добре.

Тя със забележителен успех успяваше да се справи и в двата свята - на класиката и на съвременното изкуство. Беше образована и отлично запозната с творбите на старите майстори, които продаваше компетентно, и същевременно бе отворена за новите неща. Когато самата Саша стана на тридесет години, галерията за съвременно изкуство "Суври" само три години след откриването си се бе превърнала в най-значителната галерия от този род в Париж и вероятно в цяла Европа. Всъщност Саша бе изключително доволна от развоя на нещата и от живота си като цяло. А също и Артър. Той харесваше работата на жена си и я подкрепяше във всяко отношение дори повече от баща й, който си оставаше резервиран, макар вече да гледаше с малко по-голямо уважение на онова, което тя постигаше със съвременните автори. Всъщност Саша бе изстреляла, образно казано, неговата галерия в настоящето с гръм и трясък.

Артър обичаше контраста между нейния бизнес живот и своя собствен. Харесваше му оригиналността на творбите, които тя представяше, както и ексцентричността на художниците, с които контактуваше, в сравнение със достолепните и скучни банкери, с които той си имаше работа. Артър много често пътуваше с нея до различни градове на света, където тя отиваше, за да се срещне с някой художник, и обичаше да ходи по разни изложения с нея. Те дори преустроиха третия етаж на къщата си в нещо, което приличаше на музей на съвременното изкуство с творби на съвсем млади творци. Освен това нещата, които тя продаваше в галерията за съвременно изкуство, бяха далеч по-достъпни от финансова гледна точка от картините на импресионистите и старите майстори, които предлагаше баща й. Бизнесът и на двамата процъфтяваше.

Саша ръководеше нещата вече цели осем години, когато се сблъска с първия си истински проблем. Банката, в която Артър бе станал партньор още преди години, настояваше той да се върне на Уолстрийт, за да я оглави. Двама от другите партньори бяха загинали в самолетна катастрофа и всички бяха на мнение, че Артър е най-добрият избор и единственият подходящ човек, който може да я оглави и ръководи. Всъщност това си беше самата истина. Нямаше начин да откаже предложението. Кариерата беше важна за него, пък и банката едва ли щеше да му позволи да не се подчини. Той им беше необходим в Ню Йорк.

Саша плака много, когато обясни ситуацията на баща си. И в неговите очи също имаше сълзи. През всички тринадесет години от брака им Артър неизменно и изцяло я бе подкрепял във всеки аспект относно кариерата й и сега тя бе длъжна да направи същото за него и да се върнат заедно в Ню Йорк. Щеше да бъде прекалено грозно и егоистично, ако поискаше той да се откаже от кариерата си заради нея, така че тя да може да остане в галерията, при баща си, макар че без съмнение Симон вече беше много стар. Саша бе на тридесет и пет и въпреки че баща й не изглеждаше, нито действаше като старец, истината бе, че вече бе осемдесет и пет. Поне бяха имали късмет Артър да остане в Париж досега, без това да навреди на кариерата му. Но сега бе дошло времето той да се завърне у дома и Саша трябваше да го придружи.

Бяха й необходими само шест седмици в типичния за нея стил, за да стигне до новата си идея. Щяха да се преместят в САЩ в рамките на месец. Първоначално тя накара баща си да си глътне езика, като му съобщи какво е решила. Той беше абсолютно против, също както и когато му предложи да създаде галерията за съвременно изкуство. Но този път Саша не го заплаши, а го помоли. Онова, което искаше, бе да открие клон на галерията в Ню Йорк - както за класическото, така и за съвременно изкуство. Баща й сметна тази идея за абсурдна. Галерия "Суври" бе най-авторитетната в Париж. Амстердам както и всички музеи по света контактуваха ежедневно с тях за важни поръчки. Нямаше никаква нужда да откриват клон в Ню Йорк. Единствената причина бе, че сега Саша щеше да живее там и искаше да работи за баща си, за галерията, която обичаше и която бе ръководила девет години.

Този момент беше повратна точка за семейството. Артър намери идеята за великолепна и напълно я подкрепяше. Накрая той успя да убеди и баща й, въпреки че дори когато тръгваха, Симон продължи да настоява, че дъщеря му е луда. Саша предложи да вложи собствени пари в проекта и Артър, както обикновено, беше съгласен с нея. Накрая баща й се съгласи, както ставаше винаги. Скоро след като пристигнаха в Ню Йорк тя намери един апартамент за семейството на Парк Авеню и една стара сграда на Шестдесет и четвърта улица между Медисън и Пето Авеню за помещение на галерията "Суври - Ню Йорк". Саша вложи ума и сърцето си в начинанието, подкрепи го с невероятна енергия и работа и то се превърна в брилянтно реализирана идея. Баща й дойде да я посети на няколко пъти и неохотно се съгласи, че мястото и помещението са идеални за целта. Когато след девет месеца новата галерия трябваше да се открие, той вече се усмихваше. Галерията на Саша беше събитието в артистичния свят на Ню Йорк. На тридесет и пет години тя бе станала един от най-важните артдилъри в света, какъвто все още беше и баща й, и беше член на бордовете на музея "Метрополитън" и на Музея за модерно изкуство, което бе огромно признание и уважение към нея.

Ксавие и Татяна бяха съответно на дванадесет и на десет години. Ксавие обичаше да рисува, а Татяна грабваше всяка камера или фотоапарат, които й попаднеха, и правеше невероятно смешни снимки на стреснатите възрастни. Момиченцето приличаше на малка руса фея, а Ксавие бе одрал кожата на баща си, но бе наследил почти смолисто черните коси на майка си и баба си. Те бяха красиви и добри деца. И двамата говореха чудесно английски и френски. Саша и Артър ги изпратиха да учат в лицей в Ню Йорк, въпреки че Татяна не спираше да повтаря, че мечтае да се върне в Париж. Липсваха й приятелите. Ксавие обаче почти моментално реши, че предпочита Ню Йорк.

През следващите две години Саша с удоволствие управляваше галерията в Ню Йорк. Тя често пътуваше до Париж, обикновено два пъти в месеца. Понякога вземаше "Конкорд" за важните срещи на баща си и още същата нощ се прибираше при Артър и децата в Ню Йорк. А през лятото неизменно ходеха на почивка във Франция. Тя прекарваше известно време с баща си в къщата, която той от години наемаше в Сен Жан Кап Фера, но оставаше и в Иден Рок с децата. Въпреки че много ги обичаше, децата изнервяха Симон, когато бяха по-дълго време с него. И въпреки че Саша не искаше да го признае, баща й вече бе много остарял. Беше на осемдесет и седем и малко по малко се предаваше.

С голяма неохота се налагаше да говорят за онова, което ще трябва да направи, когато се наложи да ръководи бизнеса сама. Тя не можеше да си представи, но Симон вече се бе примирил. Той беше живял дълго и не се страхуваше да си отиде от този свят. И освен това бе обучил добре хората си. Сега Саша бе в състояние да живее в Ню Йорк или Париж, като и на двете места имаше компетентни хора, които да работят за нея. Щеше да й се наложи да прекарва доста време и в двете галерии, разбира се, но решението къде да живее беше нейно благодарение на предвидливостта на баща й. И на двете места галерията имаше отлични управители. Но тя все още чувстваше Париж като роден дом, макар че обичаше Ню Йорк и й бе интересно да живее в него. Без съмнение обаче Артър бе прекалено обвързан с банката, за да живее някъде другаде освен в Ню Йорк. Така че Саша знаеше, че ще бъде длъжна да остане тук, докато той се пенсионира. И тъй като мъжът й бе все още само на четиридесет и седем, това бе далечна перспектива. Тя просто беше щастлива, че баща й все още успяваше да ръководи бизнеса на осемдесет и седем години. Той бе забележителен старец, макар че годините неумолимо го поваляха. Но въпреки това, или вероятно точно заради това, Саша бе абсолютно объркана, когато Симон неочаквано умря на осемдесет и девет години. Сякаш бе очаквала той да живее вечно. Баща й умря точно както бе искал. Получи масивен инфаркт на бюрото си. Докторите казаха, че изобщо не е страдал. Беше си отишъл за един миг, след като току-що бе финализирал една мащабна сделка с известен холандски колекционер. Същата нощ Саша летя до Париж в състояние на шок и когато влезе в галерията, обикаля из нея безпомощно, като малко дете, неспособна да повярва, че баща й си е отишъл. Погребението беше грандиозно. Присъства президентът на Франция, както и министърът на културата. Всяка важна личност с положение в света на изкуството дойде да поднесе съболезнованията си, както и всички негови приятели, клиенти, Артър и децата. Когато го положиха в гробището Пер Лашез - в двадесети район на Париж, беше студен ноемврийски ден, валеше дъжд. Около него бяха гробовете на Виктор Юго, Пруст, Балзак, Шопен и мястото му за почивка бе наистина най-подходящото.

След погребението Саша прекара четири седмици в Париж, заета с адвокати и организационни задължения, подреждайки документите на баща си и личните му вещи. Тя остана по-дълго, отколкото смяташе, и този път й бе по-трудно да си тръгне. За пръв път, откакто бе напуснала Париж, искаше да си остане вкъщи и да бъде близо до мястото, където баща й бе работил и живял. Когато най-накрая след месец се върна в Ню Йорк, се чувстваше осиротяла. Магазините и улиците, украсени за Коледа, й изглеждаха като оскърбление след загубата, която непоносимо й тежеше. За нея това бе една дълга и тежка година. Но въпреки всичко и двата клона на галерията процъфтяваха. Следващите години преминаха спокойно, бяха щастливи и продуктивни. Баща й й липсваше, но тя постепенно пусна корени в Ню Йорк, докато децата й растяха. Продължаваше да се връща в Париж два пъти месечно, за да контролира галерията там.

Осем години след смъртта на баща й и двете галерии бяха силни и еднакво успешни.

Артър казваше, че има намерение да се оттегли и да се пенсионира на петдесет и седем. Кариерата му бе изключително успешна, но лично пред Саша признаваше, че е отегчен. Ксавие бе на двадесет и четири, живееше и рисуваше в Лондон и излагаше произведенията си в малка галерия в Сохо. И въпреки че Саша харесваше картините му, той все още не бе готов да ги покаже в "Суври". Обичта й към него не я заслепяваше и не скриваше необходимостта от развитието, което той трябваше да постигне. Синът й бе талантлив, но като художник все още не бе напълно завършен. Но Ксавие проявяваше завидна страст в работата си. Той обичаше всичко в света на изкуството, от което беше част в Лондон, и Саша се гордееше с него. Според нея момчето имаше шансове някой ден да стане голям художник. И тогава тя се надяваше, че ще представя неговите творби в своите галерии.

Татяна бе завършила "Браун"* преди четири месеца с диплома по фотография и изящни изкуства и тъкмо бе започнала работа като трети помощник при един известен фотограф в Ню Йорк, което означаваше, че щеше да има възможността от време на време да зарежда лентите, да му носи кафе и да мие подовете. Майка й я уверяваше, че това е пътят, по който трябва да мине всеки. Нито едно от децата й не проявяваше интерес към галериите. Те смятаха онова, което тя правеше, за чудесно, но искаха да следват собствените си мечти и цели в живота. Саша осъзна колко рядък дар бе получила от баща си, осъзна възможностите, които той й беше предоставил, и безценното знание, което й бе предал и с което бе израснала, докато бе при него. Тя съжаляваше, че няма да има възможност да предаде същото на децата си.

* Един от седемте най-стари колежа в Америка. - Б. пр.

Саша се чудеше дали някой ден Ксавие няма да пожелае да работи заедно с нея в галерията, но годините минаваха и това изглеждаше все по-илюзорно. Сега, след като и Артър говореше за пенсиониране, тя чувстваше, че нещо я влече обратно към корените й в Париж. Колкото и да обичаше космополитността на Ню Йорк, животът винаги й изглеждаше по-благороден и спокоен, когато се върнеше у дома. За нея Париж бе не само дом, въпреки двойната националност, която имаше заради майка си, и шестнадесетте години от четиридесет и седем годишния си живот, прекарани в Ню Йорк. В сърцето си тя си оставаше французойка. Артър нямаше нищо против идеята да живеят отново в Париж, след като се оттегли от активна дейност, и тази есен те много сериозно обсъдиха подобна перспектива.

Беше октомври - последните дни на топлото време, когато в един слънчев петъчен следобед Саша направи кратка обиколка, за да инспектира няколко картини, които смятаха да продадат на музея в Бостън. Те държаха своите стари майстори и повечето класически произведения на изкуството на горните два етажа на сградата. Модерното изкуство, с което сега бяха известни, се помещаваше на първия и втория етаж. Офисът на Саша бе забутан в задния край на етажа.

След като направи огледа на горните етажи, тя взе няколко документа в куфарчето си и се полюбува на градината със скулптури зад нейния офис. Както повечето съвременни работи, тя бе отражение на вкуса й. Обичаше да гледа тези прекрасни скулптури в градината, особено когато валеше сняг. Но до първия сняг имаше поне още два месеца, помисли си тя, докато вдигаше куфарчето си. Нямаше да бъде в галерията през цялата следваща седмица. В неделя сутринта заминаваше за Париж, за да види как вървят нещата там. Все още правеше редовната си проверка на всеки две седмици, откакто баща й бе починал преди цели осем години. Всъщност беше артдилър и за двата града и бе свикнала с пътуванията си. Изглеждаше й съвсем просто. Успяваше да живее нормално и да има приятели и клиенти и в двата града. Чувстваше се добре и плуваше в свои води както в Париж, така и в Ню Йорк.

Мислеше за предстоящата седмица, когато телефонът иззвъня, точно в момента, в който бе тръгнала да излиза от офиса си. Беше Ксавие, който й се обаждаше от Лондон, и когато погледна часовника си, осъзна, че там е почти полунощ. Щом чу гласа на сина си, лицето й светна в усмивка. Двете й деца бяха безценни за нея, но по някакъв начин тя се чувстваше по-близка с Ксавие. С него Саша общуваше по-лесно. Татяна бе по-близка с баща си, точно както тя самата някога беше със своя.

Дъщеря й имаше по-критично отношение към майка си и не бе склонна да прави компромиси така, както брат й. Ксавие и майка му в много отношения бяха сродни души - еднакво внимателни, благородни, винаги готови да простят. Татяна имаше по-твърд характер и по-сурово отношение към хората и живота.

- Страхувах се, че вече си тръгнала - рече Ксавие с усмивка и сподави прозявката си.

Когато затвори очи, мислейки за него, Саша си представи лицето му. Той открай време си бе красиво дете, а сега бе станал прекрасен млад мъж.

- Почти бях тръгнала. Хвана ме на вратата. Какво правиш вкъщи в петък през нощта?

Саша знаеше, че синът й води бурен живот сред лондонските артистични кръгове и има слабост към красиви жени. Това винаги я бе развеселявало и тя често го дразнеше и му се подиграваше по този повод.

- Току-що влизам вкъщи - обясни той, защитавайки репутацията си.

- Сам? Направо ме разочароваш - засмя се тя. - Забавлява ли се?

- Ходих на откриването на една изложба с приятел, а сетне вечеряхме. Всички пиха малко повече и нещата започнаха да излизат от контрол. Затова реших, че ще е по-добре да се прибера, преди да са ни арестувалио.

- Виж ти! Звучи интересно. - Саша приседна отново на бюрото си и погледна към градината навън, мислейки колко много синът й й липсва. - Какво направихте, че да бъдете арестувани?

- Въпреки своята слабост към жените, повече от завоеванията на Ксавие бяха безобидни и кротки. Той беше просто един млад мъж, който обичаше да се забавлява и от време на време все още се държеше като момче, пълно с енергия. Сестра му обичаше да твърди, че тя е много по-отговорна от брат си и смяташе, че повечето от жените, с които той излиза, не са нищо особено. Тя не смееше да каже това пред майка си, но го казваше пред брат си, който горещо ги защитаваше, без значение кои бяха те или колко всъщност държеше на тях.

- Ходих на откриването на изложбата с един познат художник. Той е малко луд, но е страшно талантлив. Искам някой път да се срещнеш с него. Казва се Лиъм Алисън. Прави страхотни абстракции. Тази вечер изложбата беше доста интересна, макар той да не мислеше така. По време на откриването се отегчи и погълна доста алкохол. Сетне продължи да пие, когато отидохме в един бар.

Ксавие обичаше да говори с майка си и да й разказва за приятелите си. Той почти нямаше тайни от нея или ако имаше, те бяха много малко. А разказите му за приключенията и преживяванията му винаги я забавляваха. Той й липсваше от мига, в който бе напуснал дома им.

- Било е весело. Имам предвид, че се е напил. - Тя предполагаше, че приятелят му е на неговата възраст. Две момчета, които се държат неприлично само заради доброто си настроение.

- Наистина. Той е много забавен човек. Докато седяхме на бара, си свали панталоните. Смешното бе, че никой, абсолютно никой не забеляза това, докато едно момиче не го покани да танцуват. Мисля, че дори той самият бе забравил в този момент за панталоните си, когато излезе на дансинга по боксерки и някаква възрастна дама не започна да го удря с чантата си. Той я покани да танцува с него и я завъртя няколко пъти. Това беше най-смешното нещо, което съм виждал през живота си. Тя бе висока не повече от метър и двадесет и ожесточено го налагаше с чантата си. Приличаше на скеч от Монти Пайтън*. Моят приятел е страхотен танцьор. - Докато слушаше историята, Саша се смееше с глас, представяйки си сцената с художника по гащи, танцуващ и въртящ старата дама, която го налага с чантата си. - Той се държа много внимателно и учтиво с нея и всички си умираха смях, но след това барманът каза, че се е обадил на полицията, и аз веднага го измъкнах и го заведох при жена му.

* Много известна английска комедийна група. - Б. пр.

- О, той вече е женен? - Саша сякаш се стресна леко от тази новина. - На твоята възраст?

- Не съм казал, че е на моята възраст, мамо. На тридесет и осем е и има три деца. Големи сладури са. Жена му също е много готина.

- Къде е била тогава? - В гласа й се прокрадна неодобрение.

- Тя не обича да излиза с него - отвърна безгрижно Ксавие.

Лиъм Алисън бе станал един от неговите най-близки приятели в Лондон. Той беше сериозен художник, с ведро отношение към живота и неподражаемо чувство за хумор, неизчерпаем извор на шеги, вечно готов за лудории и майтапи.

- Мога да я разбера - направи сух коментар за приятеля на сина си Саша. - Не съм сигурна дали бих се радвала да излизам с мъж, който си сваля панталоните на публични места и кани престарели дами на танци.

- И тя каза почти същото, когато го заведох у тях. Той направо си легна, а аз изпих чаша вино с нея и се прибрах. Тя е много добра жена.

- Сигурно, щом търпи всичко това. Алкохолик ли е? - попита съвсем сериозно и леко притеснено Саша, чудейки се с какви хора се среща и дружи синът й.

От онова, което чу, този човек не й изглеждаше като най-подходящата компания.

- Не, не е алкохолик. - Ксавие се разсмя. - Просто беше отегчен и освен това се хвана на бас с мен, че ако си свали панталоните в кръчмата поне един час никой няма да забележи. И спечели, разбира се. Никой не забеляза, докато не излезе на дансинга.

- Добре. Надявам се, че ти не си си свалил панталоните - рече с укор Саша, докато Ксавие се смееше.

Той всъщност обожаваше майка си.

- Не, не съм. Според Лиъм това било проява на страхливост от моя страна. Каза ще плати двойно, ако сваля моите. Но аз не го направих.

- Благодаря ти, скъпи. Чувствам се истински облекчена да го чуя. - Тя погледна часовника си. Беше обещала на Артър да се прибере в шест, а вече бе шест и десет. Но да говори със сина си, й доставяше удоволствие. - Не искам да прекъсвам, но трябваше да се срещна с баща ти още преди десет минути. След вечеря ще тръгнем за Хемптънс.

- Предполагах. Просто исках да те чуя.

- Радвам се, че го направи. Планирал ли си нещо специално за уикенда?

Саша обичаше за знае плановете му, както и тези на Татяна, макар че я проверяваше много по-рядко. Дъщеря й се опитваше да разпери сама крилете си. И сякаш предпочиташе да се обажда повече на баща си, отколкото на майка си. Саша не бе говорила с нея цяла седмица.

- Няма да правя нищо. Времето е гадно. Мислех да рисувам.

- Добре. В неделя ще летя за Париж. Ще ти се обадя, когато пристигна. Ще имаш ли време да прескочиш, за да ме видиш?

- Може би. Ще ти съобщя в неделя вечерта. Приятен уикенд. Кажи на татко, че го обичам.

- Добре. И аз те обичам... А ти кажи на твоя приятел да си държи панталоните на кръста другия път. Имате късмет, че и двамата не сте попаднали в ареста.

Ксавие винаги си прекарваше добре където и да беше, а очевидно и приятелят му Лиъм също. Синът й бе споменавал името му и преди, като всеки път настояваше майка му да види картините му. Някой ден, каза си Саша, макар че едва ли щеше да го стори. Винаги бързаше и когато отидеше в Лондон, времето не й стигаше, тъй като гледаше да се срещне с някой художник, който вече бе представяла в галерията, и да й останат няколко часа да си поговори с Ксавие. Беше му казала да предаде на Лиъм да й изпрати диапозитиви на свои картини, но той така и не бе го направил, което значеше че или не се отнася сериозно към това или не се чувства готов да й покаже творбите си. Каквото и да бе, струваше й се, че този мъж има особен характер и оскърбително поведение. Вече бе представяла няколко такива художници и не бе сигурна, че иска да се заимава с още един такъв, без значение какво смяташе Ксавие за неговия талант. Беше много по-лесно да работи с художници, които се отнасят сериозно към кариерата си и се държат като възрастни хора. Един невъзпитан мъж на четиридесетина години, който си сваля панталоните на публично място, щеше да бъде истинско бедствие, а тя нямаше нужда от такова.