Към Bard.bg
Разбудени фурии (Ричард Морган)

Разбудени фурии

Ричард Морган
Откъс

 

Ричард Морган

 

 

 

РАЗБУДЕНИ ФУРИИ

 

 

Превел от английски

Любомир Николов-Нарви

 

 

 

Посвещавам тази книга на съпругата си

Вирджиния Котинели,

която разбира от спънки.

 

 

 

 

Фурия (същ.):

1 а. Мощна, безразборна и често унищожителна ярост...

2. Дива, безразборно действаща сила

3 а. Всяка една от трите богини на възмездието, които в древногръцката митология наказват престъпленията

3 б. Гневна или отмъстителна жена

 

 

 

 

 

 

ПРОЛОГ

Мястото, където ме събудиха, трябва да е било подготвено най-грижливо.

Същото се отнася и до залата, където предложиха сделката. Харлановият род не върши нищо наполовина и както би ви казал всеки Приет, държи да направи добро впечатление. Черен декор на златисти точици в тон със семейните гербове по стените, недоловим инфразвук, пораждащ сърцераздирателното усещане, че стоиш пред истински благородници. Някакъв древен марсиански предмет в ъгъла тихомълком намеква за прехвърлянето на глобалната власт от ръцете на отдавна изчезналите извънземни благодетели към съвременната и твърда десница на олигарсите от Първите фамилии. Не липсва и задължителната холоскулптура на самия Конрад Харлан в победоносната поза на "планетен откривател". Едната ръка е високо вдигната, другата засенчва очите му от блясъка на чуждото слънце. Такива ми ти неща.

И ето го Такеши Ковач - излиза от вана с поддържащ гел, презареден в кой знае чия нова плът, кашля и плюе под мекото пастелно осветление, а мрачните съдебни пристави с модерни бански костюми му помагат да се изправи. С изумително пухкави кърпи избърсват по-голямата част от гела, сетне му намятат халат от подобна материя за краткото пътешествие до съседната стая. Душ, огледало - привиквай с това лице, войнико - нови дрехи за новия носител, после право към залата за аудиенции, където предстои разговор с член на Семейството. Жена, разбира се. В никакъв случай не биха пратили мъж след всичко, което им е известно за моето минало. Изоставен от баща-алкохолик на десетгодишна възраст, отгледан заедно с две по-малки сестри, редовни изблици на невротични реакции, когато се сблъсква с властни, патриархални фигури. Не, непременно жена. Някоя добродушна леля от ръководството, натоварена с грижата да задвижва тайно ония дела на Харлановия род, за които е по-добре да не се разчува. Красива, но не прекалено, с изработен по поръчка носител, вероятно малко над четирийсетте по стандартното летоброене.

- Добре дошъл отново на Харлановия свят, Ковач-сан. Добре ли се чувствате?

- Да. А вие?

Високомерно нахалство. Емисарското обучение създава навика да усвояваш и обработваш подробностите от обкръжението с бързина, за каквато нормален човек не може и да мечтае. Хвърляйки поглед наоколо, емисарят Такеши Ковач разбира за броени секунди, всъщност знае още откакто отвори очи във ваната, че акциите му се котират високо.

- Аз? Можете да ме наричате Аюра.

Езикът не е японски, а аманглийски, но изящно оформеното неразбиране на въпроса, елегантното заобикаляне на обидата, без да се прибягва до възмущение, води по пряка линия назад, към културните корени на Първите семейства. Жената леко размахва ръка и жестът е също тъй елегантен.

- Но в случая няма особено значение коя съм. Предполагам, разбирате кого представлявам.

- Да, напълно.

Може да е заради инфразвука или пък заради сдържаната реакция на жената спрямо недопустимата волност, но така или иначе високомерието в гласа ми стихва. Емисарите попиват всичко наоколо и това донякъде им влияе. Често започваш да усвояваш инстинктивно чуждото поведение, особено ако емисарската ти интуиция възприеме това поведение като изгодно в настоящата обстановка.

- Значи съм пратен за подпомагане?

Аюра тихичко кашля.

- В известен смисъл, да.

- Солова акция?

Само по себе си това не е рядкост, но не е и твърде забавно. В екип от емисари изпитваш увереност, каквато рядко се среща при работа с обикновени хора.

- Да. Тоест вие ще бъдете единственият емисар сред участниците. Можете да разполагате със значителен брой редови сътрудници.

- Звучи добре.

- Да се надяваме.

- Е, какво искате да направя?

Ново деликатно покашляне.

- Всичко с времето си. Мога ли пак да попитам дали носителят е удобен?

- Много удобен, струва ми се. - Изведнъж осъзнавам. Твърде удобен, впечатляващо ниво на реакциите дори за човек, свикнал с бойните модели на Корпуса. Великолепно тяло, поне отвътре. - Да не би да е нещо ново от "Накамура"?

- Не. - Струва ми се, че жената леко извива очи нагоре и вляво. Тя е служител от ръководството на охраната, вероятно има ретинален дисплей за данни. - Модел "Невросистеми Харкани", изработен по междупланетен лиценз за "Хумало-Кейп".

На един емисар не му се полага да проявява изненада. Затова присвивам очи само мислено.

- "Хумало"? Не съм ги чувал.

- Да, естествено.

- Моля?

- Достатъчно е да кажа, че ви снабдихме с най-добрата достъпна биотехника. Едва ли трябва да изброявам на човек с вашия опит възможностите на носителя. Ако ви интересуват подробности, можете да ползвате наръчника чрез дисплей, разположен в лявата част на зрителното ви поле. - Лека усмивка, може би намек за отегчение. - Моделът "Харкани" не се изработва специално за емисари, а нямахме време за индивидуална поръчка.

- Значи сте изпаднали в криза?

- Много проницателно, Ковач-сан. Да, ситуацията би могла да се опише като критична. Желателно е незабавно да пристъпите към действие.

- Е, за това ми плащат.

- Да. - Дали още отсега ще засегне въпроса кой точно плаща? Едва ли. - Както без съмнение вече се досещате, акцията ще бъде секретна. Нищо общо с онази на Шария. Макар че ако не греша, към края на кампанията имахте известен опит в работата с терористи.

- Да. - След като смазахме междупланетната им флотилия, заглушихме системите за обмен на данни, съсипахме икономиката и в общи линии унищожихме възможностите им за глобална съпротива, все пак останаха неколцина твърдоглавци, които не искаха да схванат посланието на Протектората. Затова се заехме да ги изловим. Чрез проникване в техните организации, чрез сближаване, вербуване, предателство. Или чрез убийства в задните улички. - Известно време се занимавах с това.

- Добре. Сегашната ви мисия не е твърде различна.

- С терористи ли имате проблеми? Да не би квелистите пак да действат?

Тя пренебрежително махва с ръка. Вече никой не взима квелизма на сериозно. Поне от два века насам. Малцината оцелели автентични квелисти на Харлановия свят отдавна са зарязали революционните принципи в името на далеч по-доходната престъпност. Те не представляват заплаха за тази жена или за олигархията, стояща зад нея. Това е първият признак, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

- Става дума по-скоро за издирване на беглец, Ковач-сан. Не политическа акция, а неутрализиране на отделна личност.

- И за това викате подкрепления от Емисарския корпус? - Въпреки безпристрастната маска случаят изисква да вдигна вежди. Вероятно и гласът ми леко се е повишил. - Тая личност трябва да е необикновена.

- Да. Така е. Бивш емисар. Ковач-сан, преди да продължим по-нататък, смятам, че трябва да изясним нещо, което...

- Без съмнение трябва да изясните нещо на моя командващ офицер. Защото имам неприятното подозрение, че прахосвате времето и усилията на Корпуса. Ние не се занимаваме с подобна работа.

- ... което може донякъде да ви изненада. Вие... несъмнено вярвате, че сте презареден скоро след кампанията на Шария. Може би дори само няколко дни след междузвездното прехвърляне.

Небрежно повдигнати рамене. Емисарско безразличие.

- Дни или месеци... за мен няма особено значе...

- Два века.

- Какво?

- Добре ме чухте. Бяхте на склад почти двеста години. В реално измерение...

От емисарското безразличие вече няма и помен.

- Мамка ви, какво е станало с...

- Моля ви, Ковач-сан. Изслушайте ме. - Рязък, повелителен тон. Вградените рефлекси ме заставят да млъкна, да си възвърна готовността за възприемане и усвояване. Жената продължава малко по-тихо: - По-късно ще ви разкажа най-подробно каквото поискате. Засега трябва да знаете само, че вече не сте част от Емисарския корпус като такъв. Можете да се смятате за нает от Харлановия род в частен порядък.

Корабокрушенец, изхвърлен на векове от последните мигове живот, които си спомня. Презареден в друга епоха. На няколко поколения от всичко и всички, които някога е познавал. Като някакъв скапан престъпник. Е, емисарската техника на усвояване вече би трябвало донякъде да овладее ситуацията, но все пак...

- Как...

- Преди известно време вашата дигитализирана личност бе закупена по поръчение на фамилията. Както казах, по-късно ще ви съобщя подробностите. Излишно е да се тревожите прекомерно по този въпрос. Договорът, който ще ви предложа, е изгоден и според нас извънредно благоприятен. Важното е да разберете до каква степен ще бъдат подложени на изпитание емисарските ви умения. Това не е Харлановият свят, който познавате.

- Мога да се справя. - Нетърпеливо. - Това ми е занаятът.

- Добре. А сега, разбира се, бихте желали да знаете...

- Да. - Потресът е спрян, стегнат като турникет върху кървяща рана. Сега трябва отново да си възвърна хладната компетентност и пълното безразличие. Да се вкопча в очевидното, в най-очебийната тема от разговора. - Дявол да го вземе, кой е тоя бивш емисар, та тъй отчаяно се нуждаете да го спипам?

 

 

Може би е станало горе-долу така.

А може би не. Изграждам сцената по догадки и откъслечни сведения, научени много по-късно. Градя по онова, за което мога да се досетя, и използвам емисарската интуиция, за да запълня празнотите. Но може и да греша дълбоко.

Няма как да разбера.

Не бях там.

И не видях лицето му, когато е чул къде съм. Когато е чул кой съм и какво ще трябва да стори.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧАСТ ПЪРВА

ЕТО КОЙ СИ

 

 

Направете го лично...

Квелкрист Фолкънър

"Неща, които вече трябваше да съм разбрала", Том ІІ

 

 

1

Увреждане.

Раната пареше адски, но бях получавал далеч по-тежки. Изстреляният напосоки бластерен лъч проряза ребрата ми, вече загубил част от своята сила в бронираната врата, която трябваше да пробие, за да стигне до мен. Стигнали до препятствието, проповедниците гърмяха с надеждата да ме изкормят. Скапани аматьори. При тия изстрели от упор в бронираното покритие сигурно си бяха изпатили почти колкото мен. Зад вратата аз вече се бях извъртял настрани. Остатъкът от заряда издълба дълга, плитка бразда по гръдния ми кош и продължи нататък, оставяйки тлееща дупка в гънките на палтото. Внезапно усещане за леден хлад по онази страна на тялото ми, придружено от мирис на изгорели кожни сензори. И онова странно, пронизващо до кости съскане там, където лъчът бе разкъсал биомеханичната обвивка на плаващите ребра.

Осемнайсет минути по-късно, отчетени по фосфоресциращия вграден дисплей в горната лява част на зрителното ми поле, съскането още не бе престанало, докато крачех забързано под светлината на уличните лампи, полагайки усилия да не обръщам внимание на болката. Под палтото ми се процеждаха капки течност. Нямаше много кръв. Синтетичните носители си имат предимства.

- Искаш ли да се повеселиш, мой човек?

- Вече се повеселих - отвърнах аз и заобиколих отдалече входа.

Онзи пренебрежително примига с вълнисто татуираните си клепачи, сякаш искаше да каже: "Ти губиш", после лениво отдръпна мускулестата си фигура назад в сумрака. Пресякох улицата, завих зад ъгъла и се шмугнах между още две проститутки - едната жена, другата от неустановен пол. Жената беше модифицирана, раздвоеният й змийски език шареше напред-назад между неестествено гъвкавите устни. Може би долавяше в нощния въздух вкуса на раната ми. Очите й плъзнаха по мен със същото танцово движение, сетне се отклониха. От другата ми страна съществото с неясен пол леко измени стойката си и ме изгледа любопитно, но не каза нищо. Не представлявах интерес. Улиците бяха пусти и хлъзгави от дъжда, затова ме забелязаха по-късно, отколкото онзи във входа. Бях се поизчистил след напускането на цитаделата, но нещо в мен вероятно подсказваше пълната липса на делови възможности.

Зад гърба си чух как ме одумват на малояпонски. Долових думата безпаричен.

Можеха да си позволят да придирят. След инициативата "Мечек" занаятът им процъфтяваше. Тази зима Текитомура беше препълнен с екипи от демилити и прекупвачите на намерена стока, които винаги се влачат подир тях като крилодери след траулер. Да дадем на Ню Хок безопасност за новия век, обявяваха гръмките лозунги. От новоизградения док за кораби на въздушна възглавница в крайния квартал Компчо нямаше и хиляда километра по права линия до бреговете на Ню Хокайдо и товарните машини се движеха ден и нощ. Ако се изключи въздушен десант, нямаше по-бърз начин за прекосяване на морето Андраши. А на Харлановия свят човек се издига във въздуха само когато няма друг избор. Всеки екип, мъкнещ тежко оборудване - а те всички мъкнеха - потегляше за Ню Хокайдо с кораб на въздушна възглавница от Текитомура. Които оцелееха, щяха да се върнат по същия път.

Град в пълен разцвет. Сияйна нова надежда и бурен ентусиазъм, подклаждани от парите на Мечек. Аз куцуках по тесни улички, осеяни с отпадъци от отминало човешко веселие. Прясно отрязаните мозъчни приставки потракваха в джоба ми като зарове.

На кръстовището на улица Пенчева и булевард Муко имаше бой. Виртуалните домове по Муко тъкмо затваряха и клиентите им с прясно изпечени мозъци бяха налетели срещу работниците от нощната смяна, идващи откъм злокобно притихналия пристанищен квартал. Сега десетина силуета залитаха като пияни насам-натам и се млатеха напосоки, а струпаната наоколо публика ги насърчаваше с окуражителни викове. Върху паважа от топено стъкло вече лежеше едно неподвижно тяло, а още няколко окървавени фигури лазеха в немощни усилия да се измъкнат от мелето. Над силовите боксове играеха сини искри; в полумрака проблесна нож. Но всички, които още се държаха на крака, изглеждаха доволни от забавлението, а полиция засега не се мяркаше.

Да бе, подигравателно се обади в главата ми тънко гласче. Сигурно в момента са твърде заети горе на хълма.

Заобиколих схватката, доколкото беше възможно, прикривайки наранените си ребра. Под палтото пръстите ми стискаха здраво гладката извивка на последната халюциногенна граната и лепкавата дръжка на тебитския нож.

Никога не се замесвай в ръкопашен бой, ако можеш да убиеш бързо и да изчезнеш.

Вирджиния Видаура - преподавателка от Емисарския корпус, по-късно професионална престъпничка и политическа активистка на свободна практика. Нещо като жив пример за мен, макар че бяха минали няколко десетилетия, откакто я видях за последно. На десетина различни светове тя се промъкваше неканена в мислите ми и неведнъж се бе случвало да дължа живота си именно на този призрак от миналото. Този път не се нуждаех нито от нея, нито от ножа. Заобиколих боя, без да поглеждам когото и да било, стигнах до ъгъла на Пенчева и потънах в сенките на мрачните пресечки откъм морската страна на улицата. Хроночипът в лявото ми око подсказваше, че закъснявам.

Не се мотай, Ковач. Според моя човек в Милспорт на Плекс не можеше да се разчита сериозно, а не бях му платил толкова, че да ме чака дълго.

Петстотин метра по-нататък свърнах наляво в тесните фрактални лабиринти на квартала Белотрев Кохеи, наречен тъй преди векове по името на разпространения тогавашен занаят и фамилията на някогашния собственик, чиито складове и до днес ограждаха лъкатушните улички. След Разселването и последвалата загуба на Ню Хокайдо като пазар, местната белотревна индустрия рухнала почти напълно и родовете като Кохеи бързо фалирали. Сега зацапаните прозорци по горните етажи на фасадите им печално се споглеждаха над зеещите товарни врати, отдавна застинали в неопределеното положение между открехнато и напълно отворено.

Естествено, говореше се за възстановяване, за отваряне на бившите работилници и превръщането им в лаборатории на демилитаризаторските екипи, центрове за обучение и складове за оборудване.

В повечето случаи приказките си оставаха приказки - ентусиазмът припламваше из западната част на пристанището срещу товарните кейове за кораби на въздушна възглавница, но засега се ограничаваше само в обсега на имплантираните телефони. А тук, далече на изток от доковете, все още почти не се чуваше как дрънчат парите на Мечек.

Малките радости на централното финансиране.

През един от горните прозорци на номер 9-26 се процеждаше слаба светлинка и дългите неспокойни сенки, трепкащи под вдигнатия наполовина портал, придаваха на сградата странна прилика с едноок, разлигавен маниак. Плъзнах се до стената и изстисках от слуховите устройства на синтетичния носител максимална мощност, което не ми помогна особено. Към улицата долитаха гласове, накъсани и треперливи като сенките пред краката ми.

- ... ти казвам, че няма да вися тук заради това.

Човекът говореше с милспортски акцент, с онзи провлечено-гърлен столичен аманглийски, характерен за Харлановия свят, и в момента леко изтънял от раздразнение. Нейде извън слуховия ми обсег гласът на Плекс дуднеше като звуков фон с меко провинциално произношение. Стори ми се, че пита нещо.

- Откъде да знам, по дяволите? Вярвай каквото си щеш. - Събеседникът на Плекс крачеше насам-натам. Гласът му постепенно заглъхна сред кънтежа на товарната рампа. Долових думите кайкио и важно, сетне отсечен смях. След малко той отново се приближи до затворения капак на прозореца. - ...важното е какво вярват онези от семейството, а те ще повярват в онова, което им каже технологията. Технологията оставя следи, приятелю. - Рязка кашлица и дълбоко вдишване, сякаш човекът поемаше някакви отпускащи химикали. - Мамка му, тоя тип закъснява.

Навъсих се. Кайкио има много значения, но всички зависят от възрастта на говорещия. В географски смисъл означава пролив или канал. Среща се в говора от ранния период на Заселването или като свръхизискано, претенциозно изписване на йероглифите при хора от Първите семейства. Този тук не ми приличаше на човек от върхушката, но нищо не пречеше да е бил нейде наоколо по времето, когато Конрад Харлан и високопоставените му приятелчета са превръщали Блясък VІ в свое лично имение. Сума ти д. ч. личности все още лежаха на съхранение от онова време, очаквайки да бъдат заредени в някой работен носител. И като стана дума, трябват ти не повече от пет-шест презареждания, за да преживееш от край до край цялата човешка история на Харлановия свят. Тя все още едва надхвърля четири земни века, броейки от времето, когато колониалните космически шлепове кацнали на планетата.

Емисарската интуиция се размърда в главата ми. Долавях нещо нередно. Бях срещал мъже и жени, преживели няколко века наред, но те не говореха като този тип. В провлачените думи, отлитащи през наркотичния дим към нощта на Текитомура, нямаше и помен от мъдростта на вековете.

На уличния малояпонски жаргон, възникнал около два века по-късно, кайкио означава познат, който може да пласира крадена стока. Таен търговски агент. На други места смисълът е обхванал и законните финансови консултанти.

Да, а на юг пък означава светец, обладан от духове, или канализационна тръба. Стига с тия детективски глупотевини. Чу човека - закъсняваш.

Плъзнах длан под ръба на капака и се опънах нагоре, потискайки бликналата от раната болка, доколкото ми позволяваше нервната система на синтетичния носител. Капакът шумно се търкулна на пода. Бликналата отвътре светлина обля мен и част от улицата.

- Добър вечер.

- Господи! - Онзи с милспортския акцент отскочи крачка назад. Беше стоял само на два метра от прозореца.

- Так.

- Здрасти, Плекс. - Не откъсвах очи от непознатия. - Кой е този навлек?

Но вече знаех. Бледо, изискано лице, изскочило сякаш от евтин сензофилм, нещо средно между Мики Нозава и Риу Барток. Носител-боец с добро телосложение, масивен гръден кош и широки плещи, дълги крайници. Буйна коса, като от модно ревю за биологични стоки - надигната нагоре с лек статичен заряд, сякаш носителят е излязъл току-що от резервоара за клонинги. Издутини под костюма, подсказващи наличието на скрито оръжие, и стойка, говореща, че не е готов да го използва. Лекото привеждане и разперените ръце бяха по-скоро демонстрация, отколкото реална заплаха. Все още държеше върху дланта си празната микроампула, а зениците му зееха широко разтворени. В знак на почит към старите традиции по ъгъла на челото му се виеха плетениците на илуминиева татуировка.

Милспортски чирак на якудза*. Уличен бияч.

 

 

* Якудза - японска престъпна организация, подобна на италианската мафия. - Б. пр.

 

 

- Не ме наричай навлек - изсъска той. - Ти си външният тук, Ковач. Ти си натрапникът.

Оставих го в периферното си зрение и погледнах към Плекс, който се мотаеше около работните маси, опипваше вехтите ремъци за балиране и напразно се мъчеше да изпише усмивка върху физиономията си на пропаднал аристократ.

- Виж какво, Так...

- Забавлението си беше между нас двамата, Плекс. Не съм те молил да каниш гости.

Досадникът от якудза нервно пристъпи напред и едва се удържа да не налети на бой. От гърлото му долетя стържещ звук. Плекс очевидно изпадна в паника.

- Чакай, аз... - Той с явно усилие остави ремъците на масата. - Так, той е тук по съвсем друга работа.

- Дошъл е в моето време - казах спокойно аз.

- Слушай, Ковач. Ще те вземат...

- Не - при тия думи пак го погледнах с надеждата да разбере правилно енергичния и любезен тон. - Ако знаеш кой съм, няма да ми се пречкаш. Дошъл съм да видя Плекс, не теб. А сега изчезвай.

Не знам кое го удържа: емисарското ми внушение, последните новини от цитаделата - защото вестите вече са плъзнали навсякъде след оная скапана каша, дето я забърка - или просто наличието на малко повече здрав разум, отколкото можеше да се очаква от подобна отрепка с евтин костюм. За миг той остана като застинал в рамката на собствената си ярост, после въздъхна и я изля напълно в широка усмивка и небрежен поглед към ноктите на дясната си ръка.

- Дадено. Уреждай си работите с Плекс. Аз отивам да изчакам отвън. Едва ли ще се бавите дълго.

Той дори направи крачка към изхода. Аз се озърнах към Плекс.

- Какви ги дрънка тоя?

Плекс болезнено примижа.

- Ами... такова... трябва да поизчакаш малко, Так. Не можем...

- О, не. - Но като се озърнах из залата, ясно различих в дебелия слой прах следи от вихрушка. Съвсем наскоро някой бе ползвал тук гравитационен носач. - Не, не, нали ми каза...

- З-з-знам, Так, само че...

- Аз ти платих.

- Ще ти върна парите...

- Не ти искам скапаните пари, Плекс. - Вторачих се в него, потискайки желанието да му изтръгна гръкляна. - Искам си тялото, мамка му.

- Няма страшно. Ще си го получиш. Просто в момента...

- Просто в момента ние използваме апаратурата, Ковач. - Все тъй ухилен, чиракът от якудза прекрачи в зрителното ми поле. - Защото, честно казано, тя поначало си беше наша. Но Плекс сигурно не ти е споменал за това, нали?

Погледнах единия, после другия. Плекс се сконфузи.

Би трябвало да го съжаляваш, прозвучаха в главата ми думите на моята милспортска посредничка Иса - едва петнайсетгодишна, с виолетова коса, избръсната почти до темето, и убийствено старомодни куплунги по черепа, която усилено се преструваше на престаряла и мъдра, докато ми излагаше сделката и цената. Погледни историята, мой човек. Здравата го е прецакала.

Което си е истина, истина е - историята не беше погалила Плекс по главата. Роден три века по-рано с фамилията Кохеи, щеше да бъде разглезен и глупав по-малък син без желание и потребност за нещо повече от това да демонстрира очевидната си интелигентност в някое изискано поприще от рода на астрофизиката или археологията. След Разселването обаче родът Кохеи не бе оставил на потомството нищо друго, освен ключовете за десет улици с празни складове и западащ аристократичен чар, който, според собствената горчива преценка на Плекс, помагал поне за едно - да си хванеш по-лесно мацка, когато останеш без пукната пара. Здраво надрусан, той ми разправи цялата си печална история само след три дни познанство. Май просто търсеше пред кого да си излее душата, а емисарите умеят да слушат. Слушаш, събираш местния колорит, потапяш се в него. По-късно някоя запомнена подробност може да ти спаси живота.

Тласкани от ужас пред перспективата за един-единствен живот без презареждане в края му, обеднелите предци на Плекс се научили да си изкарват залъка с труд, но не ги бивало много в това отношение. Натрупали се дългове, лешоядите почнали да прииждат. Когато Плекс дошъл на бял свят, семейството му вече било дотолкова затънало, че връзките с якудза и разните по-дребни престъпници представлявали просто част от живота. Сигурно беше израснал в компанията на костюмирани агресивни младоци като този тук. И сигурно още от бащиното коляно бе усвоил сегашната притеснена усмивка на пълно покорство.

За нищо на света не би искал да раздразни покровителите си.

Аз пък за нищо на света не бих искал да пътувам обратно до Милспорт с кораба на въздушна възглавница в този носител.

- Плекс, имам билет за "Шафрановата кралица". Корабът потегля след четири часа. И парите за билета ли ще ми върнеш?

- Всичко ще уредим, Так - изрече умолително той. - Утре вечер потегля още един кораб. Има си начини. Нали разбираш, момчетата на Юкио...

- ... ми използвай скапаното име, тъпако - кресна хлапакът от якудза.

- Могат да те вмъкнат на вечерния кораб, без никой да разбере. - Умолителният поглед се завъртя към Юкио. - Нали? Ще го направиш, нали?

Аз добавих и своя поглед.

- Нали? След като в момента ми прецакваш тотално плановете за изтегляне.

- Ти вече сам си прецака изтеглянето, Ковач. - Младокът се навъси и поклати глава. Правеше се на семпай с превзетост и тежки маниери, които навярно бе изкопирал от своя собствен семпай още с постъпването си като чирак. - Знаеш ли каква дандания вдигна и колко народ те търси в момента? Ченгетата са пуснали електронни псета из всички предградия и ще блокират пристанището най-много след час. Цялото полицейско управление е хукнало по петите ти. Да не говорим за брадатите юначаги от цитаделата. Мамка му, човече, не можа ли да оставиш малко повече кръв там?

- Попитах нещо. Не съм те молил за критика. Ще ме вмъкнеш ли на следващия кораб или не?

- Да бе, да. - Той небрежно махна с ръка. - Смятай го за сторено, мамка му. Ти, Ковач, не разбираш, че някои хора тук имат да вършат сериозна работа. Идваш и разбунваш местните пазители на закона с безсмисленото си насилие, а те току-виж се поувлекли и посегнали на хора, които ни трябват.

- За какво?

- Не е твоя работа. - Маската на семпай изчезна и той отново се превърна в обикновена улична отрепка от Милспорт. - Ти просто си крий скапаната физиономия още пет-шест часа и гледай повече да не убиваш никого.

- А после?

- После ще ти се обадим.

Поклатих глава.

- Ще трябва да се постараеш малко повече.

- Малко повече. - Той повиши глас. - Мамка ти, Ковач, с кого си мислиш, че разговаряш?

Прецених разстоянието и колко време ще ми отнеме да стигна до него. Колко болка щеше да ми струва. После грижливо подбрах думи, с които да го предизвикам.

- С кого разговарям ли? Разговарям с нашмъркан чимпира, скапан дребен мошеник от Милспорт, когото семпаят му за малко е пуснал от каишката, и започва да ми писва, Юкио. Дай ми шибания си телефон - искам да поговоря с по-сериозен човек.

Яростта му избухна. С широко разтворени очи той посегна към нещо под сакото си. Късно, твърде късно.

Ударих го.

С един скок преодолях дистанцията помежду ни и атакувах откъм здравата си страна. Странично в гърлото и коляното. Той изхърка задавено и се свлече. Сграбчих го за ръката, извих я и опрях тебитския нож в дланта му тъй, че да може да вижда.

- Биологично оръжие - обясних лаконично аз. - Хеморагична треска от Адорасион. Порежа ли те, всеки кръвоносен съд в тялото ти се спуква до три минути. Това ли искаш?

Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.

- Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.

Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.

- Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.

Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.

- Кой е? - попита любезен мъжки глас на японски.

Автоматично превключих на същия език.

- Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.

Ледено мълчание.

- Бих искал това да стане тази вечер - кротко уточних аз.

Чух как човекът отсреща си пое дъх.

- Ковач-сан, допускате грешка.

- Нима?

- Би било неразумно да ни замесвате в делата си.

- Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.

Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.

Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.

- Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.

- Хираясу Юкио е човекът, към когото...

- Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.

- А ако не я дам?

- Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.

Тишина. После отговор:

- Ние не преговаряме с терористи.

- О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?

Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.

- Наранен ли е Хираясу Юкио?

- Не толкова, че да си личи. - Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. - Но това може да се промени. Зависи от вас.

- Много добре. - Отговорът бе дошъл за броени секунди. Неприлично бързо според стандартите на якудза. - Името ми е Танаседа. Ковач-сан, имате моята дума, че необходимото оборудване ще бъде на ваше разположение в упоменатия срок. Освен това ще ви бъде платено за изтърпяното неудобство.

- Благодаря. Това...

- Не съм свършил. Давам дума също така, че ако извършите какъвто и да било акт на насилие спрямо мои служители, ще издам глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. Говоря за крайно неприятна истинска смърт. Разбрахте ли?

- Струва ми се почтено. Но не би било зле да кажете на своя чимп да се държи прилично. Той май не е наясно с положението си.

- Дайте ми го.

Хираясу Юкио вече бе успял да седне прегърбен върху вечбетона и дишаше дрезгаво. Подсвирнах тихичко и му подхвърлих телефона. Той неловко го хвана с една ръка, защото с другата продължаваше да разтрива гърлото си.

- Твоят семпай иска да си побъбрите.

Той ми хвърли просълзен, изпълнен с ненавист поглед, но вдигна телефона до ухото си. Отвътре се изля порой от съскащи японски срички, сякаш някой бе отворил вентил на газова бутилка. Младокът застина и сведе глава. Отговаряше задавено и едносрично, предимно с думата "да". На ония от якудза не може да им се отрече поне едно - бива си ги по отношение на дисциплината.

Еднопосочният разговор приключи и Юкио ми подаде телефона, без да ме поглежда в очите. Поех го.

- Въпросът е уреден - изрече в ухото ми Танаседа. - Моля, постарайте се през останалата част от нощта да бъдете другаде. Можете да се върнете след шест часа, когато ще си получите оборудването и компенсацията. Повече няма да се чуем. Това. Беше. Печално недоразумение.

Не изглеждаше чак толкова опечален.

- Ще ми препоръчате ли добро заведение за закуска?

Любезно мълчание. Тихо пращене в ефира. Подхвърлих телефона на длан, после го метнах на Юкио.

- Тъй. - Погледнах Плекс, после върнах очи към Юкио. - Някой от вас ще ми препоръча ли добро заведение за закуска?