Богове, гробници и учени

БОГОВЕ, ГРОБНИЦИ И УЧЕНИ

К. В. Керам

Как беше създадена „Богове, гробници и учени"

Не съм учен, а писател, представящ, доколкото му се удава, развитието на науката чрез литературната доктрина: това е реалността, видяна през погледа на темперамента.

Курт В. Марек, 1957 г.

В края на войната попаднах в американски плен и бях отведен в образцов лагер, изграден, за да бъде показван на международния Червен кръст и други организации. Бяхме 120 000 души, живеехме комфортно в здрави палатки, имахме два университета, кабаре и театър (там изнесохме представление на „Фауст" с Харалд Кройцберг в ролята на Мефистофел). Разбира се, имаше и библиотека. Каква дяволска сбирщина! Случайно попаднали остатъци от някогашните фронтови библиотеки, а също така и американски джобни издания - всичко на всичко около двеста тома. Сред тях един ден открих интересна книга или по-скоро дрипа, защото нямаше корица, а липсваше и титулната страница с името на автора. Беше антология пътеписи от XIX век с множество научни коментари. Прочетох я внимателно и попаднах на пътеписа на английски археолог на име Лаерт относно неговите разкопки на Ниневия. Лаерт пишеше как една вечер яздел към дома с един шейх и той му разказал следната история:

„Преди мен баща ми и неговият баща опъвали по тези места шатрите си... дванайсет столетия, откак правоверните, които - слава на Аллах! - единствени притежават истинската мъдрост, се заселили по тези земи, и никой не беше чувал за подземния дворец. За него не бяха чували и хората преди тях. И гледай ти: От една страна, отдалечена на много дни път, дойде един франк, отиде право на това място, взе една пръчка и начерта една черта тук и една там. „Тук, казва той, е дворецът, а там - портите." И ни разкри онова, което цял живот е лежало под краката ни, без да сме знаели за неговото съществуване. Откъде научи за него? От книгите ли, от магиите ли, или от устата на твоите пророци? Говори, бей! Кажи ми тайната на мъдростта!"

Този пасаж ме омагьоса. Днес звучи невероятно, но в онзи момент взех решение: трябваше да напиша книга за това! „Разказ за тайната на мъдростта!" Разкъсаната книжка съдържаше и други пътеписи, които само заздравиха моето намерение.

Започнаха да пускат първите пленници да се завръщат в Германия и се разбра, че берлинчаните ще бъдат освободени по-късно. Следователно не виждах причина да обявявам, че съм от Берлин. Като местожителство написах Олденбург, спомняйки си, че там се намира издателството „Щалинг", което през 1941 година издаде книгата ми „Ние държахме Нарвик". Слава Богу, освободиха ме. На 2 октомври 1945 година в 6 часа сутринта английски камион ме стовари сред сумрака на студения пазарен площад в град, където допреди това не бях стъпвал. Бях облечен в своята износена униформа на Луфтвафе. В раницата си имах още една риза, чифт чорапи и долни гащи. Освен тях притежавах лула, половин пакет тютюн и около 20 марки.

В продължение на три часа се разхождах, след което потърсих издателство „Щалинг" и казах на директора Алтенбург, че съм един от техните автори. Хладното посрещане се превърна в радушно приветствие, когато той разбра, че не съм бил член на нацистката партия.

- Слава Богу! Ще ви осигурим жилище, веднага ще постъпите при нас и ще ни направите нова, съвременна издателска програма!

- Възможно ли е - попитах аз - все още да имам някакъв малък хонорар при вас?

Натовариха един счетоводител да провери състоянието на моята сметка. След пет минути той се върна и сложи бележка на бюрото на Алтенбург.

- Господин Марек - каза издателят, - действително имате известна сума при нас.

Помислих си: „Боже мой, казвай най-сетне!"

- По-голяма е, отколкото може би си мислите!

„Хайде, де, казвай!!" - мислех си.

- За мен е радост да ви съобщя, че тя е 19 700 райхсмарки! - каза Алтенбург.

Онемях. След това колебливо и извънредно любезно попитах:

- Мога ли да разполагам с тях?

- Разбира се!

- Мога ли веднага да получа известна част?

- Разбира се!

Дълго размислях. Все още не вярвах, че всичко това се случва. Тогава подех със замах:

- Мога ли например веднага да получа 2000 марки?

- Разбира се!

Няколко дни по-късно вече имах жилище, трудов договор и ентусиазирано се заех с програмата „Стоте най-велики книги на световната литература".

Налагаше се да направя някои справки в библиотеката. Оказа се, че „Провинциалната библиотека" в двореца на някогашния Велик херцог е затворена за посещения. По време на войната в Олденбург беше паднала една-единствена бомба и то тъкмо върху едното крило на библиотеката! Необходимо ми беше специално министерско разрешение, за да влизам в нея. Получих го. Потърсих стария библиотекар, треперещо човече на повече от седемдесет години.

Повечето прозорци на двореца бяха счупени и из стаите се носеше свистенето на ледения зимен вятър. Старчето говореше в стила от края на миналия век.

- Към какво собствено, господин Марек, са насочени вашите търсения?

- Археология - отговорих.

- О - каза старчето, - това е извънредно интересно!

- Защо?

- Блаженопочившият ни господар, Великият херцог, беше приятел на археологията!

Наострих уши.

- Да?

- Поради което имаме специална археологическа библиотека! Елате, моля!

И той ме заведе в две големи стаи, пълни с цялата археологическа литература на XIX век. Имаше книги на всички езици!

Беше направо невероятно! Повечето библиотеки в Германия бяха унищожени. Не можеше и да се мисли за обмен. Археологическа литература и без друго се намира извънредно трудно, а през 1945 година това щеше да е напълно невъзможно. Ето че, заведен от случайността в Олденбург, стоях не само пред най-запазената библиотека, но и пред уникална специализирана сбирка от книги по археология!

Реших да започна да пиша книга за историята на тази наука. Още на следващия ден вече седях в студената библиотека и правех първото си резюме. След седмица стана ясно, че съм се сблъскал с необикновена тема.

Четях ден и нощ в продължение на четири седмици, като тайно вземах книги и у дома. Изпаднах в състояние на опиянение. Изградих обща концепция за книга в четири части.

Точно на 1 декември 1945 г. започнах да пиша. Работех на светлината на газената лампа, тъй като имаше режим на тока.

Когато се задълбочих в историята за разкопките на Помпей и после възстанових биографията на Шлиман по неговите книги, разбрах, че съм открил велика тема. Започнах да обмислям как, доколкото ми позволяваха способностите, да създам от тази велика тема добра и успешна книга. Следователно има нещо вярно в твърдението на Ернст Роволт: „Марек изгради книгата си съвсем съзнателно!"

От 1 до 20 декември написах първата глава. Ако някой познавач я изследва днес, ще забележи, че конструкцията й има множество недостатъци. Само биографичната история на Шлиман е оформена и „въздействаща". Едва при втората глава, в която се разказва за Египет, вече пишех така, както си представях идеалната конструкция. Затова започнах предговора си към „Богове, гробници и учени" със следните думи:

„Съветвам читателя да не започва тази книга от първата страница... Моят съвет е да се започне от страница 81 и да се прочете първо раздела за Египет."

Необичайната препоръка беше приета противоречиво от тогавашната критика.

Позволете за малко да се отклоня от темата.

В Олденбург дойде Ханс Церер. Срещнахме се в една леденостудена стая и говорихме до късно през нощта. Накрая той каза:

- Задава се интересно събитие. Ще ми трябвате, като започна. Аз ще ви уведомя.

Четири дни преди Бъдни вечер дойде телеграма от убежището на Церер на остров Силт:

- Елате веднага за празниците. Много е важно!

Пътуванията по това време бяха доста трудни. В деня преди Бъдни вечер на 1945 година седях на буферите на вагон, някъде по линията северно от Регенсбург. С голяма скорост влакът се носеше на север през леденостудената нощ. Бях си нахлупил до ушите шапка, която бях взел назаем с доста усилия. Вкопчил се бях в отвесните железни прътове. Господи, какво ли ще стане, ако влакът спре! И ето, че точно това се случи. Многобройните пътници се развикаха. Изведнъж от тъмнината изникна някакъв тип, хвърли между краката ми издут сак, покатери се на другия буфер, издърпа още един сак и извика:

- Дръж го здраво! Пълен е със сланина.

Влакът се раздвижи и продължи. Мъжът викаше:

- Хванахте ли го? Дръжте го здраво, ще получите едно парче!

Той стоеше по-удобно от мен на една съвсем мъничка платформа. Наведе се и се пресегна към сака, след което изрева през воя на ледения вятър:

- Дръжте!

И аз хванах парче сланина.

Всичко се случи за миг. Вятърът, който се образуваше от скоростта на движението, отнесе шапката ми и я притисна в стената на вагона. Аз обаче трябваше да се държа с едната ръка, а с другата стисках сланината. Бях изправен пред хамлетовската дилема, но в нова версия: „Сланина или шапка - това е въпросът". В продължение на една секунда се борих със съвестта си, след което бавно отместих поглед от взетата назаем шапка.

Церер ми беше телеграфирал, защото бе получил от англичаните поръчка да издава ежедневник за британската окупационна зона. Искаше да му сътруднича. Отказах. Разказах му за добрата работа, която имах при „Щалинг", и за плановете ми да напиша книга. Церер отхвърли всичко с едно махване на ръката. Накрая склоних да остана и станах редактор на фейлетони за „Ди Велт". Преселих се в Хамбург и отначало обитавах третия етаж на полуразрушена къща.

В призрачните руини живеехме единствено Церер и аз, или поне така мисля. Всяка вечер прекарвах при него. С часове обсъждахме създаването на вестника, безбройните трудности - в онези дни на февруари 1946 липсваше буквално всичко.

Една вечер по коридора се чуха тежки стъпки.

- За Бога, вън има някой! - казах на Церер.

Той отговори:

- Да, от вчера в таванската стая живее старият Роволт.

Тогава ми просветна.

- Роволт ли казахте? Издателят ли?

- Самият той.

Сърцето ми замря. Аз, младият писател, чувах стъпките на самия Ернст Роволт!

Тук трябва да добавя нещо: Не само че започнах да пиша млад (литературна и филмова критика в „Берлинер бъорзен курир"), но имах и опит като търговец на книги в издателство. Научих занаята в издателството на Йозеф Зингер в Берлин. Между 1932 и 1934 г. Зингер беше отворил „Големият антикварен магазин". След 1933 г. често получаваше запасите от книги на издателства, които повече или по-малко бяха принудени да прекратят дейността си. По това време все още можеха да бъдат продавани произведенията на автори-евреи. Такива той получи и от „Роволт". Поради тази причина бях чел повечето книги на „Роволт", в това число и онези, които бяха официално забранени. При среща с издателя можех да покажа, че познавам неговите издания - познания, които той би трябвало да сметне за изненадващи предвид младостта ми.

На следната вечер - на черния пазар бях намерил половин килограм бяло сирене - изчаках да чуя познатите стъпки по коридора и се качих на тавана. Роволт се изплаши до смърт.

- Кой, по дяволите, сте вие?

Представих се и допълних:

- Имам половин килограм бяло сирене!

- Бяло сирене? Извара?

- Да.

- Слушайте, аз пък имам още няколко сухи резена хляб! Момент, слизам долу!

- Донесете и лъжица, защото аз имам само вилица!

Седнахме на паянтовата маса с една свещ и увитата във вестник извара и започнахме да се храним и да говорим. Роволт се удивяваше все повече. Познавах всичките му автори, забранената литература и цялата световна литература.

- Човече, кога сте успели да прочетете всичко това?

Когато се сбогувахме, той каза:

- Слушайте внимателно! Отново ще се заема с книгоиздаване. А вие - при тези думи той тикна пръста си в гърдите ми, - вие ще бъдете моят главен редактор!

Както казах, това се случи през февруари 1946 година. Аз станах първият следвоенен служител на Роволт. Съвсем скоро тази дейност зае целия ми работен ден, както и постът ми на редактор в „Ди Велт". Не се притесних и поех и трета работа - станах лицензиран издател на „Списание за младежи „Бенджамин". Основах и нощната програма на Северозападното германско радио, а междувременно пишех статии.

Все още имах договор с издателството в Олденбург.

Разказах за него на Роволт.

- Що за глупости - каза той. - Разбира се, че ще дойдете при мен! Каква книга пишете?

Разказах му, а той отсече:

- Струва ми се пълна дивотия. Археология! Никой не ще и да я знае! Все едно - идвате при мен!

Написах учтиво писмо до „Щалинг". Молех договорът да бъде развален, без да крия, че искам да сключа такъв с Роволт. „Щалинг" се съгласиха да ме освободят.

Казах на Роволт, че трябва да прочете поне половината от първа глава, преди да подпише договор с мен.

- Глупости - отвърна той, - нахвърляйте примерен текст, а после аз ще го подпиша. Може да изпратите ръкописа на сина ми в Щутгарт.

И така, аз написах проект за собствения си договор - впрочем доста справедлив - и Роволт го подписа. Седмица по-късно синът му ми изпрати писмо, в което пишеше, че е прочел част от ръкописа и че не му се сторил кой знае колко интересен.

С това книгата беше забравена от всички освен от мен. Винаги когато можех да се освободя, отивах в Олденбург и от Провинциалната библиотека се снабдявах по план с необходимата литература. Събирах и други материали. Не си водех бележки - нямам склонност към тази система. Повече се ровех из книгите и си отбелязвах кое къде се намира. Накрая отново започнах да пиша. Главата за Египет написах нощем, когато се връщах от редакцията на „Ди Велт" в малката стаичка, която междувременно си бях осигурил в Хамбург. Не бях показал никому и един ред от ръкописа.

Главата за Месопотамия беше особено трудна по отношение на литературните източници. През 1947 година си взех едномесечен отпуск и заминах за Олденбург. Там живях в таванска стаичка при един познат архитект, на когото също не показах нито ред от това, което пишех. После се оказа, че четвъртата част, която трябваше да бъде за хетите, просто не можеше да бъде написана - материалът се оказа недостатъчен. Вместо върху тях трябваше да се съсредоточа върху Централна Америка. Олденбургската библиотека почти не можеше да ми бъде от полза. След доста уморителен труд в продължение на месеци успях да събера оттук-оттам необходимите материали. Основавах се на примерите, които имах. Познавах малко творби от този жанр: „Ловци на микроби" на Пол де Крайф, „Железният ангел" на Валтер Киаулен, „Силата и тайната на йезуитите" от Рене Фюльоп-Милер, както и „Разказ за победния път на кафето" на Хайнрих Едуард Якобс. Бях чел тези „фактологически романи" още преди войната, но не разполагах с нито един от тях. Използвах теоретични постановки. Най-много ме вълнуваше съотношението между наука и литература в този жанр. Реших да се придържам към научното съдържание. Махах всяка измислица и не пишех нито ред без съответния факт, нито едно изречение без съответното основание. Тази стратегия породи необходимостта от бележки под линия. После реших да вкарам и бележките под линия в текста. Пишех откъде идва дадена информация и цитирах автора, заглавието и годината на публикуване. Този начин на писане криеше опасности и никой досега не се беше осмелил да го използва. От самото начало се противопоставих на така наречената „научнопопулярна литература", която ненавиждам. По-късно писах към предговора на „Богове, гробници, учени в картини":

„Тази книга също няма нищо общо с „научнопопулярния" жанр, както „Богове, гробници и учени" и книгата ми за откриването на царството на хетите. Аз не съм учен, а писател, представящ, доколкото му се удава, развитието на науката чрез литературната доктрина: това е реалността, видяна през погледа на темперамента."

По-късно, през 1960 г., когато „Роволт" издаде моите „Провокиращи бележки", написах:

„Когато сам един ден направих опит в областта на фактологическия роман, разбрах, че най-добрият начин да обясня специфично научно откритие на неспециалисти се състои в това да се представи откритието като работен процес, тоест читателят да следва същия път, по който е вървял и самият учен от момента на вдъхновението до резултата. Установих също, че е необходимо човек да ходи и танцува по въжето на избраната от него наука - не е достатъчно само да виси на него... Така наречената „фактологическа литература" има задача, която и до днес ни най-малко не е изпълнила: да привлече за целите си учените, избягали от нея."

По-нататък:

„Най-неудачната форма на това принудително посредничество между учените (и техните резултати) и лаиците (и техния стремеж: към познание) е тъй нареченият „научнопопулярен стил". Заблудата на онези автори, които претендират да пишат „научнопопулярно" се състои в погрешната представа, която те имат за „лаик". Те изграждат модел на някакъв полуидиот и по-нататък се ръководят от изречението „Хайде да дадем най-простия пример". Така пропускат да оценят факта, че в епохата на тясната специализация физикът е лаик за класическия филолог, който пък е лаик за ботаника, както електронният инженер е лаик за лекаря и юристът за психолога.

Посредничеството, необходимо за да се свържат отново литературата и общата култура с науката, не се извършва „отгоре надолу" - това е задача на педагозите... По отношение на литературата несравнимо по-важно е това посредничество да се осъществява не „отгоре надолу", а от специалиста-познавач към равнопоставения по интелигентност неспециалист. Това ще рече, че произведението на фактологическа литература на един учен трябва да просвещава не старата му майка или шофьора му, а представителите на всички останали научни сфери."

Следователно от самото начало пишех за читатели, които разполагат с необходимите предпоставки. Ако исках да въздействам чрез чужди сфери на познание, това беше просто въпрос на поднасяне на информацията, след като научната систематизация беше спазена на възможно най-високо ниво.

Вече бях напреднал необикновено много в тази насока и не се колебаех да давам справки за литература, да прилагам карти, хронологически таблици и дори азбучен указател.

Последната глава се оказа най-трудна не само защото събраният с много труд материал беше по-скоро оскъден - самите изследвания в областта на древните мексикански култури бяха недостатъчно обширни и пълни с противоречия. Взех си едномесечен отпуск, приех поканата на един приятел да му гостувам в малкото му горско имение във Вестфалия и там - междувременно вече беше 1949 година - успях да завърша последната глава.

Бях решил да не публикувам книгата под собственото си име и то по съвсем обясними причини: В годините след войната, благодарение на своята публицистика в „Ди Велт" и дейността си в радиото бях станал от онези, които наричат „известен журналист и критик" в областта на модерната литература, киното, театъра. Беше ми ясно, че ако „този Марек" издаде „роман за археологията", той няма да бъде приет нито от критиката, нито от разпространителите, да не говорим за читателите. Затова написах името си обратно.

Преди да отпътувам за Вестфалия, отидох при Роволт:

- Имам един ръкопис, който непременно трябва да публикуваме.

- За какво става дума?

Разказах му. Той слушаше внимателно.

- Наистина ли смятате, че в тази история има нещо свястно?

- Да - отвърнах.

Няколкото къси глави, на основата на които подписахме договор през 1946 г., бяха отдавна забравени. Роволт ми вярваше сляпо.

- Знаете ли - каза ми, - в момента нямам време да погледна ръкописа.

- Не е необходимо - отвърнах.

- Добре, поговорете с Фридрихсен (собственикът на печатницата) и дайте книгата за набор. Ще се продава ли по Коледа?

- Да - отговорих аз.

Тази случка е една от най-необикновените в историята на книгоиздаването: никой друг освен автора не беше чел ръкописа, а самият автор даваше книгата за набор!

Говорих с Едгар Фридрихсен и му разясних най-подробно как трябва да изглежда книгата. Тя трябваше да бъде първото скъпо издание в следвоенните години. Смел ход, защото издателството се намираше във финансова криза. Фридрихсен също не знаеше, че аз съм авторът.

Заминах за Вестфалия и там прекарах най-кошмарните седмици в живота си. Последната глава отказваше да се оформи. Преди обяд отчаяно се скитах из гората, пиех по няколко литра чай и до късно през нощта киснех в стаята си, по-отчаян от всякога. Едва след две седмици успях да напиша първото изречение. Фридрихсен телеграфира от Хамбург: „Къде е остатъкът от ръкописа?", на което отговорих с: „Търпение, търпение!"

Успях. През последната седмица на август 1949 г. се завърнах в Хамбург с готовата последна глава. Бях работил над книгата повече от три години и половина. Роволт беше много възбуден:

- Човече, какво бреме провесихте на врата ми! Кой, по дяволите, е авторът?

- Сега му е времето да изпием по чашка. Имам да ви разкажа нещо - отвърнах.

Споделих тайната си, а той заяви:

- Вие сте мошеник! - После дълго ме гледа и допълни: - Сега, между нас казано и съвсем честно - тази ваша книга струва ли нещо?

- Да.

- Е, тогава наздраве!

Четири седмици по-късно бях на остров Силт при Ернст фон Соломон, който беше изпаднал в големи затруднения по работата върху своя „Въпросник". Аз трябваше да му дам морална подкрепа. Малко преди моето пристигане в пристъп на отчаяние той беше тичал из ливадите, пилеейки на вятъра листа от своя ръкопис. Съпругата му Лена ги беше събрала отново. За да го разнообразя, му показах една глава от книгата си - тази за Египет. Междувременно ръкописът беше вече набран. Двамата седяхме в „Червената скала" и пиехме грог. Телефонът иззвъня. Обаждаше се Роволт.

- Слушайте, докато вие със Саломон се забавлявате там, аз тук целият се потя! Трябва да направя поръчката в печатницата. Колко екземпляра смятате, че трябва да бъде първото издание - ако изобщо има второ?

Без колебание заявих:

- Двайсет хиляди.

Мълчание. След това Роволт извика:

- Да не сте се побъркали? Дайте ми Саломон!

Приятелят ми взе слушалката. Когато разбра, че е чел глава от книгата ми, Роволт го попита същото. Саломон без колебание отговори:

- Двайсет хиляди!

Роволт гневно прекъсна връзката. Три минути по-късно телефонът иззвъня. Кръчмарят вдигна, заслуша се, погледна към нас, поклати глава и каза:

- Не, господин Роволт, съвсем не. Колко ли? Ами, всеки по три чаши! - И затвори телефона. Ние го гледахме.

- Роволт се обади да пита дали не сте пияни и двамата.

Този удивителен старец поръча да се напечатат 12 000 екземпляра - най-големият тираж на книга след края на войната. Наложи се да вземе извънреден кредит и да вложи почти 50 000 марки, и то в книга, която почти никой освен автора не беше виждал! Едва ли е имал и една спокойна нощ.

Върнах се в Хамбург. В последната минута ми хрумна подходящото заглавие (със седмици се колебаех между десет различни варианта). Спрях се на „Богове, гробници и учени". След това Роволт отиде с първия отпечатан екземпляр при свой приятел книжар, Феликс Юд:

- Направете ми услуга: прочете това до утре и ми кажете колко копия от проклетата книга бихте искали да поръчате.

Юд прочете книгата през нощта. На следващата сутрин се обади на Роволт и каза:

- Двеста екземпляра!

Роволт затанцува из стаята:

- Луди, ви казвам! Всички са луди! Двеста броя! И то за един-единствен книжар!

На 15 ноември 1949 година книгата излезе на пазара. Три дни преди Коледа 12 000 екземпляра бяха продадени! Всички в издателството бяха извън себе си от удивление.

ЗА КАКВО СТАВА ДУМА

Съветвам читателя да не започва тази книга от първата страница. Казвам това, защото зная колко неубедителни са и най-искрените уверения на автора, че предлага необикновено интересен материал, особено тогава, когато още в заглавието той обещава „роман за археологията", т. е. роман за онази наука за древността, която всеки е склонен да смята за една от най-сухите и най-скучните науки.

Моят съвет е да се започне първо от раздела за Египет - „Книга за пирамидите". Надявам се, че след това и най-недоверчивият читател ще се отнесе по-благосклонно към нашата тема и ще се реши да изостави някои предубеждения. След това въведение обаче моля читателя, в негов собствен интерес, да се върне назад и да започне от началото, защото за no-доброто разбиране и на най-вълнуващите събития е нужна все пак известна последователност.

Тази книга е написана без научни амбиции. Стремежът ми бе по-скоро така да разгледам една определена наука, че да разкрия работата на изследователи и учени в нейното вътрешно напрежение, в драматичните й перипетии, в нейната обвързаност с човешките съдби. При това нямаше защо да се страхувам от известни отклонения, нито пък че ще се впусна тук-там в лични разсъждения и съпоставки със съвременността. Така бе написана една книга, която ученият би трябвало да нарече „ненаучна".

За това имам само едно оправдание - че точно такова беше моето намерение. Аз установих, че тази богата наука, в чиито постижения се преплитат приключението и упоритият кабинетен труд, романтичният порив и духовната самодисциплина, че тази наука, която прониква във всички времена и във всички кътища на нашата планета, е погребана в публикациите на специалистите. Колкото и голяма да е научната стойност на тези публикации, те в никакъв случай не са писани, за да бъдат „четени". Странно е наистина, че досега са направени само три или четири опита да се представят изследователските походи към миналото като вълнуващи приключения; странно е, защото едва ли има в действителност друго no-вълнуващо приключение - доколкото сме склонни да виждаме в приключението съчетание на мисъл и действие.

Въпреки че възприетият от мен метод е чужд на всякаква чиста описателност, аз съм в най-голяма степен задължен на строго научната археология. Иначе не би могло и да бъде - тази книга е хвалебствен химн за нейните успехи, за нейната находчивост, за нейната неуморимост и най-вече за нейните изследователи, повечето от които премълчават само от скромност онова, което заслужава да стане известно - именно защото е достойно за подражание. От това мое задължение изхожда и стремежът ми да избягвам неверните обобщения и неуместните ударения. Нашият „роман за археологията" е истински бароков роман, защото той разказва за романтични (в най-стария смисъл на думата), но съвсем непротиворечащи на действителността събития и съдби.

Но той е също така и „фактологически роман", което тук означава в най-строгия смисъл на думата следното: всичко, което се разказва в него, не се опира просто на факти (разкрасени от фантазията на автора), но е изградено по най-недвусмислен начин само от факти (към които фантазията на автора не е прибавила и най-малкия орнамент, освен ако този орнамент също не е бил даден от източниците на съответната епоха).

При все това аз съм убеден, че специалистът, който вземе тази книга в ръка, ще открие грешки в нея. Така например в самото начало писането на имената ми се видя едно трудно преодолимо препятствие. Неведнъж трябваше да избирам между повече от дузина транскрипции на едно и също име. Като имах предвид характера на книгата, реших най-после да възприема най-употребимия начин на писане - без да се придържам към някакъв научен принцип, който би довел на места до пълна неразбираемост на текста. За мен беше още no-лесно да взема това решение, когато прочетох бележката на големия немски историк Ед. Майер, който в своята „История на древността" - макар и адресирана до специалистите - бил изправен пред същия проблем и накрая напиал: „...и така не намерих друг изход, освен да се откажа от всякакви принципи." Пред такова решение, до което е стигнал един историк от изключителен ранг, може да се преклони и авторът на един обикновен разказ.

Независимо от това в изложението сигурно са се промъкнали и чисто фактологически грешки - не мисля, че те биха могли да се избягнат, когато човек се опитва да сгъсти в общ преглед един толкова огромен материал, който обхваща не no-малко от четири специални научни дисциплини. В това отношение ще бъда благодарен за забележките на всеки компетентен читател.

Впрочем аз се чувствам задължен не само към науката, но и към определен вид литература или, no-точно казано, към създателя на тази литература, скромен принос към която трябва да бъде и настоящата книга.

Доколкото ми е известно, пръв американският лекар Пол де Крайф се е заел да представи развитието на една съвсем специална наука по такъв начин, че книгата му да бъде четена с онзи напрегнат интерес, който в нашия век поражда само криминалният роман. През 1927 година де Крайф открил, че в развитието на бактериологията има много присъщи на романа елементи, стига то да бъде видяно в подходяща светлина и правилно подредено. По-нататък той открил, че и най-сложните научни проблеми могат да бъдат представени съвсем просто и разбираемо, когато се описват в процес на развитие, ще рече, когато авторът води читателя по същия път, по който е минал ученият - от момента на първото хрумване до крайния резултат. И де Крайф установил, че лутанията, кръстопътищата и слепите улички, в които ученият попада поради човешки слабости, поради грешки на ума, поради неблагоприятни случайности и спъващи външни фактори, са наситени с онова напрежение, с онзи драматизъм, които могат да породят необикновено напрежение у читателя. Така била написана книгата „Ловци на микроби". Вече самото заглавие, което превръща прозаичния термин „бактериолози" в човешка категория, става по силата на тази промяна програма на един нов литературен вид - „фактологическия роман".

Откакто Пол де Крайф направи своя първи опит, едва ли има научен отрасъл, който един или друг автор или няколко автори едновременно да не са атакували с помощта на този нов литературен метод. При това няма нищо нередно, че в повечето случаи с тази работа се заемат писатели, които от гледна точка на науката са дилетанти. Струва ми се, че основният критерий на една все още неизвършена критическа оценка би трябвало да бъде: в какво съотношение се намират в техните книги науката и литературата, кое надделява в тях - „фактът" или „романът". И аз мисля, че най-хубавите книги ще бъдат онези, в които белетристичният елемент се поражда от „подредбата" на фактите, като фактът във всички случаи си запазва първенството. Към тази категория се постарах да приближа и моята книга; надявам се, че по този начин съм помогнал на всички читатели, които искат да „стъпват на сигурна почва" и да използват тази книга въпреки белетристичния й подход като помагало и справочник. Те могат спокойно да сторят това.

Аз се помъчих да дам такъв облик на моята работа особено и поради това, че в тази област имам предшественица, която принадлежи към другата категория. Тя е Ан Тери Хуайт, чиято книга „Lost Worlds" („Изчезнали светове") попадна в ръцете ми малко преди да завърша „Богове, гробници и учени". Като отдавам на моята американска колежка дължимото признание за извършената от нея работа, аз все пак считам за по-правилен принципа, който поставя „факта" над „романа". Ето защо - за разлика от госпожа Хуайт - аз реших винаги да поднасям само ясни и сигурни данни на всички онези, които искат и занапред да се интересуват от науката за древността. По тази причина не се поколебах да прекъсвам тук и там хода на разказа с дати и исторически обзори, а така също прибавих към книгата списък на литература, карти и хронологически таблици.

Накрая бих искал да изкажа своята благодарност на всички, които ми помогнаха. Немските професори д-р Ойген фон Мерклин, д-р Карл Ратйенс и д-р Франц Термер имаха добрината да прегледат ръкописа - всеки от гледна точка на своята специалност. Проф. д-р Курт Ердман, проф. д-р Хартмут Шмьокел и шлимановедът д-р Ернст Майер внесоха допълнително някои важни поправки. Всички ми дадоха ценни указания и ме подкрепиха във всяко отношение, особено при набавянето на литература (за което трябва да благодаря също така и на проф. д-р Валтер Хагеман от Мюнстер), като ми обърнаха внимание върху някои грешки, които можах навреме да отстраня. На всички тях изказвам благодарност не само за помощта, но преди всичко и за разбирането, което като научни специалисти проявиха към една книга, излизаща напълно от рамките на всякаква специална наука. Не бих искал също така да пропусна да благодаря и на Еда Рьонкендорф и Ервин Дункер, затова че отчасти ме освободиха от често твърде трудната преводаческа работа.

Ноември 1949 г. К. В. К

ЧАСТ ПЪРВА

КНИГА ЗА СТАТУИТЕ

„О, чудеса на чудесата! Ний молехме те теб, земя,

дари ни с изворна вода - а що ни праща твоят скут?

В недрата ти е пак живот? Нима под лавата ти тайно

живее някакъв нов род? Или изчезналите връщат се обратно?

Гърци, римляни, елате! Вижте, и Помпея стар

отново се намери - отново се издига на Херакъл град!"

ШИЛЕР

Д'ЕЛБЬОФ

ДЕ АЛКУБИЕРЕ

ВИНКЕЛМАН

ОТЕЦ ПИАДЖИ

ШЛИМАН

ВИЛХЕЛМ ДЬОРПФЕЛД

АРТЪР ЕВАНС

МАЙКЪЛ ВЕНТРИС

АМЕДЕО МАЙУРИ

1.

ПРЕЛЮДИЯ НА КЛАСИЧЕСКА ПОЧВА

През 1738 г. Мария Амалия Кристина, дъщеря на Август III Саксонски, напуснала дрезденския двор и се оженила за Карл Бурбонски, крал на двете Сицилии.

Жизнерадостната, влюбена в изкуството кралица разглеждала с любопитство просторните неаполски градини и дворци и се натъкнала на статуите и скулптурите, намерени преди последното избухване на Везувий - едни случайно, други по време на разкопките, направени по инициатива на някой си генерал д'Елбьоф.

Възхитена от красотата на тези торсове, кралицата настояла пред височайшия си съпруг да нареди да й потърсят нови. Тъй като след своето последно голямо изригване през май 1737 г., когато едната страна на кратера се разцепила, а върхът излетял във въздуха, Везувий вече година и половина спокойно отпочивал под синьото неаполско небе, кралят склонил.

Най-простото било разкопките да започнат там, където преустановил работата си д'Елбьоф. Кралят се посъветвал с кавалиере Роко Джоакино де Алкубиере, испанец по произход, главен началник на неговите пионерни части, който се погрижил да събере работници и да осигури инструменти и барут. Работата била свързана със значителни трудности - трябвало да се пробие един петнадесетметров пласт лава, твърда като скала. В шахтата на стария кладенец, открит още от д'Елбьоф, прокопали странични входове и издълбали дупки за взривяване. А след това дошъл моментът, когато кирката ударила на метал, който иззвънтял като камбана. Първата находка представлявала три фрагмента от бронзови коне над естествена големина.

Едва сега направили най-разумното - това, което всъщност трябвало да направят още в самото начало: повикали специалист. Маркиз дон Марчело Венути, хуманист и управител на кралската библиотека, поел понататъшното ръководство на разкопките. Последвали три мраморни статуи на облечени в тоги римляни, няколко оцветени колони и бронзово тяло на кон. Кралската двойка дошла да разгледа разкопките. Маркизът се спуснал по въже в издълбаните коридори и в един от тях открил стълба. Нейният вид го навел на известни изводи относно характера на цялата сграда, които на 11 декември 1738 г. се потвърдили. В този ден открили надпис, от който станало ясно, че някой си Руф построил тук със свои средства театър - „Theatrum Herculanense".

Така бил открит един изчезнал град. Където имало театър, не можело да няма и селище. На времето си д'Елбьоф, без да подозира - широките потоци от застинала лава били навсякъде еднакви, - бил попаднал точно в средата на сцената! Тази сцена била пълна със статуи. А само тук и никъде другаде можело да има толкова много скулптури, буквално натрупани една върху друга, защото могъщият поток течна лава съборил върху сцената задната стена на театъра, богато украсена със скулптури и служеща за фон на разиграващото се действие. Статуите с грохот се срутили и техните каменни тела заспали седемнадесетвековен сън.

Надписът съобщавал името на града: Херкулан.

*

Лавата, която е течна огнена маса, смес от всевъзможни разтопени минерали и скали, застива като стъкло и образува нови скали. На двадесет метра под такава покривка лежал Херкулан.

Лапилите пък са камъни, които вулканът изригва заедно с лепкавата пепел; те падат като градушка, натрупват се в рохкав пласт и могат лесно да се отстранят с обикновени сечива. Под такъв пласт от лапили, но съвсем не така дълбоко както Херкулан, лежал съседният град Помпей.

Както често се случва в историята, а и в живота на човека, трудното предхожда лесното и най-дългият път се смята за най-кратък. Откакто д'Елбьоф започнал да копае, изминали тридесет и пет години, преди първата лопата да започне да разкрива Помпей.

Кавалиере Алкубиере, който все още ръководел разкопките, бил недоволен от своите находки, въпреки че с тях Карл Бурбонски спокойно можел да уреди музей, какъвто светът дотогава не познавал. Кралят и инженерът решили да започнат разкопките на друго място, но този път не слепешката, а там, където учените сочели и заявявали: тук лежи Помпей, засипан - както твърдят античните източници - в същия ден, в който бил затрупан градът на Херкулес!

Това, което последвало, приличало на детската игра на „сляпа баба", но с партньор, който лъже и вместо „топло" вика „студено", когато ръката се доближи до търсения предмет. Ролята на този измамник играели в случая иманярската алчност, нетърпението, а понякога и отмъстителността.

1 април 1748 г. започнали да копаят. Още на 6 април открили първия голям, прекрасен стенопис. На 19 април се натъкнали на първия мъртвец - прострян на земята лежал скелет, а от ръцете му, които сякаш продължавали да стискат нещо, се изтъркаляли златни и сребърни монети.

И сега, вместо да продължат системно да копаят, да преценят намереното и да извадят съответните заключения, които можели да им спестят много време, засипали отново изкопите и започнали на друго място. Никой не предполагал, че били попаднали в самия център на Помпей.

Иначе не можело и да бъде. Кралската двойка се ръководела само от въодушевлението на образовани любители (що се отнася до краля, тази образованост не била особено блестяща). Алкубиере се интересувал единствено от решението на технически проблеми (разгневеният Винкелман казал по-късно за него, че разбирал от старини, колкото „свиня от кладенчова вода"). Всички останали участници живеели само с тайната надежда, че ще успеят набързо да отмъкнат нещо, когато под кирката им отново звънне злато или сребро (от двадесет и четиримата души, които копаели на 6 април, дванадесет били затворници, а останалите - лошо платени надничари).

Открили зрителната зала на амфитеатъра. Като не намерили статуи, злато и украшения, започнали да копаят другаде! А малко повече постоянство щяло да ги заведе до целта. Недалеч от градските порти на Херкулан попаднали на вила, за която без никакви доказателства започнали да твърдят - никой вече не знае как е възникнало това предположение, - че била къщата на Цицерон (подобни твърдения, ей така паднали от небето, често са играли голяма роля в историята на археологията, и то не рядко в нейна полза). По стените на вилата се виждали прекрасни фрески - изрязали ги, за да ги копират, а вилата засипали отново! След това районът около Чивита - където се намирал някогашният Помпей, - бил напълно изоставен за четири години. Насочили се отново към Херкулан, където имало по-богати находки, и там действително намерили едно от най-интересните за тогавашното време антични съкровища - вилата с библиотеката, наречена днес Villa dei Papiri, която използвал философът Филодем.

Най-после, през 1754 г., отново открили в южната част на Помпей останки от няколко гроба и антични зидове. Оттогава до ден днешен и в двата града се правят разкопки, като не смятаме няколкото незначителни прекъсвания. И чудеса след чудеса започнали да излизат на бял свят.

*

Само ако познаваме характера на катастрофата, която сполетяла тези два града, можем да разберем и да си представим какво впечатление произвело тяхното откриване на „предкласическото столетие".

Към средата на месец август 79 г. от н. е. се почувствали първите признаци на ново изригване на Везувий, което впрочем се случвало често и преди това. В предобедните часове на 24 август обаче станало ясно, че започва небивала катастрофа.

Със страхотен гръмотевичен трясък се разцепил върхът на планината. Към небосвода се извисила огромна димна пиния и под грохота на ослепителни мълнии заплющял дъжд от камъни и пепел, който затъмнил слънцето. Ударени във въздуха птици падали на земята, хората се разбягали с викове, животните се изпокрили. По улиците нахлули потоци вода и никой не знаел дали идват от небето или от земята.

Бил слънчев ден и в двата града царяло обичайното утринно оживление. А в това време по два начина се подготвяла тяхната гибел. Над Херкулан връхлетяла гъста лавина от вулканична пепел, лава и пороен дъжд, задръстила улиците и уличките, започнала да се изкачва все по-високо и по-високо, заляла покривите, проникнала в къщите през прозорци и врати, изпълнила града, както водата напоява гъба, и го погребала заедно с всичко, което не успяло да се спаси в отчаяно бягство.

В Помпей станало нещо друго. Тук нямало лавина, от която очевидно единственото спасение било бягството. Тук всичко започнало с тих дъжд от пепел, която човек можел да изтърси от дрехите си. След това започнали да падат лапили, а после парчета пемза, някои от които тежали много килограми. Опасността станала явна, едва когато било вече късно. Над града се спуснали облаци от серни изпарения, промъквали се през всички цепнатини, прониквали през кърпите, с които все по-трудно дишащите хора затискали устата си. Когато се опитвали да напуснат домовете си, за да търсят въздух и простор, върху главите им се изсипвал такъв порой от лапили, че те ужасени се отдръпвали назад. Едва влезли в къщи, покривът се срутвал върху тях и ги погребвал. Някои успявали да отсрочат за кратко време своята гибел, като се сгушвали под колоните на стълбищата или сводовете, но продължили живота си най-много с половин час. После серните изпарения проникнали и там и ги задушили.

След четиридесет и осем часа слънцето огряло отново. Херкулан и Помпей не съществували вече. В радиус от осемнадесет километра всичко било унищожено, а земята покрита с лава и пепел. Частици вулканична пепел стигнали чак до Африка, Сирия и Египет. Само една тънка струйка дим се издигала над Везувий. И небето пак се синеело.

Трябва да си представим колко изумително било това откритие за всички науки, занимаващи се с миналото.

Изминали близо хиляда и седемстотин години.

Други хора, с други нрави и култура, но свързани с погребаните и затрупаните чрез онова кръвно родство, което обединява цялото човечество, забили лопата в земята и изнесли на бял свят това, което лежало толкова дълго в мрак. Това откритие наистина можело да се сравни с чудото на възкресението!

Възможно е някой изследовател, самозабравил се в своята наука и загубил всякакво чувство на човешко състрадание, да види в тази катастрофа някакво особено щастие. „Трудно мога да си представя нещо по-интересно..." - казва твърде лекомислено Гьоте за Помпей. И наистина не може да се измисли по-добро средство от такъв пепелен дъжд, за да се запази - не, по-точно е да се каже да се „консервира" - за любознателното потомство цял един град, погълнат от оживлението на своето всекидневие. Там не угаснало някое старо селище от своята естествена смърт. Магическа пръчка докоснала живи градове в разцвета им и законите на времето, на живота и на смъртта загубили силата си.

*

До годината на първите разкопки се знаело само едно: че били затрупани два града. Сега обаче учените започнали да долавят драматичния развой на катастрофата и разказите на античните автори отново оживели. Все по-ясен ставал целият ужас, внезапността на бедствието, което тъй рязко прекъснало всекидневния ход на живота, че хората не сварили да свалят прасето от огъня и да извадят хляба от пещта.

Каква ли трагедия крият останките на двата скелета, носещи и досега робски вериги, оковани и в момента, когато край тях настъпвал краят на света? Каква ли мъка се крие в смъртта на кучето, намерено под тавана на една стая, също вързано с верига? То се катерело все по-нависоко по сипещите се от вратата и прозорците камъни, докато, притиснато от тавана, изквичало за последен път и се задушило.

Лопатите на копаещите разкривали семейни сцени, ужасяващи човешки драми пред лицето на смъртта (виж ил. 2 и 3). Заключителната глава на прочутия Булверов роман „Последните дни на Помпей" не звучи никак неправдоподобно. Намерени били майки, които още държали своите деца в прегръдките си; с последното парче от своите наметала ги пазели те, докато се задушили заедно. Били изровени телата на мъже и жени, които, събрали набързо най-ценното, успели да стигнат чак до градските порти и там се строполили под дъжда от камъни, като стискали със сетни сили накити и пари. „Cave Canem" - „Пази се от кучето" - четем на мозайката пред вратата на къщата, в която живеел Булверовият герой Главк (виж ил. 10). При своето бягство две млади девойки за миг се поколебали пред този праг - поискали да вземат със себе си и своите скъпоценности и... после било вече късно.

Пред Херкулесовата порта открили цяла грамада тела, още натоварени с домашни вещи и паднали под тяхната тежест. В една затрупана стая намерили скелетите на жена и куче. При по-внимателно изследване се разкрила страшна драма. Докато скелетът на кучето лежал непокътнат, костите на жената били разхвърляни из цялата стая. Кой ли ги е разхвърлял? Или пo-скоро разнесъл? Очевидно кучето, у което гладът пробудил вълчия нрав и което отложило може би с ден смъртта си, като нападнало и разкъсало своята господарка. Недалеч оттам била прекъсната тържествена траурна церемония. Както се били излегнали около трапезата участниците в погребението, така били намерени и сега, след хиляда и седемстотин години - участници в собственото си погребение.

Тук били изненадани от смъртта седем деца, които си играели в стаята, без да подозират нищо. Там пък - тридесет и четирима души... и една коза, която при страшния звън на окачения на шията й звънец потърсила илюзорно спасение в близостта на хората. Който твърде дълго отлагал бягството си, не му помогнали след това нито смелост, нито съобразителност, нито сила. Намерен бил един мъж с наистина херкулесовско телосложение. Той не смогнал да спаси майката и четиринадесетгодишната й дъщеря, които бягали пред него. И тримата се строполили заедно. Със сетни сили той навярно още веднъж се опитал да се изправи. Но тогава го зашеметили изпаренията, той бавно се отпуснал, обърнал се по гръб и останал да лежи изпънат. Пепелта го покрила и съхранила формата на тялото му. Учените запълнили по-късно тези очертания с гипс и получили фигурата на човек - статуя на мъртъв помпеянец.

Какви ли удари са кънтели в засипаните къщи, когато някой изостанал откривал, че всички врати и пътища са затворени, когато хващал секирата и започвал да разбива стената? Когато се оказвало, че и зад този зид няма изход, когато със секирата си пробивал и втората стена и най-после - тъй като и оттам почвали да се сипят камъни - рухвал на земята от изтощение?

*

И сега, както някога, когато били обитавани и пълни с живот, стояли къщите, храмът на Изида, амфитеатърът. В помещенията на писарите лежали восъчните плочки, в библиотеката - папирусовите свитъци, в работилницата - занаятчийските инструменти, в баните - стригилите. По масите в гостилницата още се търкаляли съдове и набързо хвърлените от последния клиент пари. По стените на кръчмата намерили стихове, писани от въздишащи или отчаяни влюбени, по стените на вилите - фрески, за които Венути пише, че били „много по-красиви от творбите на Рафаел" (виж ил. 4-9).

Пред такива богати находки се изправил образованият човек на 18. век - потомък на Ренесанса, способен да възприеме цялата красота на Античността, и син на една епоха, започнала вече да долавя силата на точните науки, - жадуващ да се посвети на фактите, а не само да се задоволява с естетическо съзерцание.

Но за да се съчетаят тези два подхода бил необходим човек, у когото любовта към античното изкуство да се съчетае с методите на научното изследване и критика. Когато първата кирка се забила в земята, за да разкрие Помпей, човекът, за когото тази задача станала смисъл на живота, работел като библиотекар при някакъв граф недалеч от Дрезден. Бил навършил вече тридесет години, без да постигне нещо значително. А двадесет и една години по-късно при вестта за неговата смърт не друг, а сам Готхолд Ефраим Лесинг написал: „В последно време този е вече вторият писател, комуто на драго сърце бих подарил няколко години от живота си!"

2.

ВИНКЕЛМАН ИЛИ РАЖДАНЕТО НА ЕДНА НАУКА

През 1764 г. Анжелика Кауфман нарисувала в Рим портрета на своя учител Винкелман - седнал пред отворена книга с перо в ръка. Под одухотвореното чело на интелектуалеца гледат тъмни, необикновено големи очи. Носът е едър и на този портрет почти бурбонски, устата и брадичката са меки и закръглени. Общо взето, той има пo-скоро вид на човек на изкуството, отколкото на учен. „Природата го е надарила с всичко, което прави и краси мъжа" - казал Гьоте.

Винкелман е роден през 1717 г. в Стендал като син на беден обущар. Още като момче той скитал от долмен на долмен в околността и водел приятелите си да изравят заедно стари урни. През 1743 г. стигнал до поста помощник-директор на училище в Зеехаузен. „Учителствах много добросъвестно - пише той, - и докато карах децата с покритите от струпеи глави да четат азбуката, страстно копнеех да се посветя на науката за красивото и шепнех метафорите на Омир." През 1748 г. той станал библиотекар в замъка на граф фон Бюнау край Дрезден и така без съжаление напуснал Прусия на Фридрих II, която си останала за него „деспотична земя" и за която си спомнял с ужас до края на живота си. „Поне чувствах по-ясно от другите какво значи робство" - пише той. Тази промяна определила по-нататъшния му жизнен път. Той попаднал сред видни хора на изкуството, а в Дрезден намерил най-богатата за времето си антична сбирка в цяла Германия, която засенчила всичките му останали планове (по едно време живеел с мисълта да замине за Египет). Излезли първите му съчинения и отзвукът от цяла Европа не закъснял. Той ставал все по-независим в духовно отношение; като човек, чужд на всякакъв религиозен догматизъм, приел католицизма, за да може да получи работа в Италия - Рим си струвал една литургия.

През 1758 г. Винкелман е вече библиотекар и управител на сбирките на кардинал Албани. През 1763 г. той бил назначен за главен инспектор на всички старини в Рим и околностите му и посетил Помпей и Херкулан. През 1768 г. бил убит.

*

Три произведения на Винкелман са поставили преди всичко основите на научното изследване на древността: неговите „Писма" за разкопките в Херкулан („Sendschreiben"), главното му съчинение „Geschichte der Kunst des Altertums" („История на изкуството на древността") и неговите „Monumenti antichi inediti" („Непубликувани антични паметници").

Говорихме вече за безразборния начин, по който се водели разкопките в Херкулан и Помпей. Още по-голямо зло обаче била цялата тайнственост, с която се забулвали разкопките; по заповед на себелюбиви владетели до тях не се допускал никой чужденец, бил той пътешественик или учен, за да не осведомява останалия свят. Единственият, който получил от краля разрешение да състави първия каталог на находките, бил някакъв книжен червей на име Баярди. Без дори да се потруди да посети местата на разкопките, той започнал да пише предговора към своя труд и писал, писал - до към 1752 г. натрупал пет тома с 2677 страници и все още не бил стигнал до същинското изложение. При това бил толкова злобен и завистлив, че издействал да бъдат конфискувани с министерска заповед съобщенията на други двама учени, които не си губели времето с предговори, а пристъпили направо към същността на работата.

Ако въпреки това някой учен успявал да се добере до отделни дреболии от находките, за да ги изследва по-подробно, то пълното отсъствие на каквито и да било предварителни изследвания довеждало до възникването на съвсем несъстоятелни теории като тази на Марторели. Въз основа на една изкопана мастилница Марторели се опитал в двутомен труд от 652 страници да докаже, че в древността били употребявани книги в четвъртит формат, а не свитъци, въпреки че папирусите на Филодем били пред очите му.

През 1757 г. излязъл най-после първият том на фолио за тези старини - издаден от Валета и финансиран с 12 000 дуката от краля. В тази атмосфера на зложелателство, интриги и фалшива ученост попаднал Винкелман. След невъобразими трудности - на него гледали като на шпионин - той успял да получи разрешение да посещава кралските музеи. Ала му било най-строго забранено да прави и най-бегли скици на тамошните статуи!

Огорченият Винкелман скоро открил една сродна душа. В августинския манастир, където намерил подслон, той се запознал с един монах на име Пиаджи, когото заварил в разгара на твърде интересно занимание.

Когато на времето била открита библиотеката във Вила деи Папири, учените били във възторг от богатата находка стари ръкописи. Но щом ги взимали в ръце, за да ги разгледат - те веднага се разпадали на прах.

Опитали какво ли не, за да спасят свитъците, но напразно - докато един ден се явил някакъв монах „с рамка, подобна на приспособлението, което използват перукерите при навиването на косите". Той твърдял, че с помощта на този уред можел да развие свитъците. Позволили му да направи опит. Когато Винкелман посетил отец Пиаджи в неговата килия, монахът вече работел дълги години. Жънел успехи в развиването на свитъците... и неуспехи пред краля и Алкубиере, които не разбирали трудностите на тази работа.

Докато Винкелман седял при него, сърдитият монах ругаел всичко, което ставало зад прозорците на килията му. С безкрайна предпазливост, сякаш разлепвал паяжини, той развивал милиметър по милиметър един овъглен папирус на своя уред. В това време ругаел краля за неговото безразличие, а чиновниците и работниците - за некадърността им. Когато най-после поднесъл на Винкелман току-що развития нов лист от един Филодемов трактат за музиката, той изразил гордостта си от постигнатото с нови ругатни по адрес на нетърпеливците и завистниците.

Винкелман споделял напълно чувствата на монаха, още повече че все още не му разрешавали да посещава местата на разкопките. Както и преди, трябвало да се задоволява само с музея, където не бивало да копира нищо. Той подкупвал надзирателите, за да му покажат някои и други интересни неща. В това време обаче били намерени находки, които имали голямо значение за по-пълното разбиране на античната култура, а именно рисунки и скулптури с твърде еротичен характер. Ограниченият крал, възмутен от една статуйка, която изобразявала сатир, страстно притискащ в обятията си коза, наредил веднага да се пренесат всички тези произведения в Рим, където ги затворил зад седем врати. И Винкелман не можал никога да ги види.

Въпреки всички трудности той издал през 1762 г. своето първо „Писмо за откритията в Херкулан". Две години по-късно той посетил отново града и музея и публикувал второ „Писмо". И в двете имало забележки, и то твърде критични, относно онова, което Винкелман научил в манастирската килия. Когато второто „Писмо" - в превод на френски - попаднало в неаполския двор, вдигнала се истинска буря на негодувание срещу този немец, на когото било оказано рядко благоволение (да посещава музея!), а той така зле се отплатил. Винкелмановите нападки били, разбира се, основателни и неговият гняв не бил без причина. Но всичко това вече няма значение. Стойността на тези писма се заключава в това, че те за първи път дали на света ясно и конкретно описание на разкопките край Везувий.

По същото време излязло и главното съчинение на Винкелман „История на изкуството на древността". В тази книга той съумял да обхване и внесе порядък в огромния и непрекъснато растящ поток от антични паметници и - „без предварителен образец", както гордо отбелязва - да опише за първи път развоя на античното изкуство. От оскъдните данни на древните автори той изградил система и с необикновена проницателност се добрал до съвсем нови открития, като предал всичко това с такъв завладяващ език, че вълна от възхищение пред античните идеали заляла целия образован свят - възхищение и преклонение, което дало облика на т. нар. „век на класиката".

Тази книга изиграла решаваща роля за развитието на археологията. Тя породила желанието да се търси прекрасното, където и да било скрито то; показала как да се намери ключа за разбиране на древните култури чрез изследване на техните паметници; събудила надеждата, че някога лопатата ще открие и други, невиждани дотогава светове, изчезнали като Помпей, но също като него изпълнени с чудеса.

Истинско научно оръжие в ръцете на младата археология обаче Винкелман дал едва през 1767 година, когато издал своите „Непубликувани антични паметници". Той, който бил „без образец", сега сам се превърнал в образец! Като проучил цялата гръцка митология, за да изтълкува и обясни отделните художествени творби, при което умеел да вади заключения и от най-незначителни белези, той освободил тогавашната методология от всякакви филологически ограничения и от опекунството на древните историци, чиито изказвания били въздигани в канон.

*

Много от твърденията на Винкелман били погрешни, много негови заключения се оказали прибързани. Създадената от него картина на Античността била идеализирана. В Елада живеели не само „хора, равни на боговете". Въпреки богатия материал неговите познания за гръцкото изкуство си оставали твърде ограничени. Повечето от творбите, които видял, били копия от римско време, измити до бяло от милиардите капки просмукала се вода, изтрити от милиардите зрънца пясък. Ала светът на древните не бил така строг и не блестял от белота сред сияйно красив пейзаж. Той бил толкова пъстър, че дори и сега, когато отдавна вече сме въоръжени с точни знания, едва ли можем напълно да си го представим (виж ил. 14). Оригиналните гръцки статуи и скулптури били оцветени. Една мраморна статуя на жена от атинския Акропол е изписана с четири цвята: червен, зелен, син и жълт. Твърде често тези статуи имали не само червени устни, но и искрящи очи от скъпоценни камъни и изкуствени мигли - нещо твърде непривично за нашия вкус. Заслугата на Винкелман е в това, че той сложил ред там, където царял хаос, внесъл знания, където господствали само легенди и догадки, а освен това, че с откриването на античния свят подготвил почвата за немската класика - за Гьоте и Шилер. Негова заслуга е, че въоръжил археологията с оръжие, което по-късно позволило на изследователите да изтръгнат от мрака на древността и други, още по-стари култури.

*

Когато през 1768 г. се завръщал в Италия от посещение в родината си, Винкелман се запознал в един триестки хотел с някакъв италианец, без да подозира, че този човек бил няколко пъти осъждан престъпник.

Можем само да предполагаме, че особените наклонности на Винкелман го накарали да потърси обществото на този бивш готвач и сутеньор и дори да го покани в стаята си на вечеря. Винкелман бил един от знатните гости на хотела. Облеклото му било изискано и скъпо, държането издавало светския човек, а от време на време звънвали златни монети, спомен от аудиенцията му при Мария Терезия. Италианецът, който носел малко подходящото име Арканджели*, си приготвил въже и нож.

--------

*„Арканджело" на италиански значи „архангел". - Б. пр.

--------

Вечерта на 8 юни 1768 г., когато ученият решил да напише още няколко указания до издателя си и вече по долни дрехи седнал още веднъж пред писалището, станало убийството. Италианецът влязъл, хвърлил примка на врата на Винкелман и след кратка борба го надвил, като му нанесъл шест тежки рани с нож.

Макар и смъртно ранен, едрият мъж успял да се спусне по стълбите до партера. Там обаче видът му - той бил целият в кръв и мъртвешки блед - предизвикал такъв ужас сред келнерите и камериерките, че когато най-после се притекли на помощ, било вече късно.

След няколко часа ученият издъхнал. На писалищната му маса бил намерен лист хартия с последните думи, написани от ръката му: „Необходимо е..."

След тези две думи убиецът избил перото от ръката на големия учен и основоположник на една нова наука.

Ала делото на Винкелман донесло плодове. Неговите ученици живеят и работят из цял свят. Оттогава са изминали вече двеста години, а и до днес археолозите в Рим и Атина, в големите съвременни археологически институти честват всяка година „деня на Винкелман" - 9 декември, деня на неговото раждане!