ПЪТЯТ НА ДИНАМИТА

Андрю Клаван

ПРОЛОГ

Убийството на момичето носеше четиридесет и девет точки. В много отношения бе най-лесната работа, която мъжът, наречен Бен Фрай, бе вършил.

Жертвата не бе проблем. Можеше да е всеки - мъж, дете. А и лесно я избра. Стигна до супермаркета "Пениуайз" по магистралата. Помота се между стелажите няколко минути и я откри при зеленчуците. Млада, привлекателна, дребничка, добре оформена. Носеше костюм и пазаруваше само за себе си. Точно каквото му трябваше. Проследи я до дома й.

През следващите три дни продължи да я следи, макар и не непрекъснато. Оказа се, че работи в галерия южно от улица "Маркет". Наблюдаваше я през голямата витрина. Изглежда, жената прекарваше по-голямата част от деня зад бюро в дъното на помещението, което се виждаше добре от улицата. Понякога в галерията идваше и друга, по-възрастна жена. Когато влизаха клиенти, изчезваше от поглед в задното помещение, за да ги развежда. Основното й занимание обаче бе да си седи самичка зад бюрото.

Към шест затваряше галерията, пускаше алармената инсталация, металните щори и отиваше до пазара, за да си хване трамвай до вкъщи. Вечер гледаше телевизия и доста говореше по телефона, сгушена удобно до големия прозорец. Явно не излизаше много.

Един следобед, докато тя бе на работа, мъжът, наречен Бен Фрай, проникна в апартамента й. Прерови дрехите, документите, компютъра и всичко останало. Разбра, че се казва Пени Морган. На двадесет и три. Сгодена за младеж на име Дейвид Ембри, който понастоящем прави магистратура в Калифорнийския университет. Родителите й живееха в Сан Матео с по-малката й сестра. Често им пишеше имейли, както и на Дейвид, и на доста приятелки. Според мъжа, наречен Бен Фрай, имейлите бяха пропити с топлота и обич. Реши, че Пени е лъчезарен човек, пълен с ентусиазъм. На снимките, които откри в апартамента, тя все се усмихваше, на някои дори се смееше. Очите й бяха весели, блеснали от удоволствие.

Вероятно щяха да са му нужни още две-три седмици, преди да е готов да я убие.

И така, докато Пени Морган ходеше на работа в галерията, пишеше имейли на приятелите си, прекарваше цели часове унесена в романтични телефонни разговори с годеника си, мъжът, наречен Бен Фрай, се подготвяше да я убие. Правеше го изключително внимателно - както винаги. Летя до пет различни града, всеки път с нова самоличност. Част от информацията си събра от едно място, част - от друго. обаждате се единствено от улични телефони. Рядко прибягваше до компютри. Почти никога не се връщаше за информация при вече използван източник. Не оставяше следи.

Бе издигнал анонимността си в култ. Нямаше живи хора, които знаят истинското му име. Съвсем обикновен на вид, той до такава степен се сливаше с тълпата, че ставаше почти невидим. Около трийсет и петте, метър седемдесет и седем-осем, с тъмнокестенява коса и тъмнокафяви очи. Меки, скучни черти, закръглен, с леко приведена стойка. Не изглеждаше силен, но имаше здрав гръден кош и яки ръце. Бърз като змия, когато поиска. Нямаше интелигентен вид, но бе много, много интелигентен по онзи абстрактен, аналитичен начин. Разглеждаше всяка случка детайл по детайл, разнищваше я до най-малка подробност, изчисляваше вероятностите нещата да се развият по този или по онзи начин, преценяваше възможността да се случи това или онова. Смяташе, че единствено така ще запази разсъдъка си.

Когато събра всичко необходимо, се върна в града. Нямаше дом, обитаваше студио в квартал "Мишън", наето специално за случая. Една събота вечер седна гол на ръба на металното легло. На масичката до него се мъдреха няколко кутии от неръждаема стомана с бъбрековидна форма, пълни с дезинфекционна течност. В тях съхраняваше игли и скалпели. Подът и мебелите бяха застлани с пластмасово фолио, за да не остават петна от кръв.

Надяна чифт хирургически ръкавици. Извади спринцовка с лидокаин от една от кутиите. Насочи тънката като косъм игла към избръснат участък кожа от вътрешната страна на бедрото си, точно под скротума, и я заби. Натисна буталото на спринцовката и бавно извади иглата, така че обезболяващата течност да се разпредели максимално добре. Повтори упражнението още три пъти. После, когато целият участък изтръпна, посегна към друга кутия. В нея имаше скалпел.

Мъжът, наречен Бен Фрай, застина със скалпел в ръка. Затвори очи. Представи си кула. Бе усвоил тази техника с годините. Случваше се в мигове на отдих мислите му да се зареят далеч от работата и аналитичните занимания и да го отведат към спомени, които го разстройваха емоционално. Тогава си представяше кулата и търсеше убежище в нея. Заставаше на върха и се навеждаше над парапета, а погледът му се стрелваше към разстлалите се долу равнини. Там клокочеше червеният житейски хаос. Виолетова голота, сребристи сълзи, мъчителни стонове, безмилостен кикот. Но в кулата бе приятно и прохладно, в кулата бе защитен. В кулата можеше да бъде отново себе си.

Хубава техника. Безотказна. С изключение на един-единствен път.

И сега се качи в кулата. Пое си дъх. Отвори очи. После притисна скалпела към безчувственото си бедро и острието потъна в плътта. От гърдите му се изтръгва приглушен стон. Разрезът бе едва два сантиметра, но въпреки лидокаина болката нажежи нервите му до бяло. Отдръпна ръка. Раната остана чиста за миг, но кръвта не закъсня да я обагри. Една струйка се стрелна по бедрото му. Мъжът, наречен Бен Фрай, я проследи. Дишаше тежко. Треперещите му пръсти изпуснаха скалпела и острието тупна глухо върху застлания с пластмасово фолио под.

От улицата изпищя клаксон. Нощният дъжд тропаше по прозорците. Мъжът, наречен Бен Фрай, все още дишаше тежко, но продължи. Бръкна в друга метална кутия и извади капсула колкото половината от палеца му. Беше изработена от мека пластмаса, подобна на желе, от тези, които използват за направата на контактни лещи. Но капсулата бе по-твърда, с остри ръбове, сякаш някой бе забравил да заглади краищата след изработката. Едната половина съдържаше синя субстанция, а другата - червена. Беше поръчал обвивката в един град, а съдържанието в два други.

Пъхането на капсулата в прореза му причини повече болка от рязането. В един момент, докато се опитваше да я намести добре в плътта си, болката се стече по клепачите му, заслепи го и той едва не изгуби съзнание. От гърдите му се изтръгна нов сподавен стон. Представи си кулата и се взря в аленото си страдание отвисоко.

Най-сетне свърши. Извади пръста си от дупката в бедрото със звук, подобен на звука на коркова тапа, излязла от бутилка. Капсулата бе вътре.

Наложи се да изчака няколко минути, за да спре треперенето на ръката му, и едва тогава се заши. Когато приключи и с това, посегна бързо, почти трескаво към нова спринцовка, този път пълна с морфин.

След минути се унесе, легнал на една страна, свит като дете, с ръце под бузата. Спа дълго. Сънува само кошмари.

Извади шевовете след седмица. Раната бе чиста, а космите над нея отново покараха. Но след още една седмица мястото продължаваше да е прекалено зачервено и меко, прекалено лесно забележимо. Затова изчака. Нова седмица, през която продължи с антибиотици срещу инфекцията. Март се изтърколи, започна април и едва тогава отново отиде в апартамента на Пени Морган.

Беше понеделник вечер, малко след шест. Знаеше, че момичето се прибира към шест и половина. Настани се до големия прозорец, за да я види как влиза и да се увери, че е сама. После щеше да се премести към кухнята, така че тя да не го усети, преди да затвори входната врата. Носеше удобен тъмносин анцуг. Пистолетът му бе затъкнат в долнището. Можеше да го извади с едно движение, а със следващото щеше да бъде достатъчно близо до Пени, за да я застреля в главата. Следващите два куршума щяха да са просто застраховка.

Не прояви обичайната си предпазливост по отношение на пистолета. Беше 38-ми калибър, купен от някакъв човек на улицата. Не взе заглушител. Изстрелите щяха да са оглушителни. Нямаше начин да не ги чуят. Кварталът бе почтен, така че все някой щеше да се обади в полицията. Точно това искаше мъжът, наречен Бен Фрай. Без преследване, без дълго полицейско разследване. Щяха да го хванат на две-три пресечки от местопрестъплението.

Докато чакаше Пени да се появи, той обърна апартамента нагоре с краката. Изпразни чекмеджетата на пода, махна завивката от леглото, събори книгите от лавиците. Откри няколко златни бижута, перлена огърлица, пари - около четиридесет долара. Натъпка всичко в предварително приготвен пластмасов плик. Мушна ги в един от джобовете на анцуга си.

След това се върна до прозореца. Седна на мястото, на което понякога седеше Пени, унесена в телефонни разговори с годеника си. Завесите го скриваха от улицата, но той можеше да вижда през тях. Известно време се вглеждаше в минувачите три етажа под него. Пени я нямаше. Беше рано за нея.

Въздъхна и продължи да чака. Наблюдаваше улицата. По едно време плъзна поглед по снимките, наредени около лампата на нощното шкафче. Пени и Дейвид - той, с ръка около кръста й, а тя - засмяна. Малката сестра на Пени със златния си лабрадор. Цялото семейство - мама, татко, Пени, сестрата, лабрадорът, усмихнати около блесналата коледна елха.

Мъжът, наречен Бен Фрай, отмести поглед и отново се съсредоточи върху улицата. По навик, мислите му се насочиха към следващия етап от операцията, преповтори отново плановете си, провери ги за пореден път. Така се успокояваше.

Ето я. Шест и двадесет и седем. Пени Морган слезе на трамвайната спирка на хълма. През рамото й висеше голямата чанта, която носеше на работа. През завесата силуетът й изглеждаше малко неясен, но все пак успяваше да следи движенията й. Остана на мястото си, докато момичето не влезе в сградата. После се изправи.

Застана до вратата на кухнята, както бе намислил.

Пени Морган се забави във вестибюла, за да си вземе пощата. Прегледа я, докато изкачваше стълбите. Направи го бавно. Чувстваше се изморена и леко потисната. Напоследък си мислеше, че работата в галерията далеч не е толкова страхотна, колкото очакваше в началото.

Въздъхна. В пощата отново имаше единствено сметки и рекламни брошури. Напъха ги във външния джоб на чантата. Извади ключовете от същото място тъкмо когато стигна третия етаж. Насочи се към вратата на апартамента. Отключи трите ключалки - гредата, горната и долната. Реши да се обади на Дейвид преди вечеря. Обеща си да не се оплаква и да не мрънка. Просто искаше да чуе гласа му и да се поразведри. Не обичаше самотните вечери у дома. Искаше й се вече да завършва, за да могат да се оженят и да започнат съвместния си живот.

Отвори вратата. Ето, Великден наближава, напомни си тя. След няколко месеца Дейвид щеше да си дойде за ваканцията. Щяха да прекарат почти цял месец заедно.

Влезе в апартамента и усмивката почти се върна на лицето й.

ПЪРВА ЧАСТ

СЛУЧАЯТ С ИСПАНСКАТА ДЕВИЦА

В деня, когато Джим Бишоп пристигна с гръм на север, термометърът показваше четиридесет градуса. Слънцето безмилостно жареше мъртвия пейзаж. Кафявите голи планински хребети обрамчваха магистралата. Жегата създаваше впечатление, че асфалтът е залят с вода.

Бишоп даде газ на своя "Харли Роуд кинг". Стрелката на километража замря на сто и двадесет и моторът затрепери между бедрата му. Машината имаше широко удобно седло, но Бишоп вече се усещаше схванат. Сивата му тениска бе потъмняла от пот под коженото яке, а косата - залепнала за шлема и главата му. Безбройните мушици, размазани по очилата му и предното стъкло на мотора, образуваха онова, което мотористите наричат "протеинова пяна".

Слезе от магистралата в края на дългата долина. Табелата на изхода гласеше: "Дрискол, Калифорния, население - шестдесет и седем хиляди". Последната голяма спирка преди планината и горите.

Бишоп намали и харлито отвърна с ръмжене. Подкара със седемдесет по четирилентовия път, пълен с коли. От двете страни се заредиха бензиностанции, магазини, боядисани в пясъчножълто, пак бензиностанции, а след тях мотели. Не закъсняха и веригите за бързо хранене - "Тако Бел", "Бъргър Кинг", "Макдоналдс", още бензиностанции и още магазини, натъпкани в пясъчножълти метални кутии и декорирани с огромни крещящи фирмени надписи, за да се различават поне по нещо един от друг. Моторът сви в една пресечка, обърна в друга, пое по трета, но пейзажът си остана непроменен. Бензиностанции, хотели, ресторанти, магазини. Бледите очи на Бишоп шареха иззад големите авиаторски очила в търсене на центъра. Отне му известно време, за да разбере, че няма да намери нищо по-различно от видяното. Навсякъде едно и също. Дрискол се оказа просто драскулка от бетон и варосани стени в полите на планината. Туристическа спирка по пътя към пустинята.

Поспря на белосан мост, все още залян от пороя коли край него. Долу река Сакраменто се нижеше болезнено бавно, окъпана в пот. Зад един завой в далечината пороят от коли сякаш изтъняваше. Бишоп даде малко газ, пресече платното и се провря между няколко задрямали шофьори. Взе един завой и излезе на главната улица. Не разбра защо я наричат така. Главната улица почти не показваше признаци на живот. Големите магазини с търговските си вериги бяха успели да я омаломощят до изнемога. Между тях се гушеха изтърбушен киносалон, омърлушен бар, наречен "Детелината", и хотел, от чийто вид не ставаше ясно дали работи или не. Еднорък мъж с войнишко кепе пристъпваше несигурно по тротоара под тежестта на алкохола. Дебелак с рошава брада се бе паркирал на ъгъла и крепеше в скута си парче картон с надпис: "Бездомен ветеран от войната. Помогнете с каквото можете." Бишоп го подмина, яхнал големия си мотор.

Насочи се към кварталите. Килнати къщи от дърво и алуминий бяха накацали по пресечките, сгушени върху мизерни морави. Закръглени лелки в опнати блузки без ръкави поливаха обречените от слънцето градини. Мърлявите им деца танцуваха под струите на маркуча и се заливаха от смях.

Смехът отшумя. Градът се отдалечи. Мярнаха се още няколко грохнали къщурки и напред се ширна изгорена от жегата равнина. Краят й се губеше в маранята, обвила подножието на хълмовете пред Бишоп. Някъде далеч, като в приказка, белите стени на просторни вили се усмихваха снизходително към Дрискол от висотата на положението си по хълмовете. Бишоп стигна края на града, откъдето на север се простираха горите.

Той насочи мотора по тесен път и подкара последния километър към летището.

В хангара имаше двама мъже, облечени с гащеризони. По-възрастният бе плешив и обрулен от годините. Другият имаше младо лице с щастливото изражение на безмозъчен глупак. Стояха до крилото на един "Пайпър Томахоук". Бъбреха, подсмихваха се. По-възрастният бършеше ръцете си с омазнен парцал. Той пръв вдигна поглед към вратата на хангара и забеляза приближаването на Бишоп.

Бишоп окачи каската си на ръкохватката на мотора. Съблече коженото яке и го провеси през рамо. Крачеше бавно през плаца пред хангара, а бледите му очи оглеждаха летището иззад големите авиаторски очила. Мисля, че по онова време Бишоп бе към трийсетте. Не много едър, около метър седемдесет и три-четири, но с широки рамене и добре оформени бицепси, изпънали ръкавите на мократа от пот тениска. Походката му издаваше едновременно лекота и напрежение, така че човек да усети бързината и мощта на тялото. Имаше кръгло лице с добре оформени черти и пясъчноруса коса. И макар да създаваше впечатление, че постоянно е издул бузата си с език и се подхилква на шега, която си прекалено тъп, за да схванеш, възрастният не се подлъга. Беше виждал достатъчно подобни типове и видът на Бишоп накара стомаха му да се свие, а устата да пресъхне.

Бишоп се скри от слънцето в прохладната сянка на хангара. Спря се до задницата на самолета.

- Някой от вас да се казва Рей? - попита той.

- Аха - отвърна възрастният. - Аз съм Рей. Рей Грамблинг.

- Франк Кенеди - представи се Бишоп тихо. - Новият пилот.

Рей Грамблинг проследи приближаването на Бишоп с тревога. Сега вече бе направо нервен. Хилеше се пресилено, с пълно гърло - "ха-ха-ха..." - и говореше прекалено високо, като лош актьор, който тепърва заучава роля.

- Бизнесът не е кой знае какъв, ха-ха-ха. Не мога да ти предложа пълен работен ден. През лятото обаче има работа. Пролетта и лятото са най-натоварени. Ха-ха-ха.

Поведе го през странична врата на хангара към по-малка зала, в която работеше климатик. Бишоп го последва, а погледът му се опитваше да пробие дупка в тила на Рей. Не може ли да се стегне поне малко.

Рей продължи да бърбори през рамо:

- Най-честите клиенти са адвокатите, разбира се. Летят до Арката и обратно. Това е областният център. Ха-ха-ха. Когато настанат жегите, имаме доста работа с хората от горското. Обикалят околността за пожари или превозваме екипировка насам-натам. Случват се и товарни полети - стока от складовете долу край Уивървил и тем подобни. Носи си пейджъра и гледай да си навреме за полета, ха-ха-ха, а през септември, по всяка вероятност, всеки ден ще има по нещо. Ето я и Катлин.

Бяха влезли в административното помeщение през задната врата. Стаята бе просторна, разделена на две от дълъг тезгях. През големия прозорец от далечната страна на офиса се виждаха самолетите, подредени в края на пистата. Близо до прозореца се мъдреха няколко стола и маса, отрупана със списания. Явно там клиентите изчакваха реда си. Само дето клиенти нямаше. Половината от помещението, в която се намираха, очевидно се ползваше за работа. Имаше бюра, компютри, шкафове и купчини хартия. Катлин стоеше до един от шкафовете и прибираше голям плик в чекмедже.

На влизане в офиса, Рей заговори още по-високо, а смехът му стана почти истеричен.

- Катлин Уонамейкър, това е Джи... Не, Франк беше, нали? Франк? Ха-ха-ха. Като остарее човек, вече нищо не помни. Ха-ха-ха. Франк Кенеди е новия пилот. Катлин е шефа на офиса, а понякога и диспечер, когато се наложи да замества. Ако искаш да имаш полети, трябва да си мил с нея. Нали, Катлин, ха-ха-ха?

Катлин се извърна към тях без усмивка. Жена без лустро, мъжко момиче, но все пак привлекателна. Около трийсетте, дребничка, с тънко кръстче, едри гърди и широк ханш. Носеше жълтеникава пола и ефирна бяла блуза. Дългата й кестенява коса бе права и разделена на път. Когато съзря Бишоп, тя неволно вдигна ръка и приглади един кичур зад ухото си.

- Здрасти - каза Катлин и го измери с поглед.

Имаше правилни черти и гладка кожа - всички предпоставки, за да изглежда сладка, но някак си не се получаваше.

Бишоп свали очилата си и я погледна в очите.

Рей продължи да дърдори:

- Помниш ли, че ти споменах за Франк? Търси къде да отседне. Катлин дава къща под наем, така че всичко ще е наред, ха-ха-ха. Нали така, Катлин? Малко пари няма да са ти излишни. Каза, че къщата е готова за живеене, така че... Кенеди ще остане тук цяло лято, ако не и повече. Всичко се нарежда, ха-ха-ха.

Катлин не отговори веднага. Все още гледаше Кенеди. Наблюдаваше как отвръща на погледа й. Няма какво да се лъжем, то се вижда и с просто око, че жените си падат по Бишоп. Въздействаше им безотказно. Влюбваха се, губеха си ума, падаха в обятията му като зрели круши, сякаш Бишоп бе могъщ като земното притегляне и нищо не бе в състояние да опровергае законите на физиката. Част от привличането, разбира се, се дължеше на външния му вид - мускулите, нахаканото поведение, моторите, самолетите, всичко. Но имаше и друго. Може би фактът, че Бишоп бе абсолютно неподправено студенокръвно копеле. Копеле, на което просто не му пука за нищо. Мъжете нямаха нищо против. На тях просто им се искаше копелето да ги подмине, без да изпотроши всичко наоколо си. Но жените? Те искаха да му пука. Всяка се стремеше да е първата, която ще го накара да му пука заради нея.

Катлин, изглежда, не бе по-различна от другите жени. Поколеба се, преди да отговори на въпроса на Рей, и продължи да гледа Бишоп. Той от своя страна не свали очи от нея. Наблюдаваше я с безразличие, държеше се естествено, подсмихваше се под мустак и я оглеждаше безцеремонно.

Най-сетне Катлин пое дълбоко дъх и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

- Четиристотин и петдесет - каза тя. - Наемът е четиристотин и петдесет месечно. Ако решиш, можеш да се нанесеш веднага.

- Добре звучи - отвърна Бишоп.

- Ето, че те уредихме - почти изкрещя Рей. - Проста работа, ха-ха-ха. Значи готово. Е, ъъъъъ...

- Кенеди - помогна му Бишоп.

- Кенеди! Франк, да бе. Божичко, няма да се науча да помня имена... Франк. Е, започваш с обучението, ще те проверим на всички самолети и си готов за работа.

Бишоп не отговори. Гледаше Катлин. Тя задържа погледа му, а гърдите й се издигаха и спускаха.

- О, Катлин - извика Рей. - Ето го и мъжът ти.

Бишоп отмести очи и погледна през големия прозорец. Една двумоторна "Чесна 340" бавно се спускаше към пистата през маранята. Поривът на двигателите разклати големия самолет.

Катлин не се обърна веднага. Погледът й се задържа върху Бишоп още няколко секунди. Чак тогава, не без известно усилие, надзърна през рамо.

Самолетът се приземи. Двигателите замряха, перките спряха да се въртят. Тримата в офиса гледаха как пилотът се измъква от кабината, а после обикаля около самолета, за да го застопори.

- Това е Крис, мъжът на Катлин - обърна се Рей към Бишоп. - Най-добрият ми пилот. Освен всичко друго го ползваме да проверява новите, така че ще се повозиш с него на всички машини.

Крис Уонамейкър се приближи с поклащаща се походка. В едната му ръка висеше сак. "Едро копеле - каза си спокойно Бишоп. - Не изглежда да е от най-сговорчивите."

"Даааа - продължи наум той. - Бас ловя че няма да се зарадва особено, когато почна да чукам жена му."

Къщата на Катлин, тази, която даваше под наем, бе близо до летището. Паятнова двуетажна кутийка, килната върху парче изгоряла от слънцето морава. На първия етаж се помещаваха дневна и кухня, а горе бе спалнята, свряна под гредите на покрива. Оскъдната мебелировка бе зацапана и избеляла от времето.

Пристигнаха привечер. От близките къщи се носеше детски смях, тракане на градински пръскачки, кучешки лай и женски викове: "Хайде на вечеряяяя!", които проникваха през мрежестите врати. Слънцето все още отказваше да се прибере - все пак бе едва юни, - но прохладният бриз вече разклащаше тънките пердета в дневната.

На горния етаж обаче задухът отказваше да си иде. Когато застанаха в схлупената спалня, свряна под покривните греди, Бишоп долови миризмата от тялото на Катлин, примесена с парфюма й. Хареса му. Усещането бе приятно.

- Тук сигурно често ще ти се налага да пускаш климатика - каза Катлин. - Малко трака, но иначе е в ред.

Бишоп погледна през прозореца и кимна сякаш на себе си. Оттук, както и от южния прозорец на долния етаж, можеше да наднича в съседната къща. Там живееха Катлин и съпругът й. Нещата се подреждаха.

Обърна се и се приближи към нея.

- Ако имаш някакви мебели и искаш да ги пренесеш тук, няма проблем - продължи Катлин и вдигна лице към неговото. - Тези винаги мога да ги закарам при чичо ми. Държа ги тук единствено заради наемателите. Можеш да ги разместиш както...

Гласът й секна, може би се притесни от Бишоп, който я изучаваше - очертанията на плътните й устни, начина, по който косата й пада по бузата.

- Както искаш - завърши Катлин.

Бишоп плъзна поглед от устните нагоре към очите, после по очертанията на косата и отново го върна на очите й.

- Така е идеално - осведоми я той.

Пътят на динамита