Другият мой живот

На любимите ми внучки Лизи и Ребека, за да знаят какво вълшебно пътешествие съм преживял

Оня, що няма глупци, мошеници, ни просяци в рода си, е заченат от мълния.

Томас Фулър, английски свещеник от ХVII в.

1.

На седемнайсетгодишна възраст работех като разносвач в дрогерията на Афремов в Чикаго, идеална работа, защото можех да открадна достатъчно хапчета за сън, за да се самоубия. Не бях сигурен точно колко ще ми трябват, затова произволно се спрях на двайсет и внимавах да скривам в джоба си само по две-три, за да не събудя подозренията на нашия аптекар. Бях чел, че уиски със сънотворни хапчета е убийствена комбинация, и възнамерявах да ги смеся, за да съм сигурен, че ще умра.

Беше събота - която и чаках. Родителите ми щяха да отсъстват през уикенда и брат ми Ричард гостуваше на свой приятел. Апартаментът ни щеше да опустее и никой нямаше да попречи на плана ми.

В шест часа аптекарят извика:

- Приключваме!

Нямаше си и представа колко е прав. Бе настъпил моментът да сложа край на всички злини в живота си. Знаех, че не само аз имам проблеми. Това се отнасяше за цялата страна.

Беше 1934 година и Америка преживяваше жестока криза. Преди пет години стоковата борса се бе сринала и бяха фалирали хиляди банки. Навсякъде банкрутираха фирми. Над тринайсет милиона души бяха изгубили работата си и бяха отчаяни. Надниците бяха паднали чак до пет цента на час. Из страната бродеха милиони скитници, сред които двеста хиляди деца. Намирахме се в лапите на катастрофална депресия. Бивши милионери се самоубиваха, директори на компании продаваха ябълки по улиците.

Най-популярната песен беше "Мрачната неделя". Още помня няколко стиха от нея:

Мрачна неделя,

тежка неделя,

днес със сърцето ми

ще я свършим.

Светът тънеше в мрак и идеално отговаряше на настроението ми. Бях стигнал до дъното на отчаянието. Не виждах смисъл за съществувание. Чувствах се объркан, изгубен. Бях нещастен и мъчително копнеех за нещо, което не можех да определя и да назова.

Живеехме край Мичиганското езеро, само на няколко преки от брега, и една вечер отидох там в опит да се успокоя. Беше ветровито, облаци покриваха небето.

Вдигнах очи и казах:

- Ако има Бог, покажи ми се.

И докато се взирах в небето, облаците се сляха и образуваха грамадно лице. Внезапно блесна светкавица, която даде на лицето пламтящи очи. Паникьосах се и тичах чак до вкъщи.

Живеехме в апартаментче на третия етаж в Роджърс Парк. Великият шоумен Майк Тод казва, че често се е разорявал, но никога не се е чувствал беден. Аз обаче постоянно се чувствах беден, защото живеехме в унизителна смазваща бедност и през ледената зима трябваше да изключваме радиаторите, за да пестим пари, да гасим лампите, когато не ги използваме. Изцеждахме и последните капки кетчуп от шишето и изстисквахме пастата за зъби докрай. Ала скоро щях да се отърва от всичко това.

Когато се прибрах в мрачното ни жилище, нямаше никого. Родителите ми вече бяха заминали за уикенда и брат ми беше излязъл. Нямаше кой да ми попречи да изпълня намеренията си.

Влязох в малката спалня, която си деляхме с Ричард, и внимателно извадих пликчето със сънотворни хапчета, което бях скрил под скрина. После отидох в кухнята, свалих бутилката бърбън от лавицата, където я държеше баща ми, и я занесох в спалнята. Погледнах таблетките и бърбъна и се зачудих за колко време ще подействат. Налях малко уиски в една чаша и я вдигнах към устните си. Не исках да мисля за това, което правя. Изпих глътка уиски и острият му вкус ме задави. Загребах шепа хапчета и понечих да ги лапна, но изведнъж чух глас:

- Какво правиш?

Рязко се обърнах, разлях бърбъна и изпуснах няколко хапчета на пода.

На прага на спалнята стоеше баща ми. Пристъпи към мен.

- Не знаех, че пиеш.

Погледнах го смаяно.

- Аз... мислех, че сте заминали.

- Забравих нещо. Пак те питам: какво правиш? - Баща ми взе чашата от ръката ми.

Главата ми се завъртя.

- Нищо... Нищо...

Той се мръщеше.

- Това не е в твоя стил, Сидни. Какво има? - Тогава забеляза сънотворните. - Господи! Какво е това?

Не ми хрумна правдоподобна лъжа.

- Сънотворни хапчета - отвърнах предизвикателно.

- Защо са ти?

- Искам да... искам да се самоубия.

Последва мълчание.

- Нямах представа, че си толкова нещастен - накрая рече баща ми.

- Не можеш да ме спреш, защото ако сега го сториш, ще го направя утре.

Той стоеше пред мен и ме гледаше.

- Животът ти си е твой. Прави с него каквото пожелаеш. - После се поколеба. - Ако не бързаш много, хайде да излезем да се поразходим.

Знаех точно какво си мисли. Баща ми беше търговец. Щеше да се опита да ме разубеди, ала нямаше да успее. Знаех как ще постъпя.

- Добре - съгласих се.

- Облечи си палтото. Иначе ще настинеш.

Иронията на думите му ме накара да се усмихна.

След минута двамата с баща ми крачехме по брулените от вятъра улици. Нямаше други пешеходци - беше под нулата.

- Кажи ми, синко - след дълго мълчание каза той. - Защо искаш да се самоубиеш?

Откъде да започна? Как можех да му обясня колко самотен се чувствам, в каква безизходица се намирам? Отчаяно копнеех за нещо - нещо, което дори не можех да назова. Исках да имам прекрасно бъдеще, а такова нямаше. Бленувах за бляскави успехи, ала си оставах обикновен доставчик в дрогерия.

Мечтаех да следвам, но нямахме пари за колеж. Исках да стана писател. Бях написал десетина разказа и ги бях пратил в "Стори Магазин" и "Сатърди Ивнинг Поуст", след което бях получил напечатани на пишеща машина откази. Накрая бях решил, че не мога да прекарам остатъка от живота си в тази задушаваща мизерия.

Баща ми казваше:

- ... и на света има безброй красиви места, които още не си видял...

Престанах да го слушам. "Ако тази вечер замине, ще изпълня плана си".

- ... ще се влюбиш в Рим...

"Ако сега се опита да ме спре, ще го направя, когато си тръгне". Бях потънал в мислите си и почти не слушах какво ми говори.

- Сидни, нали ми каза, че повече от всичко друго на света искаш да станеш писател?

Това мигновено привлече вниманието ми.

- Исках, но вчера.

- Ами утре?

Погледнах го озадачено.

- Какво утре?

- Не знаеш какво може да се случи утре. Животът е като роман, нали? Пълен е с напрежение. Нямаш си и представа какво ще се случи, докато не отгърнеш страницата.

- Знам какво ще се случи. Абсолютно нищо.

- Но не си сигурен, нали? Всеки ден е нова страница, Сидни, и страниците са пълни с изненади. Няма да узнаеш каква е следващата, докато не я отгърнеш.

Замислих се за това. Баща ми имаше право. Всяко утре наистина беше като следващата страница от роман.

Завихме на ъгъла и поехме по пуста улица.

- Ако наистина искаш да се самоубиеш, Сидни, ще те разбера. Но ще ми е много неприятно да видя, че затваряш книгата толкова рано и пропускаш всички чудни неща, които могат да ти се случат на следващата страница - страницата, която ще напишеш самият ти.

"Не затваряй книгата толкова рано... Наистина ли я затварях толкова рано? Утре наистина можеше да се случи нещо прекрасно".

Или баща ми бе страхотен търговец, или аз не бях толкова навит да сложа край на живота си, защото до другата пряка вече бях решил да отложа изпълнението на плана си.

Обаче възнамерявах да си оставя вратичка.

2.

Роден съм в Чикаго, на кухненската маса, която майка ми Натали направила със собствените си ръце. Поне така твърдеше тя. Натали беше моята Полярна звезда, моята утешителка, моята закрилница. Аз бях първото й дете и тя така и не преодоля чудото на раждането. Не можеше да говори за мен без помощта на синонимен речник. Аз бях умен, даровит, красив и духовит - и всичко това още преди да навърша половин годинка.

Никога не се обръщах към родителите си с "майко" и "татко". Предпочитаха да ги наричам "Натали" и "Ото", сигурно защото така се чувстваха по-млади.

Натали Маркъс е родена в Славитка край Одеса, Русия, по време на царския режим. Десетгодишна се спасила от руски погром срещу евреите и баба ми Ана я довела в Америка.

Натали беше хубавица - висока метър петдесет и два, с мека кестенява коса, интелигентни сиви очи и прелестно лице. Имаше романтична душа и богат вътрешен живот. Не бе ходила на училище, ала сама се беше научила да чете. Обичаше класическата музика и книгите. Мечтаела да се омъжи за принц и да обикаля света.

Нейният принц се оказал Ото Шехтъл, чикагски побойник, напуснал училище след шести клас. Ото бе красив и чаровен и лесно можеше да се разбере с какво е привлякъл Натали. И двамата бяха мечтатели, само че имаха различни мечти. Натали бленуваше за романтичен свят, със замъци в Испания и разходки с гондола на лунна светлина във Венеция, докато фантазиите на Ото се свеждаха до неприложими планове за бързо забогатяване. Някой казал, че за да успееш като писател, ти трябва само лист, химикалка и нещастно семейство. Аз бях отгледан от две такива семейства.

Тук е мястото да представя рода Маркъс: двама братя, Сам и Ал, и три сестри, Полин, Натали и Фран.

И от другата страна, Шехтълови, бяха пет сестри и двама братя: Хари и Ото, Роуз, Бес, Ема, Милдред и Тили.

Шехтълови бяха общителни, непринудени и дружелюбни. Маркъсови бяха затворени и сдържани. Двата рода не само не си приличаха - те нямаха абсолютно нищо общо. И така, съдбата решила да се позабавлява.

Хари Шехтъл се оженил за Полин Маркъс. Ото Шехтъл се оженил за Натали Маркъс. Тили Шехтъл се омъжила за Ал Маркъс. И не стига това, ами Сам Маркъс се оженил за най-добрата приятелка на Полин. Истинска брачна лудост.

По-големият брат на Ото, Хари, беше най-внушителният представител на Шехтъловия род, висок метър и осемдесет, мускулест и як, с властна натура. Ако бяхме италианци, той щеше да е consigliere*. Именно към него се обръщаха за съвет Ото и другите. Хари и Полин имаха четири момчета - Сеймур, Еди, Хауард и Стив. Аз бях само с половин година по-малък от Сеймур, но той винаги изглеждаше по-голям от възрастта си.

* Съветник (ит.). - Б. пр.

В Маркъсовия род Ал беше чаровникът, забавният хубавец, семейният бонвиван. Обичаше да играе хазарт и да флиртува. Сам Маркъс бе възрастен и сериозен - той не одобряваше начина на живот на Шехтълови. Издържаше се като арендатор на гардеробните в различни чикагски хотели.

Понякога, когато се събираха, чичовците и вуйчовците ми се оттегляха в ъгъла и разговаряха за нещо загадъчно, наречено "секс". Звучеше чудесно. Молех се да не изчезне, преди да порасна.

Ото беше прахосник и обичаше да пилее пари, независимо дали има. Често канеше десетина гости в скъп ресторант и когато носеха сметката, взимаше парите назаем от някой от тях, за да я плати.

Натали не можеше да търпи да взима назаем или да дължи пари. Тя имаше силно чувство за отговорност. С възрастта започнах да разбирам, че двамата са абсолютно неподходящи един за друг. Майка ми бе нещастна, омъжена за човек, когото не уважаваше, и водеше непонятен му вътрешен живот. Баща ми се беше оженил за принцеса от приказките - но след края на медения им месец магията беше изчезнала.

Непрекъснато се караха, ала това не бяха нормални спорове, а ожесточени и злобни. Взаимно си намираха слабите си места и се целеха в тях. Скандалите станаха толкова диви, че аз бягах от къщи в обществената библиотека, където се скривах в мирните и ведри светове на книгите за братята Харди и Том Суифт*.

* Популярни детски книжни "епоси". - Б. пр.

Един ден, когато се прибрах от училище, Ото и Натали си крещяха мръсотии. Реших, че повече не мога да търпя. Имах нужда от помощ. Отидох при леля Полин, сестрата на Натали. Тя беше мила и нежна дундеста жена, прагматична и интелигентна.

Когато пристигнах, тя ме погледна и веднага попита:

- Какво се е случило?

Избухнах в сълзи.

- Нат и Ото. Постоянно се карат. Не знам какво да правя.

Полин се намръщи.

- Пред теб ли се карат?

Кимнах.

- Добре. Ще ти кажа какво да направиш. И двамата те обичат, Сидни, и не искат да те нараняват, затова, когато следващия път започнат да се карат, иди и им кажи, че повече не искаш да вдигат скандали пред теб. Ще го направиш ли?

Отново кимнах.

- Да.

Съветът на леля Полин подейства.

Когато Натали и Ото пак започнаха да си крещят, отидох при тях и им заявих:

- Не ме измъчвайте. Моля ви, не се карайте пред мен.

И двамата веднага се разкаяха.

- Разбира се - отвърна Натали. - Прав си, скъпи. Повече няма да се повтори.

- Извинявай, Сидни - включи се Ото. - Нямаме право да те товарим с проблемите си.

Впоследствие кавгите им продължиха, но поне бяха приглушени от стените на спалнята.

Постоянно се местехме от един град в друг, където Ото си търсеше работа. Когато някой ме питаше с какво се издържа баща ми, моят отговор винаги зависеше от това къде се намираме. В Тексас той работеше в една бижутерия, в Чикаго - в трикотажен магазин, в Аризона - в изчерпани сребърни рудници, в Лос Анджелис продаваше облицовъчни материали.

Два пъти годишно Ото ме водеше на пазар за дрехи. "Пазарът" представляваше камион, паркиран на задна уличка и пълен с красиви костюми. Всички бяха чисто нови и още бяха с етикетите. Освен това бяха изумително евтини.

През 1925 г. се роди брат ми Ричард. Тогава бях осемгодишен. По онова време живеехме в Гари, щата Индиана, и аз много се радвах, че имам брат, съюзник срещу тъмните сили в моя свят. Това беше едно от най-вълнуващите събития в живота ми. Кроях големи планове за нас двамата и с нетърпение очаквах всички неща, които щяхме да правим заедно, когато той порасне. Междувременно го разхождах из Гари в количката му.

По време на Голямата депресия финансовото ни състояние беше като от "Алиса в страната на чудесата". Ото отсъстваше, подготвяше поредния си фантастичен мегаудар, докато ние с Натали и Ричард живеехме в мрачно апартаментче. Изведнъж баща ми се появяваше и обявяваше, че е сключил сделка, от която печели хиляда долара седмично. И преди да се опомним, вече живеехме в разкошен мезонет в друг град. Струваше ми се сън.

И винаги се оказваше сън, защото след няколко месеца сделката на Ото се проваляше и пак се местехме в поредното апартаментче, само че в друг град.

Чувствах се като бежанец. Ако имахме родов герб, той щеше да изобразява пътуващ фургон. Преди да навърша седемнайсет години, вече бях живял в осем града и бях учил в осем начални училища и три гимназии. Винаги бях новото хлапе в квартала - аутсайдер.

Ото беше страхотен търговец и когато постъпвах в ново училище, първия ден винаги ме водеше при директора и почти неизбежно го уговаряше да ме запише в по-горен клас. В резултат винаги бях най-малкото момче в класа, което издигаше нова преграда пред сприятеляването ми. Постепенно станах срамежлив и се преструвах, че обичам да съм сам. Водехме изключително разрушителен живот. Всеки път, когато започвах да се сдружавам с някого, идваше време да се сбогуваме.

Нямам представа откъде Натали е взела пари, обаче ми купи малък клавесин на старо и настоя да ходя на уроци по пиано.

- За какво му е? - попита Ото.

- Ще видиш - отвърна тя. - Сидни даже има ръце на музикант.

Уроците ми бяха приятни, но свършиха след няколко месеца, когато се преместихме в Денвър.

Ото най-много се гордееше с това, че никога през живота си не е чел книга. Любовта към четенето ми е внушена от Натали. Баща ми се безпокоеше, защото обожавах да чета вкъщи, четях книги, които носех от обществената библиотека, след като можех да играя бейзбол на улицата.

- Ще си развалиш очите - все повтаряше той. - Защо не си като братовчед си Сеймур? Той играе бейзбол с момчетата.

Чичо Хари отиваше още по-далеч. Веднъж го чух да казва на баща ми:

- Сидни прекалява с четенето. Ще свърши зле.

На десетгодишна възраст влоших положението още повече, като започнах да пиша. Детското списание "Уий Уисдъм" обяви поетичен конкурс. Написах стихотворение и помолих Ото да го прати в списанието, за да участвам в конкурса.

Фактът, че пиша, изнервяше Ото. Фактът, че пиша стихове, го изнервяше много. По-късно научих, че тъй като не искал да се засрамя, когато списанието отхвърли стихотворението ми, сменил името ми с това на чичо Ал и така го пратил в редакцията.

След две седмици Ото обядвал с Ал.

- Случи се нещо невероятно, Ото. Защо им е на "Уий Уисдъм" да ми пращат чек за пет долара?

Така първото ми професионално съчинение беше публикувано под името Ал Маркъс.

Един ден майка ми дотича задъхана в апартамента, прегърна ме и възкликна:

- Идвам направо от Биа Фактър, Сидни. Тя твърди, че ще се прочуеш в целия свят! Чудесно, нали?

Биа Фактър беше приятелка на Натали, която се смяташе за екстрасенс, и много нейни познати го потвърждаваха.

За мен бе чудесно, че майка ми й вярва.

През 20-те и 30-те години на ХХ в. Чикаго беше град на шумни въздушни железници, конски каруци за лед, оживени плажове, стриптийз клубове, зловонни кланици и на Клането в деня на свети Валентин, когато седем мафиоти бяха изправени до стената на един гараж и бяха разтреляни с автомат.

Училищната система се ръководеше като самия град - сурово и агресивно. Вместо "показвам и разказвам", методът се свеждаше до "замерям и разказвам". И не се замеряха учениците, а учителите. Една сутрин, когато бях в трети клас, учителката остана недоволна от отговора на един ученик, вдигна тежката стъклена мастилница от чина и я запрати по него. Ако го беше улучила в главата, щеше да го убие. Толкова се уплаших, че следобед не се върнах на училище.

Любимият ми предмет в училище беше литературата. Редувахме се да четем на глас от христоматията на Елджин, която съдържаше разкази. Стигахме до разказ на По, О'Хенри или Таркингтън* и аз си мечтаех, че някой ден учителката ще каже "Обърнете на страница двайсета", и хоп, там ще има разказ, написан от мен. Нямам представа откъде е дошла тази мечта. Може да е атавистична проява, свързана с някой отдавнашен прародител.

* Нютън Буут Таркингтън (1869-1946) - американски писател. - Б. пр.

Кварталният басейн се намираше на десетия етаж на хотел "Соврин". Винаги, когато имах възможност, водех Ричард да си играе във водата. Тогава беше петгодишен.

Веднъж го оставих в плиткия край и заплувах в дълбокия. Докато разговарях с едни хора, Ричард излязъл от басейна и тръгнал да ме търси. Стигнал до дълбокия край, подхлъзнал се и паднал вътре. Потънал право на дъното. Видях какво се е случило, хвърлих се във водата и го извадих.

Оттогава престанахме да ходим в басейна.

Когато бях дванайсетгодишен, в седми клас на чикагската прогимназия "Маршал Фийлд", в часовете по език и литература ни позволяваха да разработим свои проекти. Реших да напиша пиеса за детектив, който разследва убийство. Когато свърших, я предадох на учителката си. Тя я прочете, повика ме на бюрото си и каза:

- Много ми харесва, Сидни. Искаш ли да я поставиш?

Дали исках?!

- Да, госпожо.

- Ще уредя да я изиграете в главната зала.

И изведнъж си спомних вълнението на Натали от предсказанието на Биа Фактър. "Сидни ще се прочуе в целия свят".

Страшно се развълнувах. Започваше се. Когато класът научи новината, всички искаха да участват в пиесата. Реших не само да я продуцирам и режисирам, но да бъда и голямата звезда в нея. Дотогава никога не бях режисирал естествено, обаче знаех точно какво искам.

Започнах кастинга. Позволиха ми да репетирам след училище в грамадната зала и скоро цялото училище приказваше за моята пиеса. Дадоха ми какъвто реквизит поискам: дивани, столове, маси, телефон...

Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Бях абсолютно убеден, че това е началото на една чудесна кариера. Щом бях успял да напиша толкова успешна пиеса на моята възраст, можех да постигна каквото си пожелая. На Бродуей щяха да играят мои пиеси и името ми щеше да бъде изписано на светлинните реклами.

Проведох генерална репетиция с онези съученици, които бях избрал за ролите, и всичко мина идеално.

Отидох при учителката и заявих:

- Готов съм. Кога можем да представим пиесата?

Тя ме гледаше с грейнало лице.

- Защо не го направим утре?

През нощта не можах да заспя. Струваше ми се, че цялото ми бъдеще зависи от успеха на пиесата. Лежах в леглото, преминавах от сцена на сцена, търсех недостатъци. И не откривах. Диалогът беше отличен, сюжетът се развиваше бързо и накрая имаше неочакван обрат. Всички щяха да я харесат.

На другата сутрин, когато отидох на училище, учителката ме посрещна с изненада.

- Уредих всички класове по английски език да бъдат освободени, за да дойдат в залата и да гледат пиесата ти.

Не можех да повярвам. Това щеше да е много по-голям триумф, отколкото си бях представял.

В десет сутринта грамадната зала гъмжеше от хора. Бяха дошли не само всички ученици от класовете по английски език, но и директорът и учителите, които бяха чули за моята пиеса и нямаха търпение да видят творбата на детето-чудо.

Насред цялото това вълнение аз бях спокоен. Абсолютно спокоен. Струваше ми се съвсем естествено, че това ми се случва на такава ранна възраст. "Ще се прочуеш в целия свят".

Дойде време за представлението. Разговорите в залата започнаха да заглъхват и над театъра се спусна тишина. Декорите се състояха от обикновена дневна, в която момче и момиче играеха семейна двойка, чийто приятел е бил убит. Двамата седяха един до друг на дивана.

Аз играех детектива, разследващ убийството. Стоях зад кулисите, готов да се появя на сцената. Чаках само момчето да си погледне часовника и да каже: "Инспекторът би трябвало да е тук съвсем скоро". Вместо "съвсем скоро" обаче той понечи да каже "всеки момент", усети се и се опита да промени "момент" в "скоро". Получи се: "Инспекторът би трябвало да е тук всеки москоро". Момчето веднага се поправи, ала вече бе късно. "Москоро?" Никога не бях чувал толкова смешна дума. Беше толкова смешно, че избухнах в смях. И не можех да се спра. Колкото повече мислех за това, толкова по-високо се смеех.

Момчето и момичето на сцената ме зяпаха зад кулисите и чакаха да изляза на сцената. Аз не бях в състояние да помръдна, защото се заливах от смях. Бях абсолютно безпомощен. Смехът окончателно надделя и постепенно започнах да изпадам в истерия.

Пиесата бе свършила още преди да е започнала.

След цяла вечност чух гласа на учителката от залата:

- Веднага излез, Сидни!

Наложих си да напусна убежището на кулисите и се запрепъвах към центъра на сцената. Учителката стоеше в средата на залата и слушаше безумния ми кикот.

- Престани! - нареди тя.

Ала как можех да престана? "Москоро?"

Публиката започна да се изправя и да напуска залата, и аз ги гледах, и се преструвах, че се смея, защото искам, и че онова, което се случва, няма значение.

Преструвах се, че не искам да умра.

3.

През 1930 г. Голямата депресия се беше задълбочила и изцеждаше икономическия живот от страната. Опашките за хляб растяха, безработицата достигаше пандемични мащаби. По улиците избухваха безредици.

Бях завършил прогимназията "Маршал Фийлд" в Чикаго и работех в дрогерията на Афремов. Натали бе касиерка на кънкьорско дерби, нова мания, която се разиграваше на големи арени с грамадни кръгли дъсчени пейки: храбри мъже с кънки обикаляха ринга, блъскаха конкурентите си и създаваха колкото може повече хаос, а публиката ги аплодираше.

През това време Ото пътуваше из страната и подготвяше своите хипотетични мегаудари.

От време на време се прибираше вкъщи, изпълнен с ентусиазъм.

- Този път имам добро предчувствие. Току-що сключих сделка, от която ще забогатеем.

И ние си събирахме багажа, и се пренасяхме в Хамънд, Далас или Къркланд Джънкшън, щата Аризона.

- Къркланд Джънкшън ли?!

- Там ще ти хареса - обеща Ото. - Купих сребърен рудник.

Къркланд се оказа градче на 167 километра от Финикс, обаче ние не пътувахме затам. Къркланд Джънкшън беше разнебитена бензиностанция и ние живяхме в задните помещения цели три нещастни месеца, докато Ото се опитваше да влезе в търговията със сребро. Оказа се, че рудникът е изчерпан.

Спаси ни един телефонен разговор с чичо Хари.

- Как върви рудникът? - попита той.

- Зле - призна Ото.

- Не му мисли много. Аз съм в Денвър. Имам страхотна брокерска фирма. Искам да дойдеш на работа при мен.

- Идваме - отговори баща ми, затвори и се обърна към нас с Натали и Дик. - Заминаваме за Денвър. Този път имам добро предчувствие.

Денвър се оказа истинска мечта, чист и красив, с прохладен ветрец от заснежените планини. Влюбих се в него.

Хари и Полин имаха луксозно двуетажно имение в елегантен денвърски квартал. Отзад домът им гледаше към огромния зелен Чийсман Парк. Братовчедите ми Сеймур, Хауард, Еди и Стив се зарадваха, че сме дошли, ние също бяхме щастливи от срещата.

Сеймур караше яркочервен пиърс ероу и излизаше с по-големи момичета. Еди бе получил кон за рождения си ден. Хауард печелеше юношеските тенисни турнири. Богаташката атмосфера на живота им рязко се различаваше от нашето мрачно съществувание в Чикаго.

- При Хари и Полин ли ще живеем? - попитах.

- Не. - Бяха ми приготвили изненада. - Ще си купим къща.

Когато видях бъдещата ни къща, направо не повярвах на очите си. Беше красива, с прекрасна градина, в тих квартал на Мариън Стрийт. Стаите бяха просторни и приятни. Мебелите бяха нови и лъскави, съвсем различни от мухлясалите си събратя в апартаментите, в които бях живял през целия си живот. Това бе нещо повече от къща. Беше дом. В мига, в който влязох през входа, усетих, че животът ми се е променил, че най-после имам корени. Вече нямаше да има местене из страната през няколко месеца, пренасяне от един апартамент в друг и постъпване в ново училище.

"Ото ще купи тази къща. Аз ще се оженя тук, тук ще пораснат децата ми..."

За пръв път, откакто се помнех, парите ни стигаха. Бизнесът на Хари вървеше толкова добре, че вече имаше три брокерски фирми.

През есента на 1930 г., на тринайсет години, се записах в Източната гимназия и този период от живота ми се оказа много приятен. Учителите в Денвър бяха дружелюбни и услужливи. Нямаше замеряне на учениците с мастилници. Започнах да се сприятелявам с други ученици и се радвах на мисълта, че ще се прибера в красивата къща, която скоро щеше да стане наша. Натали и Ото като че ли бяха решили повечето си лични проблеми, което правеше живота ни още по-хубав.

Един ден в час по физкултура се подхлъзнах, ударих си гърба и като че ли си скъсах нещо. Пронизваше ме ужасна болка. Лежах на пода, неспособен да помръдна. Занесоха ме в лекарския кабинет.

- Ще осакатея ли? - попитах, след като докторът ме прегледа.

- Няма - увери ме той. - Един от дисковете ти се е изместил и притиска гръбначния ти стълб. Затова те боли. Лечението е елементарно. Само трябва да полежиш неподвижно в леглото два-три дни с горещи компреси, за да се отпуснат мускулите, и дискът сам ще се намести. Ще си като чисто нов.

Закараха ме вкъщи с линейка и санитарите ме пренесоха на леглото. Лежах и се измъчвах от болка, но стана точно както бе обещал лекарят, след три дни ми мина.

Нямах представа колко сериозно ще се отрази на живота ми този епизод.

Един ден преживях нещо фантастично. Имаше реклама на окръжен панаир в Денвър и една от атракциите беше полет със самолет.

- Много ми се иска да отида - казах на Ото.

Той се замисли.

- Ами добре.

Самолетът бе красив "Линкълн Командър" и си беше цяла тръпка дори само да се качиш.

Пилотът ме погледна.

- За пръв път ли ти е?

- Да.

- Закопчай си колана. Очаква те страхотно изживяване.

И имаше право. Полетът бе фантастичен. Гледах как земята се отдалечава, приближава или изчезва - никога не бях изпитвал нещо толкова вълнуващо.

Когато кацнахме, заявих на Ото:

- Искам пак да се кача.

И го направих. Бях решил някой ден да стана пилот.

Рано една сутрин през пролетта на 1933 г. Ото влезе в спалнята ми. Беше навъсен.

- Събери си багажа. Заминаваме.

Озадачих се.

- Къде отиваме?

- Връщаме се в Чикаго.

Не вярвах на ушите си.

- Напускаме Денвър, така ли?

- Точно така.

- Но...

Той вече бе излязъл.

Облякох се и отидох при Натали.

- Какво се е случило?

- Баща ти и Хари имат... недоразумение.

Огледах се - бях смятал, че в този дом ще прекарам остатъка от живота си.

- Ами къщата?

- Няма да я купим.

Завръщането ни в Чикаго беше безрадостно. Нито Ото, нито Натали искаха да разговарят за случилото се. След Денвър Чикаго изглеждаше още по-враждебен и недружелюбен. Настанихме се в малък апартамент и аз се върнах в действителността - нямахме пари и човек не можеше да си намери прилична работа. Ото отново започна да пътува, Натали постъпи на работа като продавачка в универсален магазин. Отчаяно исках да следвам, ала сега за това не можеше да става и дума. Нямаше пари за моето образование. Стените на апартамента ме задушаваха. Всичко ми се струваше сиво.

"Не мога да прекарам живота си така" - мислех си. Бедността, в която живеехме, ми изглеждаше още по-ужасна след краткото охолство в Денвър. Парите отчаяно не достигаха. Не виждах бъдещето си като доставчик в аптека.

Тогава реших да се самоубия и Ото ме разубеди, като ми каза, че трябва да продължа да разгръщам страниците. Те обаче не се разгръщаха и нямаше за какво да мечтая. Обещанието на Ото се оказваше празни приказки.

През септември постъпих в гимназията "Сен". Ото пак пътуваше, опитваше се да направи поредния мегаудар. Натали работеше целодневно в магазин за облекло, но парите пак не стигаха. Трябваше да измисля как да помогна...

Спомних си, че по-големият брат на Натали, Сам, взима под аренда гардеробните в няколко хотела в центъра. Там работеха привлекателни оскъдно облечени млади жени и гардеробиерчета. Клиентите даваха щедри бакшиши на жените. Те изобщо не подозираха, че парите отиват за управата.

Взех въздушната железница за центъра, за да се срещна с вуйчо Сам в офиса му в хотел "Шърман".

Той ме посрещна топло.

- Я каква изненада! С какво мога да ти помогна, Сидни?

- Имам нужда от работа.

- О?

- Надявах се, че ще ме вземеш в гардеробната на някой от твоите хотели като гардеробиер.

Сам познаваше финансовото ни състояние. Той Погледна ме замислено.

- Защо не? - рече накрая. - На седемнайсет години си, но изглеждаш по-голям. Мисля, че можем да те вземем в хотел "Бисмарк".

И ме прие на работа от същата седмица.

Работата на гардеробиера беше елементарна. Клиентът подаваше палтото и шапката си на момичето, което му връчваше номер. После то предаваше дрехите на мен и аз ги окачвах на съответната номерирана закачалка. Когато клиентът се връщаше, процесът се повтаряше в обратния ред.

Сега имах нов дневен режим. Ходех на училище до три и веднага след това взимах надземната железница до центъра, слизах на спирката до хотел "Бисмарк" и отивах на работа. Работното ми време бе от пет следобед, докато затворят, понякога след полунощ, в зависимост дали имаше някакво празненство. Получавах по три долара на вечер. Давах ги до стотинка на Натали.

Уикендите бяха най-натовареното време за празненства в хотелите, затова работех седем вечери седмично. Емоционално най-тежки ми бяха празниците. На Коледа и Нова година в хотела идваха семейства и аз гледах как децата се веселят заедно с родителите си, и им завиждах. Натали работеше много, Ото го нямаше, затова ние с Ричард бяхме сами и нямаше с кого да празнуваме. В осем часа, докато всички бяха на празнична вечеря, отивах до някое кафене или закусвалня, хапвах набързо и се връщах на работа.

Светлият лъч във вечерното ми еднообразие беше идването на леля Франсес, жизнерадостната по-малка сестра на Натали, на работа в гардеробната на "Бисмарк" за една-две вечери. Тя бе дребна и жизнена брюнетка с невероятно чувство за хумор и клиентите я обожаваха.

На работа в хотела постъпи ново момиче, Джоун Витучи, само с една година по-голямо от мен, при това много красиво. Тя ми хареса и започнах да си фантазирам разни неща. Започнах с това, че я водех на срещи. Въпреки че нямах пари, тя щеше да види доброто в мен. Щяхме да се влюбим, да се оженим и да имаме чудесни деца.

- Леля и вуйчо всяка неделя канят роднините на обяд - каза ми тя една вечер. - Мисля, че ще ти харесат. Ако си свободен тази неделя, защо не дойдеш с нас?

Фантазията започваше да се сбъдва.

Неделята се оказа прекрасно преживяване, топло италианско семейно събиране на десетина възрастни и деца, насядали край голяма маса, отрупана с брускети, паста фаджоли, пиле качаторе и лазаня.

Вуйчото на Джоун бе приветлив, общителен мъж, казваше се Луи Алтери и беше шеф на чикагския профсъюз на портиерите. Когато дойде време да си тръгвам, благодарих на всички и казах на Джоун, че никога не съм прекарвал по-приятно. Това беше истинското начало на нашата връзка.

На другата сутрин застреляха Луи Алтери на излизане от неговия блок, където бяхме обядвали.

Джоун изчезна от моя живот.

И с това дойде краят на фантазията.

Между часовете в училище през деня, вечерите в гардеробната и съботите в дрогерията не ми оставаше време за самия мен.

Вкъщи като че ли се случваше нещо странно. Имаше напрежение, само че различно. Натали и Ото си шушукаха и изглеждаха мрачни.

Една сутрин Ото влезе в моята стая.

- Отивам в една ферма, синко. Заминавам днес.

Изненадах се. Никога не бях ходил във ферма и си помислих, че може да е забавно.

- Искам да дойда с теб, Ото.

Той поклати глава.

- Съжалявам. Не мога да те взема.

- Но...

- Не, Сидни.

- Добре. Кога ще се върнеш?

- След три години. - Той излезе.

След три години ли? Не вярвах на ушите си. Как можеше да ни изостави за три години, за да живее в някаква си ферма?

Натали дойде в моята стая и я попитах:

- Какво става?

- Лоши неща, Сидни. Баща ти се е забъркал с едни лоши хора. Продавал автомати за закуски на разни магазини, само че не знаел, че автомати всъщност няма. Хората, при които работел, взели парите и избягали. Но ги заловили и баща ти е обявен за виновен заедно с тях. И сега влиза в затвора.

Смаях се. Значи това била фермата!

- За три години ли? - Не знаех какво да кажа. Какво щяхме да правим без него цели три години?

Оказа се, че не е трябвало да се тревожа.

Само година след като влезе в щатския затвор "Лафайет", Ото се завърна у дома като герой.