Последната тайна на Дома Господен

ПОСЛЕДНАТА ТАЙНА НА ДОМА ГОСПОДЕН

ПРОЛОГ

Домът Господен*, Йерусалим, август 70 г. от н.е.

* Домът Господен, или Храмът Господен, е свещеният комплекс, построен от Соломон на еврейския Господ. В храма са се съхранявали Ковчегът на Завета, Светилникът (Менората) и други свещени за евреите артефакти. - Б. пр.

Главите прелетяха над стената на Дома Господен със свистене, десетки, като ято грозни птици, с отворени очи, раззинати усти, парчетата плът от грубо отсечените вратове още трептяха във въздуха. Някои стигнаха само до Женския двор, приземиха се с тропот върху почернелия от саждите калдъръм и накараха старците и децата да се разбягат ужасени. Други отидоха по-далеч, над Портата Никанор, и влетяха в Двора на Израил, където като огромни зърна градушка се посипаха върху големия олтар за огнени жертвоприношения. Някои изминаха още по-голямо разстояние, удариха се в стените и покрива на самия Мишкан - светилището в самото сърце на храмовия комплекс, което сякаш изстена и отекна под ударите, като от физическа болка.

- Гадове - сподавено изхълца момчето и сапфиреносините му очи се наляха с отчаяни сълзи. - Мръсни римски гадове.

От наблюдателния си пост върху крепостната стена на Храма погледна надолу към наподобяващите мравуняк легионери, движещи се долу, с оръжия и брони, проблясващи в злокобната светлина на факлите. Крясъците им изпълваха нощта и се смесваха със свистенето на катапултите, думкането на бойните барабани, писъците на умиращите и с надделяващия над всичко отмерен тътен на тараните и на момчето му се струваше, че целият свят бавно се разпада на парчета.

- Помилуй ме, Господи - изрече то псалма. - Защото съм в утеснение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми.*

* Псалтир 30:10. - Б. ред.

През последните шест месеца обсадата се беше затегнала около града като гарота и беше изцедила живота от него. От първоначалните си позиции на хълма Скопус и Маслинения хълм четирите римски легиона, подпомагани от хиляди тиловаци, се придвижваха неумолимо навътре, пробиваха една след друга всички защитни линии, отблъскваха евреите, натикваха ги в центъра. Безброй бяха загинали, съсечени, докато се опитваха да дадат отпор на нашествениците, или разпънати на кръст покрай градските стени и из цялата долина Кедрон, където ятата лешояди вече бяха толкова гъсти, че закриваха слънцето. Вонята на смърт беше вездесъща, разяждаща - всепоглъщаща смрад, изгаряща ноздрите като огън.

Преди девет дни беше паднала Антониевата крепост; шест дни след нея бяха превзети и външният двор, и колонадите на храмовия комплекс. Сега оставаше само укрепеният вътрешен храм, където остатъците от някога гордото население на града се бяха натъпкали като риби в каче, мръсни, гладни, паднали дотам, че да ядат плъхове и кожа, и да пият собствената си урина, толкова отчаяна бе жаждата им. Но те продължаваха битката, трескаво, обречено, обсипваха нападателите с камъни и пламтящи дървета, хвърляха се в атака, за да отблъснат римляните от външния двор, но се отказваха незабавно сами изблъскани, понесли ужасни загуби. Двамата по-големи братя на момчето бяха загинали при последния такъв набег, посечени, докато се бяха опитвали да прекатурят римска обсадна машина. Доколкото знаеше, обезобразените им глави бяха сред тези, които сега летяха обратно през стените на храмовия комплекс.

- Vivat Titus! Vincet Roma! Vivat Titus!

Гласовете на римляните се плиснаха нагоре като мощна звукова вълна, скандираща името на техния генерал Тит, сина на император Веспасиан. По зъберите на крепостната стена защитниците се опитваха да ги заглушат, като крещяха хорово имената на собствените си водачи - Йоан Гишала и Симон Бар Гиора. Но виковете бяха немощни, защото устите им бяха пресъхнали, дробовете слаби и изобщо беше трудно ентусиазирано да се възхваляват имената на мъже, които според слуховете вече бяха сключили сделка с римляните за собствения си живот. Виковете продължиха към половин минута, след което гласовете бавно заглъхнаха.

Момчето извади обло камъче от джоба на туниката си и го засмука, за да забрави мъчителната жажда. Казваше се Давид, беше син на винаря Юда. Преди великото въстание семейството му обработваше лозе на терасираните хълмове близо до стените на Витлеем, от чието рубиненочервено грозде произвеждаха най-лекото и сладко вино на света, като слънчева светлина в пролетна утрин, като нежен бриз, полъхващ през сенчестите тамариндови горички. През лятото момчето помагаше да оберат лозето и да намачкат гроздето, смееше се радостно на усещането за мекотата на плода под краката си, на кървавочервения цвят, в който гроздето боядисваше краката му. Сега пресите за грозде бяха потрошени, главините изгорени, а семейството му мъртво, цялото. Беше само на света. На дванайсет години вече носеше скръбта на пет пъти по-възрастен мъж.

- Ето ги! Готови! Готови!

По крепостния вал се понесе вик и към стените на храма се плисна нов талаз легионери, понесли над главите си стълби. В отблясъците на огньовете изглеждаше сякаш десетки гигантски стоножки пълзят по земята. Отгоре им се посипа отчаяна градушка от камъни, под която настъплението се олюля за миг, но отново плъзна напред, стигна до стените и издигна стълбите, всяка една крепена от по двамина мъже на земята, докато десетима други я придържаха изправена над вала с тояги. Мравуняци от войници започнаха да се катерят по тях, обливайки стените на храма като надигащи се вълни от черно мастило.

Момчето изплю камъчето, грабна едно паве от купчината до краката си, намести го в прашката си и се наведе през стената, търсейки подходяща мишена, забравило за вихрушката от стрели, долитащи със свистене отдолу. До него някаква жена, една от многото, които помагаха при отбраната на стените, залитна прободена в гърлото от острието на пилум, кръвта бликна между пръстите й. Без да й обръща внимание, момчето продължи да оглежда редиците на врага отдолу и накрая забеляза един знаменосец с отличителните знаци на Аполинарис, Петнайсетия легион. Стисна зъби и завъртя прашката над главата си, приковало очи в мишената. Едно завъртане, две, три.

Някой сграбчи ръката му изотзад. Момчето се обърна, размаха свободния си юмрук и зарита нападателя.

- Давид! Аз съм! Елиезер. Елиезер златарят!

Зад него стоеше огромен брадат мъж, препасал тежък чук в пояса си, с кървава превръзка на главата. Момчето отпусна юмрука си.

- Елиезер! Помислих те за...

- За римлянин ли? - мъжът мрачно се разсмя и пусна момчето. - Толкова отвратително ли смърдя?

- Тъкмо щях да цапна знаменосеца им - разсърди се Давид. - Беше ми на прицел. Щях да строша черепа на негодника!

Мъжът пак се разсмя, този път малко по-топло.

- Убеден съм, че щеше да му строшиш черепа. Всички знаят, че Давид Бар Юда е най-добрият стрелец с прашка по нашите земи. Но в момента има по-важни неща. - Той се огледа и снижи глас. - Матей те вика.

- Матей! - Очите на момчето се разшириха. - Първосвеще...

Мъжът затисна с длан устата му и пак се огледа.

- По-тихо! - изсъска. - Тук има разни неща, тайни неща. Симон и Йоан няма да се зарадват, ако разберат, че се върши нещо без тяхно знание.

В погледа на момчето блесна объркване, не разбираше за какво говори мъжът. Златарят не си даде труд да обясни, само погледна надолу, за да е сигурен, че Давид го е разбрал, след което отдръпна дланта си, хвана момчето за ръка и го поведе по билото на крепостния вал и надолу по тясното стълбище към Женския двор, калдъръмът под краката им трепереше, докато римските тарани с нова сила подновяваха ударите си по портите на Храма.

- По-бързо - подкани го той. - Стените няма да издържат дълго.

Затичаха се през двора, като заобикаляха разпръснатите по калдъръма отсечени глави, а стрелите се сипеха около тях. В дъното изкачиха петнайсетте стъпала до портата Никанор и преминаха второто открито пространство, където тълпи кохеним в оцапани със сажди и мръсотия роби трескаво принасяха жертви на големия олтар за огнени приношения. Траурният им вой изобщо не заглушаваше бесния рев на битката.

О, Господи, ти ни отхвърли, сломи съпротивата ни;

Гневен си, Господи;

О, дай ни сили!

Ти разтърси земята, ти я разтвори,

Затвори я, защото се люлее!

Прекосиха и този двор, и изкачиха дванайсетте стъпала към портата на Мишкан, чиято масивна фасада се извисяваше над главите им като скала, сто лакти висока и украсена с великолепна асма, изкована от чисто злато. Тук Елиезер спря, обърна се към момчето и клекна, за да го погледне в очите.

- Аз съм дотук. В светилището могат да влизат само кохеним и Първосвещеникът.

- Ами аз? - неуверено попита момчето.

- На теб ти е позволено. Този път, по изключение. Така каза Матей. Господ ще разбере. - Той сложи ръце на раменете на момчето и ги стисна. - Не бой се, Давид. Твоето сърце е чисто. Няма да ти се случи нищо лошо.

Погледна момчето в очите, изправи се и го побутна към внушителната порта с еднакви сребърни колони и бродирана копринена завеса в червено, синьо и пурпурно.

- Върви. И Господ да те пази.

Момчето се загледа след огромния му силует на фона на пламтящото небе, обърна се, отмести завесата и влезе в дългата колонна зала с мраморен под и толкова висок таван, че се губеше в сенките. Тук беше прохладно и тихо и във въздуха се носеше сладникав упойващ аромат. Грохотът на битката заглъхна и изчезна, сякаш се случваше в някакъв друг свят.

- Шема Израил, адонай елоену, адонай йехуд - прошепна. - Слушай, Израилю: Господ Бог наш е Господ един.

Спря за малко, обзето от благоговение, след което бавно и безшумно закрачи по мрамора към дъното на залата. Пред него стояха светините на Храма - синията на обредния хляб, златният олтар за кадене на тамян, великият седмораменен свещник - менора, а зад тях бляскавата ефирна завеса от коприна, входът към дебир, Светая Светих, където не биваше да пристъпва никой с изключение на Първосвещеника, а и той само веднъж в годината в деня на Изкуплението.

- Добре дошъл, Давид. Чаках те - изрече нечий глас.

Първосвещеникът Матей излезе от сенките и застана вляво от момчето. Беше в небесносиня роба, пристегната с препаска в червено и златно, изящна диадема на главата и ефод, свещения нагръдник, с неговите дванайсет скъпоценни камъка, всеки символизиращ по едно от израилевите племена. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, брадата му беше бяла.

- Най-накрая се запознахме, сине на Юда - изрече тихо свещеникът, пристъпи към момчето и впери в него тежък поглед, съпроводен от тихия звън на десетките звънчета, пришити по подгъва на робата. - Елиезер златарят ми разказа доста за теб. Според него от всички бранители на тези свети места ти си най-безстрашният. И най-много заслужаваш доверие. Като древния Давид. Така каза.

Взира се дълго в момчето, след което го хвана за ръка и го поведе към дъното на залата, където спряха пред златния светилник, с витите рамена и изящно украсения ствол, изкован от един-единствен къс чисто злато по проект на самия Всевишен. Момчето се загледа като хипнотизирано в трепкащите като зайчета по вода пламъчета на свещите.

- Красив е, нали? - каза старецът, забелязал благоговението на лицето му, и положи ръка на рамото му. - Няма на цялата земя по-свещен предмет за нас, по-безценен за народа ни, защото светлината на свещената Менора е светлината на самия Господ Бог. Ако някога я изгубим... - Жрецът въздъхна, вдигна ръка и докосна нагръдника си. - Елиезер е добър човек - добави, като че ли току-що му беше хрумнало. - Втори Веселиил.

Мълчаха доста време и съзерцаваха светилника, чиято светлина ги обгръщаше като милувка. След това Първосвещеникът кимна, обърна се с лице към момчето и тихо каза:

- Днес Господ повели неговият Свещен Храм да падне. Също като преди, на същия ден. - Тиша Бе Ав, преди повече от шестстотин лета, когато Домът на Соломон падна пред вавилонците. Свещените камъни ще бъдат разтрошени на прах, гредите на покрива ще бъдат насечени на парчета, народът ни ще бъде прогонен в изгнание и разпръснат в четирите посоки на света.

Първосвещеникът се понаведе и впи поглед в очите на момчето.

- Надеждата ни е една, Давид, една-единствена. Една тайна, велика тайна, позната на малцина от нас. Сега, в този сетен час ти също трябва да я узнаеш.

Той се наклони още повече към момчето, снижи глас и, сякаш се боеше от подслушване, заговори бързо, макар да бяха сами. С всяка дума очите на момчето се разширяваха все повече и погледът му отскачаше ту към пода, ту към светилника, а раменете му се разтрепериха. След като свърши, свещеникът се изправи и отстъпи назад с едва доловима усмивка на бледите устни.

- Ето виждаш ли, даже и в поражението винаги трябва да има победа. Даже и в мрака винаги трябва да има светлина.

Момчето не каза нищо. Лицето му се кривеше, объркано между удивлението и невярата. Жрецът протегна ръка и го погали по косата.

- Вече е изнасяна от града, вън от римската палисада. Сега трябва да напусне държавата, защото унищожението ни е близо и безопасността й вече не е гарантирана. Всичко е уредено. Остава само едно и то е да изберем пазач. Този, който ще я достави до крайното й назначение и ще чака там с нея, докато му дойде времето. За тази задача бе посочен ти, Давиде, сине на Юда. Ако я приемеш. Ще приемеш ли задачата?

Момчето почувства как, сякаш дърпан от невидими конци, погледът му неумолимо се вдига към свещеника. Очите на стареца бяха сиви, но странно и хипнотизиращо прозрачни като облаци, носещи се по безкрайното ясно небе. Долови в тях някаква натежалост, но в същото време и безтегловност, сякаш летеше.

- Какво трябва да направя? - попита дрезгаво.

Старецът сведе очи към него, огледа лицето му и се взря в чертите му, все едно бяха думи в книга. Кимна, бръкна в робата си, извади малък, навит на руло пергамент и го подаде на момчето.

- Това ще те води. Прави каквото ти казва и всичко ще е наред. - Той обгърна лицето на момчето с длани. - Сега ти си ни единствената надежда, Давиде, сине на Юда. С теб и само с теб огънят ще гори. Не доверявай тази тайна на никого. Пази я като живота си. Предавай я на синовете си и на синовете на синовете си, и на техните синове, докато дойде времето да бъде разкрита.

Момчето го погледна и прошепна:

- А кога ще дойде това време, учителю? Как ще разбера, че е дошло?

Жрецът задържа погледа му, изправи се, обърна се обратно към светилника, вгледа се в трепкащите пламъчета и бавно притвори очи, сякаш изпадаше в транс. Тишината натежа и се втвърди; скъпоценните камъни на нагръдника засветиха със своя вътрешна светлина.

- Три предзнаменования ще те водят - изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше някъде от много нависоко. - Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник? Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.

Пред тях завесата на светая светих сякаш помръдна леко и момчето усети как по лицето му преминава лек хладен повей. Странни гласове отекнаха в главата му, кожата му настръхна; замириса на нещо странно, плътно и мускусно като самото Време, ако Времето изобщо миришеше. То продължи само миг, след това отвън се чуха внезапен, стряскащ трясък и гръм, и писъкът на хиляди гласове, извисени в ужас и отчаяние. Жрецът рязко отвори очи.

- Това е краят. Повтори предзнаменованията!

Момчето ги изрече със запъване на някои думи. Старецът го накара да ги повтори още веднъж, и още веднъж, докато ги наизусти идеално. Шумът на битката вече нахлуваше в светилището като потоп - агонизиращи писъци, дрънчене на оръжия, грохот на падаща зидария. Матей бързо отиде до входа, надникна навън и се върна обратно.

- Минали са през портата Никанор! - извика. - Не можеш да излезеш оттам. Ела, помогни ми!

Старецът пристъпи, сграбчи светилника за ствола и го затътри с усилие по пода. Момчето се присъедини към него и двамата го издърпаха на около метър вляво, при което се откри квадратна мраморна плоча с две дръжки. Първосвещеникът ги сграбчи и отмести плочата. Отдолу се показа тъмна дупка, в която тясно, вито каменно стълбище потъваше надолу в чернотата.

- Тайните на Храма са много - каза, хвана момчето за ръка и го поведе към дупката - и това е най-свещената от всички тях. Слез по стълбите и следвай тунела. Не се отклонявай нито наляво, нито надясно. Ще те изведе далеч от града, на юг, много зад римската палисада.

- Ама какво ще стане с...

- Няма време! Тръгвай! Сега ти си надеждата на народа ни. Именувам те Шомир Ха Ор. Носи това име. Пази го. Гордей се с него. Предавай го на синовете си. Бог ще те пази. И съди.

Той се наведе, целуна момчето по двете бузи, сложи ръка на главата му и го побутна надолу. Намести мраморната плоча обратно на мястото й, грабна светилника и го затътри по пода, запъхтян от усилието. Времето му стигна само колкото да го върне обратно на мястото му, преди от другия край на залата да се дочуят викове и звън на удрящи се мечове. Елиезер златарят залитна в залата с безжизнено увиснала ръка с кървав чукан на мястото на китката, а с другата диво размахващ чука към настъпващата зад него стена от легионери. За момент успя да ги задържи. След това те с рев се устремиха напред и той се свлече на пода, където крайниците му бяха посечени, а тялото му смазано.

- Яхве! - изкрещя той. - Яхве!

Първосвещеникът гледаше всичко това с безизразно лице, след което се обърна, взе пълна шепа тамян и го хвърли върху жаравата на златния олтар. Облак благовонен дим се изви във въздуха. Чуваше зад гърба си приближаващите римляни, подкованите им с желязо ботуши тракаха по пода, дрънченето на броните им отекваше между стените.

- Господ стана като неприятел - прошепна свещенослужителят, повтаряйки думите на пророк Йеремия. - Изтреби Израиля; разори всичките му чертози, разруши крепостите му.*

* Плач Иеремиев 2:5. - Б. ред.

Римляните вече бяха зад гърба му. Той затвори очи. Чу се смях и тихото свистене на издигнат във въздуха меч. За миг Времето спря; след това мечът полетя надолу, заби се в гърба на първосвещеника и посече тялото му. Той залитна напред и падна на колене.

- Нека почива във Вавилон! - закашля се и от ъглите на устата му бликна кръв. - Във Вавилон, в дома на Абнер.

И падна мъртъв с лицето надолу пред основата на великия светилник. Легионерите изритаха трупа му, нарамиха съкровищата на Храма и ги изнесоха от светилището.

- Vicerunt Romani! Victi Iudaei! Vivat Titus! - крещяха. - Рим победи! Юдеите са победени! Да живее Тит!

Южна Германия, декември 1944 г.

Ицхак Еделщайн се загърна по-плътно в раираните си дрехи и задуха на ръцете си, полилавели от студа. Наведе се напред и се опита да види нещо от задната част на камиона, но от ниско спуснатото брезентово покривало не се виждаше почти нищо друго, освен мокър асфалт, стволове на дървета и бронята на задния камион. Обърна се и притисна лице към едно съдрано място отстрани на покривалото. Успя да зърне стръмни, покрити с гори склонове, побелели от снега, преди в глезена му да се забие приклад.

- Лицето напред. Седи мирен.

Той се изправи и погледна крака си, без чорап, напъхан в овехтели ботуши, които не предлагаха почти никаква защита от мразовитото зимно време. Зад него равинът отново кашляше и немощното му тяло се тресеше, сякаш някой го друсаше. Ицхак взе ръцете на стареца в своите и ги разтри, за да ги стопли малко.

- Остави го - заповяда пазачът.

- Ама той...

- Да не си глух? Казах, остави го.

Той насочи автомата си към Ицхак. Старецът издърпа ръце.

- Не се тревожи за мен, млади приятелю. Ние равините сме много по-жилави, отколкото ни мислиш.

Той се усмихна немощно и потънаха в мълчание, приковали очи в пода, треперещи, блъскащи се един в друг, докато камионът вземаше острите завои..

Бяха шестима, без двамата пазачи: четирима евреи, един хомосексуалист, един комунист. Бяха ги изкарали от лагера и ги бяха натоварили в камиона на зазоряване, и оттогава непрекъснато пътуваха, на изток и на юг, така си мислеше Ицхак, въпреки че не беше сигурен. Отначало земята беше равна и мокра, а пътят прав. Но от един час насам се изкачваха непрекъснато нагоре, пасищата и горите постепенно побеляваха от сняг. Зад тях караше втори камион с шофьор и още един мъж в кабината. Отзад нямаше затворници, поне според Ицхак.

Прекара ръка по бръсната си глава - цели четири години бяха минали, а още не можеше да свикне с усещането - събра длани, пъхна ги между бедрата си, прегърби рамене и се опита да се отнесе в друго време, където нямаше сняг и студ, а всичко беше топло и хубаво. Семейните вечери в къщата им в Дрезден; лекциите по мишна в старата йешива; радостта от светите празници, особено Ханука, празника на светлината, най-любимия му от всички възпоменателни празници. И, разбира се, Ривка, прекрасната Ривка, малката му сестричка. "Ици, шмици, ици, бици" - обичаше да го дразни тя и да дърпа пеота и да си играе с ресните на неговия талит катан. "Ици, мици, вици, дици!" Колко миличка беше с гарвановочерната си коса и пламтящите очи! Колко упорита и смела! "Свине!" - беше изкрещяла, когато извлякоха баща им на улицата и отрязаха бакенбардите му. "Мръсни, гадни свине!" Заради тези й думи бяха оскубали кичури от косата й, бяха я изправили до една стена и я бяха застреляли.

Само тринайсетгодишна и толкова красива. Горката Ривка. Горката малка Ривка.

Камионът пропадна в коловоз, подскочи рязко и го върна в настоящето. През тясната пролука забеляза, че минават през някакво голямо село. Изви врат и през дупката в брезента зърна табела: Бехтесгаден. Името му звучеше смътно познато, макар да не се сещаше защо.

- Гледай напред - изръмжа пазачът. - Повече няма да повтарям.

Пътуваха още половин час, пътят ставаше все по-стръмен, а завоите все по-остри, докато накрая клаксонът на камиона отзад свирна пронизително и спряха.

- Слизай! - заповядаха пазачите и започнаха да ги ръчкат с автоматите. Слязоха от камиона. От устите им се издигаха облаци пара. Намираха се сред гъста борова гора, близо до някаква стара каменна сграда без прозорци и с пропаднал покрив. Далеч долу, измежду натежалите от сняг клони се виждаха зелени пасища, тук и там дребни като играчки къщи, от чиито комини се виеха къдрави облаци дим. Нагоре гъсто обраслите склонове се издигаха стръмно и изчезваха в мъглата и облаците, чиято дълбока тъмнина подсказваше за високи планини. Беше много тихо и много, много студено. Ицхак затропа на място, за да раздвижи вкочанените си от студ крака.

Вторият камион беше спрял зад техния. На дясната седалка мъж с кожена шуба с висока яка, който явно командваше всичко, се наведе през прозореца, каза нещо на единия пазач и махна с ръка.

- Елате тук - викна пазачът.

Подкараха ги към задната част на втория камион. Покривалото му беше вдигнато и се виждаше голям дървен сандък.

- Изнесете го! Хайде! По-бързо!

Ицхак и комунистът, мършав мъж на средна възраст с червен триъгълник, пришит на панталона - на този на Ицхак имаше два жълти един върху друг, за да се знае, че е евреин, - се качиха в камиона и подхванаха сандъка отстрани. Беше тежък и двамата едвам успяха да го дотътрят по металния под до падащия борт. Останалите го поеха и бавно го свалиха на замръзналото шосе.

- Не, не, не! - изкрещя от прозореца на кабината мъжът с шубата. - Да го носят. Натам. - Той посочи покрай порутената сграда, където просека от девствен сняг се изкачваше нагоре между дърветата, вероятно пътека или писта. - И да внимават да не го изпуснат!

Затворниците се спогледаха, споделиха безмълвно страха и умората си, нарамиха отново сандъка, по един във всеки ъгъл и двама в средата, и изпъшкаха от тежестта.

- Лоша работа - измърмори комунистът. - Много лоша.

Навлязоха в гората. Краката им затъваха в снега до прасците. Ицхак усещаше, че пазачите и мъжът с шубата ги следваха, но не смееше да се обърне, за да не загуби равновесие. Пред него равинът кашляше силно.

- Дай да поема малко тежестта - прошепна Ицхак. - Аз съм по-силен. По ми е лесно.

- Ти си лъжец, Ицхак - прегракнало отвърна старецът. - И то некадърен.

- Млъквай! - изкрещя единият пазач зад гърба им. - Никакви приказки!

Продължиха напред, пъшкащи от напрежение, кожата им пареше от студа. Пътеката, която дотогава следваше вдлъбнатините на терена, и се изкачваше сравнително плавно, изведнъж придоби много по-рязък наклон и се изви между дърветата, Завъртайки се от време на време към самата себе си. На един особено стръмен наклон хомосексуалистът се подхлъзна и залитна, при което сандъкът се люшна напред и се удари в някакво дърво, а предният му десен ъгъл се сцепи.

- Идиот такъв! - изкрещя мъжът с шубата. - Вдигнете го!

Пазачите побързаха да изправят мъжа на крака и да го бутнат отново под сандъка.

- Обувката ми - примоли се той, сочейки левия си ботуш, който се беше изхлузил и лежеше затънал в снега.

Пазачите се изсмяха, изритаха ботуша надалеч и им заповядаха да тръгват.

- Бог да му е на помощ - прошепна равинът. - Бог да му е на помощ на горкото момче.

Продължиха да се изкачват, все по-високо и по-високо, стенещи и пъшкащи, и всяка крачка сякаш изцеждаше по малко живота им, докато накрая, точно когато Ицхак си мислеше, че всеки момент ще падне и ще умре, пътеката изведнъж стана равна и излезе от гората пред нещо, което приличаше на изоставена кариера, прокопана дълбоко в склона. В същия миг облаците се разпръснаха и откриха надвисналата отгоре огромна планина и далеч вдясно една къщурка на ръба на скалата. Гледката се разкри само за няколко секунди, след което отново се изгуби зад плътната пелена от мъгла. Изчезна толкова бързо, че Ицхак се зачуди дали наистина я беше видял, или просто халюцинираше от умора и отчаяние.

- Натам! - изкрещя мъжът с шубата. - Вкарайте го в мината!

В дъното на кариерата се издигаше вертикална скала, в чийто център зееше дупка, широка и черна, като отворена за писък уста. Потеглиха към нея, стъпвайки внимателно по неравната пътека покрай купчини покрити със сняг камъни и сгурия, някаква счупена лебедка и преобърната количка с едно-единствено ръждясало колело. Като стигнаха до отвора, Ицхак забеляза грубо издълбаните в скалата над трегера думи GLU4CK AUF, а под тях изписано с бяла боя, не по-високо от половин палец, означението SW16.

- Влизай! Внесете го вътре!

Направиха каквото им бе заповядано, приклекнаха и наведоха гърбове, за да не ударят сандъка в ниския таван. Единият пазач извади фенер и го насочи напред в тъмнината, където се разкри дълъг коридор, навлизащ надълбоко в хълма, крепен на равни разстояния от дървени подпори. По равния каменен под минаваха релси; стените бяха груби и грапави, издълбани право в голата сива скала. Тук и там дебели жили оранжево-розов кристал избухваха сред камъка като светкавици в тъмно небе. Изоставени инструменти лежаха разпръснати на земята - ръждясала маслена лампа, кирка без дръжка, стар тенекиен варел - и придаваха на мястото запуснат и злокобен вид.

Накараха ги да вървят още петдесет метра, след което релсите на пода се разклониха и едните продължиха право напред, а другите завиха надясно към друг, перпендикулярен на основната шахта тунел, чиито стени бяха скрити от поставени едни върху други кутии и сандъци. Близо до входа на това разклонение имаше количка без бортове, на която им заповядаха да оставят товара си.

- Това е - разнесе се глас от мрака отзад. - Вън. Изкарайте ги навън!

Затворниците се обърнаха и закрачиха по обратния път, дишащи тежко, но облекчени, че най-трудното е свършило. Един от другите евреи подкрепяше хомосексуалиста, чийто бос крак беше почернял. Отзад се чу приглушена размяна на реплики и се появиха и пазачите. Мъжът с кожената шуба остана в мината.

- Натам - нареди единият пазач, след като излязоха на открито. - Към оная купчина.

Подчиниха се, отидоха до купчината камъни и се обърнаха. Пазачите бяха насочили автоматите си към тях.

- Ой вей - прошепна Ицхак, внезапно осъзнал какво ще се случи. - О, Боже.

Пазачите се разсмяха и зимната тишина се разкъса от продрания рев на стрелбата.

ПЪРВА ЧАСТ

В НАШИ ДНИ

Долината на царете, Луксор, Египет

- Тате, може ли вече да се прибираме? По телевизията ще дават "Алим ал Симсим".

Инспектор Юсуф Ез ел Дин Халифа загаси цигарата си, въздъхна и погледна сина си Али, който стоеше пред него и си чоплеше носа. Слабият, жилав мъж с високи скули, гладко сресана коса и големи искрящи очи излъчваше тиха сила, подправена с хумор - сериозен мъж, който обичаше да се смее.

- Не всеки ден отварят специално за теб най-великия археологически обект в Египет, Али - сгълча той сина си.

- Ама аз съм идвал тука от училище - започна да мрънка момчето. - Два пъти. Госпожица Уадуд ни показа всичко.

- Хайде на бас, че не ви е показала гробницата на Рамзес II, която видяхме днес. Нито пък тази на Ейе и Ти.

- В нея нямаше нищо - оплака се Али. - Само прилепи и купища стари бинтове.

- Все пак имахме късмет, че ни пуснаха вътре - настоя баща му. - Затворена е за туристи, откакто са я открили през 1905 година. И за твое сведение тези стари бинтове са истинските, в които са били увити мумиите, така както крадците са ги оставили в древни времена, след като са ги свалили от телата.

Момчето вдигна поглед, без да изважда пръста от носа си. В очите му проблесна интерес.

- И защо са го направили?

- Ами - започна обяснението си Халифа, - когато жреците увивали мумиите, слагали между бинтовете украшения и скъпоценни амулети, а крадците искали да ги вземат.

Лицето на малкия светна.

- Изваждали ли са им и очите?

- Доколкото знам, не - засмя се Халифа. - Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!

Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.

- По-силен съм от теб, татко! - извика.

- Да бе - отвърна Халифа, стисна момчето през кръста и го обърна с главата надолу. - Не си и наполовина силен колкото мен.

Стояха насред Долината на царете, близо до входа на гробницата на Рамзес VI. Беше късен следобед и тълпите туристи, които задръстваха долината през деня, вече се бяха разотишли и районът бе неестествено празен. Наблизо група работници разчистваха отпадъците от археологически изкоп и припяваха монотонно, докато събираха парчетата натрошен варовик в найлонови чували; по-нататък група екскурзианти тъкмо влизаха в гробницата на Рамзес IХ. Иначе беше безлюдно, ако не се брояха неколцината туристически полицаи, чистачът Ахмед и приютилите се в оскъдните сенки по склоновете двама продавачи на пощенски картички и безалкохолни напитки, които се озъртаха напрегнато с надеждата да припечелят още нещо в края на деня.

- Виж сега какво ще направим - каза Халифа, остави сина си на земята и разроши косата му. - Ще огледаме набързо Аменхотеп II и приключваме, става ли? Няма да е възпитано да си тръгнем, след като Саид си създаде толкова проблеми, за да ни намери ключа.

Докато говореше, откъм бараката на инспектора на петдесет метра от тях се разнесоха викове и една висока непохватна фигура се понесе към тях.

- Намерих го! - извика фигурата и размаха ключ. - Някой го беше оставил на друга кука.

Саид ибн Басат, заради яркорижата си коса по-известен като Джинджър, беше стар приятел на Халифа. Бяха се запознали отдавна в Университета на Кайро, където и двамата учеха древна история. Недоимъкът беше принудил Халифа да изостави следването и да постъпи на работа в полицията. От своя страна Саид се беше дипломирал с отличие и беше постъпил в Службата по антиките, където се беше издигнал до заместник-директор на Долината на царете. Въпреки че Халифа не би го признал пред никого, това беше животът, който би си избрал и той, ако нуждата не го беше отпратила в друга посока. Обичаше древното минало и щеше да даде всичко от себе си, цялото си време, за да работи с останките от стари времена. В никакъв случай не се сърдеше на приятеля си, разбира се. А за разлика от него Джинджър нямаше семейство, нещо, от което Халифа никога не би се отказал, дори за всички исторически паметници в Египет.

Тримата поеха през долината, подминаха гробниците на Рамзес III и Хоремхеб, завиха надясно и тръгнаха по пътеката към входа на гробницата на Аменхотеп II, която се намираше в дъното на каменно стълбище, зад заключена тежка желязна врата. Джинджър пъхна ключа в катинара.

- Докога ще стои затворена? - попита Халифа.

- Още само месец, месец и нещо. Реставраторите почти приключиха.

Али се шмугна между двамата, надигна се на пръсти и надникна в мрака зад решетката.

- Има ли съкровище?

- Боя се, че не - отвърна Джинджър, отмести момчето от вратата и отвори решетката. - Била е напълно ограбена още в древни времена.

Щракна електрическия ключ и лампите осветиха дълъг, слизащ бавно надолу коридор, издълбан в скалата, със стени и таван, по които все още личаха характерните бели вълни от следите на древното длето. Али се втурна надолу.

- Знаете ли какво щях да направя, ако бях цар на Египет? - викна момчето и гласът му отекна в тясното пространство на гробницата. - Щях да си направя тайна скрита стая и щях да сложа всичките си съкровища вътре, а след това щях в друга стая да сложа малко съкровища, за да подлъжа крадците. Като онзи човек, за когото ми разказа, татко. Хорибъл Инкиман.*

* Ужасен мастилен човек (англ.). - Б. пр.

- Хор-анх-амон - с усмивка го поправи Халифа.

- Да. А след това щях да направя хитри капани, за да се хванат в тях всички крадци. И щях да ги натикам в затвора.

- Значи са щели да бъдат големи късметлии - засмя се Джинджър. - В древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. Или това, или набиване на кол.

Той намигна на Халифа, двамата мъже се разсмяха и поеха по коридора след Али. Не бяха изминали и няколко метра, когато зад гърбовете им се чуха забързани стъпки. Някакъв задъхан мъж в джелаба се появи на входа на гробницата и силуетът му се очерта в яркия правоъгълник на следобедното небе.

- Има ли тук инспектор Халифа? - извика хрипливо, останал без дъх.

Детективът погледна приятеля си и пристъпи крачка назад към вратата.

- Аз съм.

- Трябва да дойдете бързо, от другата страна. Намериха...

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

- Какво? - попита Халифа. - Какво намериха?

Мъжът го погледна с разширени очи.

- Труп!

Някъде отдолу, от дълбочината на шахтата долетя гласът на Али.

- Много яко! Може ли и аз да дойда, тате?

Бяха открили трупа в Малката, археологически обект в най-южния край на Тиванския масив, някога дворец на фараон Аменхотеп III, а сега обширно пусто място с изгладени от пясъка развалини, посещавани само от най-заклетите египтофили. Прашно полицейско "Деу" чакаше Халифа пред сградата на управата. Той остави сина си с Джинджър, който обеща да го прибере вкъщи, качи се на дясната седалка и колата потегли. Възмутените писъци на Али отекнаха подире му.

- Тате, не искам да се прибирам у дома! Искам да видя трупа!

Пътят до Малката им отне двайсет минути. Полицаят, който шофираше, намусен млад мъж с лунички и лоши зъби, през цялото време не отлепи крак от педала, докато пътят се виеше надолу по хълмовете към равнината на Нил, за да поеме на юг покрай ръба на масива. Халифа гледаше през прозореца насажденията от захарна тръстика и молочия, пушеше цигара "Клеопатра" и слушаше с половин ухо новините по очуканото радио в колата за ескалиращото насилие между израелци и палестинци - поредният самовзривил се атентатор, поредната израелска репресия, поредната смърт и нещастие.

- Тези скоро ще воюват - каза шофьорът.

- Те вече воюват - въздъхна Халифа, дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. - Воюват вече петдесет години.

Шофьорът взе пакетче дъвки от таблото, пъхна две в устата си и задъвка ожесточено.

- Мислиш ли, че някога може да има мир?

- Не и както вървят нещата. Внимавай, каруца.

Шофьорът свърна рязко, за да изпревари магарешката каруца, натоварена догоре с ожъната захарна тръстика, и влезе пред нея тъкмо навреме, за да избегне челния удар с идващия отсреща туристически автобус.

- Аллах да ме пази - измърмори детективът, вкопчен за таблото. - Аллах да се смили над мен.

Минаха покрай Деир ел Бахри, Рамзейона и разпилените останки от храма на Меренпта, преди накрая да стигнат до кръстовище, където единият път поемаше на изток към Нил, а другият - нагоре и на запад към древното работническо село при Деир ел Медина и Долината на цариците. Продължиха направо и слязоха от гладкия асфалт на прашния разбит път, който ги отведе покрай големия храм в Мединет Хабу към еднообразната камениста пустиня, покрита с отпадъци и бодливи оплетени кълба от камилски тръни. Продължиха още километър, криволичеха и подскачаха по пътя, от време на време минаваха покрай порутени останки от древни кирпичени стени, кафяви и безформени като разтопен шоколад, и най-после стигнаха до четири полицейски коли и линейка, паркирала до ръждясал телефонен стълб, а отзад и пета кола, прашен син мерцедес, спрял малко по-встрани от другите. Спирачките изсвириха и Халифа излезе от колата.

- Защо просто не си вземеш мобилен телефон - изръмжа Мохамед Сария, заместникът на Халифа, който се отдели от групата при линейката и дойде да го посрещне. - Цял час ми отне да те издиря.

- През което време аз имах удоволствието да посетя две от най-интересните гробници в Уади Бибан ел Мулук - отвърна Халифа. - Това e най-добрата причина, за която се сещам. Освен това от мобилните телефони се хваща рак.

Той си извади цигарите и запали.

- Е, какво имаме?

Сария раздразнено поклати глава.

- Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. - Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. - Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. "Мена-Ра".

- До езерото ли? Знам го.

Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.

- Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?

- Не и ако се съди по състоянието на тялото.

Детективът извади кредитна карта от "Банк Мист" и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив "Арминий, 1930". Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.

- Съобщи ли на роднините му?

- Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.

- Ами мерцедесът? Негов ли е?

Сария кимна.

- Намерихме ключовете в джоба му. - Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. - Проверихме вътре. Нещо необичайно.

Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата - напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане - нямаше нищо друго, освен един брой на "Ал Ахрам" отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера "Никон" на пода зад седалката на шофьора.

- Кой го откри? - попита Халифа.

- Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. - Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. - Клодия Шамполион - прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. - Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. - Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.

- Не е роднина на онзи Шамполион, така ли да разбирам? - попита Халифа.

- Ммм?

- Жан Франсоа Шамполион.

Физиономията на Сария издаваше объркване.

- Човекът, дешифрирал йероглифите - въздъхна Халифа в престорено отчаяние. - Всемогъщи Боже, Мохамед, ти нищо ли не знаеш за историята на страната си?

Заместникът му сви рамене.

- Французойката изглеждаше доста добре, това мога да кажа. Големи... нали разбираш... - Той направи жест с ръце. - Твърди.

Халифа поклати глава и дръпна от цигарата.

- Мохамед, ако полицейската работа се състоеше в точене на лиги по жени, вече щеше да си комисар. Разпита ли я?

Сария протегна тефтера си, за да покаже, че я е разпитал.

- И?

- Нищо. Не видяла нищо, не чула нищо. Просто намерила тялото, върнала се в мисията и позвънила на 122.

Халифа си допуши клеопатрата и стъпка фаса с тока на обувката си.

- Значи се налага да го огледаме. Обади ли се на Ануар?

- Имал да довършва някаква канцеларска работа, след което щял да дойде. Каза да пазим трупа да не тръгне нанякъде.

Детективът изсумтя отегчено, свикнал с безвкусния хумор на патолога Ануар. Двамата поеха към обекта, под краката им хрущяха чирепи от натрошени съдове, осеяли околността като разпилени бисквити. Вдясно някакви деца седяха върху купчина от дребни камънаци, а едно от тях стискаше футболна топка. Хлапетата наблюдаваха полицаите, които претърсваха пустинята за веществени доказателства; отпред слънцето бавно потъваше зад облите куполи на манастира Деир ал Мухараб и светлината му бавно потъмняваше от бледожълта към наситено меднооранжева. Тук и там от пясъка стърчаха фрагменти от кирпичени стени, износени и жалки като първобитни твари, издигнали се от дълбините на пустинята. Освен тях почти нищо друго не подсказваше, че минават през някога най-великолепния комплекс от сгради в древен Египет.

- Направо не е за вярване, че е било дворец, нали? - въздъхна Халифа и забави крачка, за да вдигне от земята парче керамика със следи от светлосиня боя. - На времето си Аменхотеп III е управлявал половината от познатия свят. А сега...

Той повъртя отломката между пръстите си и потри пигмента с палец. Сария не каза нищо, само посочи с ръка, че трябва да завият надясно.

- Ей там. Точно зад онази стена.

Прекосиха малко пространство, павирано с тухли от кал, пропукани и изпочупени, както и през нещо, което някога трябва да е било внушителна порта, но от него бяха останали само две купчини камък с изтрити стъпала помежду им. От другата страна един полицай клечеше в оскъдната сянка на някаква стена. На няколко метра от него беше разстлан тежък брезент, под който се очертаваше тяло. Сария пристъпи, хвана покривалото и го дръпна назад.

- Аллах-у-акбар! - намръщи се Халифа. - Всемогъщи Боже!

Пред него лежеше труп на стар мъж, много стар, с немощно съсухрено тяло и набръчкана жълтеникава кожа, изпъстрена със старчески петна. Лежеше по лице, с едната ръка под тялото, а другата - просната настрани. Беше облечен в бежов костюм за сафари, а плешивата му, с изключение на няколкото мръснобели кичура, глава беше отметната назад и леко встрани, като на плувец, поемащ въздух, преди отново да се потопи във водата - неестествено положение, причинено от подаващия се от земята ръждив клин, забит право в лявото му око. Бузите, устните и брадичката му бяха покрити с плътна кора засъхнала кръв; точно над дясното му ухо зееше голяма плитка рана.

Халифа продължи изправен да гледа трупа, отбеляза наум прашните ръце и дрехи, разкъсания на коляното панталон, пясъка и мръсотията, набити в раната на главата, след което клекна и внимателно опипа основата на подаващия се от пясъка железен клин. Беше здраво забит в земята.

- От палатка ли е? - неуверено попита Сария.

Халифа поклати глава.

- Част от ограда на обект. Останала от някакви разкопки. Доколкото виждам, стои тук от години.

Изправи се, прогони с ръка мухите, които вече се събираха над трупа, и отиде на няколко метра встрани, където си личеше, че някой е стъпвал и ритал по пясъка. Забеляза поне три различни следи от стъпки, които можеше да са на полицаите, претърсващи района, но бе възможно и да не са. Клекна отново, извади носната си кърпичка и вдигна една остра отломка от кремък, изцапана с кръв.

- Май някой го е ударил по главата - обади се Сария. - А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.

Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникаво-кафявите петънца.

- Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.

- Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството - предположи Сария.

Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.

- Май е открил нещо - каза Сария.

Халифа остави кремъка там, откъдето го беше взел, и заедно със Сария пое към полицая. Когато стигнаха до него, той беше слязъл от могилата и стоеше до някаква порутена стена, в чиято основа върху напукана мазилка от кал беше изрисуван фриз от сини лотусови цветове, избелели, но все още ясно различими. В средата на фриза имаше празно място, където една тухла липсваше. Наблизо на земята лежаха брезентова раница, чук и длето, както и черен бастун със сребърна дръжка. Сария клекна до раницата и я отвори.

- Добре, добре, добре - измърмори и извади тухлата с рисуваната мазилка. - Лошо момче.

Той подаде тухлата на Халифа. Детективът не гледаше към него. Беше клекнал, за да вземе бастуна, и се взираше в дръжката му, върху която бяха гравирани миниатюрни розети и знаци анх.

- Сър?

Халифа не отговори.

- Сър? - повиши глас Сария.

- Извинявай, Мохамед. - Детективът остави бастуна и се обърна към заместника си. - Какво намери?

Сария му подаде тухлата от кал. Халифа огледа украсата й. През цялото време обаче погледът му се връщаше към бастуна и челото му се мръщеше, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

- Какво има? - попита Сария.

- А, нищо. Нищо. Просто странно съвпадение.

Халифа пренебрежително поклати глава и се усмихна. Но даже в този момент в погледа му имаше частица неувереност, едва доловимо ехо от някаква далечна тревога.

От дясната им страна голям гарван кацна на стената, загледа се в тях, размаха криле и заграчи шумно.

Тел Авив, Израел

Младият мъж в полицейска униформа бързо мина през Парка на независимостта и излезе пред огромния бетонен многоъгълник на хотел "Хилтън". Семейства и млади двойки се разхождаха в прохладната вечер, разговаряха, смееха се, но той не им обръщаше внимание. Погледът му беше прикован в сградата отпред. По челото му блестеше пот и устните му трепереха, докато нечуто си мърмореше молитви.

Стигна до входа на хотела и мина през фоайето. Двамата охранители му хвърлиха бегъл поглед, забелязаха униформата му и извърнаха очи. Той вдигна трепереща ръка, за да избърше потта от челото си, и в същия момент посегна под куртката и дръпна първия шнур, който поставяше експлозива в готовност. Ужас, ненавист, гадене, възторг - усети всичко това едновременно. Но над тях, обгръщащ всички емоции като последната матрьошка от комплекта, беше екстазът, подобната на транс еуфория, изгарящо блаженство като ярък бял пламък на самата граница на съзнанието. Мъст, слава, рай и вечност в ръцете на прекрасни хурии.

Аллах, благодаря ти, че избра мен. Благодаря ти, че ми позволи да стана оръдие на твоята разплата.

Той стигна до дъното на фоайето и влезе през двойната врата на голяма, изпълнена със светлини зала, където имаше сватбено празненство. Музиката и смехът го заляха като вълна; някакво момиченце притича до него и го попита дали иска да танцува. Той го отмести от пътя си и продължи напред към гостите, светът около него се разми и изпари като цветна мъгла. Някой го попита какво прави тук, дали има някакъв проблем, но той просто крачеше напред, мърмореше си и си мислеше за стария си дядо и малкия си братовчед, убити от израелски куршуми; за собствения си живот, празен, безсмислен, изпълнен със срам и безсилна ярост. В този момент се озова пред младоженците. С вик на ярост и радост посегна и дръпна втория шнур, освободи вихрушката от огън, светлина и метални сачми, която превърна него, младоженците и всички останали в радиус от три метра в кървава пара.

Точно по същото време се получиха три факса: един в йерусалимския офис на Световния еврейски конгрес, един в новинарския отдел на вестник "Хаарец" и един в телавивската полиция. Всичките бяха изпратени от мобилна мрежа и съответно невъзможни за проследяване, и всичките съдържаха едно и също съобщение: бомбата беше работа на Ал Мулатам и на Палестинското братство; беше отговор на продължаващата ционистка окупация на палестинските земи; докато окупацията продължаваше, отговорността за жестокостите, причинени на палестинския народ, щяха да носят всички израелци без значение на каква възраст и от кой пол.

Луксор

Останаха в Малката почти до седем вечерта, до който час патологът Ануар още не беше пристигнал. Халифа реши, че повече не може да го чака, остави група полицаи да пазят местопрестъплението и заедно със Сария тръгна към хотела на мъртвеца.

- Доколкото го познавам, Ануар може да не се появи и до полунощ - изръмжа детективът. - По-добре да свършим нещо полезно.

Хотел "Мена-Ра" заемаше видно място в сърцето на Гезира, голямо оживено село с магазини и наблъскани една до друга къщи на западния бряг на Нил, от другата страна на Храма в Луксор. До бялата двуетажна сграда се стигаше по тесен коларски път. Хотелът беше заобиколен от кирпичени къщурки, полепнали по крилата му като туфи кафяви гъби. Халифа и Сария пристигнаха след свечеряване и бяха посрещнати от слаба англичанка на средна възраст, която на чист арабски със силен акцент им се представи като Карла Шоу, управител на хотела. Тя поръча чай и ги поведе към покритата с чакъл тераса в задната част на сградата, където ги настани на плетени столове под надвисналата, отрупана с ароматни червени цветове корона на хибискус. Пред терасата имаше тясно продълговато езеро, черно и мрачно, с повърхност, набраздявана от ленивите вълни откъм плитчините на Нил, и обрасли с палми брегове, задръстени от понтони от употребявани пластмасови бутилки от минерална вода "Барака". На другия му бряг през дърветата се виждаше изрисуваната на стената на някаква къща реклама на "Полети с балон Ход Ход Сюлейман". Чуваше се кучешки лай, бръмчене на таксита и далечното ритмично боботене на напоителна помпа.

- Не се учудвам - поде жената, подви единия си обут в джинси крак под другия и запали цигара "Мерит". - Той напоследък изобщо не беше добре. Мисля, че беше болен от рак, макар никога да не говореше за това.

Халифа също запали цигара и погледна Сария.

- Ще разберем повече след аутопсията - каза той, - но господин Янсен май... - Млъкна и дръпна от цигарата, защото се поколеба как да продължи. - Да речем, че около смъртта му има известни нередности - завърши накрая.

Жената го погледна и очите й леко се разшириха. Клепачите й бяха очертани с плътна черна линия, която подчертаваше изненаданото й изражение.

- Какво искате да кажете с нередности? Ако намеквате, че е...

- Още нищо не намеквам - предпазливо отвърна Халифа. - Тялото трябва да бъде изследвано подробно. Но в смъртта на господин Янсен има необичайни моменти и трябва да ви зададем някои въпроси. Напълно рутинни.

Жената всмукна дълбоко от цигарата си, а свободната й ръка посегна към обицата във форма на полумесец на лявото й ухо. Косата й беше неестествено черна, най-вероятно боядисана. Беше привлекателна, макар и малко повехнала.

- Питайте. Въпреки че не знам доколко ще ви бъда полезна. Пиет не разказваше много за себе си.

Халифа кимна на Сария, който извади тефтер и химикалка.

- Откога работите за господин Янсен?

- Вече почти три години. - Тя наклони леко глава и продължи да си играе с обицата. - Това е дълга история, но в основни линии дойдох тук на почивка, сприятелих се с местни хора, те ми казаха, че Пиет си търси управител за хотела - бил прекалено стар, за да върти всекидневната работа - и си помислих: "Защо не?" Току-що се бях развела, нали разбирате. В Англия вече нямах нищо и никого.

- Той нямаше ли семейство?

- Мисля, че не.

- Никога ли не се е женил?

Жената дръпна за пореден път от цигарата си.

- Според мен Пиет не проявяваше особен интерес към жените.

Халифа и Сария се спогледаха.

- Мъже? - попита детективът.

Жената махна с ръка.

- Чувала съм, че обичал да посещава "Банана Айлънд". Но никога не ми е казвал нищо, а и аз не съм го питала. Това си беше негова работа.

По чакъла се чуха стъпки и някакъв младеж се появи с три чаши чай и свещник. Остави ги на масата и изчезна. Халифа взе едната.

- Това име, Янсен, не е египетско - каза и отпи от чая.

- Мисля, че беше холандец. Дошъл в Египет преди петдесет-шейсет години. Не знам точно кога. Преди много време.

- Винаги ли е живял в Луксор?

- Купил хотела през седемдесетте, доколкото знам. След като се пенсионирал. Май преди това е живял в Александрия. Изобщо не говореше за миналото си. - Тя дръпна за последно от мерита и го загаси в месинговия пепелник във форма на скарабей. Отгоре изгряваха първите звезди, тлъсти и сини като светулки. - Между другото, той не живееше тук - добави, скръсти ръце зад главата си и бюстът й изпъкна през блузата. - В хотела. Имаше си къща на източния бряг. Близо до Карнак. Всяка сутрин пристигаше тук с колата.

Халифа се намръщи леко и кимна на помощника си да запише адреса.

- И кога за последно видяхте господин Янсен жив? - попита Сария, вперил поглед в мястото, където ризата на жената леко се отваряше и разкриваше част от розов сутиен.

- Към девет сутринта. Пристигна, както обикновено, в седем, работи нещо в кабинета и няколко часа след това излезе. Каза, че имал спешна работа.

- Не спомена ли каква? - попита Халифа.

- Не, но според мен тръгна към старините. Той май само с това се занимаваше през повечето време. Непрекъснато ги обикаляше. Знаеше за тях повече от експертите.

- До тялото му открихме някои неща. Бастун, раница - изброи Халифа.

- Сигурно са неговите. Не тръгваше на експедиция без тях. Бастунът е заради крака. Някаква стара травма. Катастрофа с кола, така мисля.

В далечния край на езерото се дочу плискане и една малка лодка се плъзна по водата. Един мъж гребеше, а друг стоеше на носа с мрежа в ръце, смътни и далечни силуети в сгъстяващата се тъмнина. Халифа допуши цигарата си и я загаси в пепелника.

- Господин Янсен имаше ли някакви врагове? Някой, който би желал да му причини зло?

Жената сви рамене.

- Не ми е известно. Но пак ви казвам, той почти не говореше за себе си. Нищо не разказваше.

- Някакви приятели? - попита Халифа. - Близки?

Поредното свиване на рамене.

- Доколкото знам, не и в Луксор. От време на време ходеше при някакво семейство в Кайро. Миналата седмица също беше там. Антон, май така се казваше мъжът. Антон, Андерс, нещо такова. Швейцарец. Или германец. Или холандец. - Тя вдигна ръце. - Съжалявам. Май не съм ви много от полза.

- Напротив - успокои я Халифа. - Помощта ви ни е извънредно полезна.

- Истината е, че Пиет си беше самотник. Личният му живот си беше личен. За три години така и не съм влизала в къщата му. Беше... направо потаен. Аз се занимавам с хотела и това е всичко. Нямахме почти нищо общо извън работата.

Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.

- Добре, Таиб - каза тя. - Ей сега идвам.

Управителката се обърна към Халифа.

- Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.

- Разбира се. Мисля, че свършихме.

Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.

- В портфейла на господин Янсен имаше снимка - каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. - На куче.

- Арминий ли? - усмихна се жената. - Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. - Тя млъкна, след което добави: - Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.

Те погледаха още малко фотосите - двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, - след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.

- Още нещо - каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. - Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.

Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.

- Какво означава това?

- Не знам как се казва на арабски. Беше... ма хабиш ел-йехуди-еен. Не обичаше евреи.

Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.

- Да?

- Не знам какво повече да ви кажа. Пред мен не говореше нищо. Но няколко пъти съм го чувала да разговаря с други хора - гости на хотела, местни. Ужасни неща. Че концлагерите не си били свършили докрай работата. Че трябвало да хвърлят ядрена бомба по Израел. Искам да кажа, онова, което става там, ми е неприятно, като на всички хора, но чак пък толкова омраза. Отвратително. - Тя сви рамене и пак се заигра с обицата си. - Може би трябваше да поспоря с него, но пък той беше стар, а старите хора са си малко откачени. Освен това не исках да се скараме и да си загубя работата. Както ви казах, това може би няма никакво значение.

Халифа извади цигарите, запали и дръпна дълбоко.

- Може би. Но ви благодаря, че го споменахте. Ако има нещо, ще ви се обадим.

Той кимна за довиждане, обърна се и пое по улицата смръщен, пъхнал ръце в джобовете си. Сария го догони.

- Напълно съм съгласен - каза той. - За евреите.

Халифа го изгледа.

- Мислиш, че концлагерите са хубаво нещо, така ли?

- Мисля, че изобщо не ги е имало - изсумтя Сария. - Израелска пропаганда. Тази седмица го писаха и в "Ал Акбар".

- И ти им вярваш?

Сария сви рамене.

- Колкото по-бързо се изличи Израел от картата, толкова по-добре - отвърна, заобикаляйки въпроса. - Онова, което правят с палестинците... непростимо е. Избиват жени и деца.

За миг на Халифа му се дощя да се скара с него, обаче размисли. Завиха по улицата и мълчаливо закрачиха покрай Нил. Зад гърбовете им отекваше напевът на мюезина, призоваващ вярващите на вечерна молитва.