Алън Кол и Крис Бънч

Отмъщението на прокълнатите

Алън Кол и Крис Бънч

Отмъщението на прокълнатите

Накратко за авторите:

КРИС БЪНЧ е ветеран от Виетнамската война, написал e книги за "Ролинг Стоунс", Роналд Рейгън и върху ред други разнообразни сюжети.

АЛЪН КОЛ е израсъл в бази на ЦРУ в Окинава, Кипър и Тайван. Работил е като готвач, разследващ репортер и редактор на голям новинарски ежедневник на Западното крайбрежие. Носител на няколко награди.

БЪНЧ и КОЛ са приятели от гимназиалните години и си сътрудничат както при написването на най-слабия порнороман, така и на повече сценарии за телевизионни филми, отколкото биха искали да признаят. Спряха да ги броят на цифрата сто, когато загубиха цялото си окосмяване.

Въпреки многобройните смъртни заплахи от страна на фенове на поредицата СТЕН закрилата на Федералната програма за закрила на свидетелите им е отказана. Понастоящем се намират в дълбоко прикритие някъде между Холиуиърд, Мартиника и Астория, Орегон, потънали в измислянето на поредното приключение.

ГРАНДИОЗНОТО БЯГСТВО

Стен очаква да загине, окъпан в блясъка на славата. Вместо това става каторжник във военнопленнически лагер дълбоко в сърцевината на вражеската територия.

Но да седи и да чака безучастно не е в неговия стил. А и в момент, когато войната достига кулминационната си точка, Вечният император се нуждае от него повече от всякога. И най-страховито охраняваният затвор във вселената не би могъл да попречи на Стен да изпълни своята мисия...

Алън Кол и Крис Бънч

Отмъщението на прокълнатите

На Франк Лупо,

учен, бонвиван, джентълмен и хоноруван върколак

Бележка

Заглавията в книгата са заимствани от земната нация на японците, които в определен период от феодалната си история регламентирали както изкуството на боя с мечове, така и всичко останало. То било наречено "кенджуцу". "Ма-ай" е линията, на която съперниците се срещат. "Суки" е възможността за започване на битката. "Кобо-ичи" описва нападателните и защитните правила. "Заншин" означава окончателно превъзходство.

АК и КРБ

ПЪРВА КНИГА

МА-АЙ

Хвана последния каменен отломък и потръпна от жулещата болка, причинена от грубата мазилка по меките му пръсти. Напрегна се, успя да го повдигне до коленете си, направи няколко несигурни крачки и го стовари върху купчината.

После таанският офицер старши капитан (от разузнаването) Ло Прек се дръпна, за да огледа свършената работа. Оставаше само една голяма изкривена стоманена врата. Бе му отнело часове да разчисти достъпа до нея. Зад вратата, поне така се надяваше, беше решението на пъзела, който се опитваше да подреди в продължение на повече години, отколкото искаше да си спомни.

Поколеба се за малко, сякаш се страхуваше да не остане разочарован. После избърса почти изящно лицето си с копринена кърпичка и пак я пъхна в ръкава на униформата си. Беше твърде висок и болезнено слаб за таанец - кожа и кости, увенчани с издължена конска глава с малки раздалечени очички и къс нос над огромната горна устна.

Откопча малката лазерна горелка от колана си и почна да реже вратата. Не беше от онези, които си тананикат, докато работят, или изръсват цели серии ругатни при възникването на някакви усложнения. На предишния си пост, където беше минала почти цялата му кариера, се беше прочул - даже сред таанците - с настояванията си за пълна тишина и абсолютно съсредоточаване при изпълнението дори на най-незначителните задължения. Не си позволяваше да се разсейва, когато обмисляше нещо, и изискваше същото от подчинените си. Най-популярната шега за него беше, че ако разполага с подобна възможност, би имплантирал хирургически в мозъка на всеки разузнавач монитор като условие за постъпване на работа.

Прек я беше чувал и макар да не схващаше хумора в нея, не отричаше истинността й. Съзнаваше, че страда от фикс-идеи. Това нито му харесваше, нито го дразнеше особено. Беше просто факт. Недостатък на характера, от който се беше научил да се възползва.

Чу се стържене на метал, вратата поддаде и рухна на пода. Прек закопча горелката на колана си и влезе в архивния център на разформираната 23-та флотилия на Имперския флот. Ако таанците имаха богове, щеше да каже някоя молитва. Беше пропътувал огромно разстояние и бе използвал безброй възможности, за да стигне до този момент. Ако преценките му бяха точни, в това помещение щеше да открие следите на човека, който беше убил брат му.

СТЕН, (ФИ). Командир от Имперската флота. Последна известна длъжност: ОИК, 23-та тактическа дивизия, назначен в 23-та Имперска флотилия. Предишна: командир, персонален бодигард на Императора. Предишна: архивите сочат назначения в различни охранителни подразделения. БЕЛЕЖКА: Данните фалшиви, проб. кат. 1. В действителност СТЕН е заемал различни длъжности в Имперското разузнаване. ОБЩО ОПИСАНИЕ: Вид: човек. Пол: мъжки. Възраст: неизвестна. Унищожени данни. Приблизително една четвърт от средната продължителност на живота. Място на раждане: неизвестно. Ръст: малко под имперските норми. Телосложение: добре оформено, ниска степен на затлъстяване, висок мускулен коефициент. Коса: черна. Очи: черни. Общо състояние на здравето: отлично. Отличителни белези и особености: няма. Семейство: неизвестно. Интереси: неизвестни. Приятели: неизвестни.

Прек не се смути от натрошените развалини. Невероятна горещина беше изкорубила картотечните ниши. Равномерно разпръснати огромни петна бяла пепел покриваха местата на служебните кабинки и мебелите. Под краката му се издигаха облаци фин прах и задръстваха носа и гърлото му. Той надяна дихателната маска и почна да разчиства боклуците, които бяха останали от архивите на 23-та флотилия.

В един момент сърцето му се разтупка, понеже под една стоманена греда намери късче от микрофилм. Плъзна го в прозорчето на четеца и едва не изкрещя - беше само част от сметка за офисно оборудване.

Упрекна се за невъздържаната си реакция. Вярно, че мисията му беше частна. Но единствената му надежда да постигне успех беше да действа като абсолютен професионалист.

Реши да действа планомерно. Върна се чак до самото начало - до порядъка, който вероятно беше наложил главният администратор на архивния център. Зае се да разпредели отломките, като започна от средата и се придвижваше постепенно към периферията. Търсеше много повече от случайни късчета информация от биографията на един мъж. Много по-ценно би било да открие метода за съхраняване на информацията. Беше наясно, че всяка служба има своя собствена логика. През годините тя вероятно се беше променяла заедно със смяната на главните администратори, но винаги оставаше следа от почерка на първия, който беше картотекирал първия, след това втория, а впоследствие и хилядите събирани документи.

Таанският капитан беше убеден, че щом се докопа до процедурната последователност, непременно ще открие своя човек.

Макар че бяха работили в частния бизнес, родителите на Прек също бяха бюрократи през целия си живот. И двамата бяха скучни като личности и непривлекателни на външен вид. Вярно, че и двамата бяха интелигентни хора, но интелигентността им се изчерпваше с онова, което един кадровик би нарекъл "крайна ограниченост". Прек беше навършил десет години, когато се роди брат му Тай. От момента, в който новороденото беше поело първата глътка въздух, семейството знаеше, че е благословено с едно прекрасно момче.

Тай беше всичко онова, което семейството му не беше. Като начало беше красив. Рус, къдрокос. Синеок. И с телосложение на Адонис от момента, в който влезе в пубертета. Беше изключително схватлив и обладан от любопитство за абсолютно всичко. Долавяше смешното в почти всяка ситуация. Беше невъзможно да си край него, без да се заразиш от оптимистичните му възгледи за живота.

Без да изпитва никаква ревност, Ло обичаше брат си повече от всичко на този свят. Отдаваше му цялото внимание, на което беше способен, като стигаше дотам да го подкрепя финансово, за да се възползва момчето от шанса да получи най-доброто образование, което можеше да му предложи таанската система.

Инвестицията се оказа успешна. Дипломатическият корпус моментално налапа Тай, което позволи на талантите му да разцъфтят още по-щедро. Единственият повод за съмнения, които изпитваха понякога някои негови началници, беше кой всъщност е наставникът на младия таанец.

Така че когато започнаха деликатните мирни преговори с Вечния император, Тай незабавно беше назначен за младши дипломатически сътрудник на лорд Киргиз и останалите таански представители. Всички бяха единодушни, че това назначение е само първото стъпало в очакващата го успешна кариера.

Имперската и Таанската флотилия се срещнаха в сянката на ослепителния пулсар НГ 467Х. Предварителните преговори протекоха експедитивно и плодотворно. Всички бяха убедени, че постигането на изгодно за Таан споразумение е въпрос единствено на формалност. Вечният император покани на борда на флотилията си таанските сановници за отпразнуване на договора. Лорд Киргиз веднага определи таанците, които да придружат делегацията. Сред тях беше и Тай.

Нито един таанец не знаеше какво точно се е случило след това.

Прек беше убеден, че фактите говорят сами за себе си.

Всички таанци, които бяха стъпили на борда на "Нормандия", бяха загинали в ужасяваща кървава баня в момента, в който бяха заели местата си около банкетната маса на Императора.

Чрез своите сервилни съдии и специални прокурори Вечният император обяви, че таанците са станали трагични жертви на организиран срещу самия него заговор. Що се отнасяше до всички изтрепани таанци - и най-вече Прек, - това беше толкова очевидна лъжа, че дори не подлежеше на коментар. А единственият отговор на лъжата и вероломния акт бе война. Война до смърт, до последна глътка въздух и до последна капка кръв.

Война, на която Прек държеше толкова ревностно, колкото и всеки друг таанец. Но тази всеобща война само допълнително обосноваваше собствената му лична битка.

Прек не помнеше кога научи за смъртта на брат си. Седеше в офиса си в Разузнавателната служба - и влезе началникът му. Следващото, което помнеше, беше, че е седнал в едно болнично легло. Бяха изминали четири месеца. Казаха му, че цялото това време е прекарал в кататония. Войната щеше да избухне всеки момент, така че го обявиха за "излекуван" и го върнаха на работа.

Тъкмо тогава започна личната му война. Прек проучи всяко късче информация, свързано със смъртта на Тай и останалите таански дипломати. Това му позволи малко по малко да установи виновниците. Императорът не беше сред тях. Би било безполезно. Да тръгне срещу Императора щеше да е не само обречен, но и налудничав акт. Не. Щеше да тръгне срещу възможното: онези, които физически бяха забили ножовете или натиснали спусъците. Прек беше убеден, че Стен е един от тях.

Успя да се сдобие с копие от военното досие на Стен и се увери, че е изтъкано изцяло от лъжи - но все пак беше някаква първа крачица в оформянето на профила на въпросния мъж. Официалното досие разкриваше мъж, заемал цяла редица постове малко над средното ниво, спечелил малко повече от полагаемите му се военни награди и почести и редовно получавал повишения. След това най-неочаквано и без някаква явна причина кариерата му беше тръгнала рязко нагоре. Без никаква лесно откриваема причина беше получил назначение като шеф на охраната на Императора. Това беше последвано от друга неочаквана промяна от армията във флота и издигането му като командващ.

Прек предполагаше, че кариерата му се дължи на специални заслуги към Императора. Досието на Стен беше фалшификат. Всъщност, разсъждаваше Прек, Стен беше високо ценен разузнавач. Назначаването му във флота, а след това и издигането му като командващ на четири тактически кораба, беше награда по заслуги. А те, беше категорично убеден Прек, включваха убийството на брат му.

Прек бе успял да проследи Стен до окончателната битка за Кавит Сити, в която и двете страни бяха понесли огромни загуби. Архивите на Таан сочеха, че Стен вероятно е загинал в нея, въпреки че останките му не бяха открити. Бяха направени някои извънпроцедурни официални усилия за установяване на съдбата на Стен, поради "криминални актове, провокирани от въпросния имперски офицер" преди битката за Кавит.

Прек не вярваше, че Стен е мъртъв. Профилът му го разкриваше като способен на всичко за оцеляването си. Прек не вярваше също така, че Стен служи на друго място. Беше офицер, който винаги би останал в челния фронт на битката, плюс това беше от онзи тип герои, които Вечният император обичаше да включва в пропагандната си машина.

Не. Стен беше жив. И Прек беше твърдо решен да го открие дори вдън земя. Щеше да го издири и тогава... Прогони мисълта за отмъщение от съзнанието си. Не биваше да се поддава на емоции.

Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек имаше право.

Стен беше жив.

Двама измършавели мъже с бръснати глава клечаха, без да помръдват, в дълбоката до кръста мръсотия.

Единият беше командващ Стен, бивш командир на вече унищожения имперски крайцер "Блатен паток". Стен беше поел командването на старовремската ръждясала таратайка при окончателното отстъпление от Кавит - предприе отчаяни ариергардни военни действия срещу цялата таанска флота. Един ултрамодерен таански линеен кораб беше унищожен от ракетите на "Блатен паток", а втори беше повреден непоправимо, докато таанските залпове разтърсваха крайцера. В последния миг Стен включи комуникациите и изпрати сигнал за капитулация. Загуби съзнание дълго преди таанците да завладеят развалината, която доскоро беше боен кораб. Което почти със сигурност спаси живота му.

Секунди след това сержант-офицер Алекс Килгър, тежкогравитационен главорез, наемен убиец от бившия отдел "Богомолка" и най-верен приятел на Стен, се свести. На единствения функциониращ монитор на "Блатен паток" видя приближаващите таански такткораби. Помисли си замаян, че тези варвари таанците надали ще се отнесат с нужното уважение към мъжа, унищожил ядрото на флота им. Най-вероятно щяха да хвърлят Стен в най-близкия космически зандан.

- Тая няма да я бъде - измърмори той.

Дотътри се до едно проснато тяло, разкопча униформата му и откъсна идентификационните знаци. Погледна прикрепения към стената датчик за налягането. В крайцера все още имаше атмосфера - е, съвсем мъничко. Отвори скафандъра на Стен и въздухът изсвистя. Размени идентификационните знаци. Чу тътена от взривения от таанците люк и се досети, че ще е по-благоразумно и той да се престори на изпаднал в безсъзнание.

Трийсетина почернели от съсирена кръв имперски моряци бяха прехвърлени от развалините на "Блатен паток" на таанския кораб. Сред тях беше и пожарникар 1-ви клас Самюъл Хорацио.

Стен.

Нахранени и напоени след доста време - но без никой да се погрижи за раните им, - двайсет и седмината оцелели бяха стоварени на една блатиста планета, която таанците с нежелание бяха определили за военнопленнически затвор.

Според таанците най-достойната смърт за едно същество бе смъртта в битка. Малодушието и капитулацията бяха немислими категории. Според разбиранията на таанците всеки заловен имперски воин или моряк бе нещастен предател и би трябвало да се моли за незабавна смърт. И все пак те бяха достатъчно благоразумни, за да осъзнават - макар и с нежелание, - че другите култури имат различни ценности и че оказването на подобна услуга на опозорените би могло да се изтълкува превратно. Затова оставиха пленниците живи. Поне за известно време.

Таанците смятаха за съвсем основателно бремето, което затворниците представляваха за тях, да бъде съответно компенсирано. С обилна пот чрез робски труд.

Медицински грижи: ако сред затворниците имаше медицински персонал, получаваха такива. Не се предоставяше никакво продоволствие. Заловеното имперско медицинско продоволствие се конфискуваше.

Подслон: на затворниците бе разрешено да си строят подслони в свободното от труд време, като използват позволени от офицерите в лагера подръчни средства.

Работно време: непрекъснато, без строго регламентирани часове или смени.

Храна: безвкусна лепкава каша, която уж набавя необходимите хранителни съставки. Само че едно подложено на тежък физически труд човешко същество се нуждае от 3600 калории дневно. На затворниците се осигуряваха по-малко от 1000. Подобни проценти и отсъствието на какъвто и да било вкус се съблюдаваха и по отношение на ИТ затворниците.

Тъй като затворниците нямаха достойнство, охраната им се състоеше от разжалвани войници. Някои от тях бяха мошеници, за които позорът да служат в охранителна рота беше за предпочитане пред смъртта в наказателен полк. Някои от надзирателите - съвсем малко на брой - бяха облечени в доверие бивши затворници на различни затворнически светове на таанците.

Затворническите правила бяха прости: да застанеш "мирно", дори ако си бивш генерал, когато ти заговори някой от надзирателите, дори ако е бил бивш редник. Да изпълнява светкавично всяка заповед. За неподчинение: смърт. За неизпълнение на възложена задача в рамките на определеното време и по указания начин: смърт. За по-незначителни нарушения: бой, карцер, глад.

В таанските военнопленнически затвори оцеляваха само издръжливите.

Стен и Алекс имаха вече над три години затворнически стаж.

Правилата им бяха простички:

* Нито за миг не забравяй, че войната няма да продължи вечно.

* Нито за миг не забравяй, че си войник.

* Винаги помагай на приятеля си.

* Винаги изяждай всичко, което ти дадат.

И двамата изпитваха желание да са религиозни - вярата в някой бог или във всички богове поддържаше живота на затворниците. Бяха свидетели на това какво се случва със затворници, които са се отчаяли или не могат да се ровят в животинските изпражнения за някое зрънце жито, които се бунтуват или които допускат, че ще могат да оцелеят като вълци единаци.

След изминалите три години всички такива отдавна вече бяха мъртъвци.

Стен и Алекс бяха оцелели.

Обучението им за оцеляване при всякакви ситуации в свръхсекретния отдел "Богомолка" на Имперския корпус на Меркурий вероятно им беше помогнало. Стен беше съвсем наясно, че го е спасила подкрепата на Алекс. Килгър чувстваше същото. Имаше и още нещо: Стен беше въоръжен.

Преди много години, още преди да постъпи на имперска служба, Стен конструира едно оръжие - миниатюрен нож. Тънък като игла, направен от рядък кристал, този нож можеше да разреже всеки познат метал и скала. Стен го криеше в ръката си и при нужда го изваждаше с мускулни контракции. Беше изключително смъртоносен нож, независимо че по време на затворническия си живот го използваха предимно като инструмент.

Тази нощ ножът щеше да им помогне да избягат.

Бягствата от таанските военнопленнически лагери се брояха на пръсти. В началото онези, които правеха опит за бягство, ги екзекутираха след залавянето - а ги залавяха почти винаги. Първият проблем - да се измъкнеш от лагера или от някоя работна група - не беше особено трудно разрешим. Да избягаш от този свят обаче беше почти невъзможно. Някои се бяха опитали да се измъкнат с някой кораб като пътници без билет. Други потъваха вдън земя и водеха мизерно съществувание, което едва ли беше за предпочитане пред това в лагерите, като се надяваха, че войната най-после ще свърши и пак ще са свободни.

През последната година имаше промяна в политиката - направилите опит за бягство не се ликвидираха незабавно. Преди това ги изпращаха за наказание на един миннодобивен свят, където пазачите със задоволство им съобщаваха, че времетраенето на човешкия живот се измерва в часове.

За трите си години като затворници Стен и Алекс бяха направили четири опита. Първите два тунела бяха разкрити по време на прокопаването им; третият опит за бягство беше осуетен, тъй като намериха стълбата, с която щяха да прескочат телената ограда; от четвъртия се отказаха, тъй като никой от двамата не можа да измисли какво да правят, след като се окажат оттатък мрежата.

Този път обаче трябваше да успеят.

В близките тръстики нещо помръдна. Алекс се метна напред и се надигна, стиснал в ръце кален, гърчещ се като червей писукащ гризач. Стен светкавично отвори кутията, която държеше, и водното животинче беше напъхано и затворено на тъмно. Много добре.

- Вие двамата! Мирно!

Стен и Алекс замръзнаха "мирно".

- Чукате ли се? В блатото?

- Не, сър. Ловуваме, сър.

- Ловувате ли? Смрадливци?

- Да, сър.

- Всичките трябваше да ви изтрепем - подметна надзирателят и се изхрачи право в лицето на Стен. - Строй се.

Стен не посегна да изтрие храчката. Двамата с Алекс тръгнаха от тресавището към насипа в колона с още десетина затворници. Надзирателите бяха трима, но само един беше въоръжен - знаеха, че нито един от тези крачещи трупове не представлява никаква заплаха. Стен стискаше кутията и мърмореше успокоително. Не искаше новият му любимец да се измъкне, преди да е настъпил моментът.

Смрадливецът: воняща животинка с негодна за нищо кожа и зловонна миризма - от жлезите под опашката - беше решаващото средство за бягството им.

Военнопленническите лагери имаха две командни структури. Надзирателите бяха видимата. Но на практика лагерът се управляваше от самите затворници. Командващи в някои лагери бяха силните и бруталните. В тези смъртоносни анархии всеки затворник можеше да бъде претрепан както от другарите си по съдба, така и от пазачите.

В лагера на Стен имаше известен военен порядък. Причина за това отчасти бяха двамата с Алекс.

И двамата се бяха възстановили след продължил няколко месеца делириум. Един ден, когато вече се чувстваше достатъчно добре, Стен направи грандиозно откритие: не само беше известен под идиотското име Хорацио, но и сержант-офицер Килгър го превъзхождаше по чин. Нещо му подсказваше, че още на имперския крайцер "Блатен паток" Алекс беше успял да промени самоличността му.

Въпреки всичко йерархията се съблюдаваше. Онези, които смятаха, че войната е свършила или че не е нужно да се подчиняват на някакви шибани войници..., бяха "убеждавани". Ако това не помагаше, се прилагаха други методи. Стен може и да приличаше на скелет, но беше от онези, които знаеха две и двеста. А Килгър от тежкогравитационния свят Единбург беше все пак най-силното същество в лагера - дори в сравнение със строеви офицер командващ батарея (подполковник) Вирунга.

Н'раняйците не бяха кой знае колко цивилизовано изглеждащи примати и се бяха развили като обитаващи дърветата месоядни. Наскоро бяха признати за артилерийските специалисти на Империята - имаха наследствен инстинктивен усет към геометрията и тригонометрията. А и с над тристакилограмовите си туловища не изпитваха особени затруднения да мъкнат тежките снаряди.

Преди залавянето му полковник Вирунга беше тежко ранен и все още креташе из лагера, като се подпираше на бастун. Малцина от надживелите Стен и Алекс смятаха за благоразумно да оспорват заповедите на полковника. Командващ Имперския лагер беше една слаба жена, генерал Бриджър, постъпила отново на действителна служба след оставката си, когато нейният свят беше нападнат, и командвала защитата на последната позиция. Единствената й цел беше да остане жива достатъчно дълго, за да види възтържествуването на имперските стандарти в лагера, след което би си позволила да умре на спокойствие.

На мръкване, след като Стен и Алекс бяха излапали насила отвратителния вечерен порцион, двамата се сбогуваха с нея и полковник Вирунга.

- Господин Килгър, Хорацио - каза тя, - надявам се да не видя повече никого от вас.

Килгър се ухили.

- Мечтая за същото, госпожо.

Вирунга пристъпи напред. Беше нужно известно усилие, за да се проумее н'раняйският език - за н'раняйците приказките бяха загуба на време и те изричаха минимален брой думи, колкото да се схване основният смисъл.

- Надявам.. късмет... Когато свободни... не забравя.

Нямаше да забравят. Стен и Алекс отдадоха чест и пристъпиха към действие.

Съгласно заповедите и без никакви обяснения останалите затворници бяха предприели онова, което Стен наричаше "двама вътре, един навън, един вътре, трима навън". Придвижваха се на малки групи към един от малобройните лагерни нужници, който "случайно" се намираше на по-малко от три метра от вътрешния периметър. Стен и Алекс се присъединиха към тях. Малката кутия със смрадливеца висеше на врата на Стен, скрита под една парцалива хавлиена кърпа. За надзирателите по околните кули беше невъзможно да следят точно колко затворници влизат и излизат от нужника.

Нужникът се намираше над дълбока и усойна, пълна с екскременти помийна яма. Представляваше барака с улей за вода от едната страна и отходни места - изрязани в дървения под кръгли дупки - от другата. Стен и Алекс се напъхаха в една от дупките. Преди няколко дни бяха набили клинове във вътрешните стени.

И двамата бяха запушили носовете си с тапи от коренни власинки, но това не вършеше кой знае каква работа. Само издръж, повтаряше си Стен. Не припадай. Не мисли дали този паяк, който лази по ръката ти, е отровен. Само издръж.

Най-накрая вечерната сирена изпищя и шумовете в бараките замряха. Изтропаха стъпки и една от вратите на нужника се отвори. Поради вонята надзирателите надникнаха съвсем бегло.

За Стен и Алекс щеше да е най-добре да изчакат до полунощ, преди да се размърдат, но им предстоеше да изминат немалко километри до разсъмване. Щом се спусна плътен мрак, двамата се измъкнаха от скривалищата си и се спогледаха намръщено.

Следващата стъпка беше на полковник Вирунга.

Чуха се крясъци, писъци и смехове. Стен и Алекс видяха, че светлината на прожектора проблесна през цепнатините на покрива на нужника и се насочи към една от бараките. Двамата се измъкнаха през вратата на нужника.

На теория не би трябвало да могат да продължат наникъде. Лагерът беше запечатан с вътрешна телена ограда, десет метра широка "непреодолима" полоса и накрая външна телена ограда.

Надзирателите по кулите шареха из целия лагер с прожекторите, с далеч по-опасните светлинни увеличители и насочвани от шумове сензори. По правилник на всеки детектор трябваше да дежури по един надзирател.

Но пазачите бяха мързеливи. А и защо беше нужно трима души да висят на една кула, особено през нощта? От лагера нямаше измъкване. Дори ако някой от имперците успееше да се измъкне навън, нямаше къде да отиде. На живеещите в околностите на лагера селяни бяха обещани огромни възнаграждения за връщането на всеки беглец във всякакво състояние, без да им бъдат задавани никакви въпроси. А дори и да успееше да се промъкне покрай фермерите, къде би могъл да отиде? Оставаше си скиталец в един свят, разположен в сърцевината на таанските галактики.

Така че един находчив надзирател беше измислил начин да свърже трите сензора в общ уред, за да може да ги наблюдава сам пазач.

И когато Вирунга нареди в една от бараките да започне внимателно подготвеният скандал и един от пазачите насочи светлината на прожектора към нея, всички сензори на тази кула се отклониха от двете насочили се към телената ограда тъмни сенки.

Стен и Алекс трябваше да прережат три кабела, преди да се измъкнат през оградата върху полосата "наникъде" - три разрязани жици. За ножа на Стен това не представляваше никакъв проблем. Но само след броени минути провисналите жици щяха да бъдат забелязани. Затова през последните няколко цикъла Алекс беше събрал с изключително усърдие дванайсет металоидни втулки.

Стен измъкна с нервно потрепване ножа от калъфа под кожата си и много внимателно оголи една метална шина. Алекс наниза втулките и с огромно усилие ги прикрепи към стълбовете на оградата. Сега вече Стен сряза жицата. Едно... две... три... промуши се през пролуката... закрепи отново жицата... и вече бяха върху полосата "наникъде".

Прекосиха я, срязаха следващата жица и я закрепиха на мястото й.

За първи път от три години Стен и Алекс бяха извън затворническия лагер без надзиратели.

Изкушението да започнат да подскачат и да хукнат беше почти непреодолимо. Но вместо това се запромъкваха напред, като опипваха с пръсти пред себе си - очакваха всеки момент оглушителния вой на сензорите и алармените системи.

Нищо.

Бяха се измъкнали от лагера.

Оставаше им да се измъкнат и от този свят.

- Сега... Къде по дяволите е този шибан часови? - прошепна Стен.

- Н'дей са нерви, Хори - изръмжа Алекс.

Хори. Алекс не само беше понижил Стен в чин, но беше измислил и умалително на Хорацио.

- Ще си платиш.

- Да де - отвърна Алекс. - Но кат'си платя, няма да си ми длъжник...

Стен не му отговори. Вторачи се в куриерския кораб, който се намираше на по-малко от стотина метра от скривалището им.

Двамата с Алекс бяха открили възможност за измъкване от планетата, когато ги бяха пратили наряд на една от площадките за кацане. Бяха забелязали един миниатюрен четириместен куриерски кораб, някога последна дума на технологията, но сега използван като совалка между световете. Макар да беше вехтория, корабчето си имаше и двигатели "Юкава", и Антиматерия-2. Всичко, което им оставаше да направят, беше да го задигнат.

Би трябвало с лекота да изминат няколкото километра от лагера до площадката. Но това им отне повече време, отколкото предполагаха. Нито един от двамата не си беше дал сметка, че естествената последица от недохранването е нощната слепота.

Така че въпреки "богомолските" си умения се запрепъваха в мрака като необучени цивилни. Единствено рефлекторните им умения от нощните и безмълвни акции на "Богомолка" ги спасиха от разкриване, докато се промъкваха покрай пръснатите около лагера ферми.

- Докат имаме някоя и друга секунда - подхвърли Алекс, - що не им разкажа за пъпчивите змии.

- Ако посмееш, ще те ликвидирам.

- М'чето си'й изгубило чуството за хумор - оплака се Алекс на заспалия в кутията смрадливец. - Ей ти го оня задник там.

Часовоят се разхождаше под тях.

Защитната система на площадката беше комплексна: обикалящ караул, телена ограда, патрулирана от наблюдаващи животни открита зона, втора телена мрежа и вътрешна електронна система.

След като изчислиха интервалите на появяването на часовоя, Стен и Алекс допълзяха до първата телена ограда. Алекс потупа малката кутия.

- Айде, миризливецо, вър' да си заслужиш платата.

Открехна капака и смрадливецът изскочи. Объркано от непознатата обстановка, зверчето се промуши през мрежата в откритата зона, седна и заоблизва козината си - чудеше се, все още неразсънено, накъде би могло да има вода. Мудният му мисловен процес беше прекъснат от ръмжене.

Каракаджуто - триметрова покрита с козина машина за смърт - се запоклаща към смрадливеца. Скункс-мечокът беше разгневен - нормално състояние за този вид. Но кръстоските и мутациите, на които таанците бяха подложили предходниците му, го бяха превърнали в още по-яростен звяр. Смътно съобразяваше, че двукраките са единствените му врагове, но беше принуден да се държи любезно с онези двукраки, които го хранеха, и да унищожава останалите. Освен това не му позволяваха да се размножава и да си бележи територия.

Това каракаджу беше прекарало цели пет години от живота си, бродейки напред-назад по ограничения от мрежите коридор - без абсолютно нищо, което да облекчи страстите му.

И ето ти го най-неочаквано този смрадливец.

Скункс-мечокът се понесе напред - подчиняваше се на инстинктите си и на обладалата го ярост.

Смрадливецът - също подчинявайки се на инстинктите си и обладалата го ярост - се завъртя, вирна подобната си на червей опашка над гърба си и изхвърли струята си.

Струята от аналните му жлези се стовари върху муцуната на каракаджуто. То се изправи на задните си лапи, изрева и като се опитваше да изтръгне отвратителната воня от ноздрите си, отстъпи, разкъсвано между инстинкта да се завре в някое убежище и желанието да намери двукраките, които да му помогнат.

Смрадливецът изсъска самодоволно и изчезна светкавично.

- Свърши работа тоя миризливец - прошепна Алекс.

Стен вече действаше. И тази ограда беше пробита, преодоляна и възстановена.

Корабът се извисяваше в лепкавия мрак на по-малко от петдесетина метра от тях. Никой от двамата не пристъпи напред. Алекс бръкна под изпокъсаната си куртка, извади четири празни тръби с диаметър под един сантиметър и ги сглоби. Получи се тръба за издухване на стрелички с дължина над метър. Той нагласи на единия й край пробит рибен мехур, пълен с метален прах.

Допря устни до тръбата, насочи я към един храст и духна. Невидимият прах излетя и полепна по листата. Двамата със Стен завряха носове в пръстта и сякаш се сляха с нея. След броени минути пристигна патрулът. Таанците спряха и започнаха да се оглеждат.

При предварителния оглед Стен и Алекс бяха установили, че във вътрешния периметър на площадката има електронни детектори. От разстояние предположиха, че детекторите са със сравнително просто устройство: вероятно радарни. Този свят, в края на краищата, беше твърде отдалечен от фронтовите линии.

Таанският ефрейтор, който командваше патрула, включи комуникацията си.

- Страж - тук Скитник. Намираме се в подозрителния район. Чисто е.

- Скитник - тук страж. Има ли следи от проникване?

- Тук Скитник. Изчакай.

Застарелият затлъстял ефрейтор светна с фенерчето си да огледа земята.

- Скитник. Няма нищо.

- Тук Страж. Сигурен ли си? Сензорите продължават да показват присъствие в района.

- Да пукна, ако разбирам нещо - оплака се ефрейторът. - Не се вижда абсолютно нищо, по дяволите.

- Скитник, тук Страж. Поддържай стриктна комуникационна процедура. Огледът на мястото записан... докладът ти, че няма проникване, е регистриран. Върни се на охранителна позиция тук. Страж. Край.

- Шибана работа - измърмори ефрейторът. - Щом наоколо няма никой, нещо сме оплескали. Ако има някой, ще си имаме неприятности. Гадост. Наряд... строй се.

Таанският караул се отдалечи.

Много, много добре, помисли си Стен. Металният прах, който Алекс бе издухал върху храста, явно беше засечен от най-близкия сензор. И веднага бяха изпратили група, която не откри нищо. Но сензорът продължаваше да показва наличие на нещо съмнително. Следователно сигналите на сензора щяха да бъдат пренебрегвани до изпращането на техник, който да го оправи.

Така че двамата с Алекс разполагаха със свободен достъп до куриерското корабче.

Люкът не беше заключен. Алекс тръгна към дъното на кораба, а Стен се насочи към контролната кабина. Дали щеше да успее да подкара кораба?

Контролните уреди бяха изключително елементарни.

Тъкмо се настани в пилотското кресло, когато Алекс влезе в тесния команден център и изсумтя:

- Това не'й гориво.

Стен изруга и натисна бутоните на компютъра. Да, имаше гориво. Достатъчно да ги вдигне в космоса. Достатъчно да ги изведе в звездна орбита. Достатъчно да...

Зашари с пръсти по клавиатурата на навигационния компютър. Дали беше достатъчно, за да ги измъкне от космическото пространство на Таан?

Отрицателен отговор.

Той стовари юмрук върху командното табло.

- Значи всичко беше напразно!

- Не е, не е, момче - каза Алекс. - Проверих дневника. Шъ заредят пак след три дни. Остава ни само да го заключим, да се мушнем пак през жицата и вкъщи... Не мой ли пак да се върнем?

Да се върнат през жицата. Обратно по целия път. В продължилия цели три години затворнически ад.

Невъзможно.

Но го направиха.

Промъкнаха се през оградата и през защитите чак до лагера и влязоха в бараката малко преди разсъмване. Единственото, което им се искаше, беше да се проснат до спящите затворници и да подремнат поне малко. Но завариха всички затворници будни.

Обяснението не закъсня.

Бъркотията, която беше организирал полковник Вирунга, за да прикрие бягството им, беше довела до наказателна мярка - изненадваща проверка с поименно повикване на всеки затворник, отпечатъци на пръстите и порите и зрително идентифициране. При такава подробна проверка нямаше никакъв начин Вирунга или някой от останалите затворници да ги прикрият.

Разбира се, надзирателите знаеха, че не е възможно Стен и Алекс да са избягали, доказателство за което беше огледът на периметъра. Но двамата вероятно се криеха някъде и се готвеха да избягат. Вероятно копаеха тунел.

Все едно.

Полковник Вирунга ги беше предупредил: върнат ли се, ще бъдат ликвидирани. Заедно с него - защото очевидно той по някакъв начин с положителност беше свързан с тяхното изчезване.

Стен и Алекс се спогледаха. Вече никога нямаше да могат да направят втори опит да се докопат до куриерския кораб. Следващото им местоназначение щеше да е миннодобивният свят и смъртта.

Грешаха - по благоволението на върховните управници на Таан.

Двайсет и седмината членове на Върховния таански съвет седяха отегчени и разсеяни в креслата си, докато старшият секретар каканижеше поредния закон от дневния ред:

- "... ЗВС № 069-387: Право на вето върху пенсии. Аргументи за: Прогресивен данък върху гарантирани приходи на пенсионери - да не надвишава 115 процента - ще разтовари от тежко бреме държавата и ще доведе до ключово военно рекрутиране. Аргументи против: няма".

Старшият секретар изобщо не вдигна поглед, зададе рутинния въпрос:

- Против?

Последва обичайната тишина.

- Значи единодушно. Следващият. "ЗВС № 434-102: Разпределяне на гориво. Подраздел "Медицински спешни случаи". Аргументи за увеличение: Реквизирането на лични превозни средства при непредвидени обстоятелства за военни нужди без компенсиране причинява неправомерни затруднения по отношение на и без това претоварената гражданска система по здравеопазването. Препоръка на администрацията: да не се увеличава".

Отново рутинният въпрос. И отново тишината подсказа пълното единодушие. Правителствените решения се утвърждаваха по обичайната процедура. И все пак лордовете и дамите във Върховния таански съвет не бяха лесни за манипулиране гумени печати за своя председател лорд Феерле. Тъкмо обратното, всеки от тях имаше категорични позиции и мощни съюзници. В противен случай нямаше да бъдат избрани в Съвета.

Лорд Феерле беше станал техен председател благодарение на деликатни балансирани действия и през годините беше запазил високия пост чрез ключови назначения. Например наскоро беше повишил статуса "сътрудник" на лейди Атаго до пълно членство. Вярно, че беше военен герой. Но си имаше своите хулители.

Докато секретарят продължаваше да мънка, той погледна полковник Пастур. Понякога си мислеше, че назначението на стария полковник беше грешка. Не че индустриалецът беше особено труден. Просто имаше навика да задава невинни въпроси, на които трудно се намираше отговор. И което беше по-важно, с времето се превръщаше в глас, на който Феерле не винаги можеше да разчита.

Какво да прави с Пастур? Проблемът се състоеше в това, че Пастур беше не само преуспяващ индустриалец, а и истинско чудо в откриването на нови войски, които да бъдат запратени срещу Империята. Освен това заплащаше разходите на голям брой военни формирования от собствения си джоб. Вероятно би било по-добре да изтърпи стареца още известно време.

Другият беше лорд Вихман. Абсолютно лоялен. Абсолютно всеотдаен. Това беше проблемът му. Беше абсолютист без никакво понятие за изкуството на компромиса. Този му недостатък на няколко пъти едва не бе прекатурил балансиращите тактики на Феерле.

Компромисът беше основен принцип на таанската политика. Всяко предложение се обсъждаше от всички страни преди всяко заседание. Преценяваха се всички гледни точки и - когато беше възможно - предложението включваше в окончателната програма за разискване. Тъкмо затова всички решения с много редки изключения бяха единодушни.

За Таан единодушието беше не по-маловажно от дишането. Бяха войнствена раса, претърпяла унизителни поражения в древното си минало, принудена да се спасява през еони пространства в настоящия си дом в периферията на Империята. Беше място, към което никой нямаше претенции, освен местните, които нямаха желание да отстъпят на таанците. Геноцидът ги убеди в погрешната им логика.

Таан постепенно се изправи на крака и при възраждането на военизираното им общество възникна нова расова цел. Повече никога да не се спасяват с бягство. А един ден щяха да си отмъстят за претърпените унижения. Междувременно трябваше да се докажат.

Тръгнаха срещу съседите си. Първо един, после друг и постепенно още и още попадаха под владичеството на Таан. Две бяха основните им умения при постигането на тези победи: вроден усет за водене на преговори като прикритие на кръвожадни намерения и решимост за победа на всяка цена. Понякога военните действия налагаха жертване на приблизително осемдесет процента от бойната им мощ. След всяка война Таан светкавично се прегрупираше и отново нанасяше удар.

Беше единствено въпрос на време да тръгнат срещу Вечната империя. Резултатът беше поредната война.

- "... ЗВС № 525-117. Неозаглавен. Никакви аргументи". Против?

Тишината беше нарушена.

- Не точно против. Но имам един въпрос.

Останалите двайсет и шестима членове се сепнаха от дрямката си и изпаднаха в абсолютен шок. Първо, един неозаглавен законопроект на Върховния съвет беше задължително предложение на член на съвета. Подобен законопроект не би бил представен дори при най-незначителни противоречия. Втората - при това още по-шокираща - причина беше самоличността на задалия въпроса.

Този път не беше Пастур. Беше Вихман. А "№ 525" означаваше, че законопроектът е на Пастур. Всички членове на Съвета се приведоха напред с блеснали очи в очакване на интересен сблъсък. Единствено председателят Феерле и лейди Атаго запазиха самообладание. Атаго се отнасяше към политическите интриги от всякакъв порядък с презрението на военен.

Пастур се отпусна на стола си в очакване.

- Доколкото разбирам предложението - продължи Вихман, - изграждаме програма, чрез която ще разчитаме на военнопленници за създаване на наши оръжия. Дотук прав ли съм?

- Неточно формулирано - отговори Пастур, - но принципно основателно. Какъв е въпросът ви?

- Съвсем елементарен: войник, който капитулира, е страхливец. Така ли е?

Пастур кимна в знак на съгласие.

- Страхът е заразен. Боя се, че предприемаме огромен риск по отношение на моралния аспект на собствената си работна сила.

- Няма никакъв риск - изсумтя Пастур. - Ако се бяхте погрижили да се запознаете с моя план, не бихте задал подобен въпрос.

- Прочетох предложението ви - отвърна с категоричен тон Вихман. - И продължавам да го задавам.

Пастур въздъхна. Даваше си сметка, че Вихман го притиска съзнателно. Запита се какъв компромис би трябвало да предложи и дали това не би осуетило успеха на плана му.

- В такъв случай действително заслужавате отговор - каза той, като неуспешно се опита думите му да прозвучат саркастично. - Проблемът, който се опитваме да поставим, е прост за описание, но труден за решаване. Разполагаме със заводи и материална база в почти достатъчни размери, за да спечелим настоящата война. Но работната ни сила за ръководство на машините е по-малко от половината от необходимата. Аз съм преди всичко бизнесмен. Щом забележа някакъв проблем, незабавно се заемам с разрешаването му. В много случаи решението се намира в друг проблем и при късмет биха могли да бъдат решени едновременно два проблема.

- Като например?

- Огледах се за излишък от хора. И го открих в нашите военнопленнически лагери. Но това е само върхът на айсберга. Нашите най-тежки недостатъци са в областта на техническите умения. Така че не всеки военнопленник би свършил работа. Къде да бъде открит най-големият резервоар?... Сред смутителите естествено. И най-вече рецидивистите.

- Що за логика? Нима един закоравял затворник е сравним с надарено създание? - попита Вихман.

- Логиката е елементарна. Щом тези затворници са оцелели през цялото това време, това означава, че затворническите ни власти са имали достатъчно мотиви да не ги ликвидират. Това ми подсказа интуицията и след като направих проучване, това се оказа напълно основателно. Въпреки всичко съм удовлетворен и доколкото ми е известно, милорд, същото се отнася и до останалите членове на Съвета.

Вихман не обърна внимание на последното.

- Следователно вие ни гарантирате, че тази ваша програма ще реши проблема?

- Не гарантирам нищо - изръмжа Пастур. Нямаше да се хване в този капан. - На първо място програмата е експериментална. Ако не проработи, няма да ни коства нищо, особено след като заплащам разходите от собствения си джоб.

- Добре. Много добре. Отговорихте почти на всички мои въпроси. Но едно нещо все още ме тревожи.

- Какво по-точно?

- Управлението на първия затвор. Забелязвам липса на задоволителен опит в тази област.

Ето какво било, помисли си Пастур. Вихман искаше свой човек на някакъв ключов пост. Дали беше някой, с когото хората на Пастур можеха да се сработят? Не разполагаше с достатъчно време, за да разбере. Трябваше да вземе светкавично решение.

- Вероятно бихте могли да помогнете в това отношение, милорд - предложи той угоднически.

- Удовлетворен съм - обяви Вихман.

Около масата премина вълна на облекчение.

- Още веднъж - продължи старшият секретар, - има ли против?

След миг ЗВС № 525-117 вече беше закон. Лейди Атаго постави още една отметка в списъка си. Оставаха само няколко точки, преди да дойде редът й да направи обръщение към Върховния съвет. Въпреки че това щеше да е дебютният й доклад като пълноправен член на управителното тяло, не изпитваше никакви притеснения.

Атаго разполагаше със списък от факти, свързани с войната. За нея нямаше никакво значение дали тези факти са потискащи, или оптимистични. Чувствата, които докладът щеше да провокира у нейните колеги, не бяха нейна грижа.

За нея беше пределно ясно, че се придвижват с голяма скорост към решителен момент във войната. А и на останалите би трябвало да е достатъчно ясно, че начинът, по който се развиеха събитията в близко бъдеще, щеше да определи кой ще е окончателният победител и кой победеният. Така или иначе беше изпълнена с увереност, че планът, който двамата с лорд Феерле отчасти вече бяха приложили на практика, ще осигури окончателната победа на Таан.

- ... специален доклад на лейди Атаго... Убеден съм, че всички ще...

На Атаго не й се слушаха рутинните баналности на старшия секретар и щом чу името си, се изправи.

Фигурата й внушаваше респект дори сред същества, които не се впечатляваха лесно, и тя напълно осъзнаваше този факт. Беше доста по-висока от повечето таанци, а тъмната й коса се спускаше като вълна почти до кръста. Очите й бяха огромни, устните щедри, а сочното й тяло изглеждаше съвършено в стегнатата униформа.

Съблазнителната й външност би могла да подведе само глупак: единствената страст на лейди Атаго беше войната.

- Уважаеми членове на Съвета - започна тя. - Скоро ще разполагате с пълния ми доклад, затова няма да ви отегчавам с подробно изложение на неговото съдържание. По-късно можете да прегледате фактите на спокойствие. Ето накратко на какъв етап сме в момента. От самото начало успяваме да поддържаме превъзходство над противника. Отвоювахме обширни зони от Империята. Две са основните причини за нашите успехи. Първо: винаги сме готови да рискуваме всичко. Второ: самият размер на военната машина на Императора работи в наша полза. Докато неговите сили успеят да реагират, вече е станало твърде късно. Това свое преимущество обаче сме на път да изгубим.

Последните думи насочиха вниманието на целия Съвет към нея.

- Ето основните причини - продължи тя. - Първата. В настоящия момент всеки успех се превръща в не по-малка тегоба. Продоволствените ни линии са разпръснати далеч и това се отразява на безопасността. Пилеем ценни ресурси, въпреки че печелим нови територии. Втората. Настойчивите усилия на Императора да се преустрои от мирновременна към военновременна промишлена икономика започват да дават резултати. Много скоро ще бъдем изпреварени не само по отношение на въоръжението, но и на маневреността поради елементарното обстоятелство, свързано с размера и броя на неговите флотилии.

Направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея да бъде осмислено. След което настъпи моментът да изложи плана.

- За да предотвратим това, трябва да открием мястото, където да нанесем удар с камата. С лорд Феерле сме убедени, че сме го открили.

Атаго разтвори длан и отсрещната стена се превърна във видеоекран. Членовете на Съвета се приведоха напред, щом видяха звездните карти. В тях нямаше нищо особено, освен че бяха дълбоко във вътрешността на Империята.

Първата система, както обясни лейди Атаго, се казваше Ал-Суфи, най-големият склад на Антиматерия 2, горивото, което осигуряваше енергия на Империята и на Таан. Не беше необходимо да обяснява, че контролът на Вечния император над цялото количество АМ2 му гарантира абсолютна власт.

- Очевидно Ал-Суфи е първостепенна цел - продължи тя. - От известно време ние пренасочваме силите си в тази зона. Ако успеем да я овладеем, положението на Императора по всяка вероятност ще се влоши фатално.

- Това не е ли очевидно и за самия Император? - попита Пастур.

- Надяваме се - отговори лейди Атаго. - Защото пренасочването, за което споменах, е само на хартия. Мнимо пренасочване. Заблуда.

- Не разбирам - измърмори Вихман.

- Без да събуждаме подозрения, накарахме Имперските сили да повярват, че възнамеряваме да нападнем Ал-Суфи. И получихме съобщения в потвърждение на факта, че Императорът откликва с реципрочно пренасочване към Ал-Суфи. А сега нека ви покажа нашата действителна мишена!

И на екрана изникна компресирано изображение на втората система - Дюрер. Това също беше добре известна зона, точно толкова важна за промишлеността и транспорта, колкото Ал-Суфи за обработката и съхранението на АМ2.

- Както можете да се уверите, пренасочването към Ал-Суфи лиши Дюрер от защита. Остава да я завладеем.

Излишно беше да се обяснява до какво би довело това. Една войнствена раса моментално усещаше, че е успяла да надхитри противника.

От Дюрер Върховният таански съвет ясно виждаше пулсиращото червено сърце на Империята. Всичко, което им оставаше да направят, беше да разрешат на лейди Атаго да използва камата си.

Гласуването беше единодушно.

Генерал Йън Махони накуцваше по дългия облицован с ламперия коридор, стиснал зъби от болка - мъчеше се да върви в крачка с двамата гурки, които го ескортираха до покоите на Вечния император. Струваше му се, че металните скоби направо стържат по костите му.

Една врата се отвори със свистене и някой изскочи от нея, връхлетя върху Махони и той се изруга за непохватността си, след като почти се стовари на земята. Йън, каза си, клатушкаш се като трикрака кобила на стипълчейз. Успя да се овладее и продължи. Намираше се дълбоко в недрата на замъка Аръндел - или поне онова, което беше останало от него. Надземната част, някога уголемено копие на елегантен земен замък, беше превърната в почернели руини - последица от изненадващо ядрено нападение на Таан. И досега все още имаше огнища на интензивна радиация.

Таанците се бяха надявали да погубят Императора с една-единствена дръзка атака срещу Първичен свят. Нямаше как да знаят, че замъкът е сложно изградена фасада на бомбоубежищен команден център на много километри под повърхността. Императорът натякваше за провала им по няколко пъти на ден. Всяка излъчена от Аръндел новинарска емисия започваше и свършваше с изображение на развалините. Над тях дръзко се развяваха два флага. Единият беше бляскавото знаме на Империята, а под него - личният златист императорски щандарт с надписа "АМ2" над структурата на атома. Махони почти чуваше кикота на Императора по повод тази твърде неделикатна пропаганда.

Изпитваше смесени чувства по повод срещата със стария си шеф и - смееше да се надява - приятел. Внимавай, Махони, напомни си. Да си приятел на Вечния император беше нож с две остриета. Беше повече приятелство, отколкото дълг, и точно това беше причината за настоящото му окаяно състояние.

По време на последното таанско нападение срещу Кавит беше натрошен на парчета и за малко не загина. Нямаше никаква представа как беше оцелял, макар да подозираше, че това има някаква връзка с неговото протеже, младия Стен. Дойде в някакво замаяно съзнание след много месеци и моментално го споходиха мисли за прехвалената ценност на живота. През следващите години мина под лазерния хирургически скалпел много повече пъти, отколкото би трябвало да си спомня едно живо създание. Предполагаше, че са направили с него нещо, което всеки страничен наблюдател би нарекъл истинско медицинско чудо, тоест съшивали са го до някаква полуцялост.

Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.

Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?

По-полека, Йън. Убиването на хора не е сред най-търсените умения в частния бизнес.

Върна се в реалността, понеже гурките спряха пред някаква необозначена врата. Направиха му знак да постави палеца си срещу лъча за безопасност. Чу се потвърдителен сигнал и вратата се отвори.

Махони пристъпи в покоите на Императора. Нямаше никакъв посрещач - само сиви стени и спартанска мебелировка. Реши, че е познал. Явно беше отписан.

Отвори се друга врата и го заляха кухненски миризми и жега. Сякаш беше попаднал в огромен ирландски пай с месо. А на входа стоеше мускулестият Вечен император. Огледа Махони от глава до пети, сякаш преценяваше дали става за плънка. По стар воински рефлекс стържещите кокали на Махони се опитаха да го изправят в стойка "мирно". Императорът се усмихна и каза:

- Махони, приличаш ми на човек, който би се справил с един силен скоч.

- Пак ти казвам, Махони, тази история с Таан ми даде съвсем нов поглед върху живота. Когато най-накрая се отърва от досажданията им, нещата ще са съвсем различни. Не знам дали подозираш, или не, но задълженията на Вечния император не са чак толкова привлекателни, колкото изглеждат.

Махони се усмихна криво и измърмори:

- "... спят лошо самодържците"* и така нататък.

* Шекспир, "Хенри IV", превод В. Петров. - Б. пр.

Императорът вдигна очи от плота за кълцане.

- Не долавям ли цинична нотка? Внимавай, Махони. Разполагам с мощта на скоча.

- Моля за извинение, шефе. Позволих си непростима грешка.

Бяха в кухнята на Вечния император - приличаше на непочистена каюткомпания. Императорът не беше твърде доволен от нея, тъй като предпочиташе старата си кухня с многобройни готварски съоръжения и модерно оборудване. Но и тази, както сподели с Махони, отговаряла на настоящите му нужди. А и напоследък не разполагаше с много време за готварското си хоби.

Махони седеше до една маса от неръждаема стомана с чаша в ръка. Императорът беше от другата страна и приготвяше вечеря, която, както бе заявил, напълно подхождала на военните времена.

Нарече я "ядрена кокошка". Между тях беше поставена кварта домашно дестилиран алкохол, който според Императора доста напомнял на скоч. Той пак напълни чашите догоре и отпи глътка, преди отново да се заеме със заниманията си. Едновременно работеше и приказваше, сменяше безразборно темите с уникалната единствено за него логика.

- Не помня точното наименование на тази гозба - продължи той. - Беше част от някаква луизианска готварска прищявка отпреди моите времена.

Махони предположи, че Луизиана е била някаква провинция на древната Земя.

- Явно някои хора са смятали, че храната не е храна, ако не изгориш съсирената кръв от нея. Не можах да схвана смисъла, но с годините се научих да не бързам с преценките си за хорските суеверия. Затова опитвах най-различнин неща.

- И винаги бяха вкусни, така ли? - попита Махони.

- Не. Бяха ужасни. Първо помислих, че причината е в мен. Изгарях всичко. Дядо ми щеше да ме убие, ако разбереше колко много храна прахосвам. Най-накрая си изработих няколко основни правила. Не може просто ей така да прегаряш всичко.

- Картофите например - вметна Махони. - Никой не яде прегорени картофи.

Вечният император го изгледа недоумяващо.

- Какво общо имат картофите?

Махони само поклати глава и изпи чашата си до дъно. Започваше да се чувства много по-добре. Наля си пак и каза:

- Май изтърсих някаква глупост.

Няколко минути Императорът не отвърна нищо - действаше като автомат. Като използваше пръстите и шепите си като мерки, изсипа в купата следните съставки: щипка лют червен пипер, две щипки сол, пипер, една шепа сушен пелин и фино накълцан хрян. Сложи купата на огромната черна печка. До нея беше поставена бутилка водка, прясно изцеден лимонов сок, половин чашка пъпки от някакъв средиземноморски храст и дървено съдче с масло.

Императорът извади от хладилната кутия една тлъста кокошка и я сложи на металната маса. Взе един нож за обезкостяване, провери острието, кимна доволно и направи първия разрез по дължината на гръбнака. Спря за секунда и каза:

- Позволи ми да споделя нещо с теб, Махони. И ми кажи какво мислиш.

Махони се приведе заинтригувано напред. Може би най-после щеше да разбере защо е тук.

- Запознат ли си със системата Ал-Суфи?

Махони кимна.

- Огромно хранилище на АМ2, освен всичко останало. Около една трета от всичките ни запаси на АМ2 май се намират там, нали?

- Точно за това става дума - потвърди Императорът. - Напоследък получавам съобщения за значително съсредоточаване на таанците в тази зона. Не цялостно и масирано, а постепенно пренасочване на флотилии от един към друг сектор. Улавяме и повишена радиокомуникационна активност от продоволствени кораби.

Махони кимна с израз на професионално разбиране.

- Тези лекета си приличат като две капки вода. Независимо дали са таански, или имперски. Не съблюдават дори най-елементарните правила за безопасност. - Отпи от питието си, замислен над чутото. - И какъв е проблемът? Ако знаем, че възнамеряват да ни ударят, значи наполовина сме спечелили битката още преди изстрелването на първия снаряд.

- Така е - съгласи се Императорът и отново взе ножа, като остави темата недовършена. - Гледай сега какво правя, Йън. Обезкостяването на кокошка е лесна работа, когато знаеш как да го направиш, но ако не знаеш, може да ти се стори голям зор.

Императорът направи внимателен разрез от двете страни на гръбнака, мушна пръсти и изтегли костта. След това нагласи длан върху кокошката и натисна с все сила.

- Виждаш ли какво имам предвид? - попита, докато измъкваше гръдната кост.

- Впечатлен съм - каза Махони. - Но да оставим това. Имам чувството, че вие не сте особено впечатлен от получаваната разузнавателна информация за таанците.

Императорът отиде до готварската печка, запали една от горелките и изсумтя:

- Позна. Но не упреквам разузнавателните служби. Мисля, че таанците замислят нещо съвсем различно.

- Като?

- Ал-Суфи е близо до Дюрер.

- Всички го знаят.

- Ако си представиш, че Ал-Суфи е кучешки крак - продължи Императорът, - Дюрер е палецът.

- Но това е само...

- Ако стъпиш на Дюрер - добави Императорът, - можеш да изпратиш една солидна храчка почти чак дотук.

Храчката би трябвало да е доста солидна, но в общи линии беше точно така.

- Ако приемем, че имате право - каза Махони - и че таанците се опитват да ни пратят за зелен хайвер и успеят да завладеят Дюрер, това би означавало, че безвъзвратно сме загубили всичките си сили на Ал-Суфи. Като оставим настрана факта, че ставаме лесна плячка за таанците.

- Много любопитно, нали?

- Какви са плановете ви по този въпрос?

- Първо смятам да поизпържа тази кокошка - отговори императорът и се обърна към печката. - Целият номер е тиганът да е достатъчно нагорещен.

Махони се наведе, за да вижда по-добре - реши, че подробностите по приготвянето на ястието са тясно свързани с онова, което е замислил Императорът по отношение на таанците.

Императорът увеличи пламъка до максимум и сложи отгоре един тежък чугунен тиган. След няколко секунди тиганът започна да пуши и вентилаторите на отдушника над печката забръмчаха. След още няколко секунди тиганът спря да пуши.

- Виж въздуха точно над вентилатора - каза Императорът. - Започва да трепти, нали?

- Така е.

- Колкото повече се нагорещява тиганът, толкова повече ще се издига въздухът, докато не стане на плътна мъгла.

Всичко ставаше точно по разписание.

- И вече готово ли е? - попита Махони.

- Почти. Но не съвсем. Точно в този момент повечето хора оплескват всичко. След минута-две мъглата ще се избистри и дъното на тигана би трябвало да прилича на бяла пепел.

Щом дъното заприлича на бяла пепел, Императорът махна на Махони да се дръпне, загреба голяма буца масло, метна я в тигана и също се дръпна. Махони разбра защо, тъй като над тигана блъвнаха пламъци. Щом замряха, Императорът чевръсто изсипа подправките от купата в тигана, разбърка няколко пъти сместа в едната посока, а след това в другата. Накрая пусна и кокошката. Гъста колона пушек се издигна със свистене нагоре.

- По около пет минути от всяка страна - продължи обясненията си Императорът. - След това я поръсвам цялата с пъпки от един средиземноморски храст, забравих му името в момента, и я мятам във фурната да се изпече за двайсетина минути.

- Като че ли схващам идеята - каза Махони. - В момента нагорещявате тигана за таанците.

На Императора това му се стори доста смешно и се изкикоти, докато слагаше попочернялата кокошка в една тава. Поръси я с пъпките и я мушна във фурната - на 350 градуса. Намали пламъците на печката, пак сложи тигана с мазнината върху тях и изсипа два имперски глага водка и четвърт глаг лимонов сок. Щеше да използва соса за глазиране, след като извадеше кокошката от фурната.

- Имаш право - каза накрая. - Точно тази игричка им играя. На хартия придвижвам отвсякъде сили към зоната на Ал-Суфи.

- Но всъщност ще очаквате таанците на Дюрер - довърши Махони.

- Това е планът - потвърди Императорът.

Известно време Махони не каза нищо.

- Въпрос, шефе. А ако таанците действително осъществяват пренасочване към Ал-Суфи? Ако ние грешим?

Императорът тъкмо беше ангажиран с няколко аспержи. Възнамеряваше да ги задуши с мащерка и бяло сухо вино.

- Сгреших преди - отговори той.

- А можете ли да си позволите да сгрешите сега?

- Не - отсече Вечният император. - Не мога. Затова си тук.

И бръкна в джоба си и му подаде една черна кутийка. Махони я отвори. В нея имаше две петлици - на флотски маршал.

- Когато започне нападението - поясни Императорът, - искам да предвождаш флотилиите ми.

Махони гледаше втренчено кротуващите върху кадифето звезди. Не можеше да не си спомни последния път, когато беше получил заповедите си директно от устата на Императора. Тъкмо те го бяха отвели на Кавит.

- Ще го направиш ли заради мен? - запита с нетърпящ възражение тон Императорът.

Флотски маршал Йън Махони сякаш си беше глътнал езика.

Прие командването на флотилиите със съвсем леко кимване.

Стен: 5. Отмъщението на прокълнатите