Чудесен ден за изневяра

ЧУДЕСЕН ДЕН ЗА ИЗНЕВЯРА

ИМОДЖЕН ПАРКЪР

Глава 1

В края на краищата това е една любовна история.

Първите думи, с които Александър се обърна към Кейт, бяха:

- "Америкън Хот".

Първото, което забеляза в нея, бяха ноктите й. Тя стоеше изправена до него, заета със записването на поръчката му, така че очите му се оказаха на нивото на ръцете й. Ноктите й бяха малки и заоблени. Всеки нокът бе лакиран с различен бляскав оттенък. Приличаха на нокти на дете, тайно бърникащо в шишенцата с лакове, оставени върху тоалетната масичка на майка му.

- Нещо за предястие?

Шест или седем малки пластмасови шноли - от онези, които заради формата им ги наричат "пеперудки" - придържаха кичурите на черната й коса настрани от лицето. Лицето й някак си странно се белееше на синята неонова светлина, разпръсквана от светещия фирмен надпис над прозореца, а на челото й проблясваха капчици пот. Тя го чакаше търпеливо да заговори, но той мълчеше и сервитьорката използва паузата, за да изтрие лицето си с опакото на дланта си, като неволно бутна две от шнолите, които се откопчаха и шумно паднаха на пода.

- По дяволите! - Тя се наведе да ги вземе.

Косата й бе толкова близко до лицето му, че той долови мириса на кокосовия шампоан, с който я бе измила сутринта.

- Може би зелена салата? - Чувстваше се задължен да си поръча нещо в знак на благодарност за любезността й.

По-късно той многократно щеше да си задава въпроса дали въобще би си спомнял за тази мимолетна среща, ако случайно не я бе срещнал отново. Дали в паметта му щеше да се запечата споменът за разноцветно лакираните нокти на непознатата млада жена? Или уханието на косите й, напомнящо за тропически плажове и загоряла от слънцето кожа? Дали паметта му щеше да заличи всичко това, както такива незначителни подробности като какви пици си бяха поръчали колегите му или колко пъти бе доливал чашата си с червено вино, опитвайки се да се пребори с тревожното безпокойство, което не бе го напускало цялата сутрин?

Беше дошъл краят на учебния срок, макар да бе още средата на седмицата, по-точно четвъртък. Учениците току-що бяха приключили с изпитите и мнозина от тях вече празнуваха в кръчмата оттатък шосето. Учителите пък бяха се настанили около голямата кръгла маса в обичайната за тях пицария. Събирането беше в чест на Мел и Джо, които неотдавна бяха се събрали да живеят заедно и които довечера заминаваха, за да работят на някакъв далечен индонезийски остров.

Александър гледаше лицата им, пламнали от любовните чувства, които изпитваха, от евтиното кианти и от вълнението за предстоящото пътуване. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб на сакото и напипа там новия му паспорт. Пощаджията го бе донесъл тази сутрин, тъкмо когато Александър излизаше от дома си. Във влака той отвори плика, измъкна паспорта и се загледа в девствено чистите страници със смътно прокрадващо се чувство на незадоволеност.

Симпатичната жена на средна възраст, която винаги седеше на седалката срещу него в купето, сякаш долови смущението му и се наведе съучастнически към него:

- Не са така хубави като старите със синя кожа, нали? Винаги е имало нещо специално в това да пътуваш с британски паспорт, права ли съм?

Той й отвърна с вяла усмивка. Не желаеше даксе впуска в обяснения, че не му липсва толкова кожената подвързия на паспортите в имперско синьо, колкото отсъствието на многоцветната мозайка от визи и входни печати, поставяни от митничарите на всяка граница. Старият му паспорт беше нещо като дневник, в който всеки граничен печат възкресяваше в спомените му характерната миризма на съответното чуждестранно летище или оживлението, съпътстващо всяко предстоящо пътуване.

Видя, че пицата му вече е сервирана, макар да не бе забелязал кога. Александър се огледа, но явно този, който я бе донесъл, вече бе изчезнал зад бара, отрупан със стъклени купи, пълни с нарязани гъби, зелени пиперки и лук. Всички останали около голямата кръгла маса вече се хранеха. Той взе ножа и наряза пицата си на осем части, после набоде едно парче и за миг внимателно го задържа с вилицата пред устата си, за да улови нишките от разтопена моцарела. Доматеният сос под сиренето се оказа по-горещ, отколкото бе очаквал. Небцето му се опари и Александър побърза да го охлади с глътка вино. Пицата му се стори като съчетание от нещо хрупкаво и изгарящо горещо.

Вивиан, заместник-директорката на училището, отметна назад косата си и предложи тост за Мел и Джо:

- ... и макар всички да им завиждаме, им пожелаваме безпроблемно пътуване. Дано си прекарате фантастично!

- Bon voyage!*

Неколцина от присъстващите изръкопляскаха. Малкълм се провикна гръмогласно:

- Реч, искаме реч!

Сетне настана смущаваща тишина. Явно всеки преценяваше какво да прави по-нататък.

Онези от учителите, които не консумираха алкохол, оставиха по десет лири на масата и се върнаха в училището, за да подреждат дневниците и да дописват докладите. Пиячите пък си поръчаха още вино, за да си допият и кафе за отрезвяване.

Раздразнен от изгореното си небце, Александър предпазливо докосна с език болезненото място, после загреба с лъжичката бялата пяна на капучиното си.

- Идваш ли с нас? - попита го Мел.

- Защо ли пък не? - отвърна той с вид, сякаш наистина обмисляше дали не да тръгне с тях.

На излизане от пицарията остана изненадан от яркото следобедно слънце. Нямаше представа колко е часът. Последва Мел и останалите няколко пресечки по-надолу, където кракът му дотогава не бе стъпвал. Макар че работеше в тази част на Лондон от няколко години, единствените улици, които Александър познаваше, водеха от станцията на метрото до училището и оттам до павилиона за сандвичи, защото това беше ежедневният му маршрут.

Кръчмата, в която влязоха, имаше бар с джубокс в приземния етаж. Компанията побърза да се настани около голямата маса в тухлената ниша с по-нисък таван, заобиколена с дървени пейки, твърди като тези в църквите. Малкълм постави по една чаша светло пиво пред всеки от присъстващите. Александър опря главата си назад в стената и чу Вивиан да казва, надигайки чашата си:

- Ето, тук ми се ще да бягам от часовете в училището...

А той си представи как броди по широк пясъчен плаж нейде в тропиците. Зад плажа се полюшваха палми, докато морският бриз брулеше лицето му. Някой крачеше редом с него, но незнайно защо, не можеше да види лицето му. И тогава тя я чу да казва: "Толкова много прилича на райски остров, че не можеш да повярваш, че е истински, нали?"

Докато се борежше с дрямката, още чуваше ехото от нечий смях, който постепенно заглъхваше...

Мел и Джо танцуваха уморено край джубокса под звуците на "Мечтите" на Рой Орбисън. Мел погледна към Александър над рамото на Джо. Александър й се усмихна и се запита дали някой бе забелязал краткотрайната му дрямка. Тя отново го измери с онзи многозначителен поглед, с който понякога го удостояваше, откакто - по време на коледното празненство не много отдавна - се бяха чукали набързо в коридора, водещ към тоалетните на пицарията.

На следващия ден двамата обядваха заедно в италианското кафене. Сервираха им пуйка, приготвена по специална рецепта, в голям поднос и много сос.

- Това, което се случи - рече тя, като гледаше някъде през рамото му, за да избегне погледа му, - не означаваше нищо, нали?

След това тя посегна към салатата от брюкселско зеле, с което искаше да си даде вид, че случилото се нямаше никакво значение и за нея. Една зелчица изскочи през ръба на чинията и се търколи на масата.

- Не - потвърди той, като се опитваше да съчини някакво по-приемливо обяснение с размътения си от изпития предишната вечер алкохол мозък. - Искам да кажа, че ти наистина си чудесна жена, но...

- Разбирам - прекъсна го тя насред фразата, която той така и не успя да довърши.

Очите й се насълзиха, докато наблюдаваше напъните му да се усмихне.

- Е, поне няма да ми се наложи да прекарам коледните празници в напразно очакване да ми позвъниш!

Малко след Нова година тя побърза да се залепи за Джо. Но Александър все още понякога улавяше погледите й и не можеше да реши какво искаше да му каже с тях - дали "Още те желая!", или "Виждаш ли какво изпусна..."

Вивиан първа забеляза, че Александър се е събудил.

- Добре дошъл в царството наяве - поздрави го тя. - Изглеждаш ми много изтощен.

- Виното на обяд ми дойде малко множко - уклончиво отвърна той, с ясното нежелание да продължи разговора.

На Вивиан й допадаше ролята на изповедник, компетентен по всякакви въпроси, към които непрекъснато после обичаше да се връща, придавайки и на проблема, и на себе си прекалена важност.

Александър разбираше, че намеренията й са добри, но намираше приятелския й интерес за малко досаден и потискащ.

- Мой ред ли е? - попита той и огледа празните чаши.

- Тъкмо се канехме да тръгваме - отвърна Вивиан и хвана Малкълм под ръка. Докато обличаше сакото си, тя доближи глава към ухото на Александър и прошепна: - Тази вечер ще се нуждае от моралната ми подкрепа и затова тръгвам с него.

Така Александър се озова в компанията на Мел и Джо. Не му се искаше да остава с тях, но и не му се прибираше у дома. Погледът му попадна върху оголената му китка. Когато преподаваше, имаше навика да оставя часовника си върху катедрата и днес бе забравил да си го вземе.

В огледалото над напукания умивалник в мъжката тоалетна той видя, че на едната му буза още личи отпечатъкът от тухлената стена. Очите му бяха зачервени, а косата - леко влажна от потта. Вкусът в устата му беше възкисел и горчив. Явно беше време да си тръгва.

Приземният етаж на кръчмата беше порядъчно препълнен със зажаднели посетители.

Александър си поръча сода с лимон, след което се облегна на бара. Барманът не криеше амбициите си да бъде признат за майстор на коктейлите, така че непрекъснато се правеше на много зает. Подмяташе от едната си ръка в другата половинлитрова чаша, докато най-накрая се стигаше до кулминацията - възбуждащо изливане от голяма височина на съдържанието на струята от хромирания шейкър. Александър се загледа в чевръстите му движения, без да си дава сметка, че прилича на хлапак, зазяпан в поредния ловък фокусник. После внезапно усети, че димът и шумът наоколо са направо непоносими и пое по стъпалата нагоре, едва разминавайки се с нахълталите чиновници, прииждащи от всички посоки. Пое си дълбоко въздух едва когато се измъкна навън. Слънъцето все още грееше и всичко наоколо бе обляно в светлина. Александър осъзна, че не се бе сбогувал с Мел и Джо, но не му се връщаше отново долу.

Ускори ход, забързан да се отдалечи по-скоро от кръчмата, без да се озърта назад, сякаш бе извършил някакво дребно престъпление. Улицата, по която пое, се оказа тиха, но щом излезе на Оксфорд Стрийт, отново го връхлетя шумът на големия град. Все пак следващите пресечки до площада в Сохо бяха сравнително спокойни. Раменете му се отпуснаха. Отново погледна към оголената си китка. След това се почувства ожаднял.

Хлътна в някакъв бар точно когато по телевизията започнеше поредният мач. Старият барман зад хромирания шублер му подаде висока чаша с вода, след което се зае да приготви еспресото, което Александър му поръча. Първо изчисти остатъка от предишната доза, после постави смляното кафе, завъртя цедката и изчака парата да започне да свисти. Прекалено напрегнат и трудоемък процес за получаването на толкова малко количество гъсто черно кафе. Докато барманът поставяше пред него малката бяла чашка, Александър погледна към младата жена, която бе влязла в бара веднага след него и се бе настанила през две столчета.

- Здравей, Марко - поздрави тя бармана.

После подари бегла усмивка на Александър, един вид като че ли признаваше присъствието му. В бара бяха само те, тримата.

Имаше нещо познато в нея. Черната, къса коса, подстригана отзад по момчешки, а отпред на бретон, стигащ чак до веждите над черните й очи. Носеше розова блузка, избеляла от много пране, черни панталони, малко възкъси, и високи черни ботуши.

Александър наведе глава в мълчаливо очакване. Тя само сви рамене, а после заговори с подчертан северняшки акцент:

- Не си някоя филмова звезда, нали?

- Не - предпазливо отвърна той.

- Веднъж се поздравихме с Том Круз. Тъкмо излизаше от онзи клуб на Грийк Стрийт и аз си казах, че отнякъде го познавам, нали се сещаш? Както когато се натъкнеш на някой стар приятел или нещо подобно. На него навярно постоянно му се случва. Усмихна ми се - знаеш как присвива очи, - а сетне ме ослепи с белите си зъби. Едва тогава се осъзнах и промълвих: "О, съжалявам!", а той скочи в колата, която го чакаше. През целия остатък от онзи следобед не бях в състояние да върша нищо друго, освен да повтарям на всеки срещнат: "Днес, по-рано, когато се срещнахме с Том Круз и си побъбрихме...", разбираш нали?

Той се усмихна и си помисли, че това е нейният начин да подскаже, че намира и неговото лице за познато отнякъде.

- ... когато се срещнахме с Том Круз и си побъбрихме, значи - повтори тя.

- Харесваш Том Круз, така ли?

Александър просто не знаеше какво друго да каже.

- Луда съм по него - отвърна тя, след кратък размисъл, - но едва ли някога ще се срещнем - набързо добави тя да не би събеседникът й да вземе прекалено насериозно нейното увлечение.

На телевизора, поставен над бара, се видя как отбелязват гол. Показваха някакъв мач от италианското калчо. Коментаторът заговори припряно и въодушевено.

Младата жена се засмя, после притисна ръка към устата си, сякаш се притесни, че е вдигнала прекалено голям шум. Александър се взря в ноктите й, всеки от които бе лакиран в различен бляскав оттенък.

- Ти... ти си онази сервитьорка!

- Да? О, да, да! - Тя едва сега го позна. - Хареса ли ти пицата? "Четирите сезона" беше, нали?

- "Америкън Хот"- поправи я той, чудейки се защо го подразни, че не бе запомнила поръчката му.

- Кои играят? - попита той бармана.

- "Лацио" и "Рома".

- Значи гледаме местното дерби.

- Бил си в Рим? - Очите на бармана просветнаха за миг.

- Живял съм в Италия за кратко.

- Хареса ли ти?

- Обичам тази страна. - Александър се извърна и погледна в очите младата жена. - Там правят превъзходна пица.

Тя се изчерви, леко разтревожена от откритието, че непознатият се опитва да флиртува с нея.

- Бил си в Италия, така ли?

- За малко.

- Как ти се стори там?

Погледът му се насочи към блестящия шублер, към футболните флагчета по стената зад него, после се отклони към огряната от слънцето улица, където масите по тротоара бяха пълни с клиенти.

- Не се различава много от тук - обясни той.

- Само веднъж съм била в чужбина - отвърна тя. - С бавачката посетихме Лурд*. Аз съм от Ланкашър.

- Никога не бих се досетил.

В първия миг тя го погледна изненадано, но после разбра, че той се шегува.

- Аз пък прекарах повече от живота си в чужбина - заговори Александър. - Но само по работа.

- И с какво се занимаваше там?

- Преподавам английски като чужд език.

- Тогава какво правиш сега в Лондон?

- Добър въпрос - призна той.

Когато реши да стане преподавател по английски, знаеше, че това е неговият окончателен житейски избор. Искаше да пътува, а тази професия бе единственият начин да изплаща разходите за пътешествията си. Никога не бе имал особено призвание към учителската професия. Най-ентусиаското описание, което би могъл да направи на професията си, бе, че не е чак толкова лоша, а просто работа като всяка друга. Сега се бе върнал в Англия и бе продължил да работи като преподавател, защото само това умееше да върши. Заплащането не беше кой знае какво, но не можеше да се каже, че работата му бе неприятна. Някак не можеше да си представи, че винаги ще работи това, но досега не бе мислил за по-сериозна промяна. Понякога имаше чувството, че ще продължава по този начин, докато не се случи нещо.

Барманът постави чашата с капучиното пред жената. Какаото, поръсено отгоре, оформяше сърце. Той се извърна и намигна на Александър.

- Bella* Кати, нали?

Младата жена се усмихна малко смутено на Александър, сякаш искаше да му се извини заради волността на стария барман.

- Кати?

- Кейт - поправи го тя.

- Аз съм Александър - представи се той и протегна ръка.

- Здравей, Александър. - Тя като че ли се надсмиваше на дългото му име.

- Здравей - отвърна той. - Често ли се отбиваш тук?

Зададе този въпрос с официален тон, за да подчертае, че осъзнава изтъркания си стил на изразяване.

- Всяка сутрин. Не мога да изкарам нито ден без капучиното на Марко.

Барманът се подсмихна доволно, докато обираше каймака от млякото в металния съд, преструвайки се, че не слуша разговора.

Те седяха един до друг край бара. Разделяха ги само две столчета. Това, че вече знаеха имената си, създаваше известна интимност, но неловкостта помежду им не бе изчезнала напълно. И двамата гледаха напред, избягвайки очите на събеседника. Тя бе насочила погледа си към многоцветните пакетчета със захар в купата до мюзикбокса, а неговият оставаше прикован към телевизионния екран.

- Какво те доведе в Лондон? - отново я заговори той, без да отмества поглед от екрана, сякаш въпросът бе изникнал най-естествено от развоя на мача.

- Исках да видя свят - напълно сериозно отвърна тя.

- Откъде по-точно от Ланкашър си? - Като че ли познаваше Ланкашър като дланта си. Завъртя се на стола си се обърна с лице към нея.

- От Болтън.

- От Болтън Уондърърс - уточни барманът.

Младата жена повдигна черните си вежди и Александър не можа да сдържи усмивката си. Разговорът потръгна, но напрежението можеше да се върне всеки миг. Вече не искаха старият барман да се намесва.

- Къде искаш да отидеш?

- На остров Бали - заяви тя, защото не й хрумна по-екзотично място. - Или в Тайланд. Но днес всички са се запътили към Тайланд...

- Мнозина посещават и Бали - уточни той.

- А ти къде би отишъл? - на свой ред го попита тя.

- Къде ли? - повтори той.

- Къде би искал да се озовеш?

Допадна му детинската нотка в гласа й.

- Има например някои прекрасни места във Филипините - замислено изрече той.

- Можеш ли да ми напишеш техните имена?

- Разбира се - отвърна Александър.

Но нито един от двамата не се зае да търси писалка или лист хартия.

- Колко е часът? - неочаквано запита той.

- Шест и половина - веднага уточни тя.

- Забравих часовника си в службата.

- Всеки ли може да преподава английски в чужбина? - внезапно отклони темата на разговора тя.

- Е, трябва да се придобият начални познания, но това не отнема чак толкова много време.

- Вероятно е необходим отличен успех или нещо подобно?

- Не знам - уклончиво отвърна той, защото не желаеше да я засегне.

Някак си не си представяше, че тя може да има отлична диплома. Тя разбра и оцени деликатността му.

- Аз бях добра по английски в училище - опита се да се защити все пак тя. - В дипломата си от гимназията имам отлични бележки по английски, както и по изкуствата.

- Чудесно - зарадва се Александър, но веднага се сконфузи, притеснен, че тонът му прозвуча, като на учител.

- Е, тогава всичко е наред - кимна Кейт и допи кафето си.

Той ясно съзнаваше, че ако не каже още нещо, в следващата минута тя ще се надигне от стола и ще напусне бара. Никак не му се искаше да се случи точно това, но нямаше време да си обясни защо.

- Виж, хм... ангажирана ли си с нещо друго? Искам да кажа, ако нямаш нищо против да си поговорим още... защо да не вечеряме заедно?

Колкото повече думи добавяше той към тази общо взето лишена от смисъл фраза, толкова по-неубедително му звучеше. Нима наистина се опитваше да я сваля? Макар че, ако се замислеше, точно това правеше. Може би всичко се дължеше на копнежа им по златистожълтите плажове и зелени палми или беше заради повечкото вино, изпито на обяд, което му пречеше да се контролира напълно.

- По цял ден гледам само храна и хора, които я поглъщат. Забелязал ли си колко отблъскващи са хората, докато се хранят? Не, разбира се, нямам предвид теб - побърза да добави тя, когато Александър инстинктивно докосна ъгълчето на устата си. - При това те не режат салатата си с нож, а се мъчат да налапат наведнъж цялото огромно листо, да го натъпчат в устата си, като през цялото време водят някакъв разговор!

Тя се опита да имитира сцената с марулята, а той не откъсваше очи от нея, очарован от предчувствието за предстояща близост.

- Това е своеобразен тест дали обичаш някого - продължи тя с още по-категоричен тон. - Ако не се храни особено изискано и ти не изпиташ отвращение. Извинявай, че се поувлякох - внезапно завърши тя, с подчертано северняшки акцент, едва сега осъзнала, че се бе разприказвала твърде много.

Дали това не бе нейният начин да откаже поканата му за вечеря, запита се той.

- Друг тест - оживено заговори той, решен на всяка цена да продължи разговора, - е дали можеш да издържиш в компанията на хора, които разговорят пред теб на чужд език.

- Така ли? - Тя го изгледа, сякаш внезапно бе загубил разсъдъка си. - Искам да се поразходя. Ще дойдеш ли с мен?

- Дадено. - Той припряно надигна чашата с еспресото към устата си, сякаш бе останало нещо от черно-кафявата течност.

Когато се озоваха на улицата, тя тръгна на половин крачка пред него, ловко заобикаляйки масите по тротоара, без да се оглежда наоколо. Той я следваше, като стараеше да не я изпуска от очи, докато тя решително си проправяше път сред многобройните минувачи.

- Къде отиваме? - извика той.

Беше роден и израснал в Лондон, но не можеше да се спомни някога да е бродил така безцелно из огромния мегаполис. Двамата с майка му живееха в Кентиш Таун, а в града отиваха само да изгледат някоя пиеса или да посетят изложба. По-късно, когато Александър започна да излиза с приятелите си тийнейджъри, те висяха в кръчмите в Камдън или обикаляха със скейтбордовете си из запуснатите игрища, осеяни със захвърлени автомобилни гуми, потънали в локви, пълни с кафеникава дъждовна вода. Центърът на града беше само за туристи.

Когато излязоха на Чаринг Крос, Кейт се озърна назад, не го видя веднага, но след миг-два успя да го съзре и лицето й грейна - също като на дете, получило захаросан плод от щанда в някой от магазините на веригата "Марк и Спенсър"*.

- Хайде да прескочим до площада и да видим дали не свири някоя група.

Харесваше му да го водят.

Прекосиха облака от ухание на карамел, носещ се около фасадата на близкия магазин за захаросани ядки, преминаха и край някакъв почти гол чудак, боядисан в сиво, седящ дълбоко замислен като "Мислителят" на Роден или като статуята зад наскоро ремонтираната сграда на Операта.

Майка му обичаше да го води на опера. Той неизменно се оказваше най-младият сред публиката и никога не можеше да се отърси от сковаността и умората, които го спохождаха след продължителното седене на стола без почти да помръдва. Спомни си също как се мъчеше да проумее трагичните събития, разигравани на сцената, които възрастните следяха, затаили дъх. Беше принуден сам да си измисля игри с броене на какво ли не, само и само да минава по-бързо времето. Понякога, докато седеше плувнал в пот в душната атмосфера на амфитеатъра, майка му се смиляваше над него и докато му вееше с червената програма, му превеждаше шепнешком думите от арията. А през антрактите се нареждаха на опашката пред бюфета, за да си купят сладолед, и тогава тя му разказваше либретото. Спомняше си мъката в очите й, когато един ден я попита:

- И докога ще продължава всичко това?

Долу на площада свиреше струнен квартет. Кейт се надвеси над перилата и когато музикантите свършиха пиесата, тя силно изръкопляска.

- Иска ми се да ги попитам как се наричат тази пиеси - промълви тя, сякаш ставаше дума за някое поппарче.

- Нарича се "Пиеса за сол-струна" - обясни й Александър.

- Продължавай!

Тя се обърна и го изгледа така, сякаш я поднасяше, после се втурна надолу по стъпалата и попита чернокожия музикант, който свиреше на виолончело. Той вдигна глава от нотните листа, които подреждаше в момента, и й се усмихна приветливо. Тя караше хората да се усмихват. Александър забеляза как лицата на минувачите, които вървяха отсреща, също се извръщаха след нея. Кейт на един дъх се изкачи обратно по стръмните стъпала.

- Оказа се прав - призна тя с удивление, щом се върна при него.

- Така се казва една от струните при виолончелото.

- Е, това поне го знам - нетърпеливо го прекъсна Кейт и отново пое с ускорена стъпка по неравния паваж.

- Къде отиваме сега? - подвикна той след нея.

- При реката. - Тя се обърна назад и му се усмихна.

Харесваше му нейната способност бързо да прощава всяка обида.

Той отново погледна китката си и отново не видя там часовника си. Какво всъщност правеше... Защо се скиташе из лондонските улици с една непозната, с една жена, за чието съществуване доскоро въобще не бе подозирал.

Приливът бе достигнал максималното си ниво. На оскъдното вечерно осветление непрестанно надигащата се водна маса на Темза изглеждаше невероятно внушително. Той отправи поглед нагоре по течението на реката към гаснещия залез. Огромното виенско колело край брега се въртеше бавно като гигантско колело на призрачен параход.

- Това място ми е любимата панорама - призна Кейт.

Те се облегнаха на парапета, рамо до рамо, споделяйки възторга си от красивия пейзаж.

- Наричам я още моята голяма гледка - имаш ли любима малка гледка?

- Синьо небе през клоните на цъфнала прааскова - незабавно отвърна тя, без да се усети, че я поднася. - Достатъчно е да присвиеш очи и да се опиташ да забравиш какво виждат - тя нагледно му демонстрира как присвива очи - и тогава синьото става толкова синьо, а розовото толкова розово, че е просто удивително. Като картина, която си нарисувал, макар че никога няма да ти хрумне да съчетаеш тези цветове, защото не би повярвал, че в природата съществуват такива ярки багри.

- Смяташ, че багрите в природата са по-приглушени?

По стар навик той, като всеки учител по английски, се стараеше да вмъква в разговора по-усложнен изказ.

- Никога не съм си мислел, че гледките могат да се делят на малки и големи - побърза да добави той, надявайки се да подмине поучителния му тон.

- Това е моят начин да си избирам любими неща - обясни Кейт и пое назад. - Аз съм си такава. Винаги съм искала повече, отколкото ми е било позволено. Мама все ме питаше защо не се задоволявам с по-малко. Непрекъснато повтаряше, че ако човек е удовлетворен от това, което има, ще бъде по-щастлив...

- А пък моята майка казваше точно обратното - обади се Александър. - Тя неизменно се опитваше да ме подтиква да искам повече.

Кейт се обърна и се взря в лицето му.

- Значи това е разликата между нос - отрони тя. - Аз съм от работническата класа, а ти - от средната.

Тя отново закрачи напред.

Искаше му се да възрази, което обаче само щеше да докаже правотата й. Стори му се странно, че тя побърза да изтъкне точно това, сякаш бе единственото, по което се различаваха. Поне засега не откриваше нищо общо между тях двамата, освен че бяха заедно на този претоварен от хора и автомобили мост, където трябваше да се надвикват, за да се чуват.

- Къде отиваме? - попита той, като ускори стъпките си, за да я настигне.

Тротоарът на моста бе доста широк, така че нямаше опасност да се сблъскат с някого, ако вървят един до друг.

- Досега не бях идвала тук. - Тя махна с ръка към крайбрежната улица с търговските банки понея.

- Нито пък аз - призна той.

- Никога?

- Никога.

- Иска ми се обиколя цялото крайбрежие, преди да си замина.

- Кога заминаваш?

- Когато събера достатъчно пари. От колко според теб се нуждая?

- Хиляда лири?

Рискува с това предположение, той като всъщност нямаше представа дали наистина се интересува от мнението му или пак го подлага на някакъв тест.

- О! Значи ще се наложи да чакам най-малко една година - унило измърмори тя.

За пръв път я виждаше натъжена, едва ли не изпаднала в отчаяние.

- Е, може би няма да са ти необходими толкова много пари. Всъщност нямам представа...

- Ако преживявам с по пет лири дневно, ще мога да спестявам по двадесет седмично.

- Пет лири дневно?

- Храня се безплатно в пицарията.

- Но пет лири на ден за нищо няма да ти стигнат.

- Човек винаги намира начин да се справи. Да слезем по стъпалата - каза тя, когато стигнаха до края на моста. - Слушай! - спря се тя на най-долното стъпало.

- Какво да слушам?

- Нищо. Тук няма автомобили, няма хора, няма никакъв шум. Чува се плискът на водата о брега.

Александър се зачуди дали би обърнал внимание на царящата тук тишина, ако не бе заговорила за това.

- Бил ли си някога тук? - посочи тя с ръка сивеещата се бетонна фасада на Националния театър.

- Да - отговори той.

- Аз също! - радостно извика Кейт, може би защото бе открила нещо общо помежду им. - Там има задължително, има някой, който свири джаз на пиано, както и балкон, откъдето можеш да се радваш на гледката. Никой няма да ти обърне внимание, ако не гледаш представлението. Когато бях млада, исках да стана актриса...

В тона й се прокрадна нотка на съжаление, което го подтикна да се намеси:

- Но ти все още си млада.

- На колко години съм според теб? Ако не познаеш, ще ме почерпиш едно питие.

Тя застана за миг с физиономия на загадъчност.

- На двадесет и една.

Той бързо пресметна наум и реши, че това е най-достоверният отговор. Ако беше на осемнадесет, щеше да иска да изглежда по-голяма. Ако пък беше на тридесет, щеше да желае да изглежда по-млада. Всъщност Александър едва сега за пръв път се вгледа по-внимателно в нея. Нямаше понятие на колко години е. По фигура и по дрехи приличаше на тийнейджърка, избягала от къщи, но очите я издаваха, че е видяла доста в този живот. Сини очи, с удивителен тъмносин оттенък, който му бе направил силно впечатление, но незабавно извърна глава, за да не забележи тя втренчения му поглед.

- Не позна!

Очевидно искаше той отново да се опита да отгатне възрастта й.

- Предавам се - въздъхна той.

- На двадесет и четири. Хората винаги ме взимат за по-млада. А сега е твой ред.

Той се опита да имитира недоволното изражение, което допреди малко бе изписано на лицето й.

- Тридесет и пет - рече тя.

- Правилно.

- Нима познах още от първия път? - Лицето й светна от радост.

- Е, всъщност вече съм на тридесет и шест, но само от една седмица.

- Аз пък бих ти дала само тридесет, ако се изключи факта, че косата ти е леко посивяла - добави тя, като че ли това щеше да го накара да се почувства по-добре.

- Благодаря, че си го забелязала.

- Тогава мога ли да ти честитя рождения ден, въпреки че е бил миналата седмица? Коя зодия е това? Овен ли?

- Да. А твоята зодия коя е? - попита той, забравил за правилата на доброто възпитание.

- Водолей. Единственото сигурно в моята зодия, че не ставам за астролог - въздъхна младата жена.

- Защо?

- Защото звездите винаги им вещаят нещо лошо - поясни Кейт, - а ако си астролог, няма да ти се иска да предсказваш за себе си лоши неща, нали?

Тя отново отмести поглед към реката и посочи с ръка нещо, което бе привлякло вниманието й.

- Погледни онези куполи на църкви, стърчащи над покривите на околните здания - замислено каза Кейт. - Ей, виж онази патица! Сега нивото на реката е толкова високо, че тя се страхува да навлезе по-навътре по течението. Хайде, скъпа, давай по-смело напред, глупава птица такава!

Александър погледна към треперещата патица до стената на кея.

- Погледни това! - затича се Кейт към редицата от малки магазинчета, наричани "Кеят на Гейбриъл". Стената зад тях бе изрисувана така, че да прилича на пазарен площад. - Страхотно е, нали? - възкликна тя.

Безвкусна уловка за туристи, помисли си той, но нищо не каза.

Наблюдаваше я как се взира с копнеж през витрините, зад които проблясваха мъниста, пръстени и огледала в лъскави рамки.

- Истински съкровища - въздъхна тя.

Думите отключиха вратата на спомените, останала затворена откакто я бе последвал от онзи бар по оживените слънчеви улици на Сохо.

В детството си Александър имаше един въображаем приятел, който се появяваше в сънищата му и с който заедно се впускаха в приключения. Припомни си възбудата, която го обхващаше, докато го следваше през пролуката в живия плет в дъното на малката им градина в търсене на съкровища, покрай обраслата с трева и храсти пътека, спускаща се надолу към кофите за смет, през паркинга със стари коли, все надолу из лабиринта от гъсто населени тесни улички към обширните зелени морави на Парламент Хил.

Спомените бяха толкова ясни, че той леко потръпна, сякаш това, което правеше в момента, бе повторение на нещо отдавна преживяно.

- Какво? - попита Кейт.

- Какво? - разсеяно повтори той.

- Имаш вид на човек, видял призрак.

Покрай реката, където свършваше Джубили Уолк и крайбрежният тротоар се стесняваше, един мъж и една жена се целуваха на пейка в мекия здрач, опиянени един от друг, забравили за всички на този свят.

Крайбрежната пътека се виеше между пристанищни складове и пристани. Под арката на Блакфрайърс Бридж един саксофонист свиреше "Лунна река". Тъжната мелодия напомняше, че денят свършва, а с него и приключението. Много скоро Александър щеше да се събуди, а въображаемият му приятел щеше да изчезне.

Пред галерията "Тейт"* Кейт се извърна, сякаш да се увери, че все още я следва. Кракът й се подхлъзна по мокрия чакъл, тя политна и падна на лявото си коляно.

Александър коленичи до нея.

- Съжалявам - промълви той, изпълнен с вина.

- О, не си виновен - успокои го Кейт.

Лявата й ръка бе ожулена. Тя избърса праха от нея, после предпазливо отмести крака си. Панталоните й бяха скъсани, а в кървящата рана на коляното й се бяха забили малки парченца чакъл.

- Ох! - простена тя.

- Можеш ли да ходиш?

- Разбира се.

Тя пое протегнатата му ръка и той й помогна да се изправи.

- Раната трябва да се промие - рече Александър и се огледа наоколо, сякаш очакваше да види сред ливадите медицински пункт за първа помощ.

Кейт го хвана под ръка и куцука до него. Той усети напрежението й по стискането на ръката й. Болеше я и едва се сдържаше да не се разплаче. Алексъндър се наведе и без да се замисли, я целуна по главата. Кейт го погледна.

- Сигурен съм, че наблизо има болница - уверено заяви той, опитвайки се да потисне внезапно обзелия го страх и да овладее надигналото се в гърдите му желание.

- Не ми е нужна болница. Само трябва да се измия.

Наоколо нямаше жива душа. Театър "Глоуб" отдавна бе затворен. И последните туристически групи от японски младежи се бяха натъпкали в автобусите и бяха заминали. Останалите сгради наоколо бяха административни. Температурата бе спаднала с няколко градуса.

- Погледни - рече Кейт, - водата е толкова високо, че имам чувството, че цялото Сити плува по реката.

Отвъд Темза два позлатени ветропоказателя проблясваха върху Шпила на църквата, огрявани от последните лъчи на залязващото слънце, но околните сгради сивееха мрачно. Всичко наоколо приличаше на огромен злокобен остров, тайнствено притихнал, надвесен над тъмните води. Човек имаше чувството, че е сам в изоставен град.

И изведнъж зад следващата сграда чуха глъчката, долитаща от двора на една претъпкана кръчма. Шумът и смехът на подпийналите работници, цигареният дим и бирените изпарения им се сториха като дългоочакван оазис сред пустинята. Кейт го погледна.

- Лондон винаги е такъв - отбеляза тя.

- Какъв?

- В един миг си сам, а в после завиваш зад ъгъла и се озоваваш сред такава шумотевица, че не можеш да чуеш дори собствените си мисли.

Влязоха.

- Седни тук - посочи й Александър дървената маса с пейки от двете страни.

Отиде до бара и поиска минерална вода. Барманът му подаде малка зелена бутилка "Перие". Той се върна при Кейт, извади носната си кърпа, изпъна крака й, като го хвана за глезена и внимателно нави крачола на панталона. Оголи удареното й коляно и се взря в него, сякаш грижливият оглед можеше да му помогне да открие някакво неподозирано решение за изход от ситуацията. Изля малко вода върху раната. Леко газираната вода стана на балончета и се стече на тревата.

- Как се чувстваш?

- Щипе - изрече тя през стиснати зъби.

Александър намокри кърпата с водата и предпазливо се зае да промие краищата на раната. Кръвта и дребните частици от камъчетата лесно бяха отстранени, което му помогна да огледа по-добре мястото, но все още имаше замърсени участъци.

- Нуждаеш се от една добра баня - реши той. - Хайде, ще те заведа у дома.

Тя сведе поглед към протегнатата му ръка, но не я пое.

- Не ми ли дължиш едно питие, след като пострадах толкова много? - Интонацията й напомняше траурен ирландски напев.

Знаеше, че трябва да откаже - разходката с нея си беше само една разходка, но ако приеме поканата й да пийнат заедно, щеше да означава нещо повече.

- Дължа ли ти?

- Всъщност ми дължиш две почерпки.

- Откъде-накъде? - учудено попита той.

- Ами първо отгатнах възрастта ти, а ти сгреши моята. А сега и коляното ме боли... - додаде тя, виждайки, че е готов да се съгласи.

На бара той взе бутилката портокалов сок за нея и още една бутилка "Перие" за себе си. Минералната вода беше компромис. Щеше да пийне с нея, но не истинско питие. Нямаше как да й откаже, щом настояваше да спази облога. По този начин щеше донякъде да потисне надигналото се чувство на вина в гърдите си.

Кейт отпиваше, докато седяха, загледани двамата към реката. Запалените лампи в кръчмата караха небето на изглежда по-тъмно, отколкото всъщност бе. Тя се взря в ожулената си длан, после изпъна пръсти, за да огледа ноктите си. Александър понечи да й каже, че ноктите бяха първото нещо, което бе забелязал у нея, но се отказа. Щеше да прозвучи прекалено интимно.

- И в Болтън ли си била сервитьорка? - попита накрая той.

- Не, работех в един магазин. За фаянс - побърза да добави тя и продължи, сякаш той бе запознат с йерархията в супермаркетите: - Предложиха ми да ме повишат в помощник-мениджър по продажбите, но тогава щях да имам по-малко свободно време. Както и да е, искам малко да си поживея, преди да започна да трупам стаж за пенсия. А и сестра ми има апартамент, в който се настаних, така че...

- И сестра ти ли е в Лондон?

- Да. Ние, двете момичета в семейството, го напуснахме, а четиримата ми братя още живеят у дома. А теб какво те накара да се върнеш в Англия?

- Майка ми беше болна, след това почина. Трябваше да се погрижа за всичко. Аз съм единственото й дете.

- Съжалявам.

- Благодаря - отвърна Александър, макар да не разбра дали му съчувства заради загубата на майка му или заради липсата на семейство.

Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. Знаеше, че трябва да добави още нещо, но моментът бе отминал.

- Преди колко време се случи това?

- Преди близо четири години. - Наистина не му се говореше за това. - А ти откога си в Лондон? - попита на свой ред той.

- Отблизо четири седмици.

Погледите им се срещнаха, разговаряйки без думи, после се разделиха.

- Онзи ден бях на Тауър Бридж - тихо промълви Кейт, сякаш му доверяваше някаква тайна, която не искаше никой друг да чуе. - Отсреща имаше закотвен кораб, целият грейнал в светлини. Прииска ми се да отплавам с него.

- Защо тогава не си намериш работа на някой кораб?

- Но и там пак ще бъда сервитьорка, нали? А аз искам да изживея нещата. Да и опиша след това...

- Искаш да напишеш пътеводител?

- Не. Роман. Човек трябва да види и преживее много неща, за да може да пише за тях, нали?

- Но не мислиш ли, че е по-важно как ще го напишеш, а не какви места ще описваш?

- Никой не иска да чете книга за някаква си сервитьорка или продавачка, нали?

- Ако я напишеш, може и да я прочетат.

- Смяташ ли?

Лицето й засия от неочаквания комплимент.

- Хайде - извърна поглед Александър, - по-добре да те заведа у вас.

- Добре.

Тя закуцука след него - комичен контраст с по-раншната й забързана походка. Щеше му се да й помогне, но не смееше да я докосне. Двамата поеха по неравната камениста настилка. Зоната наоколо бе в процес на преустройство в исторически парк и Кейт бе първият възторжен посетител.

- О, виж, това е тъмница! - радостно възкликна тя.

Подземието на един от старите складове бе превърнато в музей на виното.

- "Винополис" - прочете Кейт. - На латински ли е написано?

Пред стъпалата, водещи към Лондонския мост, имаше табела с надпис, че именно тук е била убита Нанси от романа "Оливър Туист". Александър бе изненадан, че буквите не бяха изписани с червена като кръв боя, за да изглежда по-автентично. Докато бяха на моста, той не можеше да се отърси от усещането, че се е върнал назад във времето.

Махна с ръка на едно такси.

- Ще взема автобуса - каза му Кейт.

- Не, няма. Аз ще платя. А сега накъде?

Тя назова името на някаква улица в Сохо, после седна на задната седалка и се опита да си сложи колана. От начина, по който гледаше през прозореца, Александър си помисли, че може би за пръв път пътува из Лондон с такси.

- А ти къде живееш? - попита Кейт, когато спря на светофара на Кембридж Съркъс.

- В Кент - отвърна Александър.

- О, това е доста далече - отбеляза тя и замълча, изчаквайки го да продължи.

- Е, не е чак толкова далече - промърмори той.

Нямаше желание да се впуска в по-подробни обяснения.

Таксито спря в края на улицата, която бе споменала.

Кейт сви по една странична уличка, която той не би забелязал, и спря пред врата с няколко звънеца.

- Стигнахме. Искаш да се качиш за едно кафе? - покани го тя.

- Тук ли живееш?

В съзнанието му изникнаха куп предположения за нея, докато погледът му обхождаше имената на табелките под звънците: Манди Модела, Голямата Сузи, Бети Веригата, Джой.*

- Не е това, което си мислиш. Е, добре, това е. Тук живее сестра ми. Аз просто съм отседнала при нея. В момента тя рядко се вясва тук. Повечето от времето си прекарва с приятеля си в Ромфорд.

- Коя е сестра ти? - Александър посочи към звънците.

- Джой. Но това е професионалното й име. В действителност се казва Мари. Съжалявам - додаде, - и за мен беше доста шокиращо, когато пристигнах. Беше ни казала, че е топмодел.

Каза го толкова сериозно, че Александър се разсмя. Тя също не се сдържа и избухна в смях и преди той да се усети, вече се качваше нагоре по стълбите след нея.

Помъчи се да се убеди, че просто е любопитен. Досега никога не бе влизал в публичен дом, въпреки че апартаментът му в Токио се намираше в Шиндзуки. Харесваше му съмнителната слава на този квартал на червените фенери, но никога не бе вкусвал удоволствията, които се предлагаха в тамошните долнопробни заведения. С изключение на един-единствен път. Тогава беше заедно с група учители, които се бяха наливали през цялата петъчна вечер и накрая бяха събрали смелост, за да отидат заедно на едно пийпшоу. Но когато двете проститутки зад стъклената преграда, увлечени в бурен лесбийски сеанс, явно предназначен да забавлява мъжката публика, видяха, че с тях има и жена, започнаха да им крещят обидни думи. След това никой не можа да си обясни как двете бяха забелязали колежката им, освен ако в клетката нямаше двойни огледала или скрити камери. Това ги накара да се почувстват още по-омърсени.

Александър очакваше да се озове в нещо като "тунел на любовта", пълен с розов пух и имитации на леопардови кожи, но коридорът повече приличаше на запусната стая, служеща едновременно за спалня и всекидневна, с протрит килим с избелели шарки, а освежителят за въздух не можеше да компенсира миризмата на готвено и мухъл.

Апартаментът на Джой, състоящ се само от една стая, се намираше на най-горния етаж. Вратата имаше четири различни ключалки. Стаята бе Г-образна. В тясното преддверие бе сложен изтъркан черен кожен диван като в чакалня. В другия край на помещението се виждаше двойно легло, отделено със завеса от лъскави копринени ивици в ярколилави, оранжеви и пурпурни цветове. Стените на стаята бяха боядисани в тъмносиньо, включително и рамките на прозорците.

- Виж това!

Кейт изгаси светлината. Александър мигом се напрегна. Какво смяташе да прави тя с него? В следващия миг видя десетки флуоресцентни звезди, сияещи от тавана.

- Те винаги падат - отбеляза Кейт и отново включи осветлението.

Той я последва в стаята, но остана колкото се може по-далеч от леглото. Тя рязко дръпна една черна завеса и Александър затаи дъх, очаквайки да се задейства някакъв садомазохистичен механизъм, но зад завесата имаше само една розова вана, която изглеждаше толкова не на място, че сякаш бе поставена само за украса. До нея се виждаха електрическа печка и хладилник.

- Имаме всичко с изключение на кухненска мивка - равнодушно обясни Кейт. - Сестра ми накара Дес да я махне и вместо нея постави ваната. За миене имаме пластмасов леген - добави тя, за да не би гостът й да си помисли, че си мият съдовете във ваната. - Кафе?

- Ъъ, не, благодаря - промърмори Александър.

Кейт завъртя крановете на ваната.

Той знаеше, че е време да си върви, но всичко бе толкова странно, толкова неочаквано за него, че просто не можеше да помръдне. Ситуацията напомняше сън, от който започваш да се събуждаш, но не искаш и се опитваш отново да заспиш.

- Сестра ти сама ли е обзавела стаята? - чу се да пита като възпитан гост, водещ учтив разговор по време на следобедния чай в къщата на свещеника.

Върху масичката до леглото имаше стъклена купа, пълна с бонбони, увити в разноцветен станиол. Ръката му неволно се протегна към купата. Оказа се, че не бяха бонбони, а презервативи. Александър се взря за миг в яркочервената опаковка, после бързо я пусна обратно, надявайки се Кейт да не забележи.

- Господи, това е най-лошата дъвка, която някога съм дъвкала - обади се Кейт.

- Какво?

- Поне така казва Мари.

Младата жена кимна към купата.

- О, ясно.

- Какво мислиш, че е това?

Кейт прокара пръсти по лъскавите ивици около леглото.

- От коприна ли са? - предположи той.

- Това са ленти от подплата за мъжки костюми - тържествуващо заяви Кейт, сякаш отново бе спечелила облог. - Сестра ми ги е купила много изгодно от един магазин в Уайтчапъл*. Видяла е подобна завеса в една от сериите на "Размяна на стаите"**, нали се сещаш... нещо романтично в стил "Хиляда и една нощ". Макар че килимът разваля целия ефект от тях...

* Бедняшки квартал в лондонския Ист Енд, известен с престъпленията на Джак Изкормвача. - Б. пр.

** Телевизионна програма на Би Би Си, завладяла англоезичния свят. Играе се от две семейни двойки от съседни къщи, всяка от които трябва да ремонтира и промени обзавеждането в дома на другото семейство. Собствениците нямат право да виждат ремонтираните помещения преди края на ремонта. Двойките разполагат само с 48 часа и 500 лири. Могат да ползват услугите на известни експерти по вътрешно обзавеждане и сръчни майстори (дърводелци, бояджии, мебелист и пр. - Б. пр.

Той едва сега обърна внимание на прашния овехтял килим на грозни червени и кафяви ивици.

- ... но в място като това подът не може да остане гол - с компетентен тон поясни Кейт, - защото всичко ще се чува. Седни.

Можеше да избира между един твърд дървен стол, върху който бяха натрупани някакви дрехи, или леглото. Александър приседна на ръба на стола.

- Как е попаднала сестра ти в този занаят? - попита той и направи красноречив жест.

- Мъжете винаги са й се лепели. Когато пристигнала в Лондон, носела със себе си цяла папка със снимки. Получила малка роля във филм, нали се сещаш за какъв филм става дума. Предполагам, че така се е започнало. Сега е танцьорка в един бар - осведоми го Кейт.

Тя се наведе, за да провери температурата на водата във ваната. Блуската й се надигна, оголвайки част от гъвкавия й кръст.

Внезапно му се прииска да докосне вдлъбнатата по-надолу.

Кейт изрита обувките си, свали панталоните и трепна, когато платът се закачи в ожуленото й коляно. После, преди дори да си помисли, че той трябва да си тръгне, влезе във ваната с блузката и гащичките. Усмихна му се, сякаш искаше да му каже: "Да не би да си помисли, че ще се съблека пред теб!"

От раната й във водата се процеди кръв.

Мокрите й гащички станаха прозрачни и под тях ясно се очерта тъмният триъгълник между бедрата. Краищата на блузката й изскочиха от ластика. Това го възбуди повече, отколкото ако се бе съблякла напълно гола. Усети как набъбналият му член се притисна в ципа на панталоните.

- Трябва да си вървя - тихо рече Александър.

Наведе се над ваната и докосна устните й със своите. За част от секундата устните им останаха нежно притиснати. Дъхът й имаше вкус на портокалов сок, а ноздрите му вдъхнаха аромата на кокосов орех, на който ухаеха косите и кожата й.

- Благодаря за разходката.

Той понечи да си тръгне, не смеейки отново да я погледне.

- Приятно ми беше да си говорим - каза той вече от вратата.

- На мен също - отвърна тя, сви колене и цялата се плъзна под водата.

Външната врата се затръшна зад Александър. Той машинално сведе поглед към китката си, търсейки липсващия часовник.

По тясната уличка се зададе жена със силно изрусена, почти бяла коса. Тя се спря пред него. В ръката си държеше ключ. Отне му няколко секунди, за да осъзнае, че му бе препречила пътя.

- Да не забравихте нещо? - попита го тя със същия акцент като този на Кейт.

Той я погледна. Приличаше на Кейт, но лицето й бе по-заоблено - някои биха казали, че е дори по-хубаво, но очите й бяха лишени от изражение. Да, това бе лицето на Кейт, но когато сънят се превърнеше в кошмар.

- Не - отвърна той.

- Часът е едва девет - рече тя.

- Добре. Благодаря.

- Нощта сега започва - добави непознатата.

Безжизнените й очи внезапно заблестяха подканващо.

- Прибирам се у дома - заяви Александър и забърза надолу по улицата, без да се обръща назад.