Разбулената Изида

Тайните на древната мъдрост

Елена Блаватска

Съкратено и осъвременено издание под редакцията на Майкъл Гомес

Предговор на американския издател

Това съкратено издание на първия основен труд на Елена П. Блаватска се предлага като начин за запознаване с нейната плодотворна мисъл и предизвикалите широк отзвук творби. То не цели заместването на текста на оригиналното издание от 1877 г. или на великолепното критично издание, подготвено от Борис дьо Циркоф (Wheaton, IL: Theosophical Publishing House, 1972, 1994). Настоящето издание е по-скоро въведение към Разбулената Изида, с което издателите се надяват да събудят любопитството на читателите и да ги накарат да се запознаят с пълния оригинален текст.

Майкъл Гомес успя да подготви прецизен и интелигентен съкратен вариант на книгата, като наблегна на централната тема в нея и пропусна честите отклонения, характерни за търсещия ум на мадам Блаватска. В допълнение към това издателите осъвремениха пунктуацията, правописа и в отделни случаи - граматическите конструкции и словоред с цел да направят текста по-достъпен за съвременния читател. Промените бяха извършени с идея значението на текста да стане по-ясно. Надяваме се, че никъде не сме изопачили или променили смисъла му.

Правим това издание в духа, в който е бил подготвян и оригиналът. Разбулената Изида е в основата си дело на Е. П. Блаватска, подпомагана от всички източници, до които е имала достъп. Но в публикувания текст личи помощта и на други лица, които са редактирали ръкописа и в някои случаи са писали под нейно наблюдение отделни части. На първо място сред тези помощници следва да се назове Хенри Стийл Олкът, но в съставянето на окончателния вариант са участвали също Александър Уайлдър и други. В края на живота си самата Блаватска е изразявала неудовлетвореността си от текста и е посочвала не едно и две разминавания в оригинала.

Не можем да се надяваме, че сме поправили видените от авторката неточности, но въпреки това се опитахме да съставим версия, която може да послужи на някои читатели като въведение към нейната изумително активна и широкомащабна мисъл. За онези почитатели на Е. П. Блаватска, които предпочитат да няма подобни модификации на нейния текст, ще перифразираме съвета на Джефри Чосър към онези читатели, на които не им се понравили някои от разказите му: И ако някой намери тук нещо, което не му харесва, нека не го приписва на нашите лоши помисли, а само на несръчността на перото ни.

Предговор на редактора

"Нима е прекалено много да се смята, че човек би следвало да развива нови сетива и по-близка връзка с природата?" - пита читателя Е. П. Блаватска в увода към първия том на Разбулената Изида. Над 1200 страници са посветени на търсенето на отговор на този и други въпроси, свързани със "загадките на древната и съвременната наука и теология". Авторката е успяла да събере широк кръг авторитети, дали убедителни сведения за универсалния светоглед от древността, и подлага на подробен анализ митовете и легендите на човечеството; опонира на науката, която по нейно време била насъсквана против откритията на древността и нейния опит да "помогне на изучаващите да открият жизнените принципи, лежащи в основата на философските системи на миналото" - концепции, които по времето на излизането на книгата през 1877 г. били забравени на Запад и, донякъде благодарение на влиянието на труда й, се появили отново в съвременната култура.

Първият том на Разбулената Изида, озаглавен Наука, разглежда способността на древните, въз основа на техните възгледи за човека и вселената, да изпреварят съвременната наука, докато вторият том, посветен на теологията, се занимава с възхода на християнството и последвалото потискане на съперничещите му религиозни групи като различните свързани с древните мистерии школи. Представянето й на гностиците далеч изпреварва нейното време и отчасти се основава на контактите й с потомците на раннохристиянски групи като друзите по време на пътешествията й из Палестина и Египет.

Самият труд е забележителен опит на човек, започнал да пише на английски само три години преди дебюта си и който, по нейно собствено признание, никога не се е обучавал в колеж, нито се е занимавал с какъвто и да било клон на науката. Въпреки това отзивите след публикацията показват, че на книгата се е гледало като на произведение на високо ерудиран човек, а не просто като на литературен куриоз. Реакцията на публиката била също тъй силна - два месеца след излизането й, през септември 1877 г. се наложило подготвянето на второ издание и оттогава книгата се е издавала многократно.

Блаватска черпи от широк кръг писатели, като се започне от класическите автори и особено Платон и неоплатониците (вероятно под влияние на редактора й, проф. Александър Уайлдър), и се стигне до Дарвин, Хъксли и Макс Мюлер. Тя запознава англоезичните читатели с редица европейски автори, сред които и френския маг Елифас Леви. Очевидно е също, че е имала и собствени източници, както личи от думите на колегата й Хенри С. Олкът: "Писалката й летеше над страницата, но изведнъж тя спираше, втренчваше се в пространството с празния поглед на ясновидец, присвил очи, за да види нещо невидимо във въздуха пред себе си, след което започваше да копира върху хартията онова, което е видяла. След като приключеше с цитата, очите й възвръщаха нормалния си вид и тя продължаваше да пише, докато не спираше поради още някое подобно прекъсване." (Повече подробности около написването на Разбулената Изида могат да се открият в първия том на Старият дневник на Х. С. Олкът, в Зората на теософското движение и в увода на изданието на Изида под редакцията на Борис дьо Циркоф.)

Но огромният обем материали, събрани в подкрепа на тезите й, понякога задушава основната тема. Към това се добавят пространните отклонения върху парещи въпроси на времето, като дискусията върху многобройните теории, предложени за обясняване на феномените на спиритуализма, които преживели истински бум в Европа и Америка през 50-те и 60-те години на ХIХ в. Плодотворният й ум сякаш поглъща всяко късче информация и предугажда всяко възможно възражение. В резултат на това Разбулената Изида оцелява като едно от пренебрегваните древни светилища, описани в книгата - реликва, на която се възхищават, но не се заемат да изследват.

Какви ли чудеса ще се разкрият, ако структурата се изчисти от страничната материя? Работата по настоящето съкратено издание започна с надеждата да направим Разбулената Изида по-достъпна. Премахването на над три четвърти от оригиналния текст се оказа доста трудна задача. Но когато се отстранят обширните цитати от други автори, честите обяснения на имената на различни божества и непрекъснатите коментари, сред целия лабиринт от думи се появява изненадващо ясна и непрекъсната нишка, очертаваща основните концепции, които се е опитвала да обясни Блаватска.

Авторката несъмнено е била наясно с недостатъците на своята книга и е възнамерявала да подготви ново издание. Вторият й труд, озаглавен Тайната доктрина, първоначално била рекламирана като "нова версия на Разбулената Изида". Ненавременната й смърт на 8 май 1891 г. на петдесет и девет годишна възраст сложил край на тази възможност. Макар настоящият опит едва ли е точно онова, което е желаела авторката, той разкрива основната структура на труда й. От моя страна не е добавяно или променяно нищо, а само бяха премахнати големи части от текста. (От глави 3 и 4 от Наука, които се занимават с теориите от ХIХ в. относно различни спиритуалистически феномени, беше елиминиран толкова много текст, че обемът им стана колкото една глава.) Поставените в скоби допълнения в цитирането могат да се възприемат като дело на самата Е. П. Блаватска. Правописът на санскритските и другите термини бяха стандартизирани, а цитираните в бележките трудове - приведени съобразно съвременните изисквания.

В края на уводната глава на първия том авторката обяснява целта на труда си по следния начин: "Настоящият труд няма за цел да налага на читателя личните възгледи и теории на автора, нито пък претендира да бъде изследване, предназначено да предизвика революция в някаква област на научната мисъл. Той е по-скоро кратко изложение на религиите, философиите и универсалните предания на човешкия род, както и тълкуването на същите в духа на онези тайни доктрини, никоя от които - благодарение на предразсъдъците и фанатизма - не е достигнала до християнския свят в достатъчно неизопачен вид, за да може да се подложи на справедливо разглеждане."

Майкъл Гомес, редактор

Увод

Представената на съда на публиката книга е плод на доста близкото познанство с източните адепти и изучаването на тяхното познание. Тя се предлага на онези, които са склонни да приемат истината, където и да се намира тя, и да я защитават, дори това да означава да се изправят срещу разпространените предразсъдъци. Книгата е опит да се помогне на изучаващите да открият жизнените принципи, лежащи в основата на философските системи на миналото.

Книгата е написана съвсем искрено. Замислена е да отдаде дължимото и да говори истината без злоба или предубеждения. Но същевременно тя не проявява милост към поставеното на трона заблуждение, нито пък уважение към самозвания авторитет. Тя настоява за уважение към оклеветеното минало - уважение, което му е било отказвано толкова дълго време. Тя призовава за връщане на взетите назаем одеяния и за реабилитиране на злепоставените славни имена. Нейният критицизъм няма да бъде насочен в друг дух срещу нито една форма на поклонение, религиозна вяра или научна хипотеза. Хората и партиите, сектите и школите са просто еднодневки. Само истината, разположена високо на своята диамантена скала, е върховна и вечна.

Не вярваме в никаква магия, която превъзхожда възможностите и капацитета на човешкия разум, нито пък в "чудо", било то божествено или дяволско, ако то предполага нарушаване на установените от вечността природни закони. Въпреки това ние приемаме твърдението на талантливия автор на Festus [Филип Дж. Бейли*], че човешкото сърце все още не се е изразило изцяло и че далеч не сме постигнали, нито дори разбрали пределите на неговите способности. Нима е прекалено много да се смята, че човек би следвало да развива нови сетива и по-близка връзка с природата? Логиката на еволюцията би трябвало да ни научи на това, ако се разгледат закономерните й заключения. Ако някъде по време на развитието от растения или нисши животни до благородния човек се е развила душа, надарена с интелектуални качества, то не би трябвало да е неразумно да предположим и да смятаме, че у човека също се заражда способност, позволяваща му да разбира факти и истина по чужд на сегашната ни компетентност начин. Все пак без никакво колебание приемаме твърдението на Бифе, че "същността винаги е една и съща. Независимо дали махаме мрамора, скриващ намиращата се вътре в блока статуя, или трупаме камък върху камък, докато не построим храма, новият ни резултат е по същество само една стара идея. Най-последната от всички вечности ще намери в най-ранната своята предопределена половин душа".

* Английски поет (1816--1902), посочената поема е претърпяла няколко редакции и е била много популярна в края на ХIХ в. - Б. ред.

Когато преди години пътувахме за първи път из Изтока и изследвахме тайните на неговите напуснати светилища, мислите ни бяха измъчвани от два натъжаващи и винаги завръщащи се въпроса: Къде, кой и какво е Бог? Кой е виждал безсмъртния дух на човека и така се е уверил в неговото безсмъртие?

И точно когато бяхме най-загрижени да решим тези объркващи проблеми, ние се свързахме с определени хора, надарени с такива мистериозни способности и толкова дълбоки познания, че с право можем да ги наречем мъдреците на Изтока. Жадно се вслушвахме в инструкциите им. Те ни показаха, че чрез съчетаването на науката и религията съществуването на Бог и безсмъртието на човешкия дух могат да се докажат като теорема на Евклид. За първи път се убедихме, че във философията на Изтока няма място за друга вяра освен за абсолютната и непоклатима вяра във всесилието на безсмъртния Аз на човека. Бяхме научени, че това всесилие се дължи на родството на човешкия дух с Вселенската душа - с Бог! Едното, твърдят мъдреците, не може да бъде доказано по друг начин, освен чрез другото.

Човешкият дух доказва божествения дух по същия начин, по който една капка вода доказва съществуването на източника, откъдето се е появила. Кажете на човек, който никога не е виждал вода, че съществуват океани. Той или ще трябва да приеме думите ви на вяра, или да ги отхвърли. Но достатъчно е на ръката му да падне една-единствена капка и тогава той ще разполага с факта, от който ще може да си направи изводите за всичко останало. След това той постепенно ще може да разбере съществуването на безкрайния и бездънен океан. Сляпата вяра вече няма да му е необходима - той ще я замени с познание. Когато видим смъртен човек да показва изумителни способности, да контролира силите на природата и да отваря прозорец към духовния свят, то склонният към разсъждения ум остава потресен от убеждението, че ако духовният Аз на един човек е в състояние да извърши толкова, то способностите на Духа-Отец би трябвало да са толкова по-големи, колкото един океан надминава капката по обем и сила. Ex nihilo nihil fit* - докажете съществуването на душата чрез изумителните й способности и ще сте доказали съществуването и на Бог!

* Нищо не се получава от нищо (лат.). - Б. пр.

В нашето проучване ни беше посочено, че загадките всъщност не са такива. Имената и местата, които за западния ум имат значение само като източни предания, ни бяха показани като реално съществуващи. С благоговение пристъпихме в духа в храма на Изида, за да повдигнем булото на "онази, която е и която ще бъде" в Саис, да погледнем през съдраната завеса на Светая светих в Йерусалим и дори да задаваме въпроси в криптите, съществували някога под свещената сграда - мистериозната Бат-Кол. Filia Vocis, или дъщерята на божествения глас, отговаряше от Божия престол зад завесата, а науката, теологията, дори човешките хипотези и концепции, родени от несъвършените познания, завинаги изгубиха авторитета си в нашите очи. Единственият жив Бог говореше чрез своя оракул - човека - и ние бяхме удовлетворени. Такова познание е безценно; то е останало скрито само за онези, които не са го видели, подложили са го на осмиване или са отрекли съществуването му.

Затова нашият труд е опит за признание на херметическата философия, на древната универсална религия на мъдростта като единствения възможен ключ към Абсолюта в науката и теологията.

Борбата, водена сега между партията на общественото съзнание и партията на реакцията, вече е развила по-здравословен тон на мисълта. Тя едва ли ще се провали в окончателното отхвърляне на заблуждението и в триумфа на истината. Ще повторим - ние се борим за едно по-светло бъдеще.

И все пак, когато вземем предвид яростната съпротива, с която несъмнено ще се сблъскаме, едва ли съществува друг, който да има повече основания от нас при излизането си на арената да напише на щита си поздрава на римските гладиатори към цезаря - MORITURI TE SALUTANT!*

* Отиващите на смърт те поздравяват (лат.). - Б. пр.

Ню Йорк, септември 1877 г.

Е. П. Блаватска

Първа част. Наука

1. Стари неща с нови имена

Някъде в този обширен свят съществува една стара книга - толкова стара, че нашите съвременни антиквари биха могли да чудят и маят безкрайно дълго над страниците й и въпреки това да не стигнат до съгласие по отношение на материала, върху който е написана. Днес това е единственото съществуващо оригинално копие. Най-древният еврейски документ върху окултните науки - Sifra di-Tseniuta [Книга за скритата тайна] - е компилиран от нея, и то по време, когато на първоизточника вече се е гледало като на литературна реликва. Една от илюстрациите й изобразява Божествената същност, еманираща от Адам1 като светеща дъга, започваща да образува кръг; след като достига най-високата точка в обиколката, неизразимата Слава се насочва обратно и се връща към земята, донасяйки във вихъра си човек от по-висш тип. С приближаването си към нашата планета еманацията става все по-затъмнена и по-затъмнена, а когато докосва земята, е черна като нощ.

Едно убеждение, основаващо се на седемдесет хиляди години опит,2 както се твърди, е занимавало херметическите философи от всички времена. Според тях, поради греха материята е станала по-тежка и плътна, отколкото е била при първото създаване на човека. В началото човешкото тяло е било наполовина ефирно по природа и преди падението си хората общували свободно с невидимите днес вселени. Но оттогава материята се превърнала в могъща бариера между нас и света на духовете. Най-старите езотерични традиции също така учат, че преди мистичния Адам са съществували и изчезнали множество раси човешки същества, които се сменяли една друга.

С продължаването на цикъла очите на човека се отваряли все повече и повече, докато той не започнал да разпознава "доброто и злото" като самите елохими. След като достигнал тази висота, цикълът поел надолу. Когато дъгата достигнала определена точка, която я прави успоредна с фиксираната линия на нашето земно равнище, природата е снабдила хората с "облекла от кожи" и Бог ги "облякъл".

Същото вярване в предходното съществуване на една много по-духовна раса от онази, към която в момента принадлежим ние, може да се проследи назад във времето до най-ранните предания на почти всеки народ. В древния ръкопис на киче Попол Вух за първата раса се говори като за хора, които можели да разсъждават и говорят, чието зрение било безгранично и които моментално научавали всичко. Според Филон Юдейски* [De gigantibus 2] (За гигантите), въздухът е изпълнен с невидими войнства от духове, някои от които са свободни от злото и са безсмъртни, докато други са гибелни и смъртни. "Ние сме потомци на синовете на Ел и трябва отново да станем синове на Ел." Недвусмисленото твърдение на анонимния гностик, написал Евангелието от Йоан (1:12), че "на всички ония, които Го приеха", т.е. на онези, които са прилагали на практика езотеричната доктрина на Исус, "даде възможност да станат чеда Божии", ни насочва към същото вярване. "Нима не знаете, че сте богове?" - възкликнал Учителят. Във Федър [246 с] Платон с възхищение описва състоянието, в което се намирал някога човекът и което ще постигне отново, преди и след загубата на крилете му, когато живял сред боговете и самият той бил бог във въздушния свят. Още от най-древни времена религиозните философии учели, че цялата вселена е изпълнена с божествени и духовни същества от различни раси. От една от тях с течение на времето се развил първобитният човек Адам.

* Известен и като Филон Александрийски (ок. 25 г. пр. Хр. - 50 г.) - юдейско-елинистичен философ, който се опитва научно да обоснове юдаизма и да го обедини с елинистичната философия. - Б. ред.

Откритията на съвременната наука не противоречат на най-древните учения, според които нашата раса е невероятно древна. През последните няколко години геологията, според доскорошните твърдения на която съществуването на човека може да се проследи до терциера, откри неопровержими доказателства, че човешката раса е по-древна от последния ледников период в Европа - над 250 000 години! Това е доста костелив орех за ортодоксалната теология, но е било приет факт за древните философи.

Нещо повече - заедно с човешките останки били разкопани оръдия на труда, които показват, че в онези древни времена човекът е ловувал и е познавал огъня. Все още обаче не е направена следващата стъпка в търсенето на произхода на нашата раса; науката стигна до задънена улица и очаква бъдещи доказателства. Нито геолозите, нито археолозите са в състояние да реконструират от откритите досега фрагментарни останки цялостния облик на човека - с неговия физически, интелектуален и духовен аспект. Тъй като откритите човешки оръдия на труда стават все по-груби и недодялани с проникването на геологията в земните недра, това за науката е доказателство, че колкото повече се приближаваме към произхода на човека, толкова по-див и близък до животното е той. Странна логика! Нима откриването на останките в пещерата Девон доказва, че по същото време не са съществували и високоразвити и цивилизовани раси? Когато сегашното население на планетата ни изчезне и археолозите на някоя "идваща раса" от далечното бъдеще разкопаят домакинските пособия на някое индианско племе или на жителите на остров Адаман, нима не ще имат пълното основание да стигнат до заключението, че човечеството от деветнадесети век "току-що е излязло от каменната ера"?

Независимо дали следваме метода на Аристотел или този на Платон, ние не трябва да спираме да си задаваме въпроси; факт е обаче, че древните мъдреци са сочени като вещи познавачи както на вътрешната, така и на външната природа на човека. Въпреки повърхностните хипотези на геолозите, ние вече почти всекидневно получаваме доказателства в полза на твърденията на онези философи.

Те разделили безкрайните периоди на човешкото съществуване на тази планета на цикли, по време на които човечеството постепенно достигало кулминационната точка на най-развитата цивилизация, след което започвал постепенен упадък в окаяно варварство.3 Можем само смътно да предполагаме до какви висоти е достигала на няколко пъти човешката раса, като се основаваме на все още запазените прекрасни паметници на миналото и на описанията на Херодот на други чудеса, от които не са останали никакви следи. Даже по негово време гигантските структури на множество пирамиди и прочути по целия свят храмове са представлявали маса руини. Разпръснати от безмилостната ръка на времето, те се описват от Бащата на историята като "вдъхващи респект свидетели на отминалата слава на отдавна отишлите си предци". Той "отбягва от разговори за божествените неща" и дава на потомството непълно описание според чутото за някакви вълшебни подземни зали на Лабиринта, където почивали - и почиват и досега - скритите свещени останки на посветените царе.

Върху науките, преподавани в светилището, бил спуснат непроницаемият воал на тайната. Това е причината за съвременното омаловажаване на древните философии. Дори Платон и Филон Юдейски били обвинявани от мнозина коментатори заради абсурдните им противоречия, докато планът, стоящ в основата на плетеницата от метафизически противоречия, така объркващи за читателя на Тимей, е съвсем очевиден.

Разсъжденията на тези философи по темата са били отворени за всеобща критика, но ученията им относно духовните въпроси си оставали дълбоко езотерични. Тъй като са положили клетва да пазят тайна и религиозно мълчание относно трудните за разбиране проблеми, касаещи отношенията между духа и материята, те си съперничели помежду си в своите оригинални методи за прикриване на истинските си становища.

Учението за метампсихозата* е повсеместно осмивано от хората на науката и отхвърляно от теолозите. Но ако се разбираше по правилния начин в приложението му към нерушимостта на материята и безсмъртието на духа, то би могло да се възприема като възвишена концепция. Не е ли по-добре да разглеждаме този въпрос от гледната точка на древните, преди да се втурнем да очерняме учителите му? Решението на великия проблем с вечността не принадлежи нито на религиозните суеверия, нито на грубия материализъм.

* Преселение на душите (старогр.). - Б. пр.

Ако обясним подробно и сравним питагорейската метампсихоза със съвременната теория за еволюцията, ще открием, че древното учение попълва всяко "липсващо звено" в модерното.

Не е имало известен философ, който да не се е придържал към доктрината за метампсихозата в онзи й вид, в който е била излагана от брамините, будистите, а по-късно и от питагорейците в неговия езотеричен смисъл, независимо дали е изразявал виждането си по повече или по-малко разбираем начин. Всички са вярвали в тази доктрина - Ориген и Климент Александрийски, Синезий и Халцидий*; същото се отнася и за всички гностици, обявени категорично от историята за най-изисканата, образована и просветена група хора. Вижданията на Сократ са идентични с тези на Питагор; заради божествената си философия и двамата били наказани с насилствена смърт. Непросветената тълпа си остава една и съща през всички епохи. Материализмът е бил и винаги ще бъде сляп за духовните истини. Тези философи наред с индийците смятали, че Бог е вдъхнал в материята част от собствения си божествен дух, който съживява и задвижва всяка частица. Те учели, че хората имат две отделни и напълно различни една от друга души: смъртната - астралната душа, или вътрешното, флуидно тяло, и вечната и безсмъртната - augoeides, или частицата от божествения дух; че смъртната или астралната душа загива при всяка постепенна промяна на прага на всяка нова сфера, като с преселението си става все по-пречистена. Колкото и неуловим и невидим да е за нашите смъртни, земни сетива, астралният човек все пак се състои от материя, макар и изключително пречистена.

* Философи неоплатоници и християнски учители, които се опитвали (всеки по свой начин) да обединят елинистичната философия и неоплатонизма с христоянството. - Б. ред.

Но прекалено голямата зависимост от физическите факти довело до възхода на материализма и упадъка на духовността и вярата. По времето на Аристотел това било преобладаваща интелектуална тенденция. И макар делфийската заповед все още да не била напълно елиминирана от гръцкото мислене и някои философи все още да се придържали към виждането, че "за да разберем какво е човекът, трябва да знаем какво е бил той", материализмът вече започнал да разяжда корените на вярата. Самите мистерии постепенно дегенерирали до голяма степен в обикновени жречески спекулации и религиозни измами. Малцина били истинските адепти и посветени - наследниците и потомците на онези, които били разпръснати от мечовете на различни завоеватели на стария Египет.

Времето, предсказано от великия Хермес в диалога му с Асклепий, наистина настъпило - времето, когато нечестивите чужденци щели да обвиняват Египет в поклонничество на чудовища и нямало да оцелее нищо, освен надписите, изсечени върху камъните на паметниците - невероятни загадки за бъдещите поколения. Неговите свещени писари и първожреци станали скитници по лицето на земята. Принудено от страх от профанизацията на свещените тайни да търси убежище в херметическите братства, известни по-късно като есени, тяхното езотерично познание било скрито по-дълбоко отвсякога. Триумфиращите ученици на Аристотел [Александър Велики] заличили в хода на завоеванията си всички останки от чистата някога религия. Като типичен продукт на своята епоха, самият Аристотел, макар и научен на тайната наука на египтяните, имал съвсем повърхностна представа за върховните постижения на хилядолетните проучвания в областта на езотеричното.

Подобно на живелите по времето на Псаметик*, нашите съвременни философи също "повдигат булото на Изида" - тъй като Изида е само символ на природата. Те обаче виждат единствено физическите й форми. Намиращата се вътре в тях душа се изплъзва от полезрението им и Божествената майка не може да им предложи отговор.

* Египетски фараон от 26 династия (ок. 664--610 г. пр. Хр.). - Б. ред.

Нашата съвременна наука приема съществуването на Върховна сила, на Невидим принцип, но отрича Върховното същество или персонифициран Бог. От логическа гледна точка разликата между двете може да се подложи на съмнение, тъй като в този случай Силата и Съществото са идентични. Човешкият ум едва ли е в състояние да си представи разумна Върховна сила, без да свърже идеята за нея с разумно Същество. От масите никога не може да се очаква да имат ясна представа за всемогъществото и вездесъщността на някакъв Върховен Бог, без да проектират върху него в гигантски мащаби собствените си качества и личност. Кабалистите обаче никога не са разглеждали невидимия Ен-Соф по друг начин, освен като Сила.

Малцина са християните, разбиращи еврейската теология - ако изобщо имат каквато и да било представа от нея. Дори за повечето евреи Талмудът представлява една от най-тъмните енигми, а онези учени, които го разбират, не се хвалят с познанията си. Техните кабалистични книги се разбират още по-малко, тъй като днес с изучаването на великите им истини се занимават повече християнски, отколкото еврейски студенти. А колко по-малко се знае за източната, или за универсалната Кабала! Нейните адепти са малко, но са избрани наследници на мъдреците, които първи открили "сияещите истини, осветявали великата Шемайа на халдейското знание",4 постигнали "абсолюта" и сега си почиват от неимоверния си труд. Те не могат да достигнат отвъд онова, което е дадено да знаят смъртните на тази земя; дори тези избраници не могат да престъпят линията, начертана от пръста на самия Бог.

Пътешествениците срещали тези адепти по бреговете на свещения Ганг, сблъсквали се с тях в мълчаливите руини на Тива и в мистериозните изоставени зали на Луксор. Били са виждани, но рядко разпознавани и в помещенията, в които вниманието се приковава от странни символи върху сини и златни сводове, но чието тайно значение никога не е достигало до зяпащите ги. Срещали ги и в безплодните пустинни равнини на великата Сахара и в пещерите на Елефантина. Те могат да бъдат намерени навсякъде, но се разкриват само на онези, които са посветили живота си на себеотрицателно учение и не биха се отказали от него.

Какво чудно има в това, че посветените или адептите, получили тайните си познания в храмовете, запознати с всички възможности на растителното, животинското и минералното царство, експерти по окултна химия и физика, психолози и физиолози, са можели да вършат чудеса, които дори в нашата просветена епоха се възприемат като свръхестествени? Да се клейми магията и окултната наука като лъжа, е обида за човешката природа. Да се вярва, че в течение на много хилядолетия половината човечество се е занимавало да мами и изиграва другата половина, е равносилно да се твърди, че човешката раса се състои единствено от мошеници и непоправими идиоти. Къде е онази страна, в която не се е практикувала магия? И в коя епоха магията е била напълно забравена?

В най-старите документи, с които разполагаме днес - Ведите и древните закони на Ману - откриваме много магически ритуали, практикувани и позволени от брахманите. В Тибет, Япония и Китай и днес се учи онова, което са учели древните халдеи. Освен това духовенството в тези страни доказва онова, което проповядва - а именно, че практикуването на морална и физическа чистота и на определени лишения развива жизнената сила на душата и самопросветлението. Възможността човек сам да контролира безсмъртния си дух му дава наистина магическа власт над елементарните духове, които са по-несъвършени от него.

Откриваме, че и на Запад магията е толкова древна, колкото и на Изток. Друидите в Британия са я упражнявали в смълчаните скривалища на дълбоките си пещери; Плиний (Естествена история, 29:12, 30:4 и т.н.) посвещава много глави на "мъдростта" на келтските водачи. Те проповядвали тайните на вселената, хармоничното движение на небесните тела, образуването на земята и най-вече - безсмъртието на душата. Посветените се събирали в нощен час в свещените горички, тези естествени академии, построени от Невидимия архитект, за да научават какво е бил някога човекът и в какво ще се превърне в бъдеще. Не се нуждаели от изкуствено осветление, за да осветяват храмовете си, тъй като богинята на нощта пращала сребристите си лъчи към украсените им с дъбови венци глави; а облечените им в бели роби свещени бардове знаели как да разговарят със самотната кралица на звездния свод.

Сега на мъртвата почва на отдавна отминалото време се издигат свещените им дъбове, изсушени и лишени от духовното си значение благодарение на отровния дъх на материализма. Но за изучаващия окултното познание те все още си остават зелени и пищни, изпълнени с толкова дълбоки свещени истини, колкото са били и в онзи час, когато върховният друид извършвал магическите си изцеления и, размахвайки клонка имел, отрязвал със златния си сърп зелената издънка от стеблото.

Магията е стара колкото хората. Невъзможно е да се назове времето, когато се е появила, както е невъзможно да се посочи моментът на раждане на първия човек. Всеки път, когато някой автор възнамерява да свърже появата й в дадена страна с някаква историческа личност, по-нататъшните проучвания показват, че становището му е безпочвено. Мнозина смятали, че скандинавският свещеник и монарх Один е положил началото на магията някъде около седемдесет хилядолетия преди Христа. Лесно обаче може да се докаже, че тайнствените обреди на жриците, наричани вьолвас или валас (Volvas, Valas), са много по-древни от него. Някои съвременни учени се бяха заели да докажат, че магията започва със Зороастър, тъй като той е основоположник на религията на магите. Амиан Марцелин, Арнобий, Плиний и други древни историци категорично посочват, че той всъщност е само реформатор на магията, упражнявана от халдеите и египтяните.5

Най-големите учители в областта на божественото приемат, че почти всички древни книги са написани със символичен език, достъпен единствено на посветените. Биографията на Аполоний Тиански е добър пример за това. Както знае всеки кабалист, тя обхваща цялата философия на херметизма, който има допирни точки на традициите, оставени ни от цар Соломон. Чете се като приказка и - както е в случая с приказката - понякога фактите и историческите събития се представят на читателя в багрите на измислицата. Пътуването до Индия представлява алегорично описание на изпитанията на неофита. Ако се интерпретират, дългите разговори на Аполоний с брахманите, техните мъдри съвети и диалозите с коринтянина Менип ще образуват езотеричен катехизис. Посещението му в империята на мъдреците и срещата му с цар Иарк, оракула на Амфиарай, обясняват символично много от ревниво пазените догми на Хермес. Ако се разберат, те биха могли да разкрият някои от най-важните тайни на природата.

Нито един по-късен народ не е бил толкова вещ в геометрията, колкото са били строителите на пирамидите и на другите титанични паметници от преди и след потопа. От друга страна, никой не е успял да ги достигне в практическото изучаване на природата. Неопровержимо доказателство за това е значението на безбройните им символи. Във всеки от тях е въплътена идея, съчетаваща концепцията за божественото невидимо и земното видимо. Първото произлиза от второто строго според аналогията на херметическата формула "каквото горе, същото и долу". Техният символ показва велико познаване на естествените науки и практическо изучаване на космическата сила.

Въпреки съществуващия на пръв поглед политеизъм древните - или най-малкото образованите древни - са били изцяло монотеистични - при това векове преди Мойсей. Този факт е показан ясно в Папирус на Еберс със следните думи, преведени от първите четири реда на лист 1: "Дойдох от Хелиополис с великите от Хет-аат, Господарите на Закрилата, властелините на вечността и спасението. Господарят на вселената ми каза как да освободя боговете от всички убийствени болести." Древните наричали издигнатите хора богове. Обожествяването на смъртни хора и почитането на лъжливи богове е толкова доказателство против монотеизма им, колкото издигането на паметници от съвременните християни в чест на техните герои може да се смята за доказателство в полза на техния политеизъм. Съвременните американци биха сметнали за абсурдно, ако след три хилядолетия потомците им ги определят като идолопоклонници заради издигнатите статуи в чест на бога им Вашингтон. Херметическата философия е била до такава степен забулена в тайни, че според Волни древните народи почитали материалните символи като самите божества, докато те всъщност били възприемани само като изображение на езотеричните принципи.

Магията била смятана за божествена наука, която води до присъединяване към свойствата на самата божественост. "Тя разкрива действията на природата - посочва Филон Юдейски (De specialibus legibus [За специалните закони] 3.18.100) - и подтиква към размишления за небесните сили." През по-късните периоди злоупотребата и дегенерацията й до магьосничество станали причина за всеобщата ненавист към магията. Ето защо трябва да я разглеждаме само като такава, каквато е била в дълбоката древност, когато всяка истинска религия се е основавала на познаване на окултните сили на природата. Магията не е била създадена от жреческата класа на древна Персия; тъкмо обратното - магите са получили името си от нея. Магията се е появила на земята заедно с първата човешка раса.

В някои науки древните били по-напред от постиженията на съвременните мислители. Макар и да не са особено склонни да го признаят, това виждане се споделя от не един учен. "Степента на научното познание в началния период на съществуването на обществото е много по-висока, отколкото сме склонни да приемем днес" - изтъква д-р А. Тод Томсън, редакторът на "Окултните науки" от Салверт. "Но - добавя той - това познание е било ограничено в храмовете, ревниво пазено от очите на народа и достъпно единствено на жреците."6

За да покажем, че идеите, към които са се придържали древните при разделянето на човешката история на цикли, не са напълно лишени от философска основа, в края на настоящата глава ще запознаем читателя с една от най-древните представи за еволюцията на нашата планета.

В края на всяка "голяма година", наричана от Аристотел (според Цензорин) "най-великата година", която се състои от шест сари [цикли от затъмнения],7 нашата планета преминава през дълбока физическа революция. Полярният и екваториалният климат постепенно сменят местата си, като първият бавно се придвижва към екватора, а тропическата зона с нейната изобилна растителност и разнообразен животински свят измества ледената пустош на полюсите. Промяната на климата естествено се съпровожда с катаклизми, земетресения и други космически конвулсии. С изместването на океанското дъно в края на всеки десет хиляди години и около един нерос настъпва полувселенски потоп, подобен на катаклизма по времето на легендарния Ной. Гърците наричали тази година хелиакална, но никой извън светилищата не е знаел нищо конкретно за нейната продължителност или особености. Зимата на тази година се наричала катаклизъм или потоп, а лятото - екпирозис (пожар). Според популярните представи, през тези сезони светът бил съответно поглъщан от вода и изпепеляван.

Изучаването на неросите, брихаспатите или периодите, наричани юги или калпи, може да бъде занимание за цял живот. Сатя-югата и будистките хронологични цикли биха изправили някой математик пред огромно множество цифри. Маха-калпата обхваща безкрайно много периоди, отиващи далеч назад във времето преди потопа. Тяхната система включва калпа, или един голям период от 4 320 000 000 години, състоящ се от седемдесет и една маха-юги, всяка от които се дели на четири по-малки юги, редуващи се по следния начин:

Сатя-юга 1 728 000 години

Третя-юга 1 296 000 години

Двапара-юга 864 000 години

Кали-юга 432 000 години

Общо 4 320 000 години

Това прави един божествен век, или маха-юга. Седемдесет и една маха-юги се равняват на 306 720 000 години, към които се прибавя сандхя (или времето, когато денят граничи с нощта - сутрешният и вечерният здрач), равна на една сатя-юга от 1 728 000 години; така се получава една манвантара от 308 448 000 години.8 Четиринадесет манвантари правят 4 318 272 000 години, към които трябва да се добави една сандхя, за да започне калпата - 1 728 000 години, с което една калпа или голям период продължава общо 4 320 000 000 години. Тъй като в момента се намираме едва в кали-югата на двадесет и осмия век от седмата манвантара от 308 448 000 години, трябва да чакаме още доста време, преди да достигнем дори половината от отпуснатия на този свят срок.

Всички тези числа не са плод на фантазията, а се основават на действителни астрономически изчисления, както показа С. Дейвис.9 Въпреки изследванията си, редица учени, сред които и Хигинс, са напълно объркани от този таен цикъл. Бънсън доказа, че египетските жреци, които използвали циклична система за означаване, винаги пазели записите си в най-дълбока тайна.10 Може би трудността произлиза от факта, че изчисленията на древните са приложими с еднаква сила както към духовното, така и към физическото развитие на човечеството.

Няма да е трудно да разберем това очертано от древните тясно взаимоотношение между природните и човешките цикли, ако имаме предвид вярата им в постоянното и всемогъщо въздействие на планетите върху съдбата на човечеството. Хигинс с основание смята, че цикълът на индийската система от 432 000 е истинският ключ към тайния цикъл. Но неговият неуспех при опитите му да го разшифрова е очевиден - тъй като се отнася към тайната на сътворението, този цикъл е най-недостъпният от всички останали. Той се повтаря в символичните числа единствено в халдейската Книга на числата, чийто оригинал, ако се е запазил до днес, със сигурност не може да се открие в библиотеките, тъй като е съставен от по-древните книги на Хермес,11 броят на които си остава неясен.

Както нашата планета прави една обиколка веднъж годишно около Слънцето и същевременно се завърта около оста си на всеки двадесет и четири часа, като по този начин минава през по-малки цикли в рамките на големия, така и по-малките циклични периоди се повтарят отново и отново в рамките на големия сарос.

Завъртането на материалния свят според древната доктрина се съпровожда от подобно завъртане на разума - подобно на физическата, духовната еволюция на света се извършва на цикли.

Така в историята наблюдаваме постоянни приливи и отливи в развитието на човечеството. Великите царства и империи достигат кулминацията на своето величие и отново западат по силата на същия закон, по който са се издигнали. По същия начин човечеството, след като е стигнало най-ниската точка, набира сили и започва отново да се издига нагоре; при това висотата на възхода му, според закона за постъпателното развитие на циклите, е донякъде по-голяма от точката, до която е стигнало предишния път.

Разделянето на човешката история на златен, сребърен, меден и железен век не е измислица. Срещаме го отново и отново в писмените паметници на различни народи. Епохата на небивало вдъхновение и несъзнателна съзидателност неминуемо се сменя с епоха на критицизъм и съзнателност. Едната епоха осигурява материал за анализиране и критично обсъждане на другата.

Така всички големи личности, издигащи се като гиганти в историята на човечеството, като Буда Сидхарта и Исус в духовния свят и Александър Македонски и Наполеон в света на материалните завоевания, са само отразени образи на човешките типове, съществували десетки хиляди години по-рано през предишните епохи, възпроизведени от тайнствените сили, контролиращи съдбата на нашия свят. Във всички анали на сакралната и профанната история няма нито една видна личност, чийто прототип да не може да се открие в полуизмислените и полуреалните предания на отдавна изчезнали религии и митологии. Както трептящата на невъобразимо разстояние над нас звезда се отразява в тихите води на езерото, така образите на хората от времето преди потопа се отразяват в периодите, които можем да обхванем през погледа на историята.

"Каквото горе, това и долу. Онова, което е било, ще се завърне отново. Каквото на небето, това и на земята."

Повечето от нашите мислители не вземат предвид факта, че многобройните промени в езика, алегоричната фразеология и очевидната тайнственост на старите мистични автори, които като цяло са били под клетва никога да не издават съкровените тайни на светилището, биха могли безнадеждно да объркат преводачите и коментаторите. Те приемат буквално думите на средновековния алхимик, съвременните учени често не разбират дори забулената символика на Платон. Може би някой ден те ще се научат да разбират по-добре и тогава ще осъзнаят, че и в древната, както и в съвременната философия, се е използвал методът на изключителния детерминизъм; че още от зората на човечеството фундаменталните истини за всичко онова, което ни е позволено да знаем на тази земя, се пазят от адептите на светилището; че разликите във верите и религиозните практики са само външни и че тези пазители на първичното божествено откровение, които са решили всеки достъпен на човешкия разум проблем, са били свързани помежду си в универсално масонско братство на науката и философията, което образувало една непрекъсната верига по цялата планета. Намирането на края на тази нишка е работа на филологията и психологията. Когато това бъде направено, ще се установи със сигурност, че с разплитането само на една от брънките на старите религиозни системи може да се разплете цялата верига на тайната.

Моментът е изключително подходящ за преглед на древните философии. Археолози, филолози, астрономи, химици и физици все повече се приближават до точката, в която ще бъдат принудени да ги вземат предвид. Материалната наука вече е достигнала границите на своето изследване; изворите на вдъхновение за догматичната теология са пресъхнали. И освен ако не сме объркали знаците, наближава денят, когато светът ще получи доказателства, че единствено древните религии са били в хармония с природата и че древната наука е обхващала всичко, което може да се познае. Дълго пазени тайни ще бъдат разкрити, отдавна забравени книги и изкуства могат отново да се появят на бял свят, безценни папируси и пергаменти ще се появят в ръцете на хора, които ще твърдят, че са ги открили в обвивките на мумии или в подземни скривалища, ще бъдат разкопани и разчетени таблици и колони, чиито скулптурни откровения ще потресат теолозите и ще смаят учените. Кой знае какви са възможностите на бъдещето? Епохата на лишаването от илюзии и възстановяването скоро ще започне - всъщност не, тя вече е започнала. Цикълът почти е завършил, предстои започването на нов и бъдещите страници на историята може би ще съдържат пълните доказателства, че

Ако може да се вярва на древните,

духовете са слизали и са говорели с човека

и са му разкривали тайните на непознатия свят.

Бележки

1. Името се използва в смисъла на гръцката дума anthropos. [Макар бележката да посочва, че в случая Адам означава човечество, според Писмата на Махатма Адам следва да се разглежда като еманация от Божествената същност (Бел. ам. ред.)]

2. Според традицията на източните кабалисти, тяхната наука е още по-древна. Съвременните учени могат да се съмняват и да отхвърлят това твърдение. Но не са в състояние да докажат, че то не е вярно.

3. [Писмо 16 от Писмата на Махатма препоръчва в това изречение думата човечество да се смени с човешки раси, а вместо цивилизация да се чете духовна еволюция на конкретната раса (Бел. ам. ред.).]

4. Bulwer-Lytton, Zanoni bk. 3, ch. 5.

5. Ammianus Marcellinus, Historia Romana 23.6.32-33; [Arnobius, Adversus Gentes 1.5; Plinius, Historia Naturalis, 30.2-3].

6. [(New York, 1847), preface, 1:xiii.]

7. Според Берос, който бил халдейски астролог в храма на Бел във Вавилон, продължителността на един сар, или сарус, е 3600 години, на един нерос - 600 години, а на един сосус - 60 години. Вж. I. P. Cory, Ancient Fragments (London, 1832), 29; Berosus (фрагмент у Abidenus), За халдейските царе и Потопа. Вж. също Eusebius, Chronicon 1.6, както и откъса от Теон Александрийски в MS. ex. cod. reg. Gall. gr. No 2390, fol. 154 [in Cory, 329-30].

8. Чарлс Колмън, който прави това изчисление [Coleman, Mythology of the Hindus (London 1832), ХIII], допуска сериозна грешка, която е останала незабелязана от коректора - за продължителност на една манвантара са посочени 368 448 000 години, което е точно с шестдесет милиона години повече.

9. Samuel Davis, "On the Astronomical Computations of the Hindus", in Asiatic Researches 2:175-226; Godfrey Higgins, Anacalypsis (London, 1832), 1:176.

10. C. K. J. Bunsen, Egypt's Place in Universal History (London, 1848), 1:24.

11. Четиридесет и двете свещени книги на египтяните, споменати от Климент Александрийски като съществуващи по негово време, са били само част от книгите на Хермес. Ямвлих се позовава на авторитета на египетския жрец Абамон и говори за 1200 книги на Хермес и 36 000 на Манетон. Но свидетелството на Ямвлих като неоплатоник и теург, разбира се, се отхвърля от съвременните критици. [Издателят на Блаватска Александър Уайлдър в превода си на De mysteriis на Ямвлих дава числата 2000 книги на Хермес и 36 525 на Манетон (Бел. ам. ред.)]