Иконата
Нийл Олсън
Откъс
ИКОНАТА
Автор: Нийл Олсън
Превод: Мариана Димитрова
ЛЯТОТО НА 1944
ЕПИР, ГЪРЦИЯ
От високия хълм Аделфос, над приведените от вятъра кедри, които обграждаха пещерите, той виждаше планината Пинд, надвиснала като сив облак на изток, гледаше кафявите ридове, които стигаха до Кониза и албанската граница, дори му се струваше, че съзира отражението на слънцето върху водите на Йонийско море на запад. В подножието се простираха стръмни зелени долини и сгушени сред скалите селца, чиито високи черковни камбанарии привличаха погледа. Капитан Елиас често бе идвал на този хълм като дете, когато мечтаеше да живее зад планините на юг - в Атина или отвъд морето, в Америка, където беше заминал чичо му. Можеше да стане войник, лекар, пътуващ музикант или шпионин - това нямаше особено значение, но всяка мечта включваше бягство. Никога не си беше представял, че ще се върне сред тези хълмове, преследван в собствената си страна.
Беше след полунощ, когато отец Михалис пристигна в Пещерата на Константин. Макар посещенията му при партизаните напоследък да бяха редки, знаеше къде да ги намери. Елиас, който вече рядко спеше, покани с жест младия свещеник в осветения от фенера кръг във вътрешността. Капитанът беше предупредил Михалис преди седмици, че германците го наблюдават неотлъчно, и всички разбираха, че причината за посещението му трябва да е много важна.
- Благослови ни, отче.
Мръсни ръце леко подръпваха развяващото се черно расо, докато свещеникът преминаваше покрай партизаните, опрощавайки онова, което бяха причинили и щяха да продължат да причиняват на германците и на своите сънародници в следващите дни. Като деца са, помисли си Елиас, докато ги наблюдаваше. Груби и жестоки, докато не се появеше суровият свещеник, пред когото ставаха смирени и се разкайваха. Сега те не виждаха младия духовник, а самия Бог; за някои от тях това беше първото докосване до Всемогъщия от месеци, а мракът в пещерата само подсилваше тази илюзия. Прошепнатите благословии отекваха в каменния свод, но думите не стигаха до Елиас, за което беше благодарен. Самият той не беше изненадан да види свещеника.
- Добре дошъл, отче - поздрави капитанът, когато продълговатото красиво лице на Михалис се появи от сенките. - За проповед ли си дошъл или за питие?
- Не ставай глупав. Нося новини.
Елиас отново забеляза колко се беше състарило лицето на свещеника за трите години труден живот. Всъщност у Михалис винаги беше имало нещо старо, което нямаше нищо общо с действителната му възраст - някакъв древен дух, който понякога проблясваше в тъмните му очи. Елиас го беше виждал, когато и двамата бяха деца. Свещеникът все още притежаваше младежка пламенност и убеденост в мисията си. Макар да бе присъствал на многобройни зверства и да беше ги опрощавал, той никога не губеше надежда. А това изисква духовна сила, помисли си капитанът - сила, каквато самият той не притежаваше. И все пак свещеникът никога не беше извършвал насилие, никога не беше отнемал живота на друг човек със собствените си ръце. Навярно в това беше цялата разлика. Ако не си убивал, дори да си свещеник, как би могъл да разбереш?
- Кажи ми какви са новините - след дълго мълчание каза Елиас.
- Утре германците ще изгорят селото.
Някъде в сенките Спиро изруга, но другите мълчаха.
Не за пръв път капитанът се замисли какво да направи. Беше важно да си даде вид, че приема заплахата сериозно, но трябваше да бъде и благоразумен, за да накара Михалис да каже повече. И най-вече да го задържи тук.
- Кой ти каза?
- Какво значение има? Какво ще правим?
- Има голямо значение. Някои имена ще ме убедят, че е истина, а други - че не е.
- Четири камиона, пълни с войници, пристигнаха преди няколко часа. Сигурно сте ги видели.
- Видяхме ги.
- Четиридесет-петдесет души. Дошли са с някаква цел.
- Може би, за да търсят нас - предположи някой.
- Не - отвърна Елиас. - Твърде малко са за това. Вече никой не влиза сред тези хълмове с по-малко от батальон.
- След като взривихме склада за горива - добави Спиро.
- Гордеете ли се с това? - попита свещеникът. - На другия ден застреляха четиридесет и трима души на площад "Прасинохорион" заради това.
- Знам - каза капитанът.
- Четиридесет гърци за един германец. Мислите ли, че това е добро съотношение?
- Един германец и един склад с гориво. Важното беше горивото; не бих убил никого, ако можех да го избегна. Но ще стане и по-лошо. В Пелопонес нападат въоръжени конвои посред бял ден и избиват десетки германци.
В гласа на Елиас се долавяше горчивина. Ако имаше хора и ресурси колкото комунистите, нямаше да му се налага да играе мръсните игрички, измислени от шефовете му.
- Сигурен съм, че това много радва английските ти приятели - презрително изкриви устни свещеникът, - но много обикновени хора измират.
- Това е война, Михалис - и други ще загинат.
- И много от тях още утре, ако не им помогнете. Старците ще се опитат да спасят къщите си.
- Това би било глупаво - отсече Елиас, - но ти май не разбираш. Те ще изгорят селото и селяните, независимо дали се бием с тях, или се крием, но няма да го направят, преди да започнат да се изтеглят от региона. А това време още не е настъпило.
- Англичаните ли ти го казаха?
- Така действат те. Междувременно ние не сме провеждали акции наблизо. Нямат причина да горят селото, иначе отдавна щяха да са го направили.
Те впиха погледи един в друг на светлината на фенера - двама млади мъже, още ненавършили двадесет и пет, принудени да играят роли, подходящи за далеч по-опитни от тях хора. Михалис се беше върнал от семинарията преди три години, дни преди идването на германците, за да помага на болния отец Пантелис. Шест месеца по-късно погреба стария свещеник и пое задълженията му. Войната пречеше на местния епископ да назначи нов свещеник и Михалис, отраснал в село Катарини, стана негов духовен пастир на двадесет и една годишна възраст. Когато войната избухна, Елиас беше във военната академия. Беше мерач в артилерията, докато армията следваше италианците, но се върна в Атина, когато германците започнаха "Марита" - светкавична операция, при която обградиха и разбиха гръцката армия за броени дни. Когато правителството си събра багажа и отплава за Крит, той препусна на север, за да помогне за организирането на съпротивата сред хълмовете. "Старците са слаби - беше му казала баба му, преди да напусне Атина, - а всички здрави мъже са мъртви."
- Хората долу гладуват - настоя свещеникът.
- Знам и това.
- Разбира се, че го знаеш - твоите хора им взимат всичко. Селяните ви дават храната и синовете си, жертват живота си за вас. Какво сте готови да направите вие за тях?
- Да не пропиляваме саможертвата им.
- Значи, нищо.
- Имам само двадесет души.
- Къде са останалите? Всяко момче от четирите села наоколо се присъедини към теб, макар и само за да не гладува. Би трябвало да имаш два пъти повече хора.
- На акция са.
- Без теб?
- Кой ти каза, че германците ще изгорят селото?
Свещеникът поклати глава с отвращение.
- Искаш само да разбереш името. Ако греши, ще го застреляш като провокатор. Ако е прав, ще го разстреляш като съучастник. И в двата случая няма да предприемеш нищо.
Фактът, че истината беше още по-ужасяваща, отколкото обвиненията на свещеника, не попречи на думите да го ужилят. Преди Елиас да оглави тази група от андарти* - пъстра сбирщина от републикански и роялистки настроени селяни и бивши войници, - те бяха прекарали повече време в битка с местните партизани комунисти, отколкото всяка група поотделно с германците. Британските командоси трябваше да помирят враждуващите отряди и да насочат действията им в правилната посока. Въпреки дълбоко вроденото си подозрение към чужденците и срамът, че се налага да получава команди от тях, Елиас трябваше да признае, че е научил много от англичаните. Как да поставя експлозиви. Как да убива тихо. Как да работи рамо до рамо с хора, които утре могат да станат негови врагове. Може би бе научил някои уроци прекалено добре. Беше видял колко по-силни и по-добре организирани бяха комунистите; как италианците се бяха предали, и разбираше, че е въпрос на време германците да се изтеглят. Вече не можеше да пренебрегва предупрежденията на шефовете си къде се крие дългосрочната заплаха за страната. Оттук и неприятното увъртане тази вечер.
* Бунтовници, четници. - Б. ред.
- Капитане! - долетя гласът на Коста откъм входа на пещерата с тон, който призоваваше за внимание. Елиас, Михалис и още няколко души тръгнаха в мрака, грабвайки по пътя старите си пушки. - Лефтерис е видял нещо горе.
Входът на пещерата беше закрит от малка кедрова горичка, но от скалния корниз над него се виждаше цялата долина. Когато излязоха, Лефтерис сграбчи ръкава на капитана и посочи към ниския хълм на около километър от тях. Елиас видя тъмния силует на камбанарията на фона на лилавото небе, а после странното, многоцветно потрепване на светлини под нея. Пламъци, сякаш гледани през розово стъкло. Нещо не беше наред.
- Изглежда вече са започнали - каза Коста. - И то с вашата църква, отче.
- Млъкни, магаре такова - скастри го Спиро.
Елиас стисна рамото на Михалис, когато свещеникът понечи да затича надолу по склона.
- Няма смисъл. Докато стигнеш там, всичко ще бъде в пламъци.
- Иконата на Света Богородица - прошепна Михалис и неколцина от мъжете се прекръстиха в мрака. До този момент повечето не бяха осъзнали, че покровителката им е все още в църквата, скрита зад една фалшива стена. Елиас си представи отражението на свещите върху варака, съзря тъжните черни очи, които пламтяха върху дървото, докато носеха иконата към него; видя църквата, изпълнена със силни, груби мъже, коленичили в благоговейно мълчание. Дори Змията бе хипнотизиран от красотата й. Любовта към тази икона можеше да разруши всичките му планове.
- Къде е тя? - попита Лефтерис. - Някой ще я извади ли?
- Не, никой не знае къде е.
- Какво ще правим?
- Ще я оставим - отсече капитанът, но всички вече говореха едновременно.
Пожарът не беше част от плана, но той щеше да скрие изчезването на иконата, ако Принца беше успял да я измъкне.
- Чуйте ме - намеси се Михалис. - Ако не можем да угасим пожара, нека поне да спасим иконата на Света Богородица. Пусни ме.
- Всички ще отидем - обади се Спиро.
- Не - нареди Елиас, но усети, че мъжете са разочаровани от съпротивата му.
Те рядко не се подчиняваха на заповедите му и никога не му противоречаха открито, но този път той се опълчваше срещу по-висша сила и рискуваше да изгуби. Пък и нещо се беше объркало и трябваше да провери какво може да бъде спасено. Хвана свещеника за раменете и го обърна към Лефтерис.
- Дръж го здраво. Коста, Спиро, елате с мен.
- Но как ще открием без него иконата?
- Аз знам къде е.
Възраженията на свещеника ги следваха за кратко време по стръмния склон, после настъпи тишина. Дърветата изскачаха и изчезваха в мрака; появи се ниска каменна стена, която прескочиха. От пещерата до църквата нямаше утъпкана пътека, но всеки от тях можеше да намери пътя с лекота и в безлунна нощ. Елиас чуваше зад себе си тежките стъпки на стария Спиро, но бе невъзможно да долови и звук откъм Коста, макар момчето да вървеше само на няколко метра встрани. Говореше се, че Елиас не искал да го обучава, но това не беше вярно. Малцина мъже можеха да се научат да се движат безшумно, да предават сложно закодирани съобщения, да убиват без колебание. За Елиас беше странно да преподава тези умения толкова скоро след като сам ги бе овладял, но Коста се бе оказал способен ученик. Прокудените винаги бяха най-добри в тези неща.
Стаматис Маврудас беше най-големият търговец в Катарини - черноборсаджия, подозиран в сътрудничество с германците - и макар да търпяха сина му Коста заради добродушния му характер, никой не му се доверяваше. За Елиас това нямаше значение: революционната дейност беше пълна с компромиси. А и момчето бързо се бе привързало към капитана, особено след като баща му се беше отказал от него. Каква глупост - да отиде при партизаните, когато от тази война можеха да бъдат спечелени толкова пари! Сега двамата бяха неразделни. Елиас се чудеше каква цена плаща за това младежът. Откъснат от семейството си, без истински приятели, Коста бе приел равнодушно смъртта на някои от другарите си и изглеждаше прекалено нетърпелив да убива, когато се наложеше. Но на него можеше да се разчита напълно, беше способен да изпълни и най-сложните задачи бързо и изобретателно. Елиас би искал да има десет пъти повече хора като него.
Скоро изкачиха хълма под църквата и запълзяха на ръце и колене, докато стигнаха северната стена на предния двор. Старата каменна постройка беше осветена отвътре - диви, подскачащи пламъци танцуваха зад опушените стъклописи на прозорците. Чуваше се пращене на горящо дърво, хладният въздух миришеше на дим. В другия край на двора се мотаеха десетина германски войници, очевидно пристигнали броени минути преди партизаните, без да подозират за присъствието им. Един офицер излизаше заднешком от входа на църквата, откъдето бълваше черен дим. Вероятно Мюлер от СС, помисли си Елиас, но в мъждивата трепкаща светлина бе трудно да го разпознае със сигурност. В ръцете му нямаше нищо - никакво съкровище, изнесено отвътре. Нима бе закъснял?
Капитанът изруга тихичко. Планът се проваляше. Още от самото начало му беше ясно, че е напълно отчаян; проклинаше Змията, че го бе убедил да участва.
- Спиро, иди и виж дали входът към криптата е чист.
Старият андарт тихо се отдалечи.
Сега немският офицер - определено беше Мюлер или Принца, както го наричаха - се насочи към южната страна на църквата и повечето войници го последваха. Коста и капитанът се спогледаха, но младежът бързо отмести поглед. Беше ли засрамен от командира си, от онова, което сам знаеше? Коста беше единственият освен Змията и Мюлер, който беше в течение на плана на капитана, и бе предавал съобщения между тях, когато Елиас имаше друга работа. Щеше ли да се окаже тази тайна прекалено тежка за него?
От подножието на хълма зад тях се чу шум от чупене на клонки и двамата партизани подготвиха пушките си за стрелба.
- Чакайте - каза капитанът.
Между дърветата се появи Михалис и бързо заизкачва склона, следван от Лефтерис. Коста се спусна към тях и събори свещеника на земята.
- Съжалявам - прошепна Лефтерис, без да смее да погледне капитана в очите. - Каза, че ако не го пусна, ще ме анатемоса.
Елиас не загуби време да го мъмри, а погледна сурово свещеника.
- Да го заплашиш с анатема, ако не те послуша. Изненадваш ме, отче.
- Братко, пусни ме да вляза в църквата.
- Виждаш ли тези войници?
- Те няма да ме застрелят.
- Пожарът е отпред, не можеш да влезеш.
- Тогава нека опитаме през криптата.
Сякаш в отговор, Спиро се появи зад гърба на капитана.
- Не можем да минем през криптата. Има твърде много германци.
- Тогава ще опитаме отзад - настоя Михалис. - Там има дървета, никой няма да ни види.
Мъжете отново ставаха нетърпеливи и капитанът нямаше как да не предприеме нещо. Не можеше да се довери нито на свещеника, нито на някой друг.
- Вървете отляво и зад мен, разбрахте ли?
- Да.
Те се промъкнаха между дърветата на север и излязоха зад старата каменна постройка, където се намираше входът за помещенията на свещеника, скрит в сенките. Пожарът беше започнал отпред, но през високите тъмни прозорци виждаха как напредва и беше ясно, че по-голямата част от вътрешността вече беше в пламъци.
- Много е късно - каза скръбно Лефтерис.
- Не. - Свещеникът се опита силом да мине покрай капитана, който го сграбчи.
- Лефтерис е прав.
- Нека поне опитам. Иконата...
- Просто дърво и боя, Михалис. Остави я.
Свещеникът почти допря чело в неговото и прошепна:
- Грешиш. В нея има повече, отколкото мислиш.
- Какво?
- Дори да си прав, вярата дарява сила. Богородица е лекувала болните тук столетия наред и е всичко за тези хора.
Капитанът не успя да намери отговор веднага. Винаги беше смятал култа към иконата за бабини деветини. Баща му беше презирал това преклонение, както презираше по принцип религията - която младите хора от местните села скоро със сигурност щяха да започнат да отхвърлят или пренебрегват. Елиас не беше комунист, но бе пътувал по света и бе видял как науката побеждава суеверието, а преклонението пред Божията майка не ръководеше човешките действия. В Атина беше усетил вкуса на този свят, но може би беше останал в него твърде дълго. Или пък бе сгрешил, като се върна тук. Младите му бойци вярваха на свещениците по-малко и от него, но в мигове на страх се обръщаха не един към друг, както братята им комунисти, а към Бога и Всеопрощаващата Богородица. Как бе станало това? Ако свещениците и бабите нямаха влияние над тях, откъде бе дошла тази вяра? Къде я беше открил Михалис, чийто собствен баща беше пълен безбожник? И как би могъл Елиас да се изправи срещу подобна вяра, след като веднъж бе приел злото?
- Чуйте ме...
Не знаеше какво да каже. Думите му щяха да останат недовършени, но в този момент капитанът забеляза от другата страна на църквата няколко сенки, които се движеха между гробовете. Мюлер и войниците му търсеха задния вход. Вървяха по обиколния път, но след секунди щяха да налетят на партизаните. Загледан в тях, Елиас за миг отпусна хватката си. Беше достатъчно - свещеникът се измъкна от ръцете му, прескочи разрушената стена и хукна нагоре по склона към тъмния вход. Капитанът замръзна, неспособен да извика след него. Германците очевидно разпознаха черното расо и не стреляха, но един от тях се затича, за да пресрещне свещеника.
- Halt, halt!*
* Стой! (нем.). - Б. ред.
Отляво на капитана гръмна пушка - старата манлихера на Спиро. Войникът се олюля и падна на земята. Миг по-късно от отсреща също прозвучаха изстрели и откъртиха парченца от каменната стена. Партизаните се приведоха, докато германците търсеха прикритие. Михалис се спъна в падналия войник, но успя да запази равновесие и изчезна във входа.
Успокоен от започналия бой, Елиас отново възвърна гласа си и нареди на хората си да се разпръснат по дължината на стената и да стрелят колкото могат по-бързо. Не беше важно да са точни. Кръстовете и тесните плочи не можеха да скрият германците; единственото им солидно прикритие беше зад ъгъла на църквата и тъй като оттам можеха да стрелят само един или двама едновременно, партизаните щяха да ги задържат за кратко, без да разкриват колко малко са. След минути, когато пристигнеха останалите германци, съотношението щеше да бъде петдесет на четирима, но може би дотогава свещеникът щеше да се върне.
Внезапно втора фигура прескочи стената и се насочи към вратата. Носеше черна риза и кърпа, тичаше бързо, ниско приведена. Коста. Какво, по дяволите, беше намислило момчето? То не обичаше свещениците, нито иконите, но станалото станало. Презареждането на пушката ставаше твърде бавно, затова капитанът я захвърли, извади пистолета и започна да стреля към сенките, без да се прицелва, хабейки ценни муниции. Спиро и Лефтерис също подновиха огъня и Коста успя да влезе в църквата.
Капитан Елиас се наведе да презареди горещия си пистолет и обмисли положението. Лоша работа, но вече нищо не можеше да се направи. Спиро не трябваше да стреля, но навярно бе помислил, че Михалис е в опасност. Мъртвият германец щеше да струва скъпо на селото, освен ако Елиас не успееше да се справи с Мюлер. Мюлер, с когото в момента си разменяха куршуми - неподходящ момент за преговори. По дяволите! Ако Змията не беше взел половината от хората му, за да откраднат оръжие, щеше да зареже целия мръсен план и да избие колкото може повече германци. Ако. Не, това беше глупава постъпка, предприета необмислено, и вината беше само негова.
Както и да е. На север от гората, почти зад тях вече чуваше скърцането на ремъци на пушки, а от моравата зад църквата - тропот на ботуши. След секунди щяха да бъдат обкръжени.
- Оттегляйте се.
Той се промъкна покрай стената до Лефтерис и Спиро и когато те не се подчиниха, насочи дулата на пушките им нагоре и със сила ги избута към дърветата.
- Оттегляйте се, по дяволите! Не в пещерата, а в стария манастир.
Дотам имаше осем километра и на стария Спиро щеше да му е трудно, но германците нямаше да ги преследват толкова надалеч в тъмното, а по никакъв начин не биваше да ги заведат до пещерата.
Мъжете бавно се подчиниха и изчезнаха между дърветата, оставяйки капитана сам. Той хукна назад покрай разрушената стена и я прескочи близо до предната част на църквата, надявайки се, че там няма да го видят. Внезапно откъм гробището прозвуча картечен откос, разпръсквайки парченца от стената на мястото, където допреди малко бяха стояли Елиас и хората му. Пълзейки по корем, той стигна до черковната стена и се изправи. Високият прозорец над него вече се беше пръснал от горещината. Сложил кърпичка пред лицето си, капитанът надникна вътре. Отпред пожарът беше почти угаснал, унищожил всичко, което можеше да гори, но отзад бушуваше с пълна сила. Олтарът и старият иконостас бяха обвити в дим. Пейките бяха обгорели, покрити с жар, гредите на покрива пращяха над главата му. Църквата беше стара, част от нея датираше от векове и дори капитанът безбожник усети чувство на загуба. Не можеше да види мястото, където бе скрита иконата, нямаше и следа от хора.
Отново залегна. В гората отдолу се чуваха гласове и шум от тичащи крака. Някакъв фенер лудо се разлюля. Всеки миг щяха да се изкачат по склона и да открият само германците в гробището. Ако имаше късмет, можеха да се изпозастрелят взаимно. Елиас легна по корем и запълзя към предната част на църквата.
Малцината войници, останали на двора, се бяха изтеглили, за да се присъединят към онези, които обкръжаваха църквата, и главният вход беше свободен, стига хората вътре да успееха да стигнат през пламъците до него. Тунелът към криптата все още изглеждаше най-удобен за влизане. На безопасно разстояние от врага капитанът отново навлезе в гората, където бързо скри пушката и патрондаша в една хралупа. После затъкна пистолета под широкия си елек. Всеки с добро зрение и малко светлина на разположение би разпознал, че е партизанин, но трябваше да се примири с това. Налагаше се да влезе в селото. Умът му вече пресмяташе възможните ужасни последици от тази нощ. Трябваше да претърси три места, да открие четирима души и да отговори на някои трудни въпроси. А после - да се разбере с Принца.
Сутринта всичко щеше да бъде по-ясно, макар че някои въпроси щяха да го преследват цял живот. Шест седмици по-късно, при изтеглянето си от района, германците щяха да изгорят Катарини до основи.
ЧАСТ ПЪРВА
Пролетта на 2000
Ню Йорк
Синьото небе, което дни наред го потискаше, бе изчезнало, заместено от плътни оловносиви облаци и шума от дъжд на двора. Все още различаваше високата кафява сграда - задната част на стар хотел - но мокрите листа и клони на големия чинар вече бяха недостъпни за отслабналото му зрение. Сестрата постоянно го уверяваше, че дървото все още е там и той й вярваше. В крайна сметка то бе стояло там повече от четиридесет години, дълго преди той да се премести в тези мрачни стаи. Щеше да си остане там и след смъртта му. Това беше успокояващо.
Вече изпитваше благодарност за простичките неща, които можеха да бъдат открити в този безразсъден град. Не му беше нужно те да съществуват вечно. Трябваха му още няколко години, може би дори по-малко. "По-добре не мисли много за това", казваше внучката му. Абсурдно. Можеше да мисли само за това; то беше единственото, за което имаше смисъл да мисли. Съпругата и синът му си бяха отишли преди него. Не говореше с никого, освен със сестрата и момичето, когато то имаше време да го посети, когато не беше в Лондон или Калифорния, за да харчи парите му. Представяше си как внучката му оглежда стените в някоя скъпа галерия в Санта Моника, как влиза решително в задната стая и взема бързи решения, за които може и да съжалява. Увиват й картина на Хокни*, Тибо** или някой нов, още по-некадърен художник, когото току-що е открила. Отвратително. Защо беше наследила само интереса, но не и вкуса му към изкуството? Вече би трябвало да е запълнила стените на всичките си апартаменти. Дали не беше ги окачила и около него, предизвиквайки засилващата се слепота на дядо си? Не, не го мразеше чак толкова, но все пак щеше да попита сестрата. Разбира се, не би могъл да разбере дали тя му казва истината. В крайна сметка сестрата крадеше от книгите му. Но какво пък, нека ги задържи.
* Дейвид Хокни (р.1937) - британски художник, дизайнер, фотограф. - Б. пр.
** Уейн Тибо (р.1920) - американски художник, представител на поп арта, известен с картините си, изобразяващи храна. - Б. пр.
Книгите му бяха утеха още от дете. Те бяха по-стара и по-силна любов от картините, които се бяха превърнали в тъжна мания, в ярък пламък, изпепелил няколко десетилетия в средата на живота му. Книгите никога не го бяха разочаровали. Не се стремеше да закупи първите издания, макар че имаше доста. Не се опитваше да ги запази чисти, не се отнасяше с тях като с произведения на изкуството. Те бяха за четене, по възможност многократно. Повечето от книгите му бяха често използвани и изглеждаха благородно износени. Той имаше нужда от онова, което се съдържаше в тях. Но не от знание или мъдрост - всеки глупак търсеше мъдрост в книгите. Мили Боже, каква идиотщина! Не, само историите, които разкриваха връзките в привидния хаос на живота, приковаваха вниманието му. Лъжи, наричаше баща му романите, които бе чел като дете. Да, но какви красиви лъжи, колко полезни в този свят на сурови и неразкрасени истини. Дори биографиите, мемоарите, есетата на Босуел, Августин, Монтен - на всички онези лъжци. Но какво значение имаше? Те стигнали до много истини.
Дали преди години се беше прехвърлил към картините със същите очаквания и нужди? Вече не си спомняше, но му се струваше вероятно. Ценностите, определени от хора като баща му - глутница богаташи, които крадяха и трупаха богатства - бяха замъглили ума му. Беше станал много добър в играта на придобивки, беше спрял да се чуди защо изобщо го прави. Разказваше с гордост из клубовете в Цюрих или тук, в Ню Йорк, множество истории как е купил картина от един или я е измъкнал под носа на друг; понякога измамените му съперници седяха на същата маса и се смееха с него. Дилетант банкер, който можеше да надхитри и най-ловките търговци. Но историите бяха винаги за сделките, а не за самите картини.
Всъщност не беше съвсем така. Звучеше твърде елементарно. Разговорите в клуба не влияеха върху личните му импулси; двете неща нямаха нищо общо. Разбира се, че харесваше произведенията на изкуството, които колекционираше. Нямаше друго обяснение за изборите, които беше правил. Любов, а не алчност беше мотивирала решенията, които измъчваха съвестта му. Това беше единственото логично обяснение. Това бе единствената му надежда за прошка - че беше действал от любов.
Натисна познатия бутон върху облегалката на креслото и чу звука на звънеца в апартамента на сестрата отдолу. Можеше поне да му каже кои книги взема, но това щеше да бъде признание. Как да й покаже, че няма нищо против? Дори би могъл да й каже кои заглавия най-много биха прилегнали на ограничения й ум. Стига да ги чете или да ги дава на приятели. Ами ако ги продаваше? Това щеше да бъде ужасно. В такъв случай трябваше да я спре.
Книгите. Вече не виждаше достатъчно добре, за да чете, дори и изданията с едър шрифт. Понякога внучката му четеше, главно поезия. Четеше доста превзето, но той търпеше, за да слуша красивия й глас, за да я чува изобщо. Напоследък всичко, което долавяше, беше разсеяността в тона й, моментното колебание, когато я помолеше да му прочете един или друг пасаж, затова й бе казал да престане. Тя възрази, но той усети, че е облекчена. Така или иначе, вече рядко я виждаше. Нещо се беше променило и тя не се държеше с него, както някога. Сестрата четеше ужасно, само Библията я вдъхновяваше. Опита се да слуша записи на книги, но те бяха кошмарни - отвратителни актьорски интерпретации на текста, които изобщо не можеше да схване. И така се бе простил с книгите. Това бе най-тежкият удар след смъртта на сина му, убийствен удар. А момичето се чудеше защо се е вкопчил в мисълта за смъртта. Какво друго му оставаше?
Той натисна бутона отново, но жената внезапно се озова пред него, препречвайки светлината от прозореца, със скрито в сянката лице. Мислеше се за много хитра.
- Ето ме, господин Кеслер.
- Виждам. - Откога ли стоеше там и разгадаваше мислите по израза на лицето му? Или по-лошо, четеше по устните му? Беше придобил навика да мърмори под нос размишленията си или поне така му бяха казали няколко души.
- Искате ли нещо за ядене? Днес нищо не сте хапнали.
Винаги ядене. Разбираше, че без напомнянето й щеше да пренебрегне тази важна дейност, но му беше неприятно да му натякват. Трябваше да овладее разговора, иначе щеше да бъде подложен на безкрайна поредица от назидания за диетата, храносмилането и хигиената си. Но не можеше да си спомни името й.
- Да кажа ли на Андре да ви приготви нещо? Овесена каша или сандвич?
- Даяна. - Да, това беше. Като богинята ловджийка и мъртвата принцеса. Трябваше да използва името й, когато мислеше за нея, а не да я нарича с удобното "сестра". - Даяна, искам да отида в параклиса.
Чу я, че въздъхна, но не й обърна внимание. Манипулациите й не му действаха; знаеше какво иска. Размисъл, а не храна. По дяволите, та тази жена работеше за него! Той седна в инвалидната количка, без да повтаря молбата си, за да не издаде отчаянието си. Тя застана зад него и го забута. Теоретично можеше да отиде и сам. Инвалидната количка беше с мотор, а още преди години беше поръчал да му монтират асансьор - след като падна по тясното стълбище. Но с отслабването на зрението му и най-обикновените мебели го плашеха; ужасяваше се да не получи удар в асансьора, да не може да повика помощ и да умре сам във вертикалния механичен ковчег. Можеше да не го намерят часове наред.
Вратата на асансьора се затвори и Кеслер стисна облегалките, докато слизаха надолу. Не харесваше това приспособление, но то му позволяваше да се движи по-свободно из дома си, вместо да се превърне в затворник на един етаж с всички произтичащи последствия за ума и духа му. Честно казано, повечето дни дори не му се искаше да стане от леглото, но нещо винаги го караше да се движи, да обхожда определена територия, да подиша чист въздух. Понякога дори излизаше в парка, ако успееше да убеди момичето - не, използвай името й. Кристиана. Крис за съучениците си - какво безлично американско име, - Ана за него. Преди Ричард да умре, двамата с нея бяха много близки. Посещаваше го често, придружаваше го на всекидневните му разходки - чест, която не беше оказал на никого преди нея. Ходеха във всички музеи и галерии, разговаряха за изкуство. Немски експресионизъм, сюрреализъм. Беше изпълнена с любопитство към всичко.
После във вестниците се появиха истории за мръсни сделки през войната. Името му не се споменаваше, разбира се, но това на банката му фигурираше, а той заемаше твърде висок пост в нея. В семейството витаеха неудобни въпроси, рядко ги изказваха на глас, но те винаги присъстваха. А след това дойде първото му сериозно заболяване и смъртта на сина му. После майката на Ана й забрани да го посещава. Никой не му го каза, но той знаеше, че трябва да е било така. Съпругата на Ричард го мразеше и го винеше за смъртта на сина му, както и самият той се обвиняваше. След като завърши училище, Ана отново го потърси и те прекараха няколко чудесни години. Тя го придружи в последното му пътуване до Лондон, където я запозна с търговци и собственици на галерии, купи картини за нарастващата й колекция. Някъде между първия му удар и нейния кратък нещастен брак Ана започна да го посещава по-рядко. За това имаше много възможни причини, но той подозираше, че постепенно се е отегчила от мрачните му настроения, от крехкостта на ума и тялото му. Но със сигурност не се бе уморила от парите му. Това беше единственото, с което още я привличаше.
Минаха през мрачния долен етаж и стигнаха до готическата арка в задната му част. Даяна нямаше да влезе. Това не го притесняваше. Вече не се чудеше дали е заради неодобрението към еклектичния му религиозен вкус, дали мястото я плаши, или по някакъв начин е усетила, че за него е платено с кръв. Нямаше значение. Параклисът, който отдавна беше негово лично убежище, се беше превърнал в нещо повече - в място, отделено от останалия свят; място, където никой друг не можеше да влезе, дори да иска. Всъщност, той не помнеше откога вътре не е влизал друг, освен него. Стъпките на Даяна се отдалечиха. Той натисна бутона на количката и мина през арката.
Преди десетилетия тук е била дневната, но той веднага беше решил за какво да използва помещението. Стените бяха подсилени, овалният купол на тавана бе повече във византийски, отколкото в западен стил. Шестте прозореца със стъклописи бяха взети от бомбардирана църква в Елзас. Имаше дузина икони върху дърво от Унгария, изобразяващи Кръстния път. Виждаха се и потъмнели украсени канделабри от Италия, макар че той рядко палеше свещи тук. Никой от тези предмети не беше много скъп, поне в сравнение с другите му притежания, но всички те го успокояваха и радваха, както нищо друго.
На отсрещната стена, обляна в меката светлина отгоре и служеща за олтар, се намираше византийската икона. По-стара с хиляда години от всичко останало в параклиса, най-голямото му съкровище, макар да го бе разочаровало във всяко отношение. Лицето и ръцете на Девата бяха избледнели, дълго преди да стане негово притежание. Сега, освен тъмните й очи, слабото му зрение не различаваше почти нищо и имаше чувството, че вижда само вишнева роба, драпирана около някакво призрачно създание. Едва ли създателят й е имал това предвид, но все пак гледката бе впечатляваща. Кеслер пое напред с количката и спря пред нея.
Мюлер не беше имал намерение да се разделя с иконата. Пазеше я в сейфа си, но когато през 45-та година положението бе станало безнадеждно, му бяха нужни пари, за да се измъкне. Пари, швейцарски паспорт, Кеслер му беше уредил всичко. Със собствени средства, не от банката. Това не беше единственото съкровище, минало през ръцете му. Банката или управителите й бяха задържали много от ценностите, когато собствениците им изчезнаха в ада на войната, но той взе за себе си само иконата. Противно на лъжливите инсинуации, които се разпространяваха за него, той беше купил всички останали предмети в помещението и в стаите отгоре след войната, законно и открито. Да, беше използвал съкрушени духовници и безпарични аристократи, чиито временни нужди бяха взели връх над любовта им към изкуството. Не се гордееше с това, но при сделките възможностите рядко биваха еднакви. Някой винаги имаше предимство и защо да не бъде човек като него, който поне щеше да оцени шедьоврите по достойнство?
Никой не знаеше истинската история на иконата; поне той не я беше чувал. Някои казваха, че е престояла в онази селска църква векове наред. Други - че била притежавана от дълга поредица владетели, гръцки и мюсюлмански, свещеници, крадци - от Али паша чак до последния византийски император Константин ХI Палеолог. Почти със сигурност е била изработена в Константинопол, дълго преди падането му, още преди първия църковен разкол. Обвита в слухове, пропита с тайни.
Влагата замъгли още повече зрението му. Не набожност или мисълта за Божията милост, а страхът пораждаше тези сълзи, страхът от предстоящата смърт и онова, което го чакаше отвъд, съжалението за всичко, което беше загубил - любими, приятели, света, който беше познавал, младостта и силата, зрението и сетивата - всичко беше безвъзвратно изгубено. Той затвори очи. Както винаги, му беше невъзможно да се моли. Не бе такъв глупак, че да иска нещо от Небето, дори обяснение. За какво и на кого да се моли тогава? Можеше единствено да размишлява, да медитира върху миналото и греховете си, а Всеопрощаващата Дева да види разголената му душа и ако реши, да му въздаде милостта, за която той не смееше да помоли. Беше жалко действие, като да плачеш в ъгъла, докато дойде мама, вместо да признаеш простъпката си пред татко, но на повече не беше способен. Ако Небето не го посрещнеше по средата на пътя, той щеше да си остане долу.
При един пристъп на треска едва не беше признал всичко на Ана. Тежестта на вината за смъртта на Ричард беше ужасна; тя тегнеше върху целия му живот, премазвайки всичко. Нямаше с кого да сподели, нито можеше да се надява на утеха. Какво беше казал на момичето? Не си спомняше, но едва ли беше много; след това тя никога не беше го споменавала. Но се бе отдръпнала. Тогава ли беше станало? Не можеше да си спомни. Всичко, преживяно наскоро, тънеше в мъгла. Спомените му бяха откъслечни и само най-лошите винаги изплуваха в съзнанието му - първата несподелена любов, за която не се беше сещал цели седемдесет години; страхове от детството, заплашителната фигура на баща му, разкривените му от гняв черти, преди да го удари. Майка му, чието лице вече не можеше да си представи, само меките ръце и гласа й.
Може би беше заспал; не знаеше. Когато отново отвори очи, параклисът му се стори по-тъмен, а иконата ярко сияеше - беше чувал за това, но досега не беше го виждал. Усмивка с мъка раздвижи скованите му устни и той почувства някакво присъствие зад себе си. Това усещане не беше ново или неочаквано, но го спохождаше рядко - случваше му се едва за трети или четвърти път, и в съчетание със странното сияние около иконата, навярно вещаеше нещо. Косата му настръхна и би се заклел, че почувства топлина във всичките си крайници, дори в краката, които от десет години не усещаше. Хвана ръчката с дясната ръка и завъртя стола под прав ъгъл, така че да гледа към обагрения в червено и златно прозорец, изобразяващ Христос, който носи кръста. Сенките в параклиса се бяха сгъстили, но през арката все още проникваше светлина от коридора и в единия й ъгъл периферното му зрение улови някаква фигура.
Възрастният гръцки свещеник, на когото Кеслер беше позволил да види иконата преди години, му беше казал, че магията й е изчезнала. Разбира се, той не беше употребил тази дума. Енергия или дух - да, духът й си е отишъл, беше промърморил старият мошеник, чиято посивяла глава се тресеше и беше ясно, че едва се въздържа да не целуне иконата. Очевидно я беше виждал преди войната, бе се молил пред нея в свещената каменна църква в малкото селце в Епир. Беше казал, че е много по-стара, отколкото предполагаха местните, и притежава още по-древни сили - как ги беше описал - като живо присъствие в дървото. Въпреки желанието си Кеслер беше почувствал как затаява дъх при това описание. После свещеникът бе казал, че духът й си е отишъл, и разпръсна магията, създадена преди миг от самия него. Нещо беше станало - оскверняване, поругаване - може би заради откъсването на иконата от родната земя. Проклети гърци! Каквото и да бе то, силата й беше изчезнала. Стойността на иконата сега бе само художествена, но, разбира се, и силата на изкуството е достатъчна, за да вдъхновява вярващите.
Кеслер беше заподозрял, че това е опит да се обезцени иконата в неговите очи и да бъде убеден да се раздели с нея. Въпреки това думите на свещеника го бяха наранили така дълбоко, че дълго време след това не можеше да мисли за тази среща. Може би до известна степен беше повярвал на стареца. Но някои събития в живота му укрепиха вечно колебливата му вяра. Беше живял дълго, твърде дълго може би, но беше надживял безброй опасности, болести, наранявания. А едно от качествата, приписвани на иконата, беше, че дарява с дълъг живот. Съществуваха легенди, че мъжете, които я бяха притежавали или почитали, живели до сто и двадесет години и ставали бащи на осемдесет. Но в случая с Кеслер дългият живот беше подигравка. Той се преборваше с болестите, но те никога не го напускаха изцяло. Имаше само едно дете - сина, когото бе изгубил. Какъв беше смисълът да живее толкова дълго?
В един момент му беше хрумнало, че може би ще бъде възнаграден в следващия си живот, а не в този, и това беше трудна промяна в мисленето, тъй като не беше сигурен дали вярва в прераждането, или дори в Бога. Възможно беше да съществуват, но човек не можеше да ги достигне без дълбока, постоянна вяра. За останалите не бе нужен адски огън. Съзерцаването на черната бездна, на нищото беше достатъчно ужасяващо. А после се бе появила фигурата. Каква неочаквана радост бе пробудило това у него. И страх, защото тя не бе дошла случайно, макар да се надяваше, че му вещае добро. Тя беше изворът на милосърдието и ако не можеше да спаси отслабналото му тяло, може би щеше да спаси онова, което беше по-важно, стига да съществуваше - душата му. Всичко това мина през ума му за миг, докато фигурата се въртеше в периферията на полезрението му, изпълнена с очакване. Внезапно го обзе срам и едва не му призля. Вярата идваше от сърцето, не от очите. Той, най-големият грешник на земята, нямаше право да изисква доказателство. И все пак, не беше ли станало така и с Павел, с всички апостоли и безброй други? Нима очите не можеха да убедят сърцето? Кой беше той, че да решава?
Досега не бе успял да види ясно фигурата. Преди години, когато му се яви за пръв път, се опита и се оказа срещу празната арка. Тогава реши, че моментът не е подходящ. Оттогава беше доволен просто да усеща присъствието й наблизо. По-доволен, отколкото щеше да бъде, ако наистина можеше да я види добре, защото, за да се приближи, трябваше да има причина, а малодушното му сърце се боеше каква ще е тя. Но това не беше правилно, трябваше да се стегне; не можеше да избяга от съдбата си, можеше само да се изправи срещу нея смело и с открито сърце. През целия си живот се беше страхувал, сега беше времето да преодолее страха. Тя беше опрощението. Пръстите му отново се насочиха към ръчката.
Тя беше прошката. Като майка му, която го беше защищавала от баща му. Тъмен кабинет, вятър и дъжд навън, мъжът в познатия костюм, ухаещ на обичайния тютюн и сапун за бръснене, по-грамаден и от Бога, с кръвожадна усмивка. Тежката му ръка, която се спуска отново и отново. Той мразеше баща си, а това бе смъртен грях - беше прокълнат. Нови сълзи навлажниха слабите му очи. Кеслер поклати глава. Не, тя щеше да разбере, тя беше опрощението. Внезапно се разколеба.
Ами ако грешеше? Ако фигурата беше просто Даяна, която не искаше да влезе в светилището му и го чакаше да свърши молитвите към фалшивите си богове? Ами ако съмняващият му се разум е бил прав през цялото време? Ако Отецът, Синът, Светият дух и Богородица изчезнеха в бездната и се окажеха фантазия, а не спасение? Майка, съпруга и предаден син, които се отдалечават - без да се съберат отново, без да си простят. Ръката се спускаше отново и отново. Цял живот се бе страхувал от наказанието за делата си, а в края му се боеше далеч по-малко от присъдата, отколкото от липсата й. Ами ако краят му беше окончателен? Не би могъл да го приеме.
Достатъчно. Очите му бяха замъглени. Дъждът беше преминал в буря. Стига, бъди мъж и погледни. Вдървените му пръсти посегнаха към ръчката и столът се завъртя леко съм арката.
Остра болка в гърдите и ръката за миг спря мислите му. Или не виждаше, или не разбираше какво вижда и малката част от съзнанието му, която не се боеше и не усещаше болката, с любопитство проучваше състоянието му. После нещо в главата му изпука и болката намаля, макар още да имаше чувство, че някой е стиснал сърцето му в юмрук и пред погледа му всичко се размаза. Фигурата беше останала на вратата, но той не бе успял да я види добре, преди зрението да му изневери. Не, всъщност я бе зърнал за миг. Мъж, а не жена. Не беше баща му, нито синът му, а млад мъж - строен и брадат, с наполовина обгорено лице и разширени от страх или екстаз очи. В тях нямаше гняв - или поне Кеслер не видя. Мъж, а не жена. Синът, а не Майката - помогни ми, Боже, - по-суровият съдник. Той усети как скованият му торс се накланя напред, докато фигурата приближаваше. Притихналият ужас в душата му отново пламна, после внезапно се превърна в нещо друго, в нова емоция, която му беше трудно да разбере. Може би тъга, дълбока и силна, но тя също беше временна, защото премина в учудване, учудването в разбиране и после всичко избухна в светлина.
Глава 2
Андреас стисна тесните облегалки и се замоли земята да се издигне и да го поеме. Самолетът подскачаше, всмукваше органите му със себе си и оставяше празната му телесна обвивка да се рее. Но когато отвори очи, установи, че е невредим, притиснат в тясното кресло с пътеката отдясно и дебелия бизнесмен, който непрекъснато се въртеше, отляво. Чакаха го много проблеми и би могъл да използва пътуването през Атлантика, за да събере мислите си, но се бе оказало невъзможно да се концентрира. От години не беше летял и се уплаши, когато осъзна колко е остарял. Ушите му бучаха, вратът го болеше, краката му бяха студени. Вече не можеше да се изолира от онова, което ставаше край него. Нищо. Така или иначе, щеше да разбере положението едва когато кацнеше, пък и често действаше по-добре инстинктивно.
Самолетът отново рязко се снижи и отдолу изникна Джамайка Бей. Двадесет секунди по-късно кацнаха на летище "Кенеди". Бизнесменът се усмихна на Андреас.
- Добре дошъл в Гомор.
Куфарът му пръв се спусна по улея - явно беше поличба. Той го взе от барабана и тръгна да търси Матю в залата за посрещачи, небрежно оглеждайки всяко лице за възможна опасност. Стари навици. Отдавна не си струваше да бъде премахнат.
- Отче?
Въпреки предпазливостта си той се обърна - ясно бе, че говорят на него. На три метра от него стоеше здрав младеж с прямо лице. Евтиното яке не му беше по мярка и Андреас по-скоро усети, отколкото видя скритото оръжие.
- Андреас Спиридис - колебливо каза младежът.
Сега ли щеше да стане? Колко подобни мигове беше преживял през последните петдесет години, когато се чудеше дали не е дошло времето да изплати някой стар дълг? Тялото му се напрегна, но умът му остана спокоен, готов за онова, което щеше да последва.
- Аз съм Спиридис.
- Господин Драгумис ме прати да ви посрещна.
Андреас се отпусна малко. Съмняваше се, че Фотис би накарал да го застрелят на летището.
- Как се казваш?
Това беше последният въпрос, който пратениците очакваха. Важно беше да ги изненадаш, а ти самият да не покажеш учудване. Не беше казал на Драгумис, че пристига, но това нямаше значение. Фотис знаеше всичко.
- Николай. Работя за господин Драгумис и той ви очаква. - Приличен английски. И за двамата не бе роден език, макар Андреас да не успя да определи акцента на младежа. Не беше грък, но говореше някой от езиците, които и той знаеше. - Трябва да ви заведа направо на вечеря.
- Имам среща.
- Господин Драгумис се обади на внука ви. Той също ще бъде там.
Почти със сигурност беше руснак.
- Разбирам. Е, явно всичко е уговорено.
Николай кимна рязко.
- Моля, последвайте ме.
Огромен самолет изрева над главите им, докато вървяха към голямата синя кола на паркинга - американска, разбира се. Николай отвори дясната задна врата, но Андреас се поколеба.
- Предпочитам да седна отпред.
Руснакът изсумтя. Молбата очевидно засегна професионалното му достойнство, но той рязко затвори задната врата и отвори предната. Андреас свали сивата си шапка и внимателно се отпусна на удобната кожена седалка. Куинс винаги го потискаше. Гъстата плетеница от шосета, складове и жилища; колите, които гниеха върху напукания тротоар. Само сезонът правеше пътуването по-приятно - гъстият отровен смог от предишните му посещения беше изместен от чист въздух и множество храсти с жълти цветове, напиращи през оградите на редиците тухлени къщи.
- Наблизо ли живееш? - попита Андреас.
- По-нататък. В Малката Одеса.
- Харесва ли ти тази страна?
Николай сви рамене.
- По-добре е от там, откъдето идвам.
- Откога си тук?
- От две години.
- Преди да дойдеш ли научи английски?
- Знаех малко. Повече научих тук.
- Говориш ли гръцки?
- Не много добре. - Той зави по булевард "Астория". - Всъщност не. Не говоря.
- Господин Драгумис предпочита да не говориш гръцки, а?
Николай си позволи лека усмивка.
Завиха по Двадесет и първа улица, после бързо свиха вляво и колата спря пред бяла дървена къща, която се отличаваше от съседните само с изобилието от розови храсти в малката леха отпред. Изглеждаше малка, но всъщност бе разположена с тясната си страна към улицата. От едната й страна имаше склад, от другата - приличен ресторант. И двата бяха на Фотис. Андреас бе идвал тук и преди. Той разгледа розите, които още дори не бяха напъпили, и последва Николай по бетонните стълби към къщата. От всекидневната излезе широкоплещест мъж и ги посрещна в тесния коридор, притискайки Андреас до стената. Младите мъже си размениха няколко думи на родния си език, после новодошлият поведе Андреас по мрачния коридор. Черна брада, черни очи, изпълнени с потисната агресия. Разговорът с него не би бил приятен. Леко почукване на вратата, размяна на думи и вече бяха в кабинета. Светилището на Фотис. Самият той, блед като призрак, с огромни бели мустаци, се изправи да ги посрещне, прекосявайки пухкавия ориенталски килим с широки крачки. Андреас забеляза, че това му коства голямо усилие.
- Приятелю - каза Фотис с непресторена сърдечност, - скъпи стари приятелю. - Те стиснаха ръце и ги разтърсиха като щастливи деца или парализирани старци. Андреас винаги се изненадваше от обичта, с която го посрещаше старият му шеф, съюзник и противник. В очите на Фотис проблясваха сълзи и той се усмихна широко, разкривайки скъпите си изкуствени зъби, докато оглеждаше приятеля си от глава до пети. После лицето му стана сурово и той гневно изгледа младия руснак. - Магаре такова, защо не му взе палтото?
Черната брада промърмори някакво извинение и помогна на Андреас да свали тежкия сив балтон. Фотис огледа черния костюм и бялата риза, закопчана догоре, и издаде кратък лаещ смях.
- Приличаш на свещеник.
- Твоят човек явно ме взе за такъв.
- Нищо чудно, като си облечен така. Сядай, сядай. Кафе? Коняк?
- Само вода.
Без да чака заповеди, Черната брада се измъкна през задната врата на кабинета. Фотис скръсти ръце и се облегна на скърцащия стол с доволен вид. Сега Андреас успя да го разгледа спокойно. Елегантен червеникаво-кафяв халат, избродиран с абстрактни фигури, прикриваше прекалено слабата му фигура. Дългите му крака бяха обути в чехли. До лакътя му върху масата имаше кутия турски цигари. Зад него, с лице към стената, бяха подпрени множество картини в рамки. Онези по стените сякаш също бяха повече от предишния път и въпреки слабата светлина и недостатъчните познания на Андреас за изкуството, той предположи, че някои от тях са доста ценни. Зимен пейзаж. Малка, много стара на вид икона, изобразяваща Благовещение. В един тъмен ъгъл проблясваше позлатата на православна икона. Старият му приятел имаше много самоличности и обичаше да играе много роли. Фотис Шпионина, Фотис Политика в изгнание, Фотис Уважаваният бизнесмен. Сега изглежда беше на ред Фотис Колекционера.
- Как мина полетът? - попита Драгумис, минавайки на родния им език.
Андреас сви рамене.
- Нали съм тук!
- За старците е трудно, но ти си по-млад от мен. Сега ми е тежко да летя дори веднъж в годината. Тази пролет може да не видя Гърция.
- Мисля, че все пак ще отидеш.
Черната брада се върна с чаша възтопла вода, както я предпочиташе Андреас.
- Това е всичко, Антон - каза Фотис и младият руснак отново излезе.
- Как върви ресторантът? - попита Андреас.
- Ресторантът! - изстена приятелят му. - Доста добре. Имаме редовни клиенти от квартала, а напоследък идват и млади хора от Манхатън. Явно някой ни е рекламирал като място, където можеш да опиташ най-вкусната гръцка храна в Астория.
- Поздравления.
Фотис махна с ръка.
- Какво, по дяволите, разбират тези хора от храна? Пък и напоследък не се занимавам много с ресторанта.
- Така ли?
- Имам отличен управител, който дори не краде. Друго ми е на главата.
Това беше покана, но Андреас не прояви интерес. Знаеше, че приятелят му се занимава с различни неща, и ако се бе втурнал в нещо ново, това си беше негова работа. Амбициите му не го впечатляваха, нито дързостта, необходима за постигането им. В незаконните сделки на Фотис имаше някакво тъжно отчаяние - отчаянието на умиращ, опитващ се да отложи съдбата си с помощта на уменията си.
- Синът ми е болен - каза Андреас.
Фотис го погледна сурово, съчувствието му беше примесено с раздразнение от смяната на темата.
- Знам.
Естествено, че знаеше. Матю, внукът на Андреас, беше кръщелник на Фотис. Ирини, майката на Матю, беше племенница на Фотис. Двамата старци бяха безнадеждно свързани и нямаше начин да избягат един от друг.
- Матю ми каза, че е зле - продължи Андреас, подтикван от нуждата да говори. - Алекос не се повлиява от лечението.
- Може би му трябват по-добри лекари.
- Тези са най-добрите в клиника "Планината Синай".
- В Бостън има по-добри. Но все пак и възможностите на медицината си имат граници.
- В нашето семейство не е имало такава болест.
- Трябва да имаш вяра.
Дразнеше ли го? Но думите бяха произнесени така кротко, че по-скоро можеха да се отдадат на старческата му разсеяност.
- Едва ли ще започна да вярвам на тази възраст.
Фотис го погледна непроницаемо, стиснал вечната си нефритена броеница.
- Горкичкият ми Андреас.
Те поседяха мълчаливо минута-две, наслаждавайки се на тишината. Андреас отпи от водата и най-накрая реши да удовлетвори приятеля си.
- Някои от тези картини са нови.
Очите на Фотис светнаха.
- През последните няколко години се отдадох на колекционерство - разпалено каза той. - Мисля, че това е истинското ми призвание.
- Аха.
- Стига, знам какво си мислиш. Само глупак може да събира изкуство срещу пари. Твърде несигурно е. Но на мен ми харесва. Харесва ми да задоволявам собствените си вкусове, харесва ми да бъда заобиколен от красиви вещи.
- Какъв е този пейзаж?
Фотис се обърна, за да погледне.
- Холандски е. Казват, че е на ученик на Брьогел. Красив е, нали?
- Много. Виждам, че имаш и икона.
- Няколко са. Не са много стари, нито ценни. През последните столетия са правени много като тях. Тази е руска.
- Несъмнено би искал да имаш автентични византийски образци.
Драгумис се обърна и на продълговатото му, царствено лице заигра студена, но доволна усмивка.
- Никой не търгува с византийски икони. Няма много от тях в частни ръце. Всички са в музеите и църквите, затова е трудно да им се определят цени. Истинската им стойност е духовна. - Виж ти, Фотис Благочестивия.
- Разбира се.
- Сигурно знаеш, че Кеслер е мъртъв.
Андреас въздъхна. От самото начало му беше минало през ума, че зад това принудително посещение се криеха Кеслер и иконата.
- Да, чух.
- Значи поддържаш старите контакти. Добре.
Андреас сви рамене. Защо да му казва, че го беше прочел в "Ню Йорк Таймс"? Фотис приемаше, че информацията винаги трябва да идва по разузнавателните канали. Нека си мисли, че Андреас все още е в мрежата.
- Е - продължи Фотис, - какво мисли скъпото ни гръцко правителство за това развитие на нещата?
- Какво трябва да мисли? Те знаят за Кеслер само онова, което ти си им казал.
- Така ли смяташ? В такъв случай досието му е празно, понеже нищо не съм им казвал. Защо да го правя?
- И аз не съм им казвал нищо. Може би си имат други източници. От мен няма какво да научиш.
Отново настъпи тишина. Андреас се зачуди къде е тоалетната.
- Завещал е всичко на внучката си. - Драгумис извади дълга кафява цигара от кутията и я запали. - Тя търси експерт да оцени колекцията му.
- Предложи ли й услугите си?
Фотис се забави с отговора, изпускайки спирали дим.
- Аз съм дребен колекционер. Предположих, че ще се обърне към някоя от аукционните къщи, които организират търгове.
- Логично.
- Но тя явно се цели по-нависоко. Адвокатът й е говорил с някои от големите музеи. Представям си крилото на Кеслер в музея "Метрополитен".
Радарът в ума на Андреас изпищя.
- Защо пък "Метрополитен"?
- Просто ти давам пример, но това е най-вероятният избор. Кеслер се беше ориентирал към Средновековието. В тази страна няма много музеи, които биха оценили колекцията му. Дори в Ню Йорк няма друг.
- Защо Ню Йорк, а не Европа?
- Може би ще опитат и в Европа, но Ню Йорк беше негов дом. Отвъд Атлантика той не се ползва с добро име. Швейцарците не биха искали да имат нищо общо с него. Вероятно и германците. Както и да е, никога няма да се сетиш кого изпращат от "Метрополитен" да огледа колекцията.
Не беше нужно да гадае.
- Твоя внук - продължи Фотис. - Светът е малък, нали, приятелю?
Андреас успя да прикрие чувствата си, но беше разтревожен. Драгумис беше по-възрастен, по-болен, самозаблуждаваше се, но може би заради това винаги беше по-добрият от двама им в тези игри. Беше безмилостен и непрестанно откриваше нови начини, по които да те изкара от равновесие.
- Фотис - тихо каза той и в гласа му не прозвуча нито заплаха, нито молба, - не намесвай Матю в това.
- Скъпи Андреас, какво общо имам аз? Да не мислиш, че са се консултирали с мен?
- Откъде знаеш тогава?
- Матю ми каза. Виж, главният им медиевист е старец, не е млад и красив като нашето момче. Внукът ти е специалист по византийско изкуство и това е твое дело, не мое. Толкова години го води по църкви и музеи. Разбира се, че ще изпратят Матю. Момичето ще го хареса, музеят ще получи иконата, а нашето момче ще се радва на признание. Какво лошо?
- Нищо. Ако това е всичко.
- Честно казано, и аз започвам да се чудя - старецът небрежно махна с цигарата във въздуха - защо си тук.
- Синът ми е болен.
- Да, от месеци, а Кеслер умря преди десет дни.
Андреас се облегна, отчаяно желаейки да се махне оттук, да бъде където и да е, но не в бърлогата на този тъжен стар интригант.
- Живял си твърде дълго, Фотис, и виждаш заговори навсякъде. Дойдох само за да видя сина си. - Той се изправи. - Накарай твоя човек да ме закара до хотела. В този квартал никога няма да намеря такси.
Драгумис угаси цигарата си и го погледна с големите си влажни очи така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Сякаш той беше обиденият! Андреас едва не заръкопляска на представлението. Фотис Несправедливо обидения.
- Обидих те, съжалявам. Моля те, седни. Моля те, приятелю, нека не се разделяме с гняв.
Андреас седна, но беше решил да си тръгне.
- Оттеглям въпроса си - продължи Фотис. - Ако съм изразил съмнение, значи имам причини за това. Вярвам, че ти също имаш причини да не споделяш плановете си с мен. Но сега, когато знаеш, че Матю е замесен, може би ще промениш действията си така, че да не навредиш пряко на интересите му.
- Какво, по дяволите, смяташ, че съм намислил? Да не си решил, че гръцкото правителство иска тази икона? Че биха ме изпратили да я взема?
- Какво си чувал за Мюлер?
Сега пък Мюлер. Този човек нямаше срам.
- Само, че е мъртъв.
- Така ли? А аз чух, че е в Ню Йорк.
Андреас неспокойно се размърда. Искаше му се да не отговаря, но не се въздържа.
- От кого?
- Признавам, от ненадежден източник. Но все пак сметнах, че трябва да го знаеш. Би било логично да се появи. Ти никога не повярва, че е мъртъв.
- Не искам да говорим за Мюлер. Трябва да видя Алекос.
- Да. Бях два пъти в болницата. Първия път той отказа да ме види.
- Съжалявам да го чуя.
- Но не си изненадан. Може да откаже да види и теб. Готов ли си за това?
Готов? Как би могъл човек да се подготви да бъде отхвърлен от болния си, може би умиращ син? Андреас беше преживял достатъчно ужаси, но не би могъл да си представи нищо по-лошо от подобно отхвърляне и не искаше да мисли за тази възможност.
- С помощта на Матю се надявам да преодолея съпротивата му.
- Отлично. Слушай, нека забравим този тъжен разговор за час. Ела да пием по коняк.
- Трябва веднага да видя Алекос.
- Часовете за посещение са по-късно. След като хапнем, всички ще отидем.
- Не, аз ще отида с Матю.
- Разбира се. Той ще дойде на вечеря. После двамата ще отидете да видите Алекос.
Мошеникът беше помислил за всичко. Храната щеше да бъде добра, а присъствието на Матю щеше да направи вечерта поносима. Андреас не пиеше, но щеше да удари един коняк с Фотис. Имаше нужда от това.
- Имаш ли от хубавата "Метакса"?
- Нещо по-добро. Истински "Реми Мартен".