Диви котки в кухнята

Диви котки

ПРОЛОГ

ТРУДИ

Когато се виждам отново с Лусил, лежа в леглото си. Сама. Наскоро счупената ми ръка е подпряна на възглавница. Късно е, почти на зазоряване. Лицето ми пламти от плача, загубата и викодина, който ми дадоха в спешното. Лекарствата не помагат, особено за болката в дясната ръка, която е в гипс до лакътя. Той е червен. Гипсът. Вероятно и ръката. Имам чувството, че я дъвчат глутница койоти. Светът и очертанията на всичко наоколо изглеждат червени.

Отварям очи, а Лусил седи на стола, на който Рик има навика да хвърля дрехите си. Тя изглежда съвсем същата, което би трябвало да ми подскаже, че нещо не е наред, но в сегашното ми състояние нищо не ми се вижда реално, затова само примигвам, докато се взирам в нея.

Не съм я виждала от двайсет и пет години. Наметната е с шала, подарен от един матадор - червен с черни копринени ресни, с които обича да си играе. Носи сребърни гривни на почернелите си ръце и пие коктейл. Толкова е забавно, че се усмихвам. Лусил безрезервно вярваше в силата на коктейлите. Майка ми казваше, че е алкохоличка, но тя не беше. Още тогава знаех, че майка ми просто се страхува от Лусил. Боеше се от сексуалността й, от куража й, страхуваше се от нейното виждане за женствеността. Опасяваше се, че това някак си ще започне да извира от къщата й като мръсна вода и ще отрови целия квартал. Майка ми и приятелките й, все домакини, злостно одумваха дрехите на Лусил - дантелените блузи, под които се виждаха ниско изрязаните й сутиени; начина, по който хващаше косата си през лятото и откриваше целия си гръб от тила до кръста. От нея знам, че гърбът е скритото оръжие на жената. Той не остарява така, както останалите части на тялото.

Мъжете си намираха поводи да поспрат до оградата й, когато се занимаваше с цветята в двора - цветята, които отглеждаше като приказни дъщери напук на спечената пустинна земя. Макове с големината на сомбреро, които поклащаха дълги черни съблазнителни тичинки сред копринените си сърца, рози с всевъзможни цветове и море от тропически цветя в розови, бели и пурпурни окраски.

Мъжете спираха, за да се полюбуват на гърба й, на дългите й загорели ръце, както и да зърнат крайче от дантелените й сутиени.

Но най-често спираха, за да чуят онзи необуздан, дързък, опиващ смях, който извираше от гърлото й. Спираха, за да я накарат да ги погледне. Спираха, за да се окъпят в радостта й.

Когато се премести в квартала, беше на шейсет и шест години.

Минали са двайсет и пет години, а тя седи в долния край на леглото и не като някакъв призрак, а съвсем реална като котка, мъркаща в скута ми. Продължава да мълчи, а аз преглъщам с мъка и изграквам:

- Какво правиш тук?

- Време е да си го върнеш, хлапе.

- Кое?

- Твоя живот.

ОКТОМВРИ

ХЕКАТА

Хеката е последната от божествената троица - девица (Персефона), майка (Деметра) и магьосница (Хеката). Тя броди между зримия и незримия свят, без да живее в нито един от двата, носи факла, за да може да надзърне там, където на другите не им е дадено - в човешката психика. Придружават я кучето й (или конят), нейните свещени животни. Тя използва магическата си дарба, за да защити нуждаещите се във времена на опасност.

Ако имате лошо предчувствие и усещате онова присвиване под лъжичката, вероятно стоите на кръстопът и не знаете накъде да поемете. Бъдете спокойни, че Хеката върви до вас с факлата си, за да ви води по пътя.

www.goddess.com.au

Положи ме като печат на сърцето си, като печат на мишцата си;

Защото любовта е силна като смъртта.

Ревността е остра като преизподнята, чието светкане е светкане огнено, пламъкът най-буен.

Много води не могат угаси любовта,

Нито реките могат я потопи...

Песен на песните 8:6-7

1.

РОБЪРТА

Неделя, 25 октомври 20...

Скъпа Хариет,

Ръцете ми треперят като листата на дърветата днес. Дано да можеш да ми разчиташ. Омразно ми е, че съм придобила старчески почерк. И все пак, естествено е. Кога остаряхме толкова?

Неделя е, а не съм ходила на църква. Цяла сутрин седя до моя Едгар и се опитвам да събера сили да го оставя да си отиде. Отпратих всички - всички енориаши, които ми носеха зеленчуци, тенджери с яхния и миеха чиниите, докато седях при него. Отпратих дори децата. Пак ще дойдат по-късно, когато ще съм сторила това, което трябва.

Сестричке, цяла сутрин седя тук и не мога да отворя уста да го изрека: "Върви, Едгар. Аз ще се оправя." Той само това чака, защото когато изпадна в кома, аз стиснах съсухрената му ръка и започнах да го умолявам да не ме оставя.

А той се държи, защото е такъв добър съпруг. Ето, пак се разплаках.

От шейсет и две години съм до него. Сутринта, докато го държах за ръка, си спомних онази сутрин, когато за първи път се появи на задната ни врата и помоли за вода. Помниш ли? Не му беше провървяло, но бе така горд. Изглеждаше толкова добре в онзи слънчев ден с хубавата си глава и волеви нос. Сърцето ми запърха, а бях само на петнайсет. От този ден нямах очи за друг мъж.

Цяла сутрин си спомням разни неща. Чудех се какво би било, ако бяхме останали в Мисисипи с вас. Чудех се какво беше видял в Италия, че никога не пожела да говори за това. Чудех се и дали животът ни щеше да е толкова хубав, ако не бяхме дошли на запад, в Пуебло, където се чувстваше толкова спокоен. Домът на героите. Знаеш ли, че така го наричат сега? Подхожда му. Едгар прибра всичките си медали, но не скри, че се гордее, когато носителите на Почетния орден посетиха града. В онази сутрин си облече най-хубавия костюм и отиде да ги слуша - четирима възрастни мъже като него. Придружих го, разбира се, но не чух онова, което той чу. Един път го попитах дали е било толкова зле, както го описаха те, а той само наведе глава и каза: "По-лошо."

Затова престанах да го разпитвам.

Той не е идеален, ни най-малко. Беше твърде суров с децата, с годините стана капризен, искаше всичко да става по неговия начин. Имахме и трудни моменти, когато ми се искаше да го прасна с касапския сатър по дървената глава. Веднъж или дважди много ме нарани, но не беше нарочно.

Сега обаче не мисля за тези времена. Спомням си как понякога се смеехме толкова силно, че Едгар не можеше да си поеме въздух от смях. Мисля си как се събуждах до него години наред всяка сутрин. Как го слушах да си свирука, докато бърникаше в изгорелия телевизор, който само той беше в състояние да поправи като по чудо.

Господи, дай ми сила! Трябва да го оставя да си иде. Чезне пред очите ми. Само че истината ти казвам, сестричке, аз също си отивам. Помолих Бог да ме прибере. Знаете, че ви обичам, но ти сестричке знаеш, че животът ми няма смисъл без него.

Твоя сестра,

Бърта

Викът във вятъра оставя

една кипарисова сянка.

(Оставете ме в това поле

да плача.)

Федерико Гарсиа Лорка

"Ах!"*

* Федерико Гарсиа Лорка, "Избрани творби", "Народна култура", 1973 г. Превод Александър Муратов и Атанас Далчев - Б. пр.

2.

ТРУДИ

Едгар умира, аз съм си у дома, в съседната къща, и чета Лорка, запушила уши с длани, за да не чувам вятъра. Чувам писъка на Робърта само защото трябва да прелистя страницата - онзи пронизителен вой, когато човек оплаква близък.

Денят беше дълъг, натежал от очакване. Исках да съм тук, когато настъпи моментът, и не отидох на кино или в търговския център, за да се разсея от собствените си проблеми. Внучката на Робърта, Джейд, е тръгнала към Пуебло от Калифорния, но още я няма, а Робърта отпрати всички други. Когато моментът настъпи, ще има нужда от някого. Затова чакам. Опитвам се да се топля - облечена съм с фланелка, памучен пуловер и отгоре вълнен, два чифта чорапи и джинси - и въпреки това ми е студено. Като че ли Рик ми беше печката и без него се превръщам в ледена висулка.

Освен това вятърът ме влудява.

Хората често ми казват колко обичали вятъра. Седя с отворена уста, когато приятелите ми, които не живеят тук, превъзнасят техните ветрове и знам, че имат предвид съвсем друго същество - зелена богиня, която развява воалите си над плажа или из гората. Те обичат вятъра, който носи влага и красота.

В Пуебло ветровете са от друг вид - от Инквизицията - ветрове, които знаят, че тайната на изтезанието е да започваш и да спираш, да бъдеш едновременно непостоянен и постоянен, да ревеш и да шепнеш. Непрестанно.

Тази година е по-лошо от обикновено. Всяка сутрин ветровете се сбират - ту задухват силно, ту внезапно спират. Бурен порив, после затишие. По цял ден вятърът блъска по прозорците и бушува около колите, шиба дърветата и поваля храстите. Кутии, довлечени кой знае откъде, се търкалят по улицата. Няма преграда за пясъка, който е навсякъде. Статичното електричество може да те повали. Пускам силно музика, за да го заглуша, а нощем слагам възглавницата върху главата си.

Ала не и днес. Трябва да се ослушвам за Робърта.

За обяд си стоплям малко пилешка супа и слагам чайника, като се сгушвам до котлоните с ръце под мишниците. Чаят е средна работа, а супата е от последната консерва на рафта. Цяло щастие е, че изобщо намерих нещо годно за ядене, след като все забравям да отида до магазина. Сега, когато ми се яде нещо по-вкусно от останалото из шкафовете, се оглеждам за списъка, за да добавя в него "пакетчета хубав чай", но не го намирам. И този път. Напоследък нищо не намирам.

Преди прекарвах поне по два часа седмично в обмисляне на менюто, а после пазарувах за петчленната си команда. Сега сме само аз и седемнайсетгодишната Ани, която често се храни в училище, в ресторанта, където работи, или с приятеля си Травис. Стига да има мляко, зърнена закуска и замразена пица, тя е доволна.

Все забравям, че не би било лошо да сготвя за себе си. Никой не харесва любимите ми неща - зеленчуци на фурна и екзотични супи. Време е да се поглезя. Записвам в списъка: чесън, мариновани нарязани чушки, лимонов сок, чушки, замразен солен пай, чедар (от скъпия), бисквити с крем.

Няма да забравя малките консерви риба тон, които напоследък са главното ястие от хранителния ми режим. Лесно е и поне котките пощуряват, когато чуят отварянето на кутията. Винаги отсипвам соса в една купа за тях. Страшно са ми благодарни и за около пет минути енергично облизват консервата на плота.

Знам, знам. Котки, риба тон - всички признаци на приказката с лош край.

Чайникът засвирва, аз сипвам гореща вода в чашата и си мисля, че просто остарявам. Костите изтъняват заедно с кожата, мускулите атрофират. Сещам се за баба ми, съсухрена като пергамент, и се загръщам плътно с пуловера.

Не съм стара, не съм стара, не съм стара. Не и на четирийсет и шест. В днешно време на четирийсет и шест още си млад или поне току-що си прехвърлил предела на средната възраст.

Вятърът бушува край прозорците и камбанките, които новият ми съсед си окачи на верандата, зазвъняват. Появиха се изневиделица преди три дни като оперението на някаква екзотична птица - три камбанки, закачени на верандата, сноп пръчки и изрисувани платна в онази част на двора, която обещаваше тишина и други неща, чуждестранна кола, която взех за английско мини, странна, малка и оранжева. Ristra, жизнерадостен, ярък наниз от червени люти чушлета, окачен край вратата, сам по себе си нищо необичайно. Ала сякаш във въздуха се долавяше нов аромат на подправки, шоколад и обещание за прясна мая. Шанел, младата майка отсреща, каза, че го мернала, и ококори очи, за да покаже учудването си.

Отивам до прозореца, за да надникна. Дъхът ми запотява стъклото в кръгче. Отначало виждам само колата, замъглена окръжност като гигантска тиква, затова изтривам запотеното място и прикривам уста с пръсти. Като че призован от любопитството ми, съседът излиза на верандата.

О!

Въпреки студа той е бос и носи само долнище на пижама на еквадорски шарки, смъкната ниско на хълбоците му с цвят на златиста стафида. Към пъпа му се издига ивица косми като канелена лента. Китките му са оковани от тежки сребърни гривни. Огърлица от нокти, индианско украшение, виси около шията му.

Той се протяга, разкривайки снопчета косми под мишниците. Хващам се, че затаявам дъх заедно с него, като издишам едва когато той отпуска безгрижно челюст и отмята назад коса, за да открие лицето си. От това разстояние изглежда добре - извити вежди и широка уста. Косата, гъста и тежка, се спуска до раменете му в плетеница от мед и масло.

Почти очаквам да погледне към мен, да почувства погледа ми като някакво магическо същество, но той само се навежда, за да вдигне вестника, и се прибира вътре.

"Ленивец! - мисля си аз. - Да спи до следобед!"

Занасям чая и супата в трапезарията, слагам подложка на масата. Не че масата има нужда да бъде пазена - старинна и красива, макар и надраскана от двайсет и няколко години семейни вечери, - но ми харесва уютният вид от флоралните мотиви на фона на дървото. Може и да е заради показността, в случай че някой се отбие - начин да демонстрирам, че съм добре, но в това няма нищо лошо. Изваждам подходяща салфетка от чекмеджето и подреждам всичко на подложката, опитвайки се да си възвърна онова чувство за хармония, което ми носеха тези стари ритуали всеки път когато Рик излизаше със стария си приятел Джо Замора, а децата бяха на гости у приятелчета, на кънки или другаде. В онези дни времето само по себе си беше лукс - пусках си музика, която никой друг не искаше да слуша, и си правех супа, която само аз обичах, например моя специалитет - царевична яхния, и се отдавах на четене в блажено уединение.

Ала вечерта надвисва. Къщата ехти от пустота. Как може старият ми живот да свърши така внезапно след десетки години, в които едва намирах време да си поема дъх, а сега разполагам с изобилие от свободно време, в което сякаш затъвам като в плаващи пясъци!

Майката е изпълнила ролята си. Съпругата е излишна.

Една от многото.

- Боже, Труди - възкликвам на глас, сама на себе си, тъй като няма на кого другиго, - отегчаваш ме до смърт! Направи нещо.

По тази причина намирам антология със стихове на Лорка, които чета, за да си възстановя испанския - моя позабравена страст. Творбите му са подходящ акомпанимент на пеенето на Робърта, което долита в промеждутъците, когато вятърът утихва. Къщите не са толкова далече една от друга, а тя има дълбок южняшки глас като на Арета Франклин, въпреки че отхвърля това сравнение. Когато я чух, разбрах, че пее любимия госпъл на Едгар.

За последен път.

Най-сетне му позволява да си иде. От две седмици той е в диабетична кома, от онзи петък след вечеря. Бях при нея, когато се случи - от известно време Едгар не беше добре, болестта постепенно разяждаше тялото му, - а тя се вкопчи в ръката му и извика "Едгар, да не си посмял да ме напуснеш!" с такова отчаяние, че не издържах и когато по-късно се прибрах, се разплаках.

Персоналът от хосписа и сестрата, които го посещаваха всеки ден, все повтаряха, че не разбират каква сила го поддържа жив. Само че аз знаех. Робърта също.

Чува се втори вопъл - див пронизващ вой, отдън душа, която се разкъсва на две. Оставям книгата, притискам гърдите си с ръка и го оставям да премине през мен. След малко ще стана и ще отида при нея.

След малко.

Дотогава ще я оставя да набъбне в мен, наново събудената от скръбта й тъга. Съпругът ми не е мъртъв, само е влюбен в друга жена, но аз скърбя по него също толкова силно и сърцето ми се присъединява към воя на Робърта, сякаш сме двойка койоти. Китката ми, която от две седмици вече не е в гипс, започва да пулсира и аз я хващам.

Робърта. Обувам се, обличам палтото и се втурвам към къщата й.

ПИСАТЕЛСКОТО ТАБЛО НА ШАНЕЛ

След двайсет години ще бъдете много по-разочаровани от нещата, които не сте направили, отколкото от нещата, които сте направили. Затова вдигнете платната. Напуснете тихия пристан. Следвайте попътния вятър. Изследвайте. Мечтайте. Откривайте.

МАРК ТВЕН