Ключ към "Шифърът на Леонардо"

Мартин Лун

Увод

Въпросът, който вълнува всички от публикуването на "Шифърът на Леонардо" през април 2003 г., е следният: каква част от текста е вярна? Естествено още в началото на своя роман авторът Дан Браун казва, че "всички описания на произведения на изкуството, сгради и тайни ритуали в този роман са действителни", но в края на краищата това е художествена измислица и естествено на Браун му е позволена малко поетична волност, нали?

Целта на тази книга е да се опита да отдели фактите от художествената измислица. Това не е лесна работа! Понякога проблемът, който представя Браун, изглежда по един начин от една гледна точка и по съвсем друг - от друга.

Християнската църква определено се чувства в центъра на вниманието заради "Шифърът на Леонардо" - а тя не обича да я наблюдават с критично око. Църквата в продължение на две хилядолетия е зависела от вярата на своите последователи и тази вяра не изисква доказателства. Християнството не е в състояние да приведе абсолютно никакви убедителни доказателства за много от нещата, в които иска да вярват неговите последователи, и през последния век и нещо е трябвало да се брани от разнообразните научни открития, които му се ще просто да се изпарят.

Днес Църквата отново се оказва пред трудни въпроси, този път само заради бестселъра "Шифърът на Леонардо".

"Шифърът на Леонардо" не постигна толкова бурен успех заради наистина увлекателния, ала доста посредствен сюжет с приключения и убийства, а защото Дан Браун стимулира читателите да видят по-рано безусловно приемани познати "истини" в съвсем непозната светлина.

И по този начин той възбуди апетита на мнозина и в същото време на края на романа ги оставя странно неудовлетворени. Той провокира читателите да си задават трудни въпроси и се надявам, че тази книга поне донякъде ще удовлетвори хората с разпален интерес към такъв род материали.

Някои от нас смятат, че през последните две десетилетия тече процес на "омекване", водещ човечеството към някакво духовно откритие. Това се постига чрез научнофантастични филми като трилогията за "Матрицата" и популярния интерес към и дебата върху разнообразни езотерични явления като НЛО и кръговете в нивите. Това откритие дори би могло да приеме формата на разкопки в Рен льо Шато, водещи до признаването на Грааловите родове.

Романът на Дан Браун "Шифърът на Леонардо" допринесе много за извършващата се промяна на света. Вие участвате ли в тази промяна и искате ли да научите повече?

Мартин Лун, Барселона

Леонардо да Винчи - живот и изкуство

Изборът на Леонардо да Винчи за най-важен художник и заглавие на книгата на Дан Браун едновременно е интересен и логичен. Информацията за Леонардо се предава през вековете, за да стигне почти до всеки в западния свят. Той навярно е най-великият пример за универсалност на земята. Подобно на Алберт Айнщайн, Леонардо да Винчи е синоним на "гений".

Навремето в никакъв случай не било необичайно човек да се занимава с повече от една област на знанието или занаят, но въпреки това дори тогава никой не можел да се мери с Леонардо като художник, скулптор, архитект и инженер. И не само това, но той проучвал природата, за да проумее не само как действат нещата, но и защо. Затова Дан Браун е прав, като пише, че Леонардо е бил "поклонник на божествения ред в Природата". Докато неговите съвременници рисували растения по рисунки от книгите, той ги копирал направо от природата. Изборът му на растения в неговите картини е символичен. Както смаяно съобщава Дан Браун, Леонардо наистина е правил дисекция на трупове: общо тридесетина, средно по около два на година, докато се учел. Това било незаконно, но е друг въпрос дали той лично е ексхумирал телата. Църквата вярвала, че човешкото тяло трябва да се погребва невредимо, за да може да възкръсне в Деня на Страшния съд. Въпреки това Леонардо, изглежда, имал разрешението на Църквата за тази си дейност - несъмнено множество влиятелни хора били впечатлени от умението му да изобразява човешкото тяло в многопластови форми, проявено в неговите скици. С други думи, дисекцията на трупове била забранена, ала никой не си правел труда да вземе мерки срещу Леонардо. (Това очевидно незачитане на закона напомня някои неща на всеки, който познава съвременното правосъдие в Италия.) Детайлните скици на Леонардо неимоверно допринесли за развитието на медицината, за което днес сме му благодарни.

Неговите изобретения говорят за богато въображение. Той скицирал проекти на танкове, парашут, автомобил и хеликоптер, които щели да се реализират векове по-късно. Дори проектирал телескоп сто години преди Галилей. За Леонардо най-висшият човешки сетивен орган било зрението, заради неговата способност за точно предаване. Следователно неговата философия се изразява в "saper vedere" - да знаеш как да гледаш. Дан Браун пише, че Леонардо е рисувал на християнска тематика, за да финансира пищния си начин на живот, което може би не е справедливо. Той вършел всичко с несравнимо умение и произхождал от богат род. Вярно е обаче, че никога не е рисувал интерпретация на Разпятието. Освен това трудно може да се твърди, че е създал "огромна продукция" в областта на християнското изкуство. Няколко от едва седемнадесетте запазени картини, които със сигурност могат да му се припишат, са недовършени.

Историците на изкуството го наричат просто Леонардо. Името да Винчи не е фамилия, а само посочва родното му място. Все едно да наричаме Александър Велики само "Велики". Името да Винчи обаче се използва толкова масово, че няма как да се сбърка.

Леонардо е роден през 1452 г. като незаконен син на Сер Пиеро, преуспяващ адвокат и земевладелец във Флоренция, Италия. Майка му била флорентинска селянка, която по-късно се омъжила за местен работник. Леонардо бил отгледан в бащиното си имение във Винчи край Емполи, където с него се отнасяли като със законен наследник, и тъкмо там се научил на четмо, писмо и смятане. По-късно учил латински, висша математика и геометрия.

Когато бил петнадесетинагодишен, баща му го дал да чиракува при Андреа дел Верокио, от когото се научил на рисуване, скулптура и технико-механични изкуства. Тъкмо по това време той щял да се запознае с друг велик магистър на Ордена на Сион, Ботичели, който също чиракувал при Верокио. Възможно е през този период да е започнал да изучава анатомия в съседното студио. Работил самостоятелно във Флоренция до 1481 г. Много негови творби датират от това време, включително недовършеното "Поклонение на влъхвите".

През 1482 г. постъпил на служба при миланския херцог Лудовико Сфорца, известен също като Лудовико ил Моро (Мавъра), където бил включен в регистъра на работещите в имението като "pictor et inegarius ducalis" (художник и инженер на херцога). Сфорца бил близък приятел с Рьоне д'Анжу, друг велик магистър на Ордена на Сион. Леонардо останал там седемнадесет години, докато Лудовико не паднал от власт. Освен че рисувал, ваел скулптури и проектирал декори за дворцови празници, той бил технически съветник по архитектурата, укрепленията и военните дела, дори се занимавал с хидравлика и механика. Тъкмо по това време Леонардо най-цялостно развил своя универсален гений.

През този период той завършил само седем картини, сред които първата версия на "Мадоната на скалите", спомената от Дан Браун. Тя била предназначена за олтара на черквата "Сан Франческо Гранде" в Милано. Великолепната "Тайна вечеря", нарисувана на стената на "Санта Мария деле Грацие" в Милано, също била сътворена по това време.

Тогава Леонардо започнал да работи върху идеята си за "наука за рисуването". Стигнал до извода, че с помощта на своето по-висше зрение художниците са най-подходящите посредници за изобразително предаване на знания, и затова използвал своето изкуство като учебно помагало. Това е особено важно, за да разберем ролята на Леонардо да Винчи в "Шифърът на Леонардо". Той не нарисувал просто красива картина на Тайната вечеря. По този начин творецът ни съобщава нещо от огромно значение по такъв начин, че то е стигнало до нас през вековете и е понятно за всеки, който има достъп до шифъра му. Когато едновременно представя текст и илюстрации, Леонардо отдава приоритет на илюстрациите. Те не изразяват текста - текстът служи само за да обясни картината.

От 1490 до 1495 г. Леонардо пише съчинения върху изобразителното изкуство и архитектурата, както и книги за елементите на механиката и човешката анатомия. Той също продължава да разработва различни научни области. Поше и скицира подробни описания на всичко, каквото прави, текстове, възлизащи на хиляди страници, много от които са запазени до ден днешен.

Тъй като бил левичар, огледалното писане не му било особено трудно. Тези текстове не са лесни за четене и неговите правописни грешки и съкращения ги усложняват още повече. А и бележките му не винаги са написани в логичен ред. Леонардо използвал огледално писане в хода на работата си, но кореспонденцията му с други показва, че не е имал проблеми и с обикновения начин. Неговият главен биограф Серж Брамли е проучил всичките му съхранени ръкописи и стига до заключението, че Леонардо е писал с двете си ръце в двете посоки.

Една от последиците, ако не и причината да използва огледално писане, бил фактът, че когато пишел с лявата си ръка, не размазвал мастилото. Естествено той може да е имал намерението да пише тайно, защото не искал други да откраднат идеите му. Друга причина за тайнописа може би възникнала от неговите неконвенционални представи за християнството. Както отбелязва Дан Браун, по времето на Леонардо левичарството се свързвало с "левия път" и сатанинските сили. Ето защо на левичарите гледали с подозрителност и било необичайно някой като Леонардо да не го крие. Той пишел с намерението да публикува трудовете си и в полетата на една от анатомическите си скици моли последователите си да се погрижат за отпечатването на съчиненията му.

Към началото на 1500 г. Леонардо напуска Милано и се завръща във Флоренция през Венеция, където управляващият съвет иска мнението му за надвисналото турско нашествие във Фриули. Той препоръчва да наводнят района. Във Флоренция Леонардо започва скиците за "Мадоната и Младенецът със св. Ана" и "Мадоната с хурката"*. През 1503 г. напуска Флоренция и постъпва на служба при Чезаре Борджия (Борджа), херцог на Романя и незаконороден син на папа Александър VI - човека, от когото най-много се страхували по онова време. Подозирали, че е убил брат си, ала престъплението, за което несъмнено бил виновен, било убийството на неговия зет херцог Алфонс, втори съпруг на злополучно известната сестра на Чезаре, Лукреция. Леонардо бил очарован от Борджия, който бил двадесет и седем годишен, двойно по-млад от твореца.

* Тази картина беше открадната от замъка Дръмларинг в Южна Шотландия през август 2003 г. - Б. а.

По това време Леонардо започва да прави градоустройствени планове и топографски карти. Трудовете му залягат в основите на модерната картография. През 1503 г. той се завръща във Флоренция и проектира канал, който да свързва града с морето. Проектът така и не бил осъществен, ала магистралата, която днес свързва Флоренция с морето, минава по абсолютно същия път, по какъвто предлагал Леонардо.

Той рисува "Мона Лиза", докато работи по един стенопис в Залата на петстотинте във Флоренция от 1503 до 1506 г. Оставя картината недовършена, когато се връща в Милано по молба на наместника на френския крал Шарл д'Амброаз. Леонардо остава там шест години, като се съсредоточава върху архитектурни проекти и получава щедрата сума от четиристотин дуката годишно. В Милано рисува втората версия на "Мадоната на скалите".

Когато през 1513 г. французите са прогонени от Милано, Леонардо се премества в Рим. Джулиано де Медичи, брат на папа Лъв Х, му отстъпва апартамент в дома си, двореца Белведере, който представлява част от Ватикана. Плащат му, но докато други като Микеланджело са ангажирани с различни архитектурни и художествени проекти, за Леонардо не остава много работа.

Той е придаден към армията на Шарл дьо Монпенсие и дьо Бурбон, конетабъл на Франция и вицекрал на Лангедок и Милано, смятан за най-могъщия феодал във Франция в началото на ХVI в. През 1519 г. той наследява Леонардо на поста велик магистър на Ордена на Сион.

На шестдесет и пет годишна възраст художникът приема предложението на младия френски крал Франсоа I и постъпва на служба при него. Прекарва последните три години от живота си в малко имение в Клу (по-късно наречен Кло Лусе) край летния дворец на краля на р. Лоара. Длъжността му е определена като "premier peintre, architecte et mechanicien du Roi" (пръв художник, архитект и механик на краля). По това време с него до голяма степен се отнасят като с почетен гост. Единствената картина, която успява да завърши, е "Свети Йоан Кръстител", а другите му творби се състоят главно от скици на дворцови празници. Той проектира дворец с парк за майката на краля, ала тези планове трябвало да бъдат изоставени, поради страх от малария.

Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 г. в Клу и е погребан до дворцовата черква "Сен Флорентин". Тя обаче тежко пострадала по време на Великата френска революция и през ХIХ в. е разрушена. Гробът му така и не е открит. Неговият най-предан ученик Франческо Мелци наследява имението му.

Нареждат Леонардо сред първите розенкройцери и един от биографите му, Вазари, пише, че имал "еретичен манталитет". Според някои той вярвал, че Иисус Христос е имал брат близнак на име Тома. На "Тайната вечеря" като че ли има две почти еднакви фигури на Христос. Втората фигура отляво определено прилича на Спасителя, изобразен седнал в средата. Предполага се, че тази фигура представя Тома.

Робърт Лангдън, Софи Нево, Лий Тибинг и други герои от "Шифърът на Леонардо" обсъждат няколко творби на Леонардо. По-важните са следните:

Витрувианският човек

Една от последните (и несъмнено най-широко разпространената) репродукции на скицата на да Винчи "Витрувианският човек" е върху италианската монета от едно евро, което показва, че популярността на този символ не намалява. Тя е отпечатана и върху корицата на тази книга. Самият Леонардо пише за тази скица:

В своето съчинение за архитектурата Витрувий пише, че мерките на човешкото тяло са следните: четири пръста правят една педя, четири педи правят една стъпка, шест педи правят един лакът, четири лакътя правят един човешки ръст. Четири лакътя правят и една крачка, а двадесет и четири педи правят един човек. Широчината на разперените ръце е равна на височината на човек. Разстоянието от корените на косата му до долния край на брадичката му е равно на една десета от ръста му, разстоянието от долния край на брадичката до темето е равно на една осма от ръста му, разстоянието от горния край на гърдите до корените на косата е равно на една седма от целия човек. Разстоянието от зърната на гърдите до темето е равно на една четвърт от човека. Максималната широчина на раменете е равна на една четвърт от човека. Разстоянието от лакътя до края на дланта е равно на една пета от човека, а от лакътя до ъгъла на подмишницата - една осма. Цялата длан е равна на една десета от човека. Разстоянието от долния край на брадичката до носа и от корените на косата до веждите е еднакво и също като ухото, е равно на една трета от лицето*.

* The Notebooks of Leonardo da Vinci, Vol. 1, Dover, pp. 182-183. - Б. а.

"Мадоната на скалите"

Дан Браун твърди, че "Мадоната на скалите" първоначално била поръчана от монахините от Ордена на непорочното зачатие при черквата "Сан Франческо Гранде" в Милано. Всъщност картината била поръчана от монасите от същата организация. Една от версиите на тази творба се намира в Лувъра и се смята изцяло за дело на Леонардо. Експертите не са съвсем сигурни, че другата версия в Националната галерия в Лондон е нарисувана само от него. Тя има "по-пластичен" вид, което заляга в основата на теорията, че е съвместно дело. Тази картина не само изобразява непорочното зачатие, но и отразява факта, че легендите за свети Йоан Кръстител са били популярни във Флоренция по онова време. На нея е представен младенецът Иисус, който за пръв път среща Йоан Кръстител. Децата бягат от злощастно известното Иродово избиване на младенците и Йоан Кръстител е под закрилата на ангела Уриил. Всъщност Леонардо през целия си живот като че ли бил обсебен от Йоан Кръстител. На оригиналните скици Уриил има много женствен вид, но на самата картина е представен с далеч по-мъжествени черти.

Породеното от тази картина противоречие не се дължи на "ужаса", вдъхван от художествените образи. Йоан Кръстител бил наставник на Иисус Христос и евангелията неловко описват Христовото кръщение от Йоан. Йоан Кръстител е главна фигура в живота на Иисус. Според автора на третото евангелие апостол Лука двете момчета били братовчеди. Като Ааронов потомък, Йоан имал право на претенции за първосвещеник-месия. Тъй като бил потомък и на Аарон, и на Давид, Иисус можел да претендира и за първосвещеник-месия, и за цар-месия. Следователно двамата братовчеди представлявали отговор на молитвите на евреите за обединение на духовното и светското в един и същи род. Освен това действието се развивало по време на Макавейската династия, последното израилтянско царство. Това не се вписвало в "плана" на Католическата църква да представи Иисус като син Божи. Той не можел да е такъв, ако гледал на друг човек като на свой учител.

Йоан Кръстител предрекъл появата на царствена личност, която щяла да изпълни пророчеството, че римските нашественици в Юдея ще бъдат прогонени. Римските власти го смятали за толкова опасен, че се наложило да го екзекутират. Спорно е дали картината високо и ясно прогласява това послание. Позата на децата едно към друго на второто платно не се различава отчетливо от тази на първото. Главният проблем в композицията на картината е свързан с факта, че на първата картина нито един от светите образи няма ореол, и тъкмо по тази причина монасите я отхвърлили и настояли да бъде нарисувана друга версия.

Между двете картини има още разлики, например втората има много по-син колорит. Дланта на Уриил, която според Дан Браун описва сечащо движение под ръката на Богородица, на втората картина вече не сочи към Йоан Кръстител. На първата това може да е предричало бъдещото му обезглавяване.

Леонардо приел поръчката за тази картина на 25 април 1483 г. Дали му много кратък срок за изпълнението й до празника Зачатие на света Ана на 9 декември. Както обикновено, той не спазил срока, което довело до два дълги съдебни процеса. Възможно е Леонардо да е подарил картината, която днес се намира в Лувъра, на френския крал Луи ХII от благодарност за уреждането на свързаните с нея правни въпроси. Това естествено наложило нарисуването на втора картина. Монасите посочили точно какво искат да има на картината:

"Богородица в средата: мантията й трябва да бъде от златен брокат и ясносиня. Одеждите й трябва да бъдат от златен брокат на пурпурен фон, с масло, покрито с фин лак... Бог Отец: одеждите му трябва да бъдат от златен брокат и ясносиньо. Ангелите трябва да бъдат позлатени и надиплените им одежди да са очертани в масло, по гръцки образец. Планините и скалите трябва да бъдат изпълнени с масло и цвят..."

В тези изисквания обаче били внесени няколко промени. Днес ни е известно, че картината в крайна сметка била предадена на 18 август 1508 г., а окончателното заплащане било уредено през октомври същата година.

"Мона Лиза"

До 2003 г. тази картина, която може би е най-добре познатата в света, се съхраняваше в Salle des Etats (Зала на Генералните щати) в Лувъра. Тогава я преместиха в друга зала, която побира огромните тълпи, дошли да видят творбата. Твърди се, че на Леонардо му отнело десет години само за да нарисува устните на Мона Лиза. Това е единственият му портрет, който безспорно е негов, въпреки че нито е подписан, нито има дата. И той носи повече от едно име. Французите го наричат La Joconde, а италианците - La Gioconda, "весела жена". Това спокойно може да е била любимата картина на Леонардо и по тази причина той постоянно я носел със себе си, както пише Дан Браун. Друга причина обаче може да е фактът, че творбата останала недовършена.

Тя е нарисувана с масло върху дъска от топола и първоначално била купена от френския крал за четири хиляди дуката. След Великата френска революция я пренесли в Лувъра. Наполеон я взел в спалнята си, а след пращането му в заточение я върнали в Лувъра. Първоначално била много по-голяма. На двете липсващи части били изобразени две колони, които показвали, че Мона Лиза седи на тераса.

Идеята на Дан Браун, че Мона Лиза е анаграма на символ на единството на женското и мъжкото начало, е интересна. Също толкова е възможно обаче тя да е анаграма на "sol (и) anima". Това означава на латински "слънце и душа" и може да се отнася за една от големите религии в Рим на Константин Велики, Sol Invictus ("непобедимото слънце"), от която са взети много християнски традиции. Има няколко кандидати за самоличността на Мона Лиза. Предположението на Дан Браун, че това е самият Леонардо в женски дрехи, може да е вярно. Тестовете с компютърна графика показват, че съществува тясна връзка между чертите на Мона Лиза и един автопортрет на художника. Масово се смята обаче, че картината е поръчана като портрет на Мадона Лиза, съпруга на Франческо ди Бартоломео дел Джокондо.

Причината за усмивката се оказва също толкова голяма загадка. Един италиански лекар предполага, че жената е жертва на болестта бруксизъм, която води до скърцане със зъби, докато болният спи или по време на стрес. Естествено Леонардо се опитвал да забавлява моделите си колкото е възможно, за да сведе стреса до минимум. При него работели шестима музиканти. Освен това имал бяла персийска котка и хрътка за компания. Стилът на самата усмивка се използвал по онова време и от Леонардо, и от други художници, сред които неговият учител Андреа дел Верокио.

Някои смятат картината за "скучна", но в нея Леонардо проучва нова стилистична област. Едно от нещата, които отделят "Мона Лиза" от други тогавашни портрети, е фактът, че тя не носи накити. Авторът нарушава условностите на времето и като я представя прекалено свободна за традиционно скованата и официална поза.

Стилът сфумато на тази картина, който героинята Софи характеризира като "мъгляв" в "Шифърът на Леонардо" и при който всичко наистина изглежда като обгърнато в мъгла, е една от главните особености на картините на да Винчи. По този начин той изразява "възприемането на природата". Дан Браун отбелязва, че хоризонтът е несиметричен и лявата страна е по-ниска от дясната. Според някои така Леонардо подчертавал женската, по-тъмна половина на битието. Отдясно е изобразен воден басейн - по-високо от потока, който тече отляво. Зад главата на Мона Лиза спокойно би могло да има водопад, чрез който басейнът се излива в потока. Възможно е в това да няма друг, освен буквалния смисъл.

Както разказва Дан Браун, през 1911 г. картината била открадната от Лувъра. Крадецът бил италианец и я занесъл в родината си. Минало цяло денонощие, докато властите забележат изчезването й, тъй като смятали, че я е взел фотографът на музея. После претърсвали Лувъра в продължение на седмица и намерили само рамката на едно стълбище. Две години по-късно крадецът Винченцо Перуджа поискал сто хиляди долара, за да продаде "Мона Лиза" на галерия "Уфици", където изложили творбата, преди да я върнат в Париж.

За да открадне картината, Перуджа чакал в една стаичка, докато затворили Лувъра, след което влязъл в залата на "Мона Лиза", свалил я от стената и я отрязал от рамката. За да избяга от музея, се наложило да отвинти бравата на една врата. Крадецът по-рано бил ангажиран от Лувъра да поставя стъкла на картини и затова добре познавал плана на музея.

През 1956 г. психически разстроен посетител залял картината с киселина и реставрацията й отнела няколко години. За последен път напуснала музея през 1974 г., когато била изложена в Япония. В знак на признателност японците подарили на Лувъра дебелото триплексово стъкло, с което днес е защитена бронираната витрина на "Мона Лиза". Взето е решение творбата никога повече да не се изнася от Лувъра, тъй като има прекалено много рискове. Тя се съхранява при постоянна температура от 20 °С и влажност 55 %. Вградената климатична инсталация и четири килограма силициев гел гарантират постоянния състав и температура на въздуха. Витрината се отваря веднъж годишно за проверка на картината и обслужване на климатичната инсталация. Никой не смее да почисти платното от страх да не го повреди и цветовете на боята под мръсотията може да са много по-ярки, отколкото изглеждат сега.

"Тайната вечеря"

Херцог Лудовико поръчал на Леонардо да нарисува Тайната вечеря на стената в трапезарията на манастира "Санта Мария дела Грацие" в Милано, където се намирали неговият семеен параклис и родовата му гробница. Стенописът е с приблизителни размери девет на четири метра и е завършен през 1498 г. след тригодишен труд. Художникът къса с традицията и поставя всички апостоли от едната страна на масата на групи от по трима, които приличат на самостоятелни композиции. Всички фигури изглеждат по-големи, отколкото са в действителност, тъй като масата е прекалено малка, за да се настанят удобно. Вниманието е насочено към Христос чрез поставянето на три прозореца зад него, най-големият от които обрамчва горната част на главата и тялото му. Той е изобразен в състояние на абсолютен покой, докато апостолите около него очевидно са развълнувани.

Леонардо най-трудно намерил човек с подходяща глава, за да изобрази Юда. Очевидно му отнело повече от година да открие подходящо злобно лице. Като последно средство решил да използва за модел лицето на абата на "Санта Мария дела Грацие": "Досега се въздържах да го превърна в обект на присмех в собствения му манастир". Той никога не искал разрешение да използва лицата на хората в картините си и те не знаели, че ги рисува. Юда е единствената фигура в стенописа, която не се навежда към Христос, и ръката му виси над блюдо, илюстриращо Христовите думи в Евангелието: "който топна с Мене в блюдото, той ще Ме предаде"*.

* Тук и нататък Библията е цитирана по изданието на Св. Синод от 1992 г. - Б. пр.

Този стенопис още отначало бил изключително популярен. Френският крал толкова се въодушевил, че искал да разглобят и пренесат във Франция цялата стена, но това било прекалено трудно и тя си останала в Италия.

За съжаление днес "Тайната вечеря" е в лошо състояние. Причината за това отчасти се крие във факта, че използваните бои не били подходящи за стенопис. Те се променили много бързо, а през 1652 г. в средата била избита врата! Последиците са очевидни.

През 1796 г. Наполеоновата войска използвала трапезарията за конюшня и въпреки че Наполеон предупредил да не повреждат картината, войниците хвърляли глина по апостолите. По-късно в помещението складирали сено и като демонстрация, че положението може да стане още по-тежко, след едно наводнение през 1800 г. стенописът се покрил със зелена плесен.

Ала издръжлива до крайност, творбата устояла на атаката на Съюзниците срещу черквата през 1943 г., когато покривът на трапезарията бил разрушен. Картината била защитена с чували с пясък, но пострадала сериозно. Впоследствие била предприета цялостна реставрация, която завършила през 1954 г. Почти не е запазена оригинална боя и първоначалното изражение на лицата на апостолите не можело да се пресъздаде, макар че силуетите на фигурите се виждали по време на реставрацията.

Въпреки постоянно нанасяните щети през вековете, изглежда, че човекът отдясно на Христос е жена. Както казва Дан Браун в интервю за водещата от Ей Би Си Нюз Елизабет Варгас:

"Картините са символи по природа. Например символът "V" в картината, който много преди Леонардо да Винчи е символизирал женското начало. По същество това е утробата в нейния строго символичен смисъл."

Освен че образуват този символ, огледалните образи на Мария Магдалина и Христос образуват буквата "М". Това се вижда по-ясно в копието на стенописа от неизвестен автор от ХVI в., съхранявано в Музео да Винчи в белгийския град Тангерло. В статията си "Наистина ли "Шифърът на Леонардо" разшифрова Леонардо" (Ню Йорк Таймс, 3 август 2003 г.) обаче Брус Бъчър не е съгласен с това. Той отбелязва, че на други флорентински картини за Тайната вечеря от онова време предателството не само е подчертано повече от причастието, но и че "евангелист Йоан винаги е изобразяван като красив младеж, чиято особена близост с Иисус се изразява чрез поставянето му отдясно на Спасителя".

"Поклонението на влъхвите"

През 1480 г. възложили на Леонардо да нарисува тази картина за манастира "Сан Донато а Скопето" край Флоренция. Платили му чрез сложна сделка със земя. Според наказателната клауза на договора той щял да изгуби всичко, ако не изпълни поръчката навреме. Както винаги, художникът не успял да спази срока.

Картината представя тримата влъхви при новородения Христос и майка му Мария. Сред огромната тълпа от шестдесет и шестима души и единадесет животни има едно пастирче, което стои само в крайната дясна част на творбата. Смята се, че тази фигура е портрет на младия Леонардо. Руините във фона изобразяват упадъка на езичеството. Тази символика е типична за онова време. При по-внимателен анализ с помощта на инфрачервена светлина обаче се установило, че няколко фигури строят стълбище, което според някои символизира Възраждането.

Тъй като картината е недовършена, скиците под охравата боя се виждат, което показва как е работил Леонардо. "Поклонението" винаги се е смятало за една от най-важните картини в Италия. Или поне докато не се появил Маурицио Серацини, изтъкнат диагностик-изкуствовед с близо тридесетгодишен опит. От галерия "Уфици" го помолили да прецени дали "Поклонението на влъхвите" е прекалено деликатна, за да я подложат на реставрация. На 21 април 2002 г. чрез репортерката от "Ню Йорк Таймс" Мелинда Хенбъргър той съобщава на смаяния свят, че според резултатите от задълбочените му анализи "никаква част от боята, която днес виждаме върху "Поклонението", не е била положена от Леонардо. Бог знае кой го е направил, но не е бил Леонардо. Този човек даже не е бил особено добър художник". Някои смятат, че експертът просто се е опитвал да предизвика сензация. Както пише в "Шифърът на Леонардо" Дан Браун, според Серацини сиво-зелените очертания са нарисувани от Леонардо. Диагностикът бил възмутен, че Леонардо може изобщо да е автор на някои от кафявите очертания. Десният крак на Богородица например има заострени пръсти и пета, крачето на бебето прилича на издялано от дърво, а косата му е като "бебешка перука". Серацини смята, че Леонардо, който притежавал задълбочени анатомически познания, е бил оскърбяван през вековете с убеждението, че тази творба е изцяло негова.

Неговата теория намира подкрепата на един от водещите специалисти по творчеството на Леонардо в света, Карло Педрети от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Той познава Серацини от три десетилетия и твърди, че резултатите от неотдавнашните му анализи несъмнено са верни. "От онова, което ми показа той, става ясно, че оригиналната скица на Леонардо е била боядисана от анонимен художник" - казва Педрети.

"Торинската плащаница"

Една от най-интересните теории за Леонардо се отнася за Торинската плащаница (Торинския саван), смятан за образа на Христос, отпечатан върху савана, с който го покрили след смъртта му. Странно е, че Леонардо никога не е рисувал Разпятието, навремето една от важните художествени теми. Някои вярват, че Торинският саван е създаден от него като специфична интерпретация на тази тема. През 1978 г. католическата църква даде достъп на учените до плащаницата за задълбочени анализи само за пет денонощия. Самата материя беше подложена на радиовъглеродно датиране и с деветдесет и пет процента сигурност се установи, че е създадена между 1260 и 1390 г. Църквата съобщи тази новина, навярно за свой голям срам, на 13 октомври 1988 г. Един от аргументите срещу теорията, че рисунката е на Леонардо, е фактът, че платът е от много преди раждането на твореца през 1452 г. По негово време обаче имало достатъчно тъкани от по-ранни периоди, донесени в Европа при кръстоносните походи. Възможно е Леонардо да е използвал такъв плат, ако е искал да убеди другите, че това е Христовият саван. Не може да се определи откога датира самият образ, тъй като това не е по силите на радиовъглеродния анализ.

Лицето върху савана като че ли много прилича на автопортрета на Леонардо. Както вече стана дума, той също може би е модел на Мона Лиза. Подобно на Алфред Хичкок, творецът явно е обичал да играе малки, но важни роли в произведенията си. Няма съмнение, че е притежавал способността да създаде творба като Торинската плащаница и да скрие как го е постигнал.

В продължение на петстотин години Торинският саван принадлежал на италианската кралска династия Савоя. Един от наследниците на рода го дарил на католическата църква през 1983 г. Също в Савойския дворец в Торино се намира единственият известен автопортрет на Леонардо. Има вероятност саванът да му е бил поръчан или от савойския херцог, или от папата, а може би и от двамата заедно. Според тази теория те искали да бъде направен заместител на съществуващия Лирейски саван. Лирейският саван за пръв път бил показан през 1389 г. и бил обявен за фалшив от местния епископ на Троя, който казал, че е "сръчно нарисуван, за което свидетелства самият художник". Това очевидно не може да се отнася за Торинския саван, тъй като до ден днешен не можем да установим как е създаден. Известно ни е обаче, че Леонардо постоянно експериментирал с нови художествени методи. Рентгеновият анализ на неговата картина "Йоан Кръстител" например показва, че няма никакви мазки с четка, в резултат на което платното е нарисувано като мъгла. Никой художник не е успял да повтори това постижение.

През 1976 г. снимка на савана била обработена с анализатор на образи V-8 и се установило, че в него е шифрована триизмерна информация. Върху плата се вижда идеален релеф на човешко тяло, което не може да се постигне с рисуване. Въздействието върху влакната, довело до появата на образа, предполага някакъв процес на горене. Това може да е било постигнато с изпечен в пещ барелеф, след което образът е бил отпечатан върху тъканта. През Средновековието често правели барелефи на покойници, които били поставяни на гробовете им. Естествено Леонардо можел да го направи, тъй като бил опитен скулптор.

Убедителен е и аргументът, че саванът е създаден с помощта на камера обскура, която представлява кутия или с конвексна леща, или с отвор. Образът на външния обект се проектира върху екран в кутията. Леонардо ни е оставил скици на такава камера. Той познавал химикалите, например сребърен нитрат, необходими за тази цел, и се занимавал с оптика. Тази теория също обяснява защо задната страна на тялото върху савана изглежда по-висока от предната. За да се получи такава разлика в ръста, е нужна съвсем малка разлика в разстоянието между обекта и камерата.

Целият този проблем, наред с факта, че поколения богомолци ходели на поклонение при савана, смятайки го за образ на Христос, без да знаят, че навярно е образ на самия Леонардо, много би го забавлявал. Саванът може би е най-голямата загадка, която сме наследили от него.

Леонардо бил близък с крал Франсоа I - до такава степен, че има картина на твореца, умиращ в ръцете на френския монарх. Франсоа бил от савойската династия и се оженил за наследница на рода Медичи, откъдето и връзките на да Винчи с него. Леонардо е очевидният избор на творец, който да създаде нещо като Торинския саван. Друго предимство било необичайното му отношение към религията. Той не би се страхувал от вечно проклятие за такава богохулствена постъпка. Като учен и хомосексуалист, Леонардо вече бил неспасяем в очите на католическата църква. Той не виждал причина да не работи в неделя. В своите тринадесет хиляди страници бележки нито веднъж не споменава Бог. Особено презирал процъфтяващата търговия с реликви, с която търговците правели огромни състояния, като продавали "свещени" предмети на лековерните. Бил обаятелен, красив, забавен и популярен. Един от номерата в хумористичния му репертоар било "плашенето на папата", както се изразявал самият Леонардо. Веднъж например той казал на светия отец, навярно Лъв Х (Джовани де Медичи), че е затворил дракон в кутийка. Когато успял да внуши на папата достатъчно силен страх, художникът отворил кутията и от нея изскочило гущерче, боядисано в сребристо и със завързани на гърба криле. Накратко, измамата с Торинския саван би допаднала на склонността му към такива светотатства.

Гвоздеите в дланите върху савана са разположени точно там, където щяха да се намират, ако наистина изобразяваха разпнат мъж. Хората винаги били разпъвани по този начин, тъй като гвоздеи, забити на друго място в дланта (както се представя Христовото разпятие), не биха могли да издържат човешкото тяло на кръста. Ако допуснем, че саванът е фалшификат, неговият създател е имал точна представа за процеса на разпъване. Възможно е Леонардо да е разпънал някой от труповете, които е имал на разположение. Има сведения, че е изучавал този процес.