Бог е жена

ДЖОН СКОТ ШЕПЪРД

З Л О Д Е Я Н И Я Т А

Н А

Х Е Н Р И

1

Олин Фолс, щата Канзас

1990 година

И до днес "Най-красивата украса е в спомените ни" държи първенството за най-тъп, най-подмазвачески, най-примиренчески лозунг на абитуриентски бал в историята на американските средни училища. Той обаче беше блестящ пример за остроумие, случайно осенило онзи нервак, бледия училищен възпитател Ранди Пейтън, който така и нямаше да се досети колко добре е опаковал и надписал четирите години на вцепеняващо разочарование, изживени от випуск 1988 година в Олин Фолс. "Ако искаш да запомниш с нещо хубаво тая вмирисана дупка, ще се наложи да си го измислиш".

Всъщност никой няма и да разбере точните думи, които Ранди е нахвърлял. Изречението си мина по каналния ред и бе доразкрасено от отдали се на спомени членове на училищното настоятелство, родители и учители от випуските, завършили през петдесетте години, които погрешно решиха, че на випуск осемдесет и осма изобщо му пука за тъпата украса и долнопробния абитуриентски бал. Че той изобщо иска да има някакви спомени от порутеното училище или напеченото от слънцето, равно като тепсия предградие далеч от Уичита, която пък на свой ред беше много далеч от всичко по света.

Олин Фолс беше от градчетата, възпети от Брус Спрингстийн, с малки къщи в стил Арчи Бънкър*, на които им липсваше романтиката на фабриката, затворена заради "човека". Беше си живо наказание от двайсет и един квадратни километра за всеки, който беше изпуснал вълната на Рейгън и сега трябваше всеки ден да пътува двайсет минути, докато се добере от това провинциално градче без ферми до работното си място.

* Герой от нашумелия сериал "Домът на Арчи Бънкър", продължение на "Всички в семейството", където се разказва за живота на обикновения американец. - Б. пр.

Тук всяка вечер бурният нощен живот започваше и завършваше по закусвалните, обществените перални, видеотеките с мирис на евтин дезинфектант или в някое от вече закритите или обречени на закриване заведения, които никнеха като гъби след дъжд и после изчезваха със същата скорост, например във вечно празната сладкарница "Фло-Джан".

Випуск осемдесет и осма не само не се вълнуваше от всичко това, ами колективната му съдба беше да се прочуе в попкултурата с небивалата си пристрастеност към апатията. Само три години по-късно такъв неоспорим авторитет като списание "Тайм" щеше да го нарече "Поколението Х". Медиите вероятно са имали предвид някой по-човешки град, например Сиатъл, но никой не бе заслужил това име повече от Олин Фолс.

След още пет години и още пет хиляди статии по списанията и те, и всички останали в Щатите щяха да признаят, разбира се, че "Поколението Х" е най-недодяланото определение, давано някога в историята на едно или друго културно направление. Никой нямаше да помни за кого точно е казано и какво точно означава. Ами да, ето какво става, когато не ти пука.

Горе-долу по същото време в Олин Фолс се появи съвсем друга мутантна разновидност, която превзе отсрещния бряг на реката в югоизточната част на града, най-близо до Уичита. През осемдесет и седма пръв там пусна котва самолетоносачът "Уол-Март"*, последван бързо от такива жизненоважни институции като "Пица Хът", "Блокбъстър"** и един мултиплекс, а те, както би могло да се очаква, привлякоха най-дръзките сред първопроходците от заможната Висша раса в града, които се заселиха в жилищен квартал, известен като Вайнингс Скуеър.

* Голяма верига универсални магазини. - Б. пр.

** Верига видеотеки. - Б. пр.

Хенри Чейс беше оставил там на съхранение като в банков трезор смисъла на своя живот. В най-скъпата част на Вайнингс Скуеър, в бежова къща в стил "Тюдор", вместена между къща в стил "Тюдор" с розов цвят и къща в стил "Тюдор" с бозав цвят, на задънена уличка с точно толкова улични лампи, колкото и току-що засадените дървета, живееше момичето, превърнало се в център на седемнайсетгодишното съществувание на Хенри.

Казваше се Елизабет Уеринг.

Самият Хенри беше трето поколение жител на Олин Фолс и като всички от неговата черга гледаше на зараждащата се Висша раса със страхопочитание, с каквото туземците от племената са гледали първите русокоси саксонци.

И обратното, връстниците му от Висшата раса, които се обличаха само в блузи поло и задължително щяха да се запишат в някой университет, отстояваха своята част от Олин Фолс, като гледаха на всички останали в града с вяло пренебрежение. Изключение правеха само момчетата, които играеха защитници в отбора по американски футбол, и момичетата, които въртяха свирки, но Хенри не се вместваше в нито една от двете категории.

Той всъщност беше невидим и за собственото си племе точно толкова, колкото и за Висшата раса. Беше хубав, но не чак толкова, за да се пребори с ужасното осакатяващо бреме, че не става за спортист. Леля му Етел все повтаряше, че от Том Круз го делели само две гири и едно добро подстригване, но това обикновено ставаше след четвъртата "Фостърс Лагър"*, когато лелята започваше да мига много бавно и да говори като Мерилин Монро.

* Марка бира. - Б. пр.

Не че Хенри Чейс имаше време за бодибилдинг и пари за подстригване. Когато не беше на училище, работеше в закусвалня. Това се отразяваше зле на доброто му име сред неговите връстници и на цвета на лицето му, но Хенри се беше хванал келнер, за да си купува не бира, а дрехи и ученически принадлежности. Баща му умираше прекалено бавно в тъмната смрадлива спалня отзад и потопяваше семейството си все по-дълбоко в бедност и колективна депресия. Ето такива карти се бяха паднали на Хенри.

Преди един месец, когато лекарите бяха произнесли окончателната диагноза, Хенри бе намерил подсъзнателно начин да забрави баща си и емфиземата, която го разяждаше отвътре. Беше осъзнал, че единственият начин и занапред да живее под един покрив с изсъхналата шушулка, която някога бе наричал "татко", и да не умре от скръб, е да насочи цялото си внимание към бъдещето с принцесата, с неземната хубавица, с Нейно Сиятелство Елизабет Уеринг.

Тя беше последната му голяма надежда.

Живееше от другата страна на река Олин (където нямаше "водопади"*, въпрос, по който се водеха вяли спорове и препирни), ябълка от по-висок клон дори за Първа лига и за благонадеждните младежи, както типовете от бедняшкия бряг на реката наричаха оная паплач от Вайнингс Скуеър. Висока, стройна и руса, Елизабет ходеше на балет, вместо да се влее в редиците на мажоретките и викачите, излизаше с някакъв свръхбогат първокурсник от Университета на Уичита, издънка на "хотелиерски род", и най-често се размотаваше край открития басейн в квартала заедно с двама-трима генетично създадени приятели от много по-лъскав град.

* От името на града Олин Фолс, букв. "Олинският водопад" (англ.). - Б. пр.

С други думи, в неофициалната класация на онанистите от гимназията в Олин Фолс Елизабет Уеринг се нареждаше: непосредствено след Мадона, почти редом с Хедър Локлиър* и далеч над обикновените девойчета.

*Хедър Локлиър (р. 1961), американска актриса, играе главно по телевизионни сериали. - Б. пр.

Хенри Чейс си мечтаеше именно той да отиде на абитуриентския бал с Елизабет Уеринг. Не говореше за това, но цели два месеца не мислеше за друго. Пишеше наум какви ли не сценарии: бащата на Елизабет беше единственият адвокат, който живееше в пределите на град Олин Фолс, и Хенри можеше да подметне, че смята да се посвети на правото. Или можеше да отиде при Елизабет и да каже, че малката му сестра Ани иска да става балерина.

За беда Хенри беше с толкова ниско самочувствие, че при самата мисъл да става адвокат го напушваше смях и той не бе в състояние дори да изрече думата. Почти толкова неправдоподобна бе и мисълта Ани, която от ден на ден шишкавееше все повече, да се понесе в балетна пачка по сцената.

Малко по малко мечтата на Хенри да отиде на абитуриентския бал заедно с Елизабет Уеринг се разрасна дотолкова, че стана триизмерна и се превърна в друг, паралелен свят, където той наистина приличаше на Том Круз и нямаше невъзможни неща. Свят, където майка му и леля му Етел не започваха да пият още в четири следобед и до вечерните новини вече не седяха на канапето със замъглен поглед и мътно съзнание.

Свят, където Хенри можеше да се запише да следва, без да се притеснява, че ще остави Ани сама в къща, пълна с впиянчени призраци, където тя ще се превърне в хипопотамка с балетни палци, която прави пируети по нагънатия мръсен линолеум.

Свят, където баща му щеше да излезе някоя сутрин от спалнята силен, с бистър поглед, да си поеме за пръв път от години дълбоко въздух и да се засмее от все сърце, смях, който Хенри вече почти не помнеше.

Ярките, добре измислени фантазии бяха предостатъчни за момче като Хенри Чейс. И всичко щеше да приключи с тях, ако не бяха леля му Етел и скапаната й бира.

В петък вечерта Хенри се прибра от работа в притихналата къща. Онзи завършен тъпанар Дж. П. Нюмайр, пръв приятел на Хенри в началното училище, още преди да си пусне в прогимназията редки гадни мустачки и да започне да се хили като малоумен, бе грабнал от ръката на Хенри плика със сандвичите и беше духнал, без да плати. Наложи се Хенри да се бръкне и да се раздели с надницата за час работа от четиричасовата смяна.

Но Хенри помнеше Дж. П. Нюмайр от едно време, като малко момче с безпощадно лизната на няколко места коса и смях, който той надаваше с отметната назад глава. На каква ли възраст беше осъзнал, че никой не го обича, колко ли време беше минало, докато смазан от тази мисъл, се е превърнал в пълен кретен?

Преди години двамата с Хенри бяха правили заедно радиопрограми на ужасите, допълнени със звукови ефекти и смразяващи писъци, бяха ги записвали на детско касетофонче, което бяха задигнали от гаражна разпродажба. Гласовете им със сигурност се пазеха и досега върху касетите, забутани някъде в кутия от обувки, и точно толкова сигурно бе, че онова малко момченце с лизната коса и решителен смях още се спотайва в някое тайно кътче в душата на впиянчения бабаит, който беше влязъл и бе излязъл с олюляване от закусвалнята.

Когато Хенри се прибра в къщата с олющена боя на Шърман Стрийт, леля му Етел се бе подпряла сама на очуканата пластмасова маса и гледаше по осемнайсетинчовия черно-бял телевизор поредния епизод на "Маш"*. Един поглед беше достатъчен на момчето да разбере, че не толкова щастливият час на семейство Чейс е започнал по-рано и отново е продължил по-дълго.

* Нашумял телевизионен сериал. - Б. пр.

- Здрасти - изпелтечи той.

Етел вдигна очи от дясната си ръка, с която беше обхванала кутийката бира "Фостър Лагър" с размерите на бутилка за олио. Хенри се подсмихна - беше си представил как на стари години ръцете на леля му постоянно са свити като буквата "С". На шкафчето беше оставена пластмасовата бутилка "Маккормик" на майка му, капачката беше махната, а бърбънът видимо беше намалял.

- Мама легнала ли си е?

Жената въздъхна сънено.

- Лельо Етел! - Хенри погледна по посока на приглушеното басово "бум-бум", долитащо от горе, от стаята на Ани. - Това да не е записът, който й донесох?

- Още в девет майка ти и баща ти вече хъркаха - изграчи тя накрая, след като избърса сълзите, избили, докато музиката към "Маш" се лееше на воля откъм телевизора.

По това време на вечерта леля му Етел винаги изоставаше с един въпрос. Етапът на бавното мигане в стил Мерилин Монро беше започнал и бе приключил преди един час, което само по себе си бе истинска благословия.

Хенри кимна. Майка му и баща му вече спяха, разбира се. Какъв смисъл имаше хора, чийто живот отдавна е преполовен, да стоят до по-късно!

- Музиката - повтори той високо и бавно. - Да не е записът с упражненията, който й донесох?

Леля Етел най-после откъсна очи от надписите в края на сериала, но тъкмо да погледне Хенри, и я плисна поредната вълна от емоции. Брадичката й потрепери - истинската, а не ехото от нея. Онази със съвършено разположената бенка, която сега се беше изгубила в плътта, размекната от алкохола и разочарованието. Навремето леля му Етел бе изтъкана от контрасти: черна коса и млечнобяла кожа. Сега лицето й беше с цвят на мазилка.

- Че какво друго да е! - отвърна тя. - Момичето си няма никого освен теб, Хенри.

- Хенри!

Ани се метна зад леглото и се приземи с тромаво "бух". Беше чула зад себе си скърцането на дюшемето, беше се обърнала и бе видяла брат си, който се усмихваше от прага. Надзърна иззад матрака, при което се показаха бухнала къдрава червена коса, разполовена от здраво пристегната панделка, и чифт ужасени зелени очи.

Оливия Нютън Джон подскачаше с мрачна равнодушна усмивка по пластмасовия телевизор, сложен над видеото върху очуканата, боядисана в бяло тоалетка. Лив явно нехаеше, че двамата с Хенри вероятно са последната нишка, свързваща с нормалния живот дебелото къдрокосо единайсетгодишно момиченце, което напоследък рядко си правеше труда да излиза от стаята.

- Ставай - ухили се Хенри и завъртя очи. Сестра му се показа - беше облечена във впито трико, четири номера по-малко от необходимото. - Защо се криеш?

- Виж ме! - възкликна тя и издаде долна устна. - Приличам на голям розов кренвирш.

Хенри се постара да сдържи смеха си, но описанието на Ани беше толкова точно, че накрая той прихна.

- Не е смешно! - Тя го замери с възглавницата, но също не устоя и избухна в смях. - Оня тъпанар, училищният психолог, разправя, че щяло да се отрази зле на самочувствието ми и... и... и...

Хенри беше вперил поглед в леглото, където възглавницата, метната от сестра му, беше скрила голям плик шоколадчета "Сникърс" и "Рийс" и цяла купчина празни обвивки. Усмивката на лицето му помръкна.

- Ау, браво на теб. Закуска за шампиони, а?

- Е, какво толкова! Тази седмица мама поне четири пъти ни е давала за вечеря пържено пиле от "Кентъки Фрайд Чикън". - Ани притисна пакетчето с лакомства до гърдите си. - Какво съм виновна аз! Тя явно е решила, че мазнините са две от четирите основни хранителни групи.

Хенри дръпна плика от ръцете й. Ани веднага го пусна, очевидно искаше и този път той да я спаси от самата нея.

- Да, бе, сигурно пак мама ти пъха шоколадите в устата.

- Що не ме целунеш отзад!

- По коя буза?

Момичето го изгледа, свлече се с помръкнало лице върху леглото и застина, а мекият матрак го обви като хлебче за хотдог. Хенри не можеше да разбере дали Ани наистина му се сърди, или само се преструва. Знаеше обаче, че е прекрачил някаква невидима черта.

- Извинявай - почти прошепна той.

Никакъв отговор.

- Ей, Ани! - Той седна на леглото до нея. - Казах извинявай.

Накрая сестра му се претърколи и се опита да изтръгне плика, но Хенри го дръпна чевръсто от ръката й.

- Смърдиш на хамбургер от закусвалня - промърмори намусена Ани.

- Да се махам ли?

- Млъквай! - заяде се тя и се опита да се намръщи, но вместо това се засмя.

Хенри се усмихна сърдечно на малката си сестричка, после и на Оливия.

- Отдавна ли правиш упражненията?

- Включих ги само защото ти се прибра.

- Как не те е срам, Ани! - Но гневът му се изпари, щом погледна към нея - приличаше на тлъст кренвирш, потънал в бялото хлебче - леглото й. Той се опита да продължи със сериозен тон. - Та я повтори за самочувствието. Би могла да прекарваш много време с училищния психолог...

- Прилича ми на Флойд Бръснаря*. И през цялото време облизва гадната си уста.

* Смешен герой от сериала "Шоуто на Анди Грифит" (1960--1968), посветен на дълбоката провинция. - Б. пр.

- Виждал съм го. И така, смятам да стопим всички тези тлъстинки и да задълбаем в по-важните въпроси.

Ани грейна в усмивка, нещо, което напоследък правеше рядко. Лицето й се преобрази като по чудо.

- Добре, Хенри. - Все така усмихната, Ани замълча и за миг брат й зърна жената, която тя някой ден щеше да стане: обичлива, остроумна, може би дори красива по нейния си тревожен начин. - Направо не знам какво щях да правя без теб - прошепна едва чуто тя.

- Значи ще спортуваш, нали?

- Да, след като излезеш.

- Обещаваш ли?

- Не ми ли вярваш?

- Ама изобщо.

- Добре тогава. След малко ще чуеш как една бизонка прави пируети. Да знаеш, че съм аз.

Хенри допря ухо до вратата на родителите си и заслуша бавното мъчително гъргорене, в каквото се бе превърнало дишането на баща му. Открехна още малко вратата и долови миризмата не само на болест, на дъх на алкохол, излизащ през зейнала уста, и на непрани чаршафи. Долови миризмата и на своето детство, което се стрелна покрай него и прекалено бързо си отиде завинаги. Ваниловият лосион, който майка му си слагаше вече трийсет години. Пакетчето лавандула, което преди шест години Хенри й беше купил за Коледа.

Под тези миризми момчето усети и едва доловимото, но безпогрешно ухание на лосиона за след бръснене на баща си и сънената топлина на кожата му. Неповторимата смесица от миризми, които Хенри помнеше как е надушвал, когато баща му се е връщал от работа, вдигал го е на ръце и го е притискал до себе си толкова силно, та на малчугана му се е струвало, че двамата ще се слеят в едно. Неизразимата любов, която беше изпитвал, бе първична и ярка като тази миризма.

Не след дълго всичко това щеше да изчезне, задушено от смъртта и тлението, от бедността и провала.

Хенри усети как на гърлото му засяда буца.

"Елизабет Уеринг - каза си той замечтан. - Мисли само за нея. Какво е да бъдете заедно".

И този път само със силата на волята си Хенри опакова своята мъка и я махна далеч от себе си.

- Я пийни една бира!

Момчето се завъртя рязко и видя как леля му Етел удря леко три пъти по стената, как се обръща с несигурна крачка и се отправя обратно към кухнята.

- Благодаря, но не, благодаря, лельо Етел - отказа й Хенри.

- Нищо няма да ти стане - изпелтечи тя и продължи да криволичи по линолеума. - Което не те убива, те прави по-силен. От мен да го знаеш, разбирам ги тези неща.

Хенри влезе след леля си в кухнята, седна с въздишка срещу нея и взе огромната кутия бира. Знаеше какво ще последва: след няколко минути очите й щяха да зашарят тревожно от бирата към хладилника и тя щеше да започне да пресмята колко литра от вечерта са й останали. Хенри щеше да я изчака, да плъзне бирата към леля си и докато минава покрай нея, да я целуне отгоре по главата. Беше го правил десетки пъти.

Той отпи от бирата, приготви се за възкиселото парване на ечемика и зачака леля му също да отпие. Тя обаче продължи да го гледа вторачено.

- Още не си спал с жена, нали, Хенри?

Очите му щяха да изскочат, той почти се задави с бирата.

- Така си и знаех. И сега сигурно си мислиш, че докато не станеш на осемдесет, няма да опиташ, нали?

- Ужас! Ще се преструваме, че не си ми го казвала никога.

Момчето усети, че върховете на ушите му пламтят.

- Няма нищо срамно. - Леля му Етел замахна с кутията. - Пий, де.

Хенри надигна бирата и отпи по-голяма глътка главно за да прикрие притеснението си. Е, не беше чак толкова неприятно.

- Няма нищо срамно - повтори Етел, увлечена от собствения си монолог. - Но трябва да помниш, Хенри Чейс, че винаги имаш избор.

С това привлече вниманието му.

- Тази къща тук е крипта, пълна с мъртъвци, които са си изиграли картите. Нищо чудно да си помислиш, че и ти си изиграл своите. Но истината, Хенри, е, че още държиш всички карти.

Той усети как тилът му пламва. Хареса му как звучи - "още държиш всички карти", - но по навик се засмя пренебрежително. Беше превърнал в изкуство умението да потъпква нехайно надеждата.

Етел се усмихна някак дяволито.

- Виж какво, не е достатъчно да знаеш какво искаш. Трябва и да знаеш как да си го поискаш. Ако не знаеш, как ще го получиш?

- Няма що, много задълбочено, Етел.

Три глътки и главата му вече се въртеше. Това не вещаеше нищо добро.

- Знаеш ли какво искаш?

Той кимна.

- Можеш ли да си го поискаш?

Хенри наклони кутийката, изгълта на един дъх бирата и изведнъж се почувства способен на всичко. Но не благодарение на философските, духовните или теоретичните брътвежи, които съвременната психотерапия пробутва за по сто долара на час. Не, Хенри Чейс получи рядко видение благодарение на вълшебния тръпчив еликсир в голямата синя кутия. И така...

- Искам да отида на абитуриентския бал заедно с Елизабет Уеринг.

- Е, кой не го иска! - И след това: - Коя, да го вземат мътните, е тая Елизабет Уеринг?

Хенри не можеше да каже колко време е минало между последните думи на леля му и мига, когато той закриволичи с пръст надолу по списъка с имена на "У" в телефонния указател. Пресушаваше втората бира и животът вече му приличаше на домашно видео.

Застана на вратата между трапезарията и кухнята, запристъпва нервно от крак на крак и стисна в потната си ръка телефонната слушалка.

- Здрасти. Елизабет Уеринг ли е?

- Да.

Отвътре устата му бе станала на шкурка.

- Обажда се Хенри Чейс. Вероятно не ме познаваш.

- Ти не работеше ли в онази закусвалня?

Хенри не знаеше кое е по-невероятно: дали че Елизабет го познава, дали че го свързва с презряната му работа и оная смехотворна униформа, или това, че Принцесата изобщо яде хамбургери. Тази загадка го погълна изцяло.

Елизабет сякаш чу в мълчанието въпроса му.

- Бях с онова богато говедо Марк Кенилуърт. Гледах от паркинга, когато ти излезе и даде вместо него бакшиш.

А, да, Марк Кенилуърт, отрочето на хотелиерите. Наистина си беше говедо, беше се държал много гадно с келнерката Кони, която беше самотна майка, беше й оставил за бакшиш един цент, върху който се беше изплюл, защото тя му "държала тон". Без да казва на никого, Хенри бе заменил цента с един долар, който бе извадил от собствения си джоб.

- Ей, Хенри?

- А? Да!

- Какво има...

- Нищо. А, да. Разбира се. - Сърцето му щеше да се пръсне. - Ох, Господи.

- Да не ти е лошо?

- Наистина не се чувствам добре.

- Ако искаш, звънни по-късно.

- Може ли? Всъщност... не. Трябва да го направя сега, докато...

- Докато си пиян ли?

- Всъщност да.

- Обаждаш се да ме поканиш да ти бъда дама на абитуриентския бал, нали?

- Ами да. Обаждам се да те поканя за своя дама на абитуриентския бал.

- Току-що ти го казах сама, Хенри.

- Така ли?

- Ами... хм... да. Разбира се. С удоволствие.

- Приемаш ли? Защо?

- Не знам. В теб, Хенри, има нещо. Напоследък... ми правиш впечатление.

- Ужас!

- Развълнуван ли си, или ти е зле?

- Сигурно и двете.

- Много си готин, Хенри. Наистина. Но утре трябва да си поговорим. Не можеш да ми се появиш с някое букетче.

И така, Хенри затвори и успя да стигне до банята точно навреме, за да повърне. Ани Чейс отвори вратата и го завари подпрян на стената с напукани фаянсови плочки, сгърбен до тоалетната чиния. Косата му беше сплъстена от студената пот, а бялата сервитьорска риза от закусвалнята беше напръскана с бълвоч.

- Хенри! Добре ли си?

Той вдигна глава и от някакво далечно кътче в душата му, иззад евтиния детски касетофон надзърна малко момче - подаде се само за стотна от мига и се засмя на чудото.

2

След два дни Хенри се прибра от работа и се качи горе с една-единствена мисъл - да си вземе топъл душ. Точно тогава чу тихото потракване, долитащо иззад вратата на стаята му.

В началото не обърна внимание. Както можеше да се очаква, беше погълнат от мисли за Елизабет.

Предния ден тя беше дошла право при шкафчето му в съблекалнята и му се беше усмихнала с очакване.

- Е? - беше подканила.

Накрая той успя да смотолеви с треперлив глас едно "Здрасти", което прозвуча по-скоро като "дъра-дъра". Елизабет се подсмихна, каза му, че това все пак е някакво начало, сетне, когато вече му се виеше свят, прошепна в ухото му:

- Дишай дълбоко, Хенри.

Тази сутрин той бе успял да й каже истински думи, които подреди в нещо като логическа последователност. Следобед вече си бъбреха.

Точно така. Хенри си бъбреше с Елизабет Уеринг.

Истината за Нея беше следната: свалена от пиедестала, отблизо Елизабет беше пленително забавна, пускаше шеги за самата себе си и бе неизразимо по-красива отпреди.

Ала най-преобразяващото, най-разтърсващото откритие бе, че мислеше Хенри за различен от другите.

- Имаш най-честните очи, които съм виждала - изтананика Елизабет. - Изобщо не приличаш на останалите.

Както се държеше за перилата на стълбището, той бе застигнат от поредния пристъп на главозамайване.

Хората, които наистина следяха кой с кого движи в Олин Фолс, бяха решили, че Елизабет ще отиде на абитуриентския бал с Джош Брейдън, с когото ту излизаше, ту не излизаше, така че никой не се престрашаваше да я покани. Колкото до самата Елизабет, тя всъщност бе стигнала до убеждението, че омразата към някого е достатъчна причина да не ходиш на бал с него. Както никога досега, късметът беше на страната на Хенри. Той бе улучил почти чудотворно най-подходящия момент.

Това, че щеше да се появи на бала с Нея, бе пренесло с шеметна бързина всичките му второстепенни мечти в царството на действителността: работа като по поръчка, страхотни приятели, къща в стил "Тюдор" на хубавия бряг на реката, - ала всичко това отново и отново го връщаше към Нейна Ведрост Блондинката. Към Принцесата от Вайнингс Скуеър.

Хенри беше изкачил до средата стълбището за банята на горния етаж, когато спря и отново се извърна по посока на потракването. Отиде до вратата на стаята си и я отвори. Вътре баща му седеше на леглото, беше се навел напред и се опитваше да завърже червена панделка върху последната от четирите гирички. Вдигна очи към сина си, явно доволен, че той го е заварил точно сега.

- Татко! Какво е това?

Карл Чейс изправи гръб. Беше на четирийсет и пет, а приличаше на шейсетгодишен, но от усмивката очите му още се присвиваха и превръщаха лицето му в маска на самия него като по-млад.

- Изненада - изхриптя той и веднага се закашля.

Хенри се опита да отвърне на усмивката му, но не се получи лесно. Преди година някаква част от него бе погребала баща му. Друга, по-малка част се възмущаваше, задето с болестта си той е преобърнал живота им. Това, че Хенри го виждаше тук да се усмихва, да върши нещо, да върши каквото и да било, му донесе радост, прекалено близка до болката - почти го прогори отвътре.

- До абитуриентския бал имаш един месец. - Карл бе престанал да кашля, избърса очи и си пое дъх. - Реших, че не е зле да понаправиш мускули заради онова момиче, Елизабет.

- На леля Етел ли й хрумна?

- Искаше да ти ги купи тя - призна Карл и устните му се разтрепериха от усилието. - Но аз явно съм искал повече.

- Благодаря - каза Хенри.

Прозвуча по-ледено, отколкото му се искаше.

- Е, хайде. Опитай ги.

Той седна с гирите. Признателността и благодарността бяха изместени от по-грубо чувство, което в онзи миг той не разбра - негодувание. Обратната страна на това, че Хенри получаваше всичко, каквото искаше - Принцесата и всичко, което вървеше заедно с Нея, - бе, че той се отърсваше от бремето на своя умиращ баща и се измъкваше от гробницата на Шърман Стрийт.

- Синко! Добре ли си?

Хенри успя да кимне едва доловимо. Накрая се извърна към баща си и очите им се срещнаха.

"Обичам те. Гордея се с теб. Съжалявам. Прощавам ти. Не си отивай. Не ме изоставяй. Хайде да поговорим. Хайде да разговаряме всеки ден. Обичам те".

През единайсетте секунди мълчание между баща и син не беше изречено никое от тези неща. Хенри седеше на леглото и се опитваше да вдигне две гири едновременно. Баща му отпусна трепереща ръка върху гърба му. Тя направо пареше и момчето бе сигурно, че ще му остане белег.

После, докато правеше първата серия с гирите, усети как усойният, пожълтял свят наоколо се отдалечава. Колкото повече се съсредоточаваше и насилваше крехките си мускули, толкова по-слабо се усещаше натискът под ръката на баща му, докато накрая не изчезна съвсем. Хенри знаеше, че само със силната си воля може да извае тънкия пласт недоразвити мускули точно под плътта и да ги превърне в защитна броня.

Хенри Чейс продължи да вдига отново и отново тежестите.

И да мисли за Елизабет Уеринг.

Тъй като бащата на Хенри я беше изпреварил с гирите, леля Етел трябваше да се примири и да се бръкне само за подстригването. Тя качи момчето на автомобила и след шест и половина километра гори, бурени, бодлива тел и тук-там по някоя обречена къщурка го закара в новия фризьорски салон в търговския център, построен наскоро на Стийлс Корнърс.

Там фризьорът на име Скот със зализана назад коса, каквато преди осем години са носели поклонниците на рокабили*, го подстрига "по последната мода" - избръсна косата му отзад и отстрани и я остави дълга отгоре върху темето.

* Стил в музиката, смесица между рокендрол и хилбили. - Б. пр.

- Като Киану - обясни Скот на Етел и на нея й се стори, че е казал "Катокиану", което също не й говореше нищо, но звучеше дружелюбно, като на хавайски.

Затова тя го повтори и понаклони леко глава, нещо, което Скот изтълкува като висше признание.

А чудесата продължиха. Майката на Хенри - Колин - го закара в Уичита, в огромния търговски център "Саутридж", за да вземат под наем смокинг. Търговският център сякаш гъмжеше от туземци със зализана назад коса, които ги обсипваха с поздрави "Катокиану", толкова чужд и странен им се стори този Велик езически храм на консуматорското общество с неговите дванайсет киносалона, бинго зала и цели магазини, натъпкани с неща като пластмасови съдове, оборудване за камини и ракитови мебели.

Хенри си представи как ще се събират тук с другите Страхотни обитатели от Тузарския му квартал и облечени в шалварести дънки, ще се веселят в японския ресторант. Можеха да си купят нов ръжен или огромен пластмасов бидон с херметично затварящ се капак, в който да си държат излишъците от разнородни неща, с каквито са се сдобили при предишни посещения в Храма. И след десет години те двамата с Елизабет щяха да подминават кафене "Рок-ола" и той да я върти шеметно, както през петдесетте години, за огромна радост на децата им, които винаги щяха да ги виждат само с ясен поглед и трезви, в свръхестествена форма.

Засега обаче и смокингът беше предостатъчен. Хенри се вживя в ролята на син от предградията, а Колин беше нормална майка, която помага на сина си да избере смокинг под наем в "Официални облекла "Линклетърс". Никой не ги засочи с пръст, никой не им се присмя и не повика охраната. На Хенри и Колин им беше предостатъчно и че вършат заедно всичко това и са на шейсет и пет километра от пластмасовата бутилка бърбън, от издъхващия мъж и хипопотамката в балетни палци.

През същия този месец Ани Чейс се заключваше в стаята си и далеч от другите чудеса, по половин час сутрин и по още половин вечер "влизаше във форма" заедно с Оливия. Упражненията на Оливия бяха проникнали толкова надълбоко в съзнанието на момичето, че всяка вечер в долния край на леглото му започна да се появява веселата Лив, която, облечена в черен клин и яркочервени ниски обувки, като Сандра Дий от последната сцена на "Брилянтин", се разхождаше с клатушкаща се походка, пушеше и пееше "Я се стегни".

Дните обаче отминаваха и Ани се вслушваше в призива не на Оливия, а на Самата Елизабет Уеринг, за която знаеше, че наистина трябва да се стегне. Беше се зарекла пред себе си да не бъде тъпата дебелана, която се спотайва на горния етаж, когато Нейна Ведрост Блондинката дойде за снимките. Животът може и да беше гаден и несправедлив, но не бе изключено някъде по пътя да стане и по-хубав. Знай какво искаш и как да си го поискаш. Така де, струва си да опиташ.

В училището, в самия епицентър на чудесата, Хенри преживя няколко срещи с Елизабет, състояли се в бюфета и коридора, без да се издрайфа, да се разпелтечи или да се свлече на пода, за да прегърне гладките й като на Барби крака и да се закълне, че ще я боготвори безусловно до гроб.

Ала в златните бездиханни мигове само на метър от нея той установи, че е хипнотизиран от изтънчените подробности в този венец на Божието творение: от леко дрезгавия глас... от съвършенството на тънката й китка... от безупречно извитата дъга на ходилото, докато тя поклаща сандала си... от миризмата на сапун, която се носеше дълго след като това изглеждаше невъзможно.

Самият Хенри се бе превърнал в обект на известно преклонение в гимназията на Олин Фолс.

Вдигането на тежести, новата прическа и това, че е започнал да бръсне мъхестото петно над устната си, също дадоха своя принос. Но всичко се промени главно заради вниманието на Елизабет.

Все пак и у Хенри имаше нещо различно. Нещо на хиляда пласта под гладката кожа над горната устна и бицепсите му, които бяха станали мъничко по-големи: той беше страдал. Беше страдал по начини, каквито изключително богатите, надарените и умните не познават. Животът го беше принудил да плати скъпо и прескъпо за престъплението да е беден и обикновен и беше затиснал с тежък ботуш главата му, докато той беше спрял да се гърчи и бе останал да лежи там, където му е мястото.

Чак сега беше започнал да се изправя. За разлика от зашеметените и от онези в гимназията на Олин Фолс, които се носеха по течението, Хенри имаше цел, мисия: на четиринайсети юни 1988 година той щеше да накара Елизабет Уеринг да го обикне. Веднъж постигнеше ли го, и пред него щеше да се разпростре живот, гладък и равен като опънато снежнобяло платно.

Сега Хенри просто не си представяше нищо друго.