Опашка от съпрузи

ОПАШКА ОТ СЪПРУЗИ

Суон Адамсън

ПЪРВА ГЛАВА

- Какво ще кажеш за един меден месец en famillie?

Мразех, когато татко две използваше чужди думи.

- Какво означава това, Уитман? - попитах аз.

Той усука спагетите около вилицата си и се усмихна:

- Че ние ще дойдем с теб.

- Искаш да кажеш като придружители? - засмях се сподавено и погледнах към татко едно, към другия ми баща, онзи, истинския, за да видя дали и той участва в тази шега.

Не участваше. Очаквателното изражение, изписано върху лицето на Джон, докато гризеше парчето хрупкав италиански хляб, ми подсказа, че се надява да се съглася.

Старият страх, че татковците по някакъв начин ще ме изпързалят, накара стомаха ми да се свие на топка. Това беше остатъчен ефект от детството ми, от времето, когато не бях достатъчно голяма, за да им се опълча, и те винаги ми се налагаха.

- Не като придружители - уточни Уитман. - По-скоро като екскурзоводи.

- На моя меден месец! - Звучеше налудничаво, дори и за мен. - Не съм съгласна. - Усмихнах се нервно, местейки очи от единия към другия си баща. - Освен това не мисля, че Тремейн ще се чувства удобно с вас.

- Скъпа, та този мъж е живял три месеца сред клоните на едно дърво. - Охо, татко две започна да проявява нетърпение. - Мога да се обзаложа, че няма да се поколебае да се възползва от една безплатна ваканция в луксозен курорт сред дивата природа.

Наострих уши веднага, щом чух за нещо безплатно и луксозно.

- Ще правим здравословни разходки сред природата. - Уитман вдигна чашата си с жълтеникавото, с цвят на пикня вино "Пино не знам какво си". - Не съмнявам, че Тремейн ще се съгласи. Обади му се още сега и го попитай.

Пресегнах се и сграбчих от дланта му шикозния миниатюрен клетъчен телефон от някаква финландска марка.

- Не!

- Страх те е да не каже "да"? - Уитман протегна ръка и защрака с пръсти, докато не му върнах телефона.

Джон Миротвореца се намеси.

- Тя не иска, Уит. Така че по-добре да забравим за това.

- Защо? - недоумяваше Уитман, искрено озадачен.

- Защото всичко е толкова шантаво! - Не успях да измисля друга дума, що-годе описваща ситуацията. Опитах се да се сдържам и да говоря тихо, но усещах как страните ми пламнаха като на малко момиченце.

Уитман, разбира се, изобщо не даде труд да говори по-тихо. Дори увеличи децибелите, да не би случайно някой наоколо да изпусне нещо от казаното от него.

- Какво шантаво има в това двама бащи да се присъединят към единствената си дъщеря и нейния нов съпруг по време на техния меден месец?

Кльощавата, вкисната като кисело зеле блондинка от съседната маса, метна един презрителен поглед в нашата посока. Сигурно ни бе чула. И ето че сега знаеше. Аз бях дъщеря на тези двама мъже. Кучката, цялата издокарана в тоалет и аксесоари на "Прада", залегна върху масата си и се зае да шепне оживено на своя дот-ком годеник - или може би говореше на годежния пръстен с огромен диамант, който той й бе подарил.

Тремейн не вярваше в пръстените. Пръстените, казваше той, са символи на капитализма. (След като банкрутира, от сърце бе намразил капитализма.) Така че вместо красив пръстен от платина с голям диамант в средата, какъвто редовно се появяваше в сънищата ми и който се рееше досами лицето ми като блестящ хелиев балон, аз получих един от мастило, кожа и болка. Сама си платих татуировката, понеже Тремейн нямаше постоянна работа. И когато му го показах, той едва не заекна: "Ти си сторила това за мен?" Помислих си, че се изплаши от силата на обвързването, криеща се в този жест. Татуировката, за разлика от пръстена, не може да се свали и да се запрати в лицето на бъдещия съпруг или да се изпусне поради злочеста случайност в тоалетната, или пък да се изгуби на плажа. Защото тя си остава там, където е. Завинаги.

Уитман продължи да ме притиска;

- Ако не беше толкова затънала в предразсъдъци и лишена от въображение, щеше да проумееш, че един меден месец с четирима участници може да бъде много по-забавен.

Аз само завъртях очи.

- Въобще не разсъждаваш - добави той. - Можеш единствено да реагираш. Срещу всичко, което ти казвам или предлагам.

- Родителите никога не ходят на меден месец с децата си. - Ядно отчупих парче хляб и погледнах към голямата бучка масло. Моите двама съвършени бащи, твърде загрижени за обиколките на талиите си и за плавното протичане на кръвта в артериите им, никога не си позволяваха да мажат с масло филиите си с хляб. Уитман не се уморяваше да повтаря, че маслото било нещо вулгарно, освен ако не се намираш в северна Европа. От друга страна, майка ми винаги е поощрявала склонността ми към обилно намазаните филии.

- Това да не е някое ново правило? - попита Уитман, докато ме следеше с повдигнати вежди как загребах с ножа от маслото. - Съществува ли Божия заповед, записана накъде сред свещените скрижали на отегчителните средни класи, в която да се казва: "Не съпровождай дъщеря си на нейния меден месец?"

- Уитман, остави - намеси се татко едно. Можех да се закълна, че бяха го хванали нервите, защото местеше притеснено сребърните прибори, чиниите и чашите, подреждайки старателно всичко по масата според някакъв ред, пръкнал се в главата му. Обяснимо е все пак - татко едно е архитект.

- Да, остави - подкрепих го аз.

- Да оставя? Да не съм някакво куче? - Татко две бавно извърна взор от татко едно към мен. Заговори сякаш съм бавноразвиваща се: - Виж, скъпа, знам колко ти е трудно, но нека да бъдем практични. Та ти нямаш пукната пара на твое име. Прав ли съм?

Стоях с вирната глава, съжалявайки от все сърце, че вече не даваха да се пуши в проклетите ресторанти.

- Съвсем наскоро ти обяви банкрут. На двадесет и пет години. Прав ли съм?

Отказах да го удостоя с отговор.

- Била си омъжена два пъти... макар че доколкото знам, беше много по-щастлива като лесбийка...

- Ха-ха.

- ...и никога не си имала меден месец. - Гласът му поомекна. - Всяко момиче поне веднъж в живота си заслужава да преживее подобно нещо. Дори и ако не е омъжено. Затова този път ние ти го предлагаме.

- Но какъв ще е този меден месец, ако дойдете и вие двамата!

- Ако не дойдем, няма да има меден месец. - Уитман въздъхна уморено. - Виж, скъпа, ние с радост бихме те изпратили на романтично пътуване в някой луксозен курорт, където да получиш царствено обслужване и да те глезят като принцеса. Но истината е следната: аз изгубих и ризата от гърба си при краха на дот-кома. Така че просто не можем да си го позволим.

- Тогава как ще заминем на този меден месец? - полюбопитствах аз.

- Ами баща ти е архитектът на курорта и са го поканили на тържественото откриване. А пък аз се докопах до една малка, но много сладка поръчка да опиша местността за списание "Тревъл".

- А ние с Тремейн как се вписваме в картинката? - поинтересувах се.

- Тремейн и аз - поправи ме Уитман. - Е, знам, че управата на този курорт би сторила всичко, за да се добере до статия в "Тревъл". Така че се направих на примадона.

- И какво?

- Заявих им, че се нуждая от асистенти, за да ми помагат при събирането на материала за статията.

- Постави го като условие - уточни баща ми.

- Поставих го - потвърди Уитман, - и те склониха. Така че ти и твоят дървокатерач спокойно можете да дойдете с нас. Дори успях да ви уредя самостоятелен апартамент. - Внезапно прихна. - Не си помислила, че всички ще спим в една стая, нали?

О, колко обичам тази дума: апартамент.

- Не знам какво да мисля. За пръв път чувам подобно предложение.

- Безплатен меден месец - ентусиазирано прошепна Уитман. - Помисли си. Безплатен. От вас двамата с Тремейн се иска само да се преструвате на мои асистенти. Толкова ли е ужасяващо?

- Искаш да кажеш, че трябва да ти носим багажа?

- Не, няма да сте длъжни да вършите нищо. Като се изключи задължението да си водите бележки.

- С други думи: чисто мошеничество.

Моят коментар явно го засегна.

- Това е подарък - натърти той, нацупен като живо олицетворение на накърненото достойнство. - За теб.

- Но има и още нещо - напомни му баща ми.

- Да, но дори не съм и сънувал да моля твоята неблагодарна и егоцентрична дъщеря да празнува това нещо с нас. Бог да ми е на помощ. - Той рязко се надигна от стола си и се отправи към мъжката тоалетна, като ни остави да дишаме праха, останал да се стеле наоколо след неговото мелодраматично избухване.

- Да празнуваме? Но какво? - виновно попитах аз.

Татко едно хвана ръката ми и я потупа.

- Ние също ще се женим.

- Какво? - Очите ми се наляха със сълзи. - Татко! - Беше ми нужна цяла минута, за да се отърся от сантименталния порив и да избистря мисълта си. - Но как така?

- Е, не е като истинска женитба, но само това ни е позволено.

- Имаш предвид правото да се регистрирате?

- Все още не е узаконено - кимна той, - но смятаме, че би било чудесно да отпразнуваме двадесетгодишнината на нашата връзка чрез придобиване на статут на БС.

- БС? Това пък какво е?

- Битово съжителство.

- Искам да присъствам. Кога ще бъде събитието?

- Още на първия ден, когато разрешението влезе в сила. По-точно на първи юли.

- О! - Тази дата ме накара да заподозра нещо. Чудех се дали Уитман я е избрал само за да засенчи моята брачна церемония, насрочена за четвърти юли. Двамата ми бащи посрещнаха доста хладно вестта за предстоящата ми женитба. Не говореха за нея, нито предложиха да помогнат за сватбените приготовления.

- Нали нямаш нищо против тази дата? - В отсъствието на Уитман баща ми винаги беше страхотно внимателен с мен.

- Разбира се, че защо да имам?

- Две церемонии една след друга - продължи той. - И два съвместни медени месеца. Колко забавно, нали?

Позволих му да ме притисне плътно към себе си и да ме целуне по бузата. Искаше ми се да се спусна към него и да се сгуша в прегръдките му там, насред ресторанта. Но успях да остана твърда, непоколебима и корава като моя овехтял скейтборд. Вкиснатата блондинка от съседната маса не можеше да отлепи очи от нас. Явно беше объркана. Винаги усещах, когато някой е объркан. Не можеше да ме вмести в някаква рамка, да ме категоризира.

Може би г-ца Прада си мислеше, че съм любовница на баща си или негова съпруга. Затворих очи и най-после му позволих да ме прегърне.

- Кого ще поканиш на церемонията за обявяване на вашето битово съжителство?

- Само неколцина от най-близките приятели.

- Ще поканиш ли мама?

Той видимо се напрегна.

- Ще си помисля по въпроса.

Един висок, красив мъж с гъста пясъчнокафеникава коса, пронизващи сини очи и дълъг прав нос се появи в отдалечения край на залата в ресторанта. Уитман. Любовникът на баща ми и моят faux pa. Усмихна ни се над главите на насядалите посетители от околните маси. Може би всичко бе само една неприлична фантазия на малко момиче, но ми се стори, че ни измери с поглед, изпълнен с ревност. Защото явно ме искаше само за себе си.

След този изискан и драматичен обяд с татковците аз подкарах моята задъхваща се тойота на изток, където живееше мама. Исках да съм с нея, макар да не можех да си обясня защо.

Навярно бе свързано с решението на бащите ми да обявят официално съжителството си. Преливах от загриженост и желание да я закрилям, сякаш аз бях майката, а тя - малкото момиченце. А и трябваше по някакъв по-тактичен начин да й съобщя травмиращата новина. Ако татковците ми не я поканят на своята битово-съжителска церемония, тя все едно щеше да го разбере отнякъде и щеше да страда, задето бе пренебрегната. Но ако я поканеха, тя щеше да измисли някакво извинение за отсъствието си, защото би се почувствала унизена пред всичките техни приятели.

Вече двадесет години татковците ми бяха заедно. Което означава, че бяха изтекли двадесет години, откакто татко бе изоставил мама. Което означава, че цели двадесет години от моя живот бяха преминали под знака на този съдбоносен избор. Миш-машът от спомени внезапно набъбна пред мен също като онези гъби, тънки като вафлена кора, които се уголемяват във вода. Уитман имаше навика да ми купува по една от "Забар" всеки път, когато им гостувах в Ню Йорк.

Всяка Коледа, както и всеки мой рожден ден се превръщаха във внушителни събития. Един от най-ранните ми спомени е от една коледна утрин. Аз съм с татко и мама в голямата къща във викториански стил, с пламтящ огън в камината и с огромна коледна елха, под която са струпани поне стотина подаръци. Тогава именно за пръв път разбрах значението на Коледа (играчки, само за мен) както и всички хубави неща, които вървяха заедно с тях: гигантската коледна елха, отрупана с бляскави топки, окичена с гирлянди от примигващи лампи, заобиколена от вази с прясно отрязана зеленика, коледни картички, бонбони и сладкиши, цветни панделки, свещи, димящи пръчици от тамян. Каръл си умираше да украсява за Коледа. А пък аз изпадах в пристъп на див, необуздан възторг, когато мама ми връчваше кутия след кутия, смеех се, докато разкъсвах опаковките и измъквах отвътре кукли, плюшени животинчета, игри, дрешки, сладкиши или детски книжки. По някое време се развилнявах до такава степен, че в мига на най-идиотското си прехласване се втурвах към татко, за да се озова в прегръдката му. А той ме понасяше на ръце точно така, както копнеех, в задушаваща близост, плътно притиснал ме към гърдите си. Тогава смехът на мама секваше и тя само отронваше притихнало: - О, вижте ги тия, влюбените. Няма ли за мен да останат малко милувки?

А пък аз й отвръщах, преднамерено злобно, докато татко ме люлееше в прегръдките си:

Няма. Защото те мразя.

Първата Коледа, която посрещнахме сами двете с Каръл, е един неканен спомен, но той неусетно възкръсна отново в мен, докато карах към къщата й. Беше по времето на Голямата промяна, след като баща ми се изнесе от голямата красива къща във викториански стил. Много месеци нищо не проумявах. Татко все още живееше в Портланд, но говореше, че ще се мести в Ню Йорк. Страхът ме измъчваше денем и нощем. Не можех да си обясня защо ни бе напуснал и се ужасявах от мисълта, че може завинаги да изчезне. Мама от щастлива жена се превърна в постоянно хленчеща развалина. Без татко къщата ми се струваше неподредена, плашеща и празна. Онази Коледа, когато слязох по широките скърцащи дъбови стъпала, обута в пухкавите си чехли "Биг Бърд" и с къса пелерина като на някоя магьосница, преметната върху бархетната ми пижама, не заварих долу баща си, изправен до мама. Тя бе заобиколена от приятелките си от така наречената група за подкрепа. Няма да забравя как застинах, вцепенена, насред стъпалата. До ноздрите ми достигна ароматът на кафе и чай.

- Честита Коледа, скъпа - провикна се мама, докато аз гледах втренчено отгоре към тях. - Дядо Коледа ти е донесъл цял куп подаръци.

Виждах подаръците, но отдавна бях наясно, че ме лъжеше за Дядо Коледа.

- Татко тук ли е?

Една от приятелките й промърмори:

- Не, този задник, баща ти, не е тук.

- Той не е задник! - озъбих се аз, настръхнала, готова да го защитя. - Ти си задник!

Те ме примамиха да сляза при тях с лакомства и всевъзможни глезотии. Но аз се чувствах изсушена и празна, сякаш бях вана, пълна с бълбукащи мехурчета на щастие, но някой изведнъж бе дръпнал запушалката. И всичко бе изтекло в канала.

Онази Коледа - първата без татко в къщата - групата за подкрепа от мамините приятелки храбро се опитваше да ме развесели. Пляскаха с ръце, викаха и ахкаха, докато отварях подаръците. После ме въведоха в женския свят, където нямаше бащи. Една от тях ми направи две-три къдрици. Друга ми боядиса в златисто ноктите на краката, а ноктите на ръцете - в зелено с червени ивици. Опитах всичко: фон дьо тена, пудрата, червилото и спиралата за очи. През целия този предълъг ден те дърпаха от цигарите си, заменяйки ги от време на време с марихуана, отпиваха от кафето, вкусваха от яйчния пунш, дъвчеха курабийки и се редуваха да присядат до мама на дивана, за да я утешават. Тя прекара почти целия ден плачейки на този диван.

Последва рожденият ми ден с татко. Поне така го обявиха пред мен. Но не беше само с татко. Докато той спираше колата пред голямата къща, видях Уитман, седнал на предната седалка в беемвето. Това явно означаваше нещо много важно, но аз не исках да знам какво е то. Едва не ми прилоша, толкова се бях напрегнала, когато татко пое ръката ми и ме поведе надолу по външните стъпала към колата. Уитман ми се усмихна през отворения прозорец.

- Помниш ли Уитман? - попита татко, докато отваряше задната врата на беемвето.

Поклатих глава. Уитман се засмя. Усещах как паниката ме залива.

- Днес Уитман ще дойде с нас. За да отпразнуваме рождения ти ден.

- Не го искам - прошепнах.

- Е, скъпа, той ще дойде днес с нас - настоя татко с приглушен, ала твърд и категоричен тон.

Опитах се да се отскубна, докато татко ми слагаше предпазния колан. На задната седалка. Досега винаги сядах отпред, до него.

- Не!

- Винъс... - Същият онзи тон, който толкова мразех, защото звучеше като "Нямаш друг избор, разбра ли?"

Огледах се притеснено назад към голямата къща, но тя като че ли ми се надсмиваше. На мен и на моите страхове. Зърнах мама, изправена на стъпалата, с кръстосани пред гърдите ръце. После тя се скри в къщата.

Уитман се обърна назад и ми се усмихна.

- Честит рожден ден, Винъс. Донесъл съм ти подарък.

Успях да се успокоя дотолкова, че да грабна красиво опакованата кутия, която ми подаде.

- Какво трябва да кажеш, скъпа? - напомни ми баща ми.

За миг се замислих, преди да отговоря:

- Да ти го начукам - рекох.

Представа си нямах какво означават тези думи, но ги бях чула от групата за подкрепа на мама. Явно притежаваха някакъв магически ефект, защото Уитман тъй се оцъкли, че можах да видя контактните му лещи. Остана за малко втренчен в мен, а после рече:

- Моля, пак заповядай.

Рождените дни в Портланд бяха за малките момичета, които живееха у дома със своите прекалено силно любящи ги майки лесбийки. Рождените дни в Ню Йорк обаче бяха запазени за "невероятната госпожица Винъс Гилрой" (както ме наричаше Уитман), която четири пъти в годината пътуваше сама със самолет, за да прекара по една седмица със своя красив баща и с неговия не по-малко красив любовник в техния възтесен апартамент в Манхатън. Когато бях в Ню Йорк, аз рядко показвах, че си прекарвам добре, но всъщност винаги се забавлявах по време на тези краткотрайни посещения. Помня, че на един от рождените ми дни те ме заведоха в "Рейнбоу рум", където можех да пия млечен шейк в компанията на Шърли Темпъл и да танцувам с татко на въртящия се дансинг, срещу което Уитман нито веднъж не възрази. Друг път ме заведоха на обяд в "Уиндоус ъф дъ Уърлд", където ядохме препечени филийки, намазани с пастет от гъши дроб. Винаги можех да разчитам да ме заведат на някое представление в театрите по Бродуей - обикновено мюзикъл с някоя прочута звезда от шоубизнеса. Не преставах да се удивлявам, че лицата, познати ми от телевизионния екран или от филмите, които гледах с мама, сега ги виждах на живо на сцената. Рождените ми дни в Ню Йорк бяха редуващи се едно след друго големи, нови, плашещи, тръпнещи удоволствия: опера, концерт в "Линкълн Сентър", шоу в "Рейдио Сити Мюзик Хол", нова дреха от "Блумингдейл", обувки от "Бергдорф", зимно палто от "Сакс". А когато се завръщах в Портланд с всичките онези фирмени торби и кутии и погледнех към подаръците, приготвени от мама, едва успявах да потисна презрението си. Понякога наистина ми се струваше, че татковците ми ме познаваха много по-добре от нея.

Натиснах спирачките пред невзрачната на вид малка къща на мама ("вехта кутия за бисквити", както чух веднъж да я нарича Уитман) и останах там. Запалих цигара и се заслушах в моята стара касета със записите на "Блек Гартърс". "Блек Гартърс" беше онзи готина банда, съставена само от момичета, която се задържа в класациите около една година. Когато станахме любовници, Джей Ди, вокал и соло китара, ми подари първата - и единствената - касета на групата. Гласът й бе дрезгав, пресипнал, дори грачещ, загрубял от гняв:

Мамо! Тате! Къде сте?

Аз може да съм шибан боклук,

но и вие сте същите!

Казахте, че ме обичате.

Казахте, че ви е грижа за мен.

Казахте ми всичко това.

Но не бяхте наистина с мен.

Седях си там в моята невероятно мръсна кола - Уитман веднъж я оприличи с клетка на хамстер, - мислейки си за мама, за татковците, за мен. Ако в крайна сметка заприличам на родителите си, независимо колко упорито се старая да го избегна, то на кого от тях тримата щях да заприличам?

Много отдавна - някъде в онази мъгла, в която за мен бяха обгърнати осемдесетте, преди татко да ни напусне - проумях, че мога да въртя на пръста си Каръл, моята майка. Можех да правя с нея всичко, което си пожелаех.

Беше донякъде ужасяващо, по своему, да осъзнаеш каква безгранична власт притежаваш над друго човешко същество. Това, с което винаги успяваше да ме заинтригува Уитман, бе горчивият факт, че не притежавах никаква власт над него. Когато бях на пет години и татко започна да излиза с него, двамата с Уитман водехме глупави битки кой да седи на предната седалка до татко в беемвето. Аз винаги ги печелех. Защото Уитман ми отстъпваше. Можеше да си го позволи, защото притежаваше реална власт. И ние двамата го знаехме. Той имаше татко.

А Каръл - не. Никога вече.

Когато татко я напусна, на Каръл й остана само нейната група за подкрепа - това шумно множество от кучки, хапещи и лаещи, за да облекчават болките си, мъките си и страданията си заради пропадналите си мечти и разбития си живот. Моята майка беше душата на групата, нещо като майка-кърмилница, добрата орисница, обречена да разбърква врящия казан на нетрадиционната любов, придърпвайки нишките на съдбата сред надигащите се от казана дим и изпарения.

Тогава тя носеше осми номер - както аз сега, което, ако се замислиш, е твърде обезпокоително.

Те идваха, всичките онези жени, защото Каръл имаше широко сърце, както и най-хубавата къща и най-щедрата издръжка от бившия си съпруг. Тогава още обитавахме онази огромна къща във викториански стил, която татко бе превърнал в показна витрина. Някои от безбройното множество мамини приятелки висяха там толкова дълго, че имаха дори свои стаи. "Все едно, че са тук на пансион - кисело отбеляза веднъж баба ми, - само дето не си плащат наема."

През онази година, в която се разделиха, татко продължаваше да изплаща ипотеката и сметките. С след развода мама щеше да получава издръжка в продължение на три години, а аз - докато навърша осемнадесет. Така че тогава не й се налагаше да работи и единственото, с което се занимаваше, бе да се грижи за всяка хленчеща сестра по неволя, появила се на прага на нашия дом.

И аз, като всички останали, й се бях качила на главата. Получавах всичко, което исках, защото мама се боеше от мен. Защото в противен случай се превръщах в превъплъщение на Линда Блер от "Заклинателят на духовете". Този номер действаше безотказно.

Така продължи до деня, в който допуснах сериозната грешка да нарека майка си "шибана кучка", и то пред баба ми. Мама издаде немощен звук и се разплака. Но баба само вдигна ръка и ме зашлеви тъй силно, че се вцепених от ужас. И в този миг на шок и пълно объркване баба, побесняла, така както не я бях виждала никога дотогава, се наведе към мен и процеди заплашително и отчетливо през новите си протези:

- Да не си посмяла друг път да наричаш така майка си, млада госпожице! Ясно ли е?

Успях само да кимна безмълвно. За пръв път в живота ми ме учеха на дисциплина. Този суров бабин урок бе за мен зашеметяващо преживяване.

- Думите, които изрече, показват, че не изпитваш никакво уважение - изсъска баба. - Винаги трябва да уважаваш майка си, защото тя прави най-доброто за теб.

Разбира се, мама побесня от това, че баба ме бе зашлевила - никога дотогава не бях пердашена, нито пък подлагана на каквото и да било физическо малтретиране. Разплаках се неудържимо и продължих да хлипам нещастно. Харесваше ми как блестяха черните очи на Каръл, пълни с майчина загриженост и възмущение срещу всичко, което ме заплашваше. Това означаваше, че щях да получа повече подаръци от обикновената доза.

Ала все пак съм длъжна да призная: шамарът и предупреждението на баба свършиха работа. Чух какво ми каза тя. И го запомних. Нейната плесница ме запрати в една нова фаза в разбирането на живота. Или поне започнах да се опитвам да го разбера.

Уважение. Също като в песента на добрата стара Арнета Франклин. Мама с нейната буйна коса заслужаваше У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

Но тогава нещата се промениха и мама реши да ме направи своя довереница. Всяка вечер тя изпиваше бутилка червено вино, притискаше ме към себе си и ми разказваше тъжни приказки за това как малките невинни момичета се превръщат в прецакани зрели жени. Но тя не подозираше, че животът й бе една територия, която нямах никакво желание да изследвам. Това бе една тъмна, страшна и безлюдна гора, където зад всяко дърво дебнеха ужасни чудовища.

Татко бе единствената й сбъдната мечта. Млад, готин и многообещаващ архитект, той я грабнал направо от рецепционисткото бюро, оженил се за нея и я въвел в един прекрасен свят на богатство и блясък, който обаче съсипал и двамата. Мама току-що се била развела с първия си съпруг - радикал от шестдесетте, арестуван за продажба на ЛСД в Калифорнийския университет. Татко пък от своя страна току-що се бил развел с някаква мистериозна италианка, която го зарязала, след като взела американско поданство.

И така, Джон подарил на Каръл един приказен живот, но за кратко. А после си взел подаръка обратно. Но в крайна сметка мама не била Пепеляшка. Огледалото се разбило на хиляди късчета, които се забили в ходилата й, обливайки ги в кръв. И не диамантена диадема украсявала гъстата й червена коса, а клоунска шапчица.

Мама никого за нищо не е обвинявала. По природа не бе способна да мрази или да дава воля на гнева си. Дори се опита да разбере съпруга си и да оправдае решението му да я напусне заради един мъж. Но другите измамени жени в групата й за подкрепа постоянно й повтаряха колко ужасно егоистично се е отнесъл татко с нея. Чувах злобните им натяквания. Татко бил просто само още един недозрял, некомпетентен и безчувствен мъж, а тя щяла да бъде поредната слабохарактерна и жалка зарязана съпруга, ако не го накара да си плати за всичко, което й е сторил. Под тяхно влияние мама започна редовно да беснее срещу татко. Но не в очите му, разбира се, защото се боеше от него. Правеше го само в негово отсъствие, единствено пред мен.

И аз започнах да виждам татко в съвсем различна светлина, което ме накара да се изпълня с възмущение към него заради онова, което ни причиняваше. Неговата интерпретация на историята нямаше значение, защото именно той бе виновен за погубването на нашата вълшебна приказка.

После Каръл се отдаде на своеобразно съревнование. След като татко беше гей и се срещаше с човек от същия пол, то и тя нямаше да остане по-назад. Само един Бог знае каква върволица от лесбийки се изниза през старата ни красива къща.

Само че мама не срещна своя Уитман. Съдбата не й подари такъв богат, красив и млад партньор, който говори чужди езици и пише пътеводители.

Трябваше да се задоволи с Джери. Една обсебваща алкохоличка лесбийка, която прекарваше живота си в премятането на една и съща грозна кафява глинена кал върху грънчарското си колело. Джери беше с цели тридесет години по-стара, със сива, късо подстригана коса и изкуствени зъби, които изглеждаха твърде големи за устата й. Двете се запознали на една от тези нескончаеми гаражни разпродажби, които мама и приятелките й постоянно организираха.

Тяхната връзка продължи две години. Когато бе трезва, Джери беше що-годе поносима и приемливо агресивна, но когато се напиеше, побесняваше от ревност и започваше да буйства. Една нощ тя съвсем превъртя и удари с колана си мама през лицето. Това си беше истински неистова синьо-черна физическа агресивност (поне белезите бяха с такъв оттенък). Една жена удря друга. Видях го със собствените си две очи.

Съзрях шока, изписан върху лицето на мама, преди то да се сгърчи и облее в сълзи. Тогава тя вероятно е изпитала същото, което и аз, когато баба ме зашлеви.

Но мама дори нямаше смелостта да изгони Джери от къщата. Всичко, за което събра кураж, бе да помоли учтиво онази дърта вещица да си тръгне. Но, разбира се, аз знам, при това твърде добре, как след физическа грубост насилникът изпада в сладникаво разкаяние и потърпевшият му прощава. Избликът на сълзливо-лигавите емоции между мама и Джери ме изпълни с отвращение и страх.

Всичко бе толкова различно, когато бях с татко и Уитман. Те се отнасяха с такава лекота и непринуденост един към друг. Постоянно си разменяха тайни погледи и шеги. Мразех тяхното щастие, защото то не включваше и мен. Освен това не можех да си обясня защо бяха толкова щастливи. Никога не демонстрираха физическа близост, не си разменяха ласки, нито показваха обичта си. Уитман не би го допуснал. Когато моето орлово око зърваше как татко посяга да потупа Уитман по задника или да го прегърне, партньорът му винаги го отрязваше. Дори веднъж го чух как прошепна: "Не пред нея."

Нея.

Това бях аз.

През следващите пет години сновях напред и назад между голямата красива къща, където мама живееше заедно с женската си група за подкрепа (и която междувременно ставаше все по-разхвърляна и западнала), и строго обзаведените апартаменти, които обитаваха татко и Уитман, само сред няколко изискани мебели.

Всичко беше толкова сложно. Но това бе светът, който познавах.

С други думи, такъв бе моят живот.

Мама, бившата рецепционистка, вече не вдигаше телефона. Понеже не можеше никому да отказва, независимо какво продаваше, та затова пресяваше обажданията. Извадих клетъчния си телефон, толкова демодиран и скапан, че никой не си правеше труда да го открадне, и й се обадих от колата. Казах обичайната си реплика:

- Аз съм. Ако си там, вдигни.

- Къде си скъпа? - веднага откликна майка ми.

- Отвън.

Мама дръпна завесата и двете си махнахме.

- Заключи колата си, ако ще идваш, скъпа. Напоследък наоколо вилнеят най-различни банди.

След минута тя отключи трите ключалки на вратата, дръпна ме навътре и бързо заключи отново. Същите три ключалки.

- Миналата нощ чух изстрели - доверително ми прошепна тя. Мама бе облечена в размъкнат черен клин от синтетична материя с еластичен колан, върху които се кипреше дълъг до земята широк пеньоар със сребристи нишки. Благодарение на някакъв наистина ужасно безвкусен моден съвет, на носа й бяха кацнали нови очила с бели рамки, с големината на лаптоп. Единственото по нея, останало неподвластно на модните повеи, бе гъстата й дълга коса, вдигната високо на главата й, боядисана в онзи яркочервен оттенък, така характерен за първите цветни филми на "Техниколор".

В къщата бе задушно, тъй като прозорците бяха здраво залостени. Един от многобройните лекари, които посещаваше, й бе казал, че може би е алергична към прах и в резултат сега въздухът се филтрираше и във всичките четири стаи бръмчаха йонизатори.

Тя спря звука на стария черно-бял филм, който гледаше по видеото. Бет Дейвис, с огромните си плувнали в сълзи очи, се молеше на някакъв зализан тип за нещо или за някого. Мама е пламенна почитателка на Бет Дейвис. Преди години, когато все още пушеше и пиеше, обичаше да се дегизира като нея - при това доста нескопосано - на партитата, които от време на време устройваше.

Мама енергично ме прегърна, внимавайки да не скъсява прекалено дистанцията помежду ни, тъй като аз вонях на цигари. Един от лекарите на мама й бе казал, че може да е алергична и към цигарения дим. И всичко това след като години бе пушила по два пакета на ден и се бе никотинизирала чак до пръстите на краката си.

- Е, на какво дължа честта за тази визита? - попита тя (смекчена версия на "Какъв вятър те довя днес насам?").

Свих рамене и се строполих върху един от диваните й, отрупан с възглавнички.

- Нещо не е наред ли? - предпазливо попита мама.

Поклатих глава.

- Имаш ли нужда от пари? - Тя започна да рови из чантата си.

- Не съм дошла за пари.

- Нагласила си се като кукла, скъпа. Високи токчета и всичко останало. Толкова си кра-а-си-ва. Да не би да идваш от някое парти?

Изритах червените си обувки, с високи като кокили токове, които изтезаваха краката ми.

- Татковците ме заведоха на обяд.

- О? - Мама пристъпи към мен. Аз бях единственият й източник на информация за бляскавия личен живот на моите татковци. - Къде?

- В "Джаниколо".

- О? Не съм го чувала. Нов ли е?

- Това е един от нашумелите нови италиански ресторанти по западните хълмове. Всичко там е в сив и черно-бял мрамор. С изключение на сините водни стени.

- Скъпо ли беше? Колко излезе сметката?

- Сто петдесет и пет долара с бакшиша. За три предястия и три салати "Цезар". Аз си взех десерт и всички пихме еспресо. И вино.

- Кой плати?

- Поделиха си сметката.

- Хубава ли беше храната?

- Те бяха прекалено екзалтирани и въодушевени.

- Татковците?

- Ъхъ. - Изчаках за секунда. - Двамата ще се женят.

- Татковците? - Мама се строполи в креслото до мен. - Искаш да кажеш... нещо като брачна церемония?

- Ще се регистрират в кметството. Битово съжителство.

- Е - отрони накрая тя, - колко мило.

- Осъзнаваш ли, че те са заедно вече двадесет години.

- Да, скъпа, зная това.

Погледът й за кратко се отклони към екрана на телевизора.

- Те ни поканиха, мен и Тремейн, да прекараме заедно с тях медения си месец.

Мама вирна глава и настръхна като птица, забелязала червей в почвата. Бавно се надигна от креслото си.

- Искаш ли чаша чай от пасифлора, скъпа?

- Не. Знаеш, че не го понасям.

- Опасявам се, че не мога да ти предложа нещо друго. Свърших кафето, пуканките, виното, въобще всичко, освен билковите чайове и чистата изворна вода. Карла - това бе нейната консултантка по здравословно хранене - подозира, че съм алергична към пшеницата. Към глутена. И, разбира се, не трябва да поемам продукти, съдържащи лактоза.

Не исках да навлизаме в подробности, но все пак се почувствах задължена да я попитам не е ли по-добре сега.

- Е, скъпа, нали знаеш, от много време насам непрекъснато боледувам. Просто не знам какво да правя. Никой не може да ми обясни какво точно ми има.

Идеше ми да й изкрещя: "Отслабни с четиридесетина килограма, забрави за филмите на Бет Дейвис и излез поне за малко от тази къща." Но не го сторих. Вместо това само я попитах:

- Да отидем ли на меден месец заедно с татковците?

- Хм, ти трябва да решиш дали го искаш, скъпа.

Най-неочаквано дори за мен бях обзета от пристъп на ярост.

- Не можеш ли поне веднъж да ми дадеш някакъв разумен съвет? През целия си живот винаги съм се затруднявала да вземам решения. И никога не съм избирала правилните.

Мама бе на ръба да се разплаче. Задиша учестено, като че ли се бореше да преодолее надигналата се в гърдите й паника.

- Е, всички ние се учим от грешките си - неуверено промърмори тя.

- Тогава защо отново и отново повтарям едни и същи глупави грешки?

- Не знам откъде идваш, скъпа, но да не си се скарала с Тремейн?

- Не, ала ми писна от номерата му! Дори не се появи на обяда, на който бях с татковците. Защото ни бяха поканили и двамата. Предполагаше се, че ще бъде нещо като специален годежен обяд за нас. За мен и Тремейн.

- Един вид празненство.

- Да. Но той ми заяви, че не смята да се преоблича и затова му казах да си остане у дома.

- Да не би да си размислила относно брака си с Тремейн? - загрижено запита мама.

- Е, нали първите ми двама съпрузи се оказаха пълни боклуци нали?

- Може пък три да се окаже щастливото ти число.

За да изпуша една цигара, трябваше да изляза на тясната предна веранда. Мама предпочете да остане вътре, зад остъклената врата, приседнала на креслото си и заслушана в откровенията ми като свещеник в изповедалня.

- Понякога ми се струва, че въобще не притежавам умствени способности да преценявам характерите на хората - започнах аз, като се опитвах да издухвам дима по-надалеч. Защото мама се закашля. - Получава се така, че винаги вярвам на всичко, което мъжете ми говорят.

- Е, ти наистина си много доверчива, скъпа. Вярваш, че хората винаги казват истината.

- Те се държат по един начин, когато искат да те изчукат, а после тотално се преобразяват.

- Но Тремейн ми изглежда по-... по-интелигентен в сравнение с Шон или Питър - отбеляза мама. - Или например от твоята Джей Ди. Но ми се струва и много стеснителен. Не обича да споделя много.

- Той не вярва на хората.

- О? Е, когато човек изгуби доверието си... - неясно промърмори мама.

Захвърлих колкото можах по-надалеч цигарата си - чак до средата на улицата, след което нетърпеливо запалих следващата. Кофеинът от онова двойно еспресо в ресторанта жужеше във вените ми. Искаше ми се да сляза от дансинга. Искаше ми се да бъда щастлива. Не исках да свърша като мама.

Когато се прибрах у дома, Тремейн още спеше. Беше оставил всичките свещи да горят, което означаваше, че иска да правим любов.

След като слязъл от своето дърво, на което прекарал цели три месеца, явно това му се искаше най-много. Никога не му доскучаваше. Тремейн ми повтаряше, че обича тялото ми и ми го доказваше с всяко чукане. С първите си двама съпрузи винаги се преструвах, че стигам до оргазъм. Но с Тремейн не се преструвах. Въпреки че никога не съм си фантазирала, че е Итън Хоук или Леонардо ди Каприо.

Но тази вечер още му бях ядосана, задето не дойде на обяда с мен и татковците. Затова само се свих на пода до дивана и се загледах в спящото му лице, в малката му козя брадичка, в дългите мигли и в чувствените му устни, подканящи за целувка. Смачканите завивки бяха пропити с топлото му земно ухание.

Помислих си: Този мъж винаги щеше да ми казва само истината. Никога нямаше да направи компромис с принципите си. Никога нямаше да използва одеколон (а може би дори дезодорант). Този мъж се бе посветил на стремежа да бъде естествен.

Всичко това беше похвално.

Тогава внезапно сякаш надзърнах за миг в бъдещето. В нашето бъдеще. Помислих си: никога няма да видя този мъж в някой умопомрачително елегантен костюм. Той никога нямаше да блесне на някое от изисканите партита, каквито татковците ми устройваха. Нито пък щеше да ме заведе в шикозен ресторант или на пътешествие до Венеция. Никога нямаше да достигне високо обществено положение, така че ние нямаше да имаме хубава къща, страхотна кол"а или модерно обзаведена кухня, цялата в блестяща неръждаема стомана. Този мъж беше като реклама на тефлонов тиган: никога нямаше да позволи по повърхността му да полепнат еснафските фантазии, присъщи на моята средна класа.

Когато се запознахме, Тремейн беше алтернативна медийна звезда. Беше се прочул, защото живял три месеца на едно дърво в Планината на сиуксите в Южен Орегон. Дървото се издигало сред малка горичка от стари секвои, които някаква дърводобивна компания възнамерявала да отсече.

Той се присъединил към група, наречена "Арбор Витае", която направила всичко възможно, за да спре изсичането. Забивали остри шипове в кората на дърветата, повреждали оборудването на секачите и се привързвали с вериги към стволовете. Накрая Тремейн предложил да се настани да живее известно време сред клоните на най-старата и най-голямата секвоя, заплашена от моторните резачки. На началниците на компанията толкова им било писнало от "Арбор Витае", че им идело да избият всички членове на групата. Особено Тремейн.

Тремейн бил уверен, че пребиваването на 55 метра над земята, сред клоните на едно дърво, несъмнено щяло да привлече общественото внимание към каузата на групата. Когато го показаха по новините, приличаше на кинозвезда. Също като Брад Пит, макар и без характерната извивка на брадичката. Местната ТВ-станция отразяваше събитието и аз случайно го зърнах една вечер, докато бях при мама. После местно рокрадио започна седмично предаване, озаглавено "Тремейн на дървото", в което редовно ни осведомяваха как се справя и какви са последните новини. Животът му приличаше на една изцяло сюрреалистична и запленяваща приказка.

Когато седящият протест сред клоните приключил, човекът от дървото, наречен Тремейн, пристигнал в Портланд. Придобил още по-голяма популярност, когато се присъединил към демонстрацията на Фронта за свобода на животните пред голямата сграда на института за изследвания върху животни. Тремейн Удс, мъжът с вид на кинозвезда, героят на каузите за защита на природата и правата на животните, отново блесна в новините. И всички слушахме в захлас историите му за жестокостите към животните, защото бе толкова невероятно секси.

Но изпитанието с банкрута все още му предстоеше. Тъй като две години бе карал само на кредитните си карти, ала без да си прави труда да погасява кредитите си, ето че сега кредиторите му го бяха погнали.

Имаше толкова много банкрутирали, че делата се гледаха на групи от по десет души едновременно. Двамата с Тремейн се срещнахме, когато моята група излизаше от съдебната зала, а неговата тъкмо влизаше. Сякаш бе предопределено от съдбата. В мига, в който го разпознах, знаех, че ще се омъжа за него. Нямаше нито срамежливост, нито колебание. Като че ли и двамата едновременно осъзнахме, че искаме да бъдем заедно.

Единственото, за което не бях подготвена, бе ниският му ръст. На телевизионния екран изглеждаше доста по-висок.

- Как беше съдията? - попита той. - Осъди ли те да прекараш остатъка от живота си в килията за длъжници?

- Не. Всичко мина точно така, както ми каза адвокатът.

- Аз нямам адвокат - отбеляза той. - Сам ще се справя. - Държеше един екземпляр от наръчника "Банкрут за начинаещи".

- Използвах подобен наръчник при последния си развод - заявих, цялата грейнала в усмивка, размахвайки лявата си ръка пред очите му, за да види, че нямам брачна халка.

Той ме изгледа бавно от глава до пети, докато очите му алчно ме поглъщаха. Усетих как слабините ми пламват.

- Какво ти позволи съдията да задържиш? - поинтересува се.

- Колата. Предполагам, защото нищо не струва.

- Аз нямам кола - довери ми той. - Не искам да давам своя принос към глобалното затопляне.

- Ти си Тремейн Удс, нали? - реших да се подсигуря аз.

Той ми се усмихна и наклони глава, доволен, че съм го познала.

- А ти коя си?

- Винъс Гилрой.

- Богинята на любовта. При това тук, в съдебната зала за банкрутирали.

- Мразя парите - уточних.

- Но за сметка на това пък имаш изключително красиви активи.

Обля ме топла вълна.

- Вече не.

- О, нима? - тихо попита той. - Не ти вярвам.

- Съдията опрости дълга ми, но ме лиши от всякакви кредитни карти. През следващите седем години трябва да плащам само в брой.

- Не говорех за такъв тип активи, Винъс. - Гласът му бе нисък, интимен, все едно споделяше някаква тайна с мен.

Под горещия му настойчив взор се почувствах като подпалка от бор, обхваната от пламъци. Дрехите вече изгаряха кожата ми.

- Ако се интересуваш, мога да ти покажа разпечатката си - предложих.

Той отново ме изгледа от глава до пети и прошепна:

- Знаеш ли как убиват лисиците, за да вземат кожите им за кожените палта?

- Не нося кожи.

- Забиват един електрод в задника им и ги умъртвяват с електричен ток.

- Но това е ужасно!

- Работех в едно от онези места. Под прикритие. Направих снимки. - Улови ме нежно за китката, надникна в очите ми, после сведе поглед към часовника ми. - Трябва да вървя. Бедността ме зове.

Двамата стояхме там, втренчени един в друг, не желаещи да спукаме вълшебния балон.

Някой бе написал книга за това какво чувстваш, когато се влюбиш от пръв поглед. Това е едно странно, почти опасно чувство. Нищо друго или някой друг няма значение. Все едно гледаш в буйна река. Знаеш, че то е там, просто чакаш да те погълне в тъмното си могъщо течение. Единственото, което трябва да сториш, е да скочиш. С главата надолу.

Ако ме беше помолил, още същата минута щях да избягам с Тремейн Удс.

- Харесва им, когато звучиш разкаяно - рекох аз. - В съдебната зала. Все едно, че си научил наизуст урока си.

- Много добре съм си научил урока - отвърна Тремейн. - Жалко, че не този, който трябва. - В тона му се преплитаха подигравателни и предизвикателни нотки.

- Не смяташ ли, че би трябвало да се поучим от грешките си?

- Аз не правя грешки - заяви той.

- Всички правят грешки.

- Всичко, което правя аз, си има основание. Къде е паркирана колата ти?

- Наблизо.

- Ще ме откараш ли до приюта за бездомни, когато изляза оттук?

Не бях сигурна дали се шегува, или говори сериозно.

- Ти не живееш в приют за бездомни.

- Да не би да ме каниш да се преместя при теб?

Реката ме очакваше. Аз затворих очи и скочих.

Фактът, че се срещнахме в съдебната зала за банкрутирали, винаги ми се е струвал влудяващо романтичен. Обаче сега един дразнещ глас нашепваше в главата ми: "Този мъж няма нито пари, нито кредитни карти. Също като теб и той не знае как да печели пари или да ги задържи. Той никога няма да може да те издържа; в крайна сметка ще се наложи ти да го издържаш."

Дали наистина исках да превърна живота си в една безкрайна върволица от акции в защита на природата? Да го посветя на спасяването на дърветата вместо да бръмча наоколо с новата си мощна кола?

Погледнах към татуираната халка върху пръста си и се запитах защо изобщо го помолих да се ожени за мен. Защото ако трябваше да съм жестоко, ама много жестоко откровена към себе си, Тремейн Удс нямаше какво да ми предложи, освен най-хубавия секс, който съм имала в живота си. Той покори тялото ми още първия път, когато се любихме. А щом сексът е толкова добър, това със сигурност трябва да означава нещо.

Докато стоях наведена над него, галейки го нежно и мислейки за нашето бъдеще, той отвори едното си лешниково око и се втренчи в мен. Докосна леко с пръст бузата ми.

- Плачеш ли, бейби?

Поклатих глава. Наистина не знаех защо се бях разкиснала. Понякога животът и вечните въпроси: "Кой си ти всъщност? Какво искаш? И какво ще получиш?" просто ти идват твърде много. Или твърде малко.

Смущаващо.

Под всичките пластове на съмнения аз все пак го обичах. Въпросът бе: защо? Той беше силен, но нежен, с някаква скрита уязвимост, която ме караше с желание да се грижа за него. Бе се посветил изцяло на нещо по начин, който бе непознат досега за мен. Сякаш съществуваше в една по-голяма картина, в един свят много по-обширен от моя.

- Ела в леглото. - Надигна се и започна бавно да ме съблича.

Тясното легло бе затоплено и само чакаше да се пъхна между чаршафите.

- Как мина обядът с татковците? - лениво попита Тремейн, докато разкопчаваше блузата ми.

- Искаше ми се да беше с мен.

Той свали блузата и отпусна глава върху гърдите ми.

- Ммм. Толкова топли. Това е моят обяд.

- Те бяха много разочаровани - промърморих и изпуснах дълбока въздишка, когато той премести глава и започна да диша във врата ми. - Предполагаше се, че ще празнуваме.

- Надявам се, че си прекарала добре - каза и се настани зад мен. Отметна косата ми на една страна и започна да обсипва тила ми с малки любовни захапвания.

- Мога да ти разкажа още сега - задъхано промълвих.

Той се протегна и измъкна гърдите ми от оскъдния черен, но много секси френски сутиен, който бях открила на една разпродажба в "Тайните на Виктория".

- Сега не е време за приказки, а за сучене.

Тремейн ме притегли върху леглото и плъзна езика си в устата ми. За миг се притесних, че дъхът ми мирише на кафе, цигари и месо, а аз го бях уверила, че вече не ям месо.

- Ще си умреш от смях - рекох и се отдръпнах.

- Добре. - Върху устните се появи онази предвкусваща усмивка.

- Те предлагат да отидем на меден месец заедно с тях.

Тремейн почеса брадичката си.

- На някакъв курорт сред дивата пустош. Баща ми е архитектът. А Уитман пише за него. Ще бъде безплатно.

- Какъв е този курорт?

- Мисля, че се нарича Пайн Маунтин.

- Пайн Маунтин Лодж? - Тремейн се подпря на лакът. - И баща ти му е архитект?

- Да не би да си чувал за него?

- Да. Звучи ми познато.

- Ще бъдем настанени в отделен луксозен апартамент - казах. - Има и комплекс с минерална вода. И всичко това без пари.

Тремейн внезапно скочи от леглото и се завтече право към компютъра. Напълно гол. Зърнах за миг твърдите му стегнати малки топки. Чух кликването на мишката и потракването на клавишите, последвано от тихото пищене, когато влезе в интернет.

Винаги правеше така. Понякога по средата на някой разговор вдигаше ръка и казваше: "Почакай за малко. Трябва да проверя нещо." Друг път се събуждах посред нощ и го виждах седнал там, в тъмното, облян от сивата светлина на компютърния екран.

- Но в крайна сметка аз отказах - продължих.

Той кликна отново с мишката и зачете нещо.

- На кого?

- На татковците. Знаех си, че идеята е напълно откачена. Къде се е чувало някой да отива на меден месец с бащите си?

Той продължи да чете, после се извърна и ме погледна.

- Обади им се веднага - посочи телефона Тремейн. - Кажи им, че с удоволствие ще отидем заедно с тях в Пайн Маунтин Лодж.