Жонгльорът

ЖОНГЛЬОРЪТ

Морис Уест

1.

Чарлс Парнел Касиди - Бог да го прости! - бе типичен образ на ирландски политик. Такива като него са мигриращо племе, така че ще ги видите навсякъде - в Бостън, Ню Йорк, Чили, Ватикана, Ливърпул, Перу и дори в Сидни, Австралия. Жилави и дълголетни, те никога не се поддават на заразяване от болести или нови идеи и малко се влияят от местните особености.

Е, може би акцентът им понякога ги издава. Адаптира се според местното наречие, но това е чисто хамелеонски трик - най-обикновено защитно оцветяване. Останалото - пъргавият ум, бързото палене, подозрителните погледи, готовата да цъфне всеки момент усмивка, наперената походка, задължителното бомбе и бастун, гъвкавите морални принципи, бляскавото красноречие, опустошителното раздразнение - неизменно си остава едно и също.

Чарлс Парнел Касиди можеше да бъде всякакъв, от търговец на коне до кардинал - само дето бе твърде умен за едното и не особено целомъдрен за другото. Жадуваше за две неща - пари и власт. Отначало стана юрист - данъчно и корпоративно право, какво друго? Тогава направи пари. А и как би могъл да се провали с оставените от стареца му акции от пивоварната и връзките, които сам си бе създал! Сетне дойде ред на политиката - естествено, като лейбърист. Натрупай плячка сред привилегированите и остави да я охранява пролетариатът!

Издигна се шеметно като ракета - една сесия на задната скамейка, втора в опозиция. Когато на хоризонта се зададоха избори, партийният комитет го избра за водач на парламентарната партия в Нов Южен Уелс - който, както е известно на цял свят, бил основан като бунище за британски углавни престъпници и изселени ирландци. С ненадминатите си ораторски качества и харизмата, излъчваща се от него като омайно благовоние (да не споменаваме за сериозната подготвителна работа и многото пари, хвърлени за електората в районите с висока безработица), Касиди осигури съкрушителна победа за лейбъристите и десетгодишен мандат за самия себе си.

Звучи като магия, но всъщност не беше. Просто си бе такъв по природа. Играта беше в кръвта му. Беше от същата черга като бостънските Кенеди и Фицджералд, нюйоркските Мойнихан, Дюиг и Коуди от Чърч и като Рейгън, който се подвизаваше в Калифорния.

Великият Брайън Бору* бе посветил всички тях в рицарство в онова далечно минало, което за ирландците все още е настояще. Касиди се познаваше с всички тях, бе вечерял на масите им, водеше кореспонденция с тях (или с жените им!) и бе научил как работят в избирателните си райони, как си уреждат сметките и упражняват патронажа си. След това се върна в Сидни и състави въз основа на наученото система от наставления, нещо като личен кратък прочит на Евангелието:

"Документирай всичко. Ако не можеш да запишеш нещо - не се захващай с него. Остави някой друг мамин син да отнесе кацата с меда.

Събирай всички дългове в натура или като услуги. Парите в банката се проследяват лесно.

Никога не се ядосвай, запазвай спокойствие! Не забравяй Шекспир - някой може да ти се усмихва и пак да си остане кучи син!*

Никога не играй покер и не залагай на конни състезания. Избирателите обичат спортсмените и са подозрителни към комарджиите.

Ако ти трябва повече секс от получавания вкъщи, стой настрана от курвите и си намери някоя дискретна дама. На хората им харесва малко романтика, но няма да приемат избраниците им да се окажат сексманиаци.

Предложи свой полицейски началник, но остави някой друг да го назначи и командва. Така винаги ще си с чисти ръце и въпреки това полицията ще е в джоба ти.

Подбери съпартийците си от всяка народност. Никога няма да си простиш, ако някой хърватин или турчин ти коства мястото.

Постави няколко умни жени на първите скамейки. Остави ги да се занимават с разните къдрокоси като аборигените и смачканите съпрузи... Мъжът винаги изглежда като идиот, когато говори за правото на жената над собственото й тяло.

Никога не обсъждай политически стратегии. Това е чиста загуба на време.

Стой надалеч от професионалните икономисти. Могат да ти провалят изборите, но не и местата си в университетите.

Законът е върховният инструмент на властта. Докато си законотворец, ти си човекът, който го определя."

Нямаше причина Чарлс Парнел Касиди да не застане начело на страната с такова символ-верую и с безочието да го прилага на практика. Партията направи всичко по силите си да го изкара на федералната арена, но собствените му амбиции стигаха до границите на щата.

- Това е районът ми - казваше той с онзи мек и подкупващ акцент. - Зная как действа и как да го управлявам. Защо ми е да се ръгам в столицата като някаква крастава жаба? Пък и в най-добрия случай това е краткосрочен наем... и наемателят винаги свършва на дръвника. А тук - убедително свиване на рамене и смирена усмивка, - тук винаги мога да разбера кога е време да се махна и не бих чакал да ме изритат насила.

Разбира се, местните жители посрещаха подобни изказвания с овации. По избори колкото по-прост изглеждаш, толкова повече те обичат - и Касиди бе прост като библейската змия. Естествено, далеч не смяташе да се отказва. Та нали трупаше милиони!

По онова време нямах представа (макар че сега имам, бога ми!) за размерите на растящата му империя, градяща се на сделки в и извън страната. Но през целия му живот имиджът му си остана неопетнен. Беше богат, още когато го избраха за първи път. Естествено бе да увеличи състоянието си. Не беше подкупен. Не пилееше пари в пищни прояви. Даренията му бяха щедри. Пиеше малко, изглеждаше в добра форма и винаги бе последователен. Всичко се движеше по график, болниците работеха, улиците бяха спокойни - доколкото това бе възможно в нашето изпълнено с насилие време. Избирателите имаха чувството, че не харчат парите си напразно.

Личният му живот бе на показ. По време на сесиите на парламента живееше в апартамент при залива, за който се грижеше едно семейство. Домакинството се въртеше от млада съпартийка, която подготвяше за младша помощничка. Знаеше се, че госпожа Касиди е полуинвалид и живее в уединение в имението им в провинцията. Имаше дъщеря на име Патриша, която бе отдавна омъжена и живееше в чужбина. На всички бе известно, че горкият човек има живееща отделно съпруга, но го уважаваха, задето съвестно и безстрашно носи кръста си. Дори журналистите се бяха отказали от рутинните си опити да раздухат скандал около личния му живот.

Всичко около него бе безупречно и стабилно. Дори аз, който бях отмъкнал дъщеря му и дадох подслон на съпругата му, когато го остави, трябваше - макар и с нежелание - да го поздравя. Веднъж в гнева си го бях нарекъл "безскрупулен боклучав ирландец, мъчещ се да се обзаведе с дантелени завеси". Е, вече бе успял. Боклуците бяха останали поколения назад в миналото. Дантелените завеси - също. Чарлс Парнел Касиди бе законотворецът, най-важната клечка, чиито правомощия се простираха отвъд всичко, което си бях представял.

Двамата с Касиди бяхме изяли не една торба сол. Той бе първият ми работодател, след като завърших. По онова време бе старши съдружник в "Касиди, Кармъди, Дезмънд и Гормън". Вършех черната работа във връзка с архиепископията на Сидни и голямата католическа застрахователна компания. Когато видя, че хвърлям око на дъщеря му, Касиди ме предупреди да стоя настрана. Каза ми, че съм прекалено стар за нея, прекалено беден и безперспективен - а и освен това не обичал търсачите на лесно богатство, които предпочитат да се оженят за парите, вместо да си ги спечелят сами.

Може би ме проверяваше или ме дразнеше, а може би и двете едновременно. Аз самият обаче бях станал донякъде ирландец и не си падах по хора, опитващи се да ме настъпят по мазола. Посъветвах го какво да направи с парите си и си излязох.

Седмица по-късно получих работа в юридическия отдел на търговска банка с клонове в Швейцария, Париж и Лондон.

Двамата с Пат се оженихме малко по-късно. Церемонията бе гражданска, защото не можехме да си позволим местните духовници да предупредят Касиди или да заклеймят брака ни от амвона. Майка й също участваше в заговора. Когато се обадихме на Касиди да му кажем новината и да го поканим на помирителна вечеря, той отвърна, че първо ще ни види в ада и едва след това ще седне да яде и пие на една маса с нас. Ако сме имали деца, в очите на майката църква те щели да бъдат копелета и той нямало да отправи нито една молитва за тях.

Всичко беше толкова грубо и гадно, колкото можеше да стане само при предизвикан от ирландец семеен скандал. Нещата загрубяха още повече, когато две години по-късно Клер Касиди го напусна и дойде при нас в Париж, където работех за "Лазар Фрер".

Касиди, разказа ни тя, бил обладан от демони. Делата му в кантората станали два пъти повече. По четири пъти седмично вечерял с профсъюзни лидери, лобирал пред партийни величия или спорел в комисията за стратегията и предизборните си речи. Освен това се забавлявал с всички сили - голф в сряда, конни надбягвания в събота, барбекю в неделя - и винаги заобиколен от ята красиви жени.

Когато Клер възразила срещу флиртовете му, й се нахвърлил с обвинението, че тя и ние сме си поставили за цел да го деморализираме, да очерним името му и да съсипем кариерата му. Когато му пратихме снимки на внучките му - две прекрасни близначки, - Касиди ги подал на Клер и свил рамене с думите: "Горките малки копелета! Мъчно ми е за тях!"

Това бе последната сламка, под чиято тежест крехката постройка на брака им се срутила. Клер Касиди си събрала багажа и се махнала. Свързала се с един печен адвокат, който уведомил Касиди, че ако си търси белята, ще му я намери. Ако бил склонен обаче на развод по взаимно съгласие, цената щяла да бъде солена, но справедлива. Касиди бе прекалено умен, за да рита срещу късмета си. Беше му предложено най-доброто от всичко - брак по сметка, който го правеше чист в очите на католиците, ергенски живот, сериозни разходи и никой, който да му държи сметка за по-късните приходи. Подписа съглашението и продължи нататък по триумфалния си път.

Пат обаче не смяташе да позволи баща й да я изхвърли от живота си. Всяка коледа му пращаше писмо с пачка снимки на децата. Всяка година писмото се връщаше неотворено. Болеше я, но го понасяше достатъчно спокойно. Дългът бе изпълнен. Вратата бе оставена отворена. Само от баща й зависеше дали да прекрачи прага.

Смятах, че никога няма да го направи. Беше успял да превърне омразата в изящно изкуство. Колкото до мен, отдавна бе престанало да ми пука. Децата вече бяха тийнейджъри. Имаха две баби и дядо на разположение и някакъв си тъмен ирландски темерут не значеше нищо за тях. По онова време живеехме в Лондон. Бях напреднал в банковата йерархия, участвах в половин дузина добре платени директорски борда, имах добри приятели в най-добрите домове и научавах първи най-важните тенденции в пазара.

Един мрачен февруарски вторник специален пратеник ми донесе бележка. Никакъв адрес, никакъв подател, никакви "Любезни сър, целунете ме отзад" - нищо, освен енергичният почерк на Касиди.

"Трябва да съм в Ню Йорк. В момента съм в Лондон. Като се остави последното причастие и последния дъх, аз съм мъртъв. Искам да помоля момичето си за прошка и да целуна внучките си, преди да си отида. Бих искал и на теб да стисна ръка. Ако искаш, вземи ме от йезуитската църква на Маунт Стрийт в 17:30. Ще бъда на последната пейка - като бирника в Евангелието. Ако не дойдеш до шест, ще си тръгна, без да те обвинявам за нищо. Касиди"

Мисля, че никога преди не го бях мразил толкова, колкото в този момент. Дори да умираше (и нямаше да повярвам, докато не видя гробарите с очите си!), той нямаше право да се промъква обратно в живота ни като някакъв блуден хлапак. Трябваше да има нещо повече - писмо до Пат, букет, телефонно обаждане - просто някаква прелюдия, за бога! А Клер? И тя ли влизаше в предложението за прошка? Тя бе в Париж до понеделник. Не виждах причина да я излагам на ненужни страдания.

Обадих се на Пат, прочетох й бележката и я попитах какво й е мнението. Тя предположи същото като мен - че "последният дъх и последното причастие" са най-малкото наполовина реторика.

- ... Остава докрай верен на себе си, нали? - каза тя през сълзи и смях. - Разбира се, радвам се, че най-накрая се появи. Но въпреки това ми иде да го заплюя в лицето заради всички съсипани от него години... Децата са на училище до уикенда, така че на двама ни се пада най-лошото... Ще приготвя печено телешко за вечеря. Ще му хареса. Останал ли е "Гленфидич" в барчето? Това е единственият скоч, който пие... Майка ми? Няма да е нужно да се безпокоим за нея. Днес пристигна картичка от Париж. Запознала се с някакъв възрастен американски изкуствовед Живенре. Много са си допаднали и щели да ходят до Арл...

Страхотно! Майка й си бе намерила кавалер. Децата нямаше да са вкъщи. Старото чудовище щеше да е изцяло на наше разположение. Ако можеше да е от полза (макар да знаех, че няма смисъл), щях да го спиртосам с "Гленфидич" и да го даря на Природонаучния музей - elephantus hibernicus malitiosus, истински див ирландски слон единак.

... Което ти показва какви трикове може да ти погоди споменът и въображението под въздействието на гнева. Когато го видях в църквата, сгушен в тежкия си зимен балтон, останах изненадан колко дребен бе всъщност. Докоснах го по рамото и усетих кокалите му под дебелия вълнен плат. Обърналото се към мен лице бе жълто и изпито, с дълбоко хлътнали в орбитите очи. Но въпреки това върху него стоеше старата подигравателна усмивка.

- Изненадан ли си, синко?

Бях поразен до мозъка на костите си.

- Чарлс! Какво е станало с теб, по дяволите?

Гласът ми прозвуча неестествено силно в празната сграда.

Той кимна към олтара.

- Една от малките шеги на Всевишния. Тъкмо говорех с Него за това, но Той не ми предлага особена утеха и удобство. Ще ми помогнеш ли да стана? Проклетите пейки са ужасно корави, а задникът ми отдавна не е толкова тлъст.

На дървения плот до него имаше куфар. Бутна го към мен, докато му помагах да стане. Беше доста тежък. Запитах се колко ли трудно го е мъкнал.

Докато излизахме навън, се подпираше на ръката ми. Наложи се да го настанявам в колата като инвалид. Трепереше целият, така че включих двигателя и изчаках купето да се затопли. Исках да поговоря с него, преди да го откарам вкъщи. Трябваше да уточним протокола, за да му позволя да остане у нас. Думите ми звучаха сковано и грубо, но повече не успях да изтръгна от себе си.

- Добре дошъл. Радвам се за Пат, че си тук. Точно в момента сме сами в къщата. Децата са на училище до петък, а Клер е във Франция. Така че ще имаме време да поговорим и да се опознаем отново. Но искам да те предупредя, Чарлс. Никакви игрички! С когото и да било. Няма да го позволя.

- Игрички? - изсмя се късо и рязко той, но без никаква следа от хумор. - Игрички, казваш? Осъден съм на смърт, синко. И на лицето ми е изписано.

- Жив или умиращ, предупреждението си остава. Причини достатъчно болка. Така че внимавай как се държиш в дома ни... и никога повече не ми викай синко! Името ми е Мартин. Мартин Грегъри, ако случайно си забравил. Пат и децата ни са също Грегъри.

- Е, какво пък... - въздъхна тежко той. - Не мога да възразявам срещу условията... и съм прекалено уморен, за да се разправям с теб. Да си стиснем ръцете?

Кожата му бе мека, студена и влажна. Имах чувството, че костите му са толкова чупливи, че ще ги прекърша, ако стисна малко по-силно.

- От какво си болен, Чарлс?

- Вторичен чернодробен рак. Първичният е някъде в червата. Нищо не може да се направи. Ще се движа докато мога, след това ще ида в приют. Всичко е уредено.

- Откога знаеш?

- От три седмици. Лекарят ми в Сидни направи първите снимки. Диагнозата беше от ясна по-ясна. Накарах го да се закълне, че ще запази тайната, отидох до Ню Йорк и постъпих в "Слоън-Кетъринг" за допълнителни изследвания. Щом потвърдиха диагнозата, съобщих на кабинета, че отивам на едномесечна ваканция на Карибите. И ето ме тук.

- Значи никой не знае, че си болен и че си в Лондон.

- Все още не. Парламентът е във ваканция. В Австралия лятото е в разгара си, заместникът ми движи нещата. Така че на никого няма да липсвам. И така е по-добре, защото веднага щом разглася новината, ще се отприщи истински ад. Тежката артилерия ще се прицели в мен. Ако имам късмет, ще съм мъртъв, преди да ме открият.

- Какво трябва да означава това, за бога?

- Точно каквото казвам. Но по-добре да ти обясня след едно-две питиета. Вече можем ли да тръгваме?

- След малко. Къде си отседнал?

- При една стара и скъпа приятелка в "Белгрейвия". Има много добър лекар, който живее наблизо и ми обеща да ме засили към "Сейнт Маркъс" при първите признаци на влошаване. А сега, ще ме спасиш ли от това гадно време? Надявам се да имаш хубаво уиски в къщата. Че в последно време в някои от марките сякаш слагат терпентин!

- Сигурен ли си, че ти е позволено да пиеш?

- Позволено ми е да правя каквото ми скимне, по дяволите. Доста време ще бъда мъртъв!

- Пат много ще се разстрои - отбелязах аз, докато пълзяхме към Ричмънд през претовареното в пиковия час движение.

- Няма начин да й се каже по-завоалирано - изтощено сви рамене Касиди. - Достатъчно е да ме погледне, за да разбере всичко.

- Защо не се обади по-рано? Защо трябваше да чакаш толкова време?

Отговорът му бе моментален и директен.

- Защото тогава нямах нужда. А сега имам.

- Никак не си се променил, Чарлс. Надявам се да намериш по-благовиден отговор за Пат.

- Не говоря с Пат, а с теб, Мартин. Винаги си бил трън в очите ми - умен, че и добродетелен като някакъв шибан Кромуел. Единственият начин да се добера до дъщеря си, до внуците си - дори и до жена си! - беше чрез теб. Направо ми се драйфаше от това. И още ми се драйфа.

- Вече мина покрай мен, Чарлс. Скоро ще се изправиш пред дъщеря си. Бъди добър с нея.

- Имам си цяла конюшня съставители на речи - раздразнено заяви Чарлс Парнел Касиди. - Притрябвал ми е още един!

Оказа се, че имаше нужда от много малко допълнителни думи. Щом Касиди влезе, лицето на Пат се изкриви от мъка и тя се хвърли в обятията му, като плачеше безпомощно. Касиди я притисна към смаленото си тяло.

- Няма, дете, няма - започна да й напява той. - Всичко е за добро. Ще видиш. Всичко е за добро.

Изобщо не гледах на нещата по този начин. Винаги съм смятал, че подобно успокоение от рода на "всичко е за добро" може да бъде единствено опиум за идиотите. Но този момент принадлежеше на Пат, а не на мен. Затова отидох в кабинета, налях си една солидна доза и зачаках бащата и дъщерята да се присъединят.

Касиди бе намислил нещо, но проклет да съм, ако имах представа какво е то. Не вярвах на нито думица от цялата история за целувка и прошка, преди да се пресели на оня свят да се пазари със създателя си. Просто не беше такъв тип. Ако не можеше да измами палача, можеше напълно спокойно да извърти номер на дявола... а аз бях баламата, който бе избрал за маша.

Влезе в кабинета самичък, като влачеше тежкия си куфар. Натика го с крак под бюрото.

- Пат отиде да се оправи - каза той, докато му наливах. - Ще ни извика, когато вечерята е готова... Казва, че си добър съпруг и я караш да се чувства щастлива. Благодарности за това.

- Правим се щастливи взаимно.

- Добре. Завещавам имуществото си на нея и на децата.

- А Клер?

- Тя е осигурена с издръжка. Сумата е повече от щедра. Теб съм те посочил като изпълнител на завещанието. Надявам се да поемеш ангажимента.

- Щом искаш - разбира се.

- Благодаря.

- А сега бих искал да ни направиш една услуга с Пат.

- И каква по-точно?

- Обади се на Клер. Тя все още е твоя съпруга. Има правото да знае за случилото се... за това, което ще ти се случи.

- Не зная - уморено сви рамене той. - Разделихме се преди много време. Всяка подобна постъпка ще бъде просто проява на учтивост.

- Дължиш й го, не се колебай.

Той моментално стана враждебен.

- Ще се занимаваш с делата ми след като пукна! А дотогава сам ще си оправям сметките, благодаря!

- Напомням ти за дълг, Касиди!

За миг помислих, че ще нападне отново. Вместо това, за моя най-голяма изненада той се ухили и вдигна чашата си в ироничен тост.

- За всички проклети праведници! Господи! Ти си едно твърдоглаво копеле, Мартин. Няма да отстъпиш и милиметър, дори на умиращ човек!

- Нима ме обвиняваш? Точно ти?

Той се засмя, аз също. След това предприе друга тактика.

- Кажи, Мартин, имаш ли трезор в работата си?

- Естествено. Най-последният модел и най-добрият. Защо?

- Искам да депозирам куфара си още утре сутринта. Комбинацията е настроена на рождената дата на Пат. Ще го отвориш след смъртта ми.

- Някакви специални инструкции за съдържанието?

- Ще ги намериш вътре в запечатан плик, заедно със завещанието. Всичко друго е на микрофишове, подредено и индексирано, с кодовете за достъп до оригиналните документи. Ще видиш, че всичко е от ясно по-ясно. Както знаеш, винаги съм бил методичен тип.

- Жалко, че не съм те познавал по-добре. Сериозно говоря.

Той сви рамене и поклати глава.

- Не се извинявай! Аз пропилях годините, не ти.

- Има ли някаква причина да не прекараш останалото ти време с нас?

- Има. Името й е Мериън. Невероятна дама. Двамата се чувстваме добре заедно и не бих желал да наранявам чувствата й. Което ми напомня... Не искам да се раздуха скандал, че съм умрял в леглото й или че са ме откарали с линейка от апартамента й. Искам пресата да разгласи, че съм си отишъл мирно сред семейството си. Не искам прекалено много, нали? Една-две малки бели лъжи в името на идните поколения?

Едва тогава разбрах (или реших, че съм разбрал) играта му и това ме накара да избухна в смях, докато от очите ми не потекоха сълзи. Касиди бе само леко учуден.

- Какво смешно има? Всички пренаписват историята. Защо и моята част от нея да не завършва щастливо?... Освен това и ти трябва да помислиш за Пат и децата. Те ще бъдат наранените от скандала. Аз ще съм мъртъв и няма да ми пука.

Прав беше. Казах, че ще направя всичко зависещо от мен, за да му осигуря благочестиво изпращане. Не зная защо използвах точно тази дума, но на Касиди като че ли хареса звученето й.

- Благочестиво! Това е добре... "iustus piusque"*. Пасва, не мислиш ли? Чарлс Парнел Касиди, справедлив и благочестив дори в последния си час. Можеш да намериш някой специалист по латински да го сложи в епитафията ми... А, това е друга тема! Полага ми се погребение на държавни разноски. Нямам намерение да го пропускам. Разпоредил съм се да ме балсамират и да ме върнат в Австралия, за да се насладя на гледката - как всичките ми врагове се тълпят около гроба ми, за да се уверят лично, че съм заровен... - Той протегна чашата си. - Както и да е, стига толкова приказки за смърт за тази вечер. Налей ми едно голямо, ако обичаш, и в замяна ще ти разкажа чудната история за трите момичета на "Пикадили"...

Не го обичах, но ми се искаше да му вярвам. Исках да му отдам синовна почит и да облекча последните му дни, но не смеех да го направя. Всичко в мен ми казваше да внимавам, докато кръстът не бъде забит в сърцето му и върху гроба му не поникнат цветя. Можех в най-добрия случай да покажа сърдечност, за да не разваля вечерята на Пат.

Бяхме привършили десерта и Пат правеше кафе в кухнята, когато ключовата дума, която бях чул и забравил, отново изникна в главата ми.

- Тежката артилерия... Каза, че тежката артилерия ще се прицели в теб. Какво имаш предвид?

- О, това ли! - Чарлс незабавно влезе в ролята си на стар актьор, баламосващ лековерната си публика. - Просто израз! Знаеш как действа партийният комитет на лейбъристите. Ако не играеш по свирката му, вадят тежката артилерия, за да ти извият ръцете, да те настъпят по палците, да си поискат дължимото и да ти напомнят за нощите, прекарани в бардака на Мини Мърфи. Знам как да се оправям с тях, така че не ме тревожеха особено.

- Но сега те тревожат.

- Как ли пък не! - Възмущението му изглеждаше съвсем неподправено. - И какво ще направят? Ще ми изровят ковчега и ще ми пръснат кокалите?

- Не зная. Затова питам.

- Нищо не могат да направят. Просто ми писна от спорове, сделки, пиянски речи и вонята на евтини пури посред нощ. Ако Съветът знаеше в какво състояние съм, само за четиридесет и осем часа щяха да изпратят тук делегация да уредят наследството и да се докопат до личните ми документи. Не искам подобно нещо. Не мога да се справя... Имаш ли добър портвайн?

Знаех, че няма да изкопча нищо повече. Вечните ирландски номера. Преподават ги в семинариите на бъдещите свещеници, а за епископите и служителите на Короната има специален интензивен курс. Касиди го бе завършил summa cum laude*.

Подадох му гарафата с портвайн, но той ме помоли да му налея. Докато вдигаше чашата си, забелязах, че ръката му трепери и на челото и устните му е избила пот. Очевидно беше зле. Предложих му да легне и да извикам лекар. Не! Първо щял да си довърши питието. След това съм можел да го откарам в Белгрейвия. И не искал Пат да идва с нас. Мразел сбогуванията. Амин, така да бъде!

Честно казано, радвах се, че на Пат няма да й се налага да се грижи за него, така че не ми се наложи да надмогвам параноичната си неприязън и недоверчивост към тъста си. Щях да го отведа при лейди Мериън, след това щях да се върна у дома да правя любов със съпругата си. Което бе още едно нещо, за което не исках да мисля постоянно - неприязънта ми към Касиди събуждаше още повече страстта ми към жената, която му бях откраднал.

Отначало пътувахме мълчаливо. Състоянието му се влошаваше. Облегна се назад в седалката със затворени очи, мъчейки се да напълни с въздух втвърдените си дробове и да осигури кислород на бясно биещото си сърце. Между няколко плитки вдишвания успя да ми каже, че е получил аритмия и че трябва да се обадя на лекаря и да го закарам направо в болницата. Затършува в джоба си и измъкна визитката.

Отбих до една малка градинка с телефонна будка в ъгъла и звъннах на лекаря. Каза ми да се срещнем м "Сейнт Марк". Докато се връщах към колата, видях Касиди да вади някакво хапче от малка кутийка за бонбони. Пъхна го в устата си и се отпусна назад, опитвайки се да си поеме дъх. Потеглих с пълна скорост към болницата, чиито мрачни викториански постройки контрастираха с милосърдието, което проявяваха в тях към раково болните.

Точно след Харли Стрийт един моторен полицай ме спря. Уведоми ме, че карам с тридесет километра над ограничението. Обясних му причината. Той хвърли поглед към спътника ми и по целия път до болницата караше пред колата. Докато стигнахме, Чарлс Парнел Касиди беше мъртъв.